— Не знам какво става, Хорхе. Но във факултета нещо не върви, както бих искал.
— Какво значи това?
— От началото на годината тонусът ми спада „бавно, но упорито“. Винаги съм имал оценки седем и осем, понякога и девет*. Но на последните изпити не можах да изкарам повече от шест. Не знам, не се справям, не мога да се съсредоточа, нямам желание.
— Е, Демиан, не забравяй, че сме към края на годината. Може да имаш нужда от почивка.
— Мисля да си почина, но до края на годината има още два месеца, а дотогава е невъзможно. Не мога да прекъсна и да изляза във ваканция.
— Понякога си мисля, че цивилизацията успя да подлуди всички ни. Спим от дванайсет до осем, обядваме от дванайсет до един, вечеряме от девет до десет… Всъщност животът ни зависи от часовника, не от собствените ни желания. Струва ми се, че за някои неща непременно трябва да има някакъв ред, но за други е съвсем нелепо да се подчиняваш на предварително установени правила.
— Каквото и да говориш, не мога да прекъсна сега.
— Но нали казваш, че като продължаваш така, тонусът ти спада.
— Трябва да има и друг начин!
Имало някога един дървар, който отишъл да работи в едно сечище. Надницата била добра, а условията — още по-добри, тъй че дърварят решил да си свърши добре работата.
Първия ден отишъл при надзирателя, който му дал секира и му посочил къде да сече в гората.
Въодушевен, мъжът тръгнал да сече дърва.
Само за един ден отсякъл осемнайсет дървета.
— Браво — рекъл му надзирателят. — Продължавай така.
Окуражен от думите му, на следващия ден дърварят решил да работи още по-добре. Затова вечерта си легнал съвсем рано.
На сутринта станал преди всички и отишъл в гората.
Но въпреки всички усилия, не успял да отсече повече от петнайсет дървета.
— Сигурно съм уморен — помислил си. И решил да си легне още по залез.
Станал в зори, готов да удари маркировката на осемнайсет дървета. Но този ден не стигнал дори до половината.
На следващия ден отсякъл седем дървета, после пет, а последния ден се мъчил цял следобед над второто си дърво.
Дърварят се притеснил какво ще си помисли надзирателят, отишъл да му обясни, че нещо става с него, и му се заклел, че работи до изнемога.
Надзирателят го попитал:
— Кога за последен път наточи секирата?
— Да я наточа ли? Нямах време за точене, бях много зает със сеченето на дървета.
— Има ли смисъл да започнеш нещо с огромни усилия, Демиан, когато те скоро няма да са достатъчни? Като се преуморявам, времето за възстановяване никога не ми стига и не мога да работя по-добре.
Да си почиваме, да сменяме заниманията си или да правим нещо съвсем друго, много често е начин да наточваме секирата си. И обратно, насилването е напразен опит на индивида да замени липсата на тонус в даден момент с воля.
— Какво значи това?
— От началото на годината тонусът ми спада „бавно, но упорито“. Винаги съм имал оценки седем и осем, понякога и девет*. Но на последните изпити не можах да изкарам повече от шест. Не знам, не се справям, не мога да се съсредоточа, нямам желание.
— Е, Демиан, не забравяй, че сме към края на годината. Може да имаш нужда от почивка.
— Мисля да си почина, но до края на годината има още два месеца, а дотогава е невъзможно. Не мога да прекъсна и да изляза във ваканция.
— Понякога си мисля, че цивилизацията успя да подлуди всички ни. Спим от дванайсет до осем, обядваме от дванайсет до един, вечеряме от девет до десет… Всъщност животът ни зависи от часовника, не от собствените ни желания. Струва ми се, че за някои неща непременно трябва да има някакъв ред, но за други е съвсем нелепо да се подчиняваш на предварително установени правила.
— Каквото и да говориш, не мога да прекъсна сега.
— Но нали казваш, че като продължаваш така, тонусът ти спада.
— Трябва да има и друг начин!
Имало някога един дървар, който отишъл да работи в едно сечище. Надницата била добра, а условията — още по-добри, тъй че дърварят решил да си свърши добре работата.
Първия ден отишъл при надзирателя, който му дал секира и му посочил къде да сече в гората.
Въодушевен, мъжът тръгнал да сече дърва.
Само за един ден отсякъл осемнайсет дървета.
— Браво — рекъл му надзирателят. — Продължавай така.
Окуражен от думите му, на следващия ден дърварят решил да работи още по-добре. Затова вечерта си легнал съвсем рано.
На сутринта станал преди всички и отишъл в гората.
Но въпреки всички усилия, не успял да отсече повече от петнайсет дървета.
— Сигурно съм уморен — помислил си. И решил да си легне още по залез.
Станал в зори, готов да удари маркировката на осемнайсет дървета. Но този ден не стигнал дори до половината.
На следващия ден отсякъл седем дървета, после пет, а последния ден се мъчил цял следобед над второто си дърво.
Дърварят се притеснил какво ще си помисли надзирателят, отишъл да му обясни, че нещо става с него, и му се заклел, че работи до изнемога.
Надзирателят го попитал:
— Кога за последен път наточи секирата?
— Да я наточа ли? Нямах време за точене, бях много зает със сеченето на дървета.
— Има ли смисъл да започнеш нещо с огромни усилия, Демиан, когато те скоро няма да са достатъчни? Като се преуморявам, времето за възстановяване никога не ми стига и не мога да работя по-добре.
Да си почиваме, да сменяме заниманията си или да правим нещо съвсем друго, много често е начин да наточваме секирата си. И обратно, насилването е напразен опит на индивида да замени липсата на тонус в даден момент с воля.
Няма коментари:
Публикуване на коментар