Хорхе беше написал разказ и дали защото го помолих, дали защото му се искаше, или и по двете причини, го сподели с мен.
Загадките винаги го бяха привличали. От малък всички кръстословици, гатанки, лабиринти, криптограми и главоблъсканици, които му попадаха, бяха предизвикателство за него.
Бе посветил голяма част от живота и мислите си за разрешаването — къде по-успешно, къде не толкова — на проблеми, които други са измислили. Разбира се, невинаги успяваше, защото през ръцете му бяха минали много и твърде сложни гатанки.
Щом попаднеше на нещо такова, Хороска винаги извършваше едно и също действие почти като ритуал: гледаше го дълго и в един миг — като експерт, какъвто беше, решаваше дали проблемът е от неразрешимите.
Ако се окажеше наистина такъв, Хороска си поемаше дълбоко дъх и дори тогава се захващаше с него.
И започваше да си блъска главата, защото ритуалът на анализа се беше превърнал едва ли не в мания за него.
Изникваха невероятни въпроси, попадаше на задънени улици, на заплетени символи, на непознати думи, на неочаквани дилеми.
Хороска отдавна бе разбрал, че трябва да успее в живота. Дали затова тези загадки не започнаха да му дотягат?
И стана така, че още след първия опит страшно се отегчаваше и зарязваше проблема, ругаейки наум глупака, създал загадка, която дори той не можеше да разреши…
Но мисля, че понеже и твърде лесните задачи също го отегчаваха, стигна до заключението, че всеки „изследвач“ си има загадка „по мярка“ и само той си знае мярката.
Най-добре всеки да си измисля задачите „по мярка“, рекъл си той. Но веднага се досетил, че така загадката си губи смисъла, защото създателят й ще знае отговора още докато я измисля.
Донякъде на шега, донякъде подтикнат от желанието да помогне на други, които искат да решават като него такива загадки, той започнал да измисля задачи, игри на думи, на цифри, логически въпроси и абстрактни дилеми…
Но неговият шедьовър бил лабиринтът, който построил.
В един спокоен слънчев ден Хороска започнал да издига тухла по тухла стени в една от стаите на огромната си къща, за да построи огромен лабиринт в реален мащаб.
Минали години. Той обсъждал задачите си с приятели, в специализирани списания и в някои вестници. Но лабиринта пазел в тайна и той се разраствал, растял ли, растял в дома му.
Хороска го правел все по-сложен. Почти не си давал сметка, че в плетениците му имало все повече пътеки без изход.
Това творение се превърнало в част от живота му. Не минавал и ден, без да добави някоя тухла, да затвори изход или да усложни плетеницата, за да направи още по-трудно преминаването през нея.
И може би след двайсет години в стаята, където строял лабиринта, не останало никакво място и той започнал да се разпростира съвсем естествено из цялата къща.
За да отиде от спалнята до банята, Хороска трябвало да направи осем крачки напред, да завие наляво, да направи още шест крачки, после да завие надясно, да слезе три стъпала, още пет крачки, отново завой надясно, да прескочи едно препятствие и да отвори вратата.
За да излезе на терасата, трябвало да се наклони към лявата стена, да се повърти насам-натам няколко метра и да се качи по въжена стълба до горния етаж.
И постепенно домът му се превърнал в голям лабиринт с нормални размери.
В началото бил много доволен. Забавно му било да броди по тези коридори, които понякога го отвеждали до задънена улица, макар че сам ги е строил, защото било невъзможно да запомни всички посоки.
Това бил лабиринт по негова мярка.
По негова мярка.
Оттогава Хороска започнал да кани много хора в дома си, в своя лабиринт. Но дори и онези, които проявявали голям интерес, накрая се отегчавали, както той — от другите загадки.
Хороска предлагал да ги разведе из дома си, но след малко гостите решавали да си тръгнат. Всички му казвали горе-долу едно и също: „Така не може да се живее!“.
Накрая Хороска не могъл да понесе безкрайната самота и се преместил в друга къща, без лабиринт, където приемал спокойно гости.
Но винаги когато се запознавал с някого, който му се струвал по-умен, го водел в истинския си дом.
Също като летеца от Малкият принц с „рисунките на змиите боа отвън и отвътре“, Хороска отварял своя лабиринт за онези, които смятал, че заслужават да видят такава „забележителност“.
…Но Хороска никога не срещнал човек, който да поиска да живее с него на това място.
Загадките винаги го бяха привличали. От малък всички кръстословици, гатанки, лабиринти, криптограми и главоблъсканици, които му попадаха, бяха предизвикателство за него.
Бе посветил голяма част от живота и мислите си за разрешаването — къде по-успешно, къде не толкова — на проблеми, които други са измислили. Разбира се, невинаги успяваше, защото през ръцете му бяха минали много и твърде сложни гатанки.
Щом попаднеше на нещо такова, Хороска винаги извършваше едно и също действие почти като ритуал: гледаше го дълго и в един миг — като експерт, какъвто беше, решаваше дали проблемът е от неразрешимите.
Ако се окажеше наистина такъв, Хороска си поемаше дълбоко дъх и дори тогава се захващаше с него.
И започваше да си блъска главата, защото ритуалът на анализа се беше превърнал едва ли не в мания за него.
Изникваха невероятни въпроси, попадаше на задънени улици, на заплетени символи, на непознати думи, на неочаквани дилеми.
Хороска отдавна бе разбрал, че трябва да успее в живота. Дали затова тези загадки не започнаха да му дотягат?
И стана така, че още след първия опит страшно се отегчаваше и зарязваше проблема, ругаейки наум глупака, създал загадка, която дори той не можеше да разреши…
Но мисля, че понеже и твърде лесните задачи също го отегчаваха, стигна до заключението, че всеки „изследвач“ си има загадка „по мярка“ и само той си знае мярката.
Най-добре всеки да си измисля задачите „по мярка“, рекъл си той. Но веднага се досетил, че така загадката си губи смисъла, защото създателят й ще знае отговора още докато я измисля.
Донякъде на шега, донякъде подтикнат от желанието да помогне на други, които искат да решават като него такива загадки, той започнал да измисля задачи, игри на думи, на цифри, логически въпроси и абстрактни дилеми…
Но неговият шедьовър бил лабиринтът, който построил.
В един спокоен слънчев ден Хороска започнал да издига тухла по тухла стени в една от стаите на огромната си къща, за да построи огромен лабиринт в реален мащаб.
Минали години. Той обсъждал задачите си с приятели, в специализирани списания и в някои вестници. Но лабиринта пазел в тайна и той се разраствал, растял ли, растял в дома му.
Хороска го правел все по-сложен. Почти не си давал сметка, че в плетениците му имало все повече пътеки без изход.
Това творение се превърнало в част от живота му. Не минавал и ден, без да добави някоя тухла, да затвори изход или да усложни плетеницата, за да направи още по-трудно преминаването през нея.
И може би след двайсет години в стаята, където строял лабиринта, не останало никакво място и той започнал да се разпростира съвсем естествено из цялата къща.
За да отиде от спалнята до банята, Хороска трябвало да направи осем крачки напред, да завие наляво, да направи още шест крачки, после да завие надясно, да слезе три стъпала, още пет крачки, отново завой надясно, да прескочи едно препятствие и да отвори вратата.
За да излезе на терасата, трябвало да се наклони към лявата стена, да се повърти насам-натам няколко метра и да се качи по въжена стълба до горния етаж.
И постепенно домът му се превърнал в голям лабиринт с нормални размери.
В началото бил много доволен. Забавно му било да броди по тези коридори, които понякога го отвеждали до задънена улица, макар че сам ги е строил, защото било невъзможно да запомни всички посоки.
Това бил лабиринт по негова мярка.
По негова мярка.
Оттогава Хороска започнал да кани много хора в дома си, в своя лабиринт. Но дори и онези, които проявявали голям интерес, накрая се отегчавали, както той — от другите загадки.
Хороска предлагал да ги разведе из дома си, но след малко гостите решавали да си тръгнат. Всички му казвали горе-долу едно и също: „Така не може да се живее!“.
Накрая Хороска не могъл да понесе безкрайната самота и се преместил в друга къща, без лабиринт, където приемал спокойно гости.
Но винаги когато се запознавал с някого, който му се струвал по-умен, го водел в истинския си дом.
Също като летеца от Малкият принц с „рисунките на змиите боа отвън и отвътре“, Хороска отварял своя лабиринт за онези, които смятал, че заслужават да видят такава „забележителност“.
…Но Хороска никога не срещнал човек, който да поиска да живее с него на това място.
Няма коментари:
Публикуване на коментар