Представяне на най-новата книга на Мадлен Алгафари "Как да се разболяваме качествено" Наръчник с 365-6 съвета за саморазболяващи се

Психологът Мадлен Алгафари представи новата си книга, която трябва да засити глада ни за здраве. Тя се казва „Как да се разболяваме качествено". На премиерата дойде и друг психотерапевт Хорхе Букай. Един от най-четените автори през последните години у нас е специален гост на Пролетния базар на книгата, който започва от вторник.

Мадлен Алгафари казва, че това е най-практичната й книга досега и съдържа 365 съвета за саморазболяващи се. Дамата се опитала със сарказъм и ирония да разтърси читателите и така те да осъзнаят грешките, които най-често правят.

„Оплакваме се от абсолютно всичко, до един момент това се нарича споделяне, но когато стане хронично циклене и мрънкане става нездравословно, незнанието е това, което най-много ни разболява”, каза психологът.

Мадлен Алгафари - Как да се разболяваме качествено

 Най-новата книга на психолога и психотерапевт Мадлен Алгафари, вече е факт, от понеделник 28.05.2012г. ще е на книжния пазар. Ето и какво каза тя за книгата и представянето и на 27.05.2012г. в София.

" От утре на пазара е новата ми книга "Как да се разболяваме качествено - наръчник с 365 съвета за саморазболяващи се". Хорхе Букай ще ми бъде личен гост на представянето, а Д. Рачков ще чете откъси! Четете и вие, ако искате да разберете кои са основните грешки, които правим в живота си. Илюстрациите са на Христо Комарницки. Приятно четене! Каня ви на смях през сълзи! "

Мадлен Алгафари

Приказки от хиляда и една нощ - Приказката за търговеца и демона

Приказката за търговеца и демона

    Разказват, о, щастливи царю, че някога живял търговец, който притежавал големи богатства и търгувал с много градове. Един ден той яхнал коня си и тръгнал на път, за да събере парите си от няколко града, но жегата много го изморила. Затова той седнал под едно дърво, бръкнал в дисагите и извадил оттам парче хляб и една фурма. Изял хляба и фурмата и след това хвърлил костилката. И що да види, в същия миг се появил един огромен демон, който държал в ръка изваден меч, насочил го към търговеца и му казал:
    — Ела насам, за да те убия, защото ти уби сина ми!
    Търговецът попитал:
    — Но как така съм убил сина ти?
    Демонът отвърнал:
    — Когато ти изяде фурмата и захвърли костилката, тя улучи сина ми в гърдите, както си вървеше; той умря от удара.
    А търговецът възкликнал:
    — Истина е, че ние сме чада на аллаха и всички ще се върнем при него. Няма друга сила и няма друга власт освен аллах всевишния и всемогъщия! Ако съм убил сина ти, то съм го сторил по невнимание. Затова те моля сега да ми простиш!
    Демонът обаче се разкрещял:
    — Нищо не може да те спаси, аз трябва да те убия!
    И той сграбил човека, повалил го на земята и вдигнал меча си, за да го прободе. Тогава търговецът се разплакал и казал:
    — Оставям живота си в ръцете на аллаха! — и произнесъл следните стихове:

    Всеки ден открай двояк е: днес е мрачен, утре ясен —
    тъй двояк е и животът: ту е грозен, ту прекрасен.
    Ако някой се надсмива, следва да се отговори:
    „Подли времена измъчват само благородни хора!“
    Страшни вихри щом се спуснат от пределите небесни,
    по-високите дървета те нападат като бесни.
    Виж морето: то изхвърля горе трупове разплути,
    скъпи бисери закътва долу в тъмните си скути.
    Ако времето жестоко все насам-натам ни мята
    и в злочестина несменна спътница ни е тъгата,
    запомни: неизброим е горе звездният рояк,
    но луна и слънце само водят бой с изконен мрак.
    Всякакви дървета има, но до днес не се е чуло
    разсъдлив човек безплодни дървеса със прът да брули.
    Ведри дни си имал, с радост пълно е било сърцето
    и не те е страх обземал, че ще те слети несрета*.
    [* От тук до края на книгата стиховете са преведени от немски от Димитър Стоевски.]

    Като изрекъл търговецът тези стихове, демонът му казал:
    — Съкращавай речта си; аллах ми е свидетел, аз трябва да те убия.
    Търговецът обаче рекъл:
    — Знай, о, ифрит, че аз имам да уредя един свой дълг и че имам големи богатства, деца и жена и много длъжници, затова разреши ми да си отида до дома и да отдам всекиму, комуто съм длъжник, каквото му се полага; щом започне новата година, отново ще дойда при теб. Нека аллах ми бъде свидетел и поръчител, че ще се върна; тогава можеш да направиш с мен всичко, което пожелаеш — аллах ми е свидетел, че ще изпълня обещаното!
    Демонът го накарал да му се закълне и го пуснал да си върви. А търговецът се върнал в своя град, уредил всичките си сметки и задължения, дал всекиму, каквото бил длъжен; после благословил жена си и останал до края на годината сред близките си. След това изпълнил обреда на религиозното миене, взел подръка покрова си, сбогувал се със семейството съседите и всичките си роднини и близки и с мъка тръгнал на път. Всички заплакали за него и се завайкали; той обаче продължил пътя си, докато пристигнал до същата онази градина, а денят бил тъкмо първият от Новата година. И както седял и оплаквал горката си участ, ето че към него се приближил един много стар шейх, който водел вързана за сиджимка газела; той поздравил търговеца, пожелал му дълъг живот и го попитал:
    — Защо седиш съвсем самичък тук, на това място, което е свърталище на зли духове?
    Тогава търговецът му разказал какво му се било случило с демона, а шейхът, човекът с газелата, се изненадал много и рекъл:
    — Аллах ми е свидетел, братко мой, твоята вярност действително е прекалена вярност, а твоята история е много странна история; и ако я запишат с игли върху челата на хората, тя ще бъде предупреждение за всеки, който е готов да се поучи. — После той седнал до него и продължил: — Аллах ми е свидетел, братко мой, аз няма да се отделя повече от тебе, докато не видя какво ще се случи между теб и онзи демон.
    И като седнал до търговеца и двамата започнали да разговарят, търговецът усетил, че го обземат страх и ужас, дълбока печал и все по-голяма мъка. И както шейхът с газелата седял край него, ето че те видели да се приближава втори шейх, който водел две кучета — две черни ловджийски хрътки. Като поздравил двамата мъже, той ги попитал и поискал да узнае кои са и що са, като казал:
    — Защо седите на това място, което е свърталище на зли духове?
    Двамата му разказали случилото се от начало до край. И не седели дълго заедно, но ето че се приближил трети шейх, който водел със себе си една рижа ослица; той ги поздравил и ги попитал защо седят на това място. Така те разказали и на него историята от начало до край — но да я разказваме тук отново, няма смисъл, о, вие, които я слушате.
    Тогава и третият шейх седнал до тях и в този миг се задал огромен облак прах, който идвал откъм пустинята. Облакът се разнесъл и, виж, отвътре се появил демонът; в ръка той държал насочен меч, а очите му пръскали искри. Демонът се приближил до групата, издърпал търговеца и изкрещял:
    — Идвай да те убия, както ти уби моя син, кръвта на моята кръв!
    Тогава търговецът се завайкал и се разридал и тримата старци също заплакали и се завайкали, а първият старец, човекът с газелата, пристъпил напред, целунал ръка на демона и казал:
    — О, демоне, корона на царете на демоните! Ако ти разкажа моите преживелици с тази газела и те ти се сторят необикновени, ще ми отстъпиш ли тогава една трета част от кръвта на този търговец?
    Демонът отвърна:
    — Да, старче, ако ми разкажеш тази история и аз сметна, че тя е необикновена, ще ти отстъпя една трета от неговата кръв.
    И старецът подел:

    Приказката на първия старец

    Знай, о, демоне, че тази газела е моя братовчедка, кръв от моята кръв и плът от моята плът; аз бях сгоден за нея още когато тя беше малко момиче и живяхме заедно близо тридесет години, ала не бях сподобен от нея с челяд. Затова си взех втора жена, която ми роди едно момче, мило като пълната луна, с чудно красиви очи и вежди. Момчето растеше, порасна и стана петнадесетгодишен момък. Тогава ми се наложи да посетя няколко градове и аз потеглих с голям запас от стоки. Ала моята братовчедка, тази газела, още от младини се бе научила да прави магии и заклинания; така тя омагьосала и превърнала сина ми в теле, а робинята ми, неговата майка, в крава и ги дала на моите пастири да ги пасат. Когато след дълго време аз се върнах у дома от пътуването си и попитах къде са синът ми и майка му, тя ми отвърна:
    — Държанката ти умря, а синът ти избяга и аз не знам къде отиде.
    Така прекарах цяла година с натъжено сърце и сълзи на очите, докато наближи големият празник на аллаха. Изпратих да повикат говедаря и му наредих да ми доведе охранена крава, а това била моята робиня, омагьосана от тази газела. Аз запретнах ръкавите и подвих полите на одеждата си, грабнах ножа и понечих да й разрежа гръкляна, ала кравата започна да мучи силно и да плаче с горчиви сълзи. Това много ме учуди и ми дожаля; пуснах я и казах на говедаря:
    — Доведи ми друга крава!
    Тогава моята братовчедка се развика:
    — Заколи тази, защото за мен няма по-хубава и по-охранена от нея!
    Още веднъж се приближих до кравата, за да я заколя, ала тя отново замуча силно и аз се отдръпнах настрана и наредих на говедаря си да я заколи и да я одере. Той я закла и й одра кожата, ала не намери вътре нито тлъстина, нито месо, а само кожа и кости; и аз много съжалих, задето я бях заклал, ала вече нямаше никаква полза от съжалението ми. Дадох я на говедаря и му казах:
    — Доведи ми едно охранено теле — а той ми довел собствения ми син.
    Ала телето, като ме видя, се откъсна от сиджимката и побягна към мен, започна да търка главата си о тялото ми и да плаче и да мучи, така че на мен ми дожаля за него и аз казах на говедаря:
    — Доведи ми една крава и пусни това теле да си живее!
    Тогава моята братовчедка, тази газела, се развика:
    — Трябва да убиеш това теле още начаса, защото днес е свят и благословен ден и днес трябва да се коли само най-хубавият добитък, а сред нашите телета няма по-тлъсто и по-хубаво от това!
    А аз й отговорих:
    — Виж какво се случи с кравата, която настоя да заколят по твое желание! Само се разочаровахме и нямахме никаква полза от нея; аз горчиво съжалявам, задето накарах да я заколят; затова за днешния курбан няма да се вслушам в нито една твоя дума за това теле.
    А тя ми рече:
    — В името на всемогъщия, всеопрощаващия, преблагия аллах! Ти трябва да го заколиш на този свят ден и ако не го убиеш, няма да бъдеш повече мой мъж и аз няма да бъда вече твоя жена!
    Като чух тези силни думи от нея и не знаех все пак какъв умисъл има тя, пристъпих към телето с ножа в ръка…
    При тези думи обаче Шехеразада забелязала, че навън започва да се разсъмва и прекъснала разказа си по средата. А сестра й казала:
    — Колко е хубава твоята приказка и колко е възхитителна, и колко е приятна, и колко поучителна!
    А Шехеразада й отвърнала:
    — Какво представлява всичко това в сравнение с онова, което бих могла да ви разкажа през следващата нощ, ако царят благоволи да запази живота ми!
    Тогава царят си казал:
    „В името на аллаха, няма да заповядам да я убият, докато не чуя края на приказката й!“
    След това двамата прекарали остатъка от нощта прегърнати, докато съвсем се развиделило. Тогава царят отишъл в заседателната зала, където го чакал везирът му с кърпата за обявяване на смъртните присъди под мишница. И царят започнал да раздава правосъдие, налагал и отменял наказания, докато денят превалил; на везира си обаче той не казал нищо за случилото се. Това много учудило везира. А вечерта съветът приключил и цар Шехрияр се върнал в своя дворец. Но когато настъпила втората нощ, Диназада казала на сестра си Шехеразада:
    — Мила сестрице, разкажи ни приказката за търговеца и демона докрай!
    А Шехеразада отвърнала:
    — С най-голяма радост, ако царят ми разреши.
    Царят казал:
    — Разказвай, разказвай!
    И Шехеразада подела разказа си:
    — Разказвали са ми, о, щастливи царю и справедливи владетелю, че когато търговецът понечил да заколи телето, сърцето му се разнежило и той казал на говедаря си:
    — Върни това теле при другите!
    Старецът разказал всичко това на демона, който много се учудил на странните му думи. А човекът с газелата продължил:
    — О, владетелю на всички царе на демоните, през цялото това време моята братовчедка, тази газела, гледаше какво става и ми каза:
    — Заколи това теле, защото то наистина е много охранено!
    Но моето сърце не ми даваше да убия животното и затова казах на говедаря да го отведе; и той го подкара и се отдалечи заедно с него. И както си седях на другия ден, ето че дойде говедарят, изправи се пред мене и ми рече:
    — О, господарю, искам да ти открия нещо, на което ти много ще се зарадваш и ще ме възнаградиш за добрата вест.
    — Добре — рекох аз, а той продължи:
    — О, търговецо, аз имам една дъщеря; на младини тя се бе научила да прави магии от една стара жена, която живееше при нас. Вчера, когато ти ми даде телето, аз се върнах заедно с него и влязох у дома си; дъщеря ми го погледна и веднага закри лице с яшмака си; после тя започна ту да плаче, ту да се смее и накрая ми каза:
    — Татенце, нима ти вече дотолкова не цениш честта ми, та водиш чужди мъже при мене?
    А аз я попитах:
    — Та къде са тия чужди мъже и защо се смееш и плачеш така?
    А тя отвърна:
    — Знай, че това теле, което ти доведе, е синът на нашия господар, ала той е омагьосан, защото неговата мащеха превърнала в животни и него, и майка му; тази е причината, поради която се смея, плача обаче заради неговата майка, защото баща му наредил да я убият.
    Това много ме учуди и аз едва изчаках да се раздени, за да дойда и да ти го кажа.
    И като чух, о, демоне, тези думи от своя говедар, аз тръгнах заедно с него, опиянен без вино от преливащата радост и щастието, което бях преживял, докато стигнахме до неговата къща. Там ме посрещна дъщерята на говедаря и ми целуна ръка; скоро след това дойде и телето и погали главата си о мене. Тогава аз казах на дъщерята на говедаря:
    — Вярно ли е всичко, което си казала за това теле?
    А тя отвърна:
    — Да, о, господарю, това наистина е твоят син, кръв от твоята кръв.
    Тогава аз възкликнах:
    — О, девойко, ако го освободиш от магията, нека станат твои добитъкът и всичко, което твоят баща пасе.
    Ала тя се усмихна и рече:
    — О, господарю, мен не ме влече богатство, аз искам само две условия: първото е да ме ожениш за своя син, а второто — да ми разрешиш аз да омагьосам и да взема за заложница онази, която омагьоса него, иначе не мога да бъда спокойна, че тя няма да ми отмъсти.
    И като чух думите на дъщерята на говедаря, о, демоне, аз отвърнах:
    — Освен това, което искаш, нека всичкият ми добитък и целият имот, който пази баща ти, бъдат твои и ти давам също така правото да се разпореждаш с кръвта на моята братовчедка.
    Като чу моите думи, тя взе едно блюдо, напълни го с вода, произнесе над него някакво тайнствено заклинание и напръска телето с водата, като каза:
    — Ако си теле и аллах всевишният те е създал като такова, остани си в същия образ и не се променяй; ако обаче си омагьосано, приеми по заповед на аллах всевишния предишния си вид и образ!
    И ето че телето се разтрепера и се превърна в човек. Тогава аз се хвърлих на врата му и извиках:
    — Заклевам те в името на аллаха и те моля, разкажи ми всичко, което моята братовчедка направи с теб и твоята майка!
    И моят син ми разказа онова, което се бе случило с двамата, а аз рекох:
    — О, сине мой, аллах ти изпрати тази девойка, която можа да те освободи от магията и да ти помогне да си възвърнеш правата.
    После, о, демоне, аз го ожених за дъщерята на говедаря, а тя превърна моята братовчедка в тази газела, като каза:
    — Това е приятен образ, а не някой отвратителен, от който хората да отвръщат погледи.
    Сетне дъщерята на говедаря живя при нас дни и нощи, нощи и дни, докато аллах я прибра при себе си. А когато тя заспа вечния си сън, моят син се отправи към индийската страна, а това е страната на този човек, с когото ти се е случило онова, за което той ми разказа. Тогава аз взех тази газела, моята братовчедка, и тръгнах с нея от място на място да търся диря и вест от моя син, докато съдбата ме доведе до това място, където видях търговеца да седи облян в сълзи. Ето това е моят разказ.
    Тогава демонът казал:
    — Това е необикновена история и аз ти подарявам една трета част от неговата кръв.
    Тогава излязъл напред вторият старец, човекът с двете ловджийски кучета, и заговорил на демона:
    — Ако и аз ти разкажа какво ми се случи с моите братя, тези две кучета, и ти се увериш, че това е още по-странна и още по-необикновена история, ще опростиш ли и заради мен една трета от вината на този човек?
    Демонът отвърнал:
    — Ако твоят разказ е още по-странен и още по-необикновен, нека бъде волята ти!
    И така започнала:


    Приказката на втория старец

    Знай, о, господарю на царете на демоните, че тези две кучета са моите братя, а аз съм третият. Когато моят баща умря и ни остави наследство от три хиляди жълтици, аз отворих дюкян, в който продавах и купувах, а и двамата ми братя също си отвориха по един дюкян. Но не бе минало много време, откакто аз бях подхванал търговията, когато по-големият ми брат, едното от тези кучета, продаде стоката от своя дюкян за хиляда динара; и като закупи стоки за търговия, замина на път. Цяла година не се върна при нас; един ден обаче, както си седях в моя дюкян, ето че вътре влезе един просяк, застана пред мен и аз му казах:
    — Нека аллах ти помогне!
    Тогава той ме попита разплакан:
    — Нима не ме познаваш вече?
    Чак тогава се вгледах по-внимателно и видях, че това беше брат ми; станах и го поздравих с „добре дошъл“; после му предложих място в своя дюкян и го запитах какво му се е случило.
    — Не ме питай — отвърна той, — стоките ми отидоха, щастието ми измени!
    Отведох го в банята, облякох го в една от моите одежди и го оставих да живее при мен. И като направих сметка и изчислих печалбите от дюкяна си, излезе, че бях спечелил хиляда динара, така че богатството, което бях вложил, бе нараснало на две хиляди. Поделих го с брат си и му казах:
    — Представи си, че не си предприемал никакво пътешествие и изобщо не си напускал нашия град!
    Той прие със светла радост предложеното му и отново си отвори дюкян; така минаха няколко дни и нощи. След това обаче вторият ми брат, ей онова, другото куче, реши и продаде стоките и целия си имот, за да тръгне на път; колкото и да го уговаряхме да не заминава, не можахме да го спрем. Накупи стоки за търговия и се отправи на път заедно с други хора. Не се върна при нас цяла година. После дойде при мен, както бе дошъл преди него по-големият ни брат; и когато му казах:
    — Братко мой, не те ли съветвах да не заминаваш? — той се разплака и извика:
    — Братко, това е повеля на съдбата; ето ме сега пред теб обеднял, без нито един-единствен дирхем в джоба си, оголял, без риза на гърба си.
    Тогава, о, демоне, аз го отведох в банята, дадох му да облече една нова одежда от моите собствени дрехи и го доведох в своя дюкян; хапнахме там и пийнахме. След това му рекох:
    — Братко мой, аз си правя сметката обикновено в началото на всяка година; всичко, каквото съм спечелил в повече, ще го поделя с тебе.
    Така и сторих, о, демоне, направих сметката от търговията си и като намерих, че съм спечелил две хиляди динара, поблагодарих на твореца — хвала нему, всевишния, — дадох на брат си хиляда и запазих хиляда за себе си. А той отиде, отвори си дюкян и така живяхме доста дни. След известно време обаче братята ми започнаха да ме убеждават да тръгна заедно с тях на път, ала аз отказах с думите:
    — Какво спечелихте вие от вашите пътешествия, та да знам, че и аз ще спечеля?
    И тъй като аз не исках да се вслушам в съвета им, всеки от нас остана в своя дюкян и продължихме да продаваме и да купуваме както преди. Те обаче всяка година ме убеждаваха да тръгна заедно с тях на път и аз все не се съгласявах, докато изминаха така шест години; най-после отстъпих, като казах:
    — Е, добре, братя мои, ще тръгна с вас на път; да видим преди това колко пари притежаваме!
    Разбрах, че те нямаха нищо; напротив, бяха разпилели всичко, тъй като се бяха отдали на гощавки и пиянство и на удоволствия. Аз обаче не им казах нито дума, а направих сметка на своята търговия и разпродадох всичките си имоти и стоки; и като се видях собственик на шест хиляди динара, се зарадвах и ги разделих на две половини и казах на братята си:
    — Тези три хиляди динара ще бъдат за мене и за вас, за да търгуваме с тях. Останалите три хиляди динара ще заровя за в случай, че и с мен се случи същото, което се бе случило с вас; тогава ще се върна и ще извадя трите хиляди динара и ние ще можем отново да отворим дюкяните си.
    И двамата приеха предложението ми; дадох на всеки по хиляда динара, като запазих и за себе си същата сума, а именно хиляда динара. После закупихме подходящи стоки, приготвихме всичко за път, наехме един кораб и след като натоварихме стоките си на кораба, потеглихме и пътувахме много дни, цял месец, докато пристигнахме в един град, където продадохме стоките си; за всяка жълтица спечелихме по десет. И когато отново се канехме да потегляме, намерихме на брега на морето една девойка с разпокъсани и дрипави дрехи; тя ми целуна ръка и рече:
    — О, господарю, ще проявиш ли към мене милостта и добротата, за които ще ти се отплатя?
    Отвърнах:
    — Разбира се; ето виж, аз обичам добродетелността и да правя благодеяния, дори и да не ми се отблагодариш.
    А тя рече:
    — Вземи ме за жена, о господарю мой, и ме отведи в твоя град, не искам вече да се отделям от тебе; затова пък ти бъди добър към мен, защото аз съм от онези, които заслужават да им се направи добрина и благодеяние; аз ще ти се отблагодаря, а ти не се оставяй видът ми да те заблуди!
    Като чух думите й, сърцето ми я обикна, защото такава е била волята на аллах всевишния и преславния, взех я, облякох, подредих й хубаво ложе в кораба и се отнесох към нея с уважение и почит. Така продължихме пътешествието си и сърцето ми се изпълни с голяма любов към нея и аз не се отделях от жената нито денем, нито нощем, и мислех повече за нея, отколкото за братята си. Това обаче им се зловиди и те започнаха да ми завиждат за богатството и за многото стоки, които бях натрупал, и те жадно поглъщаха с очи всичко мое. Така те се уговорили да ме убият и ми отнемат всичко, като си казали:
    — Ще убием брат си и ще приберем цялото му богатство.
    А сатаната им представил това деяние в такива хубави краски, че те ме сграбиха, докато спях край жена си, вдигнаха ме заедно с нея и ни хвърлиха и двамата в морето. Жена ми обаче, щом се събуди от съня, се разтърси и начаса се превърна в демонка. Тя ме вдигна и ме изнесе на един остров и ме остави там за малко време, а на сутринта се върна и ми каза:
    — Ето ме пак, твоята робиня, която те извади от водата с помощта на аллах всевишния и те спаси от смърт. Знай, че аз съм дете на демони; когато те видях, сърцето ми те обикна против волята на аллаха, защото аз вярвам в аллах и в неговия пророк — нека бог го благослови и го дари с милостта си! Така аз дойдох при теб, както ме видя, и ти се ожени за мен и ето виж, сега те спасих от удавяне. Ала аз съм много огорчена от твоите братя и съм решила да ги убия.
    Като чух думите й, аз се учудих, благодарих й за онова, което бе сторила за мен, а сетне й казах:
    — Ала братята ми не бива да умират!
    После й разказах всичко, което бях преживял с тях от началото до края, а тя, като чу разказа ми, рече:
    — Тази нощ ще излетя до техния кораб и ще го потопя, така и те ще загинат.
    Аз обаче казах:
    — Заклевам те в името на аллаха, не прави това, защото поговорката казва: „О, ти, който отвръщаш с добро на злото, знай — на злосторника стига и собственото му деяние“. А те все още са мои братя!
    Тя ми отговори:
    — Аллах ми е свидетел, аз твърдо съм решила да ги убия!
    Тогава започнах да я моля горещо. А тя ме вдигна и отлетя заедно с мен и накрая ме остави върху покрива на собствения ми дом. Отключих вратите и извадих онова, което бях заровил в земята; и след като поздравих хората, отворих отново своя дюкян и закупих стоки. А като се свечери, се върнах у дома, там заварих завързани тези две кучета, които, щом ме видяха, скочиха върху мен, скимтейки, и увиснаха по дрехите ми; и преди още да разбера какво става, жена ми каза:
    — Това са двамата ти братя!
    Тогава аз я попитах:
    — И кой им стори това?
    А тя отвърна:
    — Изпратих на сестра си вест за тях и тя ги превърна в кучета и те ще се освободят от магията чак след десет години.
    И ето че аз дойдох дотук, на път за нейната сестра, която ще ги освободи от магията, след като те преживеят десет години така. Тук обаче видях този млад човек, който ми разказа какво му е дошло до главата; и аз реших да не продължа пътя си, докато не видя какво ще се случи между него и теб. Това е моята история.
    Тогава демонът казал:
    — Наистина, това е странна история и аз ти подарявам една трета от неговата кръв и опрощавам третината от вината му.
    Тогава третият старец, човекът с ослицата, казал:
    — Аз мога да ти разкажа история, която е още по-необикновена от тези две; ще ми подариш ли тогава остатъка от неговата кръв и от неговата вина, о, демоне?
    А демонът отвърнал:
    — Добре.
    Така старецът подел:


    Приказката на третия старец

    О, султане и главатарю на всички демони, тази ослица беше моя жена. Случи се така, че аз заминах на път и цяла година бях далеч от нея, когато свърши пътешествието ми, се върнах у дома през нощта и заварих един черен роб в леглото при жена ми; двамата си приказваха и се милваха, и се смееха, и играеха любовната игра. Като ме видя обаче, тя скочи и се затича с една стомна вода насреща ми, изговори някакви тайнствени слова и ме напръска с водата и рече:
    — Излез от този образ и вземи образа на куче! — и аз начаса се превърнах в куче.
    Тогава тя ме изтика от стаята навън и аз избягах през вратата и не престанах да тичам, докато стигнах до дюкяна на един месар; там пристъпих и започнах да глозгам разхвърляните наоколо кокали. Като ме видя, месарят ме взе и ме въведе в дома си, ала дъщеря му, щом ме съзря, прикри лицето си с яшмака и възкликна:
    — Нима водиш при мен мъж и влизаш заедно с него в моята стая?
    Баща й попита:
    — Че къде е този мъж?
    А тя отвърна:
    — Това куче е мъж, омагьосан от жена си, и аз искам да го освободя от магията.
    Като чу нейните думи, баща й рече:
    — Моля те в името на аллаха, дъще моя, освободи го!
    Тогава тя взе една стомна вода, произнесе над нея някакво заклинание, напръска ме с малко вода и каза:
    — Излез от този образ и приеми предишния си образ!
    И аз мигом приех предишния си образ. Тогава целунах ръка на девойката и възкликнах:
    — Бих желал ти да омагьосаш жена ми, както тя омагьоса мене!
    Тя ми даде малко от водата и каза:
    — Щом я завариш заспала, напръскай я с тази вода и произнеси над нея някоя поговорка по собствено желание и тя ще приеме оня образ, който ти пожелаеш.
    Аз взех водата и се върнах при жена си и я заварих заспала; напръсках я веднага с водата и казах:
    — Излез от своя образ и приеми образа на ослица!
    И тя начаса се превърна в ослица; ето я тук, виждаш я със собствените си очи, о, султане и главатарю на всички демони!
    Тогава демонът попитал ослицата:
    — Вярно ли е това?
    А тя кимнала с глава и дала знак, който казвал:
    „Аллах ми е свидетел, това е моята история и всичко, което се случи с мен“.
    И тъй като старецът завършил своя разказ, демонът потреперал от удоволствие и му подарил третата част от кръвта на търговеца…
    Тогава Шехеразада забелязала, че навън настъпва утрото, и прекъснала своя разказ, ала Диназада рекла:
    — О, сестро, колко е хубав твоят разказ и колко е чудесен, и колко е приятен, и колко ме завладя!
    Шехеразада отвърнала:
    — Та какво представлява той в сравнение с онова, което бих могла да ви разкажа през следващата нощ, ако царят благоволи да запази живота ми!
    Тогава царят си помислил:
    „Аллах ми е свидетел, няма да заповядам да я убият, докато не чуя края на нейната приказка, защото тя наистина е прекрасна!“
    После двамата прекарали остатъка от нощта прегърнати, докато навън съвсем се развиделило. Тогава царят отишъл да раздава правосъдие, а стражите и везирът му влезли в заседателната зала и дворът се изпълнил с хора; царят раздавал правосъдие, нареждал и отменял, издавал забрани и заповеди, докато денят започнал да преваля. Най-после той разпуснал събранието и се върнал в двореца си. А като настъпила третата нощ и царят задоволил желанието си с дъщерята на везира, Диназада, сестра й, й казала:
    — Разкажи ми, сестрице, докрай приказката.
    И Шехеразада отвърнала:
    — С най-голямо удоволствие! Разказаха ми, о, щастливи царю, че когато третият шейх разправил своята история на демона, която била още по-необикновена, отколкото двете предишни, демонът много се учудил; и като потръпнал от удоволствие, той възкликнал:
    — Знай, аз опрощавам остатъка от вината на търговеца и му дарявам свободата.
    Тогава търговецът пристъпил към тримата старци, поблагодарил им, а те го поздравили с освобождението му и всеки си тръгнал по пътя към своя град.

Приказки от хиляда и една нощ - Абу-Кир и Абу-Сир

Абу-Кир и Абу-Сир

    Някога в Искандрия живели Абу-Кир бояджията и Абу-Сир бръснарят. Дюкяните им се намирали един до друг на пазарището. Абу-Кир бил лош човек — лъжец и измамник. Той искал да му предплащат за работата и сетне продавал дадените за боядисване тъкани. Парите пропилявал за ядене и пиене и когато хората идвали да си вземат оставената тъкан, бояджията ги лъжел, че още не бил я боядисал, и на края казвал, че някой я е откраднал.
    Имало добри хора, които се помирявали със загубата, но други хулели Абу-Кир и дори се оплаквали от него при съдията.
    Най-сетне измамите на Абу-Кир станали толкова многобройни, че той не смеел вече да се явява нито в дюкяна си, нито по улиците и започнал да се крие в бръснарницата на съседа си Абу-Сир.
    — Защо мамиш хората и ги ограбваш? — рекъл му веднъж Абу-Сир.
    — Какво да правя, като съм сиромах човек — отвърнал Абу-Кир. — Само бедността ми е причина за тоя мой грях.
    — Имаш право — съгласил се Абу-Сир. — Ето и аз съм майстор в работата си, но малцина идват да се бръснат при мен, защото съм беден.
    Тогава бояджията казал:
    — А какво ни пречи да напуснем тоя град и да заминем за някоя чужда страна? И двамата си имаме занаята в ръцете и където и да отидем, все ще живеем по-добре.
    И Абу-Кир дълго увещавал бръснаря да си опитат щастието по широкия свят и на края предложил:
    — Ние ще станем побратими и който от нас работи, ще се грижи за другия, ако е безработен. А това, което спестим, ще слагаме в едно ковчеже и когато се върнем в Искандрия, ще си го поделим по равно.
    — Тъй да бъде! — казал Абу-Сир.
    И двамата се приготвили за път, качили се на един кораб и заминали още същия ден. А в кораба освен моряците имало сто и двадесет пътници и между тях — нито един бръснар.
    Когато излезли в открито море, бръснарят рекъл на бояджията:[145]
    — Храната ни скоро ще се свърши, но може би някой ще поиска да го обръсна и ще ми даде за това хляб и вода. Така ще се прехранваме, докато стигнем на сушата.
    — Добре си намислил — казал бояджията, изтегнал се на дъските и скоро заспал.
    А бръснарят си взел нещата за бръснене, метнал на рамото си една кърпа и тръгнал между пътниците. Някой му извикал:
    — Майсторе, можеш ли да ме обръснеш?
    И Абу-Сир го обръснал и пътникът му дал две житни питки, къс сирене и чаша вода. И други пътници пожелали да се обръснат и до вечерта бръснарят събрал доста храна и вода. Най-сетне той обръснал и капитана, който го поканил на вечеря.
    — Благодаря, но аз ще вечерям с другаря си — рекъл Абу-Сир.
    — Доведи и него — казал капитанът. — И докато вие пътувате с моя кораб, не се грижете за ядене. Идвайте да вечеряме заедно.
    Абу-Сир отишъл при бояджията, събудил го и когато Абу-Кир видял донесената храна, посегнал към нея и започнал да яде.
    — Чакай! — спрял го бръснарят. — Нека запазим тая храна, че може да ни дотрябва. Капитанът ни кани да вечеряме с него и да бъдем гости на трапезата му, докато пътуваме с неговия кораб.
    — Хванала ме е морската болест и не мога да се държа на краката си — оплакал се бояджията. — Ти върви сам на вечеря, а аз ще похапна тук каквото си донесъл.
    И Абу-Кир облещил очи като гладен тигър и загълтал лакомо храната, сякаш не бил ял няколко дни.
    А Абу-Сир се разположил на капитанската трапеза и обяснил, че другарят му е заболял от морска болест.
    — Ще му мине — казал капитанът и нагостил бръснаря с най-вкусни ястия.
    Като се навечеряли, капитанът дал на Абу-Сир пълно блюдо с печено месо за болния му другар.
    Абу-Сир занесъл блюдото на Абу-Кир, който бил изял вече всичката оставена храна и сега се нахвърлил още по-лакомо върху печеното месо.
    На следния ден бръснарят отново отишъл да бръсне[146] пътниците и с получената храна пак нагостил бояджията, като добавил и изпратената от капитана вечеря.
    Така минали много дни и Абу-Кир изяждал ненаситно всичко, каквото му носел Абу-Сир.
    Най-сетне корабът стигнал до някакъв непознат град и двамата побратими слезли на брега и се настанили в един хан. Абу-Сир купил месо и се запретнал да го готви, а Абу-Кир още с влизането си в хана легнал и заспал. Когато приготвил гозбата, бръснарят събудил другаря си и го поканил на обед. Абу-Кир излапал всичкото ястие в тенджерата и като се оплакал, че още не му е минала морската болест, изтегнал се на одъра и отново заспал.
    Всеки ден Абу-Сир отивал в града на работа и вечер се прибирал, будел бояджията и го гощавал по братски.
    Но ето че веднъж бръснарят заболял тежко и нямал сили да се дигне от леглото. Той помолил стопанина на хана да им носи храна и ханджията, който бил добър човек, не оставял гостите си да гладуват.
    Една ранна утрин, докато Абу-Сир спял, унесен в треска, Абу-Кир претърсил дрехите му и взел каквито пари намерил. После заключил стаята и се измъкнал навън без никой да го види.
    Абу-Кир отишъл на пазара, облякъл се в хубави дрехи и тръгнал да разглежда града. И както вървял по улиците, стигнал пред едно бояджийско дюкянче, дето всички тъкани били боядисани синьо.
    — Майсторе, колко ще ми вземеш да боядисаш тая кърпа? — обърнал се Абу-Кир към бояджията, като му показал кърпата си.
    — Дванадесет сребърника — рекъл майсторът.
    — В нашата страна плащаме два сребърника.
    — Иди си я боядисай във вашата страна.
    — А как ще я боядисаш?
    — Синя.
    — Но аз искам да бъде червена.
    — Не познавам червената боя.
    — А зелена?
    — И зелената не познавам.
    И Абу-Кир започнал да изброява всички съществуващи цветове, но бояджията рекъл:[147]
    — В нашата страна има четиридесет майстори и никой от нас не знае друга боя освен синята.
    — Аз също съм бояджия и мога да боядисвам във всякакъв цвят — казал Абу-Кир. — Ако ме вземеш да работя при теб, ще те науча как се прави това.
    — Ние не приемаме чужденци — възразил бояджията.
    — Ами ако аз сам си отворя бояджийница?
    — Туй никога няма да стане — отвърнал стопанинът.
    Тогава Абу-Кир отишъл при султана и му казал:
    — Повелителю на правоверните, аз ида от далечна страна и по занаят съм бояджия. Мога да боядисвам всякакви тъкани в най-различни цветове — зелени, розови, портокалови, лимонови, като папагалски криле, като паунова опашка, — кой какъвто цвят пожелае. В твоя град всички бояджии боядисват само в синьо и нито ме приемат за чирак, нито ми позволяват сам да си отворя работилница.
    Султанът се замислил и рекъл:
    — Аз ще ти дам пари и ще ти построя бояджийница. И който се опита да ти пречи, ще бъде обесен на вратата на дюкяна си.
    И той дал на Абу-Кир хиляда жълтици, двама роби и кон със сребърна юзда. После повикал строители и им поръчал да се заловят за работа.
    На следната утрин Абу-Кир излязъл из града заедно със строителите, избрали място за градеж и започнали постройката.
    Когато бояджийницата била готова, Абу-Кир получил от султана още четири хиляди жълтици, да си купи бои и други необходими неща. И бояджията накупил всичко, каквото му трябвало, и се заловил за работа. Окачил пред вратата на дюкяна си най-различно боядисани тъкани и хората се чудели и питали:
    — Майсторе, как се казват тия цветове? Абу-Кир обяснявал:
    — Тоя цвят е червен, тоя е жълт, а тоя — зелен.
    И всеки си избирал някой цвят и оставял тъканта си за боядисване.
    Абу-Кир боядисал и на султана петстотин тъкани в най-различни цветове и когато падишахът ги видял, обсипал бояджията със злато и от тоя ден бояджийницата била наречена „Султанска бояджийница“.[148]
    Другите бояджии отивали при Абу-Кир, целували му ръцете и го молели да ги вземе на работа, но той не приемал никого.
    Скоро Абу-Кир забогатял и се оградил с много роби и робини.
    Да видим сега какво станало с Абу-Сир.
    Когато Абу-Кир му задигнал парите и го изоставил, бръснарят, както казахме, лежал болен. Ханджията забелязал, че стаята е заключена, и си рекъл: „Може би гостите са заминали, без да ми платят, а може и да са умрели.“ И той долепил ухо до вратата и чул охкането на болния. Ключът стоял в бравата и ханджията отворил стаята, влязъл вътре и попитал бръснаря:
    — Къде е твоят другар ?
    — Не го зная — промълвил с отпаднал глас Абу-Сир. — Моля те, братко, вземи ей там от кесията три петака и ми купи нещо за ядене, че вече трети ден не съм хапвал нито залък.
    Ханджията взел кесията и като видял, че в нея няма нищо, рекъл:
    — Кесията е празна.
    Абу-Сир разбрал, че Абу-Кир го е ограбил, и заплакал от мъка.
    Цели два месеца стопанинът на хана се грижел за Абу-Сир, докато той оздравял и се изправил на крака.
    Тогава бръснарят излязъл от хана, тръгнал из пазара и по едно време стигнал до бояджийницата на Абу-Кир. Пред вратата били закачени най-пъстри тъкани и хората се трупали да ги гледат.
    — Какъв е тоя дюкян, пред който са се събрали толкова много хора? — попитал бръснарят един човек.
    — Това е султанската бояджийница, която падишахът подари на чужденеца Абу-Кир — отвърнал човекът.
    И Абу-Сир се зарадвал и си рекъл: „Може би Абу-Кир се е улисал в работа и ме е забравил. Някога аз му помогнах, когато беше безработен, сега сигурно той ще ми помогне.“
    И бръснарят надникнал в бояджийницата и видял Абу-Кир, който седял на меки възглавници като велик везир и командувал десетина роби да боядисват натрупаните тъкани.
    Като съгледал Абу-Сир, бояджията се разгневил и извикал:
    — Разбойнико, пак ли стоиш пред вратата да ме позориш пред хората? Дръжте го!
    И робите изтичали, хванали Абу-Сир и го повалили на земята, а Абу-Кир взел една тояга и му нанесъл сто удара.
    — Ако те видя още веднъж пред дюкяна ми, ще те изпратя при султана да ти отреже главата! — заканил се бояджията.
    И Абу-Сир си отишъл оскърбен и унижен и някой попитал Абу-Кир:
    — Какво ти е сторил тоя човек?
    — Той ми краде чуждите тъкани — рекъл бояджията.- Но аз все му прощавах, защото мислех, че ще се вразуми. Ако се мерне още веднъж пред очите ми, ще накарам султана да го убие.
    След тая случка Абу-Сир се прибрал в хана и дълго не излизал никъде. Когато раните му заздравели, той поискал да отиде на баня и тръгнал из града.
    — Можеш ли да ми кажеш де е хамамът*? — попитал той един минувач.
    [* Хамам — турска баня.]
    — Какво е това хамам? — учудил се минувачът.
    — Място, дето хората се къпят.
    — Ей го морето. И султанът се къпе в него. Абу-Сир разбрал, че в тоя град няма хамам, и затова отишъл при султана и му казал:
    — Аз ида от чужда страна и по занаят съм баняджия. В твоя прекрасен град няма нито един хамам, а хамамът е най-великото благо на света.
    — Какво ще рече хамам? — попитал го падишахът. Абу-Сир му описал хамама с всички подробности и царят плеснал с ръце и извикал:
    — Ето работа за теб!
    И той подарил на Абу-Сир три хиляди жълтици, петима роби и кон със златовезана юзда, повикал строители и им заповядал да изпълняват всички нареждания на чужденеца.
    На другия ден Абу-Сир и строителите избрали място за банята и започнали работа. Скоро бил изграден невиждан хамам — с басейни и водоскоци и с чудни рисунки по стените. Липсвали само килими и други някои неща, но султанът[150] дал още десет хиляди жълтици и хамамът бил натъкмен с всички удобства.
    Насъбрали се хората и почнали да се чудят.
    — Какво е това? — питали те.
    — Хамам — отговарял Абу-Сир.
    Три дни всички се къпали безплатно, а на четвъртия дошъл да се окъпе и самият падишах.
    Той се съблякъл и влязъл в къпалнята и Абу-Сир го изтъркал със сламена кесия от главата до петите, измил го хубаво и го потопил в басейн с гюлова вода. Като излязъл от басейна, султанът се почувствувал ободрен и освежен, както не бил никога през живота си.
    — Тоя хамам ще бъде гордост за моя град — рекъл повелителят на правоверните и след това запитал: — А колко пари ще вземаш за едно къпане?
    — Колкото ти ми дадеш.
    И султанът дал хиляда жълтици, но Абу-Сир се засмял и казал:
    — Всички хора не са богати като теб. Ако почна да вземам по хиляда жълтици на човек, скоро ще трябва да затворя хамама. Нека всеки ми плаща, колкото може и колкото пожелае.
    — Но от моите сановници ще вземаш не по-малко от сто жълтици! — рекъл султанът и се прибрал доволен и весел в палата.
    От тоя ден хамамът почнал да се пълни с народ и всеки плащал за къпане според кесията си. Султанът идвал веднъж в седмицата и давал хиляда жълтици, а сановниците, които го придружавали — по сто жълтици. Не минало много време, и Абу-Сир станал богат човек.
    Славата на хамама се разнесла по целия град и Абу-Кир решил да види с очите си какво е това чудо. Пременил се той в най-хубавите си дрехи и се запътил с неколцина роби към къпалнята.
    Пред вратите на банята той усетил мирис на алое и като прекрачил преддверието, Абу-Сир изтичал да го посрещне.
    — Защо не се обаждаш? — укорил го бояджията. — Аз отворих бояджийница, сприятелих се със султана, а ти не се вестяваш да ме видиш какво правя. Съсипах се да те търся, кого ли не съм питал и разпитвал за теб.
    Абу-Сир го погледнал и казал:[151] — Но нали аз дойдох при теб, а ти ме обяви за крадец, наби ме и ме опозори пред хората?
    — Мигар ти беше това? — учудил се Абу-Кир. — А пък аз те сметнах за оня уличник, който се навърташе около дюкяна ми и крадеше чуждите тъкани. Твоя е грешката, братко, че не ми се обади кой си.
    — Било каквото било — рекъл Абу-Сир. — Съблечи се и влез да се окъпеш.
    И Абу-Кир се съблякъл и влязъл в банята, а Абу-Сир го окъпал и след това го почерпил с локум и шербет.
    Като излязъл от хамама, бояджията поискал да си плати, но Абу-Сир казал:
    — Не ме обиждай! Нали сме побратими? Абу-Кир си прибрал парите и рекъл:
    — Прекрасен е твоят хамам, само едно нещо му липсва.
    — Какво е то? — попитал Абу-Сир.
    — Мехлем от мишеморка и вар за смъкване на космите. Направи такъв мехлем и когато султанът дойде да се къпе, намажи го с него.
    И Абу-Кир яхнал мулето си, отишъл веднага при царя и му казал:
    — Господарю, до ушите ми стигна слух, че ти си построил хамам.
    — Да — потвърдил султанът. — При мен дойде един чужденец и аз му построих хамам, както на теб построих бояджийница.
    — А ти ходил ли си в хамама?
    — Да.
    — Слава на аллаха, че още си жив!
    — Защо?
    — Защото баняджията е твой враг и е намислил да те убие. Ако отидеш още веднъж в неговия хамам, той ще поиска да ти очисти космите и ще те намаже с отровен мехлем. Отровата ще проникне в тялото ти и ще порази сърцето ти. Баняджията е изпратен нарочно от царя на християните, за да те погуби с хитрост.
    Като чул тия думи, падишахът се разгневил и извикал:
    — Абу-Сир трябва да бъде наказан най-жестоко! И той отишъл в хамама и Абу-Сир му рекъл:
    — Приготвил съм мехлем, който унищожава космите. Искаш ли да те намажа с него?[152]
    — Донеси го!
    Когато Абу-Сир донесъл мехлема, султанът усетил неприятен мирис и се убедил, че това наистина е отрова.
    — Вържете убиеца и го доведете в палата! — заповядал той на царедворците и се прибрал в покоите си.
    Скоро царедворците довели вързания Абу-Сир и го изправили пред своя господар.
    Тогава султанът повикал началника на стражата и разпоредил:
    — Ще сложиш тоя злодей в един чувал, ще го посипеш с негасена вар и ще го прекараш с лодка покрай палата ми. Когато ти дам знак, ще хвърлиш чувала в морето, варта ще закипи и ще изгори престъпника, който ще потъне мъртъв на морското дъно.
    Началникът на стражата отвел Абу-Сир на отсрещния остров и го попитал:
    — Какво зло си сторил на султана, че иска да те погуби?
    — Кълна се в аллаха, никакво зло не съм му сторил! — отвърнал Абу-Сир.
    — Тогава сигурно някой те е наклеветил — рекъл началникът на стражата. — Аз се къпах в твоя хамам и ти не ми взе пари, затова ще се опитам да ти помогна. Остани на тоя остров и когато насам мине някой кораб, ще те изпратя скришом с него за родния край.
    Абу-Сир поблагодарил на своя спасител и началникът донесъл чувал, сложил вътре един голям камък колкото човек, засипал го с негасена вар и завързал чувала. След това дал на Абу-Сир една рибарска мрежа и казал:
    — Метни тая мрежа в морето и налови малко риба. Всеки ден аз върша това, но сега нямам време за риболов. Като дойдат слугите на главния готвач, ще помислят, че аз съм хванал рибата, и ще му я занесат да сготви любимото ястие на султана.
    И началникът на стражата натоварил чувала на една лодка, минал край султанския палат и като видял, че султанът седи до прозореца, извикал:
    — Господарю, да хвърля ли чувала?
    — Хвърли го! — отвърнал султанът и направил знак с ръка. В същия миг нещо светнало и паднало в морето.
    А това, което потънало в морето, било вълшебен[153] пръстен. Когато султанът искал да убие някого, той махвал срещу него с дясната си ръка и от пръстена му блясвала мълния, която поразявала жертвата и главата й падала като отрязана.
    В това време Абу-Сир газел из водата край морския бряг. С голяма мъка изтеглил той хвърлената мрежа и видял, че тя е пълна с риба. И понеже бил много изгладнял, решил да опече най-едрата риба и посегнал да я разпори. Ала ножът му се закачил о нещо твърдо и измъкнал султанския пръстен.
    Абу-Сир взел пръстена и го надянал на малкия си пръст, без да знае вълшебните му свойства. И докато той го разглеждал учудено, дошли слугите на главния готвач да вземат рибата и го попитали:
    — Къде е началникът на стражата?
    — Не зная — отвърнал Абу-Сир, като махнал с ръка, и изведнъж главите на слугите се търколили на земята.
    Изплашил се Абу-Сир и както си мислил кой ли е убил султанските слуги — ето че пристигнал началникът на стражата.
    — Брате мой — извикал началникът, — не дигай ръката си с пръстена! Ако я дигнеш, ще убиеш и мен!
    И той обяснил, че пръстенът крие в себе си смъртоносна сила и че бил паднал в морето, когато султанът му дал знак с ръка да хвърли чувала.
    — Рибата, която си хванал, навярно е погълнала пръстена и сега по волята на аллаха ти си негов притежател. Тоя пръстен е омагьосан и благодарение на вълшебната му сила падишахът държи в подчинение цялата си войска.
    Като чул това, Абу-Сир се зарадвал и рекъл:
    — Върни ме в града. Сега вече не ме е страх от султана, защото и неговата глава може да се търколи на земята.
    И двамата се качили на лодката и скоро стигнали в султанския палат. Султанът седял на престола си, дълбоко натъжен от загубата на вълшебния пръстен, и не смеел да повери никому тайната, която го измъчвала.
    Като съгледал Абу-Сир, по лицето му се изписала изненада.
    — Какво търсиш тук? — извикал той. — Нали те хвърлиха в морето?
    И Абу-Сир му разказал как началникът на стражата[154] го спасил и какво се случило по-нататък. И като разправил всичко, снел вълшебния пръстен от ръката си и го подал на султана.
    — Вземи си пръстена — рекъл той — и ако аз съм виновен пред теб, заповядай веднага да ме убият!
    Трогнат от великодушието на Абу-Сир, султанът го прегърнал и промълвил с разтреперан глас:
    — Приятелю, ти си най-добрият човек, когото познавам! Прости ми, че се усъмних в твоята вярност и незаслужено излях гнева си върху теб!
    — Ще ти простя само ако ми кажеш: защо искаше да ме убиеш? — рекъл Абу-Сир.
    — Бояджията е виновен за това! Той ми обади, че си искал да ме отровиш с мехлем от мишеморка!
    Тогава Абу-Сир разказал цялата си история с най-малки подробности: как заминал с Абу-Кир от Искандрия, как се грижел като брат за него, как след това заболял в хана и Абу-Кир го ограбил, а после му ударил сто тояги и как най-сетне бояджията го посъветвал да намаже султана с такъв и такъв мехлем, за който Абу-Сир не знаел, че е отровен.
    — Благодетелю мой — рекъл на края Абу-Сир, — повикай ханджията и робите на Абу-Кир и те ще ти кажат, че всичко туй е самата истина.
    И султанът скочил разярен от престола си и заповядал да доведат веднага Абу-Кир с вързани ръце и да повикат ханджията и робите.
    А в това време Абу-Кир си седял спокойно в къщи и се радвал, че Абу-Сир е вече умрял. И както се бил разположил на дивана и сърбал кафе, в стаята му се втурнали неколцина въоръжени войници, вързали му ръцете и го завели при султана.
    Явил се и стопанинът на хана, дошли и робите на бояджията.
    — Познавате ли тоя човек? — попитал султанът и посочил Абу-Кир.
    — Той ограби болния си приятел и избяга от него! — рекъл ханджията.
    — Той му удари сто тояги пред очите ни! — казали в един глас робите.
    И падишахът разбрал каква е истината и извикал:
    — Прекарайте го през града, а после го сложете в един[155] чувал, посипете го с негасена вар и го хвърлете в морето!
    — Всемогъщи господарю, не го погубвай! — примолил се Абу-Сир. — Аз му прощавам всички злини, които ми е причинил!
    — Ти му прощаваш — отвърнал султанът, — но аз не мога да му простя. Водете го!
    И войниците прекарали Абу-Кир през града и след това го напъхали в един чувал, посипали го с негасена вар и го хвърлили в морето. И Абу-Кир умрял и потънал във водата.
    — Кажи сега какво искаш! — рекъл султанът на баняджията.
    Абу-Сир целунал земята пред нозете му и продумал:
    — Моля те, помогни ми да се завърна в родината!
    И султанът му подарил един голям кораб, натоварен със съкровища и роби, и му пожелал добър път.
    Когато корабът доплавал до Искандрия и всички слезли на сушата, един от робите домъкнал някакъв чувал и казал на Абу-Сир:
    — Господарю, намерих тоя чувал край брега. Не зная какво има в него, но много е тежък.
    Абу-Сир се приближил до чувала, развързал го и видял вътре мъртвия Абу-Кир, когото вълните дълго носили из морето и най-сетне го изхвърлили край Искандрия.
    — По волята на аллаха той е стигнал дотук, за да намери покой в родната земя! — рекъл Абу-Сир и разпоредил да погребат мъртвеца.
    И Абу-Сир живял още много години в благочестие и когато умрял, бил погребан до гроба на Абу-Кир.
    И това място било наречено Абу-Кир и Абу-Сир, а сега се казва Абу-Сир, защото времето заличило името на злия завистник и оставило само спомена за добродетелния и праведен син на аллаха.

Мечо Пух - Желанието на Мечо

Истините за живота на Мечо Пух

Въведение

    — Някои са умни, а някои не са — казва Мечо Пух.

    Тук Прасчо ме прекъсна с квичащия си гласец:

    — А за Мен?
    — Мое мило Прасенце — отговорих, — в цялата книга пише и за теб.
    — Но за Пух повече! — изквича той.


Първа глава

    — Хайде една приказка! — каза Кристофър Робин.

    — Каква приказка? — попитах.
    — Ще бъдеш ли така добър да разкажеш една на Мечо Пух?
    — Разбира се! — казах. — Какви приказки обича той?
    — За себе си! Защото той е от този вид мечоци.

    Мечето седна под дървото, сложи глава между двете си лапи и започна да мисли:

    "Преди всичко — каза си то — това бръмчене значи нещо. Не може да има бръмчене само току-тъй — бръм… бръм… — без да значи нещо. Щом има бръмчене — значи някой бръмчи. А единствената причина да издаваш такъв звук, доколкото знам, е защото си пчела."
    После мисли още дълго и си каза:
    "А единствената причина да си пчела — доколкото знам — е да правиш мед!"
    То се изправи развълнувано.
    — А единствената причина да се прави мед е, за да мога аз да го ям!
    Така мечето започна да се катери по дъба.

    Ах, не е ли смешно,

    че обичам мед?
    Бръм… бръм… бръм…
    Чудя се защо!


Втора глава

    Мечето Едуард, известно на приятелите си като Мечо Пух, или само Пух, за по-кратко, се разхождаше един ден из гората и си тананикаше гордо някаква песничка. Беше си я съчинило същия ден по време на Гимнастиката за Отслабване, която правеше всяка сутрин пред огледалото:

    — Тра-ла-ла, тра-ла-ла
    тра-ла-ла, тра-ла-ла,
    рум-тум-тум, рум-тум-тум!

    Ако зная нещо за нещата, тази дупка значи Зайо — каза Пух. — А Зайо значи Компания. А Компания — значи Похапване и Публика, която Ме Слуша, докато Тананикам, и тям подобни…

    Мечето се наведе, пъхна главата си в дупката и извика:

    — Има ли някой в къщи?
    Отвътре се чу трополене и после — тишина.
    — Питам има ли някой в къщи? — извика силно Пух.
    — Не! — обади се един глас и после добави: — Няма защо да крещиш толкова! Чух те много добре още първия път!
    — Жалко! — каза Пух. — Ама съвсем никой ли няма?
    — Никой!

    Пух много обичаше да похапва нещо към 11 часа сутрин и много се зарадва, като видя, че Зайо започна да нарежда паници и чаши. А когато Зайо го попита: „Мед или кондензирано мляко с хляб?“, Пух толкова се развълнува, че извика: „И двете!“ Ала се уплаши да не го помислят за лаком и добави: „Но не се тревожи и за хляб, моля ти се!“ И дълго след това не продума… Най-сетне, мляскайки с лепкав език, той стана, раздруса любезно лапата на Зайо и каза, че трябва да си върви.

    Зайо: …Един от двама ни яде много и това не бях аз!


Трета глава

    — Здрасти! — повтори Прасчо. — Накъде си тръгнал?

    — На лов — каза Пух.
    — На лов за какво?
    — По следите съм на нещо — каза Пух тайнствено.
    — Следи на какво? — приближи се Прасчо.
    — И аз това се питам: какво ли ще е?
    — И как мислиш да си отговориш?
    — Ще трябва да се срещна с това животно — каза Мечо Пух. — Погледни тук! — и той показа снега пред себе си. — Какво виждаш?
    — Следи! — каза Прасчо. — Следи от лапи! — изквича той от възбуждение. — О, Пух, мислиш ли, че това е — е… е Невестулка?
    — Може би — каза Пух. — Понякога е, а понякога не е! Никога не можеш да бъдеш сигурен в следите от лапи!

    Изведнъж Пух спря и показа възбудено надолу:

    — Виж!
    — Какво? — подскочи Прасчо. После, за да покаже, че не се е уплашил, подскочи още няколко пъти — уж се упражнява.

    — Почакай малко — каза Мечо Пух, като си вдигна лапата. Той седна и се замисли по най-замисления начин, който можа да измисли…


Четвърта глава

    Старото сиво магаре Ийори, застанало само в най-сенчестия кът на гората, с разкрачени предни крака и клюмнала на една страна глава, мислеше за разни неща. Понякога си мислеше тъжно: "Защо?", понякога мислеше: "Закъде?", понякога — "Колко всъщност?", а понякога не беше много сигурно за какво мисли. Затова, като видя, че Мечо Пух крачи насам с тежките си стъпки, то се зарадва, че може да престане да мисли…

    — Ако някой знае всичко за всичко — каза си Мечето, — то това е Бухала, който знае нещо за нещата. Името ми да не е Мечо Пух — а то е! — прибави той, — значи така е!

    Аз съм Мече с Много Малко Мозък и дългите думи ме Объркват.

    Известно време Пух кимаше със затворени очи и казваше едно след друго „да“ и „не“ на всичко, което Бухала говореше. Когато каза „да, да“ за последен път, побърза да прибави и „не, не“, без да знае всъщност за какво говори Бухала.


Пета глава

    Пух и Прасчо … започнаха приятелски разговор за това-онова, Прасчо каза:

    — Знаеш ли какво искам да ти кажа, Пух?
    — Точно това мислех и аз, Прасчо.
    — От друга страна, Пух, не трябва да забравяме…
    — Правилно, Прасчо, макар че в момента съм забравил.

    На гърнето пишеше "МЕТ", но за да бъде сигурен, той свали книжното капаче и погледна вътре: изглеждаше като същински мед! „Но не можеш да бъдеш сигурен — каза си той, — спомням си, чичо беше ми казвал, че е виждал сирене със същия цвят!“ Затова пъхна в гърнето езика си и близна дълбоко.

    Постепенно Прасчо се събуди. Щом се разсъни съвсем, той си каза:

    — Ох!
    После си каза храбро:
    — Да!
    И после още по-храбро:
    — Точно така!…
    Но не се чувстваше много храбър…


Шеста глава

    — Добро утро, Ийори!

    — Добро утро, Пух Мечо — каза Ийори мрачно. — Ако наистина е добро утрото! В което се съмнявам!
    — Защо, какво се е случило?
    — Нищо, Пух Мечо, нищо! Не всички могат… Някои не могат! Само това мога да кажа!

    Пух седна на един голям камък и се опита да проумее. Това му приличаше на гатанка, а той никак не можеше да ги отгатва, защото беше Мече с Много Малък Ум.

    Първото нещо, което Пух направи, беше да провери в долапа дали не е останало някое много малко гърненце с мед. Имаше едно и той го свали.

    — Ще го дам на Йори — обясни Пух. — Подарък. Какво ще му дадеш ти?
    — Не може ли да го подарим заедно — предложи Прасчо, — от двама ни?
    — Не — каза Пух, — това не е добър план!
    — Добре. Тогава ще му подаря балонче. Остана ми едно от миналия празник. Да отида да го взема, а?
    — Това, Прасчо, е много добра идея. Точно от това се нуждае Йори, за да се развесели. Никой не може да се развесели без балонче.

    …Моят правопис е Разклатен. Добър ми е иначе правописът, но се Клати и буквите отиват не на мястото си / Мечо Пух

    — Можеш ли да четеш, Пух? — попита той малко тревожно. — Отвън на вратата има надписи за чукането и звъненето, които Кристофър Робин написа. Можеш ли да ги прочетеш?

    — Кристофър Робин ми каза какво е написано и тогава можах.
    — Е добре, тогава аз ще ти кажа какво съм написал тук и ти ще можеш да го прочетеш.
    И Бухала написа. Това написа:
    "ЧтИТ оРждН ДЕм"
    Пух го погледна с възторг.
    — Тук е казано: „Честит рожден ден“ — каза Бухала небрежно.
    — Хубаво е! И дълго! — каза Пух възхитен.
    — Всъщност аз написах, разбира се, „Много честит Рожден ден, с обич от Пух!“ Естествено изхабих доста молив, докато напиша толкова дълго нещо.
    — О! Виждам!


Седма глава

    Изведнъж Пух, който се беше изчервил от напрегнатото мислене, каза:

    — Сметнах ги: петнадесет!

    — Пух — започна Зайо нежно, — ти нямаш никакъв ум.

    — Знам! — каза Пух смирено.

    Прасчо: Обикновено аз не се плаша от Свирепи Животни, но добре е известно, че едно Свирепо Животно, когато го Лишиш от Малкото му, става свирепо колкото Две от По-Свирепите Животни.

    — Прасчо — каза Зайо, като започна да подостря молива си, — нямаш никаква смелост!

    — Трудно е да бъдеш Храбър — каза Прасчо, леко подсмърчайки, — когато си Толкова Малко Животно!

    Прасчо толкова се зарадва, че ще бъде Полезен, че забрави да се страхува…

    — А аз? — каза Пух тъжно. — Навярно няма да бъда полезен!

    — Нищо, Пух — каза Прасчо утешително, — друг път може би!

    — Без Пух — каза Зайо сериозно… — приключението е невъзможно!

    …Пух отиде в един ъгъл на стаята и си каза гордо:
    — Невъзможно без Мен! Ето какво Мече съм аз!

    СТИХОВЕ, съчинени от Мече с много малко Ум.

    В понеделник, когато е топло,
    аз си мисля това-онова
    и най-често в главата ми чопли:
    това Онова ли е и онова — Това.

        Във вторник завей, завали ли —
        аз се блъскам кат птичка в кафез
        и се чудя и мая дали е…
        дали тез са Онез и онез — Тез?

    Във сряда под облаче бяло
    се замислям и нямам покой —
    мисля де се е чуло, видяло
    кой Какво е и какво е Кой?

        В четвъртък, щом всичко замръзне —
        всяко клонче със скреж е покрито…
        Мисля. Мисля… дорде ми омръзне:
        че които са Тез — не са тез, Които.

    Прасчо, който всъщност не беше привърженик на къпането, потръпна от възмущение и каза с най-голямата храброст, на която беше способен…

    Никога досега … — Прасчо не беше тичал толкова бързо и не престана да тича, докато не наближи дома си. Когато останаха стотина крачки, той спря да тича и започна да се търкаля в прахоляка чак до дома си и така получи отново предишния си приятен цвят…


Осма глава

    Тази сутрин по време на закуската (проста закуска — една-две медени питки, леко намазани с мармалад) той (Мечо Пух) изведнъж съчини нова песен. …

    Нямам грижа вей ли, или сняг вали,
    щом тумбакът ми е пълен с мед!
    Нямам грижа дали мръзне, или се топи,
    щом муцуната ми е потънала във мед!

    Кристофър Робин седеше пред вратата на къщичката си и си обуваше Големите Ботуши. Щом видя Големите Ботуши, Пух вече знаеше, че ще има Приключение, затова бързо избърса меда от нослето си с опакото на лапата, приглади кожуха си колкото можеше по-добре, за да изглежда Готов на Всичко.

    — Ще откриваме Северния Полюс.

    — О! — каза Пух. — Какво е Северният Полюс?
    — Нещо, което се открива! — каза Кристофър Робин безгрижно, но не много уверен.
    — О! Разбрах! — каза Пух. — Нужни ли са мечки за откриването?

    — Здравей, Зайо — каза Мечо Пух, — ти ли си?

    — Да кажем, че не съм — каза Зайо, — да видим какво ще стане тогава!
    — Има съобщение за теб.
    — Ще му го предам!

    Прасчо седеше на земята пред вратата на къщата си и весело духаше едно глухарче, за да узнае "дали това ще се случи тази година… догодина… някога или никога!" И тъкмо разбра, че "няма да се случи никога", и се мъчеше да си спомни какво нямаше да се случи, като се надяваше, че е било нещо неприятно, когато Пух пристигна.

    — Не питам никого! — каза Йори. — Аз само казвам на всички: можем да търсим Северен Полюс, можем да играем на "Ринги-ринги-рае!" На мен ми е все едно!

    Така тръгнаха да откриват Полюса. И както вървяха, си бъбреха всички за това-онова, с изключение на Пух, който съчиняваше песен.

    — Това е първият куплет — каза той на Прасчо, когато беше вече готов.
    — Първият куплет на какво?
    — На моята песен.
    — Коя песен?
    — Тази!
    — Коя тази!
    — Е добре! Ако искаш — ще я чуеш!
    — А откъде знаеш, че искам да я чуя?
    Пух не можа да отговори на този въпрос, затова запя…

    Стигнаха до един поток, който се извиваше и блъскаше между високи скалисти брегове, и Кристофър Робин изведнъж видя колко е опасно това място.

    — Тъкмо място — обясни той — за Засада!
    — Какво е засадено там? — пошепна Пух на Прасчо. — Да не би да е хвойна?
    …
    — Засада — каза Бухала — е един вид Изненада.
    — Такава е и хвойната понякога — каза Пух.
    …
    — Ако някой неочаквано връхлети отгоре ти, това е Засада — каза Бухала.

    — Всеки ли е взел храна? — попита Кристофър Робин с пълна уста.

    — Всички освен мен! — каза Йори. — Както Винаги! — Той ги огледа наред с обичайния си меланхоличен поглед: — Надяваме се, че никой от вас не е седнал случайно върху магарешки бодил?
    — Струва ми се, че аз! — каза Пух. — Ох! — Той се изправи и се огледа отзад. — Да, аз! Така си и мислех!
    — Благодаря ти, Пух, щом вече не ти е нужен! — Йори дойде до мястото, откъдето току-що стана Пух, и започна да яде. — Повреждат се, като сядаш отгоре им! — продължи Йори, като ги изгледа, дъвчейки. — Не са вече Сочни! Запомнете това всички! Малко Внимание, малко Мисъл за другите — и всичко би изглеждало иначе!

    Йори: Малко Внимание, малко Мисъл за другите — и всичко би изглеждало иначе!

    — Виж какво, Зайо… чудя се дали… Само това… нали знаеш Как изглежда Северният Полюс?

    — Ами… — каза Зайо, като си гладеше мустаците. — Щом ме питаш…
    — Знаех по-рано, ама сега нещо съм го позабравил — каза Кристофър Робин нехайно.
    — Смешно — каза Зайо, — ама и аз нещо съм го позабравил, при все че някога го знаех.
    — Смятам, че е кол, забит в земята.
    — Сигурно е кол — каза Зайо. — Щом му викат полюс-колюс, той е кол! И тогава смятам, че ще бъде забит в земята. Няма къде другаде да бъде забит.
    — Да. Така мисля и аз.
    — Важното е — каза Зайо, — на кое място е забит!

    — Хей, Йори… — каза Пух, като дойде при тях…

    — Благодаря ти, Пух, за вниманието, но едва ли ще може да ми послужи преди ден-два.
    — Какво да ти послужи?
    — Това, за което говорим.
    — Аз не приказвам за нищо — каза Пух объркан.
    — Пак моя грешка! Мислех, че каза колко съжаляваш, че опашката ми е вкочанясала, и можеш ли да направиш нещо, за да помогнеш.
    — Не — каза Пух. — Не съм го казал! — И след като помисли малко, съчувствено добави: — Може би някой друг го е казал!
    — Тогава благодари му от мое име, щом го видиш!


Девета глава

    Валеше и валеше, и валеше…

    …
    Дни… и дни… и дни…

    "Ако само бях у Пух или у Кристофър Робин, или у Зайо — мислеше си Прасчо, като поглеждаше през прозореца, — когато започна да вали, щях да си имам Компания през всичкото време, вместо да седя сега сам-самичък, без да имам какво да правя, освен да се чудя докога ще вали!…" Той си представяше как би казал на Пух:

    — Виждал ли си някога такъв дъжд, Пух?
    И Пух би отговорил:
    — Не е ли ужасно, Прасчо?
    И Прасчо би попитал:
    — Как ли се чувства Кристофър Робин сега?
    А Пух би казал:
    — Мисля, че къщата на Горкия Зайо е пълна вече с вода!
    Прекрасно би било да разговарят така. Наистина и наполовина не е така интересно да преживяваш такова вълнуващо нещо като наводнение, ако няма с кого да го споделяш.

    Пух няма много Ум, но никога не попада в беда. Върши глупости, но всичко се обръща на добро!

    Когато дъждът започна, Мечето спеше.

    Валеше… и валеше… и валеше…
    а то —
    спеше… и спеше… и спеше…

    Тогава му дойде една идея и трябва да призная, че за Мече с Толкова Малко Ум бе много добра идея.

    Пух няма много ум и може да извърши някоя глупост, а аз толкова го обичам!

    Мечо Пух към Кристофър Робин: Получих Много Важно Известие, изпратено ми в бутилка. Но понеже ми е влязла вода в очите, не можах да го прочета, затова ти го донесох.


Десета глава

    Един ден, когато слънцето се върна над Гората и донесе със себе си дъха на Май, и всички поточета весело забълбукаха, прибрани спретнато в коритата си, и малките локвички дремеха, потънали в спомени за времето, когато са били големи и са вършили още по-големи неща, и в топлия спокоен въздух на Гората се чуха предпазливите опити на Кукувицата да кука, заслушана в собствения си глас; или ленивите, приятни оплаквания на Дивите Гълъби, че "други са виновни, но няма значение" — в такъв един ден Кристофър Робин свирна по особен начин и Бухала долетя от Голямата гора, за да види какво искат от него.

    — Бухале — каза Кристофър Робин, — ще устроя прием.

    — Наистина ли?
    — Ще бъде специално в чест на Пух. В чест на онова, което той направи, когато трябваше да направи нещо, за да спаси Прасчо от Наводнението.

    Бухала се опита да каже нещо много умно, но не можа да го измисли. Затова хвръкна да покани другите. Първия, на когото каза, беше Пух.

    — Пух — каза той, — Кристофър Робин прави прием.
    — О! — каза Пух. После, като видя, че Бухала очаква да чуе още нещо от него, продължи:
    — Ще има ли нещо като онези дребни сладки с глазура от розова захар?
    Бухала почувства, че е под неговото достойнство да говори за сладки с глазура от розова захар, затова му каза точно каквото му бе поръчал Кристофър Робин и литна към Йори.

    И колкото повече Мечо Пух мислеше, толкова повече всичко се объркваше в главата му като в объркан сън.

    …Бухала … продължи да разказва на Кристофър Робин за един нещастен случай, който почти се случил на един негов приятел, когото Кристофър Робин не познавал.

    След като си похапнаха, Кристофър Робин удари с лъжицата си по масата. Всички спряха да говорят, стана много тихо. …

    — Този прием — каза Кристофър Робин — е прием в чест на едного, който е направил Нещо, и всички ние знаем кой е той. И това е прием в негова чест, защото е направил Нещото, и аз съм му приготвил подарък. Ето го!
    Той попипа наоколо си и пошепна: "Къде ли съм го сложил?"

    Йори: Ех, и аз имам свои приятели! Вчера дори някой разговаря с мен. И миналата седмица ли беше, или още по-миналата Зайо се блъсна в мен и ми каза: "Прощавай!" Така е! Животът е колело! Нещата се променят…

    Разбира се, Пух бързаше да отвори пакета, но внимателно, за да не скъса канапа, защото човек никога не знае кога ще му бъде Полезен канап! Най-после отвори пакета.

    — Когато се събуждаш сутрин, Пух — каза Прасчо най-после, — какво си помисляш най-напред?

    — Какво ще има за закуска. А ти какво си помисляш, Прасчо?
    — Аз си мисля какво ли интересно нещо ще се случи днес.
    Мечо кимна замислено.
    — То е все същото! — каза той…

"Малкият Принц" А. С. Екзюпери - РадиоТеатър

Интересна и практична табуретка

Step 1Materials

You'll need:

-Your old Ikea footstool
-Some wood scraps (I had a wood panel 1 cm thick)
-White glue
-Staple gun
-Fabric of your choice
-Wheels
-Nails or screws

  

Step 2

Undress your foostools and cut the tiny legs. Keep the legs, you will need them later.

Step 3

Turn them and you've got two boxes.

Step 4

Cut a piece of wood panel to use as a lid. Fix with screws the tiny legs you save from step 2. This will prevent the lid from falling from the box.

 

Step 5

Now upholster the box with a fabric of your choice. The corners can be a little tricky.

Step 6

Then glue the foam sit to the lid you made before.

Step 7

Now it's time to upholster the seat.

 

Step 8

Add some wheels to the bottom. These are Ikea's Slugger.

Step 9

Check everything is correct...

Step 10

 

And now you've got two mobile footstools that can be used for storing whatever you want to.

 

 

 

 

 

Приказки от хиляда и една нощ - Рибарят и страшният дух

Рибарят и страшният дух

    Някога, преди много години, живял стар беден рибар, който имал жена и две дъщери. Всеки ден той отивал край морето да лови риба, но никога не хвърлял мрежата повече от четири пъти.
    Веднъж рибарят отишъл на морския бряг, снел торбата от рамото си и хвърлил мрежата във водата. Като почакал някое време, той затеглил мрежата към брега, но тя била много тежка и беднякът едва я измъкнал навън. Зарадвал се старецът, че е хванал богат лов, но като погледнал в мрежата, що да види — в нея вместо риба имало един магарешки скелет. Учудил се рибарят, извадил магарешкия скелет, изцедил мрежата и пак я хвърлил във водата. Почакал малко и отново затеглил, но тоя път мрежата била още по-тежка. С голяма мъка я изтеглил рибарят на брега, но и сега вместо риба намерил една голяма делва, пълна с пясък и тиня. Бедният старец въздъхнал и за трети път хвърлил мрежата във водата. Но когато след дълги усилия отново я издърпал, мрежата била пълна с парчета от глинени съдове, камъни и стъкла.
    Тогава рибарят дигнал очи към небето и извикал:
    — Милостиви аллах. Ти знаеш, че аз хвърлям мрежата само четири пъти на ден. Досега вече три пъти я хвърлих напразно. Помогни ми поне четвъртия път да хвана малко риба!
    И като изрекъл тия думи, старият рибар метнал мрежата за четвърти път. Постоял, почакал и пак почнал да тегли. Ала сега вече мрежата била толкова тежка, че не се и помръдвала. Рибарят се съблякъл, гмурнал се във водата и най-сетне успял да измъкне мрежата на брега. Като я раздиплил, той намерил в нея една грамадна медна стомна, здраво запушена с оловна запушалка, върху която бил издълбан печатът на цар Сулейман.
    Зарадвал се бедният рибар и си рекъл: „Ще продам тоя съд на някой медникар и все ще взема за него две-три жълтици.“ .
    И старецът разклатил стомната и усетил, че е пълна с нещо. „Чакай да видя какво има вътре“ — казал рибарят и като извадил ножа си, изтеглил оловната запушалка. Но за негова изненада от гърлото на съда се извил гъст дим, който се издигнал до облаците. После всичкият дим се събрал,[56] затрептял и се превърнал в исполински великан, чиято глава стигала до небето, а нозете му се опирали о земята. Главата му била като кубе на храм, ръцете — като грамадни вили, нозете — като корабни мачти, устата — като пещера, зъбите — като воденични камъни, носът — като комин, очите — като пламтящи факли.
    Като видял това чудовище, рибарят се вцепенил от уплаха: нозете и ръцете му затреперали, зъбите му затракали, пред очите му притъмняло.
    А великанът извикал:
    — Няма друг бог освен аллах и Сулейман е негов пророк! О, могъщи Сулейман, не ме убивай! Обещавам ти, че няма вече да се противя на твоите заповеди и ще изпълнявам всяко твое желание!
    Тогава рибарят му рекъл:
    — Нещастни призрако, как се осмеляваш да наричаш Сулейман пророк на аллаха? Нима не знаеш, че са минали вече осемнадесет столетия, откакто Сулейман е умрял, и че ние живеем в друго време? Разкажи ми какво се е случило с теб и как си попаднал в тая стомна!
    И страшният дух отговорил:
    — Радвай се, рибарю, аз ти нося добра новина!
    — С какво ще ме зарадваш? — попитал бедният рибар.
    — С това, че ей сега ще умреш от най-ужасна смърт.
    — Какво зло съм сторил, та ще трябва да умра? Аз те освободих от стомната и те върнах на земята! — извикал рибарят.
    А духът казал:
    — Оставям на теб да решиш от каква смърт искаш да умреш.
    — Тъй ли ми се отплащаш за добрината ? — промълвил огорчен рибарят.
    — Да, ти ще умреш, но преди това чуй моята история! — рекъл великанът. — Аз въстанах против Сулейман и той заповяда на своя везир да ме заведе при него. Като ме видя, Сулейман ми предложи да приема неговата вяра и да го призная за свой господар, но аз отказах. Тогава той разпореди да донесат тая стомна, затвори ме в нея, запои я с олово и я запечата с печата си. После повика покорните си духове и им заповяда да хвърлят медната стомна в морето. Осемнадесет столетия прекарах аз под водата, като повтарях[57] всеки ден, че ще обогатя навеки тоя, който ме освободи. Но времето минаваше и никой не се явяваше да ми помогне. Тогава ме обхвана страшна ярост и аз се заклех, че ще убия своя освободител, като му предложа да си избере каквато смърт иска. И ето ти, рибарю, ме освободи и аз ти предлагам да решиш от каква смърт желаеш да умреш.
    — Защо ми трябваше да правя благодеяния? — завайкал се рибарят. — Значи, вярна е пословицата, която казва, че на доброто се отвръща със зло?
    — Недей приказва повече! — извикал духът. — Приготви се да умреш!
    Като разбрал, че смъртта му е неизбежна, бедният рибар прибягнал до хитрост и рекъл:
    — Щом си решил да ме погубиш, заклевам те в името на цар Сулейман да ми отговориш на един въпрос!
    Страшният дух затреперал, като чул да се споменава името на цар Сулейман, и отвърнал:
    — Добре, питай ме и аз ще ти кажа истината.
    И рибарят попитал:
    — Как си се побрал в тая стомна, когато само едната ти ръка не може да се вмести в нея?
    — Нима ти се съмняваш, че съм бил вътре?
    — Да, аз не мога да повярвам, докато не видя с очите си как седиш в стомната.
    И тогава великанът потръпнал, превърнал се в дим и се издигнал до небесния свод, а после димът се сгъстил и лека-полека влязъл всичкият в медната стомна.
    Без да губи време, рибарят грабнал оловната запушалка с печата на цар Сулейман и като затворил здраво гърлото на стомната, извикал:
    — Избери си каквато искаш смърт! Ако не желаеш да умреш, аз ще те хвърля в морето, после ще си направя къщичка на брега и ще разправям твоята история на всекиго, който дойде тук да лови риба. Вярвам, че никой не ще пожелае да те освободи, за да го убиеш заради добрината му.
    Като чул тия думи, страшният дух напрегнал всичките си сили, за да се измъкне от стомната, но се оказал съвсем слаб, защото над него тежал печатът на цар Сулейман. Тогава той разбрал, че рибарят го е надхитрил, и му рекъл:
    — Милост, рибарю! Аз исках само да се пошегувам с теб![58]
    — Няма вече шеги! — отвърнал рибарят и понесъл стомната към морето.
    И духът се укротил и тихичко запитал:
    — Какво ще правиш с мен?
    — Ще те хвърля в морето — казал старецът. — Ти си прекарал на морското дъно осемнадесет столетия и аз ще те оставя да лежиш там чак до деня на страшния съд. Аз те молих да не ме погубваш, но ти не послуша молбата ми и пожела да ми се отплатиш за доброто със зло. Сега аллах те предаде в моите ръце и ти ще бъдеш наказан.
    Страшният дух се опитал да умилостиви рибаря и извикал:
    — Отвори стомната и аз ще те възнаградя богато!
    — Лъжеш, проклетнико! — рекъл рибарят. — Ако те пусна, ти ще постъпиш с мен така, както е постъпил везирът на цар Юнан с лекаря Дубан.
    — А какво се е случило с везира на цар Юнан и с лекаря Дубан? — попитал духът. — Разкажи ми за тяхната история.

    Разказ за везира на цар Юнан и за лекаря Дубан
    — Някога, много отдавна — започнал рибарят, — живял в Персия цар на име Юнан. Той бил богат и имал многобройна войска. Но тялото му било разядено от проказа и нито учени, нито лекари можели да му помогнат. Цар Юнан пиел всякакви лекарства, мажел се с разни мехлеми, но нищо не можело да облекчи страданията му. И ето че веднъж в престолния град пристигнал стар, изкусен лекар на име Дубан. Той бил прочел много книги — гръцки и персийски, латински, арабски и сирийски, — бил изучил медицината, звездобройството и разни други науки и познавал полезните и вредните свойства на всички растения и билки. Като пристигнал в столицата, прочутият лекар узнал за болестта на царя, когото никой не можел да излекува, и прекарал цяла нощ над своите книги. На сутринта, щом слънцето изгряло, той се облякъл в най-хубавите си дрехи и отишъл в царския палат. Явил се пред царя и като му пожелал вечна слава и благоденствие, рекъл:[59]
    — Господарю, аз чух, че тежка болест те е сполетяла и че никой от твоите лекари не е намерил цяр за нея. Аз вярвам, че ще мога да те излекувам, без да ти давам да пиеш лекарства и без да те мажа с мехлеми.
    Цар Юнан попитал изумен:
    — А как ще сториш това? Кълна се в аллаха, че ако наистина ме излекуваш, аз ще те възнаградя богато и тебе, и целия ти род, ще изпълня всичките ти желания и ти ще станеш мой сътрапезник и най-близък приятел.
    И лекарят казал:
    — Да, аз ще те излекувам, без да усетиш нито болка, нито умора.
    Тогава цар Юнан извикал:
    — Побързай, сине мой, защото непоносими са моите мъки!
    — Слушам и се подчинявам! — отвърнал лекарят. Като излязъл от царския палат, лекарят Дубан отишъл в града и наел една къща,в която пренесъл всичките си книги, лекарства и билки. После взел една тояга, превъртял дръжката й и я напълнил с лекарство, направил една топка и на следната сутрин се явил в палата. Влязъл при царя и му казал да отиде веднага на игрището.
    Цар Юнан се запътил към посоченото място, съпроводен от своите емири, везири и царедворци. Като стигнали на игрището, лекарят Дубан подал на царя тоягата и топката и рекъл:
    — Господарю, хвани тая тояга за дръжката, тичай по игрището и удряй с всичка сила тая топка, докато пот облее ръката ти и тялото ти. Тогава лекарството ще се попие от кожата на твоята длан и ще се разнесе по цялото ти тяло. Щом се изпотиш добре, върни се в палата, окъпи се в банята и легни да спиш. Тъй ще бъдеш излекуван.
    И цар Юнан хванал тоягата за дръжката, яхнал коня си и като хвърлил топката, подгонил я и я заудрял с всичка сила. Когато ръката и цялото му тяло се облели с пот и лекарството се просмукало от кожата на дланта, цар Юнан се върнал в палата и заповядал да приготвят банята.
    Слугите се спуснали да изпълнят заповедта на господаря си и натъкмили чисти дрехи за преобличане. След това царят влязъл в банята, окъпал се, прибрал се в спалнята си и веднага легнал и заспал.[60]
    На другата сутрин, като се събудил, цар Юнан наистина се почувствувал съвсем здрав. По тялото му нямало нито следа от проказа, кожата му блестяла като сребро. Радостен и щастлив, той отишъл в приемната зала и седнал на престола, окръжен от своите сановници и царедворци.
    Тогава в залата влязъл лекарят Дубан, приближил се до царя, поклонил му се и възхвалил неговото могъщество. Цар Юнан го прегърнал, поканил го да седне редом с него и рекъл:
    — Тоя човек ме излекува и от днес нататък той ще бъде мой сътрапезник и най-близък приятел!
    После царят дал богата гощавка и седнал заедно с лекаря край трапезата. Цял ден яли, пили и се веселили и вечерта след гощавката по заповед на царя лекарят Дубан бил отрупан с най-скъпи дрехи и всякакви дарове. И лекарят благословил великодушния си покровител и си отишъл у дома.
    Но цар Юнан имал един велик везир, страшен грозник и човек с черна душа. Зъл, алчен и завистлив, той бил преизпълнен с омраза и злоба. Когато видял, че царят седи рамо до рамо с лекаря Дубан и го отрупва с дарове, везирът пламнал от завист и решил да погуби своя съперник.
    Той се приближил до царя и му рекъл:
    — Повелителю на правоверните, позволи ми да ти дам един ценен съвет, който нямам право да крия от тебе, защото ще извърша голям грях. Заповядай ми да ти открия тайната и аз ще изпълня твоята заповед.
    Смутен от думите на везира, цар Юнан попитал:
    — Какъв е тоя съвет? А везирът отвърнал:
    — О, велики царю, нашите прадеди казваха: „Тоя, който не мисли за края и за сетнините, на него съдбата не е приятел.“ А аз виждам, чети грешиш, като обсипваш с щедростта си един враг, който иска да те погуби. Аз се страхувам за твоя живот.
    Като чул тия думи, цар Юнан се разтревожил и казал с пребледняло лице:
    — Но кой е тоя, когото ти наричаш мой враг и когото аз обсипвам с щедрост?
    Великият везир отвърнал:
    — Господарю мой, ако спиш, събуди се! Говоря ти за лекаря Дубан![61]
    — Не е вярно! — казал царят. — Той е моят най-добър приятел. Аз го уважавам повече от всички хора, защото той ме спаси от болестта, която никой лекар не можа да излекува. Друг такъв човек няма в целия свят, нито на изток, нито на запад. Как се осмеляваш да го клеветиш? От днес нататък аз ще му плащам по хиляда жълтици на месец, но и това е малко. Дори половината царство да му дам, пак не бих му се отплатил. Струва ми се, че завистта е свила гнездо в сърцето ти и че ти ме подмамваш да убия лекаря, за да се разкайвам после, както се е разкайвал цар Синдбад, който убил сокола си.
    — А как е станало това? — попитал везирът.

    Разказ за сокола на цар Синдбад
    — Разправят, че някога живял в Персия цар, който обичал всякакви веселби и забави, но най-много обичал лова — започнал цар Юнан. — Той имал един сокол, който сам отгледал и с който не се разделял нито денем, нито нощем. Когато царят отивал на лов, винаги вземал със себе си и сокола и му давал да пие вода от златна чаша, вързана с верижка за шията на птицата.
    Веднъж, когато царят седял в палата, дошъл при него главният гледач на соколите и му казал:
    — Царю честити, време е вече да излезеш на лов!
    И царят се приготвил, сложил сокола на ръката си и отишъл на лов с цялата си свита. Дълго вървели те, докато най-сетне стигнали в една долина и опънали ловните мрежи. По едно време в една от примките попаднала газела. Тогава царят извикал:
    — Да знаете, че ще отрежа главата на оногова, който пусне газелата да мине край него, без да я хване!
    Ловците започнали да стягат мрежата около плененото животно, но изведнъж газелата изтичала при царя, изправила се на задните си нозе, а предните притиснала до гърдите си, като че искала да се поклони на всемогъщия господар. Царят се навел към нея, а тя скочила през рамото му и избягала в пустинята. Като се обърнал към своите телохранители, царят видял, че те си намигат един на друг, и затова запитал везира си:[62]
    — Какво означава това? И везирът отвърнал:
    — Те искат да кажат, че ти се закле да убиеш оногова, който изпусне газелата.
    Позамислил се царят и рекъл:
    — Заклевам се в главата си, че ще я догоня и ще я върна назад!
    И той препуснал коня си по дирите на газелата и скоро я настигнал. Тя поискала да се скрие в гората, но соколът започнал да я кълве по очите и я ослепил. Тогава царят замахнал с една тояга, ударил с всичка сила газелата и я повалил на земята. После скочил от коня си, заклал я, одрал я и кожата й вързал за седлото.
    А денят бил много горещ и наоколо нямало нито капка вода. Страшна жажда измъчвала царя, а и конят му бил зажъднял. Като се поогледал насам-натам, царят видял едно дърво, от което капела някаква течност като масло. Без да си снема ръкавиците, той откачил чашата от шията на сокола, напълнил я с тая течност и я поднесъл до устните си. Но в тоя миг соколът я ударил с крилото си и я съборил. Царят си помислил, че соколът е жаден, напълнил втори път чашата и му дал да пие. А птицата пак ударила чашата и я разляла. Царят се разсърдил, за трети път напълнил чашата и я поднесъл на коня. Но и сега соколът я съборил с крилото си.
    — Бъди проклета, нещастна птицо! — извикал царят.- Ти ми попречи да пия, сама не пи, а и коня ми лиши от вода!
    И с един замах на меча си царят отрязал крилете на сокола.
    Но соколът подигнал глава, като че искал да каже: „Виж какво има там на дървото!“
    Царят погледнал нагоре и съгледал между клоните една грамадна змия, от чиято уста капела змийска отрова.
    Разкаял се тогава царят, че отрязал крилете на сокола, яхнал коня и потеглил назад, като взел и убитата газела.
    Щом стигнал в палата си, той дал газелата на готвача и му казал:
    — Вземи тая газела и я опечи!
    После царят седнал на престола си със сокола на ръка.
    И изведнъж птицата изпискала и паднала мъртва и царят заплакал от мъка, че е убил своя верен сокол, който го спасил от смърт.[63]
    Когато цар Юнан разказал историята за сокола на цар Синдбад, везирът рекъл:
    — Всемогъщи господарю, ако ти се довериш на лекаря Дубан, той ще те убие! Макар че ти го възнагради богато и го ощастливи със своята дружба, той те е обрекъл на жестока смърт. Нима не виждаш, че тоя коварен враг те излекува само привидно? Можеш ли да вярваш, че след време неговото лекарство не ще подействува пагубно върху твоето тяло?
    Тогава в душата на цар Юнан се загнездило съмнение и той казал:
    — Имаш право, верни мой съветнико! Тоя лекар наистина може да се е промъкнал тук като шпионин, за да ме убие. Както ми даде тоягата, така може и да ме подмами да помириша нещо, което ще ме погуби, без да усетя.
    И преизпълнен от страх, цар Юнан попитал везира:
    — Кажи ми: какво да правя с него?
    Везирът рекъл:
    — Още сега изпрати да го повикат и щом влезе тук, заповядай да му отрежат главата. Така ще се избавиш от него и ще си възвърнеш спокойствието.
    И царят изпратил да повикат лекаря Дубан, който се явил зарадван и засмян, без да подозира какво го чака.
    — Знаеш ли защо те повиках? попитал царят.
    — Само аллах може да знае това — отвърнал лекарят.
    — Повиках те, за да те убия! — казал царят.
    Тия думи на цар Юнан паднали като гръм върху лекаря Дубан и той извикал:
    — Господарю, защо искаш да ме убиеш? Какво зло съм ти сторил?
    А царят рекъл:
    — Казаха ми, че ти си дошъл да ме погубиш, но аз ще те изпреваря и ще ти отрежа главата!
    И цар Юнан повикал палача и му заповядал:
    — Отрежи главата на тоя измамник и ме избави от неговото коварство!
    Лекарят разбрал, че богатите царски награди са събудили завистта на придворните, които са го наклеветили пред царя. Той се разкаял, че е излекувал такъв недостоен владетел, но късно било вече да съжалява за своето благодеяние.
    — Тъй ли ми се отплащаш, господарю, за доброто, което ти сторих? — извикал нещастникът.[64] Но цар Юнан не обърнал внимание на думите на лекаря и повторил заповедта си към палача.
    Тогава палачът пристъпил напред, завързал ръцете и очите на лекаря и извадил меча.
    — Смили се, всемогъщи господарю! Не ме погубвай, защото аллах ще погуби и тебе!
    И лекарят Дубан заплакал неудържимо и от вързаните му очи потекли обилни сълзи.
    При тая покъртителна гледка някои от царедворците се обърнали към царя и казали:
    — Повелителю на правоверните, не му отнемай живота! Тоя човек не само не ти е сторил никакво зло,но ние видяхме с очите си как той те излекува от тежката болест.
    — Нима вие не знаете защо го убивам? — рекъл царят. — Той ме излекува, като ми даде да държа тоягата, а утре може да ме подмами да помириша нещо и да ме умъртви. Не, той е шпионин, който очаква награда за своето злодеяние, и аз трябва да го убия, за да бъда спокоен.
    Като разбрал, че смъртта му е неминуема, лекарят извикал:
    — Господарю, щом не желаеш да ме пощадиш, изпълни поне последното ми желание: позволи ми да си отида у дома, за да се сбогувам с близките си и да завещая на приятелите си моите лечебни книги. Между тях има една чудна книга, която аз ще ти подаря, за да я запазиш в твоята съкровищница.
    Цар Юнан попитал:
    — Каква е тая книга?
    А лекарят Дубан отвърнал:
    — Тя е пълна с премъдри тайни и най-голямата тайна е следната; когато отрежат главата ми, ти разтвори книгата, обърни първите три листа и прочети първите три реда на лявата страница — тогава главата ми ще отговаря на всички твои въпроси.
    Цар Юнан се зарадвал и извикал:
    — Значи, твоята отрязана глава ще разговаря с мен?
    — Да, господарю — казал лекарят. — И това чудо ще стане!
    Тогава царят пуснал лекарят Дубан да си отиде у дома, съпроводен от многобройна стража. И лекарят се върнал в къщи, дал необходимите разпореждания, простил се с близките си и на следния ден се явил в палата. Събрали се[65] всички емири, везири и царедворци, с една дума — целият царски съвет. Лекарят застанал пред царя между двама пазачи, като държал в ръцете си една старинна книга и кутийка с някакъв прах.
    — Дайте ми едно блюдо! — рекъл той и седнал на един диван.
    Когато му донесли блюдото, лекарят изсипал в него праха, изравнил го с длан и казал:
    — Господарю, вземи тая книга, но не я разтваряй, преди да отрежат главата ми. Щом я отрежат, заповядай да я сложат в блюдото и да я натиснат върху праха, за да спре кръвта. А после разтвори книгата.
    И цар Юнан взел книгата и заповядал на палача да отреже главата на лекаря. И палачът отрязал главата и тя се търколила в средата на блюдото. После натиснали отрязаната глава върху праха, кръвта спряла, очите се отворили и устата рекла:
    — Сега, господарю, разтвори книгата!
    Царят разтворил книгата и видял, че листовете й са залепени. Той сложил пръста си в устата, наплюнчил го и обърнал първия лист. По същия начин обърнал и втория, и третия лист, но не видял никакви букви.
    — Та тук няма нищо написано! — извикал царят.
    — Продължавай да обръщаш листата! — казала отрязаната глава.
    И цар Юнан обърнал още три листа, като пъхал пръста си в устата и го плюнчил, докато най-сетне отровата, с която били намазани листата, проникнала в цялото му тяло.
    — Аз съм отровен! — извикал царят и започнал да се гърчи от болки.
    А отрязаната глава на лекаря Дубан казала:
    — Такъв е краят на всички царе, които погубват невинните хора. Такова е възмездието на аллаха за тяхната несправедливост и жестокост!
    И след като отрязаната глава изрекла тия думи, цар Юнан издъхнал сред страшни мъки.
    Като разказал историята за цар Юнан и за лекаря Дубан, рибарят рекъл на страшния дух:
    — Ако цар Юнан не беше отнел живота на лекаря[66] Дубан, аллах навярно би го пощадил. Ако ти се беше смилил над мене, аллах щеше да продължи и твоя живот. Но ти поиска да ме убиеш и затова аз ще те хвърля сега в морето. Тогава духът извикал:
    — Не ме наказвай за моята неблагодарност! Бъди великодушен и си спомни пословицата, която ни учи да не отвръщаме на злото със зло!
    — Не, аз ще те хвърля в морето, защото ти не заслужаваш никаква милост!
    — Пусни ме — замолил отново духът — и аз ти обещавам, че никога вече не ще ти сторя нищо лошо и че ще ти помогна да станеш богат и щастлив човек!
    Тия думи съблазнили бедния рибар и умилостивили сърцето му.
    — Закълни се в аллаха, че ще изпълниш обещанието си! — казал той.
    — Заклевам се! — извикал духът. И рибарят отпушил стомната.
    Отново се извил гъст дим, който затрептял и се превърнал в предишния великан. Духът ритнал стомната и я запратил в морето.
    Изплашил се рибарят и си рекъл: „Не е на добро това.“
    Но духът се засмял и казал:
    — Върви след мен!
    И той тръгнал напред и рибарят го последвал.
    Излезли двамата извън града, изкачили се на една планина, а оттам се спуснали в просторна равнина и спрели пред едно езеро, което се намирало между четири хълма.
    — Хвърли мрежата в езерото — казал духът. Рибарят се загледал във водата и видял там много риби с различни цветове: бели, червени, сини и жълти. Той хвърлил мрежата и извадил четири риби: бяла, червена, синя и жълта.
    Зарадвал се бедният старец, а духът му рекъл: — Вземи тия риби и ги занеси на султана. Той ще ти даде за тях толкова пари, колкото не си виждал през целия си живот. Ти можеш да идваш тук всеки ден и да ловиш риба, но запомни, че не бива да хвърляш мрежата повече от един път на ден. А сега прощавай! — добавил духът и като ударил с крак земята, тя се разтворила, погълнала го и пак се затворила.[67]
    Рибарят се запътил към града, унесен в мисли за чудното си приключение. Като стигнал в къщи, той взел едно ведро, напълнил го с вода и пуснал рибите вътре. После сложил ведрото на главата си и отишъл в султанския палат.
    Голямо било учудването на султана, когато рибарят се явил при него, защото никога не бил виждал такива риби.
    Той казал на своя везир:
    — Дай тия риби на готвачката и й поръчай да ги сготви за обед!
    Везирът отишъл при готвачката и рекъл:
    — Негово величество получи тия риби и поръча да ги сготвиш. Покажи му твоето готварско изкуство!
    След това везирът се върнал при султана и султанът му заповядал да даде на рибаря четиристотин жълтици — за всяка риба по сто жълтици.
    Като взел парите, бедният рибар накупил всичко, каквото било потребно за семейството му, и отишъл при жена си радостен и щастлив.
    А в това време готвачката изчистила рибите, сложила ги в един тиган и започнала да ги пържи на огъня. Когато рибите се зачервили от едната страна, тя ги обърнала на другата, но тъкмо в тоя миг стената на кухнята се разтворила и от нея излязла стройна девойка с невиждана хубост: дълги мигли се спускали над тъмните й очи, дрехата й била от небесносиня коприна, скъпи гривни и пръстени украсявали ръцете й, а едната й ръка държала бамбукова пръчка. Непознатата хубавица се приближила до огнището, ударила тигана с пръчката и казала:
    — О, рибки, рибки, помните ли вашето обещание?
    Като видяла това, готвачката примряла от уплаха, а девойката повторила и потретила думите си и рибите надигнали глави и отвърнали:
    — Да, да, помним! Ще дойде ден и ние ще отмъстим за нашето нещастие!
    Тогава девойката обърнала тигана и изчезнала в стената, която веднага се затворила след нея.
    Когато се съвзела от уплахата, готвачката видяла, че рибите са изгорели и почернели като въглени.
    — Горко ми! — завайкала се тя, но в това време влязъл везирът и попитал дали обедът е готов.[68]
    Със сълзи на очи готвачката му разправила какво се е случило.
    — Това чудо не бива да се крие от султана! — извикал везирът и отишъл при своя господар, комуто разказал необикновената случка с рибите.
    Изуменият султан пожелал да види чудото със собствените си очи. Той разпоредил да доведат рибаря и му заповядал да донесе още четири разноцветни риби като първите.
    На следния ден рибарят донесъл рибите. Султанът го възнаградил с още четиристотин жълтици и казал на везира:
    — Опържи тия риби пред мен!
    Везирът изчистил рибите, наредил ги в тигана и ги сложил на огъня.
    Тогава изведнъж стената се разтворила и от нея излязъл един черен великан, който държал в ръката си дебела зелена тояга. Той пристъпил до тигана и попитал със страшен глас:
    — О, рибки, рибки, помните ли вашето обещание? И рибите надигнали глави от тигана и отговорили:
    — Да, да, помним! Ще дойде ден и ние ще отмъстим за нашето нещастие!
    След тия думи на рибите черният великан ударил тигана с тоягата, съборил го в огъня и всички риби почернели като въглени. После великанът изчезнал в стената, която се затворила след него.
    — Няма никакво съмнение, че в тия риби се крие някаква тайна! — извикал султанът и заповядал да доведат рибаря.
    — Къде си уловил тия риби? — попитал той.
    — В езерото между четирите хълма, зад оная висока планина, която се вижда оттук — отвърнал рибарят.
    — Колко път има до това езеро?
    — Един ден.
    Султанът заповядал на стражата и на свитата си да се приготвят за път. Сам той яхнал коня си и потеглил напред. Нямало как — тръгнал и рибарят с царската дружина.
    Изкачили се пътниците на планината, после се спуснали в просторната равнина. Те стигнали до езерото, разположено между четирите хълма, и съгледали във водата разноцветните риби.
    Султанът застанал смаян на брега и запитал своите[69] емири и придворни дали някой е виждал някога това езеро и тая местност. И всички отговорили, че никой досега не ги е виждал.
    — Кълна се в аллаха, че няма да се върна в столицата, докато не узная цялата истина за езерото и за разноцветните риби! — извикал султанът и заповядал на стражата да обгради четирите хълма. След това той повикал везира си, който бил опитен и мъдър човек, и му рекъл:
    — Тая нощ аз ще изляза сам от лагера, за да открия тайната на това вълшебно езеро и на неговите говорещи риби. Ти ще останеш в моята палатка и утре ще кажеш на емирите и на другите придворни, че съм болен и че не искам никой да ме безпокои.
    Везирът се опитал да убеди господаря си, че се излага на многобройни опасности, но султанът останал непреклонен. Той се преоблякъл като обикновен пътник, препасал на пояса си меч и се измъкнал тайно от лагера. Султанът вървял цяла нощ, докато се съмнало, и продължил пътя си чак до пладне, когато най-сетне, уморен от жегата, седнал да си почине. После тръгнал нататък и вървял още един ден и една нощ и призори съгледал в далечината някаква черна сграда. „Може би там някой ще ми разкаже историята на вълшебното езеро и на неговите риби“ — рекъл си зарадван той и като се приближил, видял един прекрасен палат от чер мрамор, обкован с желязо. Едната половина на двукрилата входна врата била отворена, а другата — затворена.
    Султанът похлопал, но никой не се обадил. Похлопал втори и трети път и понеже пак не последвал отговор, заудрял по-силно вратата. Но навсякъде царувала гробна тишина. Султанът помислил, че палатът е необитаем, влязъл в широкия двор и стигнал до едно преддверие.
    — Няма ли тук жива душа да приюти и да нахрани един уморен скитник? — извикал той.
    Султанът повторил и потретил тия думи, но никой не отговорил. Тогава той се престрашил и тръгнал към вътрешните покои на палата. Оглеждал се наляво и надясно, но не виждал никого, макар че всички зали били украсени със скъпи копринени килими, завеси и възглавници. В средата на един малък двор имало басейн с четири лъва от чисто злато — из устата на тия лъвове бликала вода, която пръскала бисерни и елмазени капки. Наоколо летели пеещи птици и никоя от тях не можела да избяга, защото над палата била опъната тънка като паяжина златна мрежа. Смаян от тоя разкош и същевременно натъжен, че няма кой да му разкрие тайната на езерото и на чудните риби, султанът седнал да си почине. И като седял, унесен в мисли, до ушите му неочаквано долетели жални човешки стенания и един глас проплакал:
    — Животът ми гасне в страдания и заплахи… О, безпощадно провидение, прати ми смърт и ме спаси от мъките!
    Като чул тия стенания, султанът станал и тръгнал по посока на гласа. Той отметнал една завеса и влязъл в зала, където на висок, издигнат престол седял прекрасен момък със страдалческо лице. Копринената му мантия била украсена със златна везба, а главата му — увенчана със скъпоценна корона.
    Султанът се зарадвал и поздравил момъка, а момъкът кимнал с глава и отвърнал:
    — Прости ми, господарю, че не мога да стана от мястото си!
    — Прощавам ти — рекъл султанът. — Аз съм твой гост и съм дошъл при теб по важна работа. Открий ми тайната на близкото езеро и на неговите разноцветни риби. Кажи ми: какъв е тоя палат и защо ти живееш тук в такова усамотение, натъжен и отчаян?
    От очите на момъка закапали сълзи.
    — Как да не съм натъжен и отчаян? — въздъхнал той. — Погледни ме!
    И нещастникът разгънал мантията си: от пояса надолу тялото му било превърнато в мрамор.
    Поразен от тая гледка, султанът помолил момъка да му разкаже своята история.

    Разказ за омагьосания цар
    — Моят баща — започнал момъкът — беше цар на Черните острови. Той се казваше Махмуд и цели седемдесет години управлява щастливо царството. След смъртта му се възкачих аз на престола и се ожених за моята братовчедка, която ме обикна тъй силно, че ако ми се случеше да замина[71] някъде, тя не ядеше и не пиеше до моето завръщане. Така прекарахме ние в мир и съгласие пет години.
    Един ден жена ми отиде на баня и аз поръчах на готвача да приготви вечеря, после легнах на дивана и заповядах на две робини да ме разхладяват с ветрила. Но отсъствието на жена ми ме безпокоеше и макар че очите ми бяха затворени, не можех да заспя. Тогава робинята до главата ми каза на оная, която седеше до нозете ми:
    — Масуда, жалко за нашия господар, който е почернил младостта си с такава невярна жена.
    — Да — отвърна другата робиня, — проклети да бъдат от аллаха всички неверни жени! Какъв по-добър мъж от него може да намери тая измамница, която го лъже всяка нощ!
    Първата робиня добави:
    — Нашият господар е наистина глупав. Мигар той нищо не вижда и не знае?
    — Че отде ще знае? — възрази втората робиня. — Всяка вечер тя слага във виното му упоителни билки и той веднага заспива дълбоко. Тогава измамницата скита цяла нощ и се връща чак на разсъмване, като събужда господаря с други някакви билки, които пали над главата му.
    Когато чух разговора на двете робини, господарю мой, обхвана ме неукротим гняв. Но аз запазих спокойствие и се престорих, че нищо не съм чул.
    Жена ми се върна от баня, наредихме трапезата, хапнахме, поприказвахме, както винаги, после тя поиска да донесат чашата с вино, което пиех всяка вечер преди лягане. Аз поех чашата, но вместо да изпия виното, излях го незабелязано през прозореца, след това легнах и захърках, като се престорих на заспал.
    Тогава жена ми каза:
    — Заспи и дано никога не се събудиш! Не мога повече да те търпя, проклетнико!
    И като каза това, тя се премени в най-хубавите си дрехи, препаса моя меч, разтвори вратата и излезе.
    Аз скочих мигом от леглото и тръгнах подире й. Жена ми се измъкна тихичко от палата, мина край пазарището и стигна до градските порти. Там тя изрече някакви неразбрани думи и портите се отвориха. Неверницата пропълзя навън като сянка, а аз — по нейните стъпки. След малко[72] тя наближи една колиба, построена върху купища смет, и влезе вътре. Аз се покатерих на покрива, отдето можех да виждам какво става в колибата.
    Жена ми се приближи до един грозен роб, който лежеше върху куп тръстикови пръчки. Мръсни дрипи покриваха разяденото му от проказа тяло. Тя целуна земята пред него, а робът подигна глава и рече:
    — Къде закъсня, негоднице? Ей сега тук бяха моите роднини — те пиха и се веселиха, само аз не пих нищичко, защото тебе те нямаше!
    — Господарю мой — отвърна жена ми, — нима ти не знаеш, че съм омъжена за моя омразен братовчед, от когото трябва да се пазя? Ако искаш да те уверя в моята обич, аз ще превърна тоя град в развалини, сред които ще живеят само гарвани и кукумявки, а камъните ще пренеса накрай света!
    — Лъжеш, проклетнице! — извика робът. — Предупреждавам те, че ако закъснееш още веднъж, няма да ти позволя да идваш повече тук!
    След тоя разговор пред очите ми притъмня и разумът ми се помъти. А жена ми продължаваше да се моли, паднала, на колене пред роба, като говореше:
    — Смили се над твоята нещастна робиня! Ако ти ме изгониш, какво ще стане с мен?
    И тя дълго плака, докато най-сетне сълзите й умилостивиха коравосърдечния роб. Тогава тя засия от радост и каза:
    — Господарю мой, ще ми дадеш ли да хапна нещо? И робът отвърна:
    — Отхлупи онова блюдо и изяж ястието от миши кости! Пийни си и пиво от оная делва.
    Като се нахрани, жена ми се сви като послушно псе в нозете на прокажения.
    Аз не можах да се владея повече, скочих от покрива, втурнах се в колибата и грабнах меча на изменницата, която беше вече заспала. После замахнах с всичка сила и ударих роба. Той захърка и аз помислих, че съм го убил, оставих меча на мястото му, прибрах се в палата и си легнах.
    На сутринта гледам: жена ми си отрязала косата и се облякла в черна дреха.
    — Не ми се сърди — рече ми тя. — Снощи узнах, че[73] майка ми е умряла, че баща ми е убит в сражение с неприятеля, а брат ми е загинал, ухапан от скорпион. Затова съм тъй натъжена и отчаяна.
    — Аллах да прости мъртвите и да даде утеха на живите! — отвърнах спокойно аз.
    И царицата се затвори в покоите си и цяла година плака и тъжи.
    Като измина годината, тя ми каза:
    — Искам да изградя в двора на палата гробница и да прекарам в нея остатъка от живота си.
    — Прави, каквото искаш — рекох аз.
    И гробницата наистина бе изградена и там жена ми пренесе тайно полуживия роб. Всяка сутрин и вечер тя отиваше при него, хранеше го и го лекуваше с разни билки.
    Веднъж аз се промъкнах незабелязано в гробницата и се скрих зад един стълб, отдето можех да наблюдавам всичко. Жена ми беше коленичила пред одъра на прокажения, целуваше нозете му и го утешаваше с най-нежни думи.
    Тогава аз не се стърпях, измъкнах меча си и се спуснах да отсека главата й.
    Но тя скочи мигом на нозете си, закиска се със страшен смях и извика:
    — Махни се, омразно куче!
    И като промълви някакво заклинание, проклетата вещица превърна половината от тялото ми в мрамор, а после омагьоса целия град с всички улици и градини и го преобрази в езеро. Четирицветните риби са хора от различни народности: белите — мюсюлмани, червените — персийци, сините — християни, жълтите — евреи. Четирите острова също бяха превърнати в тия четири хълма, които сега ограждат езерото. Но туй не е всичко. Всеки ден вещицата ме подлага на непоносими страдания, като ме бие по гърба с кожен камшик. След стотния удар тя нахлузва на окървавеното ми тяло груба конопена риза, върху която слага богатата ми мантия, за да се надсмее над моето царско достойнство.
    Дълбоко трогнат от разказа на момъка, султанът рекъл:
    — Къде мога да намеря тая проклета вещица и нейния прокажен роб?[74]
    — Робът все още лежи в гробницата, а злата магьосница отива всеки ден при него и му носи храна и вино.
    — Заклевам се в аллаха, нещастни момко, че аз ще те спася! — извикал султанът. — Аз ще отмъстя за всички твои страдания и ще те възвърна към радостите на живота!
    И като минала нощта и настъпило утрото, султанът се преоблякъл, взел си меча и отишъл в гробницата. Наоколо светели безброй свещи и въздухът бил напоен с мирис на тамян. Приближил се тихо султанът до спящия роб, замахнал с меча си и го убил, после измъкнал мъртвото тяло на двора и го хвърлил в кладенеца. И веднага след това се върнал назад, легнал на мястото на роба и се покрил с неговата завивка, като скрил при себе си и голия меч.
    След малко вещицата се явила при момъка, съблякла го и започнала да го бие с кожения камшик. Султанът слушал виковете и стенанията на нещастника и едва сдържал гнева си, но продължавал да лежи на одъра. Когато тялото на младия цар се покрило с кървави рани, вещицата му облякла конопената риза, наметнала го с царската мантия и отишла в гробницата.
    — Господар ю мой, кажи ми само една думичка! — замолила се тя, като паднала на колене пред одъра и почнала да плаче.
    Тогава султанът си преправил гласа и отвърнал тихо:
    — Само аллах е всемогъщ и силен!
    Щом чула тия думи, вещицата извикала радостно:
    — Не е ли сън това? Нима ти си излекуван? А султанът промълвил още по-тихо:
    — О, негоднице, ти не заслужаваш да ти отговарям!
    — Защо? — попитала тя.
    — Защото всеки ден ти измъчваш жестоко твоя мъж. Неговите викове и стенания не ми дават нито минута покой. Освободи го от злата магия и аз ще оздравея!
    — Ей сега ще изпълня волята ти! — рекла вещицата и веднага изтичала в палата, взела една чаша, напълнила я с вода и произнесла над нея няколко магични думи. Водата закипяла също като на огън.
    Вещицата отишла при младия цар, поръсила го с омагьосаната вода и извикала:
    — Приеми предишния си образ!
    В същия миг мраморът се превърнал в живо тяло, момъкът[75] се изправил на нозете си и поблагодарил на аллаха за своето избавление.
    — Веднага се махай оттук — извикала гневно вещицата — и никога не се връщай, ако ти е мил животът!
    И младият цар излязъл бързо навън и се скрил в градината. А вещицата се върнала при султана и му казала:
    — Господарю мой, изпълних твоята заповед!
    — Не — рекъл султанът, — ти унищожи само едно клонче от злото, но коренът остана. Трябва да изтръгнеш и самия корен!
    — Какво искаш да кажеш?
    — Не се преструвай, че не ме разбираш! Аз говоря за града, за неговите жители и за четирите острова, които ти омагьоса. Всяка нощ рибите в езерото надигат глави и ни проклинат. Върви и освободи всичко от твоето заклинание и аз ще бъда съвсем здрав!
    Като чула тия думи на султана, когото все още смятала за своя роб, вещицата извикала:
    — Да бъде, както ти искаш!
    И тя отишла при езерото, загребала от неговата вода и отново изрекла магичните думи. И рибите заскачали, надигнали глави над водата и се преобразили в хора. И цялата омагьосана страна се освободила от злото вълшебство — градът се оживил, улиците се изпълнили с народ, хората се заловили за предишната си работа, а голите хълмове се превърнали пак в зелени острови.
    Тогава вещицата се явила при султана и му казала:
    — Господарю мой, дай да ти целуна ръката! А султанът прошепнал:
    — Ела по-близо до мен.
    И когато тя се приближила, той измъкнал меча си и го забил с такава сила в гърдите й, че върхът му блеснал зад гърба й. После султанът разсякъл тялото на вещицата на две части, излязъл от гробницата и съгледал младия цар, който го очаквал с нетърпение.
    И в изблик на благодарност момъкът целунал ръка на своя спасител, а султанът му рекъл:
    — Тук ли ще останеш да живееш, или ще дойдеш с мен в моето царство?
    Младият цар го запитал:[76]
    — А знаеш ли, спасителю мой, колко път ни дели от твоето царство?
    — Два дни и половина — отвърнал султанът.
    — Много се лъжеш — рекъл момъкът. — До твоята столица има цяла година път. Ти си стигнал тук за два дни и половина само защото моето царство беше омагьосано. Но ако трябва, аз съм съгласен да те последвам и накрай света.
    Султанът се зарадвал и извикал:
    — Хвала на аллаха, комуто е било угодно да ме срещне с теб! Аз нямам деца и ти ще бъдеш мой син и наследник на престола ми!
    И двамата се прегърнали и отишли в палата. Там младият цар заповядал на своите боляри да се приготвят за път. Когато приготовленията били завършени, дълъг керван потеглил към царството на султана. Сто камили били натоварени със скъпи дарове и редом с камилите вървели конници и телопазители в блестящи дрехи. Цяла година пътувал керванът, докато най-сетне стигнал в султанската столица.
    Везирът и войската излезли да посрещнат своя господар, когото смятали за загубен, и целунали земята пред нозете му. И султанът влязъл тържествено в палата, седнал на престола си и разказал какво се е случило. И везирът поздравил младия цар с щастливо избавление, а султанът наградил много хора и заповядал да повикат бедния рибар, който му донесъл рибите.
    Когато рибарят се явил в палата, султанът го запитал има ли деца и старецът казал, че има две дъщери. Тогава султанът се оженил за едната дъщеря, а другата дал за жена на младия цар. После той провъзгласил своя везир за владетел на Четирите острова, като го изпратил с много роби и дарове за всички емири в неговото царство.
    И бедният рибар станал богат човек, а дъщерите му заживели щастливо като царици.