Кризите хем увеличават полярностите, хем ни карат да се срещнем някъде
по средата – златната алхимична, здрава среда. Не можем да очакваме
всички да реагират еднакво. Една част ще крещи обезумяла: тоя/тая пък
какво си въобразява, пак говори като последна инстанция, друга част ще
казва: точно така, каза го по-добре от мен, аз само си го мисля, но не
намирам думи. Трети ще се лашкат от мнение на мнение, според интензитета
на енергията на авторитета, който им го предлага. Четвърти (най-важните
в този момент!) ще казват същото, което следва тук, с техни си думи
Колко много ни е страх от самотата! Да останем в тихото у дома със себе
си е шанс за промяна към здраве и щастие. Не е въпрос да понесем
тишината, а дори да й се насладим и благодарим след това! Повярвайте,
по-малко страшно е от невидимия вирус на паниката.
Колко много ни е страх от загуба и изгубване на контрол! Но кое е по-добре – да изгубим живот или да изгубим начин на живот, с който сме свикнали. Да изубим здраве или да изгубим пари?
И колко много ни е страх от смирението! Но смирението не е примирение. Не става дума за онова насилствено покорство от миналото ни. Не да се подчиним на външна заповед е нужно (така го виждат децата), а на собствената си съвест и зрялост, която, ако я има, ще ни каже, че дори е шанс за всеки да си даде време за диалог със собствената си душа, дома си, мечтите си като се оттегли за известен период от външния свят и другите. В тихото имаме шанс да се намерим и да се срещнем със себе си. Колко от вас имаха желаното време за себе си в досегашния си начин на живот? Така всичко ще мине по-бързо!
Колко ще имаме да анализираме после след капитулацията на „короната“? Ще заговорим за „преди“ и „след“ короната. Дали ще се превърне във вододел към нова ера? Чух и реплики: „Ето, дойде апокалипсисът“. Апокалипсис на гръцки означава „разкриване“! Писах го в „Чувствам, следователно съм“ и призовавах към доброволно такова. Но когато волята не свършва работа, идва неволята да я свърши. Каква работа ли? Да ни отвори очите за микро света, за забравени неща вътре в нас. Да привлече вниманието ни към невидимото, след като толкова време само видимото е било в центъра му. Толкова много се нуждем от осъзнаване. И толкова хора настървено се борят срещу това. Особено важи за някои черти в нашия национален характер (макар да не сме единствени!), който функционира като предпазен колан на кола – колкото по го дърпъш, толкова по-се съпротивлява и затяга и действа на принципа: „Те ли ще ми кажат, няма пък, аз ще правя на пук!“ Точно като тийнейджър, който вече не е дете, но и още не е възрастен. На подрастващия му е нужен бунт, за да се еманципира. Човек може да е „подрастващ“ психически и на 60, и на 80. Но в момента микроскопичният враг с корона изисква пораснало, зряло реагиране.
Но някои не искат да се смирят, за да не се чувстват отдолу. Трудно е да се смири някой, който още не е отишъл отгоре, не си е довършил бунта – нормалния бунт – път към зрелостта, чието друго име е поемане на лична отговорност. Докато сме деца, са отговорни по-големите от нас. Хората, които вечно смятат, че им е виновна държавата, институциите, управниците, са психологически деца, несъзнаващи, че Държавата това сме ние. Ние сме клетките на този организъм. Ако един орган в този организъм обяви война на друг, ще умре и той самият, защото именно са свързани в едно цяло. Ако някои клетки се откажат да работят в единство с цялото (точно каквито са туморните клетки), може да умре цялото. Ако всяка една клетка е узряла, т.е. способна да осъзнае, че на първо място сред основанията за всичко, което ни се случва, стои личната ни отговорност, тогава и държавата би била зряла. Когато обаче клетките на организма държава се държат като деца, тя трябва да се държи като строг родител. Това е единственото здравословно за подобна ситуация. Иначе би било опасно да се оставят малки деца да се самоуправляват. (Разбира се, че не всички са незрели!) Децата са гневни, когато им поставят граница. Цупят се, тръшкат се. Мъдрият родител трябва да може да понесе този гняв.
Всяка криза носи възможности за постигане на осъзнатост и израстване. Йероглифът за криза на японски е същият като за възможност. Кризата винаги е шанс. Шанс за оценяване на това колко сме си навлезли в границите, та сега се налага да се затварят граници. Същевременно колко сме слепи за всеобщата свързаност и не ни е пукало за страданието на другия, до момента, в който един толкова микроскопичен враг с корона не ни показа, че сме свързани повече, отколкото допускаме. Причини ни страдание, за да ни направи способни на съ-страдание. Нестрадалият не може да състрадава. Колко сме били глезени и оплакващи се от глупости. Сега би трябвало да оценим колко всъщност сме имали комфорт, спокойствие, изобилие. Колко е хубаво да сме благодарни на родителите си. Колко човекът не е всесилен. Колко нямаме време за тишина и обръщане към себе си, за да чуем тялото и вътрешния глас на истинските ни потребности. Колко е важно да можем да сваляме бронята на цивилизацията...
Когато останем по инстинкт изплуват истините. Без да претендирам за статистика, ще споделя наблюдения от краткия период от началото на пандемията.
Много от депресивните и тревожните хора се стабилизират, а контрольорите се разклащат. Сякаш някак се срещат по средата – в нормата. Първите овластяват повече себе си и започват да пренасят „пулта за управление на живота си“ от вън – вътре у себе си. При вторите пък локализацията на контрола, за която досега са имали пълната претенция да е изцяло тяхна, леко се изнася в посока на смирение пред независещото от тях. Като че ли се наместват някак нещата в зоната на алхимичната златна, здравословна среда. Така виждаме отново ролята на трудностите в живота. Има стари статистики, че по време на война, например, психиатриите са празни. А някога, когато животът на предците ни е бил повече подчинен на природните стихии и определено – по-труден, психичното здраве като че ли е било по-добро. (Неслучайно във ветеринарната медицина няма раздел психиатрия.) Когато обаче живеем в условията на изкуствен комфорт – топлина, електричество, защитени домове, изобилие от храна и т.н. се поляризира локализацията на контрола – появява се властовата невроза, при която човек иска сам да има контрол над всичко, а на противоположния полюс – лабилността и преобладаващата зависимост от външните фактори. Но и двете прояви са болна версия на мъжката и женската енергия, заместила здравата версия на двата енергийни принципа.
Скоро споделях информацията за един експеримент с мишки. Учени създават пълен комфорт за живота им – т.нар. миши рай – подходяща температура, изобилие от храна и вода, меки гнезда за раждане на малките. Постепенно мишата популация се увеличава много и започва да се изражда. Женските започват да се омъжествяват и да са агресивни и да не искат мъжките. Мъжките стават пасивни и плахи. Новото поколение пък е нарцистично, наречено е поколението на „красивите“ мишки, които се занимават само с почистване на собствената си козина. Накрая се стига до измиране на цялата популация. Раят убива. Експериментът е повтарян десетки пъти и всеки път финалът е бил този.
Да живеят трудностите. Трудното осигурява живот на здравото мъжко и здравото женско начало. (Мъжко и женско начало не е тъждествено на мъжки и женски пол!) Мъжко – т.е. борбеност, решителност, сила, отговорност, смелост. Женско – метока, адаптивност, съпричастност, грижа.
Лесният живот изражда. Разбира се, не призовавам към завръщане в неандерталските времена, а към поемане на лична отговорност и небягане от трудното в живота. Това още се нарича порастване и осъзнаване. Съзнание и знание не са тъждествени. Със знания сме препълнени. Осъзнатост не достига!
Този микроскопичен враг с корона (Враговете, всъщност, почти винаги са съюзници, но го разбираме по-късно!), ще е добър лакмус за диагностика на здравото и болното в човешката същност. Ще е сонда в недрата на човешкостта, откъдето ще изригне много възпалена, загноила или дори гангренясала егоистична мисловна матрица, но и много вяра! Ще е и безпощаден скалпел за тумори в поведението и криворазбраната ценностна система. Ще е катализатор на промяна към по-здравословна човешкост – по честна, по-спонтанна, по-добронамерена. Ще е и гилотина за толкова заблуди и самозабравяне. Ще е ракета носител на осъзнатостта за истините. Ще ни помогне да свалим короната от нашите самозабравили се глави.
Колко много ни е страх от загуба и изгубване на контрол! Но кое е по-добре – да изгубим живот или да изгубим начин на живот, с който сме свикнали. Да изубим здраве или да изгубим пари?
И колко много ни е страх от смирението! Но смирението не е примирение. Не става дума за онова насилствено покорство от миналото ни. Не да се подчиним на външна заповед е нужно (така го виждат децата), а на собствената си съвест и зрялост, която, ако я има, ще ни каже, че дори е шанс за всеки да си даде време за диалог със собствената си душа, дома си, мечтите си като се оттегли за известен период от външния свят и другите. В тихото имаме шанс да се намерим и да се срещнем със себе си. Колко от вас имаха желаното време за себе си в досегашния си начин на живот? Така всичко ще мине по-бързо!
Колко ще имаме да анализираме после след капитулацията на „короната“? Ще заговорим за „преди“ и „след“ короната. Дали ще се превърне във вододел към нова ера? Чух и реплики: „Ето, дойде апокалипсисът“. Апокалипсис на гръцки означава „разкриване“! Писах го в „Чувствам, следователно съм“ и призовавах към доброволно такова. Но когато волята не свършва работа, идва неволята да я свърши. Каква работа ли? Да ни отвори очите за микро света, за забравени неща вътре в нас. Да привлече вниманието ни към невидимото, след като толкова време само видимото е било в центъра му. Толкова много се нуждем от осъзнаване. И толкова хора настървено се борят срещу това. Особено важи за някои черти в нашия национален характер (макар да не сме единствени!), който функционира като предпазен колан на кола – колкото по го дърпъш, толкова по-се съпротивлява и затяга и действа на принципа: „Те ли ще ми кажат, няма пък, аз ще правя на пук!“ Точно като тийнейджър, който вече не е дете, но и още не е възрастен. На подрастващия му е нужен бунт, за да се еманципира. Човек може да е „подрастващ“ психически и на 60, и на 80. Но в момента микроскопичният враг с корона изисква пораснало, зряло реагиране.
Но някои не искат да се смирят, за да не се чувстват отдолу. Трудно е да се смири някой, който още не е отишъл отгоре, не си е довършил бунта – нормалния бунт – път към зрелостта, чието друго име е поемане на лична отговорност. Докато сме деца, са отговорни по-големите от нас. Хората, които вечно смятат, че им е виновна държавата, институциите, управниците, са психологически деца, несъзнаващи, че Държавата това сме ние. Ние сме клетките на този организъм. Ако един орган в този организъм обяви война на друг, ще умре и той самият, защото именно са свързани в едно цяло. Ако някои клетки се откажат да работят в единство с цялото (точно каквито са туморните клетки), може да умре цялото. Ако всяка една клетка е узряла, т.е. способна да осъзнае, че на първо място сред основанията за всичко, което ни се случва, стои личната ни отговорност, тогава и държавата би била зряла. Когато обаче клетките на организма държава се държат като деца, тя трябва да се държи като строг родител. Това е единственото здравословно за подобна ситуация. Иначе би било опасно да се оставят малки деца да се самоуправляват. (Разбира се, че не всички са незрели!) Децата са гневни, когато им поставят граница. Цупят се, тръшкат се. Мъдрият родител трябва да може да понесе този гняв.
Всяка криза носи възможности за постигане на осъзнатост и израстване. Йероглифът за криза на японски е същият като за възможност. Кризата винаги е шанс. Шанс за оценяване на това колко сме си навлезли в границите, та сега се налага да се затварят граници. Същевременно колко сме слепи за всеобщата свързаност и не ни е пукало за страданието на другия, до момента, в който един толкова микроскопичен враг с корона не ни показа, че сме свързани повече, отколкото допускаме. Причини ни страдание, за да ни направи способни на съ-страдание. Нестрадалият не може да състрадава. Колко сме били глезени и оплакващи се от глупости. Сега би трябвало да оценим колко всъщност сме имали комфорт, спокойствие, изобилие. Колко е хубаво да сме благодарни на родителите си. Колко човекът не е всесилен. Колко нямаме време за тишина и обръщане към себе си, за да чуем тялото и вътрешния глас на истинските ни потребности. Колко е важно да можем да сваляме бронята на цивилизацията...
Когато останем по инстинкт изплуват истините. Без да претендирам за статистика, ще споделя наблюдения от краткия период от началото на пандемията.
Много от депресивните и тревожните хора се стабилизират, а контрольорите се разклащат. Сякаш някак се срещат по средата – в нормата. Първите овластяват повече себе си и започват да пренасят „пулта за управление на живота си“ от вън – вътре у себе си. При вторите пък локализацията на контрола, за която досега са имали пълната претенция да е изцяло тяхна, леко се изнася в посока на смирение пред независещото от тях. Като че ли се наместват някак нещата в зоната на алхимичната златна, здравословна среда. Така виждаме отново ролята на трудностите в живота. Има стари статистики, че по време на война, например, психиатриите са празни. А някога, когато животът на предците ни е бил повече подчинен на природните стихии и определено – по-труден, психичното здраве като че ли е било по-добро. (Неслучайно във ветеринарната медицина няма раздел психиатрия.) Когато обаче живеем в условията на изкуствен комфорт – топлина, електричество, защитени домове, изобилие от храна и т.н. се поляризира локализацията на контрола – появява се властовата невроза, при която човек иска сам да има контрол над всичко, а на противоположния полюс – лабилността и преобладаващата зависимост от външните фактори. Но и двете прояви са болна версия на мъжката и женската енергия, заместила здравата версия на двата енергийни принципа.
Скоро споделях информацията за един експеримент с мишки. Учени създават пълен комфорт за живота им – т.нар. миши рай – подходяща температура, изобилие от храна и вода, меки гнезда за раждане на малките. Постепенно мишата популация се увеличава много и започва да се изражда. Женските започват да се омъжествяват и да са агресивни и да не искат мъжките. Мъжките стават пасивни и плахи. Новото поколение пък е нарцистично, наречено е поколението на „красивите“ мишки, които се занимават само с почистване на собствената си козина. Накрая се стига до измиране на цялата популация. Раят убива. Експериментът е повтарян десетки пъти и всеки път финалът е бил този.
Да живеят трудностите. Трудното осигурява живот на здравото мъжко и здравото женско начало. (Мъжко и женско начало не е тъждествено на мъжки и женски пол!) Мъжко – т.е. борбеност, решителност, сила, отговорност, смелост. Женско – метока, адаптивност, съпричастност, грижа.
Лесният живот изражда. Разбира се, не призовавам към завръщане в неандерталските времена, а към поемане на лична отговорност и небягане от трудното в живота. Това още се нарича порастване и осъзнаване. Съзнание и знание не са тъждествени. Със знания сме препълнени. Осъзнатост не достига!
Този микроскопичен враг с корона (Враговете, всъщност, почти винаги са съюзници, но го разбираме по-късно!), ще е добър лакмус за диагностика на здравото и болното в човешката същност. Ще е сонда в недрата на човешкостта, откъдето ще изригне много възпалена, загноила или дори гангренясала егоистична мисловна матрица, но и много вяра! Ще е и безпощаден скалпел за тумори в поведението и криворазбраната ценностна система. Ще е катализатор на промяна към по-здравословна човешкост – по честна, по-спонтанна, по-добронамерена. Ще е и гилотина за толкова заблуди и самозабравяне. Ще е ракета носител на осъзнатостта за истините. Ще ни помогне да свалим короната от нашите самозабравили се глави.
Мадлен Алгафари
