Разказ за любовта...

Лари и Джо Ан бяха обикновена двойка. Живееха в обикновена къща на обикновена улица и като всяко друго обикновено семейство се бореха да свържат двата края и се стараеха да се грижат за децата си.

Бяха обикновени и в още едно отношение — често се поскарваха. По-голямата част от разговорите им се въртяха около въпроса защо бракът им не върви и кой е виновен за това.

Докато един ден се случи нещо необикновено...

— Знаеш ли, Джо Ан — каза Лари, — аз имам шкаф с вълшебни чекмеджета. Всеки път, когато ги отварям, те са пълни с чорапи и бельо. Искам да ти благодаря, че през всичките години на нашия съвместен живот си ги поддържала по този начин.

Джо Ан вдигна поглед над очилата и зяпна съпруга си.

— Какво има, Лари?

— Нищо. Просто искам да знаеш, че съм ти много благодарен за вълшебните чекмеджета.

Не за първи път Лари се държеше странно, така че няколко дни по-късно Джо Ан вече бе забравила за тази случка.

— Джо Ан, благодаря ти, че си записвала толкова правилно номерата на чековете в счетоводната книга този месец. От общо 16 чека ти си записала правил-но цифрите 15 пъти. Това се казва постижение.

Не вярвайки на това, което чува, Джо Ан вдигна очи от дрехата, която кърпеше.

— Лари, ти винаги се оплакваш, че записвам погрешно номерата на чековете. Защо не го кажеш и сега?

— Няма причина. Просто исках да знаеш, че ценя усилията, които полагаш.

Джо Ан поклати глава и продължи да кърпи.

— Какво му става? — промърмори си тя.

Но на другия ден, когато попълваше чека в бакалията, Джо Ан хвърли поглед върху чековата си книжка, за да се увери, че е написала правилно номера.

— Защо ли изведнъж съм се загрижила за тъпите чекови номера? — запита се тя.

Опита се да омаловажи случая, но странното поведение на Лари се засилваше.

— Джо Ан, вечерята беше страхотна — каза той една вечер. — Много си се постарала. Боже господи, обзалагам се, че за изминалите петнадесет години ти си приготвила повече от 14 000 ястия за мен и децата.

А после добави:

— Ей, Джо Ан, къщата изглежда невероятно. Наистина здравата си се потрудила, за да я лъснеш така.

И като капак на всичко:

— Благодаря, Джо Ан, за това, че си такава, каквато си. Наистина съм щастлив, че си моя жена.

Джо Ан започна да се тревожи. „Къде изчезна сарказмът, критичното му отношение?", чудеше се тя.

Страховете и, че нещо странно става с нейния съпруг, бяха потвърдени от шестнадесетгодишната Шели, която се оплака:

— На татко май нещо му има, мамо. Току-що ми каза, че изглеждам чудесно— с всичкия този грим и раздърпани дрехи! Той не прилича на себе си! Какво му става?

Каквото и да му имаше, Лари не можеше да го преодолее. Ден след ден той продължаваше да обръща внимание само на положителните неща около себе си.

С течение на времето Джо Ан привикна към необикновеното поведение на половинката си и от време на време дори неохотно му казваше: „Благодаря". Гордееше се, че така леко приема всичко това, докато един ден се случи нещо толкова странно, че тя на-право хлъцна от изумление.

— Искам да си починеш — каза Лари. — Аз ще измия чиниите. Така че, моля те, остави тигана и излез от кухнята.

(Дълга, дълга пауза.)

— Благодаря ти, Лари. Наистина много ти благодаря.

Сега Джо Ан пристъпваше малко по-леко, самочувствието й порасна и понякога дори си тананикаше. Тя сякаш вече нямаше лошо настроение толкова често . „Май доста ми харесва новото поведение на Лари", мислеше си тя.

С това сигурно щеше да приключи, ако още едно необикновено събитие не се бе случило. Този път проговори Джо Ан.

— Лари — каза тя,— искам да ти благодаря, че работиш и се грижиш за нас. Струва ми се, че никога не съм ти казвала колко много ценя всичко това.

Лари никога не разкри причината за драматичния поврат в поведението си, независимо, че Джо Ан постоянно го подпитваше. Това вероятно ще си остане една от загадките на живота. Но аз нямам нищо против да продължа да живея с нея.

Нали разбирате, Джо Ан — това съм аз.

Джо Ан Ларсен