ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ...
Старецът разръчка въглените в камината, сложи един наръч сухи цепеници и огънят възкръсна като феникс. Алени б
агри обсипаха стаята. Дървета пукаха в такт с огнените пламъци, а те танцуваха по тавана преплетени в един див, победоносен танц.
Напук на лютата зимна вечер навън, в стаята беше топло и уютно. До камината имаше малка дървена масичка и един голям люлеещ се стол, а пред нея на пода, беше постлан един огромен, пухкав и мек килим.
По корида се чуха глухи стъпки, а миг след това вратата се отвори и се чу детски глас:
- Дядо, дядо разкажи ни приказка...

вторник, 24 януари 2012 г.

Старата камбана


германската земя Вюртенберг — там, дето акации растат край големия път, дето ябълкови и крушови дървета се огъват наесен .към земята под тежината на узрелите си плодове — се намира градчето Марбах. Макар и малко, това градче е разположено сред прекрасна местност край брега на реката Некар, която се носи бързо край села, стари рицарски замъци и зелени лозя и бърза да слее водите си с водите на гордия Рейн.
Беше късна есен. Лозите наистина още не бяха хвърлили зеления си накит, но листата вече бяха покрити с червеникави багри. Дъждът се лееше непрестанно, студеният есенен вятър ставаше все по-силен и по-остър — за сиромасите хора настъпи не много приятно време.
Дните ставаха все по-къси и по-мрачни. Дори навън, под откритото небе, беше тъмно, а в малките стари къщици се бе смрачило отдавна. Една от тия къщици, бедна и малка, с малки ниски прозорци, гледаше към улицата. Семейството, което живееше в нея, бе сиромашко, но честно и трудолюбиво. Тук всяка минута очакваха да се яви на бял свят нов човек. И ето, че от камбанарията се разнесе дълбок, празничен звън.
Майката чувстваше безкрайна радост, а камбаната със своя звън сякаш известяваше за това на целия свят и околността. Две светли детски очички я гледаха. Косицата на бебето светеше като златна. Детенцето, видяло за пръв път света в оня мрачен ноемврийски ден, бе поздравено от камбанен звън. Майката и бащата го целуваха и записаха в библията си: „На 10 ноември 1759 година ни се роди син". По-късно те прибавиха: „Детето бе кръстено Йохан-Кристоф-Фридрих".
Но какво стана с това детенце? Какво излезе от бедното момче, което се роди в малкото градче Марбах? Да, по онова време още никой не знаеше това, дори и старата камбана, макар че тя беше окачена високо и звънеше силно при неговото раждане — при раждането на оня, който отпосле трябваше да изпее най-чудната „Песен за камбаната".
Момчето растеше, а заедно с него растяха и старееха всички наоколо. Родителите му наистина се преселиха скоро в друг град, но в Марбах останаха техни добри приятели и един прекрасен ден майката и синът отидоха на гости в старата си родина. Момченцето беше едва на шест години, но знаеше по нещо от книгите и често пъти вечер, когато седеше на малкото си тръстиково столче,слушаше баща си, който четеше високо басните на Гелерт или поемата на Клопщок „Месиада".
При това първо гостуване в Марбах майката исинът намериха много малко промени: та те неотдавна бяха напуснали градчето. Къщите стояха на предишните си места. Те бяха все със същите островърхи покриви, изпъкнали стени и ниски прозорци. Само в гробището се бяха появили нови гробове и в тревата, край самата ограда, лежеше сега старата камбана. Тя беше паднала от камбанарията, бе се пукнала и не можеше вече да звъни. На нейно място бяха окачили нова камбана.
Майката и синът й отидоха в гробището. Те застанаха пред старата камбана и майката разказа на момчето как тая камбана е звъняла много векове, как е известявала за всички празници и пожари, за всички събития в човешкия живот. И туй, което му разказа тя тогава, никога не се заличи в паметта на момчето.То звучеше и пееше в гърдите му, докато момчето стана възрастен човек и изля всичко това в песен. Майката каза на сина си и туй, че звуците на старата камбана я бяха подкрепили и ободрили в минутата, когато се е раждал той, нейното момче. И момчето погледна почти с благоговение голямата стара камбана, наведе се и я целуна, макар че тя беше съвсем стара, разбита и захвърлена в тревата и копривата.
Хубав спомен запази момчето за старата камбана. То растеше в бедност, беше дълго и мършаво, с червеникави коси и с лице, покрито с лунички. Да, наглед то не беше красиво, но затова пък имаше две очи ясни и дълбоки като най-дълбоката вода. Момчето живееше добре, дори много добре! По-късно ние го виждаме във военното училище, дето го бяха приели по особена милост — и то в онова отделение, в което приемаха само децата на знатни родители. Туй беше чест, смяташе се дори за щастие! Момчето носеше гамаши, корава вратовръзка и напудрена перука. Учеха го на разни науки под команда: „Марш! Стой! Във фронт!" А от това, разбира се, трябваше да излезе нещо.
Старата камбана пък бе съвсем забравена. Наистина можеше да се предвиди от по-рано, че някога тя ще бъде претопена, но в какво именно? Туй беше невъзможно да се предскаже, както бе невъзможно да се предскаже и каква песен ще запее камбаната, която звучеше в гърдите на момчето от Марбах.Да, в тия гърди биеше и трептеше камбана от най-чист метал, чийто звън щеше да се разнесе по целия свят. И колкото по-тежко му беше между училищните стени, колкото по-силно и оглушително звучеше командата: „Марш! Стой! Във фронт!" — толкова по-силно напираше песента в гърдите на момъка. И той пееше тая песен между своите другари и звуците й се носеха далече зад пределите на страната.
Но не за това му бяха оказали милост, бяха го настанили безплатно във военното училище, хранеха го и го обличаха! Той беше вече получил номера на оня винт, какъвто трябваше да бъде в голямата машина, към която принадлежим всички ние заобща полза. Колко малкоразбираме ние сами себе си! Можем ли след туй да искаме да ни разбират другите, дори най-добрите хора? Но с натиск, както е известно, се образува скъпоценен камък. Натиск не липсваше и тук — щеше ли да признае някога светът скъпоценния камък.
В столицата на тая страна празнуваха голям празник. Горяха хиляди лампи и свещи. Ракети се извиваха към небето и сипеха искри. И днес още споменът за това тържество живее у хората благодарение на ученика от военното училище, който тогава със сълзи на очи, изпълнен със скръб, се възползува от слабия надзор и се опита да отиде в чужда страна. Той трябваше да остави всичко — отечество, майка, близки до сърцето си хора, — иначе щеше да загине в потока на всекидневието.
Старата камбана се чувствуваше добре. Тя стоеше на завет край черковната стена в Марбах, напълно запазена, забравена почти от всички. Вятърът се носеше с вой над нея и можеше да й разкаже вече много неща за момчето, чието раждане камбаната бе поздравила със своя звън. Той можеше да й разкаже какъв студ бе сковал младия беглец в гората на съседната страна, дето момъкът падна изнемощял под едно дърво с всичкото си богатство, с всичките си надежди за бъдещето:изписани листове от ръкописа на „Фиеско". Вятърът можеше да й разкаже за едничките му покровители, все млади художници, които при четенето на тия листове се измъкнаха тихичко от стаята и започнаха да се забавляват с игра на кегли. Да, вятърът можеше да разкаже много неща за бледоликия беглец, който прекара цели седмици, цели месеци в една сиромашка странноприемница, дето стопанинът пиеше и псуваше от сутрин до вечер, дето ехтяха пиянски песни и кипеше груба веселба тъкмо в това време, когато момъкът възпяваше своите идеали. Тежки и мрачни бяха тия дни. Поетът трябваше да почувствува в собственото си сърце страданието, което искаше да излее в песен.
Мрачни дни и студени нощи настанаха също и за камбаната. Тя не ги усещаше, но камбаната в човешките гърди усеща всичко. Какво стана с младия човек? Какво стана със старата камбана?... Камбаната отнесоха далеч — много по-далеч, отколкото стигаше нейният звън, литнал от високата камбанария. А младият човек? Да, и камбаната в неговите гърди ехтеше много по-далеч от мястото, дето можеше да стъпи някога кракът му, да надникне окото му. Тя ехтеше и до днес още ехти през морета и океани над цялото земно кълбо.
Но най-напред нека видим какво стана със старата камбана.
И тя напусна Марбах. Продадоха я като стара мед и я изпратиха за претопяване в Бавария. Но как и кога стана това?... Много години след падането й от камбанарията в столицата на Бавария бе решено да я стопят, за да излеят статуята на един от най-великите синове на германската земя и на германския народ. И ето — какви необясними и чудни съвпадения стават по света!... В Дания, на един от ония зелени острови, където шумят букови гори и се издигат стари могили, се роди бедно момче. То ходеше с дървени обувки, във вехти, изтъркани дрешки и носеше обед на баща си, който беше резбар в ко¬рабостроителницата. И това бедно момче стана също гордост за страната си.То умееше да прави от мрамор прекрасни фигури, на които се чудеше целият свят. И ето — на него възложиха почетна поръчка: да извае от глина формата на величествен, прекрасен паметник, за да се отлее после от мед статуята на оногова, чието име някога бе записано в библията на бащата.
Разтопената струя на медта се изля във формата.Старата камбана, за чиято родина и заглъхнали звуци вече никой не мислеше, се изля също във формата.От нея излязоха главата и гърдите на статуята — същата тая статуя, която се издига в Щутгарт пред старата кула на площада, дето някога ходеше в страдания и лишения тоя, когото тя изобразяваше - момчето от Марбах, ученикът от военното училище, беглецът момък,
великият безсмъртен, поет на Германия, който възпя освободителя на Швейцария и вдъхновената Орлеанска дева.
Беше хубав слънчев ден. По кулите и къщите на кралската столица Щутгарт се раз-вяваха знамена. Черковните камбани биеха силно и възвестяваха празник и радост. Само една камбана мълчеше, но затова пък тя пламтеше в ясната светлина на слънцето и из¬лъчваше сияние от лицето и гърдите на статуята на славата. В тоя ден се навършиха точно сто години от деня, в който старата марбахска камбана вля със звуците си радост и утеха в сърцето на страдащата жена, когато в бедната къщица се яви на бял свят незнайното момче— същото, което по-късно стана богат човек и чиито богатства благославя днес целият свят— певецът на благородното женско сърце, певецът на всичко прекрасно и възвишено — Йохан Кристоф Фридрих Шилер.

Ханс Кристиян Андерсен

Няма коментари:

Публикуване на коментар