Сеансът започна зле, по онзи гаден начин, както когато идвах в кабинета, без да знам за какво искам да говоря, и мълчах. Или знаех за какво искам да говоря, но не го правех. Или си давах сметка, че би било по-добре да не идвам, но вече бях там. Или когато и Дебелия нямаше желание да говори и не ми помагаше. Или му се искаше да помогне, но мълчеше…
Това бяха мълчаливите сеанси.
Напрегнати сеанси.
Досадни сеанси.
— Вчера написах нещо — казах най-сетне на Дебелия.
— Така ли?…
„Кратък отговор“, помислих си.
— Да — отвърнах още по-кратко.
— И какво?… — запита той. „Пак ще ме ядоса“, помислих си.
— Казва се _Въпроси_, но не са въпроси.
— И какво ще правиш с твоите въпроси, които не са въпроси?
— Иска ми се да ти ги прочета. Не съм ги погледнал, откакто ги написах снощи. И знам, че не търся отговорите, така че няма нужда да ми отговаряш. Искам само да ги чуеш. Искам да кажа, че са само идеи, не са въпроси.
— Разбирам… — отвърна Дебелия. И се приготви да слуша.
Трудно, нали?
Почти невъзможно?
Или може би… съвсем невъзможно?
Как да живееш, когато си различен?
Има ли смисъл от това терзание?
А можеш ли да живееш по друг начин, когато разбираш нещата или поне са ти ясни?
Иначе защо да работя над себе си?
Защо да ходя на терапия?
Каква е ролята на един терапевт? Да мъти главите на хората, които сигурно ще го разберат, защото страдат?
И каква е моята роля в това лутане?
Нима не заменям едно страдание с друго, в което нямам дори утехата, че мога да го споделя с повече хора?
Какво е психотерапията? Огромна машина за разочарованията на „избраниците“?
Нещо като секта на садисти, измислящи ексцентрични начини за мъчение, изтънчени и уникални?
Нима не е по-добре да изстрадаш нещо реално, отколкото да се радваш на един измислен, безметежен свят?
Има ли смисъл да съзнаваш напълно самотата и житейския компромис със самия себе си?
Каква е ползата, моля, каква е ползата да не очакваш нищо от никого?
Ако материалният свят е гаден, ако реалните хора са отрепки, ако истинските случки в живота ни са кошмари, нима да оздравееш значи да потънеш в лайната и да заплуваш в човешката мръсотия?
Не са ли прави религиите, които в замяна на непостижимото тук предлагат утеха в отвъдното?
Не са ли прави и като оставят всичко в ръцете на всемогъщия Бог, който ще се погрижи за нас, ако се държим добре?
И не е ли много по-лесно да се държа добре, отколкото да съм самият аз?
Не е ли много по-просто и полезно да приемеш идеята за доброто и злото, която всички смятат за вярна?
Или поне да си като всички, които живеят така, сякаш вярват напълно в нея?
Не са ли прави магьосниците, маговете, лечителите и чудотворците, като искат да ни изцерят с магията на вярата ни?
Не са ли прави онези, които залагат на безкрайната способност на ума ни да контролира всяко събитие и ситуация?
Не е ли вярно, че всъщност всичко е вътре в мен и че животът ми е само малък кошмар от вещи, хора и случки, създадени от въображението ми?
Кой може да повярва, че това, което става, е единствената възможност?
И ако е така, каква полза има да знаеш повече за тази възможност?
Нима някой е длъжен да ме разбира?
Нима е длъжен да ме приема?
Нима е длъжен да ме слуша?
Нима е длъжен да ме харесва?
Нима е длъжен да не ме лъже?
Нима е длъжен да се съобразява с мен?
Нима е длъжен да ме обича, както аз бих искал?
Нима е длъжен да ме обича колкото аз бих искал?
Нима някой е длъжен да ме обича?
Нима е длъжен да ме уважава?
Нима някой е длъжен да знае, че съществувам?
А ако никой не знае, че съществувам, защо живея?
И ако животът ми няма смисъл без човека до мен, как да не пожертвам всичко, да, ВСИЧКО, за да стигна до този смисъл?
… И ако пътят от раждането до ковчега е самотата, защо да се залъгваме и преструваме, че можем да намерим приятел?
Дебелия се прокашля…
— Ама че нощ е била снощи, а?
— Да… — отвърнах. — Черна, много черна.
Моят терапевт протегна ръце и ме подкани да седна в скута му.
Направих го, а Хорхе ме прегърна, както се прегръща дете, предполагам…
И аз усетих топлината и любовта на Дебелия и останах така до края на сеанса, стихнал, замислен…
Това бяха мълчаливите сеанси.
Напрегнати сеанси.
Досадни сеанси.
— Вчера написах нещо — казах най-сетне на Дебелия.
— Така ли?…
„Кратък отговор“, помислих си.
— Да — отвърнах още по-кратко.
— И какво?… — запита той. „Пак ще ме ядоса“, помислих си.
— Казва се _Въпроси_, но не са въпроси.
— И какво ще правиш с твоите въпроси, които не са въпроси?
— Иска ми се да ти ги прочета. Не съм ги погледнал, откакто ги написах снощи. И знам, че не търся отговорите, така че няма нужда да ми отговаряш. Искам само да ги чуеш. Искам да кажа, че са само идеи, не са въпроси.
— Разбирам… — отвърна Дебелия. И се приготви да слуша.
Трудно, нали?
Почти невъзможно?
Или може би… съвсем невъзможно?
Как да живееш, когато си различен?
Има ли смисъл от това терзание?
А можеш ли да живееш по друг начин, когато разбираш нещата или поне са ти ясни?
Иначе защо да работя над себе си?
Защо да ходя на терапия?
Каква е ролята на един терапевт? Да мъти главите на хората, които сигурно ще го разберат, защото страдат?
И каква е моята роля в това лутане?
Нима не заменям едно страдание с друго, в което нямам дори утехата, че мога да го споделя с повече хора?
Какво е психотерапията? Огромна машина за разочарованията на „избраниците“?
Нещо като секта на садисти, измислящи ексцентрични начини за мъчение, изтънчени и уникални?
Нима не е по-добре да изстрадаш нещо реално, отколкото да се радваш на един измислен, безметежен свят?
Има ли смисъл да съзнаваш напълно самотата и житейския компромис със самия себе си?
Каква е ползата, моля, каква е ползата да не очакваш нищо от никого?
Ако материалният свят е гаден, ако реалните хора са отрепки, ако истинските случки в живота ни са кошмари, нима да оздравееш значи да потънеш в лайната и да заплуваш в човешката мръсотия?
Не са ли прави религиите, които в замяна на непостижимото тук предлагат утеха в отвъдното?
Не са ли прави и като оставят всичко в ръцете на всемогъщия Бог, който ще се погрижи за нас, ако се държим добре?
И не е ли много по-лесно да се държа добре, отколкото да съм самият аз?
Не е ли много по-просто и полезно да приемеш идеята за доброто и злото, която всички смятат за вярна?
Или поне да си като всички, които живеят така, сякаш вярват напълно в нея?
Не са ли прави магьосниците, маговете, лечителите и чудотворците, като искат да ни изцерят с магията на вярата ни?
Не са ли прави онези, които залагат на безкрайната способност на ума ни да контролира всяко събитие и ситуация?
Не е ли вярно, че всъщност всичко е вътре в мен и че животът ми е само малък кошмар от вещи, хора и случки, създадени от въображението ми?
Кой може да повярва, че това, което става, е единствената възможност?
И ако е така, каква полза има да знаеш повече за тази възможност?
Нима някой е длъжен да ме разбира?
Нима е длъжен да ме приема?
Нима е длъжен да ме слуша?
Нима е длъжен да ме харесва?
Нима е длъжен да не ме лъже?
Нима е длъжен да се съобразява с мен?
Нима е длъжен да ме обича, както аз бих искал?
Нима е длъжен да ме обича колкото аз бих искал?
Нима някой е длъжен да ме обича?
Нима е длъжен да ме уважава?
Нима някой е длъжен да знае, че съществувам?
А ако никой не знае, че съществувам, защо живея?
И ако животът ми няма смисъл без човека до мен, как да не пожертвам всичко, да, ВСИЧКО, за да стигна до този смисъл?
… И ако пътят от раждането до ковчега е самотата, защо да се залъгваме и преструваме, че можем да намерим приятел?
Дебелия се прокашля…
— Ама че нощ е била снощи, а?
— Да… — отвърнах. — Черна, много черна.
Моят терапевт протегна ръце и ме подкани да седна в скута му.
Направих го, а Хорхе ме прегърна, както се прегръща дете, предполагам…
И аз усетих топлината и любовта на Дебелия и останах така до края на сеанса, стихнал, замислен…
Няма коментари:
Публикуване на коментар