Тъй като не можел повече да понася хората и злобата им, най-могъщият от магьосниците решил да напусне страната си и да се усамоти на върха на най-високата от високите планини. Речено – сторено… заминал си.Голямо нещастие сполетяло природата; всички цветя – горските, полските, тези от хълмовете, тези от морския бряг, тези от речния бряг и онези от езерата внезапно увехнали. Нито едно не оцеляло. Страната, която преди била толкова красива и цветна, бързо се превърнала в пустиня. Всички животни, птици, пеперуди и насекоми избягали след увяхването на цветята. За да видят цветята, жителите нямали друг начин, освен да използват въображението си. Но децата, които никога не били виждали тези чудеса, не искали да повярват на възрастните.
- Разправяте ни само приказки – казвали децата и се отдалечавали тъжни в тъжния декор на страната без цветя.
Измежду всички тези деца имало едно момче, което не можело да си представи, че всичко е изчезнало завинаги. Когато майка му, уморена от разказите за отминалите времена, замълчавала, той молел да чуе още и още истории, защото му харесвало да слуша за красотата на цветята. Мислел си, че когато стане мъж ще замине, за да потърси великия магьосник и ще го помоли да върне цветовете на страната му.
Минали години.
Един ден момчето пораснало. Любовта му към цветята пораснала заедно с него. Отишъл при майка си и казал:
- Майко, заминавам, за да търся великия магьосник и да го помоля да ни върне цветята.
Майка му го погледнала с очи, изпълнени с ужас.
- Но синко! - извикала тя – Всичко, което ти разказах бяха просто приказки. Не трябва да вярваш в приказките. Казах ти, че майка ми разказваше, защото е слушала нейната майка да разказва това, което е чула от своята майка. Бедният ти! Цветята вероятно никога не са съществували. Може да вървиш хиляди години и никога да не намериш магьосника, който живее високо на най-високата планина.
Но синът дори не я чул, взел малко багаж и заминал. Хората от страната, които го видели да преминава край тях му се подигравали.
- Това момче е лудо! – казвали те. Само лудите вярват в приказки.
Младежът тръгнал на север. Вървял дълго, дълго и стигнал до подножието на планина, толкова висока, че върхът и не се виждал. Обиколил планината, но не видял път, само скали и камъни. Обикалял още и още. Уморен от обикаляне си казал: „Трябва да намеря път. Магьосникът трябва да е минал по него, за да стигне до върха.“ Огледал внимателно скалите и открил малко стъпало. Погледнал от по-близо и видял още едно малко стъпало, и после още едно. Когато вдигнал очи към върха на планината, видял стълба и тръгнал да се изкачва, без да гледа назад, за да не му се завие свят.
В края на първия ден спрял на една площадка. Върхът на планината не се виждал. Така се случило на втория, както и на третия ден, после на четвъртия, петия и шестия ден. Започнал да губи кураж, когато вечерта на седмия ден най-сетне забелязал върха. С прилив на смелост и въпреки умората, натрупана през седемте дни, успял да го стигне тъкмо, когато слънцето се скрило и нощта обгърнала чудовището от камък. Щом стигнал до върха, забелязал малък извор. Навел се, за да пийне малко вода. Още при първия допир на устните му до водата, цялата умора се изпарила. Почувствал се силен и щастлив, както никога в живота си. Изведнъж, зад него, чул глас, който го питал, какво търси на най-високата от високите планини.
- Дойдох – казал той – за да се срещна с великия магьосник и да го помоля да ни върне цветята и насекомите. Страна без цветя, без птици и пчели е тъжна до смърт. Само красотата може да направи хората добри и съм сигурен, че хората от моята страна ще престанат да бъдат зли, ако магьосникът им върне цветята.
Тогава, младежът усетил, че го поемат невидими ръце, които внимателно го пренесли в страната на вечните цветя. Невидимите ръце го поставили в средата на килим от разноцветни цветя. Младежът не можел да повярва на очите си. Имало толкова много цветя, а той дори не си бил представял, че са толкова красиви. Из въздуха се носел прелестен аромат, а лъчите на слънцето танцували по прелестния килим и оформяли хиляди и хиляди цветни дъги. Радостта на младежа била толкова голяма, че той заплакал.
Гласът му казал да набере от цветята, които предпочита. Младежът го послушал и набрал от всички цветове. Когато приключил, невидимите ръце го върнали отново на върха на планината. Гласът казал:
- Занеси цветята в твоята страна. За щастие, заради вярата и смелостта ти, страната ти няма да бъде никога повече без цветя. Има цветя за всички места. Ветровете от север, юг и запад ще им донесат дъжд, който ще бъде тяхната храна, а пчелите ще ви дават меда, който събират от цветята.
Младежът благодарил и започнал спускането си от планината, което въпреки цветята, които носел, му се сторило много по-лесно от изкачването.
Когато се завърнал в страната си, жителите, щом забелязали цветята и усетили аромата им, не можели да повярват на щастието си. После, когато разбрали, че не сънуват, казали:
- Ах! Знаехме си, че цветята съществуват и че това не са само приказки, измислени от предците ни.
Страната им се превърнала в голяма градина. По хълмовете, в долините, близо до реките, езерата и морето, в горите, в полята и по всички полянки, пониквали и се множали цветята. Понякога северния вятър донасял дъжд, друг път южния, източния или западния. Птиците се върнали, също пеперудите и всички насекоми, най-вече пчелите. Хората можели да ядат мед и радостта се върнала на земята.
Когато хората видели страната си променена благодарение на младежа, който посмял да направи това, което никой не вярвал, че е възможно, го помолили да стане техен крал. Той приел и станал добър крал, смел и умен.
- Да си спомним – казвал той – че злината на хората бе довела до изчезването на цветята от страната ни.
И, тъй като никой не искал да живее отново в пустиня и да бъде лишен от мед, всеки се стараел да бъде възможно по-добър, за да не ядоса великия магьосник.
Aвстралийска приказка
- Разправяте ни само приказки – казвали децата и се отдалечавали тъжни в тъжния декор на страната без цветя.
Измежду всички тези деца имало едно момче, което не можело да си представи, че всичко е изчезнало завинаги. Когато майка му, уморена от разказите за отминалите времена, замълчавала, той молел да чуе още и още истории, защото му харесвало да слуша за красотата на цветята. Мислел си, че когато стане мъж ще замине, за да потърси великия магьосник и ще го помоли да върне цветовете на страната му.
Минали години.
Един ден момчето пораснало. Любовта му към цветята пораснала заедно с него. Отишъл при майка си и казал:
- Майко, заминавам, за да търся великия магьосник и да го помоля да ни върне цветята.
Майка му го погледнала с очи, изпълнени с ужас.
- Но синко! - извикала тя – Всичко, което ти разказах бяха просто приказки. Не трябва да вярваш в приказките. Казах ти, че майка ми разказваше, защото е слушала нейната майка да разказва това, което е чула от своята майка. Бедният ти! Цветята вероятно никога не са съществували. Може да вървиш хиляди години и никога да не намериш магьосника, който живее високо на най-високата планина.
Но синът дори не я чул, взел малко багаж и заминал. Хората от страната, които го видели да преминава край тях му се подигравали.
- Това момче е лудо! – казвали те. Само лудите вярват в приказки.
Младежът тръгнал на север. Вървял дълго, дълго и стигнал до подножието на планина, толкова висока, че върхът и не се виждал. Обиколил планината, но не видял път, само скали и камъни. Обикалял още и още. Уморен от обикаляне си казал: „Трябва да намеря път. Магьосникът трябва да е минал по него, за да стигне до върха.“ Огледал внимателно скалите и открил малко стъпало. Погледнал от по-близо и видял още едно малко стъпало, и после още едно. Когато вдигнал очи към върха на планината, видял стълба и тръгнал да се изкачва, без да гледа назад, за да не му се завие свят.
В края на първия ден спрял на една площадка. Върхът на планината не се виждал. Така се случило на втория, както и на третия ден, после на четвъртия, петия и шестия ден. Започнал да губи кураж, когато вечерта на седмия ден най-сетне забелязал върха. С прилив на смелост и въпреки умората, натрупана през седемте дни, успял да го стигне тъкмо, когато слънцето се скрило и нощта обгърнала чудовището от камък. Щом стигнал до върха, забелязал малък извор. Навел се, за да пийне малко вода. Още при първия допир на устните му до водата, цялата умора се изпарила. Почувствал се силен и щастлив, както никога в живота си. Изведнъж, зад него, чул глас, който го питал, какво търси на най-високата от високите планини.
- Дойдох – казал той – за да се срещна с великия магьосник и да го помоля да ни върне цветята и насекомите. Страна без цветя, без птици и пчели е тъжна до смърт. Само красотата може да направи хората добри и съм сигурен, че хората от моята страна ще престанат да бъдат зли, ако магьосникът им върне цветята.
Тогава, младежът усетил, че го поемат невидими ръце, които внимателно го пренесли в страната на вечните цветя. Невидимите ръце го поставили в средата на килим от разноцветни цветя. Младежът не можел да повярва на очите си. Имало толкова много цветя, а той дори не си бил представял, че са толкова красиви. Из въздуха се носел прелестен аромат, а лъчите на слънцето танцували по прелестния килим и оформяли хиляди и хиляди цветни дъги. Радостта на младежа била толкова голяма, че той заплакал.
Гласът му казал да набере от цветята, които предпочита. Младежът го послушал и набрал от всички цветове. Когато приключил, невидимите ръце го върнали отново на върха на планината. Гласът казал:
- Занеси цветята в твоята страна. За щастие, заради вярата и смелостта ти, страната ти няма да бъде никога повече без цветя. Има цветя за всички места. Ветровете от север, юг и запад ще им донесат дъжд, който ще бъде тяхната храна, а пчелите ще ви дават меда, който събират от цветята.
Младежът благодарил и започнал спускането си от планината, което въпреки цветята, които носел, му се сторило много по-лесно от изкачването.
Когато се завърнал в страната си, жителите, щом забелязали цветята и усетили аромата им, не можели да повярват на щастието си. После, когато разбрали, че не сънуват, казали:
- Ах! Знаехме си, че цветята съществуват и че това не са само приказки, измислени от предците ни.
Страната им се превърнала в голяма градина. По хълмовете, в долините, близо до реките, езерата и морето, в горите, в полята и по всички полянки, пониквали и се множали цветята. Понякога северния вятър донасял дъжд, друг път южния, източния или западния. Птиците се върнали, също пеперудите и всички насекоми, най-вече пчелите. Хората можели да ядат мед и радостта се върнала на земята.
Когато хората видели страната си променена благодарение на младежа, който посмял да направи това, което никой не вярвал, че е възможно, го помолили да стане техен крал. Той приел и станал добър крал, смел и умен.
- Да си спомним – казвал той – че злината на хората бе довела до изчезването на цветята от страната ни.
И, тъй като никой не искал да живее отново в пустиня и да бъде лишен от мед, всеки се стараел да бъде възможно по-добър, за да не ядоса великия магьосник.
Aвстралийска приказка
Няма коментари:
Публикуване на коментар