Неволята

Един дървар имал двамa синове. Всеки път, когато отивал в гората, той водел по един от тях за помощник. Веднъж дърварят натъкмил колата и казал на синовете си:
- Хайде, момчета, идете сами в гората за дърва, а пък аз ще остана вкъщи да си отпочина, защото много се изморих.
Момчетата се зарадвали, че им се паднал случай да отменят баща си, и подкарали колата. На излизане от вкъщи по-големият се обърнал назад и попитал баща си:
- Абе тате, ако ни се повреди колата, кой ще ни я поправи?
- Не берете грижа - отвърнал бащата, - ако строшите колата, повикайте неволята, тя ще я поправи.
Отишли момчетата в гората. Разпрегнали, пуснали воловете да пасат и грабнали секирите. Развъртели се. Захванали да секат. На бърза ръка насекли дърва, натоварили и претоварили колата. Впрегнали пак добичетата и потеглили.
Не щеш ли, насред пътя, като се спускали по едно нанадолнище, претоварената кола се засилила, блъснала хомота и строшила теглича. Двете момчета прехапали устни: ами сега как ще откарат дървата? Тогава по-големият се досетил за поръчката на баща си и захванал да вика колкото му глас държи:
- Невольо! Невольо! Ела да ни поправиш колата!
Никой не се обадил.
- Невольооо! - екнал още по-силно гласът на малкия. - Ела, че загазихме!
Но гората била глуха и неволята я нямало никаква.
Смрачило се. Птиците се прибрали в гнездата си. На небето се появила месечина.
- Бате - рекъл по-малкият брат - то се видя, че тая проклета неволя няма да дойде. Кой я знае къде се е запиляла - навярно поправя друга кола или пък лежи под някое дърво. Я хайде ние сами да си поправим колата.
- Как? - попитал по-големият. - То не е лесна работа.
- Ще отсечем нов теглич от сухо дряново дърво, ще го издяламе и готово!
Речено-сторено. Разтичали се двете момчета, намерили сух дрян, отсекли го, издялали го хубаво, направили нов теглич и го сложили на мястото на счупения.
Откарали колата у дома си.
Додето разтоварвали дървата, те разказали на баща си какво се е случило.
- Остави се, тате, насред пътя строшихме теглича. Захванахме да викаме неволята. Викахме, викахме, гърлата си продрахме, но тя не се обади, сякаш беше потънала в земята. Тогава се запретнахме сами и си направихме нов теглич, по-як от стария.
Бащата се усмихнал и рекъл :
- Ех, момчета, вие сте търсили неволята из пущинаците, а тя била при вас. Самата неволя ви е помогнала да си поправите колата. Поразмислете малко и ще разберете, че съм прав.

български народните приказки

Лоша дума не се забравя

В една гора имало пещера и в нея малки мечета. Край пещерата дървар сечал дърва и видял, че едно меченце излязло из един храст и се закачило в шипките. Мъчило се горкото мече да се откачи от острите бодили на шипката, ала не могло. Дърварят оставил брадвата и отишъл, та помогнал на мечето и го откачил от шипката. После го прегърнал и отнесъл до пещерата, оставил го само да се оправя и се върнал, грабнал брадвата и започнал работа. Близо някъде била мечката, майката на меченцето, тя видяла какво направил човекът и отишла да му се отблагодари:
— Човече, ти ми стори голямо добро — рекла тя. — Искаш ли да станем приятели?
Човекът се съгласил и двамата се сприятелили. Отначало човекът се боял от мечката, но полека лека свикнал с нея и станали големи приятели. Всякога, когато идвал в гората за дърва, мечката излизала и му помагала, докато натовари колата, а после дълго го изпращала и се уговаряли за нови срещи там, близо до пещерата, където той спасил меченцето й. И човекът, колкото пъти идвал в гората за дърва, все отсядал близо до пещерата, мечката му помагала и си разговаряли като добри другари.
Те станали толкова близки и обични приятели, че веднъж, когато се разделяли, целунали се по устата, а човекът казал на мечката:
— Ех, добри приятелю, много си добър приятел, всичко ти е хубаво, ама едно ти не струва: миришеш на лошо!
Човекът дори и не помислил добре какво е казал, та не се и досетил, че тази дума може да обиди мечката. А мечката клюмнала. Тежка, като камък, паднала човешката дума в сърцето й и силно я заболяло, ала нищо не му казала, само си протегнала врата и се примолила:
— Човече, я ме удари с брадвата по главата, колкото можеш силно, ако не, ще те изям!
Човекът се пообъркал и мъчил всякак да измоли мечката да не я удря. Ала тя не отстъпвала от речената дума: удари ме силно и толкова! Не ме ли удариш, ще те изям! И най-сетне, тя като не отстъпила, той замахнал с брадвата и я ударил силно, та й направил голяма рана. Разделили се посърнали, но пак се уговорили да се търсят на същото място край пещерата.
Много пъти ходил след това дърварят в гората, обикалял около пещерата, ала никога не се срещнали с мечката. Той си мислел, че тя е умряла от тежката рана, и не можел да се начуди защо така й хрумнало да иска да я посече, когато били толкова добри приятели. Минали много години и човекът забравил за мечката. Но веднъж случайно връхлетял на нея в гората. Познали се, здрависали се като стари познайници. Когато човекът натоварил колата с дърва и се приготвил да подкара воловете, мечката му рекла:
— Я огледай добре главата ми, приятелю, дали ще видиш раната, гдето някога ме удари с брадвата.
Човекът разгърнал козината на врата й — раната била зараснала и дори белег нямало, та рекъл на мечката:
— А бре, приятелю, то дори не се познава да е имало рана. А аз, спомням си много хубаво, като че вчера беше, ударих те доста силно тогава и дори мислех, че си умряла от дълбоката рана.
Мечката рекла:
— Видиш ли, добри ми приятелю, че раната зарасна, и аз забравих за нея, но оная дума, дето ми каза тогава, няма да забравя, докато съм жива. От мен да знаеш: дълбока рана заздравява, а лоша дума не се забравя.

български народните приказки

Косе Босе

Напекло топлото мартенско слънце. Закапали весело капчуците. Стопанинът грабнал ножицата и се провикнал кьм косето:
- Хайде, Косе Босе, тръгвай с мене да подрежем лозите!
- Не мога - отвърнало косето, - защото си имам работа: гнездо вия.
И отлетяло за сламчици.
Избуяли новите ластари на лозите. Бръмнали пчелите по градините. Стопанинът нарамил мотиката и погледнал към гнездото на косето:
- Тръгвай, косе, с мене - да прекопаем лозето.
- Дума да не става! - отвърнало косето. - Аз тъкмо сега съм захванало да снасям яйца!
И се накокошинило в гнездото.
Дошло лятото. Стопанинът нагърбил пръскачката и пак викнал на косето:
- Косе Босе! Хайде да пръскаме, че маната може да изгори гроздето.
- Върви сам! Не виждаш ли, че аз тука пиленца мътя! - отвърнало косето и притихнало в гнездото.
Гъсти буренаци заглушили лозите. Грижовният стопанин попитал косето:
- Няма ли, косенце, да дойдеш с мене - да оплевим лозето?
- Няма! - отвърнало косето, - Сега пък ще уча пиленцата си да хвърчат.
Настъпила есента. Кехлибарени гроздове натегнали под лозите. Стопанинът подкарал колата към лозето.
- Къде си, Косе Босе? - провикнал се той.
- Тук! - изчуруликало косето.
- Хайде да берем грозде!
- Ида! - пръпнало косето. - Почакай само да повикам пиленцата си. Всички ще берем!
Но лозарят му казал:
- Почакай, косе, почакай ти сега. Който не е работил, няма и да яде.

български народните приказки

Кума Лиса и Ежко Бежко

Някога си, било много отдавна, Кума Лиса и Ежко Бежко се сприятелили много. Те толкова се обикнали, че където отидела лисицата, и таралежът след нея; където е таралежът, там търси и лисицата. Веднъж лисицата рекла:
- Ежко, хайде да отидем в поповото лозе и да си хапнем грозде.
- Идвам, Кума Лисо, идвам - рекъл Eжко. - Само че, да ти кажа правичката, страх ме е да не попаднем в някой капан, че нощес съм сънувал лош сън.
- Ех, и ти, Ежко! - засмяла се лисицата. - От какво те е страх? Щом си с мен, няма защо да се страхуваш. Лъжи имам, колкото искаш. В кола можем да ги натоварим и да ни избавят от беда. А ти, Кумче Ежче, знаеш ли поне една лъжа?
Ежко Бежко се усмихнал:
- Аз, Кума Лисо, зная само трички и си ги пазя за черни дни.
- Е, хайде тогава, мили Ежко, тръгвай с мен и не се бой. Каквото ни дойде до главата, аз ще се оправям.
Таралежът се съгласил и тръгнали към поповото лозе. Влезли в лозето и започнали да ядат грозде. Като ходели от лоза на лоза, за да търсят по-сладко грозде, изведнъж - щрак - лисицата попаднала в капана.
Като се видяла заключена в капана, тя почнала да вика:
- Ох, горката аз! Ох, Ежко, бързо ми кажи една лъжа, че загивам!
- Как, Кума Лисо? Че ти имаш лъжи много, а сега от мен да искаш? Аз само трички си знам и ги пазя за черни дни.
Лисицата приплакала:
- Много знаех, Ежко, ама сега всички забравих. Кажи ми ти само едничка, да се спася.
Таралежът въздъхнал:
- Е, сега като дойде попът, ти се престори на умряла. Той ще те извади от капана, ще те удари няколко пъти, ще те хвърли на единия край на лозето, та да те вземе, като си тръгне вечерта за вкъщи. Другото е близо до ума.
Като рекъл това, Ежко Бежко избягал в гората и се скрил, а Кума Лиса се престорила на умряла. Дошъл попът. Видял, че лисица се е хванала в капана, и извикал:
- А, падна ли ми най-после, пуста лисицо? Колко се мъчих аз, докато те докарам в капана. Всяка година ми береш гроздето, но сега баба попадия ще има да носи кожух през зимата.
Отворил капана, извадил лисицата, ударил я няколко пъти с една дебела тояга и я захвърлил накрай лозето, та да я вземе вечерта. Лисицата това и чакала. Щом попът я захвърлил и тръгнал из лозето, тя скочила и взела да му се подсмива:
- Ех, дядо попе, ще има да носи баба попадия лисичи кожух!
- Ах, ти пущино! Ще ми паднеш още веднъж на ръцете! - заканил се дядо поп.
Не минало много време, и лисицата пак рекла на таралежа:
- Хайде, Ежко, да отидем на гроздобер в поповото лозе.
- Кума Лисо, мила моя посестримо, ти забрави ли каква беда те сполетя. Не ти ли стига, че едвам се спаси тогава, ами пак искаш да крадем?
- Хайде, хайде, Ежко, забрави миналото. Да отидем да си хапнем грозденце.
Отишли. Тъкмо се промъкнали в лозето, и лисицата - щрак! - право в капана попаднала:
- Ох, Ежко, бързо ми кажи една лъжа, че ще загина.
- Е, Кума Лисо, една ти казах и ако сега ти кажа още една, какво ще остане за мен? Нали знаеш, че само три лъжи зная, а ти ги имаш много. Какво ще стане с мен, когато изпадна в беда?
- Моля ти се, Ежко, помогни ми. Само ти можеш да ме спасиш от тоя железен капан.
Не изтърпял таралежът и рекъл на лисицата:
- Е, кумице, като дойде попът, ти пак се престори на умряла. Попът сега ще те върже хубаво, ще те натовари на колата и вечерта ще те отнесе в къщи. Ще те развърже, ще те остави навън - на стълбището или пред вратата - и ще влезе в къщи, да вземе нож да те дере. Ти тогава бягай по стълбите надолу и се оправяй.
Лисицата направила, както я научил таралежът. Дошъл попът и като видял умрялата лисица, рекъл:
- Сега вече няма да ми избягаш!
Отворил капана, стоварил няколко тояги по гърба на лисицата, вързал я здраво с едно въже и я хвърлил в колата. Вечерта отишъл вкъщи, занесъл лисицата пред вратата, развързал я и влязъл вътре да вземе нож. А дотогава лисицата не трепнала - преструвала се на умряла. Но щом усетила, че въжетата не й стягат краката, скочила и беж да я няма.
Излязъл дядо поп и що да види - от лисицата нямало и следа.
- Пак ме надхитри пущината! - простенал попът. - Ама тя ще ми падне и друг път! Ще има да си плаща за тия лъжи!
След няколко дни лисицата пак поканила таралежа да ходят за грозде. Таралежът, сиромах, никак не искал да отиде, ама що да прави? Може ли да откаже на добрата си приятелка нещо? Съгласил се със страх и тръгнали. А този път попът обградил лозето с дълбок ров. Лисицата се позасилила малко и прескочила рова. А какво да прави таралежът! И той си напънал силите и скокнал, ама право в дълбокия ров:
- Хайде сега, мила Кумичке Лисичке, кажи ми една лъжа, че загинах!
- Ех, Ежко, много знаех, ама ги забравих! - рекла лисицата.
- Е щом е така - рекъл Ежко Бежко, - ела поне да се опростим. Ела, кумичке, да се целунем за сбогом, че за мен няма да има вече спасение.
Лисицата се навела да я целуне Ежко, а той я прегърнал силно и я захапал за муцуната. И не щеш ли, точно по това време се задал и попът. Лисицата, като го видяла, спуснала се да бяга и измъкнала със себе си и Ежко Бежко, който здраво се впил за муцуната й. Лисицата бягала, попът след нея, тя бяга, той след нея, най-после успяла да се измъкне и да спаси и таралежа.
- Ах, пуста, пуста да останеш, лисичке - викал попът. - Не ти ли стига, дето идваш тук и ядеш най-хубавото ми грозде, ами си взела и торба този път? Но ти ще ми паднеш друг път, ще те убия, да знаеш!
- О, дядо попе, още веднъж ако ме хванеш, тогава да се похвалиш! - извикала лисицата и се скрила в гората.
Оттогава се разделили с таралежа и никога вече не се срещат. Щом я усети таралежът, прави се на кълбо и лисицата го подминава.

Български народните приказки

Който не работи, не трябва да яде

Един ден когато Галинка се зажени, нейната майка казваше на старите сватове:
- Мамината дъщеричка не бива да се трепе, тя не е научена да работи. Не й давайте метлата да мете, защото ще си напраши очите. Сложете под главата й пухена възглавничка, защото тя е научена да спи на мекичко. Старите сватове се спогледаха, но нищо не казаха.
- Обещайте ми, че никога няма да й казвате лоша дума. Нейните уши не са научени да слушат лоши думи.
- Колкото за лоша дума, не се тревожи, в нашата къща такова нещо няма - каза старият сват и се качи на каруцата. До него се намести свекървата, а отзад седнаха младоженецът и Галинка. Потеглиха за другото село. Цял ден пътуваха, защото селото беше далеко. Вечерта, щом пристигнаха, свекървата приготви една баница, закла пиле, свари го в тенджерата, слезе в мазата и наточи вино. А Галинка седеше на едно столче, скръстила ръце, и си мислеше:
"Ах, каква сръчна жена е тая моя свекърва, също като майка ми. Добър живот ще живеем тук".
Навечеряха се хубаво и легнаха да спят. На другия ден старият свекър стана рано и събуди всички:
- Хайде - викна той, - ставайте да вървим на нивата!
- Какво ще правим там? - потърка сънените си очи Галинка и почна сладко да се прозява.
- Ще копаем царевица.
- С мотики ли? - попита мамината дъщеричка.
- То се знае, че с мотики - обади се свекървата.
- Аз няма да дойда.
- Защо? - запита младоженецът.
- Защото мотиката е тежка, а пък аз не бива да вдигам тежки работи.
- Остави я - рече бащата. - Нека разтреби къщата и приготви ядене за довечера. И тук трябва човек.
Отидоха домакините на нивата, а младата невяста остана вкъщи. До обяд се излежава. Като стана, тя усети, че е изгладняла, и започна да търси нещо за ядене, но не намери нищо в тенджерите.
- Нищо не са ми оставили, забравили са ме - протегна се Галинка и влезе в градината да погледа цветята. - Ах, че хубави цветя! - викна тя, почна да ги къса и да ги мирише. Отиде до близкото черешово дърво. Полежа на тревата под дървото, както лежеше, откъсна няколко череши, за да залъже глада си, и почна да се прозява. Тъй прекара деня. Вечерта тримата копачи се върнаха изморени от работа, капнали от умора. Огледаха се и що да видят: къщата неразтребена, огнището угаснало, кокошките заспали ненахранени. Свекървата хвърли мотиката. Запали огъня, сложи картофи в тенджерата и замеси една бяла пита. Набързо приготви вечерята. Галинка я гледаше, седнала на един стол, и си клатеше краката. Когато вечерята беше готова, свекървата покани всички:
- Хайде сядайте да вечеряме!
Галинка се намести първа. Свекърът взе питата и я разчупи на три парчета. Едното даде на жена си, другото - на сина си, а третото остави за себе си.
- А на невястата? - обърна се към него свекървата.
- Защото който не работи, не трябва да яде!
Галинка прехапа устни, нацупи се и стана от трапезата. Прибра се в стаята си и започна да плаче. Цяла нощ не можа да заспи от глад. На сутринта се повтори същото. Тримата работници отидоха да садят зеленчукова градина. Галинка не тръгна с тях. И този ден разглезената невяста не пипна нищо. Късно вечерта тримата работници се върнаха, пак капнали от умора. Свекървата, навъсена, замеси пита и когато седнаха на трапезата, свекърът отново раздели питата на три парчета. Галинка остана с празни ръце.
- Защо не даваш хляб на невястата? - попита свекървата.
- Защото, който не работи, не бива да яде! - отвърна свекърът.
Цяла нощ Галинка се въртя гладна в леглото и дълго мисли. Сутринта като стана потърси с очи свекъра, свекървата и мъжа си, но не ги видя, защото бяха излезли на нивата още по тъмно. Тогава Галинка запретна ръкави. Измете къщата и двора. Донесе вода от чешмата, поля цветята в градинката, запали огъня и сготви ядене за работниците. Замеси брашно, изпече една пита. Вечерта уморените работници, като видяха какво е свършила невястата - очите им светнаха. Галинка сложи трапезата, подаде питата на стария сват и с трепет зачака да види какво ще направи. Свекърът пое питата и я разчупи на четири къса. Най-големия подаде на Галинка и рече:
- Яж, чедо, ти заслужи хляба си, защото днес си се трудила здравата!
Галинка пое хляба и почна да яде. Никога не беше яла такъв сладък хляб.

Български народните приказки