Който не работи, не трябва да яде

Един ден когато Галинка се зажени, нейната майка казваше на старите сватове:
- Мамината дъщеричка не бива да се трепе, тя не е научена да работи. Не й давайте метлата да мете, защото ще си напраши очите. Сложете под главата й пухена възглавничка, защото тя е научена да спи на мекичко. Старите сватове се спогледаха, но нищо не казаха.
- Обещайте ми, че никога няма да й казвате лоша дума. Нейните уши не са научени да слушат лоши думи.
- Колкото за лоша дума, не се тревожи, в нашата къща такова нещо няма - каза старият сват и се качи на каруцата. До него се намести свекървата, а отзад седнаха младоженецът и Галинка. Потеглиха за другото село. Цял ден пътуваха, защото селото беше далеко. Вечерта, щом пристигнаха, свекървата приготви една баница, закла пиле, свари го в тенджерата, слезе в мазата и наточи вино. А Галинка седеше на едно столче, скръстила ръце, и си мислеше:
"Ах, каква сръчна жена е тая моя свекърва, също като майка ми. Добър живот ще живеем тук".
Навечеряха се хубаво и легнаха да спят. На другия ден старият свекър стана рано и събуди всички:
- Хайде - викна той, - ставайте да вървим на нивата!
- Какво ще правим там? - потърка сънените си очи Галинка и почна сладко да се прозява.
- Ще копаем царевица.
- С мотики ли? - попита мамината дъщеричка.
- То се знае, че с мотики - обади се свекървата.
- Аз няма да дойда.
- Защо? - запита младоженецът.
- Защото мотиката е тежка, а пък аз не бива да вдигам тежки работи.
- Остави я - рече бащата. - Нека разтреби къщата и приготви ядене за довечера. И тук трябва човек.
Отидоха домакините на нивата, а младата невяста остана вкъщи. До обяд се излежава. Като стана, тя усети, че е изгладняла, и започна да търси нещо за ядене, но не намери нищо в тенджерите.
- Нищо не са ми оставили, забравили са ме - протегна се Галинка и влезе в градината да погледа цветята. - Ах, че хубави цветя! - викна тя, почна да ги къса и да ги мирише. Отиде до близкото черешово дърво. Полежа на тревата под дървото, както лежеше, откъсна няколко череши, за да залъже глада си, и почна да се прозява. Тъй прекара деня. Вечерта тримата копачи се върнаха изморени от работа, капнали от умора. Огледаха се и що да видят: къщата неразтребена, огнището угаснало, кокошките заспали ненахранени. Свекървата хвърли мотиката. Запали огъня, сложи картофи в тенджерата и замеси една бяла пита. Набързо приготви вечерята. Галинка я гледаше, седнала на един стол, и си клатеше краката. Когато вечерята беше готова, свекървата покани всички:
- Хайде сядайте да вечеряме!
Галинка се намести първа. Свекърът взе питата и я разчупи на три парчета. Едното даде на жена си, другото - на сина си, а третото остави за себе си.
- А на невястата? - обърна се към него свекървата.
- Защото който не работи, не трябва да яде!
Галинка прехапа устни, нацупи се и стана от трапезата. Прибра се в стаята си и започна да плаче. Цяла нощ не можа да заспи от глад. На сутринта се повтори същото. Тримата работници отидоха да садят зеленчукова градина. Галинка не тръгна с тях. И този ден разглезената невяста не пипна нищо. Късно вечерта тримата работници се върнаха, пак капнали от умора. Свекървата, навъсена, замеси пита и когато седнаха на трапезата, свекърът отново раздели питата на три парчета. Галинка остана с празни ръце.
- Защо не даваш хляб на невястата? - попита свекървата.
- Защото, който не работи, не бива да яде! - отвърна свекърът.
Цяла нощ Галинка се въртя гладна в леглото и дълго мисли. Сутринта като стана потърси с очи свекъра, свекървата и мъжа си, но не ги видя, защото бяха излезли на нивата още по тъмно. Тогава Галинка запретна ръкави. Измете къщата и двора. Донесе вода от чешмата, поля цветята в градинката, запали огъня и сготви ядене за работниците. Замеси брашно, изпече една пита. Вечерта уморените работници, като видяха какво е свършила невястата - очите им светнаха. Галинка сложи трапезата, подаде питата на стария сват и с трепет зачака да види какво ще направи. Свекърът пое питата и я разчупи на четири къса. Най-големия подаде на Галинка и рече:
- Яж, чедо, ти заслужи хляба си, защото днес си се трудила здравата!
Галинка пое хляба и почна да яде. Никога не беше яла такъв сладък хляб.

Български народните приказки

Кой каквото прави - на себе си го прави

Като ходел да проси от къща в къща, един слепец все си говорел:
- Кой каквото прави - на себе си го прави!
Дочула го жената на селския чорбаджия, дето дерял кожите на сиромасите, и му се заканила:
- Знам, че туй, дето го приказваш - за моя мъж го приказваш, но ще те науча аз тебе, когато минеш втори път.
И като запретнала ръкави, чорбаджийката замесила една питка и преди да я опече - сложила отрова в тестото. Когато слепецът минал край чорбаджийската къща, чорбаджийката викнала от прозореца:
- Хей, дядо, я ела насам!
И му подала питката.
- Вземи я - рекла - топла е. Замесила съм я, да ти се отплатя за мъдрите думи.
Старецът промълвил едно благодаря, поел питката, пуснал я в торбичката си и си тръгнал. Излязъл от селото. Поел по широкия път. Късно вечерта някъде по пътя го срещнал чорбаджийския син, яхнал кон. Той слизал от планината, където били бащините му кошари.
- Хей, дядо - поспрял коня си чорбаджийският син, - ти като ходиш да просиш, не може да не носиш хляб в торбата си. Дай ми да хапна, защото ми се вие свят от глад. Горе, в планината, нашите нагъват просеник, а пък аз не мога да го ям.
- Ще ти дам, сине - рекъл старецът и извадил питката от торбата. - Отчупи си половината. Одеве ми я даде една добра жена.
Чорбаджийският син грабнал питката и извикал:
- Цялата, цялата я дай! А ти ще си изпросиш друга - нали нямаш друга работа.
И като захапал питката, месена от майчината му ръка, той бутнал коня и отминал. Додето стигне у дома си, лакомият мамин син почнал да се превива от болки. Щом влязъл, той се тръшнал в леглото и изпъшкал:
- Майко, умирам.
Майката се смаяла и слисала. Най-сетне и дошло на ум, че може да е отровен, и го попитала какво е ял.
- Нищо - отвърнал болният, - само една питка изядох. Друго не съм слагал в устата си.
- Кой ти я даде?
- Един просяк. Срещнах го по пътя, поисках му хляб и той ми даде питката.
Като чула тия думи, майката пропищяла:
- Майчице, какво направих! Просякът ми казваше, че кой каквото прави - на себе си го прави, вярна му беше приказката, добре казваше той, но кой да слуша!

български народните приказки

Златното момиче

Живели едно време мъж и жена. Те си имали дъщеричка , хубава като цвете. Който я видел, очи не можел от нея да откъсне. Живели си те щастливо, но не било писано това да продължи дълго - майката се разболяла от тежка болест и скоро починала. Останал сам-самичък мъжът с момичето. Трудно му било да се грижи за всичко и съседите му го посъветвали да се ожени повторно. Скоро той довел в къщи новата си жена. Мащехата също си имала момиче и така намразила заварената си дъщеря, че не можела да я търпи. Все я хокала и карала да върши най-тежката работа и все мърморела на мъжа си заради нея. Една вечер мащехата му рекла:
- Не ща дъщеря ти вкъщи. Да се маха оттук! Ако ли не - аз ще се махна!
Натъжил се мъжът. Той обичал много момичето си и не искал да послуша мащехата. Започнали всеки ден да се карат. Днес кавга, утре кавга и най-подир на бащата му причерняло пред очите. Дотегнал му такъв живот и склонил да направи каквото втората му жена искала. Мащехата замесила питка с пепел, турила я в торбата на мъжа си и го изпроводила от къщи заедно със завареничето. Заръчала му да не се връща с дъщеря си.
Мъжът повел момичето към затънтена планина, обрасла с гъста гора. И щом се изкачил на един висок връх, извадил питката, търкулнал я по стръмното и казал на момичето да я донесе, за да обядват.
То хукнало след питката и дълго я гонило из тъмните гъсталаци. Когато се върнало, бащата си бил отишъл. То взело да вика и да го търси. Викало и плакало, викало и плакало, скитало се из пущинака докато се мръкнало. Изведнъж в тъмното съгледало малка къщичка на горската поляна.
От прозорчето й се чул глас:
- Кой плаче? Момче ли си или момиче? Ако си момче - върви си по пътя, ако си момиче - влез при мене!
В горската къщичка живеела чудновата бабичка. Сивозелените й коси били много редки, но дълги и вятърът ги духал на всички страни, тъй че приличали на паяжина. Носът й бил остър, ноктите - дълги и закривени, а на рамото й седял бухал. Горската магьосница прибрала момичето при себе си и го нагостила.
На сутринта то станало рано и докато магьосницата още спяла, разтребило, поръсило пода с вода и измело. А бабичката станала, умила се, взела бухала и тръгнала по свои работи из гората. Ала преди това заръчала на момичето да нахрани животинките й - все разни змии и гущери.
- И да не те е страх от гадинките ми! - рекла тя. - Те не хапят.
Момичето нахранило змиите и гущерите. После откачила мънистата от врата си и вързало на всяка гадинка по едно герданче.
По обяд бабичката се върнала, а гадинките я посрещнали и взели да й се хвалят:
- Бабо, кака ми върза герданче! Бабо, кака и на мене ми върза герданче!
Пък бабичката отвръщала:
- И баба ще върже на кака герданче! И баба ще върже на кака герданче!
Близо до къщичката течала река. Щом се наобядвали с вкусната гозба, бабичката рекла на момичето да идат да поседнат край брега на реката. След малко слънцето напекло бабичката, тя се прозинала и рекла:
- Аз може и да заспя, а ти видиш ли водата да тече червена, не ме събуждай. Видиш ли я да тече синя, пак не ме събуждай. Ала щом потече жълта, веднага ме събуди!
И бабичката заспала. По едно време реката придошла червена. След червената вода потекла синя. Синята вода се сменила със зелена, после на талази заприиждала черна. Най-накрая забълбукала жълта вода и момичето събудило бабичката. Тя бързо го уловила за косата, потопила го в реката и викнала:
- Дръж, баби, каквото можеш! Дръж, баби, каквото можеш!
Момичето я послушало, хванало каквото му попаднало между ръцете и когато бабичката го извадила от водата, държало едно сандъче. После горската магьосница изпратила момичето до пътя в края на гората, махнала му с ръка за сбогом и изчезнала. А то тръгнало по пътя и скоро се прибрало вкъщи. Щом застанало на прага, мащехата и бащата ахнали - едно златно момиче стояло на вратата и греело с невиждана хубост. Протегнало ръце златното момиче, подало сандъчето на баща си и когато той го отворил, що да видят - сандъчето било пълно до горе с жълтици. От този ден мащехата взела да вехне от завист, а и на мъжа си мира не давала да заведе и нейното момиче в гората, та да стане и то хубаво и богато.
- Щом толкова искаш, ще го заведа. – съгласил се той.
И мащехата запретнала ръкави, гребнала от най-хубавото бяло брашно и го пресяла три пъти. Омесила питка, опекла я, увила я в чиста кърпа, после я сложила в торбата и я дала на мъжа си. Той нарамил торбичката и повел доведената си дъщеря към върха. Като стигнали на същото място, бащата търкулнал питката и изпратил момичето да я търси. После бързо се скрил и се върнал в къщи. Щом настигнало питката, момичето взело да търси баща си. Търсило, търсило, не го намерило. Заплакало, завикало и започнало да се лута из гъстата гора. Вечерта излязло край къщичката на бабичката и чуло гласа й:
- Какво си ти, баби? Момче ли си или момиче? Ако си момиче - ела при баба, ако си момче - върви си по пътя!
- Момиче съм, бабо, момиче съм!
- Като си момиче, влез!
И също като предишния път, бабичката магьосница прибрала гостенчето и го нагостила. Ала на сутринта то не станало от леглото преди бабичката. Почакало да му направят закуска и пръста си дори не помръднало да разтреби и помете, както сторило другото момиче. Бабичката си замълчала, нищо не казала. Взела бухала и пак тръгнала в гората. Ала се върнала от прага и заръчала на гостенчето да нахрани животинките й. Казала му да не се плаши, защото не хапят. Момичето попарило трици, но не почакало да изстинат, ами веднага ги дало на змиите и гущерите да ядат и те си изпопарили езиците. И щом се върнала бабичката по пладне, посрещнали я и взели да се оплакват:
- Бабо, мене кака ме попари! Бабо, и мене кака ме попари!
- И баба ще попари кака! И баба ще попари кака! - намръщила се магьосницата.
Наобядвали се двете и тя рекла на момичето да идат край реката. Поседели малко, на бабичката й се додрямало и тя рекла:
- На мен ми се доспа, може и да задремя. Пък ти, видиш ли реката да идва червена, не ме буди. Видиш ли я да дойде зелена, пак не ме буди! Не ме буди и като я видиш бяла. Щом стане жълта също не ме буди, ала видиш ли я черна, да ме събудиш!
Бабичката задрямала, а момичето видяло, че реката придошла червена. Изтекла се червената вода и дошла зелена. След нея потекла бяла. После бялата се сменила с жълта като злато. Момичето харесало жълтата вода и топнало малкия си пръст в нея. Пръстът се позлатил и така си останал - златен. А подир златната вода потекла черна. Тогава момичето събудило бабичката, тя станала, хванала го за косите и го потопила в черната вода. Държала го и му викала:
- Дръж, баби, каквото можеш! Дръж, баби, каквото можеш!
Грабнало момичето каквото му попаднало и бабичката го извадила от водата. Девойчето държало в ръце едно сандъче. После магьосницата изпроводила гостенчето до края на гората и го пуснала да си върви. Щом момичето влязло вкъщи, мащехата примряла - дъщеря й била черна като дявол, а като отворили сандъчето, от него се разпълзели жаби, змии и гущери.
- Какво си направил с дъщеря ми, проклетнико? - закрещяла злата жена на мъжа си.
- Ох! - рекъл той. - където заведох едната, там заведох и другата. Каквото сторих с едната, същото сторих и с другата. Пък къде са ходили те, какво са правили и какво е станало - колкото знаеш ти, толкова знам и аз.
Не минало много време и царският син чул за златното момиче, което било толкова хубаво, че нямало второ като него, и го поискал за жена. Изпроводил сватове, ала мащехата скрила от тях златното момиче под едно корито и вместо него облякла в булченска рокля и забулила в було своята дъщеря. Казала й да подава изпод булото само позлатения си пръст, та хората да мислят, че тя е златната невеста. Сватбарите тръгнали, а петелът спрял да рови, плеснал с криле и изкукуригал:
- Кукуригууу! Златна кака под корито скрита, черна кака - на кон язди!
- Тази работа не е чиста! - решили сватбарите. - Я да видим кого водим на царския син!
Вдигнали булото на булката и що да видят - черна като дявол грозница. Върнали обратно лъжкинята на майка й и намерили златното момиче скрито под коритото. И когато въвели златното момиче при царския син, целият дворец грейнал от хубостта й. Двамата се оженили и живели щастливо чак до старини.

български народните приказки

Болен здрав носи

Един гладен вълк се разхождал в гората. Срещнал лисицата, която като го видяла колко е гладен решила да му отмъсти заради неговата сила, смелост и силните му зъби. Тя винаги опитвала да прави хитрини и когато можела показвала на вълка колко е умна и хитра. Приближила се лисана до вълка и започнала радостно да подскача и да се търкаля около него. Кумчо Вълчо я погледнал сърдито и я попитал:

- Какво има, Лисо? Защо си толкова весела и радостна?

- Как няма да съм радостна - казала лисицата. – Та аз съм сита и пресита. В селото са вдигнали сватба за чудо и приказ. Толкова много ядене не бях виждала. Хапнах си няколко печени кокошчици пък се сетих за тебе. Рекох си:”Къде ли е сега Вълчо, та не дойде да опита от печените агънца?”

Вълчо не се сдържал и рекъл на лисицата:

- Хайде Лиске да ме заведеш на тази сватба та и аз да похапна и да се заситя.

- Да вървим Вълчо – рекла Лиса - Ще те заведа та цял живот да помниш и разказваш.

Вървели, вървели и стигнали в селото. А тогава къщите били малки, ниски, покрити със слама. Вълкът и лисицата скочили на покрива на една къща, дето имало сватба, и Кума Лиса погледнала през комина.

По едно време рекла:

— Ау, силна ракия, брей, изгори ми устата!

— Лиске, ама дават ли ти да пиеш? — попитал Кумчо Вълчо.

— Дават, Кумчо, дават! — рекла Кума Лиса и пак мушнала главата си в комина. — Ау, колко хубаво е изпечено това пиле и с масло е полято. Е, тия хора знаят как да приготвят вкусни пиленца.

Кумчо Вълчо облизал устата си и побутнал лисицата:

— Кума Лисо, хайде сега и аз да похапна малко. Гладен съм!

— Ела, кумчо! Застани тук на моето място и пъхни главата си в дупката.

Кумчо Вълчо пъхнал главата си през комина, лисицата го бутнала и той паднал право на сватбарската софра. Развикали се сватбарите, разтичали се, грабнали кой дърво, кой вила и погнали вълка. Той едва избягал в гората, пребит от бой.

Докато сватбарите гонели Кумчо Вълчо, лисана слязла през комина в стаята. Там до огнището стояла само невестата. Лисана залапала бързо яденето, дето било на масата. После видяла едно гърне с кисело мляко и пъхнала главата си в млякото. Невестата я видяла, грабнала машата и тупнала лисицата по гърба:

— Шшшът, червена котано, какво си нападнала млякото?

Кума Лиса се измъкнала и беж да я няма. Ама в бързането цялата й глава била омацана с мляко. Като стигнала в гората, излегнала се и помислила: какво ли стана с Кумчо Вълчо? Дали го пребиха? И както си мислела, изведнъж видяла вълка, едвам пристъпвал от болки. Тя започнала да пищи и да нарежда:

— Олеле, пребиха ме тия лоши хора. Олеле, само по главата ме биха, та мозъкът ми изтече.

Вълкът се ослушал и познал гласа на лисицата. Полека, полека стигнал при нея:

— Олеле, Лиске, пребиха ме! — оплакал се той.

— Ох, Кумчо, мене ме пребиха. Костите ми счупиха, мозъка ми изкараха. Я погледни ми главата, целият мозък е разсипан. Не мога да се замъкна до вкъщи, да си умра при децата, да ме не разнасят тук орлите и враните.

Кумчо Вълчо, като я слушал как рони сълзи, дожаляло му и рекъл:

— Ще ти помогна, Кума Лисо, да си отидеш до вкъщи. И аз съм пребит, ама мозъкът ми не е изтекъл.

Навел се Кумчо Вълчо, Кума Лиса скочила на гърба му и се усмихнала. Повървели малко, вълкът едва пристъпвал от болки, а Кума Лиса не могла да се сдържи от радост, че болният я носи, та си рекла:

— Болен здрав носи, болен здрав носи!

— Какво казваш, Лиске?— попитал Кумчо Вълчо.

— Нищо, Вълчо, нищо! Бая си на болната глава та да ми мине.

Пак тръгнал Кумчо Вълчо и Кума Лиса занареждала:

— Болен здрав носи, болен здрав носи!

— Потърпи, Лиске, потърпи! — замолил я Кумчо Вълчо. — Скоро ще стигнем у вас, потърпи още малко!

А Кума Лиса примирала от смях и пак думала тихо:

— Болен здрав носи, болен здрав носи!

Кумчо Вълчо се поослушал добре и разбрал приказките на лисана. Ядосал се люто и я изхвърлил от гърба си:

— Чакай сега да видя кой е болен и кой здрав!

Побягнала Кума Лиса, бягала, колкото сили имала, ама вьлкът здраво напирал с всички сили. Лисицата се вмъкнала в дупката си, но Кумчо Вълчо я хванал за единия крак. Тя приплакала от болка, но завикала високо:

— Дръж, вълчо, корен, дръж, вълчо, корен!

И вълкът, нали си е глупав, пуснал крака на лисицата и захапал един корен. Лисицата изпищяла:

— Олеле, майчице, краченцето ми отиде! Олеле, майчице, краченцето ми изяде!

Кумчо Вълчо, като чул това, настървил се още повече и дърпал с всички сили, докато изкъртил зъбите си.

Лисицата, доволна от това, че е отмъстила на Кумчо Вълчо, и сега ходи сама и напада селските курници. А Кумчо Вълчо, когато си спомни за хитрината на Кума Лиса, притъмнява му пред очите и изяжда всичко, каквото му падне.

Български народните приказки

Ангелът на справедливостта

Едно време имало някъде си един беден и добър човек. Той се трудил от сутрин до вечер да изкара прехраната си и да спечели някоя и друга пара. Но кой знае как, не му вървяло и той си останал беден, та беден. Като видял, че няма спасение, беднякът решил да иде в някоя друга земя, дето трудът се цени повече, дето човешката справедливост е по-голяма, та дано там сполучи.
Нарамил човекът торбичката с хлебец на гърба си, взел тояжката Е ръка, простил се с близки и приятели и тръгнал на път.
Вървял що вървял, дошъл до една чешма. Като бил вече уморен, той седнал да си почине. Тук го настигнал един пътник като него, с торба на рамо, с тояжка в ръка.
- Добра стига, побратиме!
- Дал Бог добро!
- Що чакаш тук, при чешмата?
- Уморих се от път, та почивам.
- Е, за къде пътуваш, ако Бог е рекъл?
- Тръгнах да ида в чужда земя на печалба. Тук е голяма сирома¬шия, голяма скъпотия. Хората са лоши, несправедливи, лъжат, не доплащат, от надницата отбиват, от труда ти недоволни. Ще ида в друга земя - там може да е по-добре.
- Бог да ти е на помощ - казал вторият пътник. - И мене гони същата неволя. Ако искаш, хайде да станем другари, заедно да оти¬дем в чуждата далечна земя, заедно да работим и заедно да печелим.
- Съгласен съм, приятелю! С другар е по-лесно и по-добре.
- Така, така, приятелю, и аз виждам, че си добър за другар, но едно нещо ще искам от тебе.
- Какво искаш, приятелю?
- Като вървиш с мене, ще видиш много работи, които страшно Ще те учудят. Искам от тебе едно нещо: каквото видиш и чуеш - нито да питаш, нито да разправяш! Съгласен ли си?
- Съгласен съм - казал първият пътник.
- Честна дума?
- Честна дума!
Двамата пътници си подали ръце - и другарството станало.
Тръгнали да пътуват. Вечерта стигнали в един голям град. Като нямало къде да нощуват, вторият пътник казал:
- Аз имам тук един стар приятел, добър човек. Да отидем у него. Те разпитали къде живее тоя човек, намерили дома му и почукали на портите. Домакинът излязъл. Като разбрал, че са странници които търсят подслон, още повече като познал приятеля си - много се зарадвал. Приел ги у дома си, нагостил ги, напоил ги, дал им чисти и бели постелки да преспят. На утрото им сложил закуска. Като си тръгнали, турнал им в торбите хляб, сирене и други работи за ядене. Изпратил ги като братя.
Но през нощта, докато били в къщата, вторият пътник отворил долапчето в стаята, дето спали, и откраднал оттам златна чаша.
Първият пътник видял това и много се учудил на неблагодарността на другаря си. Но бил дал дума да мълчи. Затова нищо не рекъл.
На втория ден пътниците стигнали в друг град. Било се стъмнило и трябвало пак да нощуват. Като нямали познати, те се спрели слу¬чайно на една голяма порта и почукали.
- Кого търсите? - попитал ги един минувач.
- Странници сме, търсим място да преспим - казал първият пътник.
- Зле сте случили, приятели - рекъл минувачът. - Тук живее най- лошият човек в града. Той никому милостиня не дава. Мъчи работниците си, жена си и децата си. Бие и гони просяците. Заробил е съгражданите си с лихварство...
- Е, нищо - казал вторият пътник, - каквото намерим, това ще е -и продължил да тропа на портите.
Стопанинът излязъл намръщен, мрачен, нахокал ги хубаво, но ги приел в къщата си, настанил ги да спят в един нечист килер и не им дал нито - вечеря, нито капка вода.
Пътниците кое-как преспали и рано сутринта станали да си ходят. Преди да си тръгнат, вторият пътник извадил из торбата откраднатата чаша и я оставил у дома на тоя лош човек. Това още повече учудило първия пътник.
„Виж, какъв чудноват човек намерих за другар! - помислил си той. - От добрите краде, на лошите подарява. Не ми харесва тоя човек."
Така си помислил той, но не казал нищо, защото дал честна дума да мълчи. И тръгнали пак двамата приятели. Вървели що вървели, замръкнали в едно малко селце. И тук нямали познати. Въртели се насам-нататък, най-после видели край селото един разграден сиромаш-ки двор. Сред двора имало къщичка, прилична на кокошарник - мъничка, изкривена, подпряна с два гнили дирека, за да не се сгромоляса. Вторият пътник рекъл:
- Да почукаме тук!
- Да почукаме - съгласил се първият. Спрели се и почукали. От къщичката излязла една бабичка - суха, жълта, цяла покрита с дрипи.
- Какво търсите, синко?
- Странници сме, бабо, търсим място да пренощуваме.
- Елате, синко, заповядайте, баба! В къта има място за двама. Аз с моята малка внучка ще спя при водника.
Рано сутринта бабата изпратила внучката си да пасе прасето, а тя отишла на селската чешма за вода.
Двамата пътници тръгнали да си ходят. Като излезли из вратата, вторият пътник взел брадвата от дръвника, ударил два-три пъти гнилите подпори - и бабината къщица се преметнала и рухнала.
Първият пътник се учудил още повече.
„Бре, какъв лош човек намерих за другар!" - помислил си той.
Помислил, но не казал нищо, защото дал честна дума да мълчи.
И двамата приятели продължили пътя си. Вървели що вървели, замръкнали в едно друго село. Там попаднали в къщата на един добър човек, гостолюбив и харен. Напоил ги той, нагостил ги и им дал стая да преспят. Сутринта им дал ядене за из пътя и ги изпратил чак до пътната врата. Тук вторият пътник му казал:
- Приятелю, ние сме хора от далечни места. Не знаем пътя. Прати твоето момче да ни упъти донякъде.
Човекът се съгласил на драго сърце. Повикал петнадесетгодишния си единствен син. Казал му да покаже пътя на гостите и да ги изпроводи вън от селото.
Момчето тръгнало пред гостите, а те по него. Като стигнали вън от селото, то се спряло на моста на голямата река, която се мятала шумно отдолу, и казало:
- Като вземете оттук надясно, по правия път - не се бойте! Той ще ви изведе там, дето искате.
Като казало това, момчето се поклонило и рекло да се върне. В това време вторият пътник се приближил до него и го бутнал от моста. Момчето паднало в реката и се удавило.
Досега първият пътник гледал какви чудни работи върши неговият другар, чудел се и си мълчал. Но като видял това злодеяние той се обърнал към другаря си с негодувание и викнал:
- Кой си ти, проклети човече, та не можах да те разбера? В същия миг лицето на неговия другар се преобразило - станало чисто, светло и безкрайно хубаво. Една чудна светлина излязла от цялото негово тяло и го обгърнала като светъл облак. Той се усмих¬нал и казал:
- Поклони ми се, защото аз съм ангелът на справедливостта.
Учуден и уплашен, човекът паднал на колене, поклонил се и казал:
- Прости ми, ако греша, свети Божи пратенико, но през нашето другаруване аз не видях знак на справедливост нито в едно от твоите дела. Напротив, всичко, което ти извърши, беше дело на неблагодарност, несправедливост и зло.
Тогава ангелът го покрил с крилата си и небесният му глас прозвучал и казал:
- Не се чуди, човече. Онова нещо, което ти вземаш за зло, е всъщност добро, а онова, което ти мислиш за злодеяние, е само предпазване от зло. Чашата, която откраднах от добрия човек, бе отровна. Тя му бе подарена от негови завистници, за да го отровят. Аз я оставих в къщата на лошия. Нека се отрови той, защото много хора страдат от него и още много щяха да пострадат.
Под къщата на бабата имаше заровено голямо богатство. Ако аз не бях срутил тая нищо и никаква колиба - бабата нямаше да го намери. Тя щеше да умре бедна и щеше да остави в бедност добрата си внучка. Сега, като чисти развалините, тя ще намери богатството и ще умре доволна, че има какво да остави на внучката си.
Пък дето удавих единствения син на добрия човек, аз го направих, за да спася бащата от срам и позор.
Син му, ако беше живял, щеше да стане най-лош човек, най-голям разбойник - щеше да огорчи сърцето на добрия си баща и сам на себе си щеше да навлече позорна смърт заради позорния си живот.
И тъй, едно добро не се ражда, ако не се погуби едно зло. Така свършил думите си ангелът на справедливостта и хвръкнал на небето.

Из нета