Как успяваше Хорхе да прецени така времето за сеансите, че да приключи точно в края на всяка приказка? Как успяваше да ми втълпи някоя идея, която после се въртеше цяла седмица в главата ми?
Понякога това ми се струваше чудесно. Имах седем дълги дни да мисля за разказа му, да го тълкувам по собствен начин и да търся поуката, която можех да извлека от тази приказка.
Друг път се дразнех, че не мога да стигна до същността на историята, която долавях интуитивно, но не можех да формулирам.
Но имаше и случаи, когато се държах глупаво. Щом излезех от кабинета, се мъчех да разбера какво е искал да ми каже Дебелия с този разказ. И следваше неизбежното: отивах на сеанса, за да разбера от Хорхе дали съм „познал“ смисъла на приказката, и както се очакваше, Дебелия побесняваше.
— Има ли значение какво съм искал да кажа аз? Важното е каква е поуката за теб, ако изобщо има такава. Това не е учебен час и аз не оценявам с точки дали си познал или не, какво значи едно или друго нещо. По дяволите! С това, което съм казал, исках да кажа точно това, което казах; ако исках да кажа нещо друго, сигурно щях да кажа друго. Когато правиш така, Демиан, приказката ти служи само за да изпробваш егото си, да задоволиш суетата си. Мислиш си: „Аха, открих я. Аха, разбрах я. Аха, успях да позная поуката в разказа. Аха, аз съм идиот“.
Какво ли не ми мина през ум с историята за виното, превърнало се във вода. Първо разбрах почти с облекчение, че позицията ми е погрешна. Че всъщност терапевтичната задача не свършва с мен или с когото и да е от пациентите. Ако използвам думите, които по-късно чух от Дебелия, „всеки човек, който израства, би могъл да бъде нещо като частен учител, малък маестро, детонатор на верижна реакция, която сама по себе си може да промени света“.
И като мислех за това, стигнах до второто нещо: колко пъти аз и други като мен не смеем да направим нещо, защото смятаме, че няма смисъл да опитваме и че нищо не може да се промени. Защото кой ще забележи разликата, ако постъпя така, както в приказката?
Ако постъпя така…
И дори само още един човек да се осмели да мисли като мен, той сигурно ще изпита желание да се включи в това, което правя; или за по-скромно, някой би могъл да забележи, че то е различно, и да разбере, че човек може и по друг начин. Ако действам по начин, различен от обичайния, под форма, различна от тази на другите, може би с времето всичко ще се промени.
И си дадох сметка, че това се случва непрекъснато:
Хората не плащат данъци, защото — какво значение има?
Хората не са любезни, защото — кой ще обърне внимание?
Хората не са благоразумни, защото никой не иска да е единственият идиот.
Хората не се забавляват, защото е смешно да се хилиш сам.
Хората не излизат да танцуват на празник, докато други не го направят.
… И не сме по-глупави, защото не разполагаме с повече време.
Колко по-любезен, сърдечен, великодушен и приятен бих бил, ако можех да бъда верен на себе си, истински и винаги верен.
За това говорех с Хорхе тогава и колкото повече говорех и мислех, в мен все повече се оформяше идеята, без да я търся специално, да остана сам, сам и сочен подигравателно с пръст от другите…
Или още по-лошо, сам, дори и без този подигравателен пръст…
— Преди няколко години — започна Дебелия — написах едно есе, което започваше така: „Детеродният канал и ковчегът са две места, предназначени само за едно тяло“.
А това, Демиан, според мен значи, че се раждаме и умираме сами. Тази идея, толкова ужасна от моя гледна точка, е може би най-трудното нещо, което трябваше да науча в процеса на собственото си израстване.
Но за щастие открих също, че съществуват и спътници: другари за по-кратко и такива за относително по-дълго време. А освен това съществуват и приятелите, любовта, братята — другари за цял живот.
— Знаеш ли, Хорхе? Това ми напомня за нещо, което четох веднъж за влюбените: „Не върви пред мен, защото няма да мога да те следвам. Не върви зад мен, защото мога да те загубя. Не върви под мен, защото мога да те настъпя. Не върви над мен, защото мога да реша, че ми тежиш. Върви до мен, защото сме равни“.
— Да, Демиан, така е. Важното е да проумееш, че никой не може да извърви пътя вместо теб. Както и да осъзнаеш, че пътят е по-ползотворен, когато се изминава с някого.
Да разбереш кой си, да знаеш, че си единствен, различен и се разграничаваш от околния свят в чертога на собствената си кожа, не значи непременно да живееш самотно, да си огорчен или пък да си си самодостатъчен.
— Значи човек не може да живее без другите?
— Зависи какво смяташ, че трябва да изживееш във всеки момент, и кои са другите във всеки момент.
Един човек пътувал много. Посетил стотици знайни и незнайни страни в живота си.Понякога това ми се струваше чудесно. Имах седем дълги дни да мисля за разказа му, да го тълкувам по собствен начин и да търся поуката, която можех да извлека от тази приказка.
Друг път се дразнех, че не мога да стигна до същността на историята, която долавях интуитивно, но не можех да формулирам.
Но имаше и случаи, когато се държах глупаво. Щом излезех от кабинета, се мъчех да разбера какво е искал да ми каже Дебелия с този разказ. И следваше неизбежното: отивах на сеанса, за да разбера от Хорхе дали съм „познал“ смисъла на приказката, и както се очакваше, Дебелия побесняваше.
— Има ли значение какво съм искал да кажа аз? Важното е каква е поуката за теб, ако изобщо има такава. Това не е учебен час и аз не оценявам с точки дали си познал или не, какво значи едно или друго нещо. По дяволите! С това, което съм казал, исках да кажа точно това, което казах; ако исках да кажа нещо друго, сигурно щях да кажа друго. Когато правиш така, Демиан, приказката ти служи само за да изпробваш егото си, да задоволиш суетата си. Мислиш си: „Аха, открих я. Аха, разбрах я. Аха, успях да позная поуката в разказа. Аха, аз съм идиот“.
Какво ли не ми мина през ум с историята за виното, превърнало се във вода. Първо разбрах почти с облекчение, че позицията ми е погрешна. Че всъщност терапевтичната задача не свършва с мен или с когото и да е от пациентите. Ако използвам думите, които по-късно чух от Дебелия, „всеки човек, който израства, би могъл да бъде нещо като частен учител, малък маестро, детонатор на верижна реакция, която сама по себе си може да промени света“.
И като мислех за това, стигнах до второто нещо: колко пъти аз и други като мен не смеем да направим нещо, защото смятаме, че няма смисъл да опитваме и че нищо не може да се промени. Защото кой ще забележи разликата, ако постъпя така, както в приказката?
Ако постъпя така…
И дори само още един човек да се осмели да мисли като мен, той сигурно ще изпита желание да се включи в това, което правя; или за по-скромно, някой би могъл да забележи, че то е различно, и да разбере, че човек може и по друг начин. Ако действам по начин, различен от обичайния, под форма, различна от тази на другите, може би с времето всичко ще се промени.
И си дадох сметка, че това се случва непрекъснато:
Хората не плащат данъци, защото — какво значение има?
Хората не са любезни, защото — кой ще обърне внимание?
Хората не са благоразумни, защото никой не иска да е единственият идиот.
Хората не се забавляват, защото е смешно да се хилиш сам.
Хората не излизат да танцуват на празник, докато други не го направят.
… И не сме по-глупави, защото не разполагаме с повече време.
Колко по-любезен, сърдечен, великодушен и приятен бих бил, ако можех да бъда верен на себе си, истински и винаги верен.
За това говорех с Хорхе тогава и колкото повече говорех и мислех, в мен все повече се оформяше идеята, без да я търся специално, да остана сам, сам и сочен подигравателно с пръст от другите…
Или още по-лошо, сам, дори и без този подигравателен пръст…
— Преди няколко години — започна Дебелия — написах едно есе, което започваше така: „Детеродният канал и ковчегът са две места, предназначени само за едно тяло“.
А това, Демиан, според мен значи, че се раждаме и умираме сами. Тази идея, толкова ужасна от моя гледна точка, е може би най-трудното нещо, което трябваше да науча в процеса на собственото си израстване.
Но за щастие открих също, че съществуват и спътници: другари за по-кратко и такива за относително по-дълго време. А освен това съществуват и приятелите, любовта, братята — другари за цял живот.
— Знаеш ли, Хорхе? Това ми напомня за нещо, което четох веднъж за влюбените: „Не върви пред мен, защото няма да мога да те следвам. Не върви зад мен, защото мога да те загубя. Не върви под мен, защото мога да те настъпя. Не върви над мен, защото мога да реша, че ми тежиш. Върви до мен, защото сме равни“.
— Да, Демиан, така е. Важното е да проумееш, че никой не може да извърви пътя вместо теб. Както и да осъзнаеш, че пътят е по-ползотворен, когато се изминава с някого.
Да разбереш кой си, да знаеш, че си единствен, различен и се разграничаваш от околния свят в чертога на собствената си кожа, не значи непременно да живееш самотно, да си огорчен или пък да си си самодостатъчен.
— Значи човек не може да живее без другите?
— Зависи какво смяташ, че трябва да изживееш във всеки момент, и кои са другите във всеки момент.
Едно от пътуванията, за които си спомнял най-често, било краткото му пребиваване в Страната на дългите лъжици. Озовал се той на границата й съвсем случайно: по пътя от Увиландия за Параис имало малко отклонение към споменатата страна. И понеже обичал експериментите, поел по този път. Лъкатушещото шосе го отвело до огромна самотна къща. Като приближил до нея, забелязал, че сградата сякаш била от две пристройки: западно крило и източно крило. Паркирал колата си и отишъл до къщата. На вратата имало надпис, който гласял:
Страна на дългите лъжици
В тази малка страна има само две стаи, наречени черна и бяла. За да я обиколите, трябва да тръгнете по коридора и като стигнете там, където се разклонява, да завиете надясно, ако искате да посетите черната стая, или наляво, ако искате да видите бялата стая.
В тази малка страна има само две стаи, наречени черна и бяла. За да я обиколите, трябва да тръгнете по коридора и като стигнете там, където се разклонява, да завиете надясно, ако искате да посетите черната стая, или наляво, ако искате да видите бялата стая.
За миг виковете и стенанията го накарали да се поколебае, но той решил да продължи напред. Стигнал до вратата, отворил я и влязъл.
Около огромна маса били насядали стотици хора. В средата на масата стояли най-отбраните гозби, които човек може да си представи, и въпреки че всички имали по една лъжица, за да стигнат до блюдото в центъра на масата, те умирали от глад! Причината за това била, че лъжиците — два пъти по-дълги от ръцете им, били вързани за китките им. По този начин всички можели да си вземат от храната, но никой не можел да я поднесе към устата си.
Положението било толкова отчайващо и виковете така сърцераздирателни, че мъжът се обърнал кръгом и побягнал.
Върнал се в централната част и поел по коридора вляво, към Бялата стая. Той бил съвсем същият като първия и водел към подобна врата. Единствената разлика била в това, че по него не се чували вопли и стонове. Като стигнал до вратата, пътникът натиснал дръжката и влязъл в стаята.
И тук стотици хора седели около една маса като онази в Черната стая. В средата й също стояли отбрани гозби и всички имали по една дълга лъжица, вързана за китката им.
Но тук никой не стенел и не ридаел. Никой не умирал от глад, защото си подавали храна един на друг!
Мъжът се усмихнал, извърнал се и излязъл от Бялата стая. И щом чул как вратата хлопва, в миг се озовал като по чудо в собствената си кола на път за Параис.
Няма коментари:
Публикуване на коментар