вторник, 26 януари 2010 г.

Най - дългата приказка на този свят, твоята...

Нека ти разкажа една приказка.Имало едно време... .... и заживяли щастливо до края на дните си.Е аз ти раказах началото и края, от теб зависи как ще изживееш средата...
М.З.

Малкият принц

Моля децата да ми простят, че съм посветил тази книга на възрастен човек. Имам сериозно извинение: този възрастен човек е най-добрият ми приятел на света. Имам и друго извинение: този възрастен човек може да разбира всичко, дори книгите за деца. Имам и трето извинение: този възрастен човек живее във Франция и търпи там глад и студ. Той наистина има нужда да бъде утешен. Ако всички тези извинения не са достатъчни, тогава искам да посветя тази книга на детето, което този възрастен човек е бил някога. Всички възрастни хора са били първо деца. (Но малцина от тях си го спомнят.) И така, поправям посвещението си:
На Леон Верт, когато е бил малко момче!

Когато бях на шест години, видях в една книга за Девствената гора със заглавие "Преживени случки" великолепна картина. Тя представляваше змия боа, която гълта дива животно. Ето копие от рисунката.
В книгата се казваше: "Змиите боа поглъщат плячката си цяла, без да я дъвчат. След това не могат да се движат и спят шест месеца, докато храната им се смели."
Тогава дълго мислих за приключенията в джунглата и също успях да направя с цветен молив първата си рисунка. Моята рисунка номер 1. Тя беше такава:

Показах прекрасното си произведение на възрастните и ги попитах дали рисунката им вдъхва страх.
Те ми отговориха: "Защо една шапка да вдъхва страх?"
Моята рисунка не изобразяваше шапка. Тя изобразяваше змия боа, която смила слон. Тогава нарисувах вътрешността на змията боа, та да могат възрастните да разберат. Те винаги имат нужда от обяснения. Моята рисунка номер 2 беше такава:

Възрастните ме посъветваха да оставя настрана рисунките на змиите боа, отвън и отвътре, и да обърна повече внимание на географията, историята, смятането и граматиката. Ето как още шестгодишен изоставих прекрасната професия на художник. Бях обезсърчен от неуспеха на рисунката си номер 1 и на рисунката си номер 2. Възрастните никога нищо не разбират сами, а за децата е уморително все да им обясняват и обясняват.
Така че трябваше да избера друг занаят и се научих да управлявам самолети. Летял съм по малко навсякъде по света. И наистина, географията много ми помогна. От пръв поглед можех да различа Китай от Аризона. Много е полезно, ако човек се заблуди нощем.
През живота си имах голям брой срещи с голям брой сериозни хора. Живял съм много при възрастните. Виждал съм ги съвсем отблизо. Това не подобри особено мнението ми за тях.
Срещнех ли възрастен, който ми се струваше малко по-прозорлив, го проверявах с моята рисунка номер 1, която бях запазил. Исках да видя дали наистина разбира. Но винаги ми отговаряше: "Това е шапка." Тогава не му приказвах нито за змии боа, нито за девствени гори, нито за звезди. Приспособявах се към него. Говорех му за бридж, за голф, за политика и за вратовръзки. И възрастният оставаше много доволен, че се е запознал със също така разумен човек.
Живях така, сам, без да имам с кого да разговарям истински, докато преди шест години кацнах принудително в Сахарската пустиня. Нещо се бе счупило в мотора на самолета ми. И тъй като нямах нито механик, нито пътници, се готвех да го поправя сам. За мен това беше въпрос на живот или смърт. Имах вода за пиене едва за осем дни.
Първата вечер заспах върху пясъка, на хиляди мили от всякакво населено място. Бях откъснат от света повече от корабокрушенец върху сал сред океана. Сигурно си представяте моята изненада, когато сутринта ме събуди странно гласче.
То каза:
- Моля... нарисувай ми овца!
- Какво?
- Нарисувай ми овца...
Скочих на крака, като че ме бе ударила мълния. Разтрих добре очите си. Огледах се внимателно. И видях едно необикновено момченце, което ме разглеждаше сериозно. Ето най-хубавия негов портрет, който по-късно можах да нарисувам.
Разбира се, моята рисунка съвсем не е така пленителна, както моделът. Не съм виновен за това. Още шестгодишен възрастните ме обезсърчиха в професията ми на художник и не се научих да рисувам нищо друго освен боа отвън и боа отвътре.
Гледах с разширени от учудване очи това видение. Не забравяйте, че бях на хиляди мили от всяко населено място. А моето момченце не ми изглеждаше нито заблудено, нито че умира от умора, нито че умира от глад, нито че умира от жажда, нито че умира от страх. Съвсем нямаше вид на дете, загубено сред пустинята на хиляди мили от всяко населено място. Най-сетне, когато можах да проговоря, отвърнах:
- А... ти какво правиш тук?
Тогава съвсем спокойно, като че казваше нещо много сериозно, то повтори:
- Моля... нарисувай ми овца...
Когато загадката е прекалено внушителна, не смееш да не се подчиниш. Колкото и безсмислено да ми изглеждаше това на хиляди мили от всяко населено място и в смъртна опасност, аз все пак извадих от джоба си лист хартия и писалка. Но като си спомних, че съм учил главно география, история, смятане и граматика, казах (малко недоволно) на момченцето, че не умея да рисувам. То отвърна:
- Нищо. Нарисувай ми овца.
Тъй като никога не бях рисувал овца, направих му една от двете рисунки, които единствено можех. Рисунката на боа отвън. И се смаях, когато чух, че момченцето ми отговори:
- Не! Не! Не искам слон в боа. Боата е много опасна, а слонът заема много място. При мен всичко е съвсем мъничко. Трябва ми овца. Нарисувай ми овца.
И аз нарисувах:
То погледна внимателно и каза:
- Не! Тази овца е тежко болна. Нарисувай друга.
Нарисувах:

Моят приятел се усмихна с любезно снизхождение:
- Сам виждаш... Това не е овца, а овен. Има рога...
Отново поправих рисунката:

Но както предишните, той не прие и нея:
- Тази е много стара. Искам овца, която живее дълго.
Тогава, изгубил търпение, тъй като бързах да разглобя мотора, надрасках тази рисунка долу:

И отсякох:
- Това е съндъкът. Овцата, която искаш е вътре.
И много се изненадах, когато лицето на моя млад съдник светна:
- Тъкмо това исках! Мислиш ли, че за тази овца ще трябва много трева?
- Защо?
- Защото при мен всичко е съвсем мъничко...
- Сигурно ще стигне. Дадох ти съвсем малка овца.
Той наведе глава над рисунката:
- Не е толкова малка... Я гледай! Тя е заспала...
Така се запознах с малкия принц.
Трябваше ми доста време да разбера от къде е дошъл. Малкият принц ми задаваше много въпроси, но сякаш никога не чуваше моите. Само случайно казани думи постепенно ми разкриха всичко. Така, когато за пръв път видя моя самолет (няма да рисувам моя самолет, за мен това е много сложна рисунка), той ме попита:
- Какво е това нещо?
- Това не е "нещо". То лети. Това е самолет. Моят самолет.
И бях горд, като му казах, че летя. Тогава той извика:
- Как! Ти си паднал от небето!
- Да - отвърнах скромно аз.
- Ах! Колко смешно...
Малкият принц се разсмя тъй хубаво, че много ме подразни. Искам моите нещастия да се приемат сериозно. После добави:
- Значи и ти идваш от небето! От коя планета си?
Веднага съзрях проблясък около загадката на неговото просъствие и тутакси го попитах:
- Значи идваш от друга планета?
Но той не ми отговори. Поклащаше леко глава и гледаше самолета ми:
- Наистина, с това не можеш да дойдеш от много далеч...
И потъна в дълъг размисъл. После извади от джоба си моята овца и започва да съзерцава съкровището си.

Представяте си колко бях заинтригуван от тази полуизповед за "другите планети". Затова се помъчих да узная още:
- Откъде идваш, мое малко момче? Къде е това "при теб"? Къде искаш да занесеш моята овца?
Той помисли известно време и отговори:
- Хубавото на сандъка, който ми даде, е, че нощем ще й служи за къща.
- Разбира се. И ако си добър, ще ти дам и въженце, да я връзваш през деня. И едно колче.
Предложението сякаш не хареса на малкия принц:
- Да я връзвам ли? Каква странна мисъл!
- Но ако не я връзваш, тя ще отиде кой знае къде и ще се загуби...
Моят приятел пак избухна в смях:
- Но къде може да отиде?
- Където и да е. Право пред себе си...
Тогава малкият принц отбеляза сериозно:
- Няма значение, при мен всичко е толкова мъничко!
И добави може би с лека тъга:
- Право пред себе си не можеш да отидеш много далеч...
Така узнах второ, много важно нещо: че неговата родна планета е малко по-голяма от къща!
Това не можеше да ме учуди особено. Знаех, че освен големите планети като Земята, Юпитер, Марс, Венера, на които хората са дали имена, има стотици други, понякога толкова малки, че едва се виждат с телескоп. Когато някой астроном открие някоя от тях, вместо име й дава номер. Нарича я например "Астероид 325:.
Имам сериозни причини да мисля, че планетата, откъдето бе дошъл малкия принц, е астероид Б 612. Този астероид бе забелязан с телескоп само веднъж през 1909 година, от един турски астроном.
Тогава той съобщи и доказа откритието си на Международен астрономически конгрес. Но никой не му повярва заради облеклото. Възрастните са такива.
Астероид Б 612 запази честта си благодарение на един турски диктатор, който наложи на народа си да се облича по европейски под страх от смъртно наказание. Астрономът повтори доказателството си през 1920 година, облечен в много елегантен фрак. Този път всички бяха на неговото мнение.
Ако ви разказах тези подробности за астероид Б 612 и ако ви доверих неговия номер, то е заради възрастните. Възрастните обичат цифрите. Когато им разказвате за някой нов приятел, те никога не ви питат за същественото. Никога не ви казват: "Какъв е гласът му? Какви игри предпочита? Събира ли пеперуди?" Те ви питат: "На каква възраст е? Колко братя има? Колко тежи? Колко печели баща му?" Едва тогава смятат, че го познават. Ако кажете на възрастните: "Видях една хубава къща от розови тухли със здравец по прозорците и с гълъби на покрива...", те не могат да си представят тази къща. Трябва да им кажете: "Видях една къща, която струва сто хиляди франка." Тогава възкликват: "Колко хубаво!"
Така, ако им кажете: "Доказателството, че малкият принц е съществувал, е, че беше очарователен, смееше се и искаше овца. Когато някой иска овца, това е доказателство, че съществува", те ще свият рамене и ще се отнесат с вас като с дете. Но ако им кажете: "Планетата, от която дойде, е астероид Б 612", тогава ще се убедят и ще ви оставят на мира с въпросите си. Такива са. Не бива да им се сърдим. Децата трябва да бъдат много снизходителни към възрастните.
Разбира се, ние, които разбираме живота, не щем да знаем за номерата! Бих искал да започна този разказ като приказка. Бих искал да кажа:
"Имало едно време един малък принц, който живеел на планета, малко по-голяма от него, и имал нужда от приятел..." За онези, които разбират живота, това би изглеждало много по-вярно.
Защото не искам книгата ми да бъде четена лекомислено. Изпитвам такава тъга, като разказвам тези спомени. Минаха вече шест години, откакто моят приятел си отиде със своята овца. И ако тук се опитвам да го опиша, то е, за да не го забравя. Тъжно е да забравиш приятел. Не всички са имали приятел. И аз може да стана като възрастните, които не се интересуват от нищо друго, освен от цифри. Ето затова си купих кутия с бои и моливи. На моите години е трудно да започнеш пак да рисуваш, когато никога не си правил други опити освен боа отвън и боа отвъртре, и то шестогодишен! Ще се постарая, разбира се, да направя портрети, които най-много приличат на него. Но съвсем не съм сигурен, че ще успея. Една рисунка е добра, друга никак. Бъркам също и в ръста. Веднъж малкият принц е прекалено едър. Друг път прекалено дребен. Не съм сигурен също в цвета на дрехите му. Опитвам наслуки, ту така, ту иначе, да бъде горе-долу вярно. Ще се излъжа и в някои по-важни подробности. Трябва да ми простите. Моят приятел никога не обясняваше. Може би смяташе, че съм като него. Но за нещастие аз не мога да виждам овцете през сандъците. Може би съм донякъде като възрастните. Навярно остарявам.
Всеки ден научавах по нещо за планетата, за заминаването му, за пътуването. Това ставаше постепенно, в хода на мислите. По този начин на третия ден узнах за драмата с баобабите.
И този път стана благодарение на овцата, защото малкият принц, сякаш обзет от сериозно съмнение, изведнъж ме попита:
- Нали е вярно, че овцете ядат храсти?
- Да. Вярно е.
- Ах! Много се радвам!
Не разбрах защо е толкова важно, че овцете ядат храсти. Но малкият принц добави:
- Значи ядат и баобаби?
Обясних на малкия принц, че баобабите не са храсти, а дървета, големи колкото църкви, и че дори да вземе със себе си цяло стадо слонове, това стадо няма да се справи с един единствен баобаб.
Мисълта за стадо слонове накара малкия принц да се засмее:
- Ще трябва да ги качим един върху друг.
Но отбеляза умно:
- Преди да пораснат, баобабите са били малки.
- Точно така! Но защо искаш твоите овце да ядат малки баобаби?
Той ми отговори: "Добре де! Ще видим!", като че ли ставаше дума за нещо очевидно. Трябваше много да напрегна ума си, за да разбера сам този проблем.
Наистина, на планетата на малкия принц, като на всички планети, имаше полезни и вредни растения. Следователно полезни семена от полезни растения и вредни семена от вредни растения. Но семената са невидими. Те спят, скрити в земята, докато на някое не му хрумне да се събуди. Тогава се протяга и първо плахо пуска към слънцето едно очарователно безобидно стръкче. Ако е стръкче от репичка или розов храст, може да се остави да расте на воля. Но ако е вредно растение, трябва да се изскубне още щом проличи. А на планетата на малкия принц имаше страшни семена... семената на баобабите. Почвата на планетата бе заразена с тях. А ако човек се остави прекалено дълго на баобаба, никога вече не може да се отърве от него. Той задръства цялата планета. Пронизва я с корените си. И ако планетата е мъничка, а баобабите - многобройни, тя просто загива.


"Това е въпрос на дисциплина - каза ми по-късно малкия принц. - Когато се приготвиш сутрин, трябва да се погрижиш и за планетата. Трябва редовно да изскубваш баобабите веднага щом ги разпознаеш сред розовите храсти, на които много приличат, когато са съвсем млади. Това е много досадно, но много лесно."
Веднъж дори ме посъветва да се постарая да направя красива рисунка, за да втълпя това на децата от моята планета. "Ако някой ден тръгнат да пътешестват - каза ми, - ще им бъде полезно. Понякога няма значение, ако отложиш работата си за по-късно. Но щом става дума за баобаби, винаги е катастрофа. Знаех една планета, на която живееше един мързеливец. Не беше обърнал внимание на три храста..."
По разказа на малкия принц нарисувах тази планета. Никак не обичам да поучавам. Но за опасността от баобабите се знае толкова малко, а рисковете, които поема заблуденият в някой астероид, са толкова големи, че по изключение нарушавам своята сдържаност. Казвам: "Деца, внимавайте с баобабите!" Дълго работих върху тази рисунка, за да предупредя своите приятели за една опасност, която не подозират и с която също като мен се разминават на косъм. Урокът, който давах, си струваше усилията. Може би ще ме попитате: защо в тази книга няма други грандиозни рисунки като рисунката на баобабите? Отговорът е много прост: опитах се, но не успях. А когато рисувах баобабите, ме вдъхновяваше чувството за нещо неотложно.



Ах, мъничък принце, така постепенно разбрах твоя малък тъжен живот. Дълго време
единственото ти развлечение е било сладостта на слънчевите залези. Научих тази нова
подробност на четвъртия ден сутринта, когато ти ми каза:

- Много обичам слънчевите залези. Хайде да видим един залез...
- Но трябва да почакаме...
- Какво да почакаме?
- Да почакаме залеза.
Отначало ти изглеждаше много учуден, а след това се засмя на себе си. И ми каза:
- Все си мисля, че съм у дома!
Наистина. Всички знаят, че когато в Съединените щати е обед, във Франция слънцето залязва.
Достатъчно е да можеш за една минута да се пренесеш във Франция, за да присъстваш на
залеза. За съжаление Франция е много далеч. Но на твоята толкова малка планета е стигало
само да дръпнеш стола на няколко крачки. И ти си гледал вечерния здрач всеки път,
когато поискаш...
- Един ден видях как слънцето залязва четирийсет и четири пъти!
И малко след това добави:
- Знаеш ли... когато човек е много тъжен, обича слънчевите залези...
- Значи през онзи ден с четирийсет и четирите пъти си бил много тъжен?
Но малкият принц не ми отговори.
На петия ден пак благодарение на овцата пред мен се разкри тайната на живота на малкия принц. Попита ме внезапно, без предисловие, като резултат от дълго и мълчаливо обмислян проблем:
- Щом овцата яде храсти, тя яде и цветя?
- Овцата яде всичко, каквото намери.
- Дори цветя, които имат бодли?
- Да. Дори цветя, които имат бодли.
- Тогава за какво служат бодлите?
Не знаех. В този момент се мъчех да отвия един прекалено стегнат болт на моя мотор. Бях угрижен, защото повредата започваше да ми изглежда много сериозна, а водата за пиене свършваше и вече се страхувах от най-лошото.
- За какво служат бодлите?
Малкият принц никога не се отказваше от въпрос, който веднъж е задал. Бях ядосан на болта и отговорих каквото ми хрумна:
- Бодлите не служат за нищо, цветята ги имат от чиста злоба.
- О!
Той млъкна, но после ми отвърна с някаква ненавист:
- Не ти вярвам! Цветята са слаби. Наивни са. И се пазят, както могат. Мислят се за страшни с техните бодли.
Не отговорих. В този миг си казвах: " Ако този болт не се отвърти, ще го избия с един удар
на чука." Малкият принц пак прекъсна мислите ми:
- И ти смяташ, че цветята...
- Не! Не! Нищо не смятам! Отговорих ти каквото ми хрумна. Зает съм със сериозни неща.
Той ме изгледа смаян.
- Със сериозни неща!
Стоях пред него с чук в ръка, с пръсти, черни от машинното масло, наведен над някакъв предмет, който му изглеждаше много грозен.
- Говориш като възрастните!
Малко се засрамих. Но той безмилостно добави:
- Всичко объркваш... всичко смесваш!
Наистина беше много ядосан. Тръсна срещу вятъра златисти коси:
- Знам една планета с един червендалест господин. Той никога не е помирисвал цвете. Никога не е поглеждал звезда. Никога не е обичал никого. Никога не е правил друго, освен сметки. Цял ден повтаря като теб: "Аз съм сериозен човек! Аз съм сериозен човек!", и се надува от гордост. Но това не е човек, а гъба!
- Какво?
- Гъба!
Малкият принц бе пребледнял от гняв.
- От милиони години цветята произвеждат бодли. От милиони години овцете въпреки това ядат цветята. И не е сериозно да искаш да разбереш защо цветята толкова се мъчат да си произвеждат бодли, които никога не служат за нищо? Не е важна тази война между овцете
и цветята? Не е по-сериозно и по-важно от сметките на един дебел червен господин? И ако аз познавам едно-единствено цвете на света, което не съществува никъде освен на моята планета, а една малка овца може някоя сутрин да го унищожи с едно движение ей така,
без да си дава сметка какво прави, това не е важно!
Той се изчерви, после продължи:
- Ако обичаш едно цвете, което съществува само в един екземпляр сред милиони и милиони звезди, това стига, за да си щастлив, когато гледаш звездите. Мислиш си: " Моето цвете е там някъде..." Но ако овцата изяде цветето, за теб сякаш всички звезди угасват! И това не е важно!
Не можа да каже нищо повече. Внезапно избухна в ридания. Беше вече нощ. Оставих инструментите. Не ме интересуваха нито чукът, нито болтът, нито жаждата, нито смъртта. На една звезда, на една планета, моята планета, Земята, имаше един малък принц, когото
трябваше да утеша. Прегърнах го. Залюлях го. Казах му:
- Цветето, което обичаш не е в опасност... Аз ще нарисувам намордник на твоята овца... Ще нарисувам броня за твоето цвете... Ще...

Изобщо не знаех какво да кажа. Чувствах се съвсем несръчен. Не знаех как да стигна до сърцето му или поне да го доближа. Страната на сълзите е толкова загадъчна....
Много скоро опознах по-добре това цвете. На планетата на малкия принц имаше съвсем обикновени цветя само с един ред листенца, не заемаха никакво място и не безпокояха никого. Появяваха се сутрин сред тревата и вечер угасваха. Но това цвете бе поникнало един ден от семе, донесено неизвестно от къде, и малкият принц бе бдял над стръкчето, което не приличаше на другите стръкчета. Можеше да е някой нов вид баобаб. Но храстчето скоро спря да расте на височина и започна да си приготвя цвят. Малкият принц присъства на слагането на една огромна пъпка и усети, че тя ще се превърне в чудно видение, но цветето не спираше да се гизди, сгушено в зелената си стая. Грижливо избираше багрите си. Обличаше се бавно, оправяше едно по едно своите листенца. Не искаше да излезе съвсем измачкано като маковете. Искаше да се появи само с целия блясък на красотата си.
Е, да! Беше голяма кокетка! Тайнственото приготвяне на премяната продължи много-много дни. И ето че една сутрин точно в часа, когато слънцето изгрява, се показа. И макар че се бе трудило с такова старание, промълви с прозявка:
- Ах, тъкмо се събуждам... Моля да ме извините... Цялата съм разрошена...
Малкият принц не можа да сдържи възхищението си:
- Колко сте хубава!
- Нали - отговори нежно цветето. - И се родих едновременно със слънцето...
Малкият принц веднага долови, че не е много скромно, но пък беше толкова вълнуващо!
- Мисля, че е време за закуска - бързо добави цветето, - бъдете така добър да се погрижите за мен...
И малкият принц, съвсем смутен, намери лейка с прясна вода и го поля.


Така то много скоро го измъчи със своята малко подозрителна суетност. Един ден например,
докато говореше за своите четири бодли, каза на малкия принц:
- Сега тигрите могат да дойда със своите нокти!
- На моята планета няма тигри - възрази малкият принц, - пък и тигрите не ядат трева.
- Аз не съм трева - отговори кротко цветето.
- Извинете...
- Не се страхувам от тигрите, но се ужасявам от теченията. Нямате ли параван?
"Да се ужасява от теченията... не е присъщо на растенията - помисли малкият принц. - Това цвете има много сложен характер..."
- Вечер ще ме покривате със стъклен похлупак. У вас става много студено. Толкова е неуютно. Там, откъдето идвам...
Но не се доизказа. Беше дошло под формата на семе. Не можеше да знае нищо за другите светове. Засрамено, че се е оставило да го хванат в такава плитка лъжа, покашля два-три пъти, за да накара малкия принц да се почувства виновен:
- Ами параванът?...
- Щях да го донеса, но вие заговорихте!
Тогава то засили кашлицата си, та все пак да предизвика угризения у малкия принц.

Така въпреки доброто желание, породено от любовта му, малкият принц бързо започна да го подозира. Бе приел сериозно незначителните му думи и се почувства много нещастен.
- Не трябваше да го слушам - призна ми един ден, - човек никога не бива да слуша цветята.
Трябва да ги гледа и да вдъхва аромата им. Моето цвете изпълни с благоухание цялата ми планета, но не умеех да му се радвам. Онези думи за ноктите, вместо да ме раздразнят, трябваше да ме трогнат...

И ми довери още:
- Тогава нищо не разбирах! Би трябвало да го преценявам не по думите, а по делата. То ме изпълваше с благоухание и светлина. Изобщо не биваше да бягам! Зад дребните му хитрости трябваше да доловя неговата нежност. Цветята са толкова противоречиви! Но бях прекалено млад, за да зная как да го обичам!
Мисля, че той използва за бягството от своята планета прелета на дивите птици. В утрото на заминаването подреди планетата си много добре. Изчисти грижливо своите действащи вулкани. Имаше два действащи вулкана. Беше му много удобно сутрин да си стопля закуската на тях. Имаше и един угаснал вулкан. Но както сам казваше: "Човек никога не знае!", и изчисти също и угасналия вулкан. Когато са добре почистени, вулканите горят леко и равномерно, без да изригват. Изригванията на вулканите са като огън в комините. На нашата планета ние очевидно сме много малки, за да почистваме вулканите. Затова ни причиняват доста
неприятности.

Натъжен, малкият принц изскубна и последните стръкчета баобаби. Мислеше, че никога няма да се върне. Но онази сутрин всички тези познати занимания му се сториха изключително приятни. И когато за последен път поля цветето и се готвеше да го покрие със стъкления похлупак, усети, че му се плаче.
- Сбогом - каза той на цветето.
Но то не му отвърна.
- Сбогом - повтори той.
Цветето покашля. Но не беше от настинка.
- Бях глупава - каза най-сетне. - Моля те да ми простиш. Дано бъдеш щастлив.
Той се изненада, че няма укори. И остана така, объркан, с похлупака в ръце. Не проумяваше тази спокойна нежност.
- Разбира се, че те обичам - каза цветето. - По моя вина ти нищо не разбра. Това няма никакво значение. Но и ти беше глупав като мен. Дано бъдеш щастлив... Остави този похлупак на мира.


Не го искам вече!
- А вятърът...
- Не съм толкова настинала... Хладният нощен въздух ще ми се отрази добре. Аз съм цвете.
- А животните...
- Ако искам да видя пеперуди, трябва да изтърпя две-три гъсеници. Сигурно ще бъде много хубаво. Ако не са те, кой ще ме посети? Ти ще бъдеш далеч. А от големите животни не ме е страх. И аз имам нокти. И простодушно показа четирите си бодли. После добави:
- Не се бави, неприятно е. Решил си да заминеш. Върви.
Защото не искаше той да види, че плаче. Беше много гордо цвете...
Той се намираше в областта на астероиди 325, 326, 327, 328, 329 и 330. Тръгна да ги посещава, за да си намери занимание и да ги опознае.
На първата живееше един крал. Облечен в пурпур и хермелин, кралят седеше на съвсем обикновен, но величествен престол.
- А! Ето един поданик - извика кралят, когато съзря малкия принц.
А малкият принц се запита:
"Как може да ме познае, щом никога не ме е виждал!"
Той не знаеше, че за кралете светът е много опростен. Всички хора са поданици.
- Приближи се, да те видя по-добре - каза му кралят, който се почувства много горд, че е крал на някого.
Малкият принц се огледа къде да седне, но цялата планета бе заета от великолепната хермелинова мантия. И остана прав, но беше уморен и се прозя.
- Да се прозяваш в присъствието на краля противоречи на етикета - каза му монархът. - Забранявам ти.
- Не мога да се спра - отговори съвсем смутен малкият принц. - Идвам след дълго пътуване и не съм спал...
- Тогава - рече кралят - ти заповядвам да се прозяваш. От години не съм виждал някой да се прозява. За мен прозевките са интересни. Хайде! Прозей се пак. Това е заповед.
- Притеснявам се... Не мога вече... - отвърна малкият принц целият зачервен.
- Хм! Хм! - каза кралят. - Тогава ти заповядвам ту да се прозяваш, ту да...
Той заговори неясно, изглеждаше обиден.
Защото кралят държеше извънредно много неговия авторитет да бъде уважаван. Не понасяше неподчинение. Беше абсолютен монарх. Но тъй като беше много добър, даваше разумни заповеди.
"Ако заповядам - казваше обикновено, - ако заповядам на един генерал да се превърне в морска птица и той не се подчини, генералът няма да бъде виновен. Виновен ще бъда аз."
- Мога ли да седна? - попита плахо малкият принц.
- Заповядвам ти да седнеш - отговори му кралят и величествено придърпа края на хермелиновата си мантия.
Но малкият принц се чудеше. Планетата беше съвсем мъничка. Над какво можеше да властва кралят?
- Ваше величество - каза му той, - моля да ме извините, че ви питам...
- Заповядвам ти да ме попиташ - побърза да отвърне кралят.
- Ваше величество... над какво властвате?
- Над всичко - отговори съвсем простичко кралят.
- Над всичко ли?
Със скромно движение кралят посочи своята планета, другите планети и звездите.
- Над всичко това ли? - рече малкият принц.
-Над всичко това - отвърна кралят.
Защото беше не само абсолютен, но и всемирен монарх.
- И звездите подчиняват ли ви се?
- Разбира се - каза кралят. - Веднага се подчиняват. Аз не търпя неподчинение.
Подобно могъщество смая малкия принц. Ако разполагаше с него, би могъл да присъства не на четирийсет и четири, а на седемдесет и два или на сто, дори на двеста слънчеви залеза в един и същи ден, без нито веднъж да помести стола си! И тъй като споменът за неговата изоставена планета малко го натъжи, той се осмели да помоли кралят за едно благоволение:
- Иска ми се да видя един слънчев залез... Направете ми това удоволствие... Заповядайте на слънцето да излезе...
- Ако заповядам на един генерал да хвърчи като пеперуда от цвете на цвете или да напише трагедия, или да се преобрази на морска птица и ако генералът не изпълни получената заповед, кой от двамата ще бъде виновен, той или аз?
- Вие - каза твърдо малкият принц.
- Точно така. От всекиго трябва да се изисква - продължи кралят - това, което може да изпълни. Властта се крепи преди всичко на разума. Ако заповядаш на народа си да се хвърли в морето, той ще направи революция. Аз имам право да изисквам подчинение, защото моите заповеди са разумни.
- Е, ами моят залез? - напомни му малкият принц, който зададеше ли въпрос, никога не го забравяше.
- Ще го имаш. Аз ще го поискам. Но според моята наука за управление ще почакам, докато условията станат благоприятни.
- А кога ще бъде това? - осведоми се малкият принц.
- Хм! Хм! - отговори му кралят, като преди това погледна дебелия си календар. - Хм! Хм!... Ще бъде към... към... ще бъде довчера към седем часа и четирийсет минути! И ще видиш как добре ми се подчиняват.
Малкият принц се прозя. Съжаляваше за изпуснатия залез. Освен това вече малко се отегчаваше:
- Няма какво повече да правя тук - каза той на краля. - Ще си замина.
- Не заминавй - отвърна кралят, който беше много горд, че има един поданик. - Не заминавай, назначавам те министър!
- Министър на какво?
- На... на правосъдието!
- Но тук няма кого да съдим!
- Не се знае - каза му кралят. - Още не съм обиколил кралството си. Много стар съм, тук няма място за каляска, а се уморявам да ходя пеша.
- О- каза малкият принц, който се бе навел, за да хвърли поглед към отвъдната страна на планетата, - вече видях. Там също няма никой...
- Тогава ще съдиш сам себе си - отговори му кралят. - Това е най-трудно. Много по-трудно е да съдиш себе си, отколкото другите. Ако можеш да съдиш правилно себе си, значи си истински мъдрец.
- Аз - отвърна малкият принц - мога да съдя себе си където и да съм. Не е необходимо да живея тук.
- Хм, хм! - рече кралят. - Струва ми се, че на моята планета има някъде един стар плъх. Чувам го нощем. Можеш да съдиш този стар плъх. От време на време ще го осъждаш на смърт. Така неговият живот ще зависи от твоето правосъдие. Но за да го пазим, ти всеки път ще го помилваш. Един-единствен ни е.
- Аз - отговори малкият принц - не обичам да осъждам на смърт и си отивам.
- Не - каза кралят.
Но малкият принц вече бе готов и не искаше да огорчава повече стария владетел:
- Ако ваше величество желае да му се подчиняват точно, би могъл да ми даде една разумна заповед. Би могъл да ми заповяда например да замина веднага. Струва ми се, че условията са благоприятни...
И тъй като кралят не му отговори, малкият принц първо се поколеба, след това въздъхна и тръгна.
- Назначавам те за мой посланик - бързо викна подире му кралят.
Имаше много властен вид.
"Възрастните са доста странни", каза си малкият принц, докато пътуваше.
На втората планета живееше един суетен човек.
- О, о! Ето идва един почитател, който идва да ме посети! - извика отдалеч суетният, щом съзря малкия принц.
Защото за суетните другите хора са почитатели.
- Добър ден - каза малкият принц. - Имате странна шапка.
- За да поздравявам - отговори суетният. - Да поздравявам, когато ми ръкопляскат. За нещастие от тук не минава никой.
- Така ли! - възкликна малкият принц, защото не го разбра.
- Плесни с ръце - обясни суетният.
Малкият принц плесна с ръце. Суетният поздрави скромно, като вдигна шапката си.
"Това е по-смешно, отколкото при царя", каза си малкия принц.
Започна да ръкопляска. Суетният отново започна да поздравява, вдигайки шапката си. След петминутно упражнение малкият принц се умори от еднообразната игра:
- А какво се прави - попита той, - за да оставите шапката?
Но суетният не го чу. Суетните не чуват нищо, освен похвалите.
- Ти наистина ли много се възхищаваш от мен? - попита той малкия принц.
- Какво значи да се възхищавам?
- Да се възхищаваш, значи да признаваш, че аз съм най-хубавият, най-добре облеченият, най-богатият и най-умният на планетата.
- Но ти си сам на твоята планета!
- Все пак възхищавай се от мен! Направи ми това удоволствие!
- Аз ти се възхищавам - рече малкият принц и сви леко рамене, - но какво значение има това за теб?
И си тръгна.
"Възрастните наистина са много странни", каза си просто малкият принц, докато пътуваше.
На следващата планета живееше един пияница. Това посещение бе много кратко, но потопи малкия принц в дълбока тъга.

- Какво правиш? - каза той на пияницата, когото завари седнал мълчаливо пред една редица празни и друга редица пълни бутилки.
- Пия - отвърна мрачно пияницата.
- Защо пиеш? - попита го малкият принц.
- За да забравя - отговори пияницата.
- Да забравиш какво? - поинтересува се малкият принц, който вече го съжаляваше.
- Да забравя, че ме е срам - призна пияницата, като наведе глава.
- Срам от какво? - попита малкият принц, който искаше да му помогне.
- От това, че пия! - завърши пияницата и потъна окончателно в мълчание.
А малкият принц си тръгна в недоумение.
"Възрастните наистина са много, много странни", каза си той, докато пътуваше.
Четвъртата планета беше планетата на един бизнесмен. Този човек беше толкова зает, че дори не вдигна глава, когато малкият принц пристигна.
- Добър ден - каза малкият принц. - Цигарата ви е угаснала.
- Три и две правят пет. Пет и седем - дванайсет. Дванайсет и три - петнайсет. Добър ден. Петнайсет и седем - двайсет и две. Двайсет и две и шест - двайсет и осем. Нямам време да я запаля пак. Двайсет и шест и пет - трийсет и едно. Уф! Това прави петстотин и един милиона шестстотин двайсет и две хиляди седемстотин трийсет и едно.


- Петстотин милиона какво?
- А? Още ли си тук? Петстотин и един милиона... не знам вече какво... Толкова работа имам! Аз съм сериозен човек, не се забавлявам с празни приказки! Две и пет - седем...
- Петстотин и един милиона какво? - повтори малкият принц, който, зададеше ли въпрос, никога не се отказваше от него.
Бизнесменът вдигна глава:
- За петдесет и четири години, откакто живея на тази планета, са ме безпокоили само три пъти. Първият път преди двайсет и две години, беше един бръмбар, паднал Бог знае откъде. Вдигаше ужасен шум и в една сметка направих четири грешки. Вторият път преди единайсет години от пристъп на ревматизъм. Аз не правя упражнения. Нямам време да се мотая. Аз съм сериозен човек. Третия път... ето на, сега! Та, казах, петстотин и един милиона...
- Милиона какво?
Бизнесменът разбра, че няма никаква надежда за спокойствие:
- Милиони от онези малки неща, които се виждат понякога в небето.
- Мухи ли?
- Не, не, малки неща, които блестят.
- Пчели ли?
- Не, не. Малки златни неща, за които мечтаят мързеливците. Но аз съм сериозен. Нямам време да се прехласвам.
- А! Звезди ли?
- Точно така. Звезди.
- И какво правиш с тези звезди?
- Какво правя ли?
- Да.
- Нищо. Притежавам ги.
- Притежаваш звездите?
- Да.
- Но аз вече видях един крал, който...
- Кралете не притежават. Те само властват над другите. Това е съвсем различно.
- А за какво ти е да притежаваш звездите?
- За да бъда богат.
- А за какво ти е да си богат?
- Ако някой намери други звезди, да ги купувам.

"Този тук - каза си малкия принц - разсъждава горе - долу като пияницата."
Въпреки това зададе още въпроси:
- Как може да се притежават звездите?
- Чии са те? - отвърна намусено бизнесменът.
- Не зная. Ничии.
- Тогава са мои, защото аз пръв съм се сетил.
- Това достатъчно ли е?
- Разбира се. Когато намериш диамант, който не е на никого, той е твой. Когато намериш остров, който не е на никого, той е твой. Когато на теб пръв ти хрумне някоя идея, ти взимаш патент за нея и тя е твоя. Аз притежавам звездите, защото никой преди мен не се е сетил да ги притежава.
- Вярно - рече малкият принц. - А какво ги правиш?
- Разпореждам се с тях. Броя ги, после пак ги броя - каза бизнесменът. - Трудно е. Но аз съм сериозен човек!
За малкият принц това не беше достатъчно.
- Ако аз притежавам шалче, мога да го сложа на врата си и да го нося. Ако притежавам цвете, мога да откъсна своето цвете и да го отнеса. Но ти не можеш да обереш звездите!
- Не, но мога да ги сложа в банката.
- Какво значи това?
- Това значи, че написвам на листче хартия броя на своите звезди. И после заключвам това листче в едно чекмедже.
- Това ли е всичко?
- Това е достатъчно.
"Забавно - помисли малкият принц. - Доста поетично е. Но не е много сериозно."
Малкият принц смяташе за сериозни неща не тези, които възрастните смятат.
- Аз - продължи той - притежавам едно цвете, което поливам всеки ден. Притежавам три вулкана, които чистя всяка седмица. Чистя също и угасналия. Човек никога не знае. За моите вулкани и за моето цвете е полезно, че ги притежавам. Но ти не си полезен за звездите...
Бизнесменът отвори уста, но не можа да отговори нищо и малкият принц си отиде.
"Възрастните наистина са невероятно странни", каза си просто той, докато пътуваше.
Шестата планета беше десет пъти по-голяма. На нея живееше един стар господин, който пишеше огромни книги.
- Я, гледай! Един изследовател! - извика той, когато забеляза малкия принц.
Малкият принц седна на масата и въздъхна леко. Толкова дълго бе пътувал!
- Откъде идваш? - попита го старият господин.


- Каква е тази дебела книга? - каза малкият принц. - Какво правите тук?
- Аз съм географ - рече старият господин.
- Какво е географ?
- Това е учен, който знае къде са моретата, реките, градовете, планините и пустините.
- Много интересно - каза малкият принц. - Най-после една истинска професия!
И огледа планетата на географа. Никога не бе виждал по-величествена планета.
- Вашата планета е много хубава. Има ли океани?
- Не мога да зная - каза географът.
- Ах! (Малкият принц бе разочарован.) Ами планини?
- Не мога да зная - каза географът.
- А градове, реки и пустини?
- И това не мога да зная - каза географът.
- Но вие сте географ!
- Точно така - отвърна географът, - но не съм изследовател. Нямам никакви изследователи. Географът не брои градовете, реките, планините, океаните и пустините. Географът е прекалено важен, за да се скита. Той не напуска кабинета си. Но приема там изследователите. Разпитва ги и си записва техните разкази. И ако разказите на някои от тях му се сторят интересни, географът изисква да се направи анкета за морала на изследователя.
- Защо?
- Защото изследовател, който лъже, би предизвикал катастрофи в географските книги. Също и изследовател, който пие много.
- Познавам един - рече малкият принц, - който би бил лош изследовател.
- Възможно е. Та когато моралът на изследователя изглежда добър, прави се анкета за неговото откритие.
- Отиват да видят ли?
- Не. Това е прекалено сложно. Но настояват изследователя да представи доказателства. Ако се отнася например, за откриване на голяма планина, искат да донесе от нея големи камъни.
Изведнъж географът се развълнува.
- Но ти идваш отдалеч! Ти си изследовател! Ти ще ми опишеш своята планета!
И като разтвори дебелата книга, географът наостри молива си. Разказите на изследователите се записват първо с молив. Едва след като изследователя представи доказателства, го записват с мастило.
- Е? - рече въпросително географът.
- О! - каза малкият принц. - При мен не е много интересно, всичко е съвсем мъничко. Имам три вулкана. Два действащи и един угаснал. Но човек никога не знае.
- Човек никога не знае - рече географът.
- Имам и едно цвете.
- Ние не записваме цветята - каза географът.
- Но защо? Те са най-красивото нещо!
- Защото цветята са ефимерни.
- Какво значи "ефимерно"?
- Географиите - каза географът - са най-ценните от всички книги. Никога не остаряват. Много рядко някоя планина променя мястото си. Много рядко някой океан остава без вода. Ние пишем за вечни неща.
- Но угасналите вулкани могат да се събудят - прекъсна го малкият принц. - Какво значи "ефимерно"?
- Дали вулканите са угаснали или действащи, за нас няма значение - каза географът. - За нас е важна планината. Тя не се променя.
- Но какво значи "ефимерно"? - повтори малкият принц, който зададеше ли въпрос, никога не се отказваше от него.
- Това значи "застрашено от скорошно изчезване".
- Моето цвете е застрашено от скорошно изчезване?
- Разбира се.
"Моето цвете е ефимерно - каза си малкият принц - и има само четири бодли, за да се защитава от целия свят! А аз го оставих съвсем самичко!"
За пръв път го обзе съжаление. Но пак се овладя.
- Къде ме съветвате да отида? - попита малкият принц.
- На планетата Земя - отговори му географът. - Тя се ползва с добро име...
И малкият принц си тръгна, замислен за своето цвете.

И така, седмата планета беше Земята.
Земята не е каква да е планета! В нея има сто и единайсет крале (без да забравяме, разбира се, и негърските), седем хиляди географи, деветстотин хиляди бизнесмени, седем и половина милиона пияници, триста и единайсет милиона суетни хора, накратко, около два милиарда възрастни.
За да ви дам представа за размерите на Земята, ще ви кажа, че преди откриване на електричеството трябваше да се поддържа, общо за шестте континента, истинска армия от четиристотин шейсет и две хиляди петстотин и единайсет фенерджии за уличното осветление.
Погледнато малко отдалеч, това изглеждаше великолепно. Движенията на тази армия бяха отмерени, като стъпките на оперен балет. Първи бяха фенерджиите в Нова Зеландия и Австралия. След като запалваха лампите си, отиваха да спят. Тогава в танца влизаха фенерджиите в Китай и Сибир. След това те също изчезваха зад кулисите. Тогава идваше ред на фенерджиите в Русия и Индия. После на тези в Африка и Европа. После на фенерджиите в Южна Америка. После на тези в Северна Америка. И никога не объркваха реда за излизането си на сцената. Беше величествена гледка.
Само фенерджията на единствения уличен фенер на Северния полюс и неговия събрат на единствения уличен фенер на Южния полюс водеха безделен и безгрижен живот - работеха само два пъти в годината.
Когато човек иска да бъде остроумен, случва се неволно да поукраси истината. Не бях съвсем честен, когато ви разказвах за уличните фенерджии. Има опасност онези, които не познават нашата планета, да получат невярна представа за нея. Хората заемат съвсем малко място на Земята. Ако двата милиарда жители, които населяват Земята, застанат прави и малко сгъстени, като на митинг, спокойно биха се сместили на градски площад, трийсет километра дълъг и трийсет километра широк. Цялото човечество може да бъде струпано върху най-малкото островче в Тихия океан.
Разбира се, възрастните няма да ви повярват. Те си въобразяват, че заемат много място. Чувстват се значителни като баобабите. Затова ги посъветвайте да го пресметнат. Те обожават цифрите, ще им хареса. Но не си губете времето с това ученическо наказание. Безполезно е. Вие имате доверие в мен.
Щом стъпи на Земята, малкият принц бе много изненадан, че не вижда никого. Вече се страхуваше, че е сбъркал планетата, когато в пясъка мръдна колелце с лунен цвят.
- Добър вечер - каза за всеки случай малкият принц.
- Добър вечер - каза змията.
- На коя планета съм паднал? - попита малкият принц.
- На Земята, в Африка - отговори змията.
- Ах!... Значи на Земята няма никой?
- Тук е пустиня. В пустините няма никой. Земята е голяма - обясни змията.

Малкият принц седна на един камък и вдигна поглед към небето:
- Питам се - рече той - дали звездите не са осветени, за да може всеки да намери някой ден своята. Виж моята планета. Тя е точно над нас... Но колко е далеч!
- Хубава е - каза змията. - За какво си дошъл тук?
- Имах неприятности с едно цвете - отвърна малкият принц.
- Ах! - рече змията.
И млъкнаха.
- Къде са хората? - обади се най-сетне малкият принц. - В пустинята човек се чувства малко самотен...
- Човек е самотен и сред хората - отговори змията.
Малкият принц я гледа дълго:
- Ти си странно животно - каза й накрая той. - Тънка колкото един пръст...
- Но съм по-могъща от пръста на крал - рече змията.
- Малкият принц се усмихна:
- Не си толкова могъща... дори нямаш крака... дори не можеш да пътешестваш...
- Мога да те отнеса по-далече от всеки кораб - каза змията.
Тя се нави около глезена на малкия принц като златна гривна:
- Връщам всеки, когото докосна, на земята, от която е произлязъл - добави тя. - Но ти си чист и идваш от звезда...
Малкият принц не отговори.
- Жал ми е за теб, толкова си слаб върху тази Земя от гранит. Някой ден, ако много затъжиш за твоята планета, мога да ти помогна. Мога...
- О! Разбрах те чудесно - каза, - но защо винаги говориш със загадки?
- Аз разрешавам всички загадки - отговори змията.
И млъкнаха.
Малкият принц прекоси пустинята и видя само едно цвете. Едно цвете с три листенца, съвсем незначително цвете...
- Добър ден - каза малкият принц.
- Добър ден - каза цветето.
- Къде са хората? - попита учтиво малкият принц.
Цветето бе видяло един керван, минал някога край него:
- Хората ли? Мисля, че има шест - седем. Видях ги преди години. Но човек никога не знае къде да ги открие. Вятърът ги носи. Нямат корени и това им пречи много.
- Сбогом - рече малкият принц.
- Сбогом - рече цветето.
Малкият принц се изкачи на една висока планина. Единствените планини, които бе виждал някога, бяха трите вулкана, стигащи до коляното му. И угасналият вулкан му служеше за столче. "От такава висока планина - каза си малкият принц - ще обхвана с един поглед цялата планета и всички хора..." Но не видя нищо друго, освен острите скали на един връх.
- Добър ден - каза за всеки случай той.
- Добър ден... Добър ден... Добър ден... - отвърна ехото.
- Кои сте вие? - каза малкият принц.
- Кои сте вие... кои сте вие... кои сте вие... - отвърна ехото.
- Бъдете мои приятели, аз съм сам - каза той.
- Аз съм сам...аз съм сам... аз съм сам... - отвърна ехото.


"Каква странна планета! - помисли си той. - Цялата суха, цялата с остри върхове и цялата солена. И хората нямат въображение. Повтарят каквото им кажеш... На моята планета имах едно цвете, то винаги заговаряше първо..."



Но след като дълго бе вървял сред пясъците, скалите и снеговете, малкият принц накрая намери път. А всички пътища водя при хората.
- Добър ден - каза той.
Беше градина с цъфнали рози.
- Добър ден - казаха розите.
Малкият принц ги погледна. Всички приличаха на неговото цвете.
- Кои сте вие? - попита ги той смаян.
- Ние сме рози - казаха розите.
- Ах! - възкликна малкият принц.
И се почувства много нещастен. Неговата роза му казваше, че тя е единствена в цялата вселена. А ето че тук, само в една градина, имаше пет хиляди, всичките като нея!
"Ако види това - каза си той, - ще бъде обидена... Ще започне да кашля много силно и ще се престори, че умира, за да не изглежда смешна. А аз ще бъда длъжен да се преструвам, че се грижа за нея като за болна, защото иначе, за да унижи и мен, тя наистина ще се остави да умре..."
И добави: "Мислех се за богат, защото имам неповторимо цвете, а съм притежавал най-обикновена роза. Това и трите вулкана, високи до коляното ми, единият от които е угаснал може би завинаги, с тези неща аз не съм никакъв принц..." И легнал в тревата, той заплака.
Тъкмо тогава се появи лисицата.
- Добър ден - каза лисицата.
- Добър ден - отговори учтиво малкият принц и се обърна, но не видя нищо.
- Тук съм, под ябълковото дърво...
- Коя си ти? - каза малкият принц. - Много си хубава...
- Аз съм лисица - рече лисицата.
- Ела да поиграем - предложи й малкият принц. - Толкова съм тъжен...
- Не мога да играя с теб - отвърна лисицата. - Не съм опитомена.
- Ах, извинявай - каза малкият принц.
Но като помисли, добави:
- Какво значи "да опитомиш"?
- Ти не си оттук - рече лисицата, какво търсиш?
- Търся хората - каза малкият принц. - Какво значи "да опитомиш"?
- Хората имат пушки - каза лисицата - и ходят на лов. Много е неприятно! Отглеждат и кокошки. Интересува ги само това. Ти кокошки ли търсиш?
- Не - каза малкият принц. - Търся приятели. Какво значи "да опитомиш"?
- Това е нещо отдавна забравено. Значи "да се обвържеш".
- Да се обвържеш ли?
- Разбира се - потвърди лисицата.- За мен ти още си само момченце, което прилича на сто хиляди други момченца. И нямам необходимост от теб. А и ти нямаш необходимост от мен. За теб аз съм лисица, която прилича на сто хиляди други лисици. Но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света...
- Започвам да разбирам - каза малкият принц. - Има едно цвете..., мисля, че ме е опитомило.
- Възможно е - каза лисицата. - На Земята могат да се видят всякакви неща...
- О, не е на Земята - каза малкият принц.
Лисицата бе много озадачена:
- На друга планета?
- Да.
- Има ли ловци на тази планета?
- Не.
- Това е интересно. А кокошки?
- Не.
- Нищо не е съвършено - въздъхна лисицата.
Но пак се върна към мисълта си:
- Животът ми е еднообразен. Аз ходя на лов за кокошки, хората ходят на лов за лисици. Всички кокошки си приличат и всички хора си приличат. Малко е досадно. Но ако ме опитомиш, в живота ми ще грейне слънце. Ще чувам шум от стъпки, съвсем различен от всички други. Стъпките на другите ме прогонват под земята. Твоите стъпки ще ме викат като музика да изляза от дупката. Освен това погледни! Виждаш ли житните ниви ей там? Аз не ям хляб. За мен житото е безполезно. Житните ниви не ми напомнят нищо. И това е тъжно! Но твоята коса е с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде прекрасно! Житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. И ще обичам шума на вятъра в житата...


Лисицата млъкна и дълго гледа малкия принц:
- Моля те... опитоми ме! - каза тя.
- На драго сърце - отговори малкият принц, - но нямам много време. Трябва да намеря приятели и да разбера много неща.
- Можеш да разбереш само нещата, които си опитомил - каза лисицата. - Хората вече нямат време да разбират нищо. Купуват от търговците напълно готови неща. Но тъй като няма търговци на приятели, хората вече нямат приятели. Ако искаш приятел, опитоми ме!
- Какво трябва да направя? - попита малкият принц.
- Трябва да бъдеш много търпелив - обясни лисицата. - Отначало ще седнеш малко по-далеч от мен, така, в тревата. Ще те гледам с крайчеца на окото и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки ден ще можеш да сядаш мако по-близо...
На другия ден малкият принц се върна.
- По-добре идвай в един и същи час - каза лисицата. - Ако идваш например в четири следобед, аз още от три часа ще започна да се чувствам щастлива. Колкото повече наближава часът, толкова по-щастлива ще бъда. В четири вече ще се вълнувам и ще се безпокоя, ще открия цената на щастието! Но ако идваш, когато ти хрумне, никога няма да зная за кога да подготвя сърцето си... Необходими са обреди.
- Какво е обред? - попита малкият принц.
- И това е нещо отдавна забравено - каза лисицата. - Именно то прави един ден различен от другите дни, един час различен от другите часове. Моите ловци например имат един обред. В четвъртък танцуват със селските момичета. Така четвъртък е един прекрасен ден! Аз ходя на разходка чак до лозята. Ако ловците танцуваха, когато им хрумне, всички дни щяха да си приличат и аз нямаше да имам миг покой.



Така малкият принц опитоми лисицата. И когато наближи часът на заминаването:
- Ах! - каза лисицата. - Ще заплача.
- Ти си виновна - отвърна малкият принц, - не ти желаех нищо лошо, но ти поиска да те опитомя...
- Разбира се - каза лисицата.
- Но ще плачеш! - рече малкият принц.
- Разбира се - каза лисицата.
- Тогава не печелиш нищо!
- Печеля - отговори лисицата - заради цвета на житото.
И добави:
- Иди да видиш отново розите. Ще разбереш, че твоята е единствена на света. После се върни да се сбогуваме и ще ти подаря една тайна.

Малкият принц отиде да види пак розите.
- Вие въобще не приличате на моята роза и още не сте нищо - каза им той. - Никой не ви е опитомил и вие не сте опитомили никого. Сега сте такива, каквато бе моята лисица. Беше само лисица, подобна на сто хиляди други. Но я направих моя приятелка и сега е единствена на света.
И розите много се смутиха.
- Хубави сте, но сте празни - продължи малкият принц. - За вас не може да се умре. Разбира се, случаен минувач би помислил, че моята роза прилича на вас. Но тя сама е много по-важна от вас всичките, защото тъкмо нея поливах. Защото тъкмо нея поставях под стъклен похлупак. Защото тъкмо нея пазех с параван. Защото тъкмо върху нея убих гъсениците (освен две-три, за пеперуди). Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали и дори понякога да мълчи. Защото е моята роза.

И се върна при лисицата.
- Сбогом... - каза той.
- Сбогом - каза лисицата. - Ето моята тайна. Много е проста: истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите.
- Същественото е невидимо за очите - повтори малкият принц, за да го запомни.
- Времето, което си изгубил за твоята роза, я прави толкова важна.
- Времето, което съм изгубил за моята роза... - каза малкият принц, за да го запомни.
- Хората са забравили тази истина - рече лисицата. - Но ти не трябва да я забравяш. Ти ставаш отговорен завинаги за това, което си опитомил. Ти си отговорен за твоята роза...
- Аз съм отговорен за моята роза... - повтори малкият принц, за да го запомни.


- Добър ден - каза малкият принц.
- Добър ден - каза стрелочникът.
- Какво правиш тук? - попита малкият принц.
- Разпределям пътниците по хиляда - отвърна стрелочникът. - Изпращам влаковете, които ги отнасят ту надясно, ту наляво.
Бърз влак, целият в светлини, изтрещя като грамотевица и раздруса будката на стрелочника.
- Много бързат - каза малкият принц. - Какво търсят?
- И самият машинист не знае - отговори стрелочникът.
Друг светнал бърз влак прогърмя в обратната посока.
- Връщат ли се вече? - попита малкият принц.
- Не са същите - каза стрелочникът. - Тук се разминават.
- Не им ли е харесало там, където са били!
- Никога не ни харесва там, където сме - каза стрелочникът.
Изтрещя гръмотевица на трети светнал бърз влак.
- Тези преследват първите ли? - попита малкият принц.
- Нищо не преследват - рече стрелочникът. - Спят вътре или се прозяват. Само децата притискат носове в стъклата.
- Само децата знаят какво търсят - каза малкият принц. - Те губят време за една парцалена кукла и тя става много важна, и ако им я вземат, плачат...
- Щастливци - каза стрелочникът.
- Добър ден - каза малкият принц.
- Добър ден - каза търговецът.
Беше търговец на усъвършенствани хапчета, които утоляват жаждата. Гълташ по едно хапче седмично и вече не я усещаш.
- Защо ги продаваш? - попита малкият принц.
- Спестяват много време - каза търговецът. - Специалистите изчислиха. Петдесет и три минути седмично.
- И какво правят хората с тези петдесет и три минути?
- Каквото поискат...
"Ако разполагах - каза си малкият принц - с петдесет и три минути, бих тръгнал съвсем спокойно към някой извор..."

Беше осмият ден от принудителното ми кацане в пустинята и изслушах историята за търговеца, докато пиех последната глътка от запаса си с вода.
- Виж какво - казах на малкият принц, - твоите спомени са много красиви, но още не съм поправил самолета, вече нямам вода за пиене и ще бъда щастлив, ако можех като теб да тръгна съвсем спокойно към някой извор!
- Моята приятелка лисицата... - подхвана той.
- Мъничък мой, вече не става дума за лисицата!
- Защо?
- Защото от жажда се умира...
Той не ме разбра и отговори:
- Добре е да си имал приятел, дори ако трябва да умреш. Много се радвам, че лисицата ми беше приятелка...
"Той не осъзнава опасността - казах си. - Никога не е изпитвал нито глад, нито жажда. Стига му малко слънце..."
Но той ме погледна и отвърна на моята мисъл:
- И аз съм жаден... нека потърсим кладенец...
Махнах уморено с ръка: безсмислено е да търсиш наслуки кладенец в безкрая на пустинята. Все пак тръгнахме.

Вървяхме мълчаливо с часове, нощта падна и звездите започнаха да изгряват. От жажда малко ме тресеше и ги виждах като насън. Думите на малкият принц танцуваха в съзнанието ми.
- Значи ти също си жаден? - попитах го.
Но той не отговори на въпроса ми. Каза само:
- Водата помага и на сърцето...
Не го разбрах, но млъкнах... Знаех, че не бива да го разпитвам.
Беше уморен. Седна. Аз седнах до него. И след кратко мълчание той добави:
- Звездите са хубави заради едно цвете, което не се вижда...
Отговорих "Разбира се" и без да казвам нищо повече, се загледах в гънките на пясъка, огрени от луната.
- Пустинята е хубава - допълни той.
Беше вярно. Винаги съм обичал пустинята. Сядаш върху някоя пясъчна дюна. Не виждаш нищо. Не чуваш нищо. И все пак нещо свети тихо...
- Пустинята е хубава - каза малкият принц, - защото крие някъде кладенец...
Изненадах се, когато изведнъж разбрах откъде идва това тайнствено сияние на пясъка. Като малък живеех в старинна къща, в която според преданието имаше заровено съкровище. Разбира се, никой не го намери, а може би не го е и търсил. Но то омагьосваше цялата къща. Дълбоко в сърцето си моята къща криеше тайна...
- Да - казах на малкия принц, - все едно дали е къща или звезди, или пустиня. Това, което ги прави красиви, е невидимо!
- Радвам се - отговори той, - че си съгласен с моята лисица!
Малкият принц заспиваше, аз го взех на ръце и отново тръгнах. Бях развълнуван. Струваше ми се, че нося крехко съкровище. Струваше ми се дори, че на Земята няма нищо по-крехко. Гледах на лунната светлина бледото чело, затворените очи, кичурите коса, развети от вятъра, и си казавах: "Това, което виждам, е само обвивка. Най-важното е невидимо..."
И тъй като той се усмихна леко с притворени устни, си казах още: "В този спящ малък принц най-силно ме вълнува неговата вярност към едно цвете, образът на розата, която сияе в него като пламък на лампа дори когато той спи..." И ми се стори още по-крехък. Трябва много да пазим лампите: един полъх на вятъра може да ги изгаси...
Вървях така и призори намерих кладенеца.
- Хората - каза малкият принц - се пъхат в бързите влакове, но вече не знаят какво търсят. Затова се движат, но се въртят в кръг...
И добави...
- Няма смисъл...
Кладенецът, до който бяхме стигнали, не приличаше на сахарските кладенци. Сахарските кладенци са обикновени дупки, изкопани в пясъка. Този приличаше на селски кладенец. Но нямаше никакво село и ми се стори, че сънувам.
- Странно - казах на малкия принц, - всичко е готово, и чекръкът, и кофата, и въжето...


Той се засмя, пипна въжето, завъртя чекръка. И чекръкът изстена, както стене стар ветропоказател, след като вятърът дълго е спал.
- Чуваш ли - рече малкият принц, - ние събуждаме кладенеца и той пее...
Не исках малкият принц да се изморява:
- Остави аз да въртя - казах му, - прекалено тежко е за теб.
Измъкнах бавно кофата до ръба на кладенеца. Закрепих я здраво. Песента на чекръка продължаваше в ушите ми, а в още трептящата вода виждах как трепти слънцето.
- Жаден съм тъкмо за тази вода - каза малкият принц, - дай да пия...
И аз разбрах какво е търсил той!
Вдигнах кофата до устните му. Той отпи със затворени очи. Беше сладко, като празник. Тази вода бе съвсем различна от обикновената. Бе се родила от дългия път по звездите, от песента на чекръка, от усилието на ръцете ми. Беше благодатна за сърцето, като подарък. Когато бях малък, светлината на коледната елха, музиката на среднощната литургия, нежността на усмивките, от всичко това моят коледен подарък засияваше.
- Хората тук при теб - каза малкият принц - отглеждат пет хиляди рози в една и съща градина... и не намират това, което търсят...
- Не го намират - отговорих.
- И все пак това, което търсят, може да се намери в една единствена роза или в малко вода...
- Разбира се - отвърнах.
И малкият принц добави:
- Но очите са слепи! Човек трябва да търси със сърцето.

Пих от водата. Дишах леко. Призори пясъкът има цвят на мед. Чувствах се щастлив и от този цвят на мед. Защо тогава съм се мъчил...
Трябва да изпълниш обещанието си - каза мило малкият принц, който отново бе седнал до мен.
- Какво обещание?
- Знаеш... един намордник за овцата ми... аз съм отговорен за това цвете!
Извадих от джоба скиците си. Малкият принц ги видя и каза през смях:
- Твоите баобаби приличат малко на зелки...
- О!
Толкова се гордеех с моите баобаби!
- А лисицата ти... ушите й... приличат на рога... и са прекалено дълги!
И пак се засмя.
- Ти, момченце, си несправедлив, не можех да рисувам нищо освен боа отвън и боа отвътре.
- О! - рече той. - И така става, децата разбират.
Нарисувах с молив един намордник. И докато го подавах на малкия принц, ми се сви сърцето:
- Намислил си нещо, не знам какво...
Но той не ми отговори. Каза:
- Знаеш ли, моето падане на Земята... утре става една година...
Помълча и добави:
- Паднах съвсем наблизо оттук...
И се изчерви.
Не знам защо, отново почувствах странна тъга. Все пак ми хрумна един въпрос:
- Значи онази сутрин преди осем дни не случайно се разхождаше съвсем самичък на хиляди мили от всяко населено място! Връщал си се там, където си паднал?
Малкият принц отново се изчерви.
Аз добавих с колебание:
- Може би заради годишнината?
Малкият принц пак се изчерви. Не отговаряше нищо, но когато човек се изчервява, това означава "да", нали?
- Ах! - казах му. - Страх ме е...
Но той ми отвърна:
- Сега трябва да работиш. Трябва да отидеш при машината си. Чакам те тук. Ела утре вечер...
Ала не се успокоих. Помнех лисицата. Ако се оставиш да те опитомят, може и да поплачеш...
При кладенца имаше развалини от стара каменна стена. Когато на другата вечер се върнах след работа, видях отдалеч моя малък принц седнал горе с провесени крака. И го чух да казва:
- Не си ли спомняш? Не е точно тук!
Сигурно друг глас му отговори, защото той възрази:
- Да! Да! Денят е същият, но мястото не е...
Продължих да вървя към стената. Не виждах и не чувах никого. Но малкият принц отново се обади:
- ... Разбира се. Ще видиш къде започват следите ми в пясъка. Трябва само да ме чакаш там. Ще дойда тази нощ.
Бях на двайсет метра от стената и все така не виждах нищо.
След кратко мълчание малкият принц продължи:
- Хубава отрова ли имаш? Сигурна ли си, че няма да се мъча дълго?
Спрях със свито сърце, но все още не разбирах.


- Сега си върви - каза той - ... искам да сляза!
Тогава и аз погледнах към подножието на стената и подскочих! Към малкият принц се бе проточила една от онези жълти змии, които убиват човек за трийсет секунди. Бръкнах в джоба за револвера си и хукнах, но от шума змията се плъзна под пясъка като замиращо ручейче и с лек метален звук спокойно се мушна между два камъка.
Стигнах до стената точно навреме, за да поема в ръцете си моя мъничък принц, блед като сняг.
- Това пък какво е! Сега разговаряш със змиите!
Развих златното шалче, което винаги носеше. Намокрих слепоочията му и му дадох вода. Не смеех да питам нищо. Той ме погледна сериозно и обви ръце около врата ми. Усещах, че сърцето му бие като сърце на простреляна умираща птичка. Каза ми:
- Радвам се, че си открил повредата в машината. Ще можеш да се върнеш вкъщи...
- Откъде знаеш?
Тъкмо щях да му кажа, че въпреки всичко съм се справил!
Той не ми отговори, а добави:
- И аз днес се връщам вкъщи...
После, тъжно:
- Много по-далече е... много по-трудно...
Чувствах ясно, че става нещо необикновено. Стисках го в прегръдките си като малко дете и въпреки това ми се струваше, че пропада в някаква бездна и нямам сили да го задържа...
Погледът му бе сериозен, зареян в далечината:
- Имам твоята овца. Имам и сандъка за овцата. Имам и намордника...
И се усмихна с тъга.
Чаках дълго. Усещах, че той се стопля постепенно:
- Мъничък мой, теб те беше страх...
Разбира се, че го беше страх! Но се засмя тихо:
- Довечера ще ме е страх много повече...
Отново ме смрази усещането за нещо непоправимо. И разбрах, че не мога да понеса мисълта никога вече да не чуя този смях. За мен той бе като извор в пустинята.
- Мъничък мой, искам пак да те чувам как се смееш...
Но той ми каза:
- Тази нощ ще стане една година. Моята звезда ще бъде точно над мястото, където паднах миналата година...
- Мъничък мой, нали е само лош сън тази история със змията и със срещата, и със звездата...
Но той не отговори. Каза ми:
- Това, което е важно, не може да се види...
- Разбира се...
- Както с цветето. Ако обичаш едно цвете, което се намира на една звезда, е сладко да гледаш нощем небето. Всички звезди са цветя.
- Разбира се...
- Както с водата. Тази, която ти ми даде, беше като музика заради чекръка и въжето... помниш ли... беше хубава.
- Разбира се...
- Нощем ще гледаш звздите. При мен всичко е съвсем мъничко и затова не мога да ти покажа моята. Така е по-добре. За теб моята звезда ще бъде една от звездите... Тогава ще ти бъде хубаво да гледаш всички звезди... Всички те ще бъдат твои приятелки. Освен това ще ти подаря нещо...
Той пак се засмя.
- Ах, мъничък мой, мъничък мой, обичам да слушам този смях!
- Тъкмо това ще бъде моят подарък... ще бъде както с водата...
- Какво искаш да кажеш?
- Хората имат различни звезди. За тези, които пътуват, звездите са водачи. За други са само малки светлинки. За учениците те са проблем. За моя бизнесмен бяха злато. Но всички тези звезди мълчат. А ти ще имаш звезди, каквито няма никой друг...
- Какво искаш да кажеш?
- Тъй като аз ще живея на една от тях, тъй като аз ще се смея на една от тях, когато погледнеш нощем небето, ще ти се струва, че всички звезди се смеят. Ти ще имаш звезди, които знаят да се смеят!
И пак се засмя.
- И когато се утешиш (човек винаги се утешава), ще се радваш, че си ме познавал. Винаги ще бъдеш мой приятел. Ще ти се иска да се смееш заедно с мен. И понякога ще отваряш прозореца, ей така, за удоволствие... И твоите приятели много ще се чудят, когато видят да се смееш, загледан в небето. А ти ще им кажеш: "Да, звездите винаги ме карат да се смея!" И ще те помислят за луд. Ще ти изиграя много лош номер...
И пак се засмя.
- Ще бъде все едно, че вместо звезди съм ти дал цял куп малки звънчета, които знаят да се смеят...
И пак се засмя. После стана сериозен:
- Тази нощ... знаеш ли... не идвай.
- Няма да те оставя.
- Ще изглеждам, като че ли ме боли... ще изглеждам, като че ли умирам. Така е. Не идвай да гледаш, няма смисъл.
- Няма да те оставя.
Но той беше загрижен.
- Казвам ти го... също и заради змията. Да не те ухапе... Змиите са опасни. Могат да ухапят за удоволствие...
- Няма да те оставя.
Ала нещо го успокои:
- Наистина, те имат отрова само за едно ухапване...

През нощта не съм усетил кога е тръгнал. Измъкнал се е безшумно. Когато го настигнах, вървеше решително и бързо. Каза ми само:
- А, ти си тук...
И ме хвана за ръката. Но още се измъчваше:
- Сбърка, че дойде. Ще ти бъде тежко. Ще изглеждам мъртъв, но няма да е вярно...
Аз мълчах.
- Разбираш ли. Много е далече. Не мога да взема това тяло. Много е тежко.
Аз мълчах.
- Но то ще е като стара изоставена черупка. В старите черупки няма нищо тъжно...
Аз мълчах.
Той малко се обезсърчи. Но направи още едно усилие:
- Знаеш ли, ще бъде приятно. Аз също ще гледам звездите. Всички звезди ще бъдат кладенци с ръждясал чекрък... Всички звезди ще ми дават вода...
Аз мълчах.
- Ще бъде толкова забавно! Ти ще имаш петстотин милиона звънчета, аз ще имам петстотин милиона извора...
Сега и той млъкна, защото плачеше....

- Тук е. Остави ме да направя сам една крачка...
И седна, защото го беше страх.


После добави:
- Знаеш ли... моето цвете... отговорен съм за него! А то е толкова слабо! И е толкова наивно. Има четири нищо и никакви бодли, за да го защитават от целия свят...
Седнах, защото не можех вече да стоя на крака. Той каза:
- Е... Това е...
Поколеба се още малко, после стана. Направи една крачка. Аз не можех да мръдна.
Само една жълта мълния до глезена му и нищо повече. За миг остана неподвижен. Не извика. Падна бавно, както пада дърво. Нямаше дори шум, заради пясъка.
И ето, оттогава минаха цели шест години... Никога не съм разказвал тази случка. Другарите, които ме намериха, много се зарадваха, че ме виждат жив. Аз бях тъжен, но им казах: "От умората е..."
Вече малко съм се утешил. Всъщност... не съвсем. Но знам, че той се е върнал на своята планета, защото на разсъмване не намерих тялото му. То не беше толкова тежко... И нощем обичам да слушам звездите. Като петстотин милиона звънчета...
Но ето че става нещо непредвидено. На намордника, който нарисувах на малкия принц, съм забравил да добавя кожено ремъче! Той няма как да го сложи на овцата. И се питам: "Какво ли е станало на неговата планета? Може овцата да е изяла цветето..."
След малко си казвам: "Сигурно не! Малкият принц всяка нощ покрива своето цвете със стъкления похлупак и не изпуска от око своята овца..." Тогава съм щастлив. И всички звезди тихо се смеят.
После си казвам: "Понякога човек е разсеян и това стига! Някоя вечер е забравил стъкления похлупак или пък през нощта овцата е излязла безшумно..." Тогава всички звънчета се превръщат в сълзи!...


Това е голяма загадка. За вас, които обичате малкия принц, а и за мен нищо във вселената не е вече същото, ако някъде, неизвестно къде, една овца, която не познаваме, изяде или не изяде една роза...
Погледнете небето. Запитайте се: "Дали овцата е изяла цветето или не?" И ще видите как всичко се променя...
И никой възрастен никога няма да разбере колко важно е това!

За мен това е най-хубавият и най-тъжен пейзаж на света. Същият като на предишната страница, но го рисувам още веднъж, за да го видите по-добре. Тук се появи малкият принц и оттук изчезна. Внимателно разгледайте този пейзаж, за да сте сигурни, че ще го познаете, ако се случи един ден да пътувате из Африка, в пустинята. И ако минете оттам, моля ви, не бързайте, поспрете за малко под звездата. Ако при вас дойде едно дете, ако то се смее, ако има коси от злато и не отговаря на въпросите ви, ще разберете, че това е той. Тогава бъдете така добри - не ме оставяйте толкова тъжен: напишете ми веднага, че той се е върнал.

От: Антоан Дъо Сент-Екзюпери

Къщата, в която ще живееш утре

Уважаван строител решил да се пенсионира и да се посвети на семейството си през оставащото му време на земята. Той известил шефа си, че се оттегля. Началникът му обаче настоял да завърши един последен строеж преди да напусне работа. Строителят се съгласил много неохотно и започнал работа по новата къща. Но отдалеч си личало че върши работата си с неохота, не изпипвал детайлите, вършел всичко с нежелание. И това се отразявало и върху строежа, който станал неугледен. Накрая, когато къщата била завършена, началникът на строителя дошъл, отворил входната врата, погледнал подчинения си и му казал: "Ето тази къща е за теб. Тя е моят подарък към най-добрия ми работник!"

Строителят останал шокиран от неочаквания развой на събитията. Също така бил много ядосан, защото ако знаел че строи собствената си къща, щял да я построи по много по различен начин и щял да вложи много повече усилия. Така е и с нас. Всички градим собствения си живот, всеки ден, всеки час, често влагайки по-малко от това, на което сме способни всъщност.

"Животът е „направи-си-сам проект", беше казал някой. Твоите навици и изборите, които правиш днес, градят къщата, в която ще живееш утре.

Работи все едно не се нуждаеш от парите!

Обичай сякаш никога не си бил нараняван!

Танцувай сякаш никой не гледа!

"За света може да си един човек, но за един човек може да си света"

Из: Мъдрости от нета

Притча за кръстопътя, дървото и стареца

Беловлас старец срещнах на един кръстопът, веднъж когато за дълго се бях отклонил от пътя си и с много усилия го открих отново. Седеше там той, облечен просто, с дълга бяла коса и наблюдаваше една птичка кацнала на ръката му. Очите му за миг се спряха върху мен, неописуеми очи, ярки и безкрайно живи, преизпълнени с вътрешна светлина, като очите на дете. Запътих се към него с надеждата, че ще може да ме упъти, да ми подскаже накъде продължава моят Път и накъде отива.

- Добър да е денят ти човече, косата ти е по-бяла от сняг, ала очите ти са по-живи от тези на дете, не знам името ти и не знам как да се обърна към теб по друг начин. Дълго се лутах из шубраци и пущинаци загубил Пътя, сега съм на кръстопът и не знам накъде да тръгна, страх ме отново да не изгубя Пътя и да се лутам отново с дни, месеци и години под жежкото слънце докато го открия.

- Добър да е денят ти, Пътнико, сърцето ти търси, но очите и умът ти са замъглени, затова губиш пътя и се луташ дълго време, затова на всеки кръстопът не знаеш накъде продължава Пътя ти.

- Мъдър човек си, и мъдрост пропива словата ти, моля те научи ме как да не губя Пътя от взора си.

- Ако търсиш Пътя само с очите си ще се изгубиш, защото той не рядко се простира там където те не виждат дори козя пътека, не винаги пътят който те виждат е този, който ти трябва да следваш.

- Но как да следвам Път който дори не се вижда?

- На три тояги трябва да се подпираш, техния път трябва да следваш, на където те сочат на там трябва да вървиш.

- От къде да намеря тези чудни тояги, мъдри човече, на кое дърво те растат къде да ги търся ?

- Търси ги на дървото, което расте в твоето сърце, подхранвано от твоите дела. Дървото що има три имена и три лица.

- Кое е дървото що расте в сърцето човешко, и кои са имената му ?

- Имената му са Любов, Истина, Мъдрост.

- Но нима това дърво расте у всички хора ?

- Не, не във всяко сърце е пораснало дърво, но във всяко има от семената му, ако те намерят добра среда и получат добра храна, грижи покълват и се превръщат в кичесто дърво. Ако пък не намерят стоят и чакат, спят. Сърце, в което няма дърво е пусто, пустош, пустиня - жежка и огнена. Притежателят на сърцето е всякога неспокоен, защото няма как да се скрие от изпепеляващите лъчи на слънцето носещо имената Безпокойство, Страх, Ярост... Тези лъчи изпепеляват цялата душа и я превръщат в пустинята Ненавист. Храна за семената, са делата човешки, ако храната е добра то и дървото израства и жежките лъчи само му придават сила и му помагат да избуява, защото то ги поглъща и трансформира в хармония, и плодове Любов, Истина, Мъдрост. Храни твоето дърво добре, грижи се за него и то ще порасне. Короната му ще те пази от жежкото слънце, плодовете му ще те хранят. Три яки негови клона ще преплетеш в едно, от три клона ще си оплетеш опора, жезъл които да те води и да ти показва пътя...

Усмихнах се щастлив, защото разбрах думите на Мъдреца, познах го, познах и дървото под което беше седнал. Три клона от дървото откърших и в един жезъл ги сплетох, Любовта, Истината и Мъдростта в едно Учение сбрах, което да ме води и да ми сочи Пътя. Причината поради, която заставах на кръстопът и не знаех на къде да тръгна беше, че слънцето на Страха, Безпокойството и Яростта заслепяваше очите ми. Когато се скрих от него в сянката на дървото пораснало в моето сърце, когато от клоните му си сплетох жезъл видях, че не слънце е това, а огнен страж пазещ кръстопътя, че неговия фалшив заслепяващ блясък е скривал от очите ми Пътя. Истинското слънце бе скрито в очите на стареца Учител, то бе в неговите думи - семена, от които покълваше Дървото на живота.

Из: Мъдрости от нета

На кого принадлежи

Близо до Токио живеел един велик самурай, който бил вече възрастен и се бил оттеглил, за да обучава младежите в дзен-будизъм. Въпреки възрастта му се носела легендата, че може да разбие всеки съперник. Един ден, един войн, известен с тоталната си липса на скрупули, дошъл при него. Войнът бил прочут с това, че използвал техниката на провокацията: изчаквал противника му да направи първата крачка, възползвал се от направените грешки и контраатакувал внезапно. Младият и нетърпелив войн никога не бил губил битка. Знаейки репутацията на самурая, бил дошъл, за да го разгроми и да се прослави. Всички ученици протестирали срещу идеята, но старецът приел предизвикателството.

Всички излезли на площада и младежът започнал да обижда стария учител. Хвърлил няколко камъка по него, заплюл го в лицето, изкрещял всички възможни обиди, обиждал дори предците му... С часове правил всичко възможно, за да го провокира, но старецът останал невъзмутим. Привечер изтощеният и унижен войн се принудил да се оттегли.

Угнетени от факта, че учителят им трябвало да изтърпи толкова обиди, учениците му го попитали:

"Как можахте да понесете това? Защо не влязохте в двубой, пък макар и да бяхте загубили битката, вместо да ни показвате тази страхливост?"

"Ако някой дойде при теб с подарък и ти не го приемеш, чий е подаръкът?"

"На този, който го е донесъл." - отговорил един от учениците.

"Ами, същото важи и за завистта, гнева и обидите" - казал учителя. - "Когато не ги приемеш, продължават да принадлежат на този, който ги носи със себе си."

Из: Мъдрости от нета

Морков, яйце и чаша кафе

Една млада жена посети майка си и й разказа за живота и трудностите, които трябва да преодолява всеки ден. За това колко е изморена да се бори с живота. Имала чувството, че в момента, в който един проблем се разреши, идва нов на негово място.

Майка й я заведе в кухнята. Напълни три тенджери с вода и ги сложи на котлона да се стоплят. Водата бързо завря. В първата майката сложи моркови, във втората яйца, а в третата смляно кафе. После отново ги върна на котлона да врят, без да каже и дума.

След десетина минути загаси огъня, отцеди морковите и ги сложи в купа, извади яйцата и тях сложи в купа, а най-накрая изля кафето в чаша. После се обърна се към дъщеря си с въпроса: „Кажи ми, какво видя?"

„Моркови, яйца и кафе" – бил отговорът на момичето. Тогава майката й каза да се приближи до морковите. Когато момичето го направи, забеляза, че морковите са меки. След това майката я помоли да вземе едно от яйцата и да счупи черупката му. Когато момичето го направи то установи, че яйцето е станало твърдо.

Най-накрая майката помоли дъщеря си да опита от кафето. Момичето се усмихна и с удоволствие опита от богатия аромат на кафето, а после попита: "Но, какво всъщност означава това, мамо?"

Тогава майка й й обясни, че всеки има различни начини да се изправи пред едно и също нещастие: врящата вода. Всеки реагира по различен начин. Първо морковите били твърди и силни, обаче врящата вода ги подчинила и ги направила меки и слаби. После яйцата, които в началото били чупливи и тънката им черупка предпазвала течността вътре, a след като престояли известно време във врящата вода, вътрешността им станала твърда. Единствено смлените кафени зърна останали себе си. След като били подчинени на врящата вода, те я променили.

„Ти от кои си? - попита майката. Когато нещастието тропа на твоята врата как реагираш ти? Какво си ти – морков, яйце или кафено зърно?"

Спомни си за това: "Кой съм аз? Дали съм морков, който изглежда силен, но става мек и губи своята сила пред болката и нещастието? Или може би яйце, което има меко сърце, но се променя, когато ситуацията се нажежи? Или съм кафено зърно, което всъщност променя топлата вода – обстоятелството, довело до неговата болка? Когато водата се стопля, то освобождава своя вкус и аромат. Ако си като кафеното зърно, когато нещата ти изглеждат най-лоши, ти ще станеш най-добрата и ще промениш ситуацията около себе си. Когато времето изглежда най-мрачно, а трудностите са най-големи, дали това не те отвежда на по-друго ниво? Как ти ръководиш бедите? Дали си морков, яйце или кафено зърно?

Можеш ли да имаш достатъчно радост, за да останеш мека, достатъчно препятствия, за да останеш твърда, достатъчно мъка, за да запазиш човешкото у себе си и достатъчно надежда, за да те направи щастлива?

Не е задължително най-щастливите хора да са непременно най-добрите. Това, което правят те, е да извадят най-доброто от себе си, когато животът постави препятствие на пътя им. Най-светлото бъдеще винаги ще е базирано на преодоляното минало. Ти не би могла да вървиш напред в живота, ако не загърбиш раните и неприятностите в миналото.

Из: Мъдрости от нета

Да си простиш

Живял едно време човек, който като му дошло времето, умрял. Огледал се и много се учудил. Тялото му лежало на леглото, а у него останала само една душа. Голичка, прозрачна и всичко се виждало като на длан. Разстроил се човека – без тяло станало някак си неприятно и неуютно. Всички мисли плавали в душата му като разноцветни рибки. Всичките му спомени лежали на дъното на душата му – взимай и разглеждай. Сред тези спомени имало красиви и хубави, такива, които ти е приятно да разгледаш. Но имало и такива, от които на самия човек да му стане страшно и противно. Опитал се да изхвърли от душата си лошите спомени, но не се получило. Тогава той се постарал да сложи отгоре по-симпатичните спомени. И тръгнал по определената му пътека.
Бог само погледнал човека и нищо не казал. Човекът решил, че Бог в бързината не е забелязал другите му спомени, зарадвал се и се отправил в рая, тъй като Бог не затворил вратите на рая пред него.
Минало време, трудно може да се каже колко, тъй като там, където попаднал човека, времето вървяло не както на Земята. И човекът се върнал назад, към Бога.
- Защо се върна? – попитал го Бог. – аз не ти затворих вратите на рая.
- Господи, не ми е добре в твоя рай. – казал човека. – Страхувам се да направя и крачка – малко е хубавото в моята душа и не може да се прикрият глупостите, които съм вършил. Страхувам се, че всички виждат колко съм лош.
- А какво искаш? – попитал Бог, доколкото той е творец на времето и има от него достатъчно, за да отговори на всеки.
- Ти си могъщ и милосърден, - казал човека. - Ти видя каква е душата ми, но не ме спря, когато се опитвах да скрия греховете си. Съжали ме, прибери от душата ми всичко лошо.
- Аз очаквах съвсем друга молба, - отговорил Бог. – Но ще направя това, което искаш.
И Бог взел от душата му всичко, от което се срамувал човека. Премахнал от паметта му предателствата и измените, страхливостта и подлостите, лъжите и клеветите, алчността и мързела. Но забравил за ненавистта, човекът забравил и за любовта, забравил за своите падения, забравил и за своите полети. Душата стояла пред Бога празна – много по-празна от мига, когато човекът се появил на света.
Но Бог бил милосърден и върнал всичко обратно в душата. И тогава човекът отново попитал:
- Какво да правя, Господи? Ако доброто и злото в мен са така преплетени, къде да ходя? В ада ли?
- Върни се в рая, - отговорил Творецът, - аз не съм създавал нищо друго освен рая, а ада ти го носиш в себе си.
И човекът се върнал в рая, но минало време и той отново застанал пред Бога.
- Господи! – казал човека. – Не ми е добре в твоя рай. Ти си могъщ и милосърден. Съжали ме и ми прости греховете.
- Аз очаквах съвсем друга молба, - отговорил Бог. – Но ще направя така, както искаш.
И Бог простил всичко, което човекът е извършил. И човекът се върнал в рая. Но минало време и той отново се върнал и застанал пред Бога.
- Какво искаш сега? – попитал Бог.
- Господи! – казал човекът. – Не ми е добре в твоя рай. Ти си всемогъщ и милосърден и ми прости. Но аз сам не мога да си простя. Помогни ми!
- Очаквах такава молба, - отговорил Бог. – Но това е камъкът, който не мога да помръдна....
Приятели, помнете, любовта започва с прошката и приемането на самия себе си! И никой не може да направи това вместо вас!...

Из: Мъдрости от нета

Илюзията на превъзходството

Веднъж ученик отишъл при учителя си и започнал да се оплаква от живота си. Учителят го изслушал и не казвайки нищо, му подал свитък... Свитък от Древната Книга на Знанието, който достигна до нас. Ето го:

Илюзията на превъзходството

Ще видите Илюзията като илюзия. Разберете най-после, че ние всички сме Едно. Човечеството и целия живот са единно поле. За това не съществува нищо, което може да бъде по-висше от нещо друго.

Това е най-важната истина, на която ни учи Животът. Нима лалето е по-висше от розата? Нима планините са по-красиви от морето?

Коя от снежинките е най-прекрасната? Възможно ли е всички те да са прекрасни и празнувайки това да сътворяват спиращи дъха ни пейзажи? След това те се топят, сливат се една с друга и образуват единство. Не те не изчезват. Те никога не престават да бъдат. Просто променят формата си. И не един път, а много пъти: преминават от твърдо състояние в течно, от течно в пара, от видимо в невидимо, за да се издигнат и отново да се върнат като снежинки с изумителна красота.

Това е и Животът. Истинският Живот. Това сте и Вие.

Това ще стане реалност във вашия опит, когато просто решите, че е истина и започнете да постъпвате по подобаващия начин. Ще видите удивителната красота на всички тези животи, до които се докосвате. Защото всеки от Вас е наистина прекрасен и при това не по-прекрасен от другите. И в един прекрасен ден Вие ще се слеете с Единството и тогава ще разберете, че всички Ние образуваме единен поток!

Помнете – ние всички сме едно Цяло!

Из: Мъдрости от нета

Приказка за кармата

Имало едно време един убиец. Препитавал се цял живот с това – да убива по поръчка. Един ден убиецът се замислил за смисъла на живота си и решил да го промени. Но не знаел как. Затова отишъл в Голямата планина, където живеели мъдреците, да поиска съвет. Речено – сторено. Намерил един възрастен мъдрец с побеляла брада. Разказал му живота си и казал, че иска да получи опрощение за греховете си и да заживее праведно, но не знае как да стане това. Мъдрецът му отговорил:
- Намери, сине, нива на кръстопът. Направи си колиба, заживей в нея, а на нивата всяка година сади бостан. Раздавай на всеки пътник, който мине, по една диня, да си разкваси устата. А тази пръчка – и мъдрецът извадил от огнището една обгорена пръчка – бучни до колибата си. Когато се раззеленее тази пръчка, ще знаеш, че Господ ти е опростил греховете. От там нататък живей където искаш по Божиите закони.
Взел убиецът пръчката и си тръгнал. Намерил нива на кръстопът, направил си колиба, бучнал пръчката до нея и започнал година след година да отглежда дини и да раздава на пътниците. Така минали повече от десет години. От време на време поглеждал убиецът към пръчката, но тя нямала никакво намерение да се раззеленява.
Един ден минал конник. Той много бързал и на виковете на убиеца не обърнал никакво внимание. Изведнъж незнайно защо убиецът много се ядосал, взел си пушката и застрелял конника. След секунди сякаш изтрезнял, стреснал се от злодеянието си, чудел се какво да прави, тюхкал се за прахосаните напразно години, но изведнъж погледът му попаднал на пръчката и о, чудо – на нея се зеленеели няколко младички листенца. Останал много изненадан убиецът и не знаел какво да мисли. Грабнал се той и тръгнал към Голямата планина – да пита Мъдреца. Речено – сторено. Отишъл, намерил същия Мъдрец, разказал му какво се е случило и го попитал:
- Кажи ми, моля ти се, как стана така, че аз толкова години правих добро на хората и Господ не ми опрощаваше греховете, а сега, когато убих човек, той ми ги опрости?
- Не се тревожи, сине. Господ ти опрости греховете, защото този конник бързаше за съседното село да разтури сватба между двама млади. А няма по-голям грях от това да разделиш две души, които се обичат.

разказана от Зл. Андронова

Страната на дългите лъжици

Един човек пътувал много. Посетил стотици знайни и незнайни страни в живота си.

Едно от пътуванията, за които си спомнял най-често, било краткото му пребиваване в Страната на дългите лъжици. Озовал се той на границата й съвсем случайно: по пътя от Увиландия за Параис имало малко отклонение към споменатата страна. И понеже обичал експериментите, поел по този път. Лъкатушещото шосе го отвело до огромна самотна къща. Като приближил до нея, забелязал, че сградата сякаш била от две пристройки: западно крило и източно крило. Паркирал колата си и отишъл до къщата. На вратата имало надпис, който гласял:

Страната на дългите лъжици

В тази малка страна има само две стаи, наречени черна и бяла. За да я обиколите, трябва да тръгнете по коридора и като стигнете там, където се разклонява, да завиете надясно, ако искате да посетите черната стая, или наляво, ако искате да посетите бялата стая.

Мъжът тръгнал по коридора и случайно завил първо надясно. Друг коридор, дълъг петдесетина метра, водел към огромна врата. Още с първите крачки той дочул воплите и стоновете, идващи от Черната стая.

За миг виковете и стенанията го накарали да се поколебае, но той решил да продължи напред. Стигнал до вратата, отворил я и влязъл.

Около огромна маса били насядали стотици хора. В средата на масата стояли най-отбраните гозби, които човек може да си представи, и въпреки че всички имали по една лъжица, за да стигнат до блюдото в центъра на масата, те умирали от глад! Причината за това била, че лъжиците – два пъти по-дълги от ръцете им, били вързани за китките им. По този начин всички можели да си вземат от храната, но никой не можел да я поднесе към устата си.

Положението било толкова отчайващо и виковете така сърцераздирателни, че мъжът се обърнал кръгом и побягнал.

Върнал се в централната част и поел по коридора вляво, към Бялата стая. Той бил съвсем същият като първия и водел до подобна врата. Единствената разлика била в това, че по него не се чували вопли и стонове. Като стигнал до вратата, пътникът натиснал дръжката и влязъл в стаята.

И тук стотици хора седели около една маса като онази в Черната стая. В средата й също стояли отбрани гозби и всички имали по една дълга лъжица, вързана за китката им.

Но тук никой не стенел и не ридаел. Никой не умирал от глад, защото си подавали храна един на друг!

Мъжът се усмихнал, извърнал се и излязъл от Бялата стая. И щом чул как вратата се хлопва, в миг се озовал като по чудо в собствената си кола на път за Параис.

От: Хорхе Букай „Нека ти разкажа”

Крал Артур и истината за жените

Крал Артур бил пленен в една битка и враговете му казали:

- Има само един начин да избегнеш смъртта, която те очаква. Трябва да отговориш на един въпрос. Но той е изключително труден. За сметка на това ще имаш цяла година да намериш отговора. Сега ще те пуснем, а ти ни дай своята рицарска дума, че ако не откриеш отговора, ще се върнеш, за да бъдеш посечен. И така, въпросът е: Какво най-много искат жените?

Върнал се крал Артур в своето кралство, разпитал всички жени там, но никоя не успяла да му даде смислен отговор. Вече се бил отчаял, когато един старец го посъветвал:

- Иди в старата гора, потърси вещицата, която живее там. Тя знае отговора, но и цената, която ще поиска, е изключително висока.

Крал Артур отишъл при вещицата и тя му казала:

- Да, зная отговора, но ако искаш и ти да го научиш, ще трябва да се ожениш за мен.

Погледнал Артур ужасната вещица, гърбава, мръсна, дрипава и само с един зъб в устата и рекъл:

- Не - по-добре да умра.

Но всички рицари от кръглата маса го замолили да се съгласи, защото иначе кралството ще загине. Отстъпил крал Артур на молбите, съгласил се и вещицата му открила отговора:

- Жените - казала му тя - най-много от всичко искат сами да управляват живота си и да не им се пречи на свободата.

Това бил верният отговор и Артур спасил живота си, но трябвало да плати ужасната цена. На сватбата редом с блестящия рицар се мъдрела вещицата, която воняла нетърпимо, оригвала се и лапала с ръце от изисканите блюда. Но кралят бил истински рицар и нито веднъж не показал, че това му е неприятно. Настъпила първата брачна нощ, но когато Артур влязъл в спалнята, неочаквано видял в леглото прекрасна млада девойка, а от вещицата нямало и следа.

- Какво става тук? - попитал Артур, а девойката отговорила:

- Задето се ожени за мен и ме търпя на сватбата, ще ти направя подарък - половината денонощие ще бъда вещица, а половината - девойка. Остава ти да избереш кога да съм вещица - през деня или през нощта?

Замислил се Артур - какво да избере? Да го виждат през деня редом с прекрасна девойка, а през нощта да трябва да спи с вещица, или обратното? След това казал:

- Ти сама избери кога каква да бъдеш.

Усмихнала се девойката и рекла:

- Защото зачиташ волята ми и прояви уважение към мен - през цялото време ще бъда девойка.

И така те заживели щастливо до дълбоки старини.

Из: Мъдрости от нета

Това, което виждаме в другия (в нас)

Един човек се обажда на домашния си лекар:

- Рикардо, аз съм Хулиан.
- О, здравей! Какво има, Хулиан?
- Ами виж, обаждам ти се, защото се притеснявам за Мария.
- Но какво й е?
- Започва да оглушава.
- Как така да оглушава?
- Да, наистина. Трябва да дойдеш да я видиш.
- Добре, но човек обикновено не оглушава изведнъж, не е и болезнено. Доведи я в понеделник в кабинета ми, ще я прегледам.
- Да не мислиш, че можем да чакаме до понеделник?
- Как разбра, че не чува?
- Ами ... като я викам, не отговаря.
- Виж, може да е заради някаква дреболия, нещо като тампон в ухото. Ето какво ще направим: ще разберем до каква степен е глуха Мария. Ти къде си сега?
- В спалнята.
- А тя къде е?
- В кухнята.
- Така. Извикай я от там.
- Марияаааа....! Не, изобщо не чува.
- Чакай, не се отчайвай. Вземи безжичния телефон, тръгни към нея по коридора и я викай, за да видиш кога ще те чуе.
- Марияаааа...! Марияааа...! Марияааа....! Няма начин. До вратата на кухнята съм и я виждам. С гръб е към мен и мие чиниите, но не ме чува. Марияаааа....! Нищо.
- Приближи се още.

Мъжът влиза в кухнята, приближава се до Мария, слага ръка на рамото й и крещи в ухото й:
- Марияаааа....!
Побесняла, жена му се обръща и му вика:
- Какво искаш? Какво искаш, какво искаш, какво искаааааш.....?! Вече десет пъти ме повика и десет пъти ти отвърнах „какво искаш”. С всеки ден ставаш все по-глух, не разбирам защо просто не отидеш на лекар.

Добре ще е винаги, когато виждаш нещо у другия, което те дразни, да се сещаш, че то е най-малкото и в теб.

От: Хорхе Букай "Нека ти разкажа"

Истинска приказка

Два дявола седнали да си говорят.
От дума на дума, започнали да спорят.
Този преувеличил това, друг онова
и хванали се за острите рога.
Всеки искал другия да убеди,
че е направил повече злини...
Викали, крещели, накрай се сбили,
с погледи кръвясали и диви.
И олелия вдигнали такава,
че Шефа се събудил от дрямка здрава.
А щом гласът му страшен прогърмял,
пронизал ги като с кинжал:
- Единствен мога аз да преценя
чия е най-голямата злина!
- Я, се хващайте на работа веднага,
преди да съм ви пратил долу, в Ада!
- И след три дни, обратно тука!
Внимавайте, ще ви следя под лупа!
А бил Шефа дявол вероломен,
друг такъв нямало подобен;
по-чер от най-безлунна нощ,
зъл, свиреп и със огромна мощ.
И дяволите с ужас осъзнали
как в капана собствен се навряли.
Знаели, че ако не измислят нещо,
в пъкъла ще плачат безутешно...
Приложили какви ли не хитрини;
и намразили хората, уви.
Тоз излъгал брат си, друг убил жена си,
майка пък продала дъщеря си...
Но дяволите не намирали покой
и стила си хитро променили свой:
Занашепвали на непросветените души,
че и без Бог, и вяра, пак всичко ще върви,
а парите са единствен господар,
даже за любов и болест пак те са цяр...
Политиците първи забравили народа,
в храма влизали попове за изгода,
в болниците лекували дори
само онзи, който може да плати!
Но дошъл определеният от Шефа ден.
Посрещнал ги необичайно разведрен:
- Брей, надминахте и мен! Виж ти...
Застанете от двете ми страни!
- От днес ви назначавам за министри!
След мен, от вас всичко ще зависи!
И потекли по Земята кървави реки,
малцина запазили се от злини...
Затворили врати на своя дом,
наплашени от зверства и погром!
Надявал се, напразно чакал Бог,
към Него някой да отправи зов;
в молитва чиста, от сърце,
с вяра, колкото поне зрънце...
защото чувал той душите да ридаят,
но сякаш не знаели какво да правят...
Потресен изпратил Ангелите - воини,
да унищожат Ада и противните му козни...
После, докоснал нежно със ръка
и приласкал всяка изгубена душа...
И ето, бавно настъпила промяна,
отдавна чакана, така желана,
внушена на писатели, поети,
на пророците днешни чрез завети...
И човекът започнал да твори,
но не за слава, нито за пари...
Във култ издигнал Любовта!
Спасил себе си, Земята и света!
Усмихнал се едва тогава Бог,
справедлив, любящ, макар и строг.
И благословил човешкия ни род
с наградата за вечния живот!


От: Мина Филипова