събота, 26 май 2012 г.

Мадлен Алгафари - Как да се разболяваме качествено

 Най-новата книга на психолога и психотерапевт Мадлен Алгафари, вече е факт, от понеделник 28.05.2012г. ще е на книжния пазар. Ето и какво каза тя за книгата и представянето и на 27.05.2012г. в София.

" От утре на пазара е новата ми книга "Как да се разболяваме качествено - наръчник с 365 съвета за саморазболяващи се". Хорхе Букай ще ми бъде личен гост на представянето, а Д. Рачков ще чете откъси! Четете и вие, ако искате да разберете кои са основните грешки, които правим в живота си. Илюстрациите са на Христо Комарницки. Приятно четене! Каня ви на смях през сълзи! "

Мадлен Алгафари

Приказки от хиляда и една нощ - Приказката за търговеца и демона

Приказката за търговеца и демона

    Разказват, о, щастливи царю, че някога живял търговец, който притежавал големи богатства и търгувал с много градове. Един ден той яхнал коня си и тръгнал на път, за да събере парите си от няколко града, но жегата много го изморила. Затова той седнал под едно дърво, бръкнал в дисагите и извадил оттам парче хляб и една фурма. Изял хляба и фурмата и след това хвърлил костилката. И що да види, в същия миг се появил един огромен демон, който държал в ръка изваден меч, насочил го към търговеца и му казал:
    — Ела насам, за да те убия, защото ти уби сина ми!
    Търговецът попитал:
    — Но как така съм убил сина ти?
    Демонът отвърнал:
    — Когато ти изяде фурмата и захвърли костилката, тя улучи сина ми в гърдите, както си вървеше; той умря от удара.
    А търговецът възкликнал:
    — Истина е, че ние сме чада на аллаха и всички ще се върнем при него. Няма друга сила и няма друга власт освен аллах всевишния и всемогъщия! Ако съм убил сина ти, то съм го сторил по невнимание. Затова те моля сега да ми простиш!
    Демонът обаче се разкрещял:
    — Нищо не може да те спаси, аз трябва да те убия!
    И той сграбил човека, повалил го на земята и вдигнал меча си, за да го прободе. Тогава търговецът се разплакал и казал:
    — Оставям живота си в ръцете на аллаха! — и произнесъл следните стихове:

    Всеки ден открай двояк е: днес е мрачен, утре ясен —
    тъй двояк е и животът: ту е грозен, ту прекрасен.
    Ако някой се надсмива, следва да се отговори:
    „Подли времена измъчват само благородни хора!“
    Страшни вихри щом се спуснат от пределите небесни,
    по-високите дървета те нападат като бесни.
    Виж морето: то изхвърля горе трупове разплути,
    скъпи бисери закътва долу в тъмните си скути.
    Ако времето жестоко все насам-натам ни мята
    и в злочестина несменна спътница ни е тъгата,
    запомни: неизброим е горе звездният рояк,
    но луна и слънце само водят бой с изконен мрак.
    Всякакви дървета има, но до днес не се е чуло
    разсъдлив човек безплодни дървеса със прът да брули.
    Ведри дни си имал, с радост пълно е било сърцето
    и не те е страх обземал, че ще те слети несрета*.
    [* От тук до края на книгата стиховете са преведени от немски от Димитър Стоевски.]

    Като изрекъл търговецът тези стихове, демонът му казал:
    — Съкращавай речта си; аллах ми е свидетел, аз трябва да те убия.
    Търговецът обаче рекъл:
    — Знай, о, ифрит, че аз имам да уредя един свой дълг и че имам големи богатства, деца и жена и много длъжници, затова разреши ми да си отида до дома и да отдам всекиму, комуто съм длъжник, каквото му се полага; щом започне новата година, отново ще дойда при теб. Нека аллах ми бъде свидетел и поръчител, че ще се върна; тогава можеш да направиш с мен всичко, което пожелаеш — аллах ми е свидетел, че ще изпълня обещаното!
    Демонът го накарал да му се закълне и го пуснал да си върви. А търговецът се върнал в своя град, уредил всичките си сметки и задължения, дал всекиму, каквото бил длъжен; после благословил жена си и останал до края на годината сред близките си. След това изпълнил обреда на религиозното миене, взел подръка покрова си, сбогувал се със семейството съседите и всичките си роднини и близки и с мъка тръгнал на път. Всички заплакали за него и се завайкали; той обаче продължил пътя си, докато пристигнал до същата онази градина, а денят бил тъкмо първият от Новата година. И както седял и оплаквал горката си участ, ето че към него се приближил един много стар шейх, който водел вързана за сиджимка газела; той поздравил търговеца, пожелал му дълъг живот и го попитал:
    — Защо седиш съвсем самичък тук, на това място, което е свърталище на зли духове?
    Тогава търговецът му разказал какво му се било случило с демона, а шейхът, човекът с газелата, се изненадал много и рекъл:
    — Аллах ми е свидетел, братко мой, твоята вярност действително е прекалена вярност, а твоята история е много странна история; и ако я запишат с игли върху челата на хората, тя ще бъде предупреждение за всеки, който е готов да се поучи. — После той седнал до него и продължил: — Аллах ми е свидетел, братко мой, аз няма да се отделя повече от тебе, докато не видя какво ще се случи между теб и онзи демон.
    И като седнал до търговеца и двамата започнали да разговарят, търговецът усетил, че го обземат страх и ужас, дълбока печал и все по-голяма мъка. И както шейхът с газелата седял край него, ето че те видели да се приближава втори шейх, който водел две кучета — две черни ловджийски хрътки. Като поздравил двамата мъже, той ги попитал и поискал да узнае кои са и що са, като казал:
    — Защо седите на това място, което е свърталище на зли духове?
    Двамата му разказали случилото се от начало до край. И не седели дълго заедно, но ето че се приближил трети шейх, който водел със себе си една рижа ослица; той ги поздравил и ги попитал защо седят на това място. Така те разказали и на него историята от начало до край — но да я разказваме тук отново, няма смисъл, о, вие, които я слушате.
    Тогава и третият шейх седнал до тях и в този миг се задал огромен облак прах, който идвал откъм пустинята. Облакът се разнесъл и, виж, отвътре се появил демонът; в ръка той държал насочен меч, а очите му пръскали искри. Демонът се приближил до групата, издърпал търговеца и изкрещял:
    — Идвай да те убия, както ти уби моя син, кръвта на моята кръв!
    Тогава търговецът се завайкал и се разридал и тримата старци също заплакали и се завайкали, а първият старец, човекът с газелата, пристъпил напред, целунал ръка на демона и казал:
    — О, демоне, корона на царете на демоните! Ако ти разкажа моите преживелици с тази газела и те ти се сторят необикновени, ще ми отстъпиш ли тогава една трета част от кръвта на този търговец?
    Демонът отвърна:
    — Да, старче, ако ми разкажеш тази история и аз сметна, че тя е необикновена, ще ти отстъпя една трета от неговата кръв.
    И старецът подел:

    Приказката на първия старец

    Знай, о, демоне, че тази газела е моя братовчедка, кръв от моята кръв и плът от моята плът; аз бях сгоден за нея още когато тя беше малко момиче и живяхме заедно близо тридесет години, ала не бях сподобен от нея с челяд. Затова си взех втора жена, която ми роди едно момче, мило като пълната луна, с чудно красиви очи и вежди. Момчето растеше, порасна и стана петнадесетгодишен момък. Тогава ми се наложи да посетя няколко градове и аз потеглих с голям запас от стоки. Ала моята братовчедка, тази газела, още от младини се бе научила да прави магии и заклинания; така тя омагьосала и превърнала сина ми в теле, а робинята ми, неговата майка, в крава и ги дала на моите пастири да ги пасат. Когато след дълго време аз се върнах у дома от пътуването си и попитах къде са синът ми и майка му, тя ми отвърна:
    — Държанката ти умря, а синът ти избяга и аз не знам къде отиде.
    Така прекарах цяла година с натъжено сърце и сълзи на очите, докато наближи големият празник на аллаха. Изпратих да повикат говедаря и му наредих да ми доведе охранена крава, а това била моята робиня, омагьосана от тази газела. Аз запретнах ръкавите и подвих полите на одеждата си, грабнах ножа и понечих да й разрежа гръкляна, ала кравата започна да мучи силно и да плаче с горчиви сълзи. Това много ме учуди и ми дожаля; пуснах я и казах на говедаря:
    — Доведи ми друга крава!
    Тогава моята братовчедка се развика:
    — Заколи тази, защото за мен няма по-хубава и по-охранена от нея!
    Още веднъж се приближих до кравата, за да я заколя, ала тя отново замуча силно и аз се отдръпнах настрана и наредих на говедаря си да я заколи и да я одере. Той я закла и й одра кожата, ала не намери вътре нито тлъстина, нито месо, а само кожа и кости; и аз много съжалих, задето я бях заклал, ала вече нямаше никаква полза от съжалението ми. Дадох я на говедаря и му казах:
    — Доведи ми едно охранено теле — а той ми довел собствения ми син.
    Ала телето, като ме видя, се откъсна от сиджимката и побягна към мен, започна да търка главата си о тялото ми и да плаче и да мучи, така че на мен ми дожаля за него и аз казах на говедаря:
    — Доведи ми една крава и пусни това теле да си живее!
    Тогава моята братовчедка, тази газела, се развика:
    — Трябва да убиеш това теле още начаса, защото днес е свят и благословен ден и днес трябва да се коли само най-хубавият добитък, а сред нашите телета няма по-тлъсто и по-хубаво от това!
    А аз й отговорих:
    — Виж какво се случи с кравата, която настоя да заколят по твое желание! Само се разочаровахме и нямахме никаква полза от нея; аз горчиво съжалявам, задето накарах да я заколят; затова за днешния курбан няма да се вслушам в нито една твоя дума за това теле.
    А тя ми рече:
    — В името на всемогъщия, всеопрощаващия, преблагия аллах! Ти трябва да го заколиш на този свят ден и ако не го убиеш, няма да бъдеш повече мой мъж и аз няма да бъда вече твоя жена!
    Като чух тези силни думи от нея и не знаех все пак какъв умисъл има тя, пристъпих към телето с ножа в ръка…
    При тези думи обаче Шехеразада забелязала, че навън започва да се разсъмва и прекъснала разказа си по средата. А сестра й казала:
    — Колко е хубава твоята приказка и колко е възхитителна, и колко е приятна, и колко поучителна!
    А Шехеразада й отвърнала:
    — Какво представлява всичко това в сравнение с онова, което бих могла да ви разкажа през следващата нощ, ако царят благоволи да запази живота ми!
    Тогава царят си казал:
    „В името на аллаха, няма да заповядам да я убият, докато не чуя края на приказката й!“
    След това двамата прекарали остатъка от нощта прегърнати, докато съвсем се развиделило. Тогава царят отишъл в заседателната зала, където го чакал везирът му с кърпата за обявяване на смъртните присъди под мишница. И царят започнал да раздава правосъдие, налагал и отменял наказания, докато денят превалил; на везира си обаче той не казал нищо за случилото се. Това много учудило везира. А вечерта съветът приключил и цар Шехрияр се върнал в своя дворец. Но когато настъпила втората нощ, Диназада казала на сестра си Шехеразада:
    — Мила сестрице, разкажи ни приказката за търговеца и демона докрай!
    А Шехеразада отвърнала:
    — С най-голяма радост, ако царят ми разреши.
    Царят казал:
    — Разказвай, разказвай!
    И Шехеразада подела разказа си:
    — Разказвали са ми, о, щастливи царю и справедливи владетелю, че когато търговецът понечил да заколи телето, сърцето му се разнежило и той казал на говедаря си:
    — Върни това теле при другите!
    Старецът разказал всичко това на демона, който много се учудил на странните му думи. А човекът с газелата продължил:
    — О, владетелю на всички царе на демоните, през цялото това време моята братовчедка, тази газела, гледаше какво става и ми каза:
    — Заколи това теле, защото то наистина е много охранено!
    Но моето сърце не ми даваше да убия животното и затова казах на говедаря да го отведе; и той го подкара и се отдалечи заедно с него. И както си седях на другия ден, ето че дойде говедарят, изправи се пред мене и ми рече:
    — О, господарю, искам да ти открия нещо, на което ти много ще се зарадваш и ще ме възнаградиш за добрата вест.
    — Добре — рекох аз, а той продължи:
    — О, търговецо, аз имам една дъщеря; на младини тя се бе научила да прави магии от една стара жена, която живееше при нас. Вчера, когато ти ми даде телето, аз се върнах заедно с него и влязох у дома си; дъщеря ми го погледна и веднага закри лице с яшмака си; после тя започна ту да плаче, ту да се смее и накрая ми каза:
    — Татенце, нима ти вече дотолкова не цениш честта ми, та водиш чужди мъже при мене?
    А аз я попитах:
    — Та къде са тия чужди мъже и защо се смееш и плачеш така?
    А тя отвърна:
    — Знай, че това теле, което ти доведе, е синът на нашия господар, ала той е омагьосан, защото неговата мащеха превърнала в животни и него, и майка му; тази е причината, поради която се смея, плача обаче заради неговата майка, защото баща му наредил да я убият.
    Това много ме учуди и аз едва изчаках да се раздени, за да дойда и да ти го кажа.
    И като чух, о, демоне, тези думи от своя говедар, аз тръгнах заедно с него, опиянен без вино от преливащата радост и щастието, което бях преживял, докато стигнахме до неговата къща. Там ме посрещна дъщерята на говедаря и ми целуна ръка; скоро след това дойде и телето и погали главата си о мене. Тогава аз казах на дъщерята на говедаря:
    — Вярно ли е всичко, което си казала за това теле?
    А тя отвърна:
    — Да, о, господарю, това наистина е твоят син, кръв от твоята кръв.
    Тогава аз възкликнах:
    — О, девойко, ако го освободиш от магията, нека станат твои добитъкът и всичко, което твоят баща пасе.
    Ала тя се усмихна и рече:
    — О, господарю, мен не ме влече богатство, аз искам само две условия: първото е да ме ожениш за своя син, а второто — да ми разрешиш аз да омагьосам и да взема за заложница онази, която омагьоса него, иначе не мога да бъда спокойна, че тя няма да ми отмъсти.
    И като чух думите на дъщерята на говедаря, о, демоне, аз отвърнах:
    — Освен това, което искаш, нека всичкият ми добитък и целият имот, който пази баща ти, бъдат твои и ти давам също така правото да се разпореждаш с кръвта на моята братовчедка.
    Като чу моите думи, тя взе едно блюдо, напълни го с вода, произнесе над него някакво тайнствено заклинание и напръска телето с водата, като каза:
    — Ако си теле и аллах всевишният те е създал като такова, остани си в същия образ и не се променяй; ако обаче си омагьосано, приеми по заповед на аллах всевишния предишния си вид и образ!
    И ето че телето се разтрепера и се превърна в човек. Тогава аз се хвърлих на врата му и извиках:
    — Заклевам те в името на аллаха и те моля, разкажи ми всичко, което моята братовчедка направи с теб и твоята майка!
    И моят син ми разказа онова, което се бе случило с двамата, а аз рекох:
    — О, сине мой, аллах ти изпрати тази девойка, която можа да те освободи от магията и да ти помогне да си възвърнеш правата.
    После, о, демоне, аз го ожених за дъщерята на говедаря, а тя превърна моята братовчедка в тази газела, като каза:
    — Това е приятен образ, а не някой отвратителен, от който хората да отвръщат погледи.
    Сетне дъщерята на говедаря живя при нас дни и нощи, нощи и дни, докато аллах я прибра при себе си. А когато тя заспа вечния си сън, моят син се отправи към индийската страна, а това е страната на този човек, с когото ти се е случило онова, за което той ми разказа. Тогава аз взех тази газела, моята братовчедка, и тръгнах с нея от място на място да търся диря и вест от моя син, докато съдбата ме доведе до това място, където видях търговеца да седи облян в сълзи. Ето това е моят разказ.
    Тогава демонът казал:
    — Това е необикновена история и аз ти подарявам една трета част от неговата кръв.
    Тогава излязъл напред вторият старец, човекът с двете ловджийски кучета, и заговорил на демона:
    — Ако и аз ти разкажа какво ми се случи с моите братя, тези две кучета, и ти се увериш, че това е още по-странна и още по-необикновена история, ще опростиш ли и заради мен една трета от вината на този човек?
    Демонът отвърнал:
    — Ако твоят разказ е още по-странен и още по-необикновен, нека бъде волята ти!
    И така започнала:


    Приказката на втория старец

    Знай, о, господарю на царете на демоните, че тези две кучета са моите братя, а аз съм третият. Когато моят баща умря и ни остави наследство от три хиляди жълтици, аз отворих дюкян, в който продавах и купувах, а и двамата ми братя също си отвориха по един дюкян. Но не бе минало много време, откакто аз бях подхванал търговията, когато по-големият ми брат, едното от тези кучета, продаде стоката от своя дюкян за хиляда динара; и като закупи стоки за търговия, замина на път. Цяла година не се върна при нас; един ден обаче, както си седях в моя дюкян, ето че вътре влезе един просяк, застана пред мен и аз му казах:
    — Нека аллах ти помогне!
    Тогава той ме попита разплакан:
    — Нима не ме познаваш вече?
    Чак тогава се вгледах по-внимателно и видях, че това беше брат ми; станах и го поздравих с „добре дошъл“; после му предложих място в своя дюкян и го запитах какво му се е случило.
    — Не ме питай — отвърна той, — стоките ми отидоха, щастието ми измени!
    Отведох го в банята, облякох го в една от моите одежди и го оставих да живее при мен. И като направих сметка и изчислих печалбите от дюкяна си, излезе, че бях спечелил хиляда динара, така че богатството, което бях вложил, бе нараснало на две хиляди. Поделих го с брат си и му казах:
    — Представи си, че не си предприемал никакво пътешествие и изобщо не си напускал нашия град!
    Той прие със светла радост предложеното му и отново си отвори дюкян; така минаха няколко дни и нощи. След това обаче вторият ми брат, ей онова, другото куче, реши и продаде стоките и целия си имот, за да тръгне на път; колкото и да го уговаряхме да не заминава, не можахме да го спрем. Накупи стоки за търговия и се отправи на път заедно с други хора. Не се върна при нас цяла година. После дойде при мен, както бе дошъл преди него по-големият ни брат; и когато му казах:
    — Братко мой, не те ли съветвах да не заминаваш? — той се разплака и извика:
    — Братко, това е повеля на съдбата; ето ме сега пред теб обеднял, без нито един-единствен дирхем в джоба си, оголял, без риза на гърба си.
    Тогава, о, демоне, аз го отведох в банята, дадох му да облече една нова одежда от моите собствени дрехи и го доведох в своя дюкян; хапнахме там и пийнахме. След това му рекох:
    — Братко мой, аз си правя сметката обикновено в началото на всяка година; всичко, каквото съм спечелил в повече, ще го поделя с тебе.
    Така и сторих, о, демоне, направих сметката от търговията си и като намерих, че съм спечелил две хиляди динара, поблагодарих на твореца — хвала нему, всевишния, — дадох на брат си хиляда и запазих хиляда за себе си. А той отиде, отвори си дюкян и така живяхме доста дни. След известно време обаче братята ми започнаха да ме убеждават да тръгна заедно с тях на път, ала аз отказах с думите:
    — Какво спечелихте вие от вашите пътешествия, та да знам, че и аз ще спечеля?
    И тъй като аз не исках да се вслушам в съвета им, всеки от нас остана в своя дюкян и продължихме да продаваме и да купуваме както преди. Те обаче всяка година ме убеждаваха да тръгна заедно с тях на път и аз все не се съгласявах, докато изминаха така шест години; най-после отстъпих, като казах:
    — Е, добре, братя мои, ще тръгна с вас на път; да видим преди това колко пари притежаваме!
    Разбрах, че те нямаха нищо; напротив, бяха разпилели всичко, тъй като се бяха отдали на гощавки и пиянство и на удоволствия. Аз обаче не им казах нито дума, а направих сметка на своята търговия и разпродадох всичките си имоти и стоки; и като се видях собственик на шест хиляди динара, се зарадвах и ги разделих на две половини и казах на братята си:
    — Тези три хиляди динара ще бъдат за мене и за вас, за да търгуваме с тях. Останалите три хиляди динара ще заровя за в случай, че и с мен се случи същото, което се бе случило с вас; тогава ще се върна и ще извадя трите хиляди динара и ние ще можем отново да отворим дюкяните си.
    И двамата приеха предложението ми; дадох на всеки по хиляда динара, като запазих и за себе си същата сума, а именно хиляда динара. После закупихме подходящи стоки, приготвихме всичко за път, наехме един кораб и след като натоварихме стоките си на кораба, потеглихме и пътувахме много дни, цял месец, докато пристигнахме в един град, където продадохме стоките си; за всяка жълтица спечелихме по десет. И когато отново се канехме да потегляме, намерихме на брега на морето една девойка с разпокъсани и дрипави дрехи; тя ми целуна ръка и рече:
    — О, господарю, ще проявиш ли към мене милостта и добротата, за които ще ти се отплатя?
    Отвърнах:
    — Разбира се; ето виж, аз обичам добродетелността и да правя благодеяния, дори и да не ми се отблагодариш.
    А тя рече:
    — Вземи ме за жена, о господарю мой, и ме отведи в твоя град, не искам вече да се отделям от тебе; затова пък ти бъди добър към мен, защото аз съм от онези, които заслужават да им се направи добрина и благодеяние; аз ще ти се отблагодаря, а ти не се оставяй видът ми да те заблуди!
    Като чух думите й, сърцето ми я обикна, защото такава е била волята на аллах всевишния и преславния, взех я, облякох, подредих й хубаво ложе в кораба и се отнесох към нея с уважение и почит. Така продължихме пътешествието си и сърцето ми се изпълни с голяма любов към нея и аз не се отделях от жената нито денем, нито нощем, и мислех повече за нея, отколкото за братята си. Това обаче им се зловиди и те започнаха да ми завиждат за богатството и за многото стоки, които бях натрупал, и те жадно поглъщаха с очи всичко мое. Така те се уговорили да ме убият и ми отнемат всичко, като си казали:
    — Ще убием брат си и ще приберем цялото му богатство.
    А сатаната им представил това деяние в такива хубави краски, че те ме сграбиха, докато спях край жена си, вдигнаха ме заедно с нея и ни хвърлиха и двамата в морето. Жена ми обаче, щом се събуди от съня, се разтърси и начаса се превърна в демонка. Тя ме вдигна и ме изнесе на един остров и ме остави там за малко време, а на сутринта се върна и ми каза:
    — Ето ме пак, твоята робиня, която те извади от водата с помощта на аллах всевишния и те спаси от смърт. Знай, че аз съм дете на демони; когато те видях, сърцето ми те обикна против волята на аллаха, защото аз вярвам в аллах и в неговия пророк — нека бог го благослови и го дари с милостта си! Така аз дойдох при теб, както ме видя, и ти се ожени за мен и ето виж, сега те спасих от удавяне. Ала аз съм много огорчена от твоите братя и съм решила да ги убия.
    Като чух думите й, аз се учудих, благодарих й за онова, което бе сторила за мен, а сетне й казах:
    — Ала братята ми не бива да умират!
    После й разказах всичко, което бях преживял с тях от началото до края, а тя, като чу разказа ми, рече:
    — Тази нощ ще излетя до техния кораб и ще го потопя, така и те ще загинат.
    Аз обаче казах:
    — Заклевам те в името на аллаха, не прави това, защото поговорката казва: „О, ти, който отвръщаш с добро на злото, знай — на злосторника стига и собственото му деяние“. А те все още са мои братя!
    Тя ми отговори:
    — Аллах ми е свидетел, аз твърдо съм решила да ги убия!
    Тогава започнах да я моля горещо. А тя ме вдигна и отлетя заедно с мен и накрая ме остави върху покрива на собствения ми дом. Отключих вратите и извадих онова, което бях заровил в земята; и след като поздравих хората, отворих отново своя дюкян и закупих стоки. А като се свечери, се върнах у дома, там заварих завързани тези две кучета, които, щом ме видяха, скочиха върху мен, скимтейки, и увиснаха по дрехите ми; и преди още да разбера какво става, жена ми каза:
    — Това са двамата ти братя!
    Тогава аз я попитах:
    — И кой им стори това?
    А тя отвърна:
    — Изпратих на сестра си вест за тях и тя ги превърна в кучета и те ще се освободят от магията чак след десет години.
    И ето че аз дойдох дотук, на път за нейната сестра, която ще ги освободи от магията, след като те преживеят десет години така. Тук обаче видях този млад човек, който ми разказа какво му е дошло до главата; и аз реших да не продължа пътя си, докато не видя какво ще се случи между него и теб. Това е моята история.
    Тогава демонът казал:
    — Наистина, това е странна история и аз ти подарявам една трета от неговата кръв и опрощавам третината от вината му.
    Тогава третият старец, човекът с ослицата, казал:
    — Аз мога да ти разкажа история, която е още по-необикновена от тези две; ще ми подариш ли тогава остатъка от неговата кръв и от неговата вина, о, демоне?
    А демонът отвърнал:
    — Добре.
    Така старецът подел:


    Приказката на третия старец

    О, султане и главатарю на всички демони, тази ослица беше моя жена. Случи се така, че аз заминах на път и цяла година бях далеч от нея, когато свърши пътешествието ми, се върнах у дома през нощта и заварих един черен роб в леглото при жена ми; двамата си приказваха и се милваха, и се смееха, и играеха любовната игра. Като ме видя обаче, тя скочи и се затича с една стомна вода насреща ми, изговори някакви тайнствени слова и ме напръска с водата и рече:
    — Излез от този образ и вземи образа на куче! — и аз начаса се превърнах в куче.
    Тогава тя ме изтика от стаята навън и аз избягах през вратата и не престанах да тичам, докато стигнах до дюкяна на един месар; там пристъпих и започнах да глозгам разхвърляните наоколо кокали. Като ме видя, месарят ме взе и ме въведе в дома си, ала дъщеря му, щом ме съзря, прикри лицето си с яшмака и възкликна:
    — Нима водиш при мен мъж и влизаш заедно с него в моята стая?
    Баща й попита:
    — Че къде е този мъж?
    А тя отвърна:
    — Това куче е мъж, омагьосан от жена си, и аз искам да го освободя от магията.
    Като чу нейните думи, баща й рече:
    — Моля те в името на аллаха, дъще моя, освободи го!
    Тогава тя взе една стомна вода, произнесе над нея някакво заклинание, напръска ме с малко вода и каза:
    — Излез от този образ и приеми предишния си образ!
    И аз мигом приех предишния си образ. Тогава целунах ръка на девойката и възкликнах:
    — Бих желал ти да омагьосаш жена ми, както тя омагьоса мене!
    Тя ми даде малко от водата и каза:
    — Щом я завариш заспала, напръскай я с тази вода и произнеси над нея някоя поговорка по собствено желание и тя ще приеме оня образ, който ти пожелаеш.
    Аз взех водата и се върнах при жена си и я заварих заспала; напръсках я веднага с водата и казах:
    — Излез от своя образ и приеми образа на ослица!
    И тя начаса се превърна в ослица; ето я тук, виждаш я със собствените си очи, о, султане и главатарю на всички демони!
    Тогава демонът попитал ослицата:
    — Вярно ли е това?
    А тя кимнала с глава и дала знак, който казвал:
    „Аллах ми е свидетел, това е моята история и всичко, което се случи с мен“.
    И тъй като старецът завършил своя разказ, демонът потреперал от удоволствие и му подарил третата част от кръвта на търговеца…
    Тогава Шехеразада забелязала, че навън настъпва утрото, и прекъснала своя разказ, ала Диназада рекла:
    — О, сестро, колко е хубав твоят разказ и колко е чудесен, и колко е приятен, и колко ме завладя!
    Шехеразада отвърнала:
    — Та какво представлява той в сравнение с онова, което бих могла да ви разкажа през следващата нощ, ако царят благоволи да запази живота ми!
    Тогава царят си помислил:
    „Аллах ми е свидетел, няма да заповядам да я убият, докато не чуя края на нейната приказка, защото тя наистина е прекрасна!“
    После двамата прекарали остатъка от нощта прегърнати, докато навън съвсем се развиделило. Тогава царят отишъл да раздава правосъдие, а стражите и везирът му влезли в заседателната зала и дворът се изпълнил с хора; царят раздавал правосъдие, нареждал и отменял, издавал забрани и заповеди, докато денят започнал да преваля. Най-после той разпуснал събранието и се върнал в двореца си. А като настъпила третата нощ и царят задоволил желанието си с дъщерята на везира, Диназада, сестра й, й казала:
    — Разкажи ми, сестрице, докрай приказката.
    И Шехеразада отвърнала:
    — С най-голямо удоволствие! Разказаха ми, о, щастливи царю, че когато третият шейх разправил своята история на демона, която била още по-необикновена, отколкото двете предишни, демонът много се учудил; и като потръпнал от удоволствие, той възкликнал:
    — Знай, аз опрощавам остатъка от вината на търговеца и му дарявам свободата.
    Тогава търговецът пристъпил към тримата старци, поблагодарил им, а те го поздравили с освобождението му и всеки си тръгнал по пътя към своя град.

Приказки от хиляда и една нощ - Абу-Кир и Абу-Сир

Абу-Кир и Абу-Сир

    Някога в Искандрия живели Абу-Кир бояджията и Абу-Сир бръснарят. Дюкяните им се намирали един до друг на пазарището. Абу-Кир бил лош човек — лъжец и измамник. Той искал да му предплащат за работата и сетне продавал дадените за боядисване тъкани. Парите пропилявал за ядене и пиене и когато хората идвали да си вземат оставената тъкан, бояджията ги лъжел, че още не бил я боядисал, и на края казвал, че някой я е откраднал.
    Имало добри хора, които се помирявали със загубата, но други хулели Абу-Кир и дори се оплаквали от него при съдията.
    Най-сетне измамите на Абу-Кир станали толкова многобройни, че той не смеел вече да се явява нито в дюкяна си, нито по улиците и започнал да се крие в бръснарницата на съседа си Абу-Сир.
    — Защо мамиш хората и ги ограбваш? — рекъл му веднъж Абу-Сир.
    — Какво да правя, като съм сиромах човек — отвърнал Абу-Кир. — Само бедността ми е причина за тоя мой грях.
    — Имаш право — съгласил се Абу-Сир. — Ето и аз съм майстор в работата си, но малцина идват да се бръснат при мен, защото съм беден.
    Тогава бояджията казал:
    — А какво ни пречи да напуснем тоя град и да заминем за някоя чужда страна? И двамата си имаме занаята в ръцете и където и да отидем, все ще живеем по-добре.
    И Абу-Кир дълго увещавал бръснаря да си опитат щастието по широкия свят и на края предложил:
    — Ние ще станем побратими и който от нас работи, ще се грижи за другия, ако е безработен. А това, което спестим, ще слагаме в едно ковчеже и когато се върнем в Искандрия, ще си го поделим по равно.
    — Тъй да бъде! — казал Абу-Сир.
    И двамата се приготвили за път, качили се на един кораб и заминали още същия ден. А в кораба освен моряците имало сто и двадесет пътници и между тях — нито един бръснар.
    Когато излезли в открито море, бръснарят рекъл на бояджията:[145]
    — Храната ни скоро ще се свърши, но може би някой ще поиска да го обръсна и ще ми даде за това хляб и вода. Така ще се прехранваме, докато стигнем на сушата.
    — Добре си намислил — казал бояджията, изтегнал се на дъските и скоро заспал.
    А бръснарят си взел нещата за бръснене, метнал на рамото си една кърпа и тръгнал между пътниците. Някой му извикал:
    — Майсторе, можеш ли да ме обръснеш?
    И Абу-Сир го обръснал и пътникът му дал две житни питки, къс сирене и чаша вода. И други пътници пожелали да се обръснат и до вечерта бръснарят събрал доста храна и вода. Най-сетне той обръснал и капитана, който го поканил на вечеря.
    — Благодаря, но аз ще вечерям с другаря си — рекъл Абу-Сир.
    — Доведи и него — казал капитанът. — И докато вие пътувате с моя кораб, не се грижете за ядене. Идвайте да вечеряме заедно.
    Абу-Сир отишъл при бояджията, събудил го и когато Абу-Кир видял донесената храна, посегнал към нея и започнал да яде.
    — Чакай! — спрял го бръснарят. — Нека запазим тая храна, че може да ни дотрябва. Капитанът ни кани да вечеряме с него и да бъдем гости на трапезата му, докато пътуваме с неговия кораб.
    — Хванала ме е морската болест и не мога да се държа на краката си — оплакал се бояджията. — Ти върви сам на вечеря, а аз ще похапна тук каквото си донесъл.
    И Абу-Кир облещил очи като гладен тигър и загълтал лакомо храната, сякаш не бил ял няколко дни.
    А Абу-Сир се разположил на капитанската трапеза и обяснил, че другарят му е заболял от морска болест.
    — Ще му мине — казал капитанът и нагостил бръснаря с най-вкусни ястия.
    Като се навечеряли, капитанът дал на Абу-Сир пълно блюдо с печено месо за болния му другар.
    Абу-Сир занесъл блюдото на Абу-Кир, който бил изял вече всичката оставена храна и сега се нахвърлил още по-лакомо върху печеното месо.
    На следния ден бръснарят отново отишъл да бръсне[146] пътниците и с получената храна пак нагостил бояджията, като добавил и изпратената от капитана вечеря.
    Така минали много дни и Абу-Кир изяждал ненаситно всичко, каквото му носел Абу-Сир.
    Най-сетне корабът стигнал до някакъв непознат град и двамата побратими слезли на брега и се настанили в един хан. Абу-Сир купил месо и се запретнал да го готви, а Абу-Кир още с влизането си в хана легнал и заспал. Когато приготвил гозбата, бръснарят събудил другаря си и го поканил на обед. Абу-Кир излапал всичкото ястие в тенджерата и като се оплакал, че още не му е минала морската болест, изтегнал се на одъра и отново заспал.
    Всеки ден Абу-Сир отивал в града на работа и вечер се прибирал, будел бояджията и го гощавал по братски.
    Но ето че веднъж бръснарят заболял тежко и нямал сили да се дигне от леглото. Той помолил стопанина на хана да им носи храна и ханджията, който бил добър човек, не оставял гостите си да гладуват.
    Една ранна утрин, докато Абу-Сир спял, унесен в треска, Абу-Кир претърсил дрехите му и взел каквито пари намерил. После заключил стаята и се измъкнал навън без никой да го види.
    Абу-Кир отишъл на пазара, облякъл се в хубави дрехи и тръгнал да разглежда града. И както вървял по улиците, стигнал пред едно бояджийско дюкянче, дето всички тъкани били боядисани синьо.
    — Майсторе, колко ще ми вземеш да боядисаш тая кърпа? — обърнал се Абу-Кир към бояджията, като му показал кърпата си.
    — Дванадесет сребърника — рекъл майсторът.
    — В нашата страна плащаме два сребърника.
    — Иди си я боядисай във вашата страна.
    — А как ще я боядисаш?
    — Синя.
    — Но аз искам да бъде червена.
    — Не познавам червената боя.
    — А зелена?
    — И зелената не познавам.
    И Абу-Кир започнал да изброява всички съществуващи цветове, но бояджията рекъл:[147]
    — В нашата страна има четиридесет майстори и никой от нас не знае друга боя освен синята.
    — Аз също съм бояджия и мога да боядисвам във всякакъв цвят — казал Абу-Кир. — Ако ме вземеш да работя при теб, ще те науча как се прави това.
    — Ние не приемаме чужденци — възразил бояджията.
    — Ами ако аз сам си отворя бояджийница?
    — Туй никога няма да стане — отвърнал стопанинът.
    Тогава Абу-Кир отишъл при султана и му казал:
    — Повелителю на правоверните, аз ида от далечна страна и по занаят съм бояджия. Мога да боядисвам всякакви тъкани в най-различни цветове — зелени, розови, портокалови, лимонови, като папагалски криле, като паунова опашка, — кой какъвто цвят пожелае. В твоя град всички бояджии боядисват само в синьо и нито ме приемат за чирак, нито ми позволяват сам да си отворя работилница.
    Султанът се замислил и рекъл:
    — Аз ще ти дам пари и ще ти построя бояджийница. И който се опита да ти пречи, ще бъде обесен на вратата на дюкяна си.
    И той дал на Абу-Кир хиляда жълтици, двама роби и кон със сребърна юзда. После повикал строители и им поръчал да се заловят за работа.
    На следната утрин Абу-Кир излязъл из града заедно със строителите, избрали място за градеж и започнали постройката.
    Когато бояджийницата била готова, Абу-Кир получил от султана още четири хиляди жълтици, да си купи бои и други необходими неща. И бояджията накупил всичко, каквото му трябвало, и се заловил за работа. Окачил пред вратата на дюкяна си най-различно боядисани тъкани и хората се чудели и питали:
    — Майсторе, как се казват тия цветове? Абу-Кир обяснявал:
    — Тоя цвят е червен, тоя е жълт, а тоя — зелен.
    И всеки си избирал някой цвят и оставял тъканта си за боядисване.
    Абу-Кир боядисал и на султана петстотин тъкани в най-различни цветове и когато падишахът ги видял, обсипал бояджията със злато и от тоя ден бояджийницата била наречена „Султанска бояджийница“.[148]
    Другите бояджии отивали при Абу-Кир, целували му ръцете и го молели да ги вземе на работа, но той не приемал никого.
    Скоро Абу-Кир забогатял и се оградил с много роби и робини.
    Да видим сега какво станало с Абу-Сир.
    Когато Абу-Кир му задигнал парите и го изоставил, бръснарят, както казахме, лежал болен. Ханджията забелязал, че стаята е заключена, и си рекъл: „Може би гостите са заминали, без да ми платят, а може и да са умрели.“ И той долепил ухо до вратата и чул охкането на болния. Ключът стоял в бравата и ханджията отворил стаята, влязъл вътре и попитал бръснаря:
    — Къде е твоят другар ?
    — Не го зная — промълвил с отпаднал глас Абу-Сир. — Моля те, братко, вземи ей там от кесията три петака и ми купи нещо за ядене, че вече трети ден не съм хапвал нито залък.
    Ханджията взел кесията и като видял, че в нея няма нищо, рекъл:
    — Кесията е празна.
    Абу-Сир разбрал, че Абу-Кир го е ограбил, и заплакал от мъка.
    Цели два месеца стопанинът на хана се грижел за Абу-Сир, докато той оздравял и се изправил на крака.
    Тогава бръснарят излязъл от хана, тръгнал из пазара и по едно време стигнал до бояджийницата на Абу-Кир. Пред вратата били закачени най-пъстри тъкани и хората се трупали да ги гледат.
    — Какъв е тоя дюкян, пред който са се събрали толкова много хора? — попитал бръснарят един човек.
    — Това е султанската бояджийница, която падишахът подари на чужденеца Абу-Кир — отвърнал човекът.
    И Абу-Сир се зарадвал и си рекъл: „Може би Абу-Кир се е улисал в работа и ме е забравил. Някога аз му помогнах, когато беше безработен, сега сигурно той ще ми помогне.“
    И бръснарят надникнал в бояджийницата и видял Абу-Кир, който седял на меки възглавници като велик везир и командувал десетина роби да боядисват натрупаните тъкани.
    Като съгледал Абу-Сир, бояджията се разгневил и извикал:
    — Разбойнико, пак ли стоиш пред вратата да ме позориш пред хората? Дръжте го!
    И робите изтичали, хванали Абу-Сир и го повалили на земята, а Абу-Кир взел една тояга и му нанесъл сто удара.
    — Ако те видя още веднъж пред дюкяна ми, ще те изпратя при султана да ти отреже главата! — заканил се бояджията.
    И Абу-Сир си отишъл оскърбен и унижен и някой попитал Абу-Кир:
    — Какво ти е сторил тоя човек?
    — Той ми краде чуждите тъкани — рекъл бояджията.- Но аз все му прощавах, защото мислех, че ще се вразуми. Ако се мерне още веднъж пред очите ми, ще накарам султана да го убие.
    След тая случка Абу-Сир се прибрал в хана и дълго не излизал никъде. Когато раните му заздравели, той поискал да отиде на баня и тръгнал из града.
    — Можеш ли да ми кажеш де е хамамът*? — попитал той един минувач.
    [* Хамам — турска баня.]
    — Какво е това хамам? — учудил се минувачът.
    — Място, дето хората се къпят.
    — Ей го морето. И султанът се къпе в него. Абу-Сир разбрал, че в тоя град няма хамам, и затова отишъл при султана и му казал:
    — Аз ида от чужда страна и по занаят съм баняджия. В твоя прекрасен град няма нито един хамам, а хамамът е най-великото благо на света.
    — Какво ще рече хамам? — попитал го падишахът. Абу-Сир му описал хамама с всички подробности и царят плеснал с ръце и извикал:
    — Ето работа за теб!
    И той подарил на Абу-Сир три хиляди жълтици, петима роби и кон със златовезана юзда, повикал строители и им заповядал да изпълняват всички нареждания на чужденеца.
    На другия ден Абу-Сир и строителите избрали място за банята и започнали работа. Скоро бил изграден невиждан хамам — с басейни и водоскоци и с чудни рисунки по стените. Липсвали само килими и други някои неща, но султанът[150] дал още десет хиляди жълтици и хамамът бил натъкмен с всички удобства.
    Насъбрали се хората и почнали да се чудят.
    — Какво е това? — питали те.
    — Хамам — отговарял Абу-Сир.
    Три дни всички се къпали безплатно, а на четвъртия дошъл да се окъпе и самият падишах.
    Той се съблякъл и влязъл в къпалнята и Абу-Сир го изтъркал със сламена кесия от главата до петите, измил го хубаво и го потопил в басейн с гюлова вода. Като излязъл от басейна, султанът се почувствувал ободрен и освежен, както не бил никога през живота си.
    — Тоя хамам ще бъде гордост за моя град — рекъл повелителят на правоверните и след това запитал: — А колко пари ще вземаш за едно къпане?
    — Колкото ти ми дадеш.
    И султанът дал хиляда жълтици, но Абу-Сир се засмял и казал:
    — Всички хора не са богати като теб. Ако почна да вземам по хиляда жълтици на човек, скоро ще трябва да затворя хамама. Нека всеки ми плаща, колкото може и колкото пожелае.
    — Но от моите сановници ще вземаш не по-малко от сто жълтици! — рекъл султанът и се прибрал доволен и весел в палата.
    От тоя ден хамамът почнал да се пълни с народ и всеки плащал за къпане според кесията си. Султанът идвал веднъж в седмицата и давал хиляда жълтици, а сановниците, които го придружавали — по сто жълтици. Не минало много време, и Абу-Сир станал богат човек.
    Славата на хамама се разнесла по целия град и Абу-Кир решил да види с очите си какво е това чудо. Пременил се той в най-хубавите си дрехи и се запътил с неколцина роби към къпалнята.
    Пред вратите на банята той усетил мирис на алое и като прекрачил преддверието, Абу-Сир изтичал да го посрещне.
    — Защо не се обаждаш? — укорил го бояджията. — Аз отворих бояджийница, сприятелих се със султана, а ти не се вестяваш да ме видиш какво правя. Съсипах се да те търся, кого ли не съм питал и разпитвал за теб.
    Абу-Сир го погледнал и казал:[151] — Но нали аз дойдох при теб, а ти ме обяви за крадец, наби ме и ме опозори пред хората?
    — Мигар ти беше това? — учудил се Абу-Кир. — А пък аз те сметнах за оня уличник, който се навърташе около дюкяна ми и крадеше чуждите тъкани. Твоя е грешката, братко, че не ми се обади кой си.
    — Било каквото било — рекъл Абу-Сир. — Съблечи се и влез да се окъпеш.
    И Абу-Кир се съблякъл и влязъл в банята, а Абу-Сир го окъпал и след това го почерпил с локум и шербет.
    Като излязъл от хамама, бояджията поискал да си плати, но Абу-Сир казал:
    — Не ме обиждай! Нали сме побратими? Абу-Кир си прибрал парите и рекъл:
    — Прекрасен е твоят хамам, само едно нещо му липсва.
    — Какво е то? — попитал Абу-Сир.
    — Мехлем от мишеморка и вар за смъкване на космите. Направи такъв мехлем и когато султанът дойде да се къпе, намажи го с него.
    И Абу-Кир яхнал мулето си, отишъл веднага при царя и му казал:
    — Господарю, до ушите ми стигна слух, че ти си построил хамам.
    — Да — потвърдил султанът. — При мен дойде един чужденец и аз му построих хамам, както на теб построих бояджийница.
    — А ти ходил ли си в хамама?
    — Да.
    — Слава на аллаха, че още си жив!
    — Защо?
    — Защото баняджията е твой враг и е намислил да те убие. Ако отидеш още веднъж в неговия хамам, той ще поиска да ти очисти космите и ще те намаже с отровен мехлем. Отровата ще проникне в тялото ти и ще порази сърцето ти. Баняджията е изпратен нарочно от царя на християните, за да те погуби с хитрост.
    Като чул тия думи, падишахът се разгневил и извикал:
    — Абу-Сир трябва да бъде наказан най-жестоко! И той отишъл в хамама и Абу-Сир му рекъл:
    — Приготвил съм мехлем, който унищожава космите. Искаш ли да те намажа с него?[152]
    — Донеси го!
    Когато Абу-Сир донесъл мехлема, султанът усетил неприятен мирис и се убедил, че това наистина е отрова.
    — Вържете убиеца и го доведете в палата! — заповядал той на царедворците и се прибрал в покоите си.
    Скоро царедворците довели вързания Абу-Сир и го изправили пред своя господар.
    Тогава султанът повикал началника на стражата и разпоредил:
    — Ще сложиш тоя злодей в един чувал, ще го посипеш с негасена вар и ще го прекараш с лодка покрай палата ми. Когато ти дам знак, ще хвърлиш чувала в морето, варта ще закипи и ще изгори престъпника, който ще потъне мъртъв на морското дъно.
    Началникът на стражата отвел Абу-Сир на отсрещния остров и го попитал:
    — Какво зло си сторил на султана, че иска да те погуби?
    — Кълна се в аллаха, никакво зло не съм му сторил! — отвърнал Абу-Сир.
    — Тогава сигурно някой те е наклеветил — рекъл началникът на стражата. — Аз се къпах в твоя хамам и ти не ми взе пари, затова ще се опитам да ти помогна. Остани на тоя остров и когато насам мине някой кораб, ще те изпратя скришом с него за родния край.
    Абу-Сир поблагодарил на своя спасител и началникът донесъл чувал, сложил вътре един голям камък колкото човек, засипал го с негасена вар и завързал чувала. След това дал на Абу-Сир една рибарска мрежа и казал:
    — Метни тая мрежа в морето и налови малко риба. Всеки ден аз върша това, но сега нямам време за риболов. Като дойдат слугите на главния готвач, ще помислят, че аз съм хванал рибата, и ще му я занесат да сготви любимото ястие на султана.
    И началникът на стражата натоварил чувала на една лодка, минал край султанския палат и като видял, че султанът седи до прозореца, извикал:
    — Господарю, да хвърля ли чувала?
    — Хвърли го! — отвърнал султанът и направил знак с ръка. В същия миг нещо светнало и паднало в морето.
    А това, което потънало в морето, било вълшебен[153] пръстен. Когато султанът искал да убие някого, той махвал срещу него с дясната си ръка и от пръстена му блясвала мълния, която поразявала жертвата и главата й падала като отрязана.
    В това време Абу-Сир газел из водата край морския бряг. С голяма мъка изтеглил той хвърлената мрежа и видял, че тя е пълна с риба. И понеже бил много изгладнял, решил да опече най-едрата риба и посегнал да я разпори. Ала ножът му се закачил о нещо твърдо и измъкнал султанския пръстен.
    Абу-Сир взел пръстена и го надянал на малкия си пръст, без да знае вълшебните му свойства. И докато той го разглеждал учудено, дошли слугите на главния готвач да вземат рибата и го попитали:
    — Къде е началникът на стражата?
    — Не зная — отвърнал Абу-Сир, като махнал с ръка, и изведнъж главите на слугите се търколили на земята.
    Изплашил се Абу-Сир и както си мислил кой ли е убил султанските слуги — ето че пристигнал началникът на стражата.
    — Брате мой — извикал началникът, — не дигай ръката си с пръстена! Ако я дигнеш, ще убиеш и мен!
    И той обяснил, че пръстенът крие в себе си смъртоносна сила и че бил паднал в морето, когато султанът му дал знак с ръка да хвърли чувала.
    — Рибата, която си хванал, навярно е погълнала пръстена и сега по волята на аллаха ти си негов притежател. Тоя пръстен е омагьосан и благодарение на вълшебната му сила падишахът държи в подчинение цялата си войска.
    Като чул това, Абу-Сир се зарадвал и рекъл:
    — Върни ме в града. Сега вече не ме е страх от султана, защото и неговата глава може да се търколи на земята.
    И двамата се качили на лодката и скоро стигнали в султанския палат. Султанът седял на престола си, дълбоко натъжен от загубата на вълшебния пръстен, и не смеел да повери никому тайната, която го измъчвала.
    Като съгледал Абу-Сир, по лицето му се изписала изненада.
    — Какво търсиш тук? — извикал той. — Нали те хвърлиха в морето?
    И Абу-Сир му разказал как началникът на стражата[154] го спасил и какво се случило по-нататък. И като разправил всичко, снел вълшебния пръстен от ръката си и го подал на султана.
    — Вземи си пръстена — рекъл той — и ако аз съм виновен пред теб, заповядай веднага да ме убият!
    Трогнат от великодушието на Абу-Сир, султанът го прегърнал и промълвил с разтреперан глас:
    — Приятелю, ти си най-добрият човек, когото познавам! Прости ми, че се усъмних в твоята вярност и незаслужено излях гнева си върху теб!
    — Ще ти простя само ако ми кажеш: защо искаше да ме убиеш? — рекъл Абу-Сир.
    — Бояджията е виновен за това! Той ми обади, че си искал да ме отровиш с мехлем от мишеморка!
    Тогава Абу-Сир разказал цялата си история с най-малки подробности: как заминал с Абу-Кир от Искандрия, как се грижел като брат за него, как след това заболял в хана и Абу-Кир го ограбил, а после му ударил сто тояги и как най-сетне бояджията го посъветвал да намаже султана с такъв и такъв мехлем, за който Абу-Сир не знаел, че е отровен.
    — Благодетелю мой — рекъл на края Абу-Сир, — повикай ханджията и робите на Абу-Кир и те ще ти кажат, че всичко туй е самата истина.
    И султанът скочил разярен от престола си и заповядал да доведат веднага Абу-Кир с вързани ръце и да повикат ханджията и робите.
    А в това време Абу-Кир си седял спокойно в къщи и се радвал, че Абу-Сир е вече умрял. И както се бил разположил на дивана и сърбал кафе, в стаята му се втурнали неколцина въоръжени войници, вързали му ръцете и го завели при султана.
    Явил се и стопанинът на хана, дошли и робите на бояджията.
    — Познавате ли тоя човек? — попитал султанът и посочил Абу-Кир.
    — Той ограби болния си приятел и избяга от него! — рекъл ханджията.
    — Той му удари сто тояги пред очите ни! — казали в един глас робите.
    И падишахът разбрал каква е истината и извикал:
    — Прекарайте го през града, а после го сложете в един[155] чувал, посипете го с негасена вар и го хвърлете в морето!
    — Всемогъщи господарю, не го погубвай! — примолил се Абу-Сир. — Аз му прощавам всички злини, които ми е причинил!
    — Ти му прощаваш — отвърнал султанът, — но аз не мога да му простя. Водете го!
    И войниците прекарали Абу-Кир през града и след това го напъхали в един чувал, посипали го с негасена вар и го хвърлили в морето. И Абу-Кир умрял и потънал във водата.
    — Кажи сега какво искаш! — рекъл султанът на баняджията.
    Абу-Сир целунал земята пред нозете му и продумал:
    — Моля те, помогни ми да се завърна в родината!
    И султанът му подарил един голям кораб, натоварен със съкровища и роби, и му пожелал добър път.
    Когато корабът доплавал до Искандрия и всички слезли на сушата, един от робите домъкнал някакъв чувал и казал на Абу-Сир:
    — Господарю, намерих тоя чувал край брега. Не зная какво има в него, но много е тежък.
    Абу-Сир се приближил до чувала, развързал го и видял вътре мъртвия Абу-Кир, когото вълните дълго носили из морето и най-сетне го изхвърлили край Искандрия.
    — По волята на аллаха той е стигнал дотук, за да намери покой в родната земя! — рекъл Абу-Сир и разпоредил да погребат мъртвеца.
    И Абу-Сир живял още много години в благочестие и когато умрял, бил погребан до гроба на Абу-Кир.
    И това място било наречено Абу-Кир и Абу-Сир, а сега се казва Абу-Сир, защото времето заличило името на злия завистник и оставило само спомена за добродетелния и праведен син на аллаха.