Е… Това е всичко.
През последните месеци се опитах да споделя с теб някои приказки, които обикновено разказвам на хората, които обичам.
Приказки, които помагат и на мен да осветя някои тъмни моменти по собствения си път.
Приказки, които ме сближиха с хора, на чиято мъдрост се възхищавах и продължавам да се възхищавам.
И накрая приказки, които харесвам, които ме радват и които обичам все повече.
Всяка книга с приказки завършва, разбира се, с приказка. Тази се казва _Историята_ _на_ _скрития_ _диамант_ и е написана въз основа на един разказ на И. Л. Перец*.
[* Ицхок Лейбуш Перец (1852–1915 г.) — известен еврейски писател и драматург, живял в Полша, един от родоначалниците на еврейската литература на идиш. — Б.пр.]
В далечна страна живеел един селянин.
Имал си парче земя, на която сеел зърно, и малка градинка, където жена му понякога садяла и отглеждала зеленчуци, да си помагат в недоимъка.
Един ден, както обработвал земята, впрегнат в примитивното рало, той съзрял нещо, което блестяло силно сред буците плодородна земя. Невярващ на очите си, се приближил и го вдигнал. Било нещо като голямо стъкло. Изненадан от ослепителния му блясък под слънчевите лъчи, селянинът разбрал, че това е скъпоценен камък, и то сигурно много скъп.
За миг в главата му се завъртяло всичко, което можел да направи, ако продаде брилянта, но веднага си помислил, че този камък е дар от небето и трябва да го пази и да го използва само в краен случай.
Селянинът си свършил работата, взел диаманта и се прибрал у дома.
Дострашало го да го скрие вкъщи, затова, като се смрачило, отишъл в градината, изкопал дупка в земята сред доматите и заровил там диаманта. За да не забрави къде е заровен, сложил на мястото един жълтеникав камък, който намерил наблизо.
На другата сутрин селянинът повикал жена си, показал й камъка и я помолил за нищо на света да не го мести от мястото му. Жена му го попитала защо този странен камък трябва да остане в доматите й. Селянинът не посмял да й каже истината от страх да не я тревожи, затуй й рекъл:
— Това е много специален камък. Докато този камък стои тук, сред доматите, ще имаме късмет.
Жената не казала нищо за внезапната страст на мъжа си към суеверията и намерила начин да се справи с градинката с доматите.
Те имали две деца — момченце и момиченце. Веднъж момиченцето, което било на десет години, запитало майка си за камъка в градината.
— Той носи късмет — рекла майката. И момиченцето повярвало.
Една сутрин, като тръгвало за училище, то отишло при доматите и докоснало жълтеникавия камък (същия ден имало много труден изпит).
По една случайност — или защото момиченцето отишло по-уверено в училище — станало така, че получило много добра оценка на изпита и се убедило в „силата“ на камъка.
Следобед, когато се върнало вкъщи, момиченцето донесло едно малко камъче и го сложило до големия.
— Защо го правиш? — попитала майката.
— Щом един камък носи късмет, то два ще ни донесат още повече — рекло момиченцето съвсем логично.
И от този ден винаги, когато намирало такъв камък, го носело при другите.
И като на шега, от съпричастност или за да подкрепи дъщеря си, след известно време и майката започнала да трупа камъни до тези на момиченцето.
А момченцето растяло с мита за камъните, който ги съпътствал в живота. И от малко се научило да трупа жълти камъни.
Един ден донесло някакъв зеленикав камък и го оставило при другите…
— Защо правиш това, моето момче? — укорила го майката.
— Помислих, че със зеления купчината може да стане по-хубава — отвърнало момчето.
— В никакъв случай, синко. Махни този камък оттам.
— Но защо да не го оставя при другите? — запитало момчето, което било малко непослушно.
— Защото… Ами… — запънала се майката (тя не знаела защо само жълтите камъни носят късмет; помнела само думите на мъжа си, който й казал, че „такъв камък сред доматите носи късмет“).
— Защо, мамо? Защо?
— Защото… жълтите камъни носят късмет само ако няма други наоколо — излъгала майката.
— Не може да бъде — усъмнило се детето. — Защо да не носят пак късмет, ако има и други?
— Защото… ами… ами… защото камъните на късмета са много ревниви.
— Ревниви ли? — повторило момчето и се засмяло. — Ревниви камъни? Това е смешно!
— Виж какво, не знам нито защо трябва, нито защо не трябва. Ако искаш да разбереш, питай баща си — рекла майката. И отишла да си гледа работата, но преди това махнала последния зеленикав камък, донесен от момчето.
Същата вечер синът чакал до късно баща си да се върне от полето.
— Татко, защо жълтите камъни носят късмет? — попитал той още щом баща му се прибрал. — И защо зелените не носят късмет? И защо жълтите носят по-малко късмет, ако до тях има зелен камък? И защо трябва да са сред доматите?
… И щял да продължи да пита, преди да чуе отговора, ако баща му не вдигнал ръка да млъкне.
— Утре, синко, ще идем заедно в полето и ще ти отговоря на всички въпроси.
— А защо чак утре…? — понечило да продължи момчето.
— Утре, сине, утре — прекъснал го бащата.
Рано-рано на другата сутрин, докато всички вкъщи спели, бащата отишъл при момчето, събудил го нежно, помогнал му да се облече и го повел към полето.
— Слушай, сине. Досега не ти казах нищо, защото смятах, че не си готов да узнаеш истината. Но днес мисля, че вече си пораснал, станал си малък мъж и можеш да разбереш някои неща и да запазиш тайната, докато е нужно.
— Каква тайна, тате?
— Ще ти кажа. Всички тези камъни са сред доматите, за да сочат едно място в градината. Под всички тях е заровен ценен диамант, семейното съкровище. Не исках другите да знаят, защото смятах, че няма да ме оставят на мира. Споделям днес това с теб и отсега нататък ти ще пазиш семейната тайна… Един ден и ти ще имаш деца и тогава ще разбереш, че едно от тях трябва да узнае тази тайна. Ще отведеш сина си далеч от дома и ще му кажеш истината за заровения диамант, както аз ти я казвам днес.
Бащата целунал сина си по бузата и продължил:
— Да опазиш една тайна значи също да разбереш кога е дошло време и кой е човекът, достоен да я узнае. Докато не настъпи денят да избираш, трябва да оставиш другите от семейството — всички други, да си мислят каквото си искат за жълтите камъни, за зелените или за сините.
— Разчитай на мен, татко — рекло момчето и се изпъчило, за да изглежда по-голямо.
… Минали години. Старият селянин умрял и момчето станало мъж. То също имало деца и от тях само едно узнало, когато дошло време, тайната за брилянта. Всички други вярвали в късмета, който носели жълтите камъни.
Година след година, поколение след поколение, членовете на семейството трупали камъни в градината на дома си. И там се издигнала цяла планина от жълти камъни, която семейството тачело така, сякаш това бил голям и всесилен талисман.
Само по един мъж или една жена от всяко поколение узнавали истината за диаманта. Всички останали почитали камъните…
Докато един ден, незнайно защо, тайната се забравила.
Може би защото някой баща умрял внезапно. Или защото някой от синовете не повярвал в това, което му казали. Истината е, че от този момент едни продължили да вярват в силата на камъните, а други — да се съмняват в тази стара традиция. Но така и никой не си спомнял вече за заровения диамант…
От: Хорхе Букай "Нека ти разкажа"2008
През последните месеци се опитах да споделя с теб някои приказки, които обикновено разказвам на хората, които обичам.
Приказки, които помагат и на мен да осветя някои тъмни моменти по собствения си път.
Приказки, които ме сближиха с хора, на чиято мъдрост се възхищавах и продължавам да се възхищавам.
И накрая приказки, които харесвам, които ме радват и които обичам все повече.
Всяка книга с приказки завършва, разбира се, с приказка. Тази се казва _Историята_ _на_ _скрития_ _диамант_ и е написана въз основа на един разказ на И. Л. Перец*.
[* Ицхок Лейбуш Перец (1852–1915 г.) — известен еврейски писател и драматург, живял в Полша, един от родоначалниците на еврейската литература на идиш. — Б.пр.]
В далечна страна живеел един селянин.
Имал си парче земя, на която сеел зърно, и малка градинка, където жена му понякога садяла и отглеждала зеленчуци, да си помагат в недоимъка.
Един ден, както обработвал земята, впрегнат в примитивното рало, той съзрял нещо, което блестяло силно сред буците плодородна земя. Невярващ на очите си, се приближил и го вдигнал. Било нещо като голямо стъкло. Изненадан от ослепителния му блясък под слънчевите лъчи, селянинът разбрал, че това е скъпоценен камък, и то сигурно много скъп.
За миг в главата му се завъртяло всичко, което можел да направи, ако продаде брилянта, но веднага си помислил, че този камък е дар от небето и трябва да го пази и да го използва само в краен случай.
Селянинът си свършил работата, взел диаманта и се прибрал у дома.
Дострашало го да го скрие вкъщи, затова, като се смрачило, отишъл в градината, изкопал дупка в земята сред доматите и заровил там диаманта. За да не забрави къде е заровен, сложил на мястото един жълтеникав камък, който намерил наблизо.
На другата сутрин селянинът повикал жена си, показал й камъка и я помолил за нищо на света да не го мести от мястото му. Жена му го попитала защо този странен камък трябва да остане в доматите й. Селянинът не посмял да й каже истината от страх да не я тревожи, затуй й рекъл:
— Това е много специален камък. Докато този камък стои тук, сред доматите, ще имаме късмет.
Жената не казала нищо за внезапната страст на мъжа си към суеверията и намерила начин да се справи с градинката с доматите.
Те имали две деца — момченце и момиченце. Веднъж момиченцето, което било на десет години, запитало майка си за камъка в градината.
— Той носи късмет — рекла майката. И момиченцето повярвало.
Една сутрин, като тръгвало за училище, то отишло при доматите и докоснало жълтеникавия камък (същия ден имало много труден изпит).
По една случайност — или защото момиченцето отишло по-уверено в училище — станало така, че получило много добра оценка на изпита и се убедило в „силата“ на камъка.
Следобед, когато се върнало вкъщи, момиченцето донесло едно малко камъче и го сложило до големия.
— Защо го правиш? — попитала майката.
— Щом един камък носи късмет, то два ще ни донесат още повече — рекло момиченцето съвсем логично.
И от този ден винаги, когато намирало такъв камък, го носело при другите.
И като на шега, от съпричастност или за да подкрепи дъщеря си, след известно време и майката започнала да трупа камъни до тези на момиченцето.
А момченцето растяло с мита за камъните, който ги съпътствал в живота. И от малко се научило да трупа жълти камъни.
Един ден донесло някакъв зеленикав камък и го оставило при другите…
— Защо правиш това, моето момче? — укорила го майката.
— Помислих, че със зеления купчината може да стане по-хубава — отвърнало момчето.
— В никакъв случай, синко. Махни този камък оттам.
— Но защо да не го оставя при другите? — запитало момчето, което било малко непослушно.
— Защото… Ами… — запънала се майката (тя не знаела защо само жълтите камъни носят късмет; помнела само думите на мъжа си, който й казал, че „такъв камък сред доматите носи късмет“).
— Защо, мамо? Защо?
— Защото… жълтите камъни носят късмет само ако няма други наоколо — излъгала майката.
— Не може да бъде — усъмнило се детето. — Защо да не носят пак късмет, ако има и други?
— Защото… ами… ами… защото камъните на късмета са много ревниви.
— Ревниви ли? — повторило момчето и се засмяло. — Ревниви камъни? Това е смешно!
— Виж какво, не знам нито защо трябва, нито защо не трябва. Ако искаш да разбереш, питай баща си — рекла майката. И отишла да си гледа работата, но преди това махнала последния зеленикав камък, донесен от момчето.
Същата вечер синът чакал до късно баща си да се върне от полето.
— Татко, защо жълтите камъни носят късмет? — попитал той още щом баща му се прибрал. — И защо зелените не носят късмет? И защо жълтите носят по-малко късмет, ако до тях има зелен камък? И защо трябва да са сред доматите?
… И щял да продължи да пита, преди да чуе отговора, ако баща му не вдигнал ръка да млъкне.
— Утре, синко, ще идем заедно в полето и ще ти отговоря на всички въпроси.
— А защо чак утре…? — понечило да продължи момчето.
— Утре, сине, утре — прекъснал го бащата.
Рано-рано на другата сутрин, докато всички вкъщи спели, бащата отишъл при момчето, събудил го нежно, помогнал му да се облече и го повел към полето.
— Слушай, сине. Досега не ти казах нищо, защото смятах, че не си готов да узнаеш истината. Но днес мисля, че вече си пораснал, станал си малък мъж и можеш да разбереш някои неща и да запазиш тайната, докато е нужно.
— Каква тайна, тате?
— Ще ти кажа. Всички тези камъни са сред доматите, за да сочат едно място в градината. Под всички тях е заровен ценен диамант, семейното съкровище. Не исках другите да знаят, защото смятах, че няма да ме оставят на мира. Споделям днес това с теб и отсега нататък ти ще пазиш семейната тайна… Един ден и ти ще имаш деца и тогава ще разбереш, че едно от тях трябва да узнае тази тайна. Ще отведеш сина си далеч от дома и ще му кажеш истината за заровения диамант, както аз ти я казвам днес.
Бащата целунал сина си по бузата и продължил:
— Да опазиш една тайна значи също да разбереш кога е дошло време и кой е човекът, достоен да я узнае. Докато не настъпи денят да избираш, трябва да оставиш другите от семейството — всички други, да си мислят каквото си искат за жълтите камъни, за зелените или за сините.
— Разчитай на мен, татко — рекло момчето и се изпъчило, за да изглежда по-голямо.
… Минали години. Старият селянин умрял и момчето станало мъж. То също имало деца и от тях само едно узнало, когато дошло време, тайната за брилянта. Всички други вярвали в късмета, който носели жълтите камъни.
Година след година, поколение след поколение, членовете на семейството трупали камъни в градината на дома си. И там се издигнала цяла планина от жълти камъни, която семейството тачело така, сякаш това бил голям и всесилен талисман.
Само по един мъж или една жена от всяко поколение узнавали истината за диаманта. Всички останали почитали камъните…
Докато един ден, незнайно защо, тайната се забравила.
Може би защото някой баща умрял внезапно. Или защото някой от синовете не повярвал в това, което му казали. Истината е, че от този момент едни продължили да вярват в силата на камъните, а други — да се съмняват в тази стара традиция. Но така и никой не си спомнял вече за заровения диамант…
От: Хорхе Букай "Нека ти разкажа"2008
Няма коментари:
Публикуване на коментар