събота, 30 януари 2010 г.

Часовникът, който е спрял на седем часа

На една стена в стаята ми е окачен красив старинен часовник, който вече не работи. Стрелките му, спрели открай време, сочат невъзмутимо един и същи час - точно седем.
Открай време този часовник е само ненужна украса върху белезникавата празна стена. И все пак има два момента през деня, два кратки мига, в които старият часовник сякаш се възражда отново от пепелта като птицата феникс.
Когато в лудия си бяг всички часовници в града ударят седем часа и механичните кукувички и гонгове заповтарят по седем пъти своята песен, старият часовник в моята стая сякаш оживява. Два пъти на ден, сутрин и привечер, часовникът е в пълна хармония с останалия свят.
Ако някой види часовника точно в тези моменти, би казал, че върви чудесно... Но след това, когато песента на другите часовници стихне и стрелките им продължат по скучния си път, моят стар часовник застива, верен на часа, в който някога е спрял.
Но аз обичам този часовник. И колкото повече говоря за него, повече го обичам, защото чувствам, че приличам все повече на него.
И аз съм застинал във времето. И аз се чувствам прикован и замрял. И аз донякъде съм излишна украса на една празна стена.
Но се радвам на кратките мигове, на които идва като по чудо и моят час.
Тогава чувствам, че съм жив. Всичко е ясно и светът е прекрасен. В такива мигове мога да творя, да мечтая, да летя, да казвам и чувствам повече неща, отколкото през цялото останало време. Това хармонично общение настъпва и се повтаря непрестанно, като неумолима закономерност.
Когато го изпитах за пръв път, исках да се вкопча в мига, мислейки, че мога да го задържа завинаги. Но не стана така. И на мен, както на моя приятел - часовника, времето на другите ми се изплъзва.
...Когато моментът отмине, часовниците, намерили убежище при други хора, продължават своя ход, а аз се връщам към обичайното вцепление, към работата си, бъбренето в кафето, към скучния ход, който обикновено наричам живот.
Но знам, че животът е нещо съвсем друго.
Знам, че животът, истинският живот, е сбор от онези мигове, които макар и кратки, ни карат да се усетим, че сме в хармония с Вселената.
Почти всички смятат, горките, че живеят.
А има само мигове на пълнота и онези, които не ги знаят и упорито искат да живеят вечно, ще бъдат осъдени да останат в света на сивия и еднообразен ход на ежедневието.
Затуй те обичам, стари часовнико. Защото ти и аз сме едно.

Оригиналният разказ е на Джовани Папини