Славеят

В Китай, както знаете, императорът е китаец и всички около него са също китайци. Тая история се случи преди много години и тъкмо затова заслужава да се чуе, докато още не е забравена.

Палатът на императора беше най-хубавият палат в света. Той бе направен цял от най-скъп порцелан, но толкова тънък, че опасно беше дори да се докоснеш до него. В градината растяха най-чудни цветя и към най-хубавите бяха привързани сребърни звънчета, които звъняха, за да привличат вниманието на минувачите. Да, в градината на императора всичко беше много умно измислено! Тя беше толкова голяма, че и сам градинарят не знаеше де и е краят. Като вървеше нататък из градината, човек можеше да стигне до една гъста гора с високи дървета и дълбоки езера. Гората се простираше до самото море. Големите кораби можеха да идват чак до дърветата, а на едно от тях, между клоните, си беше свил гнездо славей. Тоя славей пееше тъй хубаво, че дори и бедният угрижен рибар, който излизаше нощем за риба, се спираше да го слуша. „Господи, колко хубаво пее!“ — си казваше той. Но после, като си спомнеше за работата, рибарят отминаваше нататък и забравяше певеца, за да се захласне отново в песента му на следната нощ и да повтори пак същите думи: „Господи, колко хубаво пее!“

От всички краища на света пристигаха пътешественици в столицата на императора и се любуваха на града, на палата и на градината. Но чуеха ли песента на славея, те казваха: „Ето, туй е най-хубаво от всичко!“

И като се върнеха в къщи, пътешествениците разказваха всичко, що бяха видели. Учените пишеха книги за столицата, за палата и за градината на императора, но не забравяха да споменат и славея и дори да го поставят по-горе от всичко. Поетите пък съчиняваха прекрасни стихове за крилатия певец, който живееше в гората, на брега на синьото море.

Книгите обикаляха света и някои от тях стигнаха до самия император. Той седеше на златния си престол, четеше, четеше и кимаше всяка минута с глава, защото му беше приятно да чете похвали за столицата, за палата и за градината си. „Но славеят е най-хубав от всичко!“ — пишеше в книгите.

— Как? — рече императорът. — Славеят ли? Та аз не го и познавам! Възможно ли е в моята държава, и то в собствената ми градина, да живее такава чудна птица, а аз да не съм слушал нито веднъж досега за нея и да науча всичко туй от книгите?

И той извика при себе си своя пръв съветник. А съветникът беше толкова важен, че ако някой по-долен от него се осмеляваше да го заговори или да го запита за нещо, той отговаряше само: „Пф!“, което всъщност нищо не значеше.

— Разправят, че ние сме имали тук някаква чудна птица, наречена славей — каза императорът. — Дори нещо повече: хората я смятат за най-бележитата рядкост в моята държава. Защо никой досега не ми е казал това?

— Аз дори не съм слушал за нея! — отвърна първият съветник. — Тя не се е представяла нито веднъж в палата.

— Аз искам още тая вечер тя да дойде тук и да ми изпее нещо! — заповяда императорът. — Цял свят знае какво имам, само аз не зная!

— Аз дори не съм слушал за такава птица! — повтори първият съветник. — Но ще се помъча да я намеря.

Ала где да я търси? Съветникът обиколи всички стълби, зали и коридори, но никой от тия, които срещна, не беше слушал за славея. И съветникът се върна при императора и му каза, че всичко туй е навярно басня, измислена от съчинителите на книгите.

— Ваше величество! — каза той. — Не вярвайте това, което пишат в книгите! Всичко туй е измислица, черна магия!

— Но книгата, от която узнах за славея, ми е пратена от могъщия японски император и затова в нея не може да има лъжа. Аз искам да чуя славея. Той трябва да бъде тук още тая вечер! Аз ще му засвидетелствувам височайшето си благоволение. А ако той не дойде, тогава след вечерята всички придворни ще бъдат бити с пръчка по корема!

— Цинг-пе! — каза първият съветник и побягна отново по стълбите, по залите и коридорите. И заедно с него тичаха всички придворни, защото никой не искаше да бъде бит след вечеря. От всички страни се сипеха въпроси за чудната птица, която бе позната на цял свят, само не и на придворните.

Най-сетне те намериха едно малко бедно момиченце, което работеше в кухнята. То каза:

— Господи, как да не знаете славея? Та той пее тъй хубаво! Всяка вечер аз нося остатъците от императорската трапеза на моята бедна болна майка, която живее на брега на морето. Когато се връщам назад, аз сядам да си почина в гората и тогава слушам песента на славея. И от очите ми капят сълзи, а на душата ми става тъй радостно, сякаш моята майка ме целува.

— Дете — каза първият съветник, — аз ще ти дам постоянна работа в кухнята и ще ти позволя да гледаш как яде императорът, ако ти ни заведеш при славея, който е поканен тая вечер в палата.

И те всички тръгнаха към гората, където пееше обикновено славеят. Половината от придворните се запътиха нататък. Вървяха, вървяха — изведнъж се чу мучене на крава.

— О — извикаха придворните господа, — най-сетне намерихме славея! Каква голяма сила се крие в това малко същество! Но ние сякаш и друг път сме слушали песента му.

— Не, това е мучене на крава! — рече малкото момиче. — Ние сме още далеч от онова място.

В блатото закрякаха жаби.

— Чудесно! — извика придворният свещеник. — Сега го чувам и аз. Също като звънчетата в храма.

— Не, това са жаби! — каза момичето. — Но сега, струва ми се, ще чуем скоро и славея. И в тоя миг славеят наистина запя.

— Ето, туй е славеят! — извика момичето. — Слушайте, слушайте! Ето го и него самия! И то посочи малката сива птичка, която седеше на най-горното клонче.

— Възможно ли е това? — каза първият съветник. — Никога не съм си го представял такъв. Каква проста външност! Навярно той си е изменил цвета, след като е видял толкова много благородни господа.

— Славейче! — извика високо момичето. — Нашият всемилостив император желае да му попееш малко!

— С удоволствие! — отвърна слаеят и запя така, че всички се прехласнаха в песента му.

— Също като стъклено звънче! — рече първият съветник. — Вижте само как трепти това мъничко гърло. Чудно как не сме го чули по-рано. Той ще има голям успех в палата.

— Да изпея ли още нещо на императора? — запита славеят, като помисли, че пред него се намира самият император.

— Многоуважаемо славейче! — каза първият съветник. — Аз имам честта да ви поканя тая вечер на придворния празник. Вие ще имате случай да зарадвате негово императорско величество с вашето чудесно пеене.

— В гората се пее много по-добре! — отвърна славеят. — Но аз ще дойдас вас, щом тъй желае императорът.

В палата всичко вече бе приготвено за празника. По порцелановите стени и по пода блещукаха отраженията на хиляди златни фенерчета. Най-прекрасни цветя, украсени със звънчета, обкичваха коридорите. От тичането на придворните и от духането на вятъра всички звънчета звъняха тъй силно, че не можеше да се чуе никакъв човешки глас.

В средата на голямата зала, където седеше императорът, бе поставена златна пръчка за славея. Виждаха се всички придворни. Малкото момиче от кухнята също получи позволение да стои до вратата, защото то бе назначено вече за истинска придворна готвачка. Всички бяха облечени в най-хубавите си дрехи и не снемаха очи от малката сива птичка, на която императорът кимна милостиво с глава.

И славеят запя тъй хубаво, че в очите на императора блеснаха сълзи. Те закапаха по бузите му и тогава славеят запя още по-хубаво. Неговата песен проникваше в сърцето. Императорът беше толкова доволен, че поиска да подари на славея златния си пантоф, за да го носи на шията. Но славеят поблагодари и отказа.

— Аз видях сълзи в очите на императора! — рече той. — За мен това е най-голямата награда! Сълзите на императора имат чудна сила. Аз съм достатъчно възнаграден.

И неговият сладък гласец се разля отново.

— Ето най-голямото вълшебство! — извикаха придворните дами наоколо и сложиха в устата си вода, за да клокочи в гърлото им, когато приказват. Те мислеха, че по тоя начин ще заприличат на славея. Дори съветниците на императора заявиха, че са доволни, а това значеше много нещо, тъй като на тях най-мъчно можеше да се угоди. С една дума, славеят пожъна голям успех.

Решено бе да го оставят в палата. Дадоха му клетка, позволиха му да излиза два пъти през деня и веднъж през нощта. Дадоха му и дванайсет слуги, които го съпровождаха навсякъде и държеха по една копринена панделчица, вързана за крачето му. Можеше ли да има по-голяма наслада от такава разходка!

Целият град заговори за чудната птица и ако на улицата се срещнеха двамина познати, единият веднага казваше „сла“, а другият добавяше „вей“, след което и двамата въздъхваха и се разбираха напълно помежду си. Единайсет деца, които се родиха в това време, бяха кръстени с неговото име, макар че нито едно от тия деца нямаше хубав глас.

Веднъж на императора донесоха голям пакет с надпис: „Славей“.

— Ето още една нова книга за нашата чудна птица — рече императорът.

Но това не беше книга, а кутия, в която имаше един изкуствен славей, много приличен на истинския, само че цял обсипан с брилянти, рубини и сапфири. Щом го навиеха, той започваше да пее една от ония песни, които пееше истинският славей, и да повдига опашката си, блестяща от злато и сребро. На шията на птицата бе привързана лентичка с надпис: „Славеят на японския император не струва нищо пред славея на китайския император“.

— Чудесно! — извикаха всички и тоя, който бе донесъл изкуствената птица, получи незабавно титлата „императорски доставчик на славеи“.

— Сега нека попеят заедно! — заповяда императорът. — Това ще бъде славен дует! И двата славея запяха заедно. Но туй не беше много приятно, защото истинският славей пееше, както си знаеше, а изкуственият — както се въртеше пружината му.

— Той не е виновен за това — каза придворният капелмайстор. — Той спазва много добре такта и пее точно по моята метода.

Тогава накараха изкуствената птица да пее сама. Тя имаше също такъв успех, както и истинската, и при това беше много по-красива наглед, защото бе обсипана със скъпоценни камъни като брошка.

Трийсет и три пъти изпя тя една и съща песен и все пак не се умори. Всички биха я слушали с удоволствие още веднъж, но императорът реши, че истинският славей трябва да попее. Но де отиде той? Никой не забеляза как славеят изхвръкна през отворения прозорец и отлетя в зелената гора.

— Що значи това? — каза императорът и всички придворни нарекоха славея неблагодарно същество.

— За щастие по-хубавата птица остана! — утешиха се те и изкуственият славей трябваше да изпее същата песен за трийсет и четвърти път.

Но и сега никой не можа да научи песента наизуст, защото тя беше много трудна. Капелмайсторът пък хвалеше непрекъснато изкуствената птица и дори уверяваше, че тя превъзхожда истинската — не само с външността си и със скъпоценните си камъни, но и с вътрешните си качества.

— Защото, ваше императорско величество и всички вие, уважаеми господа, у истинския славей никога не можеш да знаеш от по-рано какво ще пее той, когато у изкуствения всичко е пресметнато и точно определено. Човек може да разбере неговото изкуство, да разгледа и да изучи пружината му — с една дума, да узнае цялото му вътрешно устройство.

— И аз мисля същото! — извика всеки от присъствуващите, а капелмайсторът получи позволение идния неделен ден да покаже птицата на народа.

— Нека народът я чуе! — каза императорът.

И народът я чу и беше толкова доволен, сякаш се бе упил с чай, както става в Китай. Всички казваха: „Ах!“, като вдигаха нагоре показалеца си и клатеха глави. Само бедните рибари, които бяха слушали истинския славей, говореха:

— Добре пее и песента му прилича на другата, но все пак нещо му липсва! Истинският славей бе обявен за изгонен из границите на държавата.

На изкуствения славей пък определиха място върху една копринена възглавница до самото легло на императора. Около възглавницата бяха наредени всички подаръци, които славеят бе получил. Сам той стана „пръв певец върху императорската нощна масичка от лявата страна“, защото императорът смяташе за най-важна оная страна, дето се намира сърцето, а сърцето дори на самия император се намираше отляво. Капелмайсторът написа за изкуствената птица двайсет и пет книги — учени, преучени и пълни с най-мъдри китайски слова. И всички придворни разправяха, че са прочели и разбрали тия книги, защото иначе щяха да минат за глупци и да бъдат бити с пръчка по корема.

Така измина цяла година. Императорът, придворните и всички останали китайци знаеха вече наизуст всяка нотка от песента на изкуствения славей и тъкмо затова тая песен се харесваше на всички много повече от по-рано. Сега те сами можаха да я повтарят и туй им доставяше голямо удоволствие. Уличните деца пееха: „Ци-ци-ци! Клю-клю-клю!“ Императорът пееше същото. Да, това беше много приятно.

Но една вечер, когато изкуствената птица пееше по-хубаво от всякога, а императорът лежеше в леглото си и слушаше, нещо в нея щракна, пружината изсъска и музиката спря. Императорът скочи веднага от леглото си и заповяда да извикат придворния лекар. Но какво можеше да направи лекарят? Повикаха часовникаря и след дълги разговори и прегледи той сполучи да поправи птицата, като предупреди, че с нея трябва да се отнасят много грижливо, защото зъбците на колелцата й се били изтъркали. При това часовникарят не се наемаше да постави нови колелца, та по тоя начин да възвърне предишния глас на птицата. Туй беше истинска беда! Сега само веднъж в годината позволяваха на изкуствения славей да пее, и то съвсем за малко. Но придворният капелмайстор произнесе реч, пълна с мъдри слова, и в тая реч доказа, че птицата си е все същата. И всички повярваха, че туй е самата истина.

Изминаха още пет години и ето, голямо нещастие сполетя страната: всички китайци обичаха много своя император, а той лежеше, както се казва, на смъртно легло. Беше вече избран нов император, но народът се тълпеше на улицата и питаше първия съветник за здравето на стария си господар.

— Пф! — отговоряше първият съветник и клатеше глава.

Бледен и студен лежеше императорът в своето голямо великолепно легло. Придворните го смятаха вече за мъртъв и всеки бързаше да се поклони на новия император. Слугите тичаха да разправят новини, а слугините се събираха на разговор при чашка чай. По всички зали и коридори постлаха килими, за да не се чуват никакви стъпки, и в палата настана мъртва тишина.

Но императорът още не беше умрял. Бледен и неподвижен лежеше той във великолепното си легло под кадифения балдахин със златни ресни. Месецът надничаше през отворения прозорец и осветяваше владетеля и изкуствения славей.

Бедният император едва дишаше. На гърдите си той чувствуваше страшна тежина. Той разтвори очи и видя, че върху него седи самата смърт. Тя си беше сложила златната корона на императора, в едната си ръка държеше неговия златен меч, в другата — великолепно знаме. А наоколо, из гънките на тежкия кадифен балдахин, надничаха някакви странни глави: едни — грозни и зли, други — прекрасни и кротки. Това бяха добрите и лошите дела на императора. Докато смъртта седеше на гърдите му, те го гледаха.

— Помниш ли това? — шепнеха главите една след друга. — Помниш ли това? — и те му разказваха толкова много неща, че челото му се обля в студена пот.

— Никога не съм знаел това! — мълвеше императорът. — Нека ударят големия китайски барабан! Музика! Музика! — крещеше той. — Не искам да слушам техните думи!

Но те продължаваха да говорят и смъртта клатеше глава като китаец при всяка тяхна дума.

— Музика! Музика! — викаше императорът. — Мило, златно славейче, моля ти се, попей ми сега! Аз ти подарих злато и скъпоценни камъни, окачих ти на шията моя златен пантоф, хайде, попей ми малко.

Но птицата мълчеше, защото не беше курдисана, а иначе тя не можеше да пее. Смъртта продължаваше да гледа императора с големите си очни кухини и наоколо беше тихо, страшно тихо!

Изведнъж зад прозореца се разнесе чудна песен. Това беше истинският жив славей, който бе чул за болестта на императора и бе дошъл да го утеши и ободри с песента си. Той пееше и призраците ставаха все по-бледни и по-бледни, кръвта заблика буйно в увехналото тяло на императора и дори самата смърт се вслуша в песента на славея и рече: „Продължавай, славейче, продължавай!“

— Добре, но ще ми дадеш ли ти златния меч? Ще ми дадеш ли великолепното знаме и императорската корона? — запита славеят.

И смъртта му даваше за всяка песен по едно от тия съкровища. И славеят продължаваше да пее за тихото гробище, дето цъфтят бели рози, дето люлякът ухае и прясната трева се оросява от сълзите на живите. Тогава на смъртта домъчня за нейната градина и тя отлетя през прозореца като студен бял облак.

— Благодаря ти, благодаря ти, мило славейче! — каза императорът. — Аз те познах! Аз те изгоних от моята държава, но въпреки туй ти пропъди от леглото ми злите призраци, пропъди и самата смърт. С какво мога да те възнаградя?

— Ти вече ме награди! — отвърна славеят. — Аз просълзих за пръв път очите ти, когато пях пред теб; това не ще забравя никога! Сълзите са най-скъпата награда за сърцето на певеца. Но сега заспи и се събуди здрав и бодър. Аз ще ти пея…

И той запя отново, а императорът се унесе в сладък сън.

Слънцето грееше в прозореца, когато той се събуди здрав и възроден. Никой от слугите не беше дошъл при него, защото всички го мислеха за умрял. Само славеят седеше на прозореца и пееше.

— Ти трябва да останеш завинаги при мен — каза императорът. — Ще пееш, когато си искаш, а изкуствената птица аз ще разчупя на хиляди късчета.

— Недей! — рече славеят. — Тя ти служеше според силите си. Задръж я при себе си, както по-рано. Аз не мога да живея в палата. Позволи ми да идвам при теб, когато пожелая. Тогава аз ще седя вечер на твоя прозорец и ще ти пея. Моята песен ще те весели и ще те кара да се замисляш. Аз ще ти пея за щастливите и за нещастните хора, ще ти пея за доброто и злото, което те окръжава и остава скрито за теб. Малката пойна птичка лети навсякъде: и при бедния рибар, и при селянина, и при всички, които живеят далеч от теб и от твоя палат. Аз те обичам повече заради сърцето ти, отколкото заради короната ти. Аз ще ти идвам на гости и ще ти пея. Но обещай ми само едно…

— Всичко! — извика императорът, като се изправи в императорската си дреха, която бе успял да облече, и притисна до сърцето си златния меч.

— За едно те моля: не казвай никому, че имаш малка птичка, която ти разправя всичко. Тъй ще бъде най-добре.

И славеят отлетя.

Тогава слугите влязоха да видят мъртвия император и сами примряха от уплаха.

А императорът им каза:

— Добро утро!

Край!

От: Ханс Кристиан Андерсен. Андерсенови приказки
Редактор: Елена Матева
Превoд: Светослав Минков
Художник: Любен Зидаров
Художествен редактор: Тончо Тончев
Технически редактор: Георги Кожухаров
Коректор: Лилия Вълчева
Първо издание. ЛГ V. Тематичен № 13 95375/6254-8-1977.
Дадена за набор на 3.11.1976 г. Подписана за печат на 20.XII.1976 г.
Излязла от печат 25. I. 1977 година. Поръчка № 91. Формат 1/8 70×100. Печатни коли 12. Издателски коли 31.10

Румпелщилцхен

Живял някога един мелничар. Той бил беден, но имал много красива дъщеря. Случило се веднъж да разговаря с краля и за да предизвика уважението му, мелничарят казал:
- Аз пък имам такава дъщеря, дето от слама може да изпреде златна нишка.
Кралят му рекъл:
- Тази работа е много интересна. Щом дъщеря ти е толкова изкусна в ръцете, доведи я утре в двореца, та да се уверя, че наистина може да го прави.
Мелничарят изпратил дъщеря си в двореца, а кралят я отвел в една пълна със слама стая, посочил й чекръка и вретеното и наредил:
- Захващай се сега за работа и ако до сутринта не изпредеш всичката слама на златна прежда, ще се простиш с живота си.
Заключил я в стаята и бедната девойка останала сама със сламата, но не знаела какво да прави с нея. Дострашало я - мил й бил живота и тя горчиво заплакала. Ненадейно вратата се отворила и в стаята влязло едно дребно, странно човече, което я заговорило:
- Здравей, млада мелничарке! Защо тъй безутешно ридаеш?
- Ох - отвърнала девойката, - трябва да изпреда златна прежда от тази слама, а не зная как се прави това.
- А какво ще ми дадеш, ако аз изпреда сламата вместо теб? - попитало човечето.
- Герданчето си - с готовност предложила девойката.
Взело човечето герданчето, приседнало до чекръка и - пър-пър-пър - с три завъртания на вретеното намотало цяла мотовилка със златна прежда. Поставило втора и - пър-пър-пър - три пъти се завъртяло вретеното и втората мотовилка била готова. Така работило човечето цяла нощ и превърнало всичката слама в златна прежда.
Щом съмнало, кралят дошъл в стаята и не могъл да повярва на очите си - всички мотовилки били пълни със златна прежда. Но това само подсилило алчността му за още злато и следващата нощ той наредил да заведат щерката на мелничаря в друга, по-голяма стая с много повече слама. Отишъл кралят в стаята и й напомнил, че ако й е мил живота, до сутринта трябва да е изпрела всичката слама.
Отново изпаднала девойката в отчаяние и отново заключената врата се отворила, и отново се появило човечето с въпроса:
- Какво ще ми дадеш, ако изпреда сламата вместо теб?
- Пръстенчето си ще ти дам - отвърнала с надежда девойката.
Взело човечето пръстена, запърпорило отново с вретеното и до разсъмване превърнало всичката слама в блестяща златна прежда.
Когато на сутринта кралят видял купищата златна прежда, много се зарадвал, но и това му се видяло малко, та наредил да заведат мелничарската дъщеря в трета, още по-голяма стая, препълнена със слама.
- Трябва да изпредеш всичко още тази нощ. Ако успееш, ще те взема за жена. „Нищо, че е дъщеря на беден мелничар - помислил си той, - по-богата от нея не бих намерил в цял свят".
Останала девойката сама в стаята и пред нея за трети път се появило малкото човече:
- Какво ще ми дадеш, ако и този път изпреда сламата вместо теб?
- Не ми остана вече нищичко, което бих могла да ти дам - отвърнала опечалената девойка.
- Обещай ми тогава първородната си рожба, след като станеш кралица.
Подвоумила се девойката, но ... какво да умува - била в безизходица. Обещала исканото и човечето изпрело всичката слама.
Дошъл на сутринта кралят и останал много доволен. Вдигнал сватба и така красивата мелничарска дъщеря станала кралица.
След година кралицата родила чудесно детенце. За странното малко човече съвсем била забравила... докато веднъж то само не се появило в стаята й.
Дай ми сега това, което ми обеща - рекло й то.
Уплашила се кралицата, запредлагала му богатствата на цялото кралство - само да не й отнема рожбата. Но човечето не се съгласявало:
- Не, за мен животът е по-скъп от всички съкровища на света.
Закършила ръце кралицата, заридала и човечето я съжалило, отстъпило:
- Добре. Ако до три дни успееш да узнаеш името ми, ще ти оставя детенцето.
Цяла нощ кралицата си припомняла имената, които някога била чувала. Изпратила бързоходец да обиколи страната и да научи какви други имена съществуват.
На сутринта човечето се появило в стаята й и кралицата започнала да изрежда: Каспар, Мелхиор, Балцер,изредила всички познати й имена, но след всяко име човечето отвръщало:
- Не, не се казвам така!
На другия ден кралицата изпратила свои хора да обиколят и съседните кралства, та да научат нови, странни имена.
Когато човечето дошло, тя занареждала необикновени, редки имена:
- Може би те наричат Рипенбист или Хамелсваде, или Шиюрбей?
Но то все отвръщало:
- Не, не се казвам така!
На третия ден се върнал бързоходецът и разказал на кралицата следното:
- Нови имена не открих, но когато прекосявах високата планина, обрасла с гъста гора,
дето живеят само лисици и зайци, видях малка къщурка. Пред къщурката гореше огън, а едно много смешно и забавно човече прескачаше огъня на куц крак и викаше:
Днес хляб ще изпека. Утре бира ще варя и на кралицата ще взема сина. Ах, добре е, че никой не знае за мен - малкият, лош дух Румпелщилцхен. Можете да си представите как се зарадвала кралицата, като чула това име. А когато човечето се появило при нея, тя първо го попитала:
- Не се ли казваш Кунц? -Не.
- А може би си Хайнц? -Не.
- Тогава ти си Румпелщилцхен.
- Самият дявол ти го е подсказал, самият дявол ти го е подсказал! - развикало се човечето и в яда си така силно тропнало с десния си крак, че потънало до пояс в земята. От това така се разгневило, че хванало левия си крак и само се разполовило.
От: Братя Грим
художник: Никифор Русков

Вълшебният воал

Имало едно време един рибар, който си живеел честито в колиба на брега на морето.

Един ден, когато хвърлял въдицата, той помислил: „Какъв хубав ден! Морето е синьо, гладко като огледало и зеленината на приморските борове е омайна!

Докато се любувал на хубавия изглед, някакъв сладък мирис изпълнил въздуха. Той оставил въдицата си и поискал да разбере откъде иде това вълшебно благоухание. Тръгнал и лека-полека, както прави кучето, проследил дирята на мириса. Така забелязал някакъв великолепен воал, преметнат на едно борово клонче.
— Какъв красив воал! — се провикнал той. — Ще го занеса у дома и ще го запазя грижливо.

Покатерил се на дървото, взел воала и едва слязъл на земята, почнал да го разглежда внимателно. Това бил най-чудният воал, който човешко същество някога е виждало, изтъкан от лунни и слънчеви лъчи, осеян с дребни блестящи звездици.

Рибарят тъкмо се канел да си тръгне, видял да се появява в сянката на един бор възхитителна девойка. Тя казала:
— Добри човече, този воал е мой. Това е воалът на небесните нимфи. Моля ти се, върни ми го!
Рибарят отвърнал, без да се обръща:
— Щом е така, този воал е много ценен. Аз ще бъда най-големият глупак, ако ти го върна. Освен това...
Още недовършил, той се обърнал да погледне тази, която говорела с такъв нежен глас.

Девойката насреща му била небесна нимфа и едри сълзи се стичали от очите й.
— Моля ти се, дай ми го — повторила тя. — Иначе не ще мога да се върна при моите сестри.
Коравото сърце на рибаря се смекчило и той мигновено бил очарован от красотата на девойката.
— Ще ти го върна, но преди това трябва да останеш за малко на земята и да изиграеш за мене най-чудните небесни танци!
— О! Да, аз ще танцувам за тебе! Но трябва преди това да ми върнеш воала.
— Не! Защото ако ти го върна, ти ще отлетиш веднага и ще ми се надсмееш. Не съм толкова глупав!
— Какво говориш? Нима не знаеш, че небесните нимфи никога не си служат с лъжи? Казах, че ще танцувам за тебе, и така ще бъде. Но аз не мога нищо да сторя, преди да получа воала си.

Тогава рибарят се решил да върне вълшебния воал на нимфата. Тя веднага заиграла чуден танц. Краката й едва докосвали земята. Вълшебният воал се виел около нея, сякаш го носели невидими ръце. Дъжд от прекрасни цветя падал от небето.

Рибарят, който бил седнал на един дънер, та по-добре да се възхищава от танца, видял със съжаление, че тя се отдалечава бавно, издигайки се лека-полека към свещената планина, наречена Фуджиама. Той искал да я извика, но не можел. Някакво странно вцепенение обхващало ръцете и краката му и той седял прикован на мястото си със зяпнала уста.

Нимфата непрестанно танцувала и се издигала все повече и повече над леките мъгли, които се стелели по склоновете на Фуджиама, над белия сняг по върха й, през прозрачните облаци, които увенчавали планината.

Малко по малко, както нимфата изчезвала постепенно в синевата на небето, рибарят бил обзет от дълбоко смирение. И пълен със спокойствие, като след безгрижен сън той се упътил към брега и пак подхванал да лови риба...

Японска приказка

Завръщането на цветята

Тъй като не можел повече да понася хората и злобата им, най-могъщият от магьосниците решил да напусне страната си и да се усамоти на върха на най-високата от високите планини. Речено – сторено… заминал си.

Голямо нещастие сполетяло природата; всички цветя – горските, полските, тези от хълмовете, тези от морския бряг, тези от речния бряг и онези от езерата внезапно увехнали. Нито едно не оцеляло. Страната, която преди била толкова красива и цветна, бързо се превърнала в пустиня. Всички животни, птици, пеперуди и насекоми избягали след увяхването на цветята. За да видят цветята, жителите нямали друг начин, освен да използват въображението си. Но децата, които никога не били виждали тези чудеса, не искали да повярват на възрастните.
- Разправяте ни само приказки – казвали децата и се отдалечавали тъжни в тъжния декор на страната без цветя.
Измежду всички тези деца имало едно момче, което не можело да си представи, че всичко е изчезнало завинаги. Когато майка му, уморена от разказите за отминалите времена, замълчавала, той молел да чуе още и още истории, защото му харесвало да слуша за красотата на цветята. Мислел си, че когато стане мъж ще замине, за да потърси великия магьосник и ще го помоли да върне цветовете на страната му.
Минали години.
Един ден момчето пораснало. Любовта му към цветята пораснала заедно с него. Отишъл при майка си и казал:
- Майко, заминавам, за да търся великия магьосник и да го помоля да ни върне цветята.
Майка му го погледнала с очи, изпълнени с ужас.
- Но синко! - извикала тя – Всичко, което ти разказах бяха просто приказки. Не трябва да вярваш в приказките. Казах ти, че майка ми разказваше, защото е слушала нейната майка да разказва това, което е чула от своята майка. Бедният ти! Цветята вероятно никога не са съществували. Може да вървиш хиляди години и никога да не намериш магьосника, който живее високо на най-високата планина.
Но синът дори не я чул, взел малко багаж и заминал. Хората от страната, които го видели да преминава край тях му се подигравали.
- Това момче е лудо! – казвали те. Само лудите вярват в приказки.
Младежът тръгнал на север. Вървял дълго, дълго и стигнал до подножието на планина, толкова висока, че върхът и не се виждал. Обиколил планината, но не видял път, само скали и камъни. Обикалял още и още. Уморен от обикаляне си казал: „Трябва да намеря път. Магьосникът трябва да е минал по него, за да стигне до върха.“ Огледал внимателно скалите и открил малко стъпало. Погледнал от по-близо и видял още едно малко стъпало, и после още едно. Когато вдигнал очи към върха на планината, видял стълба и тръгнал да се изкачва, без да гледа назад, за да не му се завие свят.
В края на първия ден спрял на една площадка. Върхът на планината не се виждал. Така се случило на втория, както и на третия ден, после на четвъртия, петия и шестия ден. Започнал да губи кураж, когато вечерта на седмия ден най-сетне забелязал върха. С прилив на смелост и въпреки умората, натрупана през седемте дни, успял да го стигне тъкмо, когато слънцето се скрило и нощта обгърнала чудовището от камък. Щом стигнал до върха, забелязал малък извор. Навел се, за да пийне малко вода. Още при първия допир на устните му до водата, цялата умора се изпарила. Почувствал се силен и щастлив, както никога в живота си. Изведнъж, зад него, чул глас, който го питал, какво търси на най-високата от високите планини.
- Дойдох – казал той – за да се срещна с великия магьосник и да го помоля да ни върне цветята и насекомите. Страна без цветя, без птици и пчели е тъжна до смърт. Само красотата може да направи хората добри и съм сигурен, че хората от моята страна ще престанат да бъдат зли, ако магьосникът им върне цветята.
Тогава, младежът усетил, че го поемат невидими ръце, които внимателно го пренесли в страната на вечните цветя. Невидимите ръце го поставили в средата на килим от разноцветни цветя. Младежът не можел да повярва на очите си. Имало толкова много цветя, а той дори не си бил представял, че са толкова красиви. Из въздуха се носел прелестен аромат, а лъчите на слънцето танцували по прелестния килим и оформяли хиляди и хиляди цветни дъги. Радостта на младежа била толкова голяма, че той заплакал.
Гласът му казал да набере от цветята, които предпочита. Младежът го послушал и набрал от всички цветове. Когато приключил, невидимите ръце го върнали отново на върха на планината. Гласът казал:
- Занеси цветята в твоята страна. За щастие, заради вярата и смелостта ти, страната ти няма да бъде никога повече без цветя. Има цветя за всички места. Ветровете от север, юг и запад ще им донесат дъжд, който ще бъде тяхната храна, а пчелите ще ви дават меда, който събират от цветята.
Младежът благодарил и започнал спускането си от планината, което въпреки цветята, които носел, му се сторило много по-лесно от изкачването.
Когато се завърнал в страната си, жителите, щом забелязали цветята и усетили аромата им, не можели да повярват на щастието си. После, когато разбрали, че не сънуват, казали:
- Ах! Знаехме си, че цветята съществуват и че това не са само приказки, измислени от предците ни.
Страната им се превърнала в голяма градина. По хълмовете, в долините, близо до реките, езерата и морето, в горите, в полята и по всички полянки, пониквали и се множали цветята. Понякога северния вятър донасял дъжд, друг път южния, източния или западния. Птиците се върнали, също пеперудите и всички насекоми, най-вече пчелите. Хората можели да ядат мед и радостта се върнала на земята.
Когато хората видели страната си променена благодарение на младежа, който посмял да направи това, което никой не вярвал, че е възможно, го помолили да стане техен крал. Той приел и станал добър крал, смел и умен.
- Да си спомним – казвал той – че злината на хората бе довела до изчезването на цветята от страната ни.
И, тъй като никой не искал да живее отново в пустиня и да бъде лишен от мед, всеки се стараел да бъде възможно по-добър, за да не ядоса великия магьосник.

Aвстралийска приказка

Тримата братя и златната ябълка

Една жена имала трима сина. В двора зад къщата им растяло ябълково дърво, което всяка година раждало по една златна ябълка. Но всяка година, тъкмо да узрее ябълката, идвала една ламя и я отнасяла.

Най-големият син рекъл веднъж на майка си:
— Тази есен няма да оставя ябълката на ламята. Дай ми един нож да отида да я пазя.

Взел той ножа и отишъл под ябълковото дърво. През нощта за малко задрямал и тогава дошла ламята, обвита в мъгла, грабнала ябълката и отлетяла. Най-големият брат отишъл вкъщи и казал на майка си:
— Не можах да овардя ябълката. Ламята пак я открадна. На другата година средният брат рекъл на майка си:
— Мале, дай ми един нож, ще отида да пазя ябълката от ламята.
Взел той ножа и отишъл в градината. Когато се стъмнило, за малко задрямал и тогава дошла ламята, обвита в мъгла, грабнала ябълката и отлетяла.
На третата година най-малкият син казал на майка си:
— Мале, дай на мен ножа, аз ще отида да пазя ябълката. Взел той ножа и една торбичка с орехи и се качил на дървото. За да не заспи, трошал орехи и си похапвал. В късна доба ламята пак пристигнала, обвита в мъгла, но момъкът замахнал с ножа и я ранил. Тогава тя се върнала откъдето била дошла, а той откъснал златната ябълка и я занесъл на майка си. След това казал на братята си:
— Хайде да идем да намерим ламята и да я убием, за да не идва никога вече да ни краде ябълките.

Тримата тръгнали по кървавите следи и стигнали до една дълбока дупка. Малкият брат предложил да спуснат един от тях долу с въже, за да види там ли е ламята. Най-големият решил той да опита. Но като го спуснали до средата на дупката, се уплашил, заклатил въжето и другите го измъкнали. Тогава решил да слезе средният брат. Но като стигнал донякъде, и той заклатил въжето, и него издърпали нагоре. Малкият брат им казал:
— Аз ще сляза долу, но като поклатя въжето, ще ме спускате, спра ли, ще ме чакате горе.
Двамата го спуснали до дъното на дупката, откъдето се влизало във владенията на ламята.

Момъкът скоро намерил нейния палат. Погледнал през прозореца и видял три прекрасни девойки. Две от тях си играели със златни ябълки, а за третата, най-младата, нямало ябълка и тя си играела с един златен плъх на златна тепсия. Малкият брат се обърнал към нея и викнал:
— Девойко, отвори ми вратата да вляза! Едно от момичетата му отвърнало:
— Върви си скоро, човече! Две години поред майка ни ходи и ни донася по една златна ябълка, но сега ранена си дойде. Ако ти отворим да влезеш, ще те глътне!
Момъкът казал:
— Или ми отворете да вляза, или ще разбия вратата! Тогава най-младата девойка станала и му отворила. Той намерил ламята и я убил. След това завел трите хубавици до въжето. Вързал най-голямата, поклатил го и братята му я изтеглили горе. После направил така и със средната сестра. Когато останали с най-малката девойка, най-хубавата, той и казал:
— Ако те вържа за въжето, братята ми, като те изтеглят, ще се скарат за теб и мен ще ме оставят долу. Ако аз се вържа и изляза, ти пък няма да искаш после да излезеш. Затова ще вържа теб, пък те, ако съм им мил, ще ме извадят после.
Момичето му рекло:
— Ето, давам ти този пръстен. Ако горе се скарат за мен, ще кажа, че който ми направи дрехи самотворни, него ще взема. Ти ще останеш тук малко. Ако братята ти не поискат да те издърпат, ще паднеш още по-надолу. Там има два овена — един бял, един чер. Ако паднеш върху белия, той ще те изнесе на бял свят; ако паднеш върху черния, той ще те отнесе в долната земя.

Момъкът вързал девойката и братята му я изтеглили. И веднага започнали да се карат за нея. Той постоял малко, после пропаднал още надолу и паднал на гърба на черния овен.

Овенът то отвел на долната земя и като повървял, момъкът стигнал в един град. Тук бил отседнал със своята свита и царят. Най-малкият брат се подслонил в къщата на една баба. Вечерта тя взела да меси хляб, но не сипвала в брашното вода, а плюела в него. Когато момъкът я попитал защо прави тъй, тя отвърнала:
— Синко, как да не меся така като нийде няма вода? Една страшна хала е завардила изворите. Пуска ни да си налеем само ако и дадем човек да изяде. Имах шест деца. Давах на халата, давах, давах... И ето вече година не е пускала водата. Сега царят ще изпрати дъщеря си да я глътне халата и тогава целият град ще си налее вода.
Най-малкият брат попитал бабата как да намери царя и тя го упътила.

Той тръгнал към царския стан. Там тъкмо качвали царската дъщеря в една каляска да я водят при халата. Момъкът влязъл при нея, полегнал и заспал с глава върху скута на девойката. В това време каляската пристигнала в леговището на халата, тя излязла и се завтекла да глътне принцесата. Момичето изпищяло, разплакало се, една сълза капнала на лицето на най-малкия брат и го събудила. Той скочил, грабнал ножа си и пробол халата в сърцето. Веднага след това всички чешми в града потекли.

Момъкът се върнал с принцесата при царя. Той го попитал с какво иска да го дари, задето е спасил дъщеря му и целия град.
— Нищо не искам на вашия свят, искам да изляза горе, на моята земя.
— Добре — отвърнал царят. — Ако се намери някой, който да те изнесе до горната земя, аз ще дам всичко, което е нужно.
Тогава най-малкият брат тръгнал из града да разпитва кой може да му помогне. Най-накрая намерил един човек, който му рекъл:
— Край града има едно голямо дърво, на него мъти орлица и все не може да си отгледа орлетата. Иди там, може там да намериш кой да те изнесе на горния свят.

Най-малкият брат отишъл под дървото, но вече бил уморен и легнал, та заспал. По едно време орлетата се разпишели и той се пробудил. Като погледнал нагоре, видял една триглава змия да пълзи по дървото към орлетата. Момъкът замахнал с ножа и отсякъл трите глави на змията.

Тогава дошли големите орли и се спуснали да го убият, защото помислили, че той е нападнал техните рожби. Орлетата завикали:
— Не, тате, мале, не закачайте този човек, той ни отърва от змията, той ни спаси живота!
Като чули това, орлите рекли на момъка:
— Е, човече, значи ти си наш побратим, кажи сега какво добро можем да ти сторим?
— Нищо не искам, само ме изнесете на горната земя!
— Добре. Намери девет крави, които не са раждали девет години, и ни храни един месец с тяхното месо. Направи един сандък с железни вериги, сложи в него месото, което е останало, сложи един мях с вода и седни и ти вътре. Ние ще преметнем веригите на гърбовете си и ще те понесем. Когато кажем "га", ще ни даваш месо, когато кажем "пиу", ще ни даваш вода.

Най-малкият брат приготвил всичко, което му искали орлите. След един месец той се сбогувал с царя и влязъл в сандъка. Орлите го понесли към горната земя. По едно време месото се свършило, а те искали и викали „га". Момъкът, какво да прави, отрязал първо месо от дланите на ръцете си, а после и от стъпалата на нозете си и им давал. Най-после орлите го изнесли на горната земя. Преди да се разделят, те го попитали:
— Побратиме, какво беше онова месо, което ни даде накрая?
Той им отговорил:
— Срам не срам, ще ви кажа: другото месо свърши и това последното аз го рязах от ръцете и от нозете си, за да не ви оставя гладни.
Орлите тогава отвърнали:
— Ех, побратиме, да знаехме, че си толкова сладък, щяхме да те изядем още под нашето гнездо!

След това те отлетели към долната земя, а момъкът тръгнал към своя дом. Там заварил братята си още да се карат за най-малката девойка. И двамата искали да се оженят за нея.
— Аз искам дрехи самотворни — тъкмо казвала хубавицата. — Който ми ги даде, за него ще се оженя!
Най-малкият брат чул тези думи и погледнал пръстена, който му била дала девойката. И веднага дрехите сами се направили. Той ги подал на красивото момиче. То ги взело и двамата се оженили. Заживели щастливо и всяка година си откъсвали по една златна ябълка.

Българска народна приказка
илюстрации Борис Стоилов