Този ден бях много изнервен. Нямах настроение и всичко ме дразнеше. На сеанса започнах да хленча и почти нищо не се получаваше. Мразех всичко, което правех, и всичко, което имах. Но най-много ме беше яд на себе си. И както в един разказ на Папини*, който Хорхе ми прочете, този ден чувствах, че не понасям „самия себе си“.
[* Джовани Папини (1881–1956 г.), италиански писател, биограф и есеист. — Б.пр.]
— Аз съм глупак — възкликнах (или си казах на ум). — Ужасен кретен… Мисля, че се мразя.
— Мрази те половината от присъстващите в този кабинет. А другата половина ще ти разкаже една притча.
Имало някога един човек, който ходел навсякъде с тухла в ръка. С тази тухла си бил наумил да удря всеки, който го подразни и ядоса. Методът бил малко допотопен, но като че ли вършел работа, а?
Веднъж срещнал един приятел, доста влиятелен човек, който му наговорил куп обидни неща. Мъжът изпълнил решението си, грабнал тухлата и я запратил по него.
Не си спомням дали го улучил, или не. Но работата е там, че след туй го домързяло да отиде да търси тухлата. И решил да усъвършенства този „Метод за самозащита с тухла“, както го наричал. Завързал тухлата с връв, дълга един метър, и тръгнал по улицата. Така тя нямало да пада никога твърде далеч от него. Но скоро разбрал, че и новият метод си има своите недостатъци: от една страна, човекът, към когото насочвал гнева си, трябвало да се намира на по-малко от метър разстояние, а от друга, след като хвърли тухлата, трябвало да си прави труда да прибира връвта, която на всичкото отгоре често се оплитала и замотавала и съответно му създавала трудности.
Тогава мъжът измислил „Метод с тухла III“. Главната роля била отредена отново на тухлата, но при тази система вместо връв, имало пружина. „Сега мога да хвърлям тухлата по няколко пъти и тя ще се връща сама“, помислил си мъжът.
Щом излязъл на улицата и се почувствал застрашен, запратил тухлата. Но не успял да улучи целта, защото когато пружината се опънала докрай, тухлата полетяла обратно и го ударила право по главата.
Опитал отново и тухлата пак го ударила, защото не преценил добре разстоянието.
Трети удар получил, защото не я хвърлил в подходящия момент.
Четвъртият бил по-особен, защото, като решил да запрати тухлата по виновника, тутакси му се приискало и да го предпази от удара — и тухлата тупнала пак на неговата глава.
Излязла му огромна цицина…
Не се знае защо не успял да улучи никого — дали заради ударите, които получил, или заради някакво душевно разстройство.
Всички удари застигали все самия него.
— Този механизъм се нарича ретрофлексия: означава главно стремеж да предпазим околните от собствената си агресивност. Всеки път, когато отправяме агресията и враждебната си енергия към някого, преди да го достигне, тя спира пред една бариера, която издигаме самите ние. Тази бариера не поема удара, а само го отразява. И целият яд, раздразнението и враждебността се обръщат към самите нас чрез проявите на явна самоагресия (самобичуване, пристъпи на лакомия, дрога, неоправдани рискове) или чрез скрити емоции и чувства (депресия, чувство за вина, соматизация).
Възможно е някое утопично, „просветлено“ човешко същество, трезво и уравновесено, никога да не се сърди. Би било много добре и за нас изобщо да не се ядосваме, но все пак единственият начин да се освободим от гнева, яда и отвращението, когато ги изпитваме, е да им дадем воля, превръщайки ги в действие. В противен случай единственото, което постигаме рано или късно, е да се сърдим на самите себе си.
[* Джовани Папини (1881–1956 г.), италиански писател, биограф и есеист. — Б.пр.]
— Аз съм глупак — възкликнах (или си казах на ум). — Ужасен кретен… Мисля, че се мразя.
— Мрази те половината от присъстващите в този кабинет. А другата половина ще ти разкаже една притча.
Имало някога един човек, който ходел навсякъде с тухла в ръка. С тази тухла си бил наумил да удря всеки, който го подразни и ядоса. Методът бил малко допотопен, но като че ли вършел работа, а?
Веднъж срещнал един приятел, доста влиятелен човек, който му наговорил куп обидни неща. Мъжът изпълнил решението си, грабнал тухлата и я запратил по него.
Не си спомням дали го улучил, или не. Но работата е там, че след туй го домързяло да отиде да търси тухлата. И решил да усъвършенства този „Метод за самозащита с тухла“, както го наричал. Завързал тухлата с връв, дълга един метър, и тръгнал по улицата. Така тя нямало да пада никога твърде далеч от него. Но скоро разбрал, че и новият метод си има своите недостатъци: от една страна, човекът, към когото насочвал гнева си, трябвало да се намира на по-малко от метър разстояние, а от друга, след като хвърли тухлата, трябвало да си прави труда да прибира връвта, която на всичкото отгоре често се оплитала и замотавала и съответно му създавала трудности.
Тогава мъжът измислил „Метод с тухла III“. Главната роля била отредена отново на тухлата, но при тази система вместо връв, имало пружина. „Сега мога да хвърлям тухлата по няколко пъти и тя ще се връща сама“, помислил си мъжът.
Щом излязъл на улицата и се почувствал застрашен, запратил тухлата. Но не успял да улучи целта, защото когато пружината се опънала докрай, тухлата полетяла обратно и го ударила право по главата.
Опитал отново и тухлата пак го ударила, защото не преценил добре разстоянието.
Трети удар получил, защото не я хвърлил в подходящия момент.
Четвъртият бил по-особен, защото, като решил да запрати тухлата по виновника, тутакси му се приискало и да го предпази от удара — и тухлата тупнала пак на неговата глава.
Излязла му огромна цицина…
Не се знае защо не успял да улучи никого — дали заради ударите, които получил, или заради някакво душевно разстройство.
Всички удари застигали все самия него.
— Този механизъм се нарича ретрофлексия: означава главно стремеж да предпазим околните от собствената си агресивност. Всеки път, когато отправяме агресията и враждебната си енергия към някого, преди да го достигне, тя спира пред една бариера, която издигаме самите ние. Тази бариера не поема удара, а само го отразява. И целият яд, раздразнението и враждебността се обръщат към самите нас чрез проявите на явна самоагресия (самобичуване, пристъпи на лакомия, дрога, неоправдани рискове) или чрез скрити емоции и чувства (депресия, чувство за вина, соматизация).
Възможно е някое утопично, „просветлено“ човешко същество, трезво и уравновесено, никога да не се сърди. Би било много добре и за нас изобщо да не се ядосваме, но все пак единственият начин да се освободим от гнева, яда и отвращението, когато ги изпитваме, е да им дадем воля, превръщайки ги в действие. В противен случай единственото, което постигаме рано или късно, е да се сърдим на самите себе си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар