— Габриела все се оплаква, че не познава приятелите ми. Все иска да я запозная с момчетата и момичетата от факултета. До гуша ми е дошло!
— А ти запознаваш ли я с колегите от факултета?
— Не я крия. Ако срещнем някого на улицата или на купон, я представям. Но тя иска да влезе в моя кръг.
— Което, доколкото разбирам, ти не искаш.
— Е… зависи…
— От какво зависи?
— Откъде да знам. Зависи. Ако всичко стане естествено, добре. Но да насилвам нещата — не.
— Подиграваш ли се с мен? Какво значи да насилваш нещата? Да има купон с колегите от факултета, да те поканят и да отидеш с приятелката си ли? Това ли е да насилваш нещата?
— Да, разбира се. Тя няма нищо общо с тях. Никой не я познава.
— Прилича ми на подигравка, Демиан. Имах братовчед, който, преди да обядва и да вечеря, изяждаше по един сандвич, защото казваше, че не можел да хапне нищо на празен стомах.
— Не виждам връзката между тая смешка и моя случай.
— Не, днес не виждаш връзка с нищо. Казваш ми, че мястото на Габриела не е при приятелите ти, защото не я познават, а не й даваш възможност да се запознае с тях…
— …
— Защо, Демиан?
— Защото са много различни и…
— Защо?
— Защото Габриела…
— Защо, Демиан, защо?
— Защо ли? За да не смесвам нещата.
— Какво искаш да кажеш?
— Много просто, не искам да смесвам тези два вида отношения… И не мисли, че ми е лесно. Не само Габриела се сърди. Всъщност споря и с приятелите си от факултета, които също настояват да водя Габриела. Никой не разбира, че искам всеки да си знае мястото: едното е едно, а другото — друго.
— Я ми кажи: едното и другото нещо, както и всичко останало, не е ли в самия теб?
— Да, в мен е. Но извън мен не искам да ги смесвам.
— Защо не искаш да ги смесваш?
— Не знам, Хорхе, но не искам да ги смесвам.
— И не ти е за пръв път, нали?
— Как така не е за пръв път?
— Ами да, и друг път си ми казвал колко е важно за теб да не смесваш нещата.
— А, да. Мисля, че веднъж ти казах, че не искам да смесвам семейството с приятелите си, хората от клуба с колегите от факултета и не знам още какво.
— Наистина може и да има полза да се мъчиш да държиш всяко нещо, което притежаваш, на отделно място. Но смятам, че да подреждаш събитията и хората в живота си така, че никога да не се срещат, е твърде уморително и понякога, бих казал, дори опасно.
— Защо опасно?
— Защото ми се струва, че като слагаш прегради и ограничения, другите започват да се притесняват за собственото си място и държат да им дадеш възможност да споделят нещата с теб, най-вече онези, които са важни.
— Това е техен проблем, не мой.
— Не бъди груб. Сигурно е техен проблем, но точно ти трябва да знаеш, че другият се чувства пренебрегнат, отблъснат и унизен. А това е опасното. Може би, като „не смесваш нещата“, дори обиждаш другите и като слагаш прегради, проваляш връзката си с тях.
— Мисля, че го правя само с различните групи приятели, защото те наистина нямат общо помежду си.
— Демиан, няколко месеца след като започна терапията, ти влезе във факултета, беше останал без пари и не искаше да вземеш от родителите си. Помниш ли? Аз, естествено, ти предложих да ти заема до следващия месец или докато получиш. Нали?
— Да.
— И помниш ли какво стана?
— Да. Не приех предложението.
— Помниш ли какво ми отговори?
— Не, не помня.
— Каза ми, че си изненадан, че ми благодариш, но не искаш „да смесваш нещата“. Не ти ли звучи познато?
— Да, но ти не се почувства нито унизен, нито отблъснат и тям подобни…
— Сигурен ли си?
— … почти.
— Лъжеш. Изобщо не си сигурен.
— Виж, с теб не съм сигурен дори как се казвам.
— Мога да те уверя, Демиан, че понякога не е важно доколко разбираш нещата. Когато предложиш помощ на някого от сърце и той я отхвърли, защото е глупав, горд или просто така, не ти става весело. Първото, което ти идва наум, е да го пратиш по дяволите.
— Вярно е. Разбирам.
— За разнообразие ще ти разкажа една приказка.
Имало някога един човек, чийто слуга бил много глупав. Мъжът не бил толкова стиснат, че да го изгони, нито толкова щедър, че да го издържа, без да върши нищо (най-доброто, което можеш да направиш за един глупак!). И така човекът се мъчел да му дава прости заръки, та глупакът „да е полезен с нещо“. Един ден го извикал и му рекъл:
— Иди до магазина и купи една ока брашно и една ока захар. С брашното ще омесим хляб, а със захарта ще направим сладки, затуй внимавай да не ги смесиш. Чу ли? Да не ги смесиш!
Слугата се напънал да запомни заръката: една ока брашно, една ока захар и да не ги смесва… Да не ги смесва! Взел един поднос и тръгнал за магазина.
По пътя си повтарял наум: „Една ока брашно и една ока захар, но да не ги смесвам“.
Така стигнал до магазина.
— Дайте ми една ока брашно, господине.
Продавачът загребал една ока брашно с мярата и я извадил пълна. Слугата подал подноса и търговецът изпразнил мярата върху него.
— И една ока захар — рекъл слугата.
Продавачът взел отново мярата, бръкнал с нея в големия сандък и я извадил, този път пълна със захар.
— Да не се смесят! — обадил се слугата.
— Ами тогава къде да сипя захарта? — запитал продавачът.
Слугата се замислил за миг и докато мислел (което му коствало доста труд), прокарал ръка по обратната страна на подноса и видял, че е празна. Тъй че решил и тутакси рекъл: „Тука“. Обърнал подноса и разбира се, изсипал брашното.
Слугата си тръгнал доволен за вкъщи: една ока брашно, една захар и да не се смесват.
Когато стопанинът го видял да влиза с подноса със захарта, го попитал:
— Ами брашното?
— Да не се смесват! — отвърнал слугата. — Ето го! — Обърнал бързо подноса… и изсипал и захарта.
— А ти запознаваш ли я с колегите от факултета?
— Не я крия. Ако срещнем някого на улицата или на купон, я представям. Но тя иска да влезе в моя кръг.
— Което, доколкото разбирам, ти не искаш.
— Е… зависи…
— От какво зависи?
— Откъде да знам. Зависи. Ако всичко стане естествено, добре. Но да насилвам нещата — не.
— Подиграваш ли се с мен? Какво значи да насилваш нещата? Да има купон с колегите от факултета, да те поканят и да отидеш с приятелката си ли? Това ли е да насилваш нещата?
— Да, разбира се. Тя няма нищо общо с тях. Никой не я познава.
— Прилича ми на подигравка, Демиан. Имах братовчед, който, преди да обядва и да вечеря, изяждаше по един сандвич, защото казваше, че не можел да хапне нищо на празен стомах.
— Не виждам връзката между тая смешка и моя случай.
— Не, днес не виждаш връзка с нищо. Казваш ми, че мястото на Габриела не е при приятелите ти, защото не я познават, а не й даваш възможност да се запознае с тях…
— …
— Защо, Демиан?
— Защото са много различни и…
— Защо?
— Защото Габриела…
— Защо, Демиан, защо?
— Защо ли? За да не смесвам нещата.
— Какво искаш да кажеш?
— Много просто, не искам да смесвам тези два вида отношения… И не мисли, че ми е лесно. Не само Габриела се сърди. Всъщност споря и с приятелите си от факултета, които също настояват да водя Габриела. Никой не разбира, че искам всеки да си знае мястото: едното е едно, а другото — друго.
— Я ми кажи: едното и другото нещо, както и всичко останало, не е ли в самия теб?
— Да, в мен е. Но извън мен не искам да ги смесвам.
— Защо не искаш да ги смесваш?
— Не знам, Хорхе, но не искам да ги смесвам.
— И не ти е за пръв път, нали?
— Как така не е за пръв път?
— Ами да, и друг път си ми казвал колко е важно за теб да не смесваш нещата.
— А, да. Мисля, че веднъж ти казах, че не искам да смесвам семейството с приятелите си, хората от клуба с колегите от факултета и не знам още какво.
— Наистина може и да има полза да се мъчиш да държиш всяко нещо, което притежаваш, на отделно място. Но смятам, че да подреждаш събитията и хората в живота си така, че никога да не се срещат, е твърде уморително и понякога, бих казал, дори опасно.
— Защо опасно?
— Защото ми се струва, че като слагаш прегради и ограничения, другите започват да се притесняват за собственото си място и държат да им дадеш възможност да споделят нещата с теб, най-вече онези, които са важни.
— Това е техен проблем, не мой.
— Не бъди груб. Сигурно е техен проблем, но точно ти трябва да знаеш, че другият се чувства пренебрегнат, отблъснат и унизен. А това е опасното. Може би, като „не смесваш нещата“, дори обиждаш другите и като слагаш прегради, проваляш връзката си с тях.
— Мисля, че го правя само с различните групи приятели, защото те наистина нямат общо помежду си.
— Демиан, няколко месеца след като започна терапията, ти влезе във факултета, беше останал без пари и не искаше да вземеш от родителите си. Помниш ли? Аз, естествено, ти предложих да ти заема до следващия месец или докато получиш. Нали?
— Да.
— И помниш ли какво стана?
— Да. Не приех предложението.
— Помниш ли какво ми отговори?
— Не, не помня.
— Каза ми, че си изненадан, че ми благодариш, но не искаш „да смесваш нещата“. Не ти ли звучи познато?
— Да, но ти не се почувства нито унизен, нито отблъснат и тям подобни…
— Сигурен ли си?
— … почти.
— Лъжеш. Изобщо не си сигурен.
— Виж, с теб не съм сигурен дори как се казвам.
— Мога да те уверя, Демиан, че понякога не е важно доколко разбираш нещата. Когато предложиш помощ на някого от сърце и той я отхвърли, защото е глупав, горд или просто така, не ти става весело. Първото, което ти идва наум, е да го пратиш по дяволите.
— Вярно е. Разбирам.
— За разнообразие ще ти разкажа една приказка.
Имало някога един човек, чийто слуга бил много глупав. Мъжът не бил толкова стиснат, че да го изгони, нито толкова щедър, че да го издържа, без да върши нищо (най-доброто, което можеш да направиш за един глупак!). И така човекът се мъчел да му дава прости заръки, та глупакът „да е полезен с нещо“. Един ден го извикал и му рекъл:
— Иди до магазина и купи една ока брашно и една ока захар. С брашното ще омесим хляб, а със захарта ще направим сладки, затуй внимавай да не ги смесиш. Чу ли? Да не ги смесиш!
Слугата се напънал да запомни заръката: една ока брашно, една ока захар и да не ги смесва… Да не ги смесва! Взел един поднос и тръгнал за магазина.
По пътя си повтарял наум: „Една ока брашно и една ока захар, но да не ги смесвам“.
Така стигнал до магазина.
— Дайте ми една ока брашно, господине.
Продавачът загребал една ока брашно с мярата и я извадил пълна. Слугата подал подноса и търговецът изпразнил мярата върху него.
— И една ока захар — рекъл слугата.
Продавачът взел отново мярата, бръкнал с нея в големия сандък и я извадил, този път пълна със захар.
— Да не се смесят! — обадил се слугата.
— Ами тогава къде да сипя захарта? — запитал продавачът.
Слугата се замислил за миг и докато мислел (което му коствало доста труд), прокарал ръка по обратната страна на подноса и видял, че е празна. Тъй че решил и тутакси рекъл: „Тука“. Обърнал подноса и разбира се, изсипал брашното.
Слугата си тръгнал доволен за вкъщи: една ока брашно, една захар и да не се смесват.
Когато стопанинът го видял да влиза с подноса със захарта, го попитал:
— Ами брашното?
— Да не се смесват! — отвърнал слугата. — Ето го! — Обърнал бързо подноса… и изсипал и захарта.
Няма коментари:
Публикуване на коментар