Имало едно време… не, имало две времена. И в двете различни времена
живеели едновременно два вида хора – едните, които не вярвали в чудеса, а
другите, за които всяко нещо било чудо. Животът и на едните, и на
другите изглеждал щастлив. Те живеели в един и същи свят, на едно и също
място, само че живеели едновременно в две различни времена.
Хората от първото време – невярващите в чудеса – се трудели много с телата си и постигали много – изобретявали машини, обработвали земята и били горди и удовлетворени, че постигат толкова във външния свят.
Хората от второто време, за които всяко нещо било чудо, се трудели много с душите си – изследвали вътрешния си свят, мислили позитивно и им се случвали само положителни неща и във вътрешния, и във външния свят.
Един ден… не се случило нищо. Или поне не се случило нищо видимо в пространството, но се случило нещо невидимо, защото се случило във времето. Образувал се пробив между двете времена и хората от двете различни времена започнали много по- осезаемо да осъзнават различията си. И тъй като все пак били хора, започнали да воюват помежду си – чие време е по-щастливо. Всяка една от двете групи обявявала другите за луди или за недоразвити. И така воювали до деня, в който… отново не се случило нищо. Просто на Вселената и` писнало да ги гледа как си губят времето да се отдалечават вместо приближават и затворила прохода между времената. Тогава всяка от двете групи станала невидима за другата. Продължили да си живеят на едно и също място, в един и същи свят, но в две различни времена. За разлика отпреди сега едните преживявали другите като изчезнали. Но за разлика отпреди хората от двете групи вече се познавали заради временния пробив между двете времена. Имало вече приятели от двете времеви измерения, семейства, създадени от представителите на различните групи. Започнали много да тъжат едни за други хората. Затвореният проход разделил съпрузи, приятели, родители от деца…
Не знаели какво да правят хората. Нужна им била някаква революция. Но не знаели още, че ние не правим революциите, а самите ние сме революциите. Те все повече копнеели да се срещнат отново с близките си от другото време. А когато желанието за обединение стане водещ мотив за действие, Вселената е щастлива и… отново отворила прохода между времената.
Но… пак не се случило нищо – никой не се втурнал към другото време. Случило се отвътре – хората спрели да приемат другото време като друго и различно. Всъщност истинските революции се случват само отвътре. Проумели хората, че нищо не може да се случи отвън, докато не се случи отвътре. Често дори не е нужно да се действа отвън. Външното само идва, след като със сърцето си сме готови за него. Тогава времето станало едно – времето, в което не се случвали чудеса, защото всяко нещо било чудо, времето, в което всички разбрали, че са чудотворци и че всички сме се самоомагьосали – че имаме точно този свят, в който вярваме, че който мисли бяло, го стига бяло, а който мисли черно, го стига черно, и светът винаги е такъв, какъвто си го представяме!
Хората от първото време – невярващите в чудеса – се трудели много с телата си и постигали много – изобретявали машини, обработвали земята и били горди и удовлетворени, че постигат толкова във външния свят.
Хората от второто време, за които всяко нещо било чудо, се трудели много с душите си – изследвали вътрешния си свят, мислили позитивно и им се случвали само положителни неща и във вътрешния, и във външния свят.
Един ден… не се случило нищо. Или поне не се случило нищо видимо в пространството, но се случило нещо невидимо, защото се случило във времето. Образувал се пробив между двете времена и хората от двете различни времена започнали много по- осезаемо да осъзнават различията си. И тъй като все пак били хора, започнали да воюват помежду си – чие време е по-щастливо. Всяка една от двете групи обявявала другите за луди или за недоразвити. И така воювали до деня, в който… отново не се случило нищо. Просто на Вселената и` писнало да ги гледа как си губят времето да се отдалечават вместо приближават и затворила прохода между времената. Тогава всяка от двете групи станала невидима за другата. Продължили да си живеят на едно и също място, в един и същи свят, но в две различни времена. За разлика отпреди сега едните преживявали другите като изчезнали. Но за разлика отпреди хората от двете групи вече се познавали заради временния пробив между двете времена. Имало вече приятели от двете времеви измерения, семейства, създадени от представителите на различните групи. Започнали много да тъжат едни за други хората. Затвореният проход разделил съпрузи, приятели, родители от деца…
Не знаели какво да правят хората. Нужна им била някаква революция. Но не знаели още, че ние не правим революциите, а самите ние сме революциите. Те все повече копнеели да се срещнат отново с близките си от другото време. А когато желанието за обединение стане водещ мотив за действие, Вселената е щастлива и… отново отворила прохода между времената.
Но… пак не се случило нищо – никой не се втурнал към другото време. Случило се отвътре – хората спрели да приемат другото време като друго и различно. Всъщност истинските революции се случват само отвътре. Проумели хората, че нищо не може да се случи отвън, докато не се случи отвътре. Често дори не е нужно да се действа отвън. Външното само идва, след като със сърцето си сме готови за него. Тогава времето станало едно – времето, в което не се случвали чудеса, защото всяко нещо било чудо, времето, в което всички разбрали, че са чудотворци и че всички сме се самоомагьосали – че имаме точно този свят, в който вярваме, че който мисли бяло, го стига бяло, а който мисли черно, го стига черно, и светът винаги е такъв, какъвто си го представяме!
ЛИНК: https://www.facebook.com/madlen.algafari.9/posts/3388857097807935
