Нека ти разкажа - Самоотричане

... Онзиден, когато сеансът свърши, Дебелия ми даде един затворен плик, на който пишеше: „За Демиан“.
— Какво е това? — запитах го.
— За теб е. Написах го преди много месеци.
— Преди много месеци ли?
— Да. В интерес на истината, хрумна ми няколко седмици след като започна да идваш на терапия. Четях една поема, написана от американеца Лео Бут. Текстът на Бут започваше с първия пасаж от това, което ще прочетеш сега… И докато четях, пред очите ми изплува твоят образ и думите ти от първите сеанси прозвучаха в ушите ми… Така че седнах и написах това за теб.
— И защо ми го даваш точно сега?
— Защото мисля, че по-рано не би го разбрал.
Започнах да чета…

Самоотричане

Бях там от първия миг,
в адреналина,
който кръжеше във вените на родителите ти,
когато се любеха и те зачеваха,
а после във флуида,
с който майка ти бомбардираше малкото
ти сърчице,
когато беше едно паразитче.
Стигнах до теб още преди да проговориш,
преди дори да започнеш да разбираш
какво ти казват другите.
Бях вече с теб, когато се мъчеше като пате
да правиш първите крачки
пред веселите, насмешливи погледи на всички.
Когато беше беззащитен, в опасност,
когато беше уязвим и имаше нужда.

Появих се в живота ти,
ръка за ръка с вълшебната мисъл;
редом…
със суеверията и клетвите,
с фетишите и амулетите…
с добрите обноски, навиците и традициите…
с твоите учители, братя и приятели…

Преди още да знаеш, че ме има,
разделих душата ти за света на светлината и
за този на мрака.
Единият — на доброто, а другият — на това,
което не е добро.

Донесох ти чувството за срам,
посочих ти всички твои недъзи,
грозното,
глупавото,
неприятното.
И когато ти прошепнах за пръв път,
че нещо в теб не е наред,
ти закачих етикета на „различен“.

Има ме още преди съвестта,
преди вината
и морала,
от дълбините на времето,
откак Адам се засрами от тялото си,
като видя, че е голо…
и се покри!

Аз съм нечаканият,
нежеланият гост,
но съм и този,
който идва пръв и си тръгва последен.
С времето набрах сили,
слушайки съветите на близките ти
как се успява в живота.

Следвах догмите на твоята вяра,
които ти казват какво трябва и
не трябва да правиш,
за да те приемат в лоното Божие.
Изстрадах жестокия присмех
на другарите ти в училище,
които се подиграваха с теб в трудни моменти.
Понасях униженията от шефовете ти.
Гледах грозния ти образ в огледалото
и после го сравнявах с лицата на „известните“,
онези по телевизията.

И сега, най-сетне,
от позицията на силата
и просто защото
си жена,
негър,
евреин,
хомосексуалист,
ориенталец,
защото си некадърен,
висок, нисичък или дебел…
мога да те превърна
в купчина смет,
в шлака,
в жертвен козел,
във виновник за всички беди,
в проклето,
мръсно
копеле.

Цели поколения мъже и жени
ме подкрепят.
Не можеш да избягаш от мен.

Болката, която ти причинявам, е нетърпима
и за да я понесеш,
трябва да ме предадеш на децата си,
а те — на своите,
во веки веков.

За да помогна на теб и на потомството ти,
ще сложа маската на перфекционизма,
на високите идеали,
на самокритиката,
на патриотизма,
на морала,
на добрите обноски
и самоконтрола.

Болката, която ти причинявам,
е толкова силна,
че ще искаш да се отречеш от мен
и затова
ще се мъчиш да ме скриеш
зад измислени образи,
зад дрогата,
зад борбата за пари,
зад неврозите ти,
зад обърканата ти сексуалност.
Но каквото и да правиш,
където и да идеш,
аз ще съм с теб,
винаги с теб.
Защото пътувам с теб
и денем, и нощем,
без отдих,
без граници.

Аз съм причина за всяка зависимост
и за чувство за собственост,
за усилията
и за липсата на морал,
за страха,
за насилието,
за престъпленията
и за лудостта.

Научих те да се страхуваш да не бъдеш отхвърлен
и обрекох живота ти на този страх.
От мен зависи да продължиш да бъдеш
този търсен, желан,
харесван, учтив и приятен човек,
който си днес за другите.
От мен зависи,
защото аз съм сандъкът, в който скри
най-отвратителните,
смехотворни и
нежелани за теб неща.

Благодарение на мен
свикна да се примиряваш
с всичко, което животът ти поднася,
защото в крайна сметка
всичко, което преживяваш, е повече
от онова, което смяташ, че заслужаваш.

Досети се, нали?

Аз съм чувството, което те кара да се
отричаш от себе си.

Аз съм… чувството, което те кара
да се отричаш от себе си.

Спомни си нашата история…

Всичко започна в онзи сив ден,
когато ти престана да казваш гордо:
АЗ СЪМ!
Когато, засрамен и уплашен,
сведе глава
и замени думите и делата си
с една мисъл:
ЩЕ ТРЯБВА ДА БЪДА…

— Вярно е — съгласих се аз. — По-рано нямаше да го разбера.
— … И освен това, Демиан, давам ти го сега, защото не искам пътят ти през този кабинет да завърши, без да си го получил.
— Гониш ли ме? — запитах, както обикновено.
За пръв път, откакто познавах Хорхе, го видях да се колебае.
— Мисля, че да… — прошепна той.
_Дебелият_ намигна, усмихна се и ме докосна по бузата…
— Много те обичам, Демиан…
— И аз те обичам много, Хорхе…
И без да продумам повече, станах.
Приближих се до Хорхе, целунах го и дълго го прегръщах…

После излязох на улицата…
Не знам защо, но чувствах, че животът ми започваше в този следобед…