Както след всеки повратен момент, мислите в главата ми започнаха да се подреждат и да се навързват логично.
Колко пъти в живота си съм се мъчел да разбера невероятната мистерия на вечните купувачи на евтини долари.
И не успях да открия никакво обяснение за безбройните жертви на измами.
Какво ли му минава през главата на човек, който си мисли, че е купил презокеански кораб за няколко монети?
Как човек стига дотам, че да прави сделки с мошеници?
Защо един средно интелигентен човек ще плати за дадена стока някаква смешна цена, за да открие, че тя е само лъскав боклук?
И отговорът най-после се появи: всички измамени са мислели в един момент, че това е изгодно за тях. Повечето са потривали тайно ръце за бъдещата печалба. Мнозина са се радвали, смятайки, че те са умниците, измамили някого…
Дали и аз не правех същото, като налапвах някоя въдица?
Да, разбира се, че го правех.
Точно това правя, когато ме пращат за зелен хайвер.
„Да ме пратят за зелен хайвер“ значи просто да се хвана за някое обещание или твърдение, което ми звучи приятно.
„Да ме пратят за зелен хайвер…“ Това звучи като въдица.
И как няма да звучи така? Дори самият израз „Да лапнеш въдицата“ го потвърждава. Да лапнеш въдица, на която е закачен вкусен червей или още по-лошо — някоя съблазнителна, пъстра, красива муха… от пластмаса!
Пращат ме за зелен хайвер, лапвам въдицата… И какви ли не още сравнения, за да те примамят. Но кои „червеи“ са най-съблазнителни за мен?
Обещанията за вечна любов…
Заблудата за пълно разбиране…
Оценката и признанието на другите…
Желанието да си първият, видял нещо, което никой не е забелязал…
Суетата да си нещо повече от другите…
Погледът, който ме вижда такъв, какъвто аз искам…
Нечия безусловна подкрепа…
И толкова други…
Толкова много!
Осъзнавах, че с времето, с опита и израстването ми се учех да изплювам все по-бързо въдиците, които налапвах… Но какво да правя с раните?
— А раните, Хорхе? — запитах го аз. — Раните? Учиш ме да подминавам мъртвите бозави червеи. Непрекъснато ми сочиш пластмасовите мухички, за да не се нанизвам на въдиците, но струва ми се, не ме учиш как да избегна раните. Изглежда, че в крайна сметка, съдбата на доверчивите като мен е да живеят с белезите от раните, получени от захапаните въдици и от онези, които не можем да преглътнем. Но това, което аз искам, Хорхе, е поне да не се наранявам повече. Отказвам да завися от желанията на другите да ме нараняват или лекуват. Не искам…
— Това е цената, Демиан, това е цената. Помниш ли розата от Малкият принц?
— Да… Знам какво искаш да кажеш: „… ако искам да видя пеперуди, трябва да изтърпя две-три гъсеници“…
— Точно така — потвърди Дебелия.
Помълчах, мислейки за тази смесица от болка, гняв, примирение и безсилие.
След туй му се оплаках:
— И все още смятам, че лъжецът има доста предимства и плаща много по-ниска цена.
— Понякога да, понякога не — отвърна Дебелия. — Но и да лъжеш е рисковано. При всички положения най-лошото е, че лъжата НЕ ВЪРШИ РАБОТА… Рано или късно всяка измама лъсва и всичко, което привидно е постигнато, се стопява като мъглата, когато изгрее слънце… Освен това, понякога в живота става така, че лъжата се обръща срещу измамника.
Дебелия притвори очи и се замисли.
— Откри ли приказката? — досетих се аз.
— Открих я…
Когато Лиендзъ умрял, жена му Зуми, големият му син Линг и двете му малки деца изпаднали в крайна бедност.
Докато главата на семейството бил жив, работел от тъмно до тъмно в оризовите поля на Ченг.
По-голямата част от надницата му изплащали с ориз и той получавал само по някоя и друга монета, които едва стигали за най-належащите нужди на семейството, от които на първо място били парите за учителите и за тетрадките на Линг и братята му.
В деня, когато умрял, Лиендзъ излязъл от дома си, както винаги, по тъмно. По пътя за оризищата той чул виковете за помощ на един старец, който бил повлечен от пълноводната река.
Лиендзъ го познал. Това бил старият Ченг, собственикът на оризовите поля.
Работникът не бил добър плувец, а трябвало да може да плува много добре само, за да влезе в реката, камо ли да се опитва да спасява стареца.
Огледал се наоколо, но никой не минавал по пътя по това време… А за да изтича да търси помощ, му трябвал повече от половин час…
Импулсивно Лиендзъ се хвърлил в реката.
Още щом стигнал до стареца, течението понесло и него надолу по реката.
Безжизнените тела на двамата изплували, прегърнати, във вира няколко километра по-надолу…
Може би защото синовете на стареца искали да обвинят по някакъв начин Лиендзъ за смъртта на баща си или защото Линг бил твърде малък да работи, или пък защото, както казвали, нямало толкова работа в оризовите поля, станало така, че синовете на мъртвеца отказали да дадат възможност на Линг да поеме работата на баща си.
Младият Линг настоявал.
Първо им казал, че е на тринайсет години и е достатъчно голям, за да работи. После — че тази работа му е останала в наследство от баща му. След това заговорил, че е способен да работи и е много сръчен. И когато нищо не помогнало, Линг ги помолил да му дадат работа заради затрудненията на семейството му.
Но нищо не могло да ги убеди и младежът бил помолен да напусне оризището.
Линг се възмутил и надигнал глас, искал справедливост за саможертвата на баща си, говорел за експлоатацията, за правата си, молел се за оцеляването си…
Съпротивлявал се, но бил прогонен насила и изхвърлен на прашната улица…
Оттогава семейството не се хранело като хората, издържало се с временната работа, която Линг си намирал, и благодарение на саможертвата на майка му, която перяла и кърпела чужди дрехи.
Както винаги, и този ден Линг си тръгвал от оризовите поля, след като ходил да търси работа, и както обикновено, му казали, че няма работа за него…
Вървял с наведена глава, гледайки в земята и в изтърканите си сандали.
Подритвал камъните по пътя си за утеха в мъката.
Изведнъж ритнал нещо и дочул по-различен звук. Потърсил с поглед какво е подритнал…
Не било камък, а кожена торбичка, стегната с връв и покрита с пръст.
Младежът я подритнал пак с крак.
Не била празна. Като се търкаляла по земята, издавала приятен звук.
Линг продължил дълго да подритва кесията, радвайки се на звука, който издавала…
Накрая я вдигнал и я отворил.
В торбичката имало купчинка сребърни монети. Много монети! Повече, отколкото някога бил виждал…
Преброил ги.
Петнайсет. Петнайсет хубави, новички, лъскави монети.
И били негови.
Намерил ги, захвърлени на земята.
И ги подритвал половин час.
Сам отворил кесията.
Нямало съмнение, че са негови…
Майка му най-сетне щяла да престане да работи, братята му щели да се учат отново и всички можели да ядат каквото си искат… всеки ден.
Изтичал до селото да направи някои покупки…
Върнал се вкъщи, натоварен с храна, с играчки за братчетата си, с топли одеяла и две хубави индийски рокли за майка си.
Станал истински празник… Всички били гладни и никой не попитал откъде е храната, докато не я изяли.
След вечерята Линг раздал подаръците и когато децата се уморили от игрите и отишли да спят, Зуми направила знак на Линг да седне до нея.
Той вече знаел какво иска майка му.
— Да не мислиш, че съм откраднал всичко това — рекъл Линг.
— Никой няма да ти го даде ей така… — отвърнала майка му.
— Не, никой не прави такива подаръци — съгласил се Линг. — Купих го. Аз го купих.
— А откъде взе пари, Линг?
И младежът разказал на майка си как намерил кесията с монетите…
— Линг, синко, но тези пари не са твои — рекла Зуми.
— Как да не са мои? — възразил Линг. — Аз ги намерих.
— Синко, щом ти си ги намерил, значи някой ги е изгубил. И който ги е изгубил, е истинският им собственик — отсъдила майката.
— Не — казал Линг. — Който ги е изгубил, ги е изгубил и който ги е намерил, ги е намерил. Аз ги намерих. И щом са ничии, значи са мои.
— Добре, сине — продължила майката. — Ако са ничии, са твои. Но ако са на някого, трябва да му ги върнеш…
— Не, майко.
— Да, Линг. Спомни си баща си и помисли какво би казал той.
Линг свел глава и кимнал с неохота.
— А какво да правя с парите, които похарчих? — попитал младежът.
— Колко монети похарчи?
— Две.
— Добре, ще видим как ще ги изплатим — рекла Зуми. — А сега върви в селото и попитай хората кой е изгубил кожена кесия. Започни да питаш оттам, където си я намерил.
Отново със сведена глава, Линг излязъл от дома си, оплаквайки участта си.
Като стигнал в селото, отишъл до оризището и запитал управителя дали някой не е изгубил нещо.
Управителят не знаел, но му казал, че ще провери.
След малко големият син на стареца и настоящ господар на оризището дошъл при него.
— Ти ли взе торбата ми с монетите? — запитал го той заплашително.
— Не, господине, намерих я на пътя — отвърнал Линг.
— Дай ми я веднага! — викнал му той.
Младежът извадил кесията от дрехите си и му я дал.
Мъжът я изпразнил в ръката си и започнал да брои…
Момчето веднага рекло:
— Ще видите, че липсват само две монети, господин Ченг. Ще събера парите и ще ви ги върна или ще работя безплатно, за да ги изплатя.
— Тринайсет! Тринайсет! — изръмжал онзи. — Къде са другите?
— Вече ви казах, господине — започнал младежът. — Не знаех, че кесията е ваша. Но ще ви върна парите…
— Крадец! — прекъснал го мъжът. — Крадец! Ще те науча да не посягаш на чуждото. — И излязъл на улицата, крещейки: — Ще те науча аз… Ще те науча…
Младежът си тръгнал. Не знаел кое надделява у него — ядът или отчаянието.
Като се прибрал вкъщи, разказал на Зуми какво се е случило и тя го утешила.
Обещала му, че ще говори с този човек и ще уреди въпроса.
Но въпреки това, на другия ден пристигнал съдебният пристав с призовка за Зуми и Линг за кражба на седемнайсет монети от една кесия.
Седемнайсет!
Пред съдията синът на богатия старец заявил под клетва, че от бюрото му изчезнала една кожена торба.
— Беше в деня, когато Линг дойде да търси работа — казал Ченг. — И на другия ден този малък крадец се появи, твърдейки, че е „намерил“ тази торба, и попита дали някой „не я е изгубил“. Какво нахалство!
— Продължете, господин Ченг — рекъл съдията.
— Аз, разбира се, му казах, че торбата е моя, и когато ми я върна, проверих веднага съдържанието и установих това, което подозирах: липсваха монети. Седемнайсет сребърника!
Съдията изслушал внимателно разказа му, а после отправил поглед към момчето, което, засрамено от положението, не смеело да продума.
— Какво ще кажеш, Линг? Обвинението, което ти отправят, е много тежко — запитал съдията.
— Господин съдия, нищо не съм откраднал. Намерих тази торбичка на пътя. Не знаех, че е на господин Ченг. Вярно е, че я отворих, вярно е и че похарчих част от парите за храна и играчки на братчетата си, но това бяха само две монети, а не седемнайсет — отвърнал младежът, хлипайки. — Как мога да взема седемнайсет монети от кесията, като в нея имаше само петнайсет, когато я намерих? Взех само две монети, господин съдия, само две.
— Да видим — рекъл съдията. — Колко монети имаше в кесията, когато момчето я върна?
— Тринайсет — отвърнал ищецът.
— Тринайсет — потвърдил Линг.
— А колко монети имаше в нея, когато я изгубихте? — попитал пак съдията.
— Трийсет, Ваша чест — отвърнал мъжът.
— Не, не — обадил се Линг. — Имаше само петнайсет монети. Кълна се, кълна се!
— Ще се закълнете ли — рекъл съдията на собственика на оризището, — че в торбата е имало трийсет сребърника, когато е била на писалището ви?
— Разбира се, господин съдия — отвърнал той. — Кълна се!
Зуми вдигнала плахо ръка и съдията й дал знак да говори.
— Господин съдия — рекла тя, — синът ми е още дете и признавам, че в случая е направил не само една грешка. Но има нещо, което мога да кажа със сигурност. Линг не лъже. Щом казва, че е похарчил само две монети, значи е истина. И щом казва, че в кесията е имало само петнайсет монети, когато я е намерил, това трябва да е истината. Може някой да е намерил торбата преди него, господине…
— Стига, госпожо — прекъснал я съдията. — Моя, а не ваша работа е да решавате какво е станало и да въздавате справедливост. Искахте да говорите и ви бе разрешено. Сега седнете и чакайте присъдата ми.
— Точно така, Ваша чест, присъдата. Искаме справедливост — рекъл ищецът.
Съдията дал знак на пристава да удари гонга. Това значело, че съдията ще обяви решението си.
— Ищец и ответници, макар в началото случаят да беше объркан, сега всичко е ясно — започнал съдията. — Нямам причина да се съмнявам в думите на господин Ченг, когато се закле, че е изгубил торба с трийсет сребърника…
Мъжът се усмихнал злорадо, поглеждайки Линг и Зуми.
— Но все пак младият Линг твърди, че е намерил торба с петнайсет монети — продължил съдията, — а нямам причина да се съмнявам и в неговите думи…
В залата царяла тишина и съдията продължил:
— Следователно, за този съд е ясно, че намерената и върната торба НЕ Е торбата, която господин Ченг е изгубил; следователно към семейството на Лиендзъ не може да бъде повдигнато никакво обвинение. Но все пак искът на ищеца ще остане в архива и на него ще трябва да му бъде предадена всяка намерена и върната торба в близките дни, чието съдържание е от трийсет сребърника.
Съдията се усмихнал, срещайки благодарния поглед на Линг.
— А що се отнася до тази кесия, младежо…
— Да, Ваша чест — изрекъл едва-едва Линг. — Съзнавам своята отговорност и съм готов да платя за грешката си.
— Замълчи! Та що се отнася до кесията с петнайсетте монети, трябва да вземем предвид, че никой не я е потърсил още, и при тези обстоятелства — рекъл той, поглеждайки косо господин Ченг — смятам, че е малко възможно някой да я потърси. Следователно отсъждам, че торбата може да бъде обявена за собственост на този, който я е намерил. И понеже това си ти, тя е твоя!
— Но, Ваша чест… — понечил да каже нещо Ченг.
— Ваша чест… — опитал се да каже Линг.
— Господин съдия… — искала да каже Зуми.
— Тишина! — викнал съдията. — Делото приключи! Вървете си…
Съдията станал и напуснал бързо залата, а приставът ударил отново гонга…
Колко пъти в живота си съм се мъчел да разбера невероятната мистерия на вечните купувачи на евтини долари.
И не успях да открия никакво обяснение за безбройните жертви на измами.
Какво ли му минава през главата на човек, който си мисли, че е купил презокеански кораб за няколко монети?
Как човек стига дотам, че да прави сделки с мошеници?
Защо един средно интелигентен човек ще плати за дадена стока някаква смешна цена, за да открие, че тя е само лъскав боклук?
И отговорът най-после се появи: всички измамени са мислели в един момент, че това е изгодно за тях. Повечето са потривали тайно ръце за бъдещата печалба. Мнозина са се радвали, смятайки, че те са умниците, измамили някого…
Дали и аз не правех същото, като налапвах някоя въдица?
Да, разбира се, че го правех.
Точно това правя, когато ме пращат за зелен хайвер.
„Да ме пратят за зелен хайвер“ значи просто да се хвана за някое обещание или твърдение, което ми звучи приятно.
„Да ме пратят за зелен хайвер…“ Това звучи като въдица.
И как няма да звучи така? Дори самият израз „Да лапнеш въдицата“ го потвърждава. Да лапнеш въдица, на която е закачен вкусен червей или още по-лошо — някоя съблазнителна, пъстра, красива муха… от пластмаса!
Пращат ме за зелен хайвер, лапвам въдицата… И какви ли не още сравнения, за да те примамят. Но кои „червеи“ са най-съблазнителни за мен?
Обещанията за вечна любов…
Заблудата за пълно разбиране…
Оценката и признанието на другите…
Желанието да си първият, видял нещо, което никой не е забелязал…
Суетата да си нещо повече от другите…
Погледът, който ме вижда такъв, какъвто аз искам…
Нечия безусловна подкрепа…
И толкова други…
Толкова много!
Осъзнавах, че с времето, с опита и израстването ми се учех да изплювам все по-бързо въдиците, които налапвах… Но какво да правя с раните?
— А раните, Хорхе? — запитах го аз. — Раните? Учиш ме да подминавам мъртвите бозави червеи. Непрекъснато ми сочиш пластмасовите мухички, за да не се нанизвам на въдиците, но струва ми се, не ме учиш как да избегна раните. Изглежда, че в крайна сметка, съдбата на доверчивите като мен е да живеят с белезите от раните, получени от захапаните въдици и от онези, които не можем да преглътнем. Но това, което аз искам, Хорхе, е поне да не се наранявам повече. Отказвам да завися от желанията на другите да ме нараняват или лекуват. Не искам…
— Това е цената, Демиан, това е цената. Помниш ли розата от Малкият принц?
— Да… Знам какво искаш да кажеш: „… ако искам да видя пеперуди, трябва да изтърпя две-три гъсеници“…
— Точно така — потвърди Дебелия.
Помълчах, мислейки за тази смесица от болка, гняв, примирение и безсилие.
След туй му се оплаках:
— И все още смятам, че лъжецът има доста предимства и плаща много по-ниска цена.
— Понякога да, понякога не — отвърна Дебелия. — Но и да лъжеш е рисковано. При всички положения най-лошото е, че лъжата НЕ ВЪРШИ РАБОТА… Рано или късно всяка измама лъсва и всичко, което привидно е постигнато, се стопява като мъглата, когато изгрее слънце… Освен това, понякога в живота става така, че лъжата се обръща срещу измамника.
Дебелия притвори очи и се замисли.
— Откри ли приказката? — досетих се аз.
— Открих я…
Когато Лиендзъ умрял, жена му Зуми, големият му син Линг и двете му малки деца изпаднали в крайна бедност.
Докато главата на семейството бил жив, работел от тъмно до тъмно в оризовите поля на Ченг.
По-голямата част от надницата му изплащали с ориз и той получавал само по някоя и друга монета, които едва стигали за най-належащите нужди на семейството, от които на първо място били парите за учителите и за тетрадките на Линг и братята му.
В деня, когато умрял, Лиендзъ излязъл от дома си, както винаги, по тъмно. По пътя за оризищата той чул виковете за помощ на един старец, който бил повлечен от пълноводната река.
Лиендзъ го познал. Това бил старият Ченг, собственикът на оризовите поля.
Работникът не бил добър плувец, а трябвало да може да плува много добре само, за да влезе в реката, камо ли да се опитва да спасява стареца.
Огледал се наоколо, но никой не минавал по пътя по това време… А за да изтича да търси помощ, му трябвал повече от половин час…
Импулсивно Лиендзъ се хвърлил в реката.
Още щом стигнал до стареца, течението понесло и него надолу по реката.
Безжизнените тела на двамата изплували, прегърнати, във вира няколко километра по-надолу…
Може би защото синовете на стареца искали да обвинят по някакъв начин Лиендзъ за смъртта на баща си или защото Линг бил твърде малък да работи, или пък защото, както казвали, нямало толкова работа в оризовите поля, станало така, че синовете на мъртвеца отказали да дадат възможност на Линг да поеме работата на баща си.
Младият Линг настоявал.
Първо им казал, че е на тринайсет години и е достатъчно голям, за да работи. После — че тази работа му е останала в наследство от баща му. След това заговорил, че е способен да работи и е много сръчен. И когато нищо не помогнало, Линг ги помолил да му дадат работа заради затрудненията на семейството му.
Но нищо не могло да ги убеди и младежът бил помолен да напусне оризището.
Линг се възмутил и надигнал глас, искал справедливост за саможертвата на баща си, говорел за експлоатацията, за правата си, молел се за оцеляването си…
Съпротивлявал се, но бил прогонен насила и изхвърлен на прашната улица…
Оттогава семейството не се хранело като хората, издържало се с временната работа, която Линг си намирал, и благодарение на саможертвата на майка му, която перяла и кърпела чужди дрехи.
Както винаги, и този ден Линг си тръгвал от оризовите поля, след като ходил да търси работа, и както обикновено, му казали, че няма работа за него…
Вървял с наведена глава, гледайки в земята и в изтърканите си сандали.
Подритвал камъните по пътя си за утеха в мъката.
Изведнъж ритнал нещо и дочул по-различен звук. Потърсил с поглед какво е подритнал…
Не било камък, а кожена торбичка, стегната с връв и покрита с пръст.
Младежът я подритнал пак с крак.
Не била празна. Като се търкаляла по земята, издавала приятен звук.
Линг продължил дълго да подритва кесията, радвайки се на звука, който издавала…
Накрая я вдигнал и я отворил.
В торбичката имало купчинка сребърни монети. Много монети! Повече, отколкото някога бил виждал…
Преброил ги.
Петнайсет. Петнайсет хубави, новички, лъскави монети.
И били негови.
Намерил ги, захвърлени на земята.
И ги подритвал половин час.
Сам отворил кесията.
Нямало съмнение, че са негови…
Майка му най-сетне щяла да престане да работи, братята му щели да се учат отново и всички можели да ядат каквото си искат… всеки ден.
Изтичал до селото да направи някои покупки…
Върнал се вкъщи, натоварен с храна, с играчки за братчетата си, с топли одеяла и две хубави индийски рокли за майка си.
Станал истински празник… Всички били гладни и никой не попитал откъде е храната, докато не я изяли.
След вечерята Линг раздал подаръците и когато децата се уморили от игрите и отишли да спят, Зуми направила знак на Линг да седне до нея.
Той вече знаел какво иска майка му.
— Да не мислиш, че съм откраднал всичко това — рекъл Линг.
— Никой няма да ти го даде ей така… — отвърнала майка му.
— Не, никой не прави такива подаръци — съгласил се Линг. — Купих го. Аз го купих.
— А откъде взе пари, Линг?
И младежът разказал на майка си как намерил кесията с монетите…
— Линг, синко, но тези пари не са твои — рекла Зуми.
— Как да не са мои? — възразил Линг. — Аз ги намерих.
— Синко, щом ти си ги намерил, значи някой ги е изгубил. И който ги е изгубил, е истинският им собственик — отсъдила майката.
— Не — казал Линг. — Който ги е изгубил, ги е изгубил и който ги е намерил, ги е намерил. Аз ги намерих. И щом са ничии, значи са мои.
— Добре, сине — продължила майката. — Ако са ничии, са твои. Но ако са на някого, трябва да му ги върнеш…
— Не, майко.
— Да, Линг. Спомни си баща си и помисли какво би казал той.
Линг свел глава и кимнал с неохота.
— А какво да правя с парите, които похарчих? — попитал младежът.
— Колко монети похарчи?
— Две.
— Добре, ще видим как ще ги изплатим — рекла Зуми. — А сега върви в селото и попитай хората кой е изгубил кожена кесия. Започни да питаш оттам, където си я намерил.
Отново със сведена глава, Линг излязъл от дома си, оплаквайки участта си.
Като стигнал в селото, отишъл до оризището и запитал управителя дали някой не е изгубил нещо.
Управителят не знаел, но му казал, че ще провери.
След малко големият син на стареца и настоящ господар на оризището дошъл при него.
— Ти ли взе торбата ми с монетите? — запитал го той заплашително.
— Не, господине, намерих я на пътя — отвърнал Линг.
— Дай ми я веднага! — викнал му той.
Младежът извадил кесията от дрехите си и му я дал.
Мъжът я изпразнил в ръката си и започнал да брои…
Момчето веднага рекло:
— Ще видите, че липсват само две монети, господин Ченг. Ще събера парите и ще ви ги върна или ще работя безплатно, за да ги изплатя.
— Тринайсет! Тринайсет! — изръмжал онзи. — Къде са другите?
— Вече ви казах, господине — започнал младежът. — Не знаех, че кесията е ваша. Но ще ви върна парите…
— Крадец! — прекъснал го мъжът. — Крадец! Ще те науча да не посягаш на чуждото. — И излязъл на улицата, крещейки: — Ще те науча аз… Ще те науча…
Младежът си тръгнал. Не знаел кое надделява у него — ядът или отчаянието.
Като се прибрал вкъщи, разказал на Зуми какво се е случило и тя го утешила.
Обещала му, че ще говори с този човек и ще уреди въпроса.
Но въпреки това, на другия ден пристигнал съдебният пристав с призовка за Зуми и Линг за кражба на седемнайсет монети от една кесия.
Седемнайсет!
Пред съдията синът на богатия старец заявил под клетва, че от бюрото му изчезнала една кожена торба.
— Беше в деня, когато Линг дойде да търси работа — казал Ченг. — И на другия ден този малък крадец се появи, твърдейки, че е „намерил“ тази торба, и попита дали някой „не я е изгубил“. Какво нахалство!
— Продължете, господин Ченг — рекъл съдията.
— Аз, разбира се, му казах, че торбата е моя, и когато ми я върна, проверих веднага съдържанието и установих това, което подозирах: липсваха монети. Седемнайсет сребърника!
Съдията изслушал внимателно разказа му, а после отправил поглед към момчето, което, засрамено от положението, не смеело да продума.
— Какво ще кажеш, Линг? Обвинението, което ти отправят, е много тежко — запитал съдията.
— Господин съдия, нищо не съм откраднал. Намерих тази торбичка на пътя. Не знаех, че е на господин Ченг. Вярно е, че я отворих, вярно е и че похарчих част от парите за храна и играчки на братчетата си, но това бяха само две монети, а не седемнайсет — отвърнал младежът, хлипайки. — Как мога да взема седемнайсет монети от кесията, като в нея имаше само петнайсет, когато я намерих? Взех само две монети, господин съдия, само две.
— Да видим — рекъл съдията. — Колко монети имаше в кесията, когато момчето я върна?
— Тринайсет — отвърнал ищецът.
— Тринайсет — потвърдил Линг.
— А колко монети имаше в нея, когато я изгубихте? — попитал пак съдията.
— Трийсет, Ваша чест — отвърнал мъжът.
— Не, не — обадил се Линг. — Имаше само петнайсет монети. Кълна се, кълна се!
— Ще се закълнете ли — рекъл съдията на собственика на оризището, — че в торбата е имало трийсет сребърника, когато е била на писалището ви?
— Разбира се, господин съдия — отвърнал той. — Кълна се!
Зуми вдигнала плахо ръка и съдията й дал знак да говори.
— Господин съдия — рекла тя, — синът ми е още дете и признавам, че в случая е направил не само една грешка. Но има нещо, което мога да кажа със сигурност. Линг не лъже. Щом казва, че е похарчил само две монети, значи е истина. И щом казва, че в кесията е имало само петнайсет монети, когато я е намерил, това трябва да е истината. Може някой да е намерил торбата преди него, господине…
— Стига, госпожо — прекъснал я съдията. — Моя, а не ваша работа е да решавате какво е станало и да въздавате справедливост. Искахте да говорите и ви бе разрешено. Сега седнете и чакайте присъдата ми.
— Точно така, Ваша чест, присъдата. Искаме справедливост — рекъл ищецът.
Съдията дал знак на пристава да удари гонга. Това значело, че съдията ще обяви решението си.
— Ищец и ответници, макар в началото случаят да беше объркан, сега всичко е ясно — започнал съдията. — Нямам причина да се съмнявам в думите на господин Ченг, когато се закле, че е изгубил торба с трийсет сребърника…
Мъжът се усмихнал злорадо, поглеждайки Линг и Зуми.
— Но все пак младият Линг твърди, че е намерил торба с петнайсет монети — продължил съдията, — а нямам причина да се съмнявам и в неговите думи…
В залата царяла тишина и съдията продължил:
— Следователно, за този съд е ясно, че намерената и върната торба НЕ Е торбата, която господин Ченг е изгубил; следователно към семейството на Лиендзъ не може да бъде повдигнато никакво обвинение. Но все пак искът на ищеца ще остане в архива и на него ще трябва да му бъде предадена всяка намерена и върната торба в близките дни, чието съдържание е от трийсет сребърника.
Съдията се усмихнал, срещайки благодарния поглед на Линг.
— А що се отнася до тази кесия, младежо…
— Да, Ваша чест — изрекъл едва-едва Линг. — Съзнавам своята отговорност и съм готов да платя за грешката си.
— Замълчи! Та що се отнася до кесията с петнайсетте монети, трябва да вземем предвид, че никой не я е потърсил още, и при тези обстоятелства — рекъл той, поглеждайки косо господин Ченг — смятам, че е малко възможно някой да я потърси. Следователно отсъждам, че торбата може да бъде обявена за собственост на този, който я е намерил. И понеже това си ти, тя е твоя!
— Но, Ваша чест… — понечил да каже нещо Ченг.
— Ваша чест… — опитал се да каже Линг.
— Господин съдия… — искала да каже Зуми.
— Тишина! — викнал съдията. — Делото приключи! Вървете си…
Съдията станал и напуснал бързо залата, а приставът ударил отново гонга…
Няма коментари:
Публикуване на коментар