Спящата Красавица /Оригиналният текст/

Бележка на редактора:

Това е оригиналният текст на едноименната приказка за Шарл Перо. Съдържанието в нея е различно от популярният на всички нас сюжет на приказката, който може да не е подходящ за малки деца! Това е нецензурираната версия на Спящата Красавица! Приятно четене!
***
Имало едно време един крал и една кралица, които толкова страдали, че нямали дете, толкова страдали, че не може да се опише с думи. Обиколили всички целебни извори в света, молели се, покайвали се, постили - всичко опитали, но нищо не помогнало. Все пак най-накрая кралицата забременяла и родила момиченце. Направили богато кръщене. За кръстници на малката принцеса поканили всички феи, които успели да намерят по този край (открили седем). Смятали, че като я надари всяка от тях с по нещо, както било прието сред феите по онова време, принцесата ще притежава всички възможни съвършенства. След церемонията всички заедно се върнали в кралския дворец, където за феите била приготвена богата гощавка. Пред всяка от тях поставили великолепен комплект прибори: в кутия от масивно злато имало лъжица, вилица и нож от ковано злато, украсени с диаманти и рубини. Ала когато всички заемали местата си край масата, видели да влиза една стара фея, която не била поканена, тъй като повече от петдесет години вече живеела затворена в една кула и се смятало, че е умряла или омагьосана. Кралят наредил да и донесат прибори, нонямало как да и дадат кутия от масивно злато като на другите, тъй като били направени само седем заседемте феи. Старицата помислила, че я пренебрегват и промърморила през зъби някакви заплахи. Чула я една от младите феи, която седяла наблизо, и се уплашила, че може да направи лош дар на младата принцеса; ето защо, още щом станали от масата, тя отишла и се скрила зад една завеса, за да има последната дума и да се опита да поправи злото, което старицата би причинила. През това време феите започнали да поднасят даровете си на принцесата. Най-младата я орисала да е най-красивата на света, следващата - да има ангелски ум, третата - да прави всичко с възхитителна грация, четвъртата - да танцува безукорно, петата - да пее като славей, а шестата да владее до съвършенство всички музикални инструменти. Щом дошъл редът на старата фея, тя, тресейки глава по-скоро от ярост, отколкото от старост, предрекла на принцесата да си убоде ръката на вретено и да умре. Тази ужасяваща прокоба накарала околните да изтръпнат и те до един избухнали в сълзи. В този момент иззад завесата излязла младата фея и изрекла на висок глас следните думи:

- Успокойте се, кралю и кралице, вашата дъщеря няма да умре. Вярно е, че не съм достатъчно могъща, за да отменя напълно прокобата на по-старата фея. Принцесата ще се убоде на вретено; ала вместо да умре, тя само ще заспи дълбоко и сънят и ще трае сто години. След това един кралски син ще дойде и ще я събуди.

За да се опита да избегне предсказанието, кралят тутакси издал заповед, с която се забранявало да се преде с вретено и дори да се държи вретено вкъщи под заплаха от смъртно наказание.

Когато изминали петнадесет или шестнадесет години, кралят и кралицата заминали за едно отдалечено имение. Случило се така, че един ден като тичала из замъка и влизала от стая в стая, принцесата се изкачила чак до върха на една кула. Там в малка стаичка една добра старица седяла самотна и предяла къделата си. Тази женица дори не била чула за забраната на краля да се преде с вретено.

- Какво правите, добра ми жено? – попитала принцесата.

- Преда, хубаво дете - отговорила старицата, която не я познавала.

- Ах, колко е хубаво! - казала принцесата. - Как го правите? Дайте да видя дали и аз ще мога.

Дали защото била доста буйна, а и малко отнесена, дали защото такава била повелята на феите, ала още щом хванала вретеното, тя си убола ръката и паднала в несвяст. Старата женица завикала объркано за помощ. От всички страни се стекли хора, намокрили лицето на принцесата с вода, разхлабили връзките на корсажа й, поплеснали я по ръцете, разтрили слепоочията и нищо не помагало. Когато кралят се върнал и видял принцесата, си спомнил предсказанието на феите и решил, че това е трябвало да се случи, щом те са казали така; ето защо наредил да я преместят в най-хубавите покои на двореца върху легло, покрито с бродерии от сребро и злато. Тя била красива като ангел. Припадъкът не отнел живия цвят на лицето и: бузите и ярко розовеели, устните и били като корал; само очите и били затворени, но се чувало, че диша леко. По това си личало, че не е мъртва. Кралят заповядал да я оставят да спи спокойно, чак докато удари часът да се събуди. В това време добрата фея, която и спасила живота, като я обрекла да спи сто години, се намирала на дванадесет хиляди левги от там, в кралството Матакен. Тя обаче била предупредена на мига от едно джудже, което имало седем метрови чизми (това били чизми, с които на една крачка се изминавали седем левги). Феята тутакси потеглила и след час я видели да пристига с огнена каляска, теглена от дракони. Кралят отишъл да й подаде ръка при слизането. Тя одобрила всичко, което бил направил; ала тъй като била изключително предвидлива, си помислила, че когато дойде време принцесата да се събуди, тя сигурно ще се почувства много объркана, ако е съвсем сама в този стар замък. Та ето какво направила. Докоснала с пръчицата си всички, които се намирали в замъка (без краля и кралицата) - гувернантки, придворни дами, камериерки, благородници, войници, икономи, готвачи, помощник-готвачи, прислужници, стражи, гвардейци, лакеи и ратаи; докоснала също всички коне в конюшните заедно с конярите, кокошките по курниците и малкото кученце на принцесата, свито до нея в леглото. Щом ги докоснала, те всички заспали. Така щели да спят чак докато се събуди господарката им, за да са край нея и да и служат, когато и потрябват. Приспала дори яребиците по шишовете в огнището, както и огъня. Всичко това станало за миг феите не си губят времето. Тогава кралят и кралицата целунали скъпото си дете без да го събудят и напуснали замъка, като издали строга заповед никой да не се приближава до него. Това било излишно, тъй като за четвърт час около парка израснали толкова много големи и малки дървета, дънери и преплетени трънаци, че ни човек, ни звяр би могъл да премине през тях. Така от замъка се виждали само върховете на кулите, и то от доста далеч. Никой не се усъмнил, че и това било дело на феята, за да не могат разни любопитни да безпокоят принцесата, докато спи.

След сто години синът на краля, който царувал по тези места и който нямал роднинска връзка със спящата принцеса, дошъл наоколо на лов и се поинтересувал какви са тези кули, които се виждат от върха на едно високо и много старо дърво. Отговорили му това, което се носело като мълва. Едни казвали, че това е стар замък, обитаван от духове; други - че там магьосниците си правели сборище в събота вечер. Повечето твърдели, че в него живеел човекоядец, който отнасял там всички уловени деца, за да ги яде на спокойствие. Принцът вече не знаел на кого да вярва, когато се обадил един старец и му рекъл тъй:

- Принце, преди повече от петдесет години чух да разправят на баща ми, че в този замък се намира най-красивата принцеса на света, която трябва да спи сто години и че ще я събуди един кралски син, за когото е отредена.

При тези думи младият принц пламнал цял. Тутакси приел, че той трябва да сложи край на това тъй красиво приключение и воден от любов и жажда за слава, решил веднага да види на място за какво става дума. Едва пристъпил към леса, когато всички дървеса, дънери и трънаци се отдръпнали сами, за да му сторят път. Той поел по широката алея, в дъното на която се виждал замъка, и се запътил към него. Малко се изненадал, когато видял, че никой от хората му не успял да го последва, тъй като дърветата отново се доближили, щом преминал. Все пак продължил напред - един млад и влюбен принц е винаги смел. Стигнал пред замъка, където на пръв поглед всичко изглеждало ужасно: царяла страшна тишина, отвсякъде лъхало на смърт и било пълно с прострени на земята и сякаш бездиханни хора и животни. Въпреки това по румените лица и пъпчивите носове на швейцарските пазачи той лесно отгатнал, че те просто спят, а чашите им, където още имало по някоя капка вино, говорели, че са заспали пийвайки. Принцът прекосил големия двор, настлан с мрамор, изкачил стълбището и влязъл в стаята на стражите. Намерил ги строени в редица с пушки на рамо да хъркат гръмогласно. Преминал през няколко салона, пълни с благородници и дами, всички потънали в сън - едни прави, други седнали. Накрая стигнал до една стая, цялата в позлата, където на леглото с вдигнати отвсякъде завески съзрял най-красивата гледка, която очите му били виждали: принцеса на около петнадесет-шестнадесет години, чиято прелест греела с някакъв сияен и божествен блясък. Разтреперан, той се приближил и възхитено коленичил пред нея. Тогава, тъй като краят на магията настъпил, принцесата се събудила. Обърнала към него очи, още по-прекрасни, отколкото му се сторило преди, и му казала:

- Вие ли сте, принце? Доста се позабавихте.

Очарован от тези думи, а още повече от начина, по който били изречени, принцът не знаел как да изрази своята радост и благодарност. Уверил я, че я обича повече от самия себе си. Думите му били доста объркани, но така се харесали повече: по-малко красноречие, повече любов. Бил по-смутен и от нея и в това нямало нищо учудващо - тя все пак имала време да помисли какво ще му каже, понеже (макар приказката да не казва нищо по този въпрос) изглежда, че феята се погрижила да запълни дългия сънна принцесата с приятни видения. И ето че вече си говорели от четири часа, а още не си били казали и половината от това, което искали да си споделят.

През това време целият дворец се разбудил заедно с принцесата. Всеки се заел с работата си и тъй като останалите не били влюбени, умирали от глад. Придворната дама, нетърпелива като всички, побързала да съобщи високо пред принцесата, че трапезата е сложена. Принцът помогнал на принцесата да стане; тя била напълно облечена, и то великолепно; той обаче се въздържал да и каже, че е пременена като баба му - от това тя не губела от красотата си. Преминали в една зала с огледала, където прислугата на принцесата им поднесла вечеря. Цигулките и обоите свирели старинни, но прекрасни мелодии, нищо че от около сто години не ги изпълнявали вече; а след вечерята, без да се губи време, първосвещеникът ги венчал в параклиса на замъка и придворната дама спуснала завесите на леглото им. Спали малко, нали принцесата нямала особена нужда от сън, а още на разсъмване принцът си тръгнал, за да се върне в града, където баща му сигурно вече се тревожел за него. Принцът му казал, че се е изгубил в гората по време на лов и е пренощувал в къщурката на един въглищар, който го нагостил с черен хляб и сирене. Кралят-баща, който бил добър човек, му повярвал; но принцът не успял да заблуди напълно майка си и когато тя видяла, че той всеки ден ходи на лов и все намира извинение, за да прекара две-три нощи навън, се убедила, че става дума за любовно увлечение. Така повече от две години принцът живял с принцесата и тя му родила две деца. Момичето било наречено Зора, а момчето нарекли Ден, тъй като било по-хубаво и от сестра си. Кралицата неведнъж подричала на принца, че е време да се установи на едно място, като очаквала да и открие тайната си, но той не посмял. Въпреки че я обичал, се боял от нея, защото била от човекоядски род и кралят се оженил за нея единствено по сметка. Из двора се шепнело, че има канибалски наклонности и като види малки деца, с огромни усилия се сдържа да не се нахвърли върху тях. Ето защо принцът никога не се издал. Ала когато след две години кралят починал и той станал владетел, оповестил публично брака си и с големи почести тръгнал да доведе жена си, кралицата, в своя замък. Направили и великолепно посрещане в столичния град, където тя влязла заедно с двете си деца. Минало се време и кралят поел на война срещу съседа си, император Канталабют. Поверил управлението на кралството на кралицата-майка и и заръчал много да се грижи за жена му и за децата. Трябвало да остане цяло лято на бойното поле и още щом заминал, кралицата-майка изпратила снаха си и децата и в едно селско имение близо до гората. Там смятала на спокойствие да утоли ужасните си щения. След няколко дни ги последвала и една вечер казала на иконома си:

- Искам утре на вечеря да ми поднесеш малката Зора.

- Ах, Госпожо! - възкликнал икономът.

- Искам я - казала тя (с тон на човекоядка, изгладняла за свежа плът), - и я искам сготвена със сос Робер.

Бедният човечец, като видял, че с човекоядка шега не бива, взел големия си нож и се качил в стаята на малката Зора: по това време тя била четири годишна и засмяна се хвърлила на врата му, като го помолила да и даде бонбон. Той заплакал и изпуснал ножа. После отишъл на двора, заклал едно агънце и го сготвил с толкова вкусен сос, че господарката му го уверила, че никога не е опитвала нещо по-хубаво. В същото време занесъл малката Зора при жена си, за да я скрие в къщата им в дъното на двора. След осем дни злата кралица казала на иконома:

- Искам довечера да изям малкия Ден.

Той не отговорил нищо и решил да я изиграе както предния път. Отишъл да потърси малкия Ден и го намерил с камшиче в ръка да се сражава с една голяма маймуна, макар да нямал още три години. Занесъл го при жена си, за да го скрие заедно с малката Зора, а вместо него сготвил едно крехко козле, което извънредно много се усладило на човекоядката.

Дотук всичко вървяло много добре, ала една вечер злата кралица казала на иконома:

- Искам да ми сготвиш майка им със същия сос като децата.

Тогава вече горкият иконом се отчаял, че този път няма да успее да я заблуди. Младата кралица била на повече от двадесет години, без да броим стоте, които проспала: кожата и не била така крехка, нищо че била красива и бяла. Откъде да намери такова жилаво добиче из двора? Накрая, за да се спаси, решил да заколи кралицата и се запътил при нея с твърдото намерение този път да не отстъпва. Вдъхнал си войнственост и се качил в стаята и с меч в ръка. Все пак не искал да я нападне изневиделица, ето защо с много почит и предал каква заповед е получил.

- Изпълнете дълга си - му казала тя, протягайки шия, - подчинете се на получената заповед. Така ще ида при децата си, бедните ми дечица, които толкова обичах.

Тя си мислела, че са мъртви, откакто и ги отнели, без да и кажат нито дума.

- Не, не, Ваше величество - и казал разчувстван клетият иконом, - вие няма да умрете и отново ще видите скъпите си деца, но у дома, където ги скрих, а аз отново щеизмамя кралицата, като и поднеса вместо вас една млада сърна.

И той бързо я отвел в дома си, където я оставил да прегръща децата си и да ридае заедно с тях. После отишъл да осигури сърната, която кралицата- майка изяла на вечеря със същия апетит, с който би изяла младата си снаха. Тя била много доволна и се приготвила да каже на краля при завръщането му, че изгладнели вълци са разкъсали жена му и двете им деца.

Една вечер, когато се разхождала както обикновено из двора на замъка и душела за прясно месце, кралицата дочула откъм една изба плача на малкия Ден, когото майка му се канела да накаже, тъй като бил непослушен, а също и гласа на малката Зора, която се застъпвала за брат си. Човекоядката познала, че това са кралицата и нейните деца и така побесняла, загдето са я измамили, че заповядала с ужасен глас още на другата сутрин да приготвят сред двора огромен котел, пълен с жаби, пепелянки, разни змии и смоци И да хвърлят в него кралицата с двете й деца, иконома, жена му и прислужницата им. На заранта наредила да ги доведат с вързани отзад ръце. Довели ги и палачите вече се канели да ги хвърлят в котела, когато кралят, когото очаквали много по-късно, връхлетял с коня си в двора; бил избързал, за да пристигне по-скоро у дома. Крайно удивен от ужасната гледка, той запитал какво означава това. Никой не посмял да проговори и тогава човекоядката от яд, че плановете й: се провалят, сама се хвърлила в котела с главата напред и на мига била разкъсана от грозните гадини, които заповядала да сложат там. Кралят се наскърбил, тъй като тя му била майка. Ала красивата му жена и децата му скоро го утешили.

Автор: Шарл Перо 1628-1703
Превод: Мила Емилова
Издателство ПАН 2005, поредица Майстори на Приказката

The Happy Prince

High above the city, on a tall column, stood the statue of the Happy Prince. He was gilded all over with thin leaves of fine gold, for eyes he had two bright sapphires, and a large red ruby glowed on his sword-hilt.

He was very much admired indeed. “He is as beautiful as a weathercock,” remarked one of the Town Councillors who wished to gain a reputation for having artistic tastes; “only not quite so useful,” he added, fearing lest people should think him unpractical, which he really was not.

“Why can’t you be like the Happy Prince?” asked a sensible mother of her little boy who was crying for the moon. “The Happy Prince never dreams of crying for anything.”

“I am glad there is some one in the world who is quite happy,” muttered a disappointed man as he gazed at the wonderful statue.

“He looks just like an angel,” said the Charity Children as they came out of the cathedral in their bright scarlet cloaks and their clean white pinafores.

“How do you know?” said the Mathematical Master, “you have never seen one.”

“Ah! but we have, in our dreams,” answered the children; and the Mathematical Master frowned and looked very severe, for he did not approve of children dreaming.

One night there flew over the city a little Swallow. His friends had gone away to Egypt six weeks before, but he had stayed behind, for he was in love with the most beautiful Reed. He had met her early in the spring as he was flying down the river after a big yellow moth, and had been so attracted by her slender waist that he had stopped to talk to her.

“Shall I love you?” said the Swallow, who liked to come to the point at once, and the Reed made him a low bow. So he flew round and round her, touching the water with his wings, and making silver ripples. This was his courtship, and it lasted all through the summer.

“It is a ridiculous attachment,” twittered the other Swallows; “she has no money, and far too many relations”; and indeed the river was quite full of Reeds. Then, when the autumn came they all flew away.

After they had gone he felt lonely, and began to tire of his lady- love. “She has no conversation,” he said, “and I am afraid that she is a coquette, for she is always flirting with the wind.” And certainly, whenever the wind blew, the Reed made the most graceful curtseys. “I admit that she is domestic,” he continued, “but I love travelling, and my wife, consequently, should love travelling also.“

“Will you come away with me?” he said finally to her; but the Reed shook her head, she was so attached to her home.

“You have been trifling with me,” he cried. “I am off to the Pyramids. Good-bye!” and he flew away.

All day long he flew, and at night-time he arrived at the city. “Where shall I put up?” he said; “I hope the town has made preparations.”

Then he saw the statue on the tall column.

“I will put up there,” he cried; “it is a fine position, with plenty of fresh air.” So he alighted just between the feet of the Happy Prince.

“I have a golden bedroom,” he said softly to himself as he looked round, and he prepared to go to sleep; but just as he was putting his head under his wing a large drop of water fell on him. “What a curious thing!” he cried; “there is not a single cloud in the sky, the stars are quite clear and bright, and yet it is raining. The climate in the north of Europe is really dreadful. The Reed used to like the rain, but that was merely her selfishness.”

Then another drop fell.

“What is the use of a statue if it cannot keep the rain off?” he said; “I must look for a good chimney-pot,” and he determined to fly away.

But before he had opened his wings, a third drop fell, and he looked up, and saw – Ah! what did he see?

The eyes of the Happy Prince were filled with tears, and tears were running down his golden cheeks. His face was so beautiful in the moonlight that the little Swallow was filled with pity.

“Who are you?” he said.

“I am the Happy Prince.”

“Why are you weeping then?” asked the Swallow; “you have quite drenched me.”

“When I was alive and had a human heart,” answered the statue, “I did not know what tears were, for I lived in the Palace of Sans- Souci, where sorrow is not allowed to enter. In the daytime I played with my companions in the garden, and in the evening I led the dance in the Great Hall. Round the garden ran a very lofty wall, but I never cared to ask what lay beyond it, everything about me was so beautiful. My courtiers called me the Happy Prince, and happy indeed I was, if pleasure be happiness. So I lived, and so I died. And now that I am dead they have set me up here so high that I can see all the ugliness and all the misery of my city, and though my heart is made of lead yet I cannot chose but weep.”

“What! is he not solid gold?” said the Swallow to himself. He was too polite to make any personal remarks out loud.

“Far away,” continued the statue in a low musical voice, “far away in a little street there is a poor house. One of the windows is open, and through it I can see a woman seated at a table. Her face is thin and worn, and she has coarse, red hands, all pricked by the needle, for she is a seamstress. She is embroidering passion- flowers on a satin gown for the loveliest of the Queen’s maids-of- honour to wear at the next Court-ball. In a bed in the corner of the room her little boy is lying ill. He has a fever, and is asking for oranges. His mother has nothing to give him but river water, so he is crying. Swallow, Swallow, little Swallow, will you not bring her the ruby out of my sword-hilt? My feet are fastened to this pedestal and I cannot move.”

“I am waited for in Egypt,” said the Swallow. “My friends are flying up and down the Nile, and talking to the large lotus- flowers. Soon they will go to sleep in the tomb of the great King. The King is there himself in his painted coffin. He is wrapped in yellow linen, and embalmed with spices. Round his neck is a chain of pale green jade, and his hands are like withered leaves.”

“Swallow, Swallow, little Swallow,” said the Prince, “will you not stay with me for one night, and be my messenger? The boy is so thirsty, and the mother so sad.”

“I don’t think I like boys,” answered the Swallow. “Last summer, when I was staying on the river, there were two rude boys, the miller’s sons, who were always throwing stones at me. They never hit me, of course; we swallows fly far too well for that, and besides, I come of a family famous for its agility; but still, it was a mark of disrespect.”

But the Happy Prince looked so sad that the little Swallow was sorry. “It is very cold here,” he said; “but I will stay with you for one night, and be your messenger.”

“Thank you, little Swallow,” said the Prince.

So the Swallow picked out the great ruby from the Prince’s sword, and flew away with it in his beak over the roofs of the town.

He passed by the cathedral tower, where the white marble angels were sculptured. He passed by the palace and heard the sound of dancing. A beautiful girl came out on the balcony with her lover. “How wonderful the stars are,” he said to her, “and how wonderful is the power of love!”

“I hope my dress will be ready in time for the State-ball,” she answered; “I have ordered passion-flowers to be embroidered on it; but the seamstresses are so lazy.”

He passed over the river, and saw the lanterns hanging to the masts of the ships. He passed over the Ghetto, and saw the old Jews bargaining with each other, and weighing out money in copper scales. At last he came to the poor house and looked in. The boy was tossing feverishly on his bed, and the mother had fallen asleep, she was so tired. In he hopped, and laid the great ruby on the table beside the woman’s thimble. Then he flew gently round the bed, fanning the boy’s forehead with his wings. “How cool I feel,” said the boy, “I must be getting better”; and he sank into a delicious slumber.

Then the Swallow flew back to the Happy Prince, and told him what he had done. “It is curious,” he remarked, “but I feel quite warm now, although it is so cold.”

“That is because you have done a good action,” said the Prince. And the little Swallow began to think, and then he fell asleep. Thinking always made him sleepy.

When day broke he flew down to the river and had a bath. “What a remarkable phenomenon,” said the Professor of Ornithology as he was passing over the bridge. “A swallow in winter!” And he wrote a long letter about it to the local newspaper. Every one quoted it, it was full of so many words that they could not understand.

“To-night I go to Egypt,” said the Swallow, and he was in high spirits at the prospect. He visited all the public monuments, and sat a long time on top of the church steeple. Wherever he went the Sparrows chirruped, and said to each other, “What a distinguished stranger!” so he enjoyed himself very much.

When the moon rose he flew back to the Happy Prince. “Have you any commissions for Egypt?” he cried; “I am just starting.”

“Swallow, Swallow, little Swallow,” said the Prince, “will you not stay with me one night longer?”

“I am waited for in Egypt,” answered the Swallow. “To-morrow my friends will fly up to the Second Cataract. The river-horse couches there among the bulrushes, and on a great granite throne sits the God Memnon. All night long he watches the stars, and when the morning star shines he utters one cry of joy, and then he is silent. At noon the yellow lions come down to the water’s edge to drink. They have eyes like green beryls, and their roar is louder than the roar of the cataract.

“Swallow, Swallow, little Swallow,” said the Prince, “far away across the city I see a young man in a garret. He is leaning over a desk covered with papers, and in a tumbler by his side there is a bunch of withered violets. His hair is brown and crisp, and his lips are red as a pomegranate, and he has large and dreamy eyes. He is trying to finish a play for the Director of the Theatre, but he is too cold to write any more. There is no fire in the grate, and hunger has made him faint.”

“I will wait with you one night longer,” said the Swallow, who really had a good heart. “Shall I take him another ruby?”

“Alas! I have no ruby now,” said the Prince; “my eyes are all that I have left. They are made of rare sapphires, which were brought out of India a thousand years ago. Pluck out one of them and take it to him. He will sell it to the jeweller, and buy food and firewood, and finish his play.”

“Dear Prince,” said the Swallow, “I cannot do that”; and he began to weep.

“Swallow, Swallow, little Swallow,” said the Prince, “do as I command you.”

So the Swallow plucked out the Prince’s eye, and flew away to the student’s garret. It was easy enough to get in, as there was a hole in the roof. Through this he darted, and came into the room. The young man had his head buried in his hands, so he did not hear the flutter of the bird’s wings, and when he looked up he found the beautiful sapphire lying on the withered violets.

“I am beginning to be appreciated,” he cried; “this is from some great admirer. Now I can finish my play,” and he looked quite happy.

The next day the Swallow flew down to the harbour. He sat on the mast of a large vessel and watched the sailors hauling big chests out of the hold with ropes. “Heave a-hoy!” they shouted as each chest came up. “I am going to Egypt”! cried the Swallow, but nobody minded, and when the moon rose he flew back to the Happy Prince.

“I am come to bid you good-bye,” he cried.

“Swallow, Swallow, little Swallow,” said the Prince, “will you not stay with me one night longer?”

“It is winter,” answered the Swallow, “and the chill snow will soon be here. In Egypt the sun is warm on the green palm-trees, and the crocodiles lie in the mud and look lazily about them. My companions are building a nest in the Temple of Baalbec, and the pink and white doves are watching them, and cooing to each other. Dear Prince, I must leave you, but I will never forget you, and next spring I will bring you back two beautiful jewels in place of those you have given away. The ruby shall be redder than a red rose, and the sapphire shall be as blue as the great sea.”

“In the square below,” said the Happy Prince, “there stands a little match-girl. She has let her matches fall in the gutter, and they are all spoiled. Her father will beat her if she does not bring home some money, and she is crying. She has no shoes or stockings, and her little head is bare. Pluck out my other eye, and give it to her, and her father will not beat her.”

“I will stay with you one night longer,” said the Swallow, “but I cannot pluck out your eye. You would be quite blind then.”

“Swallow, Swallow, little Swallow,” said the Prince, “do as I command you.”

So he plucked out the Prince’s other eye, and darted down with it. He swooped past the match-girl, and slipped the jewel into the palm of her hand. “What a lovely bit of glass,” cried the little girl; and she ran home, laughing.

Then the Swallow came back to the Prince. “You are blind now,” he said, “so I will stay with you always.”

“No, little Swallow,” said the poor Prince, “you must go away to Egypt.”

“I will stay with you always,” said the Swallow, and he slept at the Prince’s feet.

All the next day he sat on the Prince’s shoulder, and told him stories of what he had seen in strange lands. He told him of the red ibises, who stand in long rows on the banks of the Nile, and catch gold-fish in their beaks; of the Sphinx, who is as old as the world itself, and lives in the desert, and knows everything; of the merchants, who walk slowly by the side of their camels, and carry amber beads in their hands; of the King of the Mountains of the Moon, who is as black as ebony, and worships a large crystal; of the great green snake that sleeps in a palm-tree, and has twenty priests to feed it with honey-cakes; and of the pygmies who sail over a big lake on large flat leaves, and are always at war with the butterflies.

“Dear little Swallow,” said the Prince, “you tell me of marvellous things, but more marvellous than anything is the suffering of men and of women. There is no Mystery so great as Misery. Fly over my city, little Swallow, and tell me what you see there.”

So the Swallow flew over the great city, and saw the rich making merry in their beautiful houses, while the beggars were sitting at the gates. He flew into dark lanes, and saw the white faces of starving children looking out listlessly at the black streets. Under the archway of a bridge two little boys were lying in one another’s arms to try and keep themselves warm. “How hungry we are!” they said. “You must not lie here,” shouted the Watchman, and they wandered out into the rain.

Then he flew back and told the Prince what he had seen.

“I am covered with fine gold,” said the Prince, “you must take it off, leaf by leaf, and give it to my poor; the living always think that gold can make them happy.”

Leaf after leaf of the fine gold the Swallow picked off, till the Happy Prince looked quite dull and grey. Leaf after leaf of the fine gold he brought to the poor, and the children’s faces grew rosier, and they laughed and played games in the street. “We have bread now!” they cried.

Then the snow came, and after the snow came the frost. The streets looked as if they were made of silver, they were so bright and glistening; long icicles like crystal daggers hung down from the eaves of the houses, everybody went about in furs, and the little boys wore scarlet caps and skated on the ice.

The poor little Swallow grew colder and colder, but he would not leave the Prince, he loved him too well. He picked up crumbs outside the baker’s door when the baker was not looking and tried to keep himself warm by flapping his wings.

But at last he knew that he was going to die. He had just strength to fly up to the Prince’s shoulder once more. “Good-bye, dear Prince!” he murmured, “will you let me kiss your hand?”

“I am glad that you are going to Egypt at last, little Swallow,” said the Prince, “you have stayed too long here; but you must kiss me on the lips, for I love you.”

“It is not to Egypt that I am going,” said the Swallow. “I am going to the House of Death. Death is the brother of Sleep, is he not?“

And he kissed the Happy Prince on the lips, and fell down dead at his feet.

At that moment a curious crack sounded inside the statue, as if something had broken. The fact is that the leaden heart had snapped right in two. It certainly was a dreadfully hard frost.

Early the next morning the Mayor was walking in the square below in company with the Town Councillors. As they passed the column he looked up at the statue: “Dear me! how shabby the Happy Prince looks!” he said.

“How shabby indeed!” cried the Town Councillors, who always agreed with the Mayor; and they went up to look at it.

“The ruby has fallen out of his sword, his eyes are gone, and he is golden no longer,” said the Mayor in fact, “he is litttle beter than a beggar!”

“Little better than a beggar,” said the Town Councillors.

“And here is actually a dead bird at his feet!” continued the Mayor. “We must really issue a proclamation that birds are not to be allowed to die here.” And the Town Clerk made a note of the suggestion.

So they pulled down the statue of the Happy Prince. “As he is no longer beautiful he is no longer useful,” said the Art Professor at the University.

Then they melted the statue in a furnace, and the Mayor held a meeting of the Corporation to decide what was to be done with the metal. “We must have another statue, of course,” he said, “and it shall be a statue of myself.”

“Of myself,” said each of the Town Councillors, and they quarrelled. When I last heard of them they were quarrelling still.

“What a strange thing!” said the overseer of the workmen at the foundry. “This broken lead heart will not melt in the furnace. We must throw it away.” So they threw it on a dust-heap where the dead Swallow was also lying.

“Bring me the two most precious things in the city,” said God to one of His Angels; and the Angel brought Him the leaden heart and the dead bird.

“You have rightly chosen,” said God, “for in my garden of Paradise this little bird shall sing for evermore, and in my city of gold the Happy Prince shall praise me.”

Autor: Oscar Fingal O'Flahertie Wills Wilde

Щастливият принц

Високо над града, върху стройна колона се издигаше статуята на Щастливия принц. Той целият беше покрит с тънки листа от чисто злато, за очи имаше два ярки сапфира и голям червен рубин блестеше върху дръжката на неговия меч.
Всички много му се възхищаваха.
- Той е хубав като петле на ветропоказалец – забеляза един от градските съветници, който искаше да се спечели име като ценител на изкуството. – Но не е чак толкова полезен – добави той от страх, че хората ще го сметнат за непрактичен, какъвто всъщност беше.
- Защо не си като Щастливият принц? – запита една разсъдлива майка малкото си момче, което плачеше, без да знае защо. – На щастливият принц и на ум не му идва да плаче за нещо!
- Радвам се, че има на света някой, който да е напълно щастлив – промърмори един разочарован човек, загледан в чудната статуя.
- Той е същински ангел! – възкликнаха децата от сиропиталището, когато излязоха от катедралата, с яркочервени наметала и чисти бели престилки.
- Отде знаете? – рече учителят по математика. – Вие никога не сте виждали ангел.
- А, разбира се, че сме виждали, в нашите мечти! – отговориха децата, а учителят по математика се навъси и доби много строг вид, понеже не одобряваше децата да мечтаят.

Една вечер над града прелетя малко лястовиче. Приятелите му бяха заминали за Египет преди шест седмици, но то беше останало, защото беше влюбено в най-прекрасната тръстика. Беше я срещнало рано през пролетта, когато летеше надолу по реката подир голяма жълта пеперуда, и толкова хареса тънкото кръстче на тръстиката, че спря, за да й заговори.
- Мога ли да те залюбя? – попита лястовичето, което обичаше да пристъпя направо към въпроса, и тръстиката му направи дълбок поклон. То започна да я обикаля, като допираше водата с крила и правеше сребристи кръгове по повърхността. Това беше неговото ухажване и то трая през цялото лято.
- Каква смешна обич! – чуруликаха другите лястовички. – Тя няма пари, а има толкова много роднини. – И наистина реката беше пълна с тръстики. После дойде есента и всичките птички отлетяха.
След като те заминаха, лястовичето се почувства самотно и започна да се отегчава от своята любима.
- Тя не умее да води разговор – каза птичката – и се страхувам, че е голяма кокетка, защото непрекъснато се задява с вятъра! – И действително, щом вятъра подухнеше, тръстиката правеше най-грациозни поклони. – Признавам, че има склонност към домашен живот – продължи лястовичето, – но аз обичам да пътувам, следователно жена ми също би трябвало да обича пътуването.
- Ще дойдеш ли с мене? – попита я най-сетне то, но тръстиката поклати глава: тя беше твърде привързана към своя дом.
- Ти си се подигравала с мене! – извика лястовичето. – Аз заминавам за пирамидите. Сбогом! – И то отлетя.
То летя целия ден и надвечер пристигна в града.
- Къде ли да се настаня? – каза си то. – Надявам се, че градът е направил приготовления.
Тогава вида статуята на високата колона.
- Ще се настаня тука! – възкликна лястовичето. – Това е чудесно място с много чист въздух. – И кацна точно между краката на Щастливия принц.
- Аз си имам златна спалня – каза си тихичко то и се приготви да заспи, но едва бе сложило глава под крилото си, когато отгоре му падна една капка.
- Чудно нещо! – възкликна лястовичето. – В небето няма нито едно облаче, звездите са съвсем ясни и ярки и въпреки това вали. Климатът на Северна Европа е наистина ужасен. Тръстиката обичаше дъжда, но това беше само поради нейния егоизъм.
В този миг падна втората капка.
- Каква е ползата от една статуя, ако не може да те запази от дъжд? – каза лястовичето. – Трябва да потърся някой хубав комин с шапка. – И реши да отлети.
Но преди още да разпери крила, трета капка падна върху му, то погледна нагоре и видя… О, какво видя то?
Очите на Щастливия принц бяха пълни със сълзи и сълзи се стичаха по златните му бузи. В лунната светлина лицето му бе тъй прекрасно, че малкото лястовиче се изпълни със съжаление.
- Кой си ти? – попита то.
- Аз съм Щастливия принц.
- Защо плачеш тогава? – попита лястовичето. – Ти ме измокри цялото.
- Когато бях жив и имах човешко сърце – отговори статуята, – аз не познавах сълзите, защото живеех в Двореца на безгрижието, където на скръбта е забранено да влиза. Денем играех с другарите си в градината, а вечер водех танците в голямата зала. Градината беше заградена с висока стена, но никога не ми е дошло на ум да запитам какво има отвъд стената, понеже всичко около мен бе тъй красиво. Моите царедворци ме наричаха Щастливия принц и аз действително бях щастлив, ако удоволствието може да се сметне за щастие. Тъй живях и тъй умрях. А сега, след като умрях, те ме поставиха тук горе, така високо, че мога да видя цялата грозота и цялата нищета на моя град, и при все че сърцето ми е от олово, не мога да не плача.
“Как нима не е целия в злато?” – помисли си лястовичето. То бе твърде учтиво, за да направи каквато и да било лична забележка на глас.
- Далече оттук – продължи статуята, – далече оттук, на малка уличка има бедна къща. Един от прозорците е отворен и през него се вижда жена седнала до масата. Лицето й е слабо и изпито и тя има загрубели червени ръце, целите избодени с игла, защото е шивачка. Тя бродира цвета върху сатенена рокля, която най- хубавата почетна дама на кралицата ще носи на следващия дворцов бал. На одър в ъгъла на стаята лежи болно нейното момченце. То има огън и се моли за портокали. Майката не може да му даде нищо друго освен речна вода и то плаче. Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче, няма ли да й занесеш рубина от дръжката на моя меч? Краката ми са прикрепени към тоя пиедестал и аз не мога да мръдна.
- Мене ме чакат в Египет – каза лястовичето. – Приятелите ми подхвърчат нагоре-надолу по Нил и си приказват с големите цветове на лотоса. Скоро ще отидат да спят в гробницата на великия цар. Самият цар е там в шарения си ковчег. Той е увит с жълто платно и балсамиран с миризливи билки… На врата му има огърлица от бледозелен нефрит, а ръцете му приличат на изсъхнали листи.
- Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче – промълви принцът, – няма ли да останеш тук при мен една нощ и да бъдеш мой пратеник? Момчето е тъй жадно, а майката толкова тъжна!
- Аз май не обичам момчета – отговори лястовичето. – Миналото лято, докато живеех на реката, там имаше две груби момчета, синове на воденичаря, които все ме замеряха с камъни. Разбира се, те нито веднъж не ме улучиха: ние, лястовичките, летим твърде добре за такова нещо, а освен това аз принадлежа към семейство, прочуто със своята ловкост; но все пак това бе проява на непочитание.
Ала Щастливия принц имаше толкова скръбен вид, че малкото лястовиче го съжали.
- Тука е много студено – каза то,- но аз ще остана при тебе за една нощ и ще бъда твой пратеник.
- Благодаря ти, малко лястовиче – рече принцът.
И тъй лястовичето изкълва големия рубин от меча на принца, стисна го в човката си и полетя над покривите на града.
То мина край камбанарията на катедралата, където имаше ангели, изваяни от бял мрамор. Мина край двореца и чу звук на танци. Едно прекрасно момиче излезе на балкона със своя любим.
- Колко чудесни са звездите – каза й той – и колко чудесна е силата на любовта!
- Надявам се, че роклята ми ще е готова навреме за дворцовия бал – отвърна му тя. – Поръчала съм да избродират на нея цветя, но шивачките са тъй мързеливи!
Лястовичето мина над реката и видя фенерите, закачени по мачтите на корабите. Мина над гетото и видя старите евреи да се пазарят един с друг и да отмерват злато в медни везни. Най-после стигна до бедната къща и надзърна вътре. Момчето се мяташе трескаво на леглото си, а майката беше задрямала, толкова бе уморена. Лястовичето подскочи вътре и сложи големия рубина на масата до напръстника на жената. След това леко закръжи около леглото, за да повее с крилца на челото на момчето.
- Колко ми е хладно! – каза то.- Сигурно започвам да оздравявам. – И се унесе в сладка дрямка.
Тогава лястовичето се върна при Щастливия принц и му разказа за стореното.
- Интересно – забеляза то, – сега ми е съвсем топло. Макар че е толкова студено.
- То е, защото си извършил добро дело – каза принцът.
Малкото лястовиче се замисли и след това заспа. От мислене винаги му се приспиваше.
Когато се съмна, то отлетя при реката и се окъпа.
- Какво забележително явление! – възкликна професорът по орнитология, който минаваше по моста. – Лястовичка зиме! – И написа за това дълго писмо до местния вестник. Всички го цитираха, понеже беше пълно с думи, които не можеха да разберат.
- Довечера потеглям за Египет каза лястовичето и се развесели при тая мисъл. То посети всички обществени паметници и дълго седя на върха на черковния покрив. Където и да отидеше, врабчетата чирикаха и си казваха едно на друго: “ Какъв именит чужденец!” – и това му доставяше много голямо удоволствие.
Когато месецът изгря, то се върна при Щастливия принц.
- Имаш ли някакви заръки за Египет? – извика то. – Аз вече тръгвам!
- Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче – промълви принцът, – няма ли да останеш при мене още една нощ?
- Мене ме очакват в Египет – отговори лястовичето. – Утре приятелите ми ще отлетят нагоре, към втория праг. Речният кон се излежава там сред тръстиките, а на голям гранитен трон седи богът Мемнон. Цяла нощ той наблюдава звездите и щом блесне Зорницата, надава вик на радост, а след това отново млъква. По пладне жълтите лъвове слизат на брега да пият. Те имат очи, зелени като берили, и на ревът им е по-силен от рева на прага.
- Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче – заговори принцът, – далече в другия край на града виждам един младеж в таванска стая. Той се е навел над писмена маса, трупана с книжа, а в малка чашка до него има китка повехнали теменуги. Косата му е кестенява и пръхкава, устните му са червени като нар, а очите – големи и замечтани. Той се мъчи да довърши една пиеса за директора на театъра, но му е твърде студено, за да продължи да пише. В огнището няма огън, а той е премалял от глад.
- Ще остана при тебе още една нощ – каза лястовичето, което всъщност имаше добро сърце. – И на него ли ще занеса рубин?
- Уви! Нямам вече рубини – отговори принцът. – Единственото, което ми е останало, са моите очи. Те са направени от редки сапфири, донесени от Индия преди хиляда години. Изтръгни едното от тях и му го занеси. Той ще го продаде на бижутера, ще си купи храна и дърва и ще довърши пиесата.
- Скъпи принце не мога да направя това – каза лястовичето и заплака.
- Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче – рече принцът, – направи, каквото ти заповядвам!
Тогава лястовичето изтръгна едното око на принца и отлетя към таванската стаичка на студента. То се стрелна през нея и се озова вътре. Младежът беше заровил глава в ръцете си и не чу как запърхаха крилата на птичката, а когато вдигна очи, видя прекрасния сапфир, оставен върху повехналите теменужки.
- Хората започват да ме ценят! – възкликна той. – Това е от някои голям почитател. Сега мога да завърша пиесата си! – И съвсем се развесели.
- На другия ден лястовичето отиде на пристанището. Там кацна върху мачтата на голям кораб и загледа как моряците вдигат с въжета големи сандъци от трюма. “А-у-у-у руп!” – извикваха те, когато всеки сандък се изкачваше горе.
- Аз отивам в Египет! – високо възкликна лястовичето, но никой не му обърна внимание и когато изгря месецът, то се върна при Щастливия принц.
- Дойдох да се сбогувам – извика то.
-Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче – рече принцът, – няма ли да останеш при мене още една нощ?
- Вече е зима – отговори лястовичето – и скоро ще завали студеният сняг. В Египет слънцето огрява зелените палми, а крокодилите се излягат в калта и мързеливо гледат наоколо си. Моите приятели вият гнезда в храма на Баалбек, а розовите и бели гълъби ги наблюдават и си гукат един на друг. Скъпи принце, аз трябва да те напусна, но никога не ще те забравя и другата пролет ще ти донеса пак два прекрасни скъпоценни камъка вместо тези, които ти подари. Рубинът ще бъде по-червен от червена роза а сапфирът ще е син като безкрайното море.
- Долу на площада – заговори Щастливия принц – стои малка кибритопродавачка. Тя е изтървала кибрита в канавката и той се е развалил. Баща й ще я бие, ако се върне в къщи без пари, и тя плаче. Изтръгни и другото ми око и й го дай, тогава баща й няма да я бие.
- Аз ще остана с тебе още една нощ – каза лястовичето, но не мога да ти изтръгна окото. Ти тогава ще си съвсем сляп.
- Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче – рече принцът, – направи, каквото ти заповядвам!
Тогава лястовичето изтръгна другото око на принце и се стрелна с него надолу. То изви край кибритопродавачката и пусна скъпоценния камък в дланта й.
- Какво хубаво стъкълце! – извика момиченцето и засмяно изтича към дома си.
Тогава лястовичето се върна при принца.
- Сега си сляп – каза то, – затова ще остана при теб завинаги.
- Не малко лястовиче – възрази бедният принц, – ти трябва да отидеш в Египет.
- Ще остана при теб завинаги – каза лястовичето и заспа в неговите крака.
Целият следващ ден то седя върху рамото на принца и му разправя приказки за това, което бе видяло в чужди страни. Разказа му за червените ибиси, които стоят в дълги редици по бреговете на Нил и хващат златни рибки с човките си; за сфинкса, който е стар колкото света и живее в пустинята, и знае всичко; за търговците, които крачат бавно до камилите се с кехлибарени броеници в ръце; за царя на Лунните планини, който е черен като абанос и се кланя на голям кристал; за огромната зелена змия, която спи на една палма и двадесет жреци я хранят с медени питки; и за пигмеите, които кръстосват голямо езеро върху широки плоски листа и вечно воюват с пеперудите.
- Скъпо малко лястовиче – каза принцът, – ти ми разказваш за необикновени неща, но много по-необикновени от всичко друго са нещастията на хората. Няма по-неразгадаема тайна от страданието. Обиколи моя град, малко лястовиче, и ми разкажи каквото видиш.
Лястовичето литна над града и видя богатите да се веселят в прекрасните си къщи, а просяците да седят под портите им. Прелетя през тъмни улички и видя бледите лица на изгладнели деца, които гледаха равнодушно тъмните улици. Под свода на един мост две момченца лежаха прегърнати и се мъчеха да се стоплят.
- Колко сме гладни! – мълвяха те.
- Не бива да лежите тука! – закрещя им пазачът и те излязоха на дъжда.
Тогава лястовичето се върна и разправи на принца какво беше видяло.
- Аз съм покрит с чисто злато – каза принцът, – трябва да го свалиш лист по лист и да го дадеш на моите бедни: живите винаги мислят, че златото може да ги направи щастливи.
И лист по лист лястовичето сваляше чистото злато, докато Щастливия принц стана съвсем сив и грозен. Лист по лист носеше то чисто злато на бедните и бузките на децата порозовяха, и те се смееха и играеха на улицата.
- Сега си имаме хляб! – викаха те.
После заваля сняг, а след снега дойде студът. Улиците изглеждаха така, сякаш бяха направени от сребро – тъй светеха и блестяха; дълги ледени висулки, като кристални кинжали, висяха от стрехите на къщите, всички ходеха облечени с кожи, а малките момченца носеха алени шапки и се пързаляха по леда.
На бедното лястовиче му ставаше все по-студено и по-студено, но не можеше да остави принца – то го обичаше твърде много. То кълвеше трохички пред вратата на хлебарницата, когато хлебарят не гледаше, и се мъчеше да се стопли, като пляскаше с крила.
Но най-после разбра, че ще умре. Силите му стигнаха само колкото да подхвръкне още веднъж до рамото на принца.
- Сбогом принце! – пошепна то.- Ще ми позволиш ли да ти целуна ръка?
- Радвам се, че отиваш най-после в Египет, малко лястовиче – каза принцът, – ти се застоя тука твърде дълго, но трябва да ме целунеш по устните, защото те обичам.
- Аз не отивам е Египет – отговори лястовичето. – Аз отивам в Дома на смъртта. Смъртта е сестра на съня, нали?
И то целуна Щастливия принц по устните и падна мъртво в краката му.
В този миг странно пращене прозвуча вътре в статуята, сякаш нещо се беше счупило. Работата бе там, че оловното сърце се беше разцепило точно наполовина. Денят наистина бе ужасно мразовит.
Рано на другата сутрин кметът прекосяваше площада, придружен от общинските съветници. На минаване покрай колоната той вдигна очи към статуята:
- Боже мой! Колко жалък изглежда Щастливия принц! – каза той.
- Колко жалък наистина! – възкликнаха общинските съветници, които винаги се съгласяваха с кмета, и се приближиха да го разгледат.
- Рубинът е паднал от неговия меч, очите му ги няма и вече не е златен – забеляза кметът. – Всъщност той почти не се различава от просяк!
- Той почти не се различава от просяк – повториха общинските съветници.
- А ето и някакво мъртво птиче в краката му! – продължи кметът. – Ще трябва да издадем наредба, че на птичките е забранено да умират тука. – И градския писар си взе бележка за предложението.
Така смъкнаха статуята на Щастливия принц.
- Понеже не е красив, не е вече и полезен – каза професорът по изящни изкуства в университета.
След това стопиха статуята в една пещ, а кметът свика общинския съвет на заседание, за да реши какво да прави с метала.
- Трябва, разбира се, да направим нова статуя – каза той, – и това ще бъде моя статуя.
- Моя статуя – каза всеки един от общинските съветници и те се скараха.
- Чудно нещо – каза надзирателят на работниците в леярната. –Това счупено оловно сърце не ще да се стопи в пещта. Трябва да го изхвърлим.
И те го хвърлиха на бунището, където лежеше мъртвото лястовиче.
- Донеси ми двете най-скъпоценни неща в града – каза бог на един от своите ангели и ангелът му донесе оловното сърце и мъртвата птичка.
- Правилно си избрал – рече бог, – защото в моята градина това птиченце ще пее за вечни времена, а Щастливия принц ще ме възхвалява в златния ми град.

Автор: Оскар Уайлд

За всички пропуснати мигове

За всички пропуснати мигове,

за сълзите неизплакани,

за всички изпуснати влакове,

за гарите недочакани,

за думите неизказани,

за раните ненасени,

за болките ненаказани,

за всички цветя неподнесени,

за песните неизпети,

картини ненарисувани,

за чувствата неизлети

и танци неизтанцувани,

за стиховете неписани,

за маските несвалени,

за виковете потиснати,

за ударите спестени,

за устните нецелунати,

за всички врати неоткрехнати,

за шансовете изгубени

и страхове непосрещнати,

за всички писма неизпратени,

любови несподелени,

за всичките прошки недадени,

за пропиляното време,

за грешките непоправени,

за всяко “обичам” неказано,

за бляновете забравени,

за щастието отказано,

за всички пропуснати други животи

и избори ненаправени

сега е моментът да мислим,защото

не знаем тук колко остава ни !

От: Мадлен Алгафари