Той спря да се моли.
Някъде горе, много нагоре, един ангел седна безпомощно на най-близкия облак и изпърха кратко с крила. Понякога гълъбите пърхат така през зимата. Когато нито могат да отлетят, нито могат да се стоплят, а просто се ежат на времето с някаква необяснима дързост.
”Дали ангелите имат право на собствено мнение?” - помисли си Крилатия. По-скоро не. И все пак, леко го беше яд на онзи долу. Беше носил молитвите му в продължение на месеци. Един неуморен пощальон между Земята и Небето. Честно казано, работата не беше неприятна. Много по-досадно е да си ангел на някой болен, отколкото на влюбен. от време на време срещаше и такива колеги.
Носеха на гръб молитви като големи кръгли хапчета. Хапчета, които приличат на копчета. Натискаш ги и от небесния "долбисъраунд" се разнася едно мрънкащо: "Боже, излекувай ме, Боже, излекувай ме..."
А при неговия човек не беше така. Молитвите му бяха вдъхновяващи. Преди да спрат. Ставаше дума за някакво момиче. Естествено, че за момиче. В статистиката на ангелите най-много молитви са отправени за любов. Е, може би веднага след тези за шестица от тотото.
Понякога си мислеше, че оня долу леко се натяга, но като цяло му беше симпатичен и носеше молитвите му с кеф. Както малко дете носи захарен памук на клечка.
Не че и на ангелите понякога не им дотяга. Не че и той не беше мърморил под носа си: "Оф, Боже, дай, събери ги и тия и да ме пуснеш в отпуска. Поне за една-две седмици. Пардон - вечности."
При ангелите нещата са по-сложни. Като не знаеш колко точно дни трае една вечност, а иди попълвай молба за отпуска! "Ама как да занимаваш Шефа с такива дреболии? Господ да не е елка? Макар че може да бъде. Абе, зарежи - и ние, ангелите, имаме чувство за такт..."
От тези размисли го изтръгна креслив шум. Крилатия се огледа и видя едно неясно кълбо от черни пера, зъби, горящи очи и разлигавени устни, което едновременно се хилеше, съскаше и ръмжеше, сякаш да му привлече вниманието. Бяха трима. От конкуренцията. Винаги ходеха по него и му се пречкаха. Викаше им Злобните. Последния път му се бяха заканили, че на тия двамата влюбени долу мамицата им ще е... Е... сори, ама на небето не се псува.
- Глей к'во си имаааам - изплези му се единият от тях. Беше хванал издължената като клюн челюст на другаря си по злини и като с някаква странна лозарска ножица режеше нещо. Някаква хартия.
- Какво да гледам?
- Гледай парчетата... Гледай, бе! Аз правя клъц-клъц, а оня
долу прави хлъц-хлъц! Съмбади стоп ми! - извика в стил "Маскатa" единият от Злобните и прихна в някакво дяволски дразнещо подобие на кикот.
Ангелът проследи с поглед малките розови късове хартия, които падаха от острозъбата челюст към долното небе. Небето на хората. Онова със самолетите.
Хората не знаят, че във второто небе любовта не е чувство. Там е просто един розов лист - като онези, дето ги дават на "Мюзик Айдъл", ако те харесва журито. Ангелите се стремят да занесат розовия лист до третото небе. Оставят го на писалището на Господ и ако той е на кеф, слага отдолу едно "Да". Небесна бюрокрация.
На Злобните това "Да" им бъркаше айде да не казвам къде. Изобщо не е вярно, че дяволите най-много мразят чесън. Чесън мразят капризните стари моми. Дяволите мразят любов.
Затова и тези тримата така се забавляваха да разкъсват тази.
Ангелът си я позна. Това беше любовта на неговия човек. Доскоро стоеше под крилото му. Но откакто молитвите спряха, трябваше да я пусне. Каквото човек остави долу, оставено е и горе. Каквото запази долу, запазено е и горе.
"Ние, ангелите, сме просто изпълнители. Стриктли бизнес. Нищо лично!" - мъчеше се да се успокои Крилатия. И все пак го беше яд. Тия двамата долу му бяха симпатични.
Искаше му се и техният лист да стигне до писалището. Да го занесе и да го бутне на купчината най-отгоре. А сега ще занесе... Дренки ще занесе. Можеше само да гледа и да се дразни, докато тия тримата мазняри късат розовата хартия с гадните си криви нокти.
Грешка - дори не можеше да се дразни. Беше подписал договор да ходи с ведро лице и блага усмивка. Това беше част от играта. Ангелите не се мръщят. Виж, Злобните нямат такива ограничения. Имаше един братовчед, който навремето смени лагера именно по такива съображения. Казваше се... Никак не се казваше. Господ беше изтрил името му от Книгата.
Наблизо прелетя друг ангел. Вятърът свиреше в крилата му.
- Ей, много бързаш, бе! - подметна почти на себе си Крилатия.
Онзи другият се извърна и леко забави летеж. Направи един пъргав пирует и кацна за малко до него.
- Здрасти, колега! Какво става? Твоят човек долу е олабил фронта, а? - попита Новия и многозначително погледна към тримата злобни, които продължаваха да късат все по-съдрания розов лист.
Крилатия само кимна.
- Чакай да те разсея! Познай к'ва молитва нося... направо не е за вярване.
- Не мога да позная.
- Девет годишно момченце - заобяснява Новия. – Изпуснало домашната котка навън и тя се качила на едно дърво. Сега се моли котката да слезе от дървото, преди да са се прибрали техните. Представяш ли си!? На Господ не му е лесно. Понякога тия долу искат пълни глупости.
Новия стана от облака и направи две резки движения наляво и надясно, а гърбът му изпука.
- Айде, аз ще тръгвам, че онзи малкият долу се моли доста горещо и ми дава зор! - разсмя се с глас Новия. Поне неговият смях не беше дразнещ като на Злобните.
- Иска ми се да ти помогна с тия тримата, но - знаеш правилата. Без молитва не мога да се намеся.
- Нито пък аз... - мрачно отвърна Крилатия.
Трите черни урода наблизо почти довършваха розовия лист.
Бяха станали учудващо изобретателни. Единият от тях отхапа голямо розово парче, раздъвка го в устата си и се опита да направи балон че като от дъвка. Другите му се хилеха с едрите си жълти зъби. След минута-две с любовта на онзи долу беше свършено.
Ангелът си заклати краката от облака, в отчаян опит да изглежда сякаш че не му пука. Само в окото му като че ли за миг проблесна нещо гневно. В Канада удари гръм.
Влюбения ходеше мрачно по снежната улица. Краката му газеха в кашообразната маса на вчерашния сняг, разбита от миксера на милиони крака. И в главата му сякаш беше минал миксер. И беше смлял на пюре и последната му надежда.
В ушите му отекваше тишина. Прекрасен фон за шумната филхармония на черните му мисли.
"Боже, ти ме подмами. Подмами ме, че това е моята любов. Но не е! Разбираш ли!? Не става! Всичко е срещу нас. Всичко. Годините. Роднините. Особено роднините. Майка и забрани дори да се чуваме. За какво да се моля? Нали се молих за знак? Исках знак, че тази любов ще я бъде. Къде е??? Само си говоря. На тебе не ти пука. Ето ме сега... Крача по тази улица. Сам. Само аз и зимните дървета. Даже аз съм по-голямо дърво и от тях. Ето кората на това дърво. Скоро ще стана по-груб и от нея. Ето сухата му корона. Скоро ръцете ми ще изсъхнат, защото и без това не прегръщат никого. Къде е ш...ят знак от небето? Няма го. Колко се молих. И нищо. Молитвите не се сбъдват. Това е!"
Изведнъж върху главата му падна котка.
Деветгодишното момченце от отсрещния тротоар нададе радостен вик.
Автор: ТЕНЬО ГОГОВ
Няма коментари:
Публикуване на коментар