Днес на 23.11.2011г. баба и дядо отпразнуваха своята 59-та годишнина от сватбата си. На днешният ден, през есента на 1952г. те са си казали „ДА” и 59 години по-късно са живи и здрави и се обичат по-силно от всякога, даже едва ли вече могат да живеят един без друг! Само те си знаят през какво са преминали през всичките тези години и колко и какво им е коствало това, отгледали са мама и леля, мен и братовчед и братовчедка ми.
Имали са своите силни и слаби моменти, мигове на радост и скръб, преодолявали са различни изпитания, но въпреки или благодарение на тях и до днес са заедно, като един модел, образец, достоен за подражание и възхищение, защото те не просто 59 години вече живеят заедно, а 59 години се обичат истински. В такава степен са се превърнали в едно цяло, че днес, когато честитих на дядо, той ми отвърна, че не може да си представи да живее без баба, сигурен съм, че и тя мисли така за него.
Ясно ми е, предполагам и на теб също, че любовта не е само наивно летене в облаците, тя се заслужава, извоюва и се изстрадва. За нея се бориш всеки ден и всеки час. За да бъде истинска трябва да се откажеш от намерението или идеята, че можеш да моделираш другия, така както ти харесва. Трябва да го приемеш такъв какъвто е и да го обичаш именно защото е такъв. Част от любовта са и компромисите и финото балансиране между тях, защото има неща, за които трябва да си твърд и такива, за които може да отстъпиш. Отново баба и дядо ми са идеалният пример затова.
Чудя се какво стана или по-точно какво става, защо днес не е така! Колко хора от младото поколение, към което прибавям и себе си, държат на това. Какво се обърка! Или така трябва. Така ли е по-добре или не! Какво стана с традициите, и тук не говоря за морал (не харесвам тази дума). Просто ме е страх, че посоката, в която света върви, това вече няма значение. А не си представям свят, в който любовта няма значение! Звучи ми нереално, но за съжаление ми се струва все по-възможно! Но това е друга тема.
Исках да ти разкажа за баба и дядо за техният 59 годишен съвместен живот. За това че сами са построили своята къща за 10 седмици (толкова време са им дали от кметството на село за строеж). За това, че на село доскоро имаше 2 дървета посадени в дните, когато мама и леля са се родили. За това, че от годините на ражданията на мен и братовчедите ми, се пазят на тавана - бутилки с вино и ракия, съответно на 28,24 и 23 години вече, че в скрина на баба има по нещо за всеки от нас за дните на сватбите ни. За това, че от нас тримата, мен баба и дядо са ме гледали най-много, защото съм бил болнав като бебе и малко момченце. За игрите на село в плевнята, с теленцата, агънцата и козлетата, пиленцата естествено и с котките и кучетата. За мазането с кал, люлката на дюлята, бягането по двора, когато вали дъжд. За любопитния факт, че къщата ни са намира точно над останките от римски път и под галактиката млечният път в небето. За това колко големи и красиви са звездите, когато слънцето залезе и се чува само шумоленето от играта на вятър с листата, непрестанния акомпанимент от мелодията на щурците и пригласянията на хора от жаби от време на време. За лова на светулки по време на жътва. За това, че от както се помня на Коледа и Велик ден се сбираме на село и празнуваме заедно. За това колко много ги обичам. И за още хиляди други неща, мога да изброявам още десетки страници. Но всичко изброено и неизброено, щеше да е невъзможно ако преди 59 години баба ми и дядо ми, не се бяха врекли в любов, вярност и отдаденост в здраве и болест, богатство и бедност, докато смъртта ги раздели..., а и след това!
М.З.
Имали са своите силни и слаби моменти, мигове на радост и скръб, преодолявали са различни изпитания, но въпреки или благодарение на тях и до днес са заедно, като един модел, образец, достоен за подражание и възхищение, защото те не просто 59 години вече живеят заедно, а 59 години се обичат истински. В такава степен са се превърнали в едно цяло, че днес, когато честитих на дядо, той ми отвърна, че не може да си представи да живее без баба, сигурен съм, че и тя мисли така за него.
Ясно ми е, предполагам и на теб също, че любовта не е само наивно летене в облаците, тя се заслужава, извоюва и се изстрадва. За нея се бориш всеки ден и всеки час. За да бъде истинска трябва да се откажеш от намерението или идеята, че можеш да моделираш другия, така както ти харесва. Трябва да го приемеш такъв какъвто е и да го обичаш именно защото е такъв. Част от любовта са и компромисите и финото балансиране между тях, защото има неща, за които трябва да си твърд и такива, за които може да отстъпиш. Отново баба и дядо ми са идеалният пример затова.
Чудя се какво стана или по-точно какво става, защо днес не е така! Колко хора от младото поколение, към което прибавям и себе си, държат на това. Какво се обърка! Или така трябва. Така ли е по-добре или не! Какво стана с традициите, и тук не говоря за морал (не харесвам тази дума). Просто ме е страх, че посоката, в която света върви, това вече няма значение. А не си представям свят, в който любовта няма значение! Звучи ми нереално, но за съжаление ми се струва все по-възможно! Но това е друга тема.
Исках да ти разкажа за баба и дядо за техният 59 годишен съвместен живот. За това че сами са построили своята къща за 10 седмици (толкова време са им дали от кметството на село за строеж). За това, че на село доскоро имаше 2 дървета посадени в дните, когато мама и леля са се родили. За това, че от годините на ражданията на мен и братовчедите ми, се пазят на тавана - бутилки с вино и ракия, съответно на 28,24 и 23 години вече, че в скрина на баба има по нещо за всеки от нас за дните на сватбите ни. За това, че от нас тримата, мен баба и дядо са ме гледали най-много, защото съм бил болнав като бебе и малко момченце. За игрите на село в плевнята, с теленцата, агънцата и козлетата, пиленцата естествено и с котките и кучетата. За мазането с кал, люлката на дюлята, бягането по двора, когато вали дъжд. За любопитния факт, че къщата ни са намира точно над останките от римски път и под галактиката млечният път в небето. За това колко големи и красиви са звездите, когато слънцето залезе и се чува само шумоленето от играта на вятър с листата, непрестанния акомпанимент от мелодията на щурците и пригласянията на хора от жаби от време на време. За лова на светулки по време на жътва. За това, че от както се помня на Коледа и Велик ден се сбираме на село и празнуваме заедно. За това колко много ги обичам. И за още хиляди други неща, мога да изброявам още десетки страници. Но всичко изброено и неизброено, щеше да е невъзможно ако преди 59 години баба ми и дядо ми, не се бяха врекли в любов, вярност и отдаденост в здраве и болест, богатство и бедност, докато смъртта ги раздели..., а и след това!
М.З.
Няма коментари:
Публикуване на коментар