Нека ти разкажа

Нека ти разкажа
Хорхе Букай

Предговор

В Буенос Адрес беше слънчево декемврийско пладне и аз имах среща с Хорхе. С моя приятел Хорхе. Щяхме да хапнем заедно, както често правехме. Но това не беше обикновена среща: този път трябваше да се срещнем, за да се сбогуваме.
От доста време пътувах редовно до Испания, за да уредя някои проблеми през почивните дни, но накрая се влюбих в Гранада и реших да се установя там — поне докато бях влюбена. И заради тази любов ние трябваше да се сбогуваме, разговаряйки и хапвайки китайска храна.
Обядвахме, поговорихме, пихме кафе… и продължихме да говорим. Повървяхме и хапнахме сладолед. А после пак тръгнахме, разговаряйки.
Привечер най-сетне се прегърнахме силно и си казахме „до скоро“.
Носех в себе си "Писма до Клаудия", първата книга на Хорхе, която и до днес държа, поомачкана от препрочитане, на масичката в кабинета си. С нея сякаш отнесох частица от автора.
Извървеният заедно път и безбройните часове съвместна работа останаха зад нас. Мина време (две години?) и като отворих кабинет в Гранада, един ден писах на Хорхе: беше ми хрумнало да го поканя да поработи с мен някой уикенд. Отговорът не закъсня — едно огромно и безрезервно „да“, като самия Хорхе. Оттогава доктор Хорхе Букай идва един-два пъти в годината и ми оставя удоволствието да работи с мен.
При тези пътувания моите пациенти също се запознаха с него, първо с него, а после и с книгите му… По моя молба един ден Хорхе донесе в куфара си няколко екземпляра от "Равносметки за Демиан", книгата, която сега се издава в Испания под заглавие "Нека ти разкажа"… Тези няколко книги бяха разграбени от пациентите и приятелите ми. Всеки, който ги прочетеше, ги даваше на приятелите си, а те пък на своите приятели… и така започнаха непрекъснато да ме питат къде и как могат да намерят книгите му. Тогава споменах на Хорхе, че е време да ги издаде и тук.
Това е предисторията на появата му в Испания и на книгата, която държите в ръце. Всички разговори и приказки в нея са ценни и прекрасни. В една от тези, които обичам най-много — „Крилете са, за да летиш“, бащата казва: „За да полетиш, ти е нужно пространство да размахаш криле… за да полетиш, трябва да си готов да рискуваш“.
Хорхе умее да създава необходимото пространство, умее и да поема рискове, а на всичко отгоре има прекрасни, огромни криле.

Хулия Атанасопуло
Гранада

Нека ти разкажа - Окованият слон

— Не мога — казах му. — Не мога!
— Сигурен ли си? — попита ме той.
— Да, толкова бих искал да седна с нея и да й кажа какво чувствам… Но знам, че не мога.
Дебелия седна като Буда в едно от ужасните сини кресла в кабинета си. Усмихна се, погледна ме в очите и снижавайки глас, както винаги, когато искаше да го слушат внимателно, ми каза:
— Нека ти разкажа…
И без да чака отговор, започна да разказва.

Като малък бях влюбен в цирка и най-много от всичко обичах животните. Особено слона, който беше любимото животно и на други деца, както разбрах по-късно. На всяко представление той демонстрираше невероятното си тегло, ръста и силата си… Но след номера и дори малко преди да излезе на арената, стоеше все вързан за едно колче, забито в земята, със закачена на крака му верига.
А колът беше само парченце дърво, забито едва няколко сантиметра в земята. И въпреки дебелата и здрава верига, ми беше съвсем ясно, че едно толкова силно животно, способно да изтръгне цяло дърво от корен, би могло много лесно да се освободи от кола и да избяга.
Тук явно има някаква загадка.
Какво го спира тогава?
Защо не бяга?
Когато бях на шест-седем години, още вярвах, че възрастните са много умни. И попитах един учител, един отец и един мой чичо за загадката на слона. Някой от тях ми обясни, че слонът не бягал, защото бил дресиран.
Тогава зададох съвсем ясно въпроса: „Щом е дресиран, защо го оковават?“.
Не си спомням да съм получил някакъв смислен отговор. С времето забравих за слона и за колчето и си спомнях за него само когато срещах други хора, които си бяха задавали този въпрос.
Преди години разбрах, че за щастие се е намерил достатъчно умен човек, който е открил отговора:
Слонът от цирка не бяга, защото е бил завързан за такъв кол още много, много малък.
Затворих очи и си представих беззащитното новородено слонче, вързано за кола. Сигурен съм, че тогава малкото слонче се е дърпало, блъскало и напъвало, мъчейки се да се освободи. Но въпреки всички усилия, не е успяло, защото онзи кол е бил твърде здрав за него.
Представих си как е заспивало изтощено и как на другия ден отново се е мъчело, на следващия и на по-следващия също… Докато един ден, един ужасен за него ден, животното е повярвало в своето безсилие и се е примирило с участта си.
Огромният силен слон, който виждаме в цирка, не бяга, защото си мисли, горкият, че не може.
Споменът за поражението, преживяно малко след раждането му, го е белязал завинаги.
Но най-лошото е, че той никога не дръзва да постави под съмнение този спомен.
Никога, никога не дръзва да изпробва отново силата си…


— Така е, Демиан. Всички ние сме донякъде като слона в цирка: крачим по света, привързани към стотици колове, които ни отнемат свободата.
Живеем с мисълта, че „не можем“ да направим куп неща, просто защото някога, преди много време, като малки, сме опитали и не сме успели.
Така ставаме като слона и си набиваме в главата: „Не мога, не мога и никога няма да мога“.
Растем с тази мисъл, която сами сме си внушили, и затова никога повече не се опитваме да се освободим от кола.
Понякога, като усетим оковите и веригите задрънчат, поглеждаме под око колчето и си мислим:

Не мога и никога няма да мога.

Хорхе направи дълга пауза. После се приближи, седна на пода пред мен и продължи:
— Това става и с теб, Деми. Живееш, обвързан със спомена за един Демиан, който не е успял и който вече не съществува.
Единственият начин да разбереш дали можеш да постигнеш нещо, е да опиташ пак, влагайки цялата си душа…
Цялата си душа!

Нека ти разкажа - Под общ знаменател

Когато отидох за пръв път в кабинета на Хорхе, вече знаех, че няма да се срещна с обикновен психоаналитик. Клаудия, която ми го бе препоръчала, ме предупреди, че Дебелия, както го наричаше тя, бил „малко особен“ (sic)*.
[* Точен цитат (лат.) — Б.пр.]
Беше ми дошло до гуша от традиционните терапии и най-вече да лежа месеци наред на дивана на някой психоаналитик. Затова звъннах и си записах час.
Първото ми впечатление надхвърли всички очаквания. Беше горещ ноемврийски* следобед. Бях отишъл пет минути по-рано и изчаках пред входа на сградата.
[* В Аржентина, където се развива действието в разказа, пролетта започва през септември и свършва през ноември. — Б.изд.]
Натиснах звънеца точно в четири и половина. Електронната ключалка изщрака, отворих вратата и се качих до деветия етаж.
Зачатках в коридора.
Чаках.
И още!
И като ми писна да чакам, позвъних на вратата на апартамента.
Отвори ми мъж, който на пръв поглед сякаш беше облечен за пикник: носеше дънки, маратонки и ярка оранжева фланелка.
— Здравей — каза той. Усмивката му, признавам си, ме успокои.
— Здрасти — отвърнах. — Аз съм Демиан.
— Да, разбира се. Какво стана? Защо се забави толкова? Заблуди ли се?
— Не, не съм се забавил. Не исках да звъня, за да не попреча, ако имате пациент…
— „Да не попреча“? — имитира ме той, клатейки притеснено глава… И сякаш говореше на себе си, продължи: — Сигурно всичко ти върви така…
Занемях.
Това беше второто нещо, което ми казваше, и без съмнение имаше право, но…

Какъв гадняр!

Мястото, където Хорхе приемаше пациентите си и което не бих нарекъл „кабинет“, приличаше на него: неугледно, неподредено, разхвърляно, топло, колоритно, странно и… защо да не призная, малко мръсно. Седнахме на два фотьойла, един срещу друг, и докато му разказвах някои неща, Хорхе пиеше мате. Да, пиеше мате по време на сеанса!
Предложи и на мен.
— Ами… — отвърнах аз.
— Ами какво?
— Ами за матето…
— Не разбирам.
— Ами ще пия едно мате.
Хорхе ми се поклони раболепно и подигравателно и каза:
— Благодаря, ваше величество, че приехте поканата ми за мате… Защо не кажеш дали искаш мате, или не искаш, вместо да проявяваш снизходителност?

Този човек щеше да ме подлуди.

— Да! — отвърнах аз.
И едва тогава Дебелия ми сипа мате.
Реших да остана още малко.
Освен всичко друго, казах му и че сигурно нещо в мен не е наред, защото изпитвах трудности в общуването си с другите.
Хорхе ме попита откъде знам, че проблемът е в мен.
Отвърнах му, че вкъщи не се разбирам с баща си, с майка си, с брат си, с приятелката си… И следователно, явно проблемът трябва да е в мен. Тогава Хорхе за пръв път ми разказа „нещо“.
Така с времето щях да разбера, че Дебелия обича приказките, притчите, разказите, умните заключения и метафорите, до които стигаше. Според него единственият начин да разбере нещо, без да го е преживял лично, е да добие ясна вътрешна, символична представа за случилото се.
— Една притча, някой разказ или виц — твърдеше Хорхе — ще се запомнят много по-добре от хиляди теоретични обяснения, психоаналитични интерпретации или формални постановки.

Същият ден Хорхе ми каза, че в мен нещо можело и да куца, но добави, че този извод бил опасен, защото самокритичното ми мнение не било подкрепено от съответните факти. И тогава ми разказа една от онези истории, които разказваше в първо лице, но за които не се знаеше дали е преживял лично, или са плод на фантазията му:

Дядо ми доста си пийваше.
Най-много обичаше турската мастика.
Пиеше я с вода, за да я разреди, но се напиваше.
Тогава пиеше уиски с вода, но пак се напиваше.
Пиеше и вино с вода, и също се напиваше.
И един ден реши да се поправи… отказа се… от водата!

Нека ти разкажа - Гърдата или млякото

Хорхе не разказваше приказки на всеки сеанс, но странното е, че помня почти всички истории, които ми разказа за година и половина терапия при него. И може би имаше право, като твърдеше, че това е най-добрият начин за провеждане на курса.
Спомням си деня, в който му казах, че се чувствам много зависим. Споделих колко се дразня и в същото време не мога без това, което ми дава на всеки сеанс. Имах чувството, че заради възхищението и обичта, които изпитвах към него, бях станал прекалено зависим от неговия поглед за нещата и се бях пристрастил твърде много към терапията.

Жаден си да знаеш,
жаден да растеш,
жаден да осмислиш всичко
и да полетиш…
И днес може би
аз съм гърда,
от която пиеш мляко
и засищаш глада…
Чудесно е, че днес
желаеш тази гърда.
Но не забравяй:
утолява жаждата ти не тя…
А млякото!

Нека ти разкажа - Тухлата бумеранг

Този ден бях много изнервен. Нямах настроение и всичко ме дразнеше. На сеанса започнах да хленча и почти нищо не се получаваше. Мразех всичко, което правех, и всичко, което имах. Но най-много ме беше яд на себе си. И както в един разказ на Папини*, който Хорхе ми прочете, този ден чувствах, че не понасям „самия себе си“.
[* Джовани Папини (1881–1956 г.), италиански писател, биограф и есеист. — Б.пр.]
— Аз съм глупак — възкликнах (или си казах на ум). — Ужасен кретен… Мисля, че се мразя.
— Мрази те половината от присъстващите в този кабинет. А другата половина ще ти разкаже една притча.

Имало някога един човек, който ходел навсякъде с тухла в ръка. С тази тухла си бил наумил да удря всеки, който го подразни и ядоса. Методът бил малко допотопен, но като че ли вършел работа, а?
Веднъж срещнал един приятел, доста влиятелен човек, който му наговорил куп обидни неща. Мъжът изпълнил решението си, грабнал тухлата и я запратил по него.
Не си спомням дали го улучил, или не. Но работата е там, че след туй го домързяло да отиде да търси тухлата. И решил да усъвършенства този „Метод за самозащита с тухла“, както го наричал. Завързал тухлата с връв, дълга един метър, и тръгнал по улицата. Така тя нямало да пада никога твърде далеч от него. Но скоро разбрал, че и новият метод си има своите недостатъци: от една страна, човекът, към когото насочвал гнева си, трябвало да се намира на по-малко от метър разстояние, а от друга, след като хвърли тухлата, трябвало да си прави труда да прибира връвта, която на всичкото отгоре често се оплитала и замотавала и съответно му създавала трудности.
Тогава мъжът измислил „Метод с тухла III“. Главната роля била отредена отново на тухлата, но при тази система вместо връв, имало пружина. „Сега мога да хвърлям тухлата по няколко пъти и тя ще се връща сама“, помислил си мъжът.
Щом излязъл на улицата и се почувствал застрашен, запратил тухлата. Но не успял да улучи целта, защото когато пружината се опънала докрай, тухлата полетяла обратно и го ударила право по главата.
Опитал отново и тухлата пак го ударила, защото не преценил добре разстоянието.
Трети удар получил, защото не я хвърлил в подходящия момент.
Четвъртият бил по-особен, защото, като решил да запрати тухлата по виновника, тутакси му се приискало и да го предпази от удара — и тухлата тупнала пак на неговата глава.
Излязла му огромна цицина…
Не се знае защо не успял да улучи никого — дали заради ударите, които получил, или заради някакво душевно разстройство.
Всички удари застигали все самия него.

— Този механизъм се нарича ретрофлексия: означава главно стремеж да предпазим околните от собствената си агресивност. Всеки път, когато отправяме агресията и враждебната си енергия към някого, преди да го достигне, тя спира пред една бариера, която издигаме самите ние. Тази бариера не поема удара, а само го отразява. И целият яд, раздразнението и враждебността се обръщат към самите нас чрез проявите на явна самоагресия (самобичуване, пристъпи на лакомия, дрога, неоправдани рискове) или чрез скрити емоции и чувства (депресия, чувство за вина, соматизация).
Възможно е някое утопично, „просветлено“ човешко същество, трезво и уравновесено, никога да не се сърди. Би било много добре и за нас изобщо да не се ядосваме, но все пак единственият начин да се освободим от гнева, яда и отвращението, когато ги изпитваме, е да им дадем воля, превръщайки ги в действие. В противен случай единственото, което постигаме рано или късно, е да се сърдим на самите себе си.