Приказки от хиляда и една нощ - Приказка за шегите на Хитрата Далила

    Приказка за шегите на Хитрата Далила

    По времето, когато владеел халифът Харун ар-Рашид, живеел един човек на име Ахмед ед-Данаф и друг, на име Хасан Шуман; и двамата били майстори лъжци и устройвали най-неочаквани шеги. Затова халифът дарил Ахмед ед-Данаф с почетна одежда и го назначил за началник на десните си войски; Хасан Шуман също получил одежда и бил провъзгласен за началник на левите; и на двамата халифът определил месечна заплата по хиляда динара. Към всеки от тях били придадени по четиридесет души; на Ахмед ед-Данаф възложили да пази околността на града. И ето Ахмед ед-Данаф и Хасан Шуман и всички, които им били подчинени, яхнали конете и се отправили към града заедно с емира Халид, валията, а глашатаят яздел пред тях и викал:
    — По заповед на халифа в Багдад няма да има друг началник на дясната страна освен началника Ахмед ед-Данаф и няма да има друг началник на лявата страна освен началника Хасан Шуман, затова всички трябва да се подчиняват на заповедите им и да се отнасят към тях с необходимото уважение!
    В същия град живеела една стара жена, която всички наричали Хитрата Далила, а на дъщеря й казвали Зайнаб Шмекерката. Двете чули думите на глашатая; тогава Зайнаб казала на майка си Далила:
    — Гледай, майко, този Ахмед ед-Данаф пристигна тук от Кайро като беглец и изигра толкова хитрини в Багдад, че най-после е успял да стане човек на халифа и ето че той го е направил началник на дясната страна. А плешивият Хасан Шуман е станал началник на лявата страна. Сега всяка заран и всяка вечер и двамата ще седят пред отрупана с ястия трапеза, на всичко отгоре всеки от тях ще получава заплата по хиляда динара на месец; докато ние с тебе се мотаем без работа в тая къща, без никаква служба и без никакви почести, и никой не ни търси за нищо.
    На времето мъжът на Далила бил началник на войската на Багдад и получавал от халифа всеки месец по хиляда динара, ала той умрял и оставил две дъщери, едната омъжена, и един син, на име Ахмед ел-Лакит; другата дъщеря обаче била неомъжена и именно на нея й викали Зайнаб Шмекерката. Далила била майстор на лъжите и измамите или да скрои някоя хитрост; тя можела чрез своите хитрини да накара дори дракон да излезе от пещерата си, сам дяволът можел да се учи от нея на лъжи и измами. Баща й бил някога гледач на пощенските гълъби на халифа и също получавал месечна заплата от хиляда динара; той умеел така да приучи пощенските гълъби, че те пренасяли всякакви писма и съобщения и по време на война всяка от тези птици била много по-скъпа на халифа, отколкото някой от синовете му.
    И Зайнаб продължила, като казала на майка си:
    — Върви и ти да изиграеш някоя и друга хитра лудория, та да се разнесе и нашето име из Багдад и да си възвърнем заплатата на баща ни!
    Старицата възкликнала:
    — Кълна се в живота ти, щерко, че ще устроя в Багдад много по-големи хитрини, отколкото Ахмед ед-Данаф и Хасан Шуман!
    И тя станала, сложила яшмака пред лицето си и се облякла като беден дервиш с шалвари, които стигат до глезените на краката, после навлякла един вълнен халат и се препасала с широк пояс. След това взела една стомна, напълнила я с вода до гърлото, сложила най-отгоре три динара и затъкнала отвора с палмови кълчища. После надянала на врата си броеница, която била тежка колкото цял наръч дърва за горене, и взела в ръка едно знаме от червени и жълти парцали. Излязла от дома си и се развикала „Аллах, аллах!“ — езикът й леел благословии към всевишния, а сърцето й се носело на крилете на злото. При това тя непрекъснато се оглеждала каква хитрост да погоди из града.
    Вървяла от уличка на уличка, докато стигнала една широка улица, напръскана с вода, преметена добре и покрита цялата с мрамор. Там тя съзряла една сводеста порта е праг от алабастър, а на вратата стоял пазач мавър. Това била къщата на началника на чаушите на халифа, който притежавал много земи и ниви и имал големи приходи. Казвал се емир Хасан Шар ет-Тарик и хората му били дали това име, защото ударът му улучвал по-бързо от думите. Той бил женен за хубава жена, която много обичал, и нощем, когато влизал в нейните покои, тя го карала да й се закълне, че никога няма да си вземе редом с нея друга жена и никога през живота си няма да прекара нощта в чужд дом.
    И всичко си вървяло така, докато един ден на заседание на Държавния съвет той видял, че всеки емир е дошъл със сина си, а някои дори и с по двама. Тъкмо преди това той се бил изкъпал и огледал лицето си в огледалото и забелязал, че в брадата му белите косми вече са повече от черните, и сега си казал:
    „Нима онзи, който прибра баща ти при себе си, няма да те сподобие със син?“
    Като се върнал в къщи, той влязъл гневен при жена си, а тя му казала:
    — Добър вечер!
    Той обаче отвърнал:
    — Махай се от очите ми! От деня, в който те видях, не съм преживял нищо хубаво.
    — Но защо? — попитала тя, а той й отговорил:
    — През първата нощ, когато дойдох при тебе, ти ме накара да ти се закълна, че никога няма да поискам да си взема друга жена наред с тебе. Ала днес аз видях как всеки емир си има по един, някои и по двама сина. Тогава си помислих за смъртта и за това, че не ми е отредено да имам нито син, нито дъщеря, а който си няма наследник, името му ще изчезне за поколенията. Това е причината на моя яд, защото ти си безплодна и не можеш да заченеш от мене.
    — Нека името на аллах те пази! — възкликнала та. — Колко хавана вълна и билки вече съм счукала и съм сигурна, че нямам никаква вина, причината е в тебе. Ти си едно тъпоносо магаре; семето ти е водно и затова аз не мога да зачена и да родя.
    Тогава той казал:
    — Щом се върна от пътуването си, ще си доведа още една жена!
    — Моята съдба е в ръцете на аллаха! — отвърнала тя, а той си излязъл, а след това и двамата съжалили за караницата.
    И ето, както жената на емира гледала през прозореца, нагиздена като млада булка с всичките си накити, Далила се спряла и огледала жената и като видяла скъпите украшения и дрехи, си рекла:
    „Ето ти хубава шега, Далило, да примамиш тази жена да излезе от дома на своя съпруг, да й прибереш накитите и скъпите дрехи и да си обереш крушите с ограбеното“.
    За целта тя си избрала подходящо място под прозореца на къщата и подела благословиите си към аллаха, като се развикала:
    — Аллах! Аллах!
    Жената видяла старицата, която стояла облечена в белите си дрехи като някакъв облян в светлина купол, също като благочестивите дервиши, и викала:
    — Елате насам, почитатели на аллаха!
    И ето че по цялата улица жените подали глави от прозорците на домовете си и си рекли:
    „Божията помощ ни се е явила! От лицето на тази старица се излъчва светлина!“
    Тогава Хатун, съпругата на емира Хасан, избухнала в сълзи и извикала при себе си своята робиня:
    — Слез долу, целуни ръка на пазача на вратата ни шейх Абу Али и му кажи: „Пусни тази блага старица да влезе в къщи да ни благослови!“
    Робинята слязла долу, целунала ръка на пазача на вратата и казала:
    — Моята господарка ме изпрати да ти кажа: „Пусни тази блага старица да влезе при мен, да ни благослови; може би нейната благословия ще ощастливи всички ни!“
    Тогава пазачът на вратата се приближил към старицата и понечил да й целуне ръка; тя обаче се дръпнала, като казала:
    — Не се приближавай до мен, за да не ми оскверниш миенето*! На теб светците ще ти помогнат, защото те гледат с милост. Дано аллах те освободи от служба, о, Абу Али!
    [* Чрез докосване на някого, който е нечист, спорел религиозния ритуал, се осквернява собствената чистота, а слугите често пропускат да се измият. — Б.пр.]
    А пазачът не си бил получил заплатата от емира за три месеца и бил в голяма нужда, но не знаел как да си вземе парите от господаря, затова сега казал на старицата:
    — Бабо, дай ми да пийна от твоята стомна, за да ме сподобиш със своята благословия!
    Тогава тя смъкнала стомната от рамото си, разклатила я и я навела над ръката си, така че запушалката от палмови кълчища изскочила от отвора и трите динара се отърколили на земята. Пазачът ги видял, вдигнал ги и си рекъл:
    „Ето ти чудо! Тази старица е една от светиците, които разполагат със скритите дарове на милосърдието, защото, щом ме погледна, веднага разбра, че имам нужда от пари, и ме сподоби с тези три динара от въздуха.“ После той взел парите и й казал:
    — Вземи, мила бабке, трите динара, които паднаха на земята от стомната ти!
    Старата обаче отвърнала:
    — Вземи ги ти, вземи ги! Защото аз съм от онези хора, които не желаят да имат нищо общо със земните блага. Вземи ги и нека те ти принесат онази полза, която биха ти принесли парите, които ти дължи емирът.
    Човекът възкликнал:
    — Ето я божията помощ! Това е истинско откровение!
    В този миг се приближила робинята, целунала ръка на старата жена и я отвела горе при своята господарка. А старицата, като влязла в покоите, видяла, че господарката на робинята приличала на съкровище, чиято тайна е разкрита. След като домакинята я поздравила и й целунала ръка, Далила й казала:
    — Мила дъще, аз дойдох при теб по божие указание.
    Хатун подредила пред нея ястия, ала старицата казала:
    — Мила дъще, аз се храня само от божия хляб: непрекъснато постя и нарушавам своя пост само пет дни през годината, но, дъще моя, аз виждам, че ти си натъжена, и искам да ми кажеш какво те огорчава.
    — Майко — отвърнала Хатун, — по време на сватбената си нощ аз накарах моя съпруг да ми се закълне, че няма да си вземе друга жена наред с мене. Но ето че той видял как другите хора имат деца, и сам желае да има свои дечица и затова ми каза: „Ти си безплодна!“ Пък аз му казах: „Ти си магаре, защото ти не можеш да ми донесеш зачатие!“ Тогава той си отиде ядосан, като каза: „Когато се върна от пътешествието си, ще си взема още една жена освен тебе“. И ето аз се страхувам, майко, че той ще се раздели с мен, като си вземе втора жена. Той има много земи и ниви, и големи приходи и щом му се родят деца от друга жена, те ще ми отнемат парите и земите.
    Тогава старицата попитала:
    — Мила дъще, нима ти не знаеш нищо за моя шейх Абу ел-Хамалат*? Посети ли го някой, който е длъжник някому, аллах му заплаща дълга; посети ли го безплодна жена обаче, забременява.
    [* Абу ел-Хамалат — „Баща на греховете“ или „Баща на бременните“. — Б.пр.]
    Хатун отговорила:
    — Майко, от деня на сватбата аз не съм излизала от своя дом — нито съм ходила на погребение, нито пък да поднеса някому поздравления.
    Тогава старицата отвърнала:
    — Мила дъще, аз ще те взема сега със себе си и ще те отведа при Абу ел-Хамалат. Ти ще прехвърлиш върху него своето бреме и ще му дадеш обет, че щом мъжът ти се върне от пътешествието и легне при теб, ще заченеш от него било дъщеря, било син. Ала родиш ли след това момиче или момче, то ще трябва да стане дервиш на шейха Абу ел-Хамалат.
    Щом чула тези думи, домакинята станала, както била нагиздена с многото скъпоценности и облечена в най-скъпите си дрехи, и казала на своята робиня:
    — Пази добре къщата!
    — Слушам и се подчинявам, господарке моя! — отвърнала девойката.
    После Хатун слязла долу и когато вратарят — старецът Абу Али — я спрял и я попитал:
    — Къде отиваш, господарке моя? — тя отвърнала:
    — Отивам да посетя шейха Абу ел-Хамалат.
    А вратарят продължил:
    — От днес нататък аз обещавам да постя цяла година. Тази добра жена наистина е една от светиците на аллаха, тя е истинска светица, господарке моя, и се числи към онези, които имат дарбата да раздават милостиня. Тя ми даде три динара от червено злато и веднага ме разбра и още преди да я бях помолил за нещо, проумя, че съм изпаднал в голяма нужда.
    После двете жени излезли — старицата и господарката, съпругата на емира Хасан Шар ет-Тарик. А старицата, хитрата Далила, казала на господарката:
    — По волята на аллаха, дъще моя, след като посетиш шейха Абу ел-Хамалат, душата ти ще се успокои; след това ти ще заченеш по волята на аллах всевишния и твоят съпруг, емирът Хасан, ще те обикне благодарение на благословията на този шейх и никога вече няма да чуеш от него дума, която да нарани сърцето ти.
    — Аз искам да отида при шейха, майко — отвърнала Хатун.
    Старицата обаче си рекла:
    „Къде да я ограбя и как да й смъкна дрехите, след като оттук минават толкова много хора?“ Ала на господарката тя казала:
    — Като тръгнем, върви толкова далеч зад мен, колкото да можеш да ме виждаш! Защото аз, твоята майка, трябва да нося мъките на много хора; всеки, на когото му тежи нещо на душата, го прехвърля върху мене и всички, които са дали някакъв обет, го доверяват на мен и ми целуват ръка.
    Тогава младата жена тръгнала на голямо разстояние подир старицата, а Далила вървяла напред и стигнала до търговския пазар. Докато вървели, украшенията по косите и по врата на господарката подрънквали и звънтели. На пазара минали край дюкяна на един млад търговец на име Саид Хасан, който бил много хубав и още не му била поникнала брада. Като видял приближаващата се красива млада жена, той хвърлил скрити погледи към нея, но старицата забелязала това, кимнала на жената да се приближи и й казала:
    — Седни в този дюкян и ме почакай, докато се върна.
    Хатун се подчинила и седнала отпред в дюкяна на младия търговец, а той я погледнал с поглед, който бил израз на хиляди въздишки. Старицата обаче се приближила до младия търговец, поздравила го и му пошушнала:
    — Не си ли ти Саид Хасан, синът на търговеца Мухсин?
    — Аз съм — отвърнал той, — кой ти е казал името ми?
    Старицата продължила:
    — Добри хора ме изпратиха при тебе. Знай, девойката навън е моя дъщеря; баща й беше търговец, но е вече покойник и й остави много пари. А тя стана за женене и умните хора ми казват: „Намери съпруг на дъщеря си, но не и жена за сина си“. Тя през живота си не е излизала от къщи до ден-днешен. Но ето аз получих знак от небето и един вътрешен глас ми подсказа да омъжа дъщеря си за тебе, ако си беден, ще ти дам пари, за да можеш да си отвориш два дюкяна вместо един.
    Тогава младият търговец си казал:
    „Аз молех аллаха за невеста а ето че той ми изпрати три неща: пари, одежди и невеста.“ А на старицата рекъл:
    — Майко, това, което ми казваш, е добро, знай, моята майка отдавна вече ми е казала, че иска да ме ожени; ала аз все не исках и все й казвах: „Ще се оженя чак след като видя булката със собствени очи“.
    Тогава Далила му рекла:
    — Стани и ме следвай; аз ще ти я покажа без дрехи!
    Той станал, но взел хиляда динара, защото си казал наум:
    „Може би ще се наложи да купим нещо или ще трябва да заплатя цената, определена за сключването на брачния договор“.
    Старицата му казала:
    — Върви на известно разстояние подир девойката, но така, че да не я изгубиш от погледа си!
    А на себе си тя си казала:
    „Къде да отведа младия търговец, за да ограбя и него, както госпожата, след като той затвори дюкяна си?“
    И тя вървяла все напред, жената на емира подире й, а младият търговец вървял след госпожата, докато старата стигнала до една бояджийница, която била на един майстор на име ел-Хадж Мохамед; той бил като ножа на колоказки търговец, който реже и мъжко, и женско, и обичал да яде и смокини и нарове. Като чул звънтенето на гривните, той вдигнал очи и видял госпожата и момъка. В това време старицата вече седяла до него, поздравила го и казала:
    — Нали ти си Хадж Мохамед бояджията?
    — Да — отвърнал той, — аз съм. Какво искаш?
    Тя продължила:
    — Сигурни хора ми посочиха да дойда при теб. Виж тази красива девойка, дъщеря ми, и този голобрад хубав момък, сина ми. Аз съм възпитала и отгледала и двамата и похарчих за тях много пари. Знай, че имам голяма стара къща, която съм накарала да подпрат от всички страни с дървени подпори; строителят ми беше казал: „Премести се в друга къща, за да не се сгромоляса старата отгоре ти! А когато я поправиш, тогава можеш отново да се върнеш и да живееш в нея.“ И ето аз напуснах дома си, за да си потърся жилище; доверени хора ме насочиха към тебе.
    Бояджията си казал:
    „Я как ми предлагат баница, и то с масло!“ А на старицата казал:
    — Вярно е, аз имам къща и салон, и стая, не мога обаче да се лиша нито от едно от тези помещения, защото ми идват много гости и заради фелахите, от които купувам индиго.
    Жената продължила:
    — Сине, ние ще живеем в твоята къща най-много един или два месеца; пък и чужденци сме тук. Нека гостната да ни бъде обща! Кълна се в живота ти, синко, ако си съгласен твоите гости да бъдат и наши гости, ние ще ги посрещаме и ще се храним и спим заедно с тях.
    Тогава той й дал ключовете — един голям и един малък, и един крив, и казал:
    — Големият ключ е за къщата, кривият — за салона, а малкият — за стаята!
    Тя взела ключовете и тръгнала, последвана от госпожата, след която вървял младият търговец, докато стигнали една уличка, където старицата видяла къщата. Отворила вратата и влязла вътре, веднага влязла и жената на емира и старицата й казала:
    — Мила дъще, това е жилището на шейх Абу ел-Хамалат — и тя посочила салона, — но ти се качи горе в стаята и си свали фереджето и чакай, докато дойда при тебе!
    Госпожата веднага се качила горе в стаята и седнала. През това време дошъл и младият търговец: старицата го посрещнала и му казала:
    — Седни в салона и чакай, докато ти доведа дъщеря ми, за да я видиш!
    Момъкът влязъл в салона и седнал, а старицата отишла при госпожата. Младата жена й казала:
    — Бих желала да посетя шейха Абу ел-Хамалат, преди да надойдат други хора.
    Старицата обаче казала:
    — О, дъще моя, ние сме загрижени за тебе.
    — Че защо пък? — попитала Хатун, а старицата отвърнала:
    — Защото тъкмо сега тук е един от моите синове, един голям глупак, който не може да различи лятото от зимата, и винаги ходи гол; той е заместникът на шейха. Щом някоя жена като теб посети шейха, лудият й обира пръстените, започва да я дърпа за ушите, да й вземе обиците, и й къса копринените дрехи. Затова свали украшенията и одеждите си, аз ще ги пазя, докато ти приключиш смиреното си посещение.
    Тогава госпожата свалила украшенията и дрехите си и ги дала на старицата, а онази й рекла:
    — Аз ще ги прибера под покрова на шейха, за да те сподоби благодатта.
    И старицата взела всичко и излязла навън, като оставила госпожата по риза и гащи и скрила всичките й дрехи и украшения край стълбата; после влязла при младия търговец, който седял и чакал красавицата, той й извикал:
    — Къде е дъщеря ти? Искам да я видя.
    Ала старицата започнала да се бие по гърдите.
    — Какво има? — попитал момъкът, а тя отвърнала:
    — Нека пукне злият съсед! Дано никога да няма на света завистливи съседи! Защото те видели, като си влязъл тук при мен, и дойдоха да ме питат кой си. А като им казах: „Това е годеник, когото съм довела за дъщеря си“ — те ми завидяха заради теб и казаха на дъщеря ми: „Нима вече е омръзнало на майка ти да те храни, та е решила да те жени за прокажен?“ Трябваше да й обещая, че ще те види гол.
    Той възкликнал:
    — Нека аллах ме запази от завистниците!
    И оголил ръцете си до лактите; тогава тя видяла, че те били като сребро. Рекла:
    — Не се страхувай от нищо! Аз ще ти покажа и нея гола, както и тя теб иска да види гол.
    А той рекъл:
    — Нека дойде и нека ме види!
    Като казал това, той свалил дрехата си от соболева кожа, пояса, ножа и всичките си горни дрехи, докато останал по риза и долни гащи. Оставил и хилядата динара върху дрехите си. Тогава старицата рекла:
    — Дай ми дрехите си, за да ти ги запазя.
    И тя взела и неговите дрехи и ги отнесла при дрехите на госпожата. После грабнала всичко, измъкнала се тихо от къщата, заключила вратата, оставила двамата млади хора и си отишла по пътя. Скрила плячката си при един търговец на лекарства и билки и се запътила към бояджията. А той седял в дюкяна си и я чакал; рекъл й:
    — По волята на аллаха, хареса ли ви къщата?
    А тя отвърнала:
    — Това е благословена къща. Аз отивам да доведа носачи, които да пренесат покъщнината и съдините ни. Децата ми обаче ме помолиха да им донеса хляб и месо, затова вземи този динар, отнеси им хляб и месо и иди да обядваш заедно с тях!
    Бояджията попитал:
    — А кой ще ми пази през това време бояджийницата, тъй като тя е пълна със стоките на много хора?
    — Слугата ти — отвърнала старицата, а той рекъл:
    — Тъй да бъде! — Взел една паница с похлупак и отишъл да приготви обед.
    Толкоз засега за бояджията; по-нататък още ще разкажем за него.
    Да видим сега какво направила старицата! Тя взела нещата на жената и на младия търговец от билкаря и после се върнала обратно в бояджийницата. Там рекла на слугата му:
    — Тичай подир майстора си! А аз няма да се помръдна оттук, докато вие двамата не се върнете!
    — Слушам и се подчинявам! — отвърнал слугата.
    След това тя завързала на бохчи всичко, което намерила в бояджийницата. В това време по пътя се задал един мулетар, който пушел хашиш и от седмица насам нямал никаква работа; тя му извикала:
    — Ела насам, мулетарино!
    Когато той се приближил, тя го попитала:
    — Ти познаваш ли моя син, бояджията?
    — Познавам го — отвърнал той, а тя продължила:
    — Горкият, той се разори и много дългове му тежат на раменете; всеки път, когато го хвърлят в затвора, все аз трябва да го освобождавам. Сега искаме да докажем, че е неплатежоспособен, а аз ще вървя да върна вещите, донесени за боядисване, на собствениците им, затова искам от тебе да ми услужиш с твоето магаре, да разнеса с него нещата на хората; вземи този динар за наем! А като отида аз, ти вземи триона, изпразни чебърите и ги натроши заедно с делвите, та като дойде изпратеният от кадията чиновник от съда, да не намери нищо в бояджийницата.
    Човекът отвърнал:
    — Аз съм задължен на майстора за много добрини; на драго сърце ще ти услужа в името на аллаха.
    Тогава старицата вдигнала всичко ограбено, натоварила го на магарето и се запътила, закриляна от закрилника на всички правоверни, към дома си. Като влязла при дъщеря си Зайнаб, тя възкликнала насреща й:
    — Сърцето ми те следваше навред, майко. Какви шеги успя да скроиш на хората?
    Далила отвърнала:
    — Скроих четири шеги на четирима души, на един млад търговец, на жената на главния пазач на градските порти, на един бояджия и на един мулетар; донесох ти всичките им вещи на магарето, което взех от мулетаря.
    Дъщерята обаче казала:
    — Майко, ти никога вече няма да можеш да излезеш из града заради главния пазач на градските порти, чиято жена си ограбила, и заради младия търговец, на когото си задигнала дрехите, и заради бояджията, от чийто дюкян си изнесла донесените от хората за боядисване дрехи, и заради мулетаря, на когото е това магаре.
    Тогава старицата казала:
    — О, дъще, хич не ме е еня за тях, страх ме е само от мулетаря, който ме познава.
    Да видим сега какво направил бояджията! Той накупил хляб и месо и дал на слугата си да носи всичко на главата си. Когато минали покрай бояджийницата, той видял как мулетарят чупел чебърите и че там нямало нито платове, нито някакви други дрехи, а и цялата бояджийница била разрушена. Затова той викнал:
    — Махай се оттам, мулетарино!
    Онзи се отдръпнал и казал:
    — Слава на аллаха, задето си се спасил! Драги майсторе, моето сърце беше с тебе в мъките ти.
    — Че защо пък, какво ми се е случило? — попитал бояджията, а мулетарят отвърнал:
    — Ами нали си се разорил и затова са ти издали свидетелство, че си неплатежоспособен.
    — А кой ти е казал такова нещо?
    — Ами майка ти, нали тя ми заповяда да изпочупя чебърите и да изпразня делвите, та като дойде чиновникът от съда, да не намери нищо в работилницата.
    — Аллах да ви накаже! — извикал бояджията. — Нека клетвата не застигне никого от читателите! — Моята майка отдавна е умряла! — И той се ударил по гърдите и извикал: — Тежко ми, дето загубих всичката си стока заедно със стоката на хората!
    Сега обаче и мулетарят започнал да се вайка и да плаче и извикал:
    — Горко ми, дето изгубих магарето си! — После казал на бояджията: — Върни ми обратно магарето, майсторе, което ми задигна майка ти!
    А бояджията хванал мулетаря за гушата, ударил го и изкрещял:
    — Доведи ми тука тая бабичка!
    А мулетарят извикал:
    — Доведи ми магарето! — докато наоколо им се насъбрали много хора и един попитал:
    — Какво се е случило, майстор Мохамед?
    Мулетарят обаче започнал пръв:
    — Аз ще ви разкажа какво се случи — и разказал всичко на насъбраните хора, после добавил: — Аз мислех, че правя услуга на майстора, но когато ме видя, той се удари по гърдите и викна: „Че моята майка е мъртва!“ Сега аз си искам от него магарето; защото той ми погоди всичко това и заради него си загубих магарето!
    Тогава хората попитали:
    — Майстор Мохамед, ти познаваше ли старата жена, за да можеш да й повериш бояджийницата заедно с всичко вътре?
    Бояджията отвърнал:
    — Не я познавам, но днес тя взе заедно със сина си и дъщеря си моя дом под наем.
    Тогава един от насъбралите се хора рекъл:
    — По съвест отсъдено, бояджията е длъжен да върне магарето на мулетаря!
    А друг попитал:
    — Че откъде накъде?
    Онзи отвърнал:
    — Защото мулетарят е повярвал на старата и й е дал магарето си, след като видял, че бояджията й поверил работилницата си с всичката стока вътре.
    А трети рекъл:
    — Майсторе, щом като си приел жената при себе си, редно е да върнеш на този човек магарето.
    И всички се отправили към дома на бояджията; за тях ще има още да разказваме.
    Да се върнем сега при младия търговец! Той чакал да дойде старицата, ала нито тя идвала, нито дъщеря й. А и жената на емира чакала също така старицата да дойде и да й донесе разрешение от своя отвърнал се от света син, заместника на шейха Абу ел-Хамалат, тя да влезе при шейха, ала старицата все не идвала. Тогава госпожата станала да върви сама да търси шейха; пред нея обаче застанал младият търговец, който й казал, когато тя влязла:
    — Влез, влез! Къде е майка ти, която ме доведе тук, за да ме сватоса за тебе?
    Жената отвърнала:
    — Моята майка умря, ти ли синът на старата, онзи умопобърканият, заместникът на шейха Абу ел-Хамалат?
    Тогава младият човек възкликнал:
    — Тая стара измамница не е моя майка. Тя ми изигра тая шега, за да ми открадне дрехите и хилядата динара!
    А госпожата рекла:
    — Тя и мен излъга; доведе ме тук, за да посетя шейха Абу ел-Хамалат, а вместо това ми обра дрехите.
    Тогава младият търговец казал на госпожата:
    — Аз теб ще държа отговорна, заради дрехите и заради хилядата й динара! — а тя отвърнала:
    — Аз пък тебе ще държа отговорен заради дрехите и скъпоценностите си. Доведи ми тука майка си!
    Ала в този миг при тях влязъл бояджията и като видял младия търговец полугол и младата господарка без връхни дрехи, извикал:
    — Казвайте бързо къде е майка ви!
    Тогава Хатун му разказала всичко, което й се случило, а също и младият търговец разправил какво преживял. Тогава бояджията извикал:
    — Пропадна ми всичката стока и стоката на хората!
    А мулетарят извикал:
    — Пропадна ми магарето! Върни си ми магарето, майсторе!
    А бояджията продължил:
    — Тая старица е измамница! Излизайте оттук, за да заключа къщата!
    Младият търговец обаче казал:
    — Ще бъде срам за тебе, ако, след като влязохме в къщата ти с дрехи, сега да излезем оттук полуголи!
    Тогава бояджията дал дрехи и на него, и на жената на емира да се облекат и наредил да изпроводят госпожата до дома й; след като мъжът й се върне от своето пътуване, ние пак ще чуем да се разказва за нея.
    А през това време бояджията затворил работилницата си и рекъл на младия търговец:
    — Ела да вървим да търсим старицата и да я предадем на валията!
    Така той тръгнал заедно с търговеца, а мулетарят се присъединил към тях, и тримата влезли в къщата на валията и изказали жалбата си.
    Той ги попитал:
    — Кажете, хора, какво ви е сполетяло?
    И те му разказали какво им се било случило. Тогава той им казал:
    — Че колко стари жени има в града! Вървете и я намерете, и я задръжте; тогава аз ще я принудя да си признае всичко.
    Тримата тръгнали да обикалят и да я търсят и малко по-нататък ще се върнем към тях.
    Да видим през това време обаче какво станало с хитрата Далила! Тя рекла на дъщеря си Зайнаб:
    — Дъще моя, иска ми се да изиграя една шегичка някому.
    — Майко, страх ме е за тебе — отвърнала девойката, ала старата продължила:
    — Аз съм като бобена шушулка, не ме лови ни вода, ни огън.
    И тя се приготвила, облякла се като робиня на богати хора и излязла да се поогледа каква шега да погоди някому. Минала през една уличка, покрита с рогозки и осветена с висящи фенери; там чула песни и звън на тамбурини и видяла една робиня, която носела на раменете си едно момченце. Детето било облечено в обшити със сребро панталонки и с много красиви дрешки, на главата си носело фес, украсен с перли, а около врата — огърлие от злато и скъпоценни камъни; то било наметнато и с кадифена пелерина. А къщата принадлежала на старейшината на багдадските търговци и момченцето било негов син. Старейшината обаче имал и дъщеря, която била за женене и обещана за невеста и тъкмо този ден празнували подписването на брачния й договор. Майка й си била поканила гости — все знатни госпожи и певици, но колчем тя се изкачвала или слизала по стълбите, момченцето се вкопчвало о нея. Затова тя извикала робинята и й казала:
    — Вземи малкия господар и си играй с него, докато се разотидат гостите ми!
    Така се случило, че старата Далила видяла момченцето върху раменете на робинята; тя веднага попитала:
    — Какъв празник има днес твоята господарка?
    Робинята отвърнала:
    — Господарката празнува днес сключването на брачния договор на дъщеря си, горе има певици.
    Тогава старицата си рекла наум:
    „Далило, чудесна шега ще бъде да отвлечеш това момченце от робинята!“
    А после рекла високо:
    — О, какъв злощастен позор! — и тя извадила от джоба си едно малко месингово кръгче, което приличало на динар; на робинята обаче, която била доста глупава, казала:
    — Вземи този динар и го отнеси на господарката си подарък за певиците и й кажи: „Ум ел-Хаир се радва на твоята радост; тя ти е много признателна за твоята доброта и ще дойде да те посети в деня на сватбата заедно с дъщерите си и тогава всички ще донесат, както е прието, подаръци на слугините ти“.
    Робинята отвърнала:
    — Стрино, моят млад господар се лепва за майка си веднага, щом я види.
    А старицата рекла:
    — Остави го при мен, докато влезеш вътре и се върнеш.
    Робинята взела месинговото кръгче и влязла в къщата. А старицата, щом поела детето в ръце, свърнала бързо в една странична уличка, смъкнала всичките украшения и дрехите, с които било облечено детето. После си рекла:
    „Далило, шегата ти ще бъде истинска шега, ако сега успееш, след като надхитри робинята и й взе момченцето, да измислиш нова хитрост и да заложиш детето за нещо, за което да ти платят хиляда динара!“
    Щом си помислила това, тя се отправила към пазара на търговците на скъпоценности и украшения и видяла там един златар евреин, който тъкмо бил отворил пред себе си едно ковчеже, пълно с украшения. Рекла си:
    „Покажи си сега хитростта, като измамиш тоя евреин, да ти даде накит за хиляда динара и му оставиш момченцето за залог!“
    А евреинът, щом погледнал детето, което тя водела, познал в него сина на старейшината на търговците. Евреинът бил много богат човек, ала въпреки това винаги завиждал на съседите си, щом успеели да продадат нещо, а той самият не. Затова сега попитал старицата:
    — Какво желаеш, госпожо?
    Тогава тя го попитала:
    — Не си ли ти майстор Азра, евреина? — А преди това тя се била осведомила за името му.
    — Аз съм — отвърнал той, а тя продължила:
    — Сестрата на това момченце, дъщерята на старейшината на търговците, е сгодена и днес подписват брачния й договор, затова има нужда от украшения. Дай ми два чифта златни токи за обувки, чифт златни гривни, обици от перли, един колан, един кинжал и един пръстен с печат!
    Взела накити за хиляда динара и казала на търговеца:
    — Ще взема украшенията, за да ги видят; каквото им хареса, те ще го задържат, а докато ти донеса парите, запази момченцето като залог!
    — Както желаеш — отвърнал евреинът, а тя взела украшенията и си отишла у дома.
    Там дъщеря й я попитала:
    — Какви шеги скрои днес?
    Старицата отвърнала:
    — Шегата ми беше, че отвлякох сина на старейшината на търговците и му задигнах дрехите: после отидох и го заложих за накити на стойност хиляда динара, които взех от един евреин.
    Дъщерята рекла:
    — Ти никога няма да можеш да се покажеш из града!
    А през това време робинята влязла при господарката си и й рекла:
    — Господарке моя, Ум ел-Хаир те поздравява и се радва заедно с тебе, и заръча да ти предам, че ще дойде на гости на сватбата заедно с дъщерите си и всички ще донесат подаръци, както му е обичаят.
    Господарката попитала:
    — Къде е младият ти господар?
    Робинята отвърнала:
    — Оставих го при нея, за да не се вкопчи пак в теб, а тя ми даде пари за певиците.
    Тогава стопанката казала на главната певица:
    — Прибери си парите!
    Жената взела монетата и видяла, че е парче месинг. Тогава стопанката извикала на робинята си:
    — Слез долу, глупачко, и намери младия си господар!
    Робинята слязла долу и като не намерила нито момченцето, нито старицата, изпищяла високо и паднала по лице на земята, така радостта се превърнала в мъка. В това време тъкмо се върнал у дома си и старейшината на търговците и жена му му разказала всичко, което се било случило. Той бързо излязъл навън, за да потърси детето, и всички търговци започнали да го търсят, като всеки тръгнал по различен път. Старейшината все търсел и търсел, докато най-после видял сина си да седи разсъблечен в дюкяна на евреина. Тогава той се нахвърлил върху евреина:
    — Това е моят син!
    — Точно така — отвърнал евреинът, а бащата грабнал детето си, без да пита за дрехите му — толкова се зарадвал, че го намерил отново.
    Евреинът обаче, като видял, търговецът си отива с детето, се увесил на него и извикал:
    — Нека аллах помогне на халифа да се справи с тебе!
    Търговецът го попитал:
    — Какво те прихваща, евреино?
    А онзи отвърнал:
    — Старицата взе от мен накити за дъщеря ти на стойност хиляда динара и ми остави сина ти като залог. Аз й дадох нещата само защото тя остави при мен момченцето като залог срещу онова, което взе. Повярвах й само защото знаех, че това момче е твой син.
    Тогава търговецът рекъл:
    — Моята дъщеря няма нужда от никакви накити: дай ми дрехите на детето!
    Тогава евреинът се развикал:
    — Помощ, мюсюлмани!
    Тъкмо в този миг оттам минавали мулетарят, бояджията и младият търговец, които обикаляли навред да търсят старицата; те попитали търговеца и евреина за какво се карат. Онези им разказали какво били изпатили и тримата мъже отвърнали:
    — Тая стара жена е една измамница; тя измами нас преди вас — и те разказали какво се било случило и на тях.
    Старейшината на търговците казал:
    — Щом намерих детето си, дрехите му могат да останат вместо откуп! Но ако срещна старицата, ще искам от нея да ми ги върне!
    И той отнесъл сина на майка му, а тя много се зарадвала, задето детето й се намерило. Евреинът обаче попитал тримата мъже:
    — Къде отивате сега?
    — Ще я търсим — отвърнали те и евреинът казал:
    — Вземете ме със себе си! — И добавил: — Някой от вас познава ли я?
    Мулетарят извикал:
    — Аз я познавам! — А евреинът продължил:
    — Ако вървим всички заедно, няма да можем да я заловим; тя ще ни се изплъзне. Нека да тръгнем всеки по различен път и да се срещнем отново при дюкяна на Хаджи Масуд, бръснаря мавър.
    Така всеки тръгнал в друга посока.
    А в това време Далила отново била излязла, за да върши своите поразии. Но мулетарят я срещнал и като я познал, я сграбил и се развикал:
    — Хей ти, отдавна ли се занимаваш с такива неща?
    — Теб какво те прихваща? — попитала тя, а той извикал:
    — Върни си ми магарето!
    Тогава тя отвърнала:
    — Скрий онова, което аллах е скрил, синко! Своето магаре ли търсиш, или вещите на другите хора?
    Той извикал:
    — Моето магаре си търся аз, друго не искам!
    Тогава тя рекла:
    — Видях, че си беден човек, и затова прибрах магарето ти при бръснаря мавър, за да си го вземеш от него. Почакай малко, а аз ще ида при него и ще го уговоря да ти го върне!
    Тя влязла при бръснаря, целунала му ръка и започнала да плаче и да се вайка.
    — Какво ти е? — попитал той, а тя отвърнала:
    — Драги мой, виж навън моя син, тоя, дето е застанал ей там, той беше болен, стоял на течение и от изстинката се побърка. По-рано той купуваше магарета; сега непрекъснато вика „магарето ми“, като стои — „магарето ми“, като седи — „магарето ми“, като върви — „магарето ми“. Един лекар ми каза, че се е умопобъркал и че може да оздравее само ако му се извадят два кътника и ако се жигоса по слепоочията. Ето ти един динар; повикай го и му кажи: „Магарето ти е при мен!“
    Мавърът рекъл:
    — Цяла година нека да постя, ако не му дам магарето в ръцете!
    Бръснарят имал двама помощници и сега казал на единия от тях:
    — Върви нагорещи два пирона!
    После повикал мулетаря, а старицата си отишла по пътя. Когато мулетарят влязъл в дюкяна, мавърът му рекъл:
    — Твоето магаре е при мен, добри ми човече, ела си го вземи! Кълна се в живота си, сам ще ти го дам в ръцете!
    После той го повел за ръка в едно тъмно помещение; там мавърът из един път повалил мулетаря на земята, а двамата му помощници го сграбили и му завързали ръцете и краката. Бръснарят начаса му извадил два кътника и го жегнал с пироните по двете слепоочия; после го оставил на мира. Когато мулетарят могъл отново да се изправи на крака, той извикал:
    — О, мавре, защо ми направи всичко това?
    А онзи отвърнал:
    — Ами че майка ти ми каза, че си се умопобъркал, когато си се простудил, и си хванал някаква болест и че все викаш: „Магарето ми“, дали стоиш, или седиш, или ходиш. Ето, дръж си магарето в ръце!
    Мулетарят обаче казал:
    — Нека аллах те накаже, задето ми извади зъбите!
    Бръснарят отвърнал:
    — Майка ти ми нареди така — и той разказал всичко, което старицата му казала.
    Мулетарят извикал:
    — Аллах да я накаже! — И както се карали, двамата излезли с мавъра от дюкяна, така че никой не останал вътре.
    А когато мавърът се върнал в дюкяна си, намерил го опразнен до шушка, защото, докато двамата се карали, навън, старата прибрала всичко, което имало в дюкяна, и си отишла у дома при дъщеря си. Разказала й какво й се случило и какво е извършила.
    А бръснарят, като видял дюкяна си опразнен, сграбил мулетаря и се развикал:
    — Доведи ми веднага майка си!
    Онзи обаче отвърнал:
    — Тя не ми е майка! Тя е само една лъжкиня, която е излъгала вече много хора, а на мен ми открадна магарето!
    В това време по улицата се задали и бояджията, и евреинът, и младият търговец и като видели мавъра да се кара с мулетаря и как на мулетаря били изгорени и двете слепоочия, извикали:
    — Какво ти се е случило, мулетарю?
    Той им разказал всичко, което преживял, а и мавърът им разправил какво се е случило на него. Мъжете казали:
    — Тая стара жена е истинска измамница, която излъга всички ни. — И те му разказали какво се било случило и на тях.
    Мавърът заключил дюкяна си и тръгнал заедно с тях към дома на валията; казали му:
    — Ние искаме от теб да ни оправиш и да ни върнеш откраднатото.
    Ала валията отвърнал:
    — Та колко стари жени има в града! Познава ли я някой от вас?
    Мулетарят извикал:
    — Аз я познавам; но дай ни десет души от твоята стража!
    После мулетарят тръгнал заедно с хората на валията, а другарите му поели подире им. И както обикаляли всички, неочаквано насреща им се изпречила старата Далила. Мулетарят и хората на валията се нахвърлили върху нея и я отмъкнали пред дома на валията; там застанали под прозореца, за да, чакат да излезе валията. Пазачите обаче скоро заспали, защото валията дълго време не им бил дал почивка, и щом старицата се престорила на заспала, мулетарят и неговите спътници също заспали. А старицата веднага се измъкнала тихичко, влязла в харема на валията, целунала ръка на стопанката на дома и я попитала:
    — Къде е валията?
    Жената отвърнала:
    — Спи. Какво искаш?
    Далила продължила:
    — Мъжът ми продава роби; даде ми петима наемници, за да ги продам, а той замина на път. Като идвах насам, срещнах валията и той купи мъжете за хиляда динара, с бакшиш двеста динара за мене. Рече ми да отведа хората у дома му и ето аз ги доведох.
    А валията наистина бил приготвил хиляда динара и бил казал на жена си:
    — Запази ги, ще купим с тях мамелюци!
    И ето, като чула сега от старицата тези думи, жената на валията повярвала, че това е заръка на мъжа й; затова попитала:
    — А къде са мамелюците?
    Старицата отвърнала:
    — Господарке, те спят долу под прозорците на дома, в който се намираш.
    Тогава госпожата надникнала през прозореца, видяла долу мавъра, облечен като наемник, младият търговец също й заприличал на наемник, бояджията, мулетарят и евреинът й се сторили като бръснати наемници и тя си казала:
    „Всеки един от тези наемници струва повече от хиляда динара“.
    После тя отворила раклата и дала на старицата хилядата жълтици, като й казала:
    — Върви си сега, а когато валията се събуди, аз ще го накарам да ми даде двестата динара.
    Старицата отвърнала:
    — Господарке, сто от тях ще бъдат оставени за тебе под стомната за шербет, от която пиеш*; другите сто запази за мен, докато се върна. — После добавила: — Господарке, изведи ме през тайния изход!
    [* Любезен израз за „бакшиш“.]
    След като стопанката я пуснала да излезе през задния вход, Далила се върнала при дъщеря си, закриляна от закрилника на всички праведни.
    — Майко — попитала дъщеря й, — сега пък какво стори?
    — Щерко — отвърнала старицата, — последната ми шега беше, че изкопчих тези хиляда динара от жената на валията и й продадох като мамелюци ония петима глупаци — мулетаря, евреина, бояджията, бръснаря и младия търговец. Но, дъще моя, никой от тях не може да ми навреди освен мулетаря, защото той ме познава.
    А дъщеря й рекла:
    — Мила майко, недей да излизаш от дома; задоволи се с това, което извърши досега! Стомната не може да остане вечно здрава!
    Но да се върнем сега към валията! Като се събудил от сън, жена му рекла:
    — Поздравявам те за петимата мамелюци, които си купил от старицата.
    — Какви мамелюци? — попитал той, а тя продължила:
    — Че защо криеш от мен? Ако аллах е рекъл, и те могат един ден да заемат като тебе някой пост.
    — Кълна се в главата си — извикал той, — не съм купувал никакви мамелюци! Кой ти е казал такова нещо?
    Тя отвърнала:
    — Онази стара посредница, от която си ги купил и на която си обещал, че ще й платиш за тях хиляда динара и двеста динара бакшиш за нея.
    Тогава той я попитал:
    — Ти да не си й дала парите?
    — Дадох ги — отвърнала жената; с очите си видях мамелюците; те са облечени така, че само дрехите им струват по хиляда динара. Затова изпратих да съобщят за тях и ги предадох на началника.
    Валията слязъл долу и видял евреина, мулетаря, мавъра, бояджията и младия търговец. Попитал пазачите си:
    — Къде са петимата мамелюци, които сме откупили от старицата за хиляда динара?
    Мъжете отвърнали:
    — Тук няма никакви мамелюци и ние не сме виждали тук никого другиго освен тези петима мъже, които бяха заловили старицата и я водеха със себе си. Ние всички сме заспали, а тя се е измъкнала скришом и се мушнала в харема. После дойде робинята и ни попита: „При вас ли са петимата мъже, които е довела старицата?“ А ние отвърнахме: „Да“.
    Тогава валията възкликнал:
    — Аллах ми е свидетел, това е най-жестока измама!
    А петимата мъже рекли:
    — Ние си искаме от теб вещите!
    Той обаче им отвърнал:
    — Старицата, вашата господарка, ви е продала на жена ми за хиляда динара.
    Те възразили:
    — Това не е позволено от аллаха; ние сме свободни мъже и никой не може да ни продава. Ще се оплачем от теб пред халифа!
    Тогава той рекъл:
    — Никой друг не е показал на старицата пътя към моя дом освен вие самите и аз ще ви продам и петимата по за двеста динара на галерите.
    И докато те спорели така помежду си, дошъл емирът Хасан Шар ет-Тарик, който се бил върнал от пътуването си, намерил у дома жена си полуразсъблечена и когато тя му разказала всичко, което преживяла, той викнал:
    — Валията ще ми плати за това!
    И ето, като дошъл сега при валията, той рекъл:
    — Нима ти оставяш старите жени свободно да обикалят из града и да лъжат хората и да ги ограбват? Ти носиш отговорност за това и аз си искам от тебе вещите на жена ми! — После той се обърнал към петимата мъже: — А на вас какво ви се е случило?
    И те му разказали всичко, което препатили. Тогава той им рекъл:
    — Несправедливо са постъпили с вас. — После се обърнал към валията и попитал: — Ти защо ги държиш затворени?
    А валията отвърнал:
    — Никой друг не е показал на старицата пътя към моя дом освен тези петимата и благодарение на това тя успяла да ми открадне парите — хиляда динара — и да продаде тия петима мъже на жена ми.
    — О, емир Хасане — възкликнали мъжете, — ти ще бъдеш наш съдник в този спор!
    Тогава валията рекъл на емира Хасан:
    — Аз се нагърбвам да открия вещите на твоята жена, а също така се задължавам и да заловя тази старица. Но кой от вас я познава?
    Всички извикали:
    — Ние я познаваме! Дай ни десетима от твоите мъже и ние ще я задържим!
    Валията им дал десет души. Мулетарят се обърнал към тях:
    — Вървете след мен, аз ще я позная по сините очи*!
    [* Сините очи означават нещастие и урочасване.]
    И ето старата Далила срещнала групата мъже, когато излизали от една уличка; те веднага я заловили и я повлекли към дома на валията. Щом я видял, валията извикал:
    — Къде са вещите на тези хора?
    Тя отвърнала:
    — Аз нито съм ги вземала, нито съм ги виждала.
    Тогава той заповядал на пазача на затвора:
    — Задръж я в затвора до утре заран!
    Пазачът обаче викнал:
    — Не искам нито да я отведа, нито да я затворя в килията, за да не ми изиграе някоя мръсна шега, защото после аз ще трябва да отговарям за нея!
    Тогава валията яхнал своя кон и повел старицата и всички мъже към брега на Тигър. Там пратил да викнат палача и му заповядал да я закачи за косите на кръста. И след като палачът я прикрепил високо на кръста и оставил десет души да я пазят, валията си отишъл у дома. Ала щом се спуснал мрак, сън налегнал пазачите.
    Но случило се така, че един бедуин бил чул някакъв човек да казва на приятеля си:
    — Хвала на аллаха заради щастливото ти завръщане! Къде беше през всичкото това време?
    А другият отвърнал:
    — В Багдад бях, където всеки ден на обяд ядях мекици с мед.
    Тогава бедуинът си рекъл:
    „Ще трябва и аз да ида в Багдад да си хапна мекици с мед“.
    Той през живота си не бил виждал такива мекици, пък и никога не бил ходил в Багдад. Затова яхнал коня си и го подкарал, като си говорел сам:
    — Хубаво нещо е да яде човек мекици! Кълна се в честта на арабите, не ща да хапна нищо друго освен мекици с мед!
    Така той стигнал до мястото, където Далила висяла на кръста, и тя го чула, като си мълвял тези думи. Той обаче насочил коня си към нея и я попитал:
    — Ти каква си?
    Тя му отвърнала:
    — Аз очаквам твоята защита, о, старейшино на арабите!
    Той продължил:
    — Аллах те е взел под своя защита. Но защо са те разпънали на този кръст?
    Тогава тя рекла:
    — Имам един враг, търговец на олио, който прави мекици. Спрях се веднъж при него, за да купя нещо; тъкмо в този миг обаче ми се доплюва и плюнка паднала върху неговите мекици. Затова той заведе жалба против мене пред валията на града, а валията заповяда да ме разпънат на кръст, като рече: „Осъждам да вземете пет килограма мекици с мед и да я храните с тях, докато виси на кръста. Като изяде всичките, пуснете я да си върви, не ги ли изяде обаче, ще я оставите да виси там!“ — Стомахът ми обаче не може да понася вече сладко.
    Тогава бедуинът възкликнал:
    — Кълна се в честта на арабите, аз излязох от село и тръгнах на път само за да се наям с мекици с мед! Аз ще ги изям вместо тебе!
    Ала тя отвърнала:
    — Може да ги яде само онзи, който виси на моето място.
    Той се хванал на въдицата, освободил старицата и завързал себе си на нейно място, като преди това тя му взела дрехите. Облякла ги, омотала един тюрбан на главата си, яхнала коня на бедуина и го подкарала към дома си. Там дъщеря й възкликнала:
    — На какво приличаш?
    Старицата отвърнала:
    — Разпънаха ме на кръст! — и й разказала всичко, което се случило между нея и бедуина.
    А сега да оставим нея и да се върнем към пазачите! Когато един от тях се събудил, той викнал другарите си и те видели, че вече било станало ден. Тогава единият от тях се събудил, той вдигнал очи нагоре и извикал:
    — Далила!
    Бедуинът отвърнал:
    — В името на аллаха, ние не ядем балила*! Тук ли са мекиците с мед?
    [* Вид млечница, приготвена с розова вода и бадеми или с мляко и захар; игра на думи с името на Далила. — Б.пр.]
    Пазачите се зачудили:
    — Та това е някакъв бедуин!
    А един от тях го попитал:
    — Хей, бедуине, къде е Далила? Кой я отвърза?
    Той отвърнал:
    — Аз я отвързах, защо трябва да се насилва жената да яде мекици с мед, щом като стомахът й не може да ги понася?
    Тогава пазачите разбрали, че бедуинът не я познава и се е оставил тя да го измами. Затова си рекли помежду си:
    — Да бягаме ли, или да останем тук и да изчакаме да се случи онова, което аллах е отредил?
    А в това време се задал валията с всички хора, на които старицата била погодила някаква шега, и той се обърнал към пазачите:
    — Ставайте! Свалете Далила от кръста!
    — Ние не ядем балила — извикал бедуинът, — донесохте ли мекиците с мед?
    Тогава валията вдигнал очи нагоре към кръста и като видял, че там виси бедуинът вместо старицата, попитал пазачите:
    — Какво означава това?
    — Милост, господарю!
    — Кажете ми какво се случи?
    — Ти ни беше оставил толкова много нощи да бдим, че си рекохме: „Далила и така, и така си виси на кръста“ — и се отпуснахме и заспахме. Когато се събудихме обаче, видяхме да виси на кръста този бедуин; затова сега прави с нас, каквото искаш!
    — О, хора, каква измамница е тази жена. Нека аллах ви прости!
    После те отвързали бедуина от кръста; той обаче се вкопчил о валията и извикал:
    — Нека аллах помогне на халифа да те накаже! Аз тебе ще държа отговорен заради коня и дрехите си!
    Тогава валията го попитал за всичко и бедуинът му разказал какво му се било случило. Учуден, валията рекъл:
    — И защо я отвърза?
    А бедуинът отвърнал:
    — Че аз не съм знаел, че тя е измамница.
    Тогава всички останали мъже се развикали:
    — Ние от теб ще си търсим вещите, о, валия! На тебе предадохме старицата и сега ти ще отговаряш за нея! Ние те призоваваме пред държавния съвет на халифа!
    А през това време Хасан Шар ет-Тарик вече бил отишъл пред Държавния съвет; и ето, когато валията и бедуинът, и останалите петима се явили там, те извикали:
    — С нас се случи неправда!
    Халифът попитал:
    — И кой ви причини тази неправда?
    Мъжете пристъпвали един подир друг пред халифа и всеки му разказал какво му се било случило; накрая валията казал:
    — О, повелителю на правоверните, старицата измами и мен; тя ми продаде тези петима мъже за хиляда динара, макар че те са свободни люде.
    Халифът казал:
    — Аз ще поема разноските за всичко, което сте загубили. — И като се обърнал към валията, продължил: — Възлагам ти да заловиш старицата!
    Ала валията отхвърлил от себе си отговорността, като извикал:
    — Аз не мога повече да отговарям за нея, след като заповядах да я окачат на кръста и тя дори оттам успя да излъже този бедуин, така че той я освободил и сам се завързал на нейно място, а тя му взела дрехите и коня и офейкала!
    — А мога ли да задължа някой друг вместо теб да я хване? — попитал халифът, а валията отвърнал:
    — Заповядай Ахмед ед-Данаф да я залови; той получава хиляда динара на месец и има на разположение четиридесет и един човека, всеки от които получава ежемесечно по сто динара заплата.
    — Началнико на стражата Ахмед! — извикал халифът, а онзи отвърнал:
    — На твоите услуги, о, повелителю на правоверните!
    Тогава владетелят му заповядал:
    — Възлагам ти да заловиш старицата!
    — Ще я доведа! — отвърнал Ахмед.
    А халифът задържал петимата мъже и бедуина при себе си.
    После Ахмед влязъл заедно със своите помощници в своята казарма и те се посъветвали какво ще правят.
    — Как да я заловим? Та в града има толкова много стари жени!
    Тогава заговорил един от тях — Али Китф ел-Джамал*, и рекъл на Ахмед ед-Данаф:
    [* Али Камилската плешка.]
    — Защо се съветвате с Хасан Шуман? Да не би Хасан Шуман да е толкова голям човек?
    Хасан обаче извикал:
    — Али, защо искаш да ме очерниш? Кълна се в името на най-великия наш повелител, този път няма да тръгна заедно с вас! — и той си отишъл ядосан.
    Тогава Ахмед ед-Данаф заповядал:
    — Слушайте, мъже, всеки началник да вземе по десет души и да отиде с тях в някой квартал на града, за да търси Далила!
    Али Китф ел-Джамал тръгнал заедно с поверените му десет души, и другите десетници сторили същото, така че всички групи се разпръснали — всяка в различен квартал на града. Преди да тръгнат обаче, те се уговорили:
    — Ще се срещнем отново в еди-кой си квартал на еди-коя си улица.
    И ето из града се разнесъл слух, че Ахмед ед-Данаф е получил заповед да хване хитрата Далила. Тогава Зайнаб рекла:
    — Мила майко, ако наистина си хитра, ще трябва да надхитриш и Ахмед, и неговите хора.
    — Мила щерко — отвърнала Далила, — аз се страхувам единствено от Хасан Шуман.
    А Зайнаб добавила:
    — Кълна се в къдриците на слепоочията си*, че сама ще ти донеса дрехите на четиридесет и двамата мъже!
    [* Женска клетва, която отговаря на клетвата на мъжете в брадите им. — Б.пр.]
    После тя се облякла, закрила лицето си с яшмака и отишла при един бакалин, който имал салон с две врати. Поздравила го, дала му един динар и му рекла:
    — Вземи тази жълтица, като наем за салона ти и ми го остави на разположение до вечерта!
    Той й дал ключовете, а тя се върнала у дома си и отнесла в салона килими, които натоварила върху магарето на мулетаря. Украсила салона и подредила върху всеки подиум по една маса с ястия и вино. Накрая застанала с открито лице на вратата. Ето че в това време се задал и Али Китф ел-Джамал заедно със своите хора и тя му целунала ръка. Той видял, че е хубаво момиче и веднага я обикнал, попитал я:
    — Какво искаш?
    А тя го попитала:
    — Ти ли си началникът Ахмед ед-Данаф?
    — Не — отвърнал той, — но аз се числя към неговите хора и се наричам Али Китф ел-Джамал.
    — И къде сте тръгнали? — продължила да пита тя, а той рекъл:
    — Обикаляме да търсим една стара лъжкиня, която е изпокрала вещите на хората; търсим я да я заловим. А ти коя си? И с какво се занимаваш?
    Тя отвърнала:
    — Баща ми държеше странноприемница в Мосул и като умря, ми остави много пари. Тогава аз дойдох в този град, страхувайки се от властниците, и попитах хората: „Кой ще ме закриля тук!“ Отговориха ми: „Само Ахмед ед-Данаф ще те закриля.“
    Тогава хората на Али Китф ел-Джамал й рекли:
    — От днес ти ще бъдеш под негова закрила.
    А тя ги помолила:
    — Доставете ми радостта да хапнете по един залък и да пийнете по глътка вода при мене!
    Когато те се съгласили, Зайнаб ги въвела вътре и те яли и се изпонапили, а тя ги упоила с бендж и им смъкнала дрехите. Същото сторила с всички останали. Защото Ахмед ед-Данаф също бил тръгнал да търси Далила, но не я намерил, а не могъл да открие и никой от своите хора. Най-после се натъкнал на Зайнаб, която му целунала ръка. Щом я видял, той веднага я обикнал. Тя го попитала:
    — Ти ли си началникът на стражата Ахмед ед-Данаф?
    — Да — отвърнал той, — а ти коя си?
    Тогава тя му разказала:
    — Аз съм чужденка, от Мосул. Баща ми беше кръчмар и когато умря, ми остави много пари. Тогава аз дойдох тук, защото ме беше страх от властниците, и отворих тази кръчма. Валията ми наложи данък, ала аз бих желала ти да ме вземеш под твоя закрила, защото заслужаваш много повече от валията онова, което той иска да му плащам.
    Ахмед ед-Данаф рекъл:
    — Не му давай нищо и ми бъди добре дошла!
    А тя му се примолила:
    — Достави ми това удоволствие да похапнеш от моето ястие!
    Тогава той влязъл в салона и ял и пил вино, докато паднал пиян. Тогава тя упоила и него с бендж и му смъкнала дрехите. След това натоварила цялата си плячка върху коня на бедуина и върху магарето на мулетаря, събудила Али ел-Джамал и побягнала.
    Като се събудил, Али Китф ел-Джамал видял, че е останал без горни дрехи; освен това видял, че Ахмед ед-Данаф и всичките му хора се валят по пода упоени. Той бързо ги разсънил с противоотрова за бендж. И когато всички се разсънили и се видели полуразсъблечени, Ахмед ед-Данаф извикал:
    — Какво се е случило, мъже? Ние тръгнахме, за да я намерим и заловим! А ето че тая развратница нас залови! Има да ни се смее Хасан Шуман! Затова ще изчакаме, докато падне мрак, и тогава ще се разотидем.
    През това време Хасан Шуман отишъл и попитал стражата пред казармата:
    — Къде са хората?
    И тъкмо в този миг, когато той питал за тях, ги видял да се приближават всичките полуголи. Тогава Хасан Шуман произнесъл тези два стиха:

    Еднакви са досъщ човеците в мечтите,
    различни при успех, защото са честити.
    Наивни са безброй, но има и разумни;
    едни звезди блестят, а другите са тъмни.

    После погледнал мъжете и ги попитал:
    — Кой ви е погодил такава шега и ви е разсъблякъл така?
    Те отвърнали:
    — Ние бяхме дали обещание, че ще заловим една старица, която търсехме, а ето че една млада хубавица ни открадна дрехите.
    Хасан Шуман продължил:
    — Добре ви е подредила!
    Тогава те го попитали:
    — Ти познаваш ли я, Хасане?
    Той отвърнал:
    — Познавам и нея, познавам и старата.
    Тогава мъжете се обърнали към своя началник:
    — Какво ще кажеш на халифа? — А Шуман рекъл:
    — О, Данаф, кажи, че не можеш да се заемеш с нейното залавяне! Тогава халифът ще те попита: „А кой може да я залови?“ И щом попита защо не си я заловил, ти му кажи: „Аз не я познавам; натовари Хасан Шуман с тази работа!“ И щом той ми даде такава заповед, аз сигурно ще успея да я хвана.
    Тогава всички отишли да спят; на другата заран се явили в Държавния съвет и целунали пода пред краката на владетеля.
    — Къде е старицата, началнико на стражата Ахмед? — попитал халифът.
    Началникът заявил, че не е могъл да изпълни заповедта и когато халифът го попитал защо, той отвърнал:
    — Аз не познавам жената; възложи на Шуман тази работа. Той познава и старата, и дъщеря й!
    Тогава Хасан рекъл:
    — Тя е извършила всички тези пакости не от жажда за богатство, а само за да покаже колко умни са и тя, и дъщеря й, за да продължиш ти да плащаш на нея заплатата на мъжа й, а на дъщеря й — бащината заплата.
    И Шуман заявил, че ако халифът пощади живота на Далила, той ще я доведе. Халифът рекъл:
    — Кълна се в своите предци, ако тя върне нещата на хората, щом ти се застъпваш за нея, всичко ще й бъде простено!
    — Дай ми залог кърпата за помилването, о, повелителю на правоверните! — помолил Шуман, а владетелят рекъл:
    — Щом ти се застъпваш! — и му подал кърпата на помилването.
    Шуман веднага излязъл от двореца, отишъл в дома на Далила и я повикал. Когато дъщеря й Зайнаб се обадила, той я попитал:
    — Къде е майка ти?
    — Горе е — отвърнала тя, а той продължил:
    — Кажи й да вземе нещата на хората и да тръгне с мен да я водя при халифа! Донесох й кърпата за помилването; не дойде ли доброволно, нека после да не вини друг за съдбата си, а само себе си!
    Тогава Далила слязла долу, вързала кърпата на помилването на врата си и му предала вещите на хората, натоварени върху магарето на мулетаря и върху коня на бедуина. А Шуман рекъл:
    — Не виждам дрехите на моя началник и на неговите хора.
    Ала тя отвърнала:
    — Кълна се в най-святото име, аз тях не съм ги съблякла!
    — Ти имаш право — отвърнал Хасан, — това е било работа на дъщеря ти Зайнаб и тя го е направила, за да ти стори услуга!
    След това Далила отишла заедно с него в Държавния съвет на халифа. Хасан пристъпил, положил вещите на хората пред владетеля и извел Далила напред. Като я видял, халифът заповядал да я хвърлят върху кожата за наказаните със смърт. Ала тя извикала:
    — Очаквам твоята защита, о, Шуман!
    И Шуман целунал ръцете на халифа и казал:
    — Прости ми, но ти ме увери, че ще я пощадиш!
    Владетелят рекъл:
    — Тъй да бъде заради твоето застъпничество! Ела тук, старо! Как се казваш?
    — Името ми е Далила — отвърнала тя, а той продължил:
    — Ти наистина си хитра и шегобийка.
    А то нали заради това й викали Хитрата Далила. След това халифът рекъл:
    — И защо извърши всичките тези поразии и обиди всички ни със своите хитрости?
    Тя отвърнала:
    — Направих всичко това не за да си присвоя вещите на хората, а защото чух за шегите, които Ахмед ед-Данаф бил устроил в Багдад, а също така и за деянията на Хасан Шуман, тогава си рекох: „Ще направя и аз като тях!“ Но ето сега връщам вещите на всички хора.
    Ала мулетарят скочил и извикал:
    — Законът на аллаха стои между мен и нея! Тя не само че открадна моето магаре, ами накара и бръснаря мавър да се нахвърли върху ми, да ми извади зъбите и да изгори слепоочията!
    Тогава халифът заповядал да дадат на мулетаря сто динара; после наредил да дадат сто динара и на бояджията, като му рекъл:
    — Върви и си отвори отново бояджийницата!
    Двамата призовали небесната благодат да възнагради халифа и си отишли. Бедуинът също се оттеглил, след като си получил дрехите й коня, и казал:
    — Нека занапред ми бъде забранено кракът ми да стъпи в Багдад и да ям мекици с мед!
    Останалите също прибрали своите вещи и се разотишли. Тогава халифът рекъл:
    — Поискай от мен някаква милост, Далила!
    Тя отвърнала:
    — Моят баща беше вестоносец при тебе, а аз отглеждах гълъбите, които пренасяха писмата. Мъжът ми пък беше началник на стражата в Багдад. Ето аз сега бих желала да получавам онова, което ми се полага от мъжа ми, дъщеря ми пък, би желала да получава онова, което на времето получаваше моят баща.
    Халифът дал нареждане да се изпълни желанието на двете жени. Далила обаче пак казала:
    — Умолявам те да ми разрешиш да стана пазачка на твоя хан!
    А халифът бил наредил да му построят един хан на три ката, където търговците се подслонявали, когато идвали в града; той бил наредил ханът да се обслужва от четиридесет роби и четиридесет кучета. Кучетата били подарък на халифа от царя на сюлейманите, от времето, когато той му бил подчинен; всички кучета имали скъпи нашийници. Готвач в хана бил един роб, който приготовлявал яденето за останалите роби и хранел кучетата с месо. И ето сега халифът рекъл:
    — Далила, назначавам те управителка на хана, ако се загуби нещо от него, ти ще отговаряш!
    — На драго сърце — отвърнала тя, — позволи обаче дъщеря ми да живее в стаичката над портата на хана, защото ханът има тераси на покрива, а гълъбите се отглеждат само на открито!
    Халифът изпълнил и тази нейна молба; тогава дъщеря й пренесла вещите си в стаичката над входа на хана и прибрала четиридесетте пощенски гълъба. После Зайнаб окачила четиридесетте униформи и дрехите на Ахмед ед-Данаф в своята стаичка. Халифът назначил хитрата Далила за надзирателка на четиридесетимата роби и им заповядал да й се подчиняват. Тя самата си подредила стаичка за живеене в помещението зад вратата на хана; от този ден тя всяка заран отивала на заседанията на Държавния съвет, за да види дали халифът не иска да изпрати донякъде някое съобщение чрез пощенските гълъби; едва привечер се връщала в хана, където в нейно отсъствие стояли на стража четиридесетимата роби. А когато се стъмвало, тя пускала кучетата, за да пазят хана през нощта.
    Такива били делата и приключенията на хитрата Далила в град Багдад.

Приказки от хиляда и една нощ - Приключенията на Али Зайбак Каиреца

Приключенията на Али Зайбак Каиреца

    Али Зайбак бил един шмекер от Кайро, живял по времето на началника на дивана* в Кайро Салах ел-Мисри, на когото били подчинени четиридесет мъже. Хората на Салах поставяли много клопки на шмекера Али, като се надявали, че той ще се хване в някоя, ала щом отидели да го търсят, оказвало се, че той вече се е изплъзнал, както се изплъзва живакът, затова му лепнали прякора ес-Зайбак ел-Мисри*2. И ето един ден, както си седял в казармата сред своите хора, почувствувал, че нещо му тежи на сърцето и му притиска гърдите. Пазачът на казармата го видял, че седи с намръщено чело, и му рекъл:
    [* Тук: полицията.]
    [*2 Каирския живак. За по-късо определителният член пред името „ес-Зайбак“ отпада.]
    — Какво ти е, началник? Ако ти е свито сърцето, поразходи се малко из Кайро! Грижите ти ще се разсеят, като се поразходиш малко из улиците.
    Тогава Али станал и излязъл да се поразходи из улиците на Кайро, ала мъката и грижата го налегнали още по-силно. Минавайки край една кръчма, той си казал:
    „Влез и се напий!“
    Като влязъл обаче, той видял, че в кръчмата посетителите седели на седем редици, та рекъл:
    — Хей, кръчмарю, искам да поседна сам!
    Тогава кръчмарят го настанил самичък в една отделна стая и му донесъл вино. Али пил, докато му се замаяла главата. Тогава излязъл от кръчмата и тръгнал отново из улиците на Кайро, докато стигнал до Червената улица*; от страх пред него хората му правели път. Ненадейно той се обърнал назад и видял един продавач на вода, който раздавал вода с една стомничка и като вървял, викал:
    [* На арабски: ел Дарб ел-Ахмар — улица в източните квартали на Кайро.]

    О, вездесъщи!
    От сухо грозде сок е вино с дъх изряден.
    Най-щедро любовта изпълва ни с наслада.
    Едничко на мъдрец върховна чест се пада.

    Али му извикал:
    — Ела насам, дай ми да пия!
    Водоносецът го погледнал и му подал една стомна; Али обаче надникнал в стомната, разклатил я и излял водата на земята.
    — Защо не пиеш? — попитал го човекът, а Али рекъл пак:
    — Дай ми да пия!
    Водоносецът напълнил отново стомната, Али я поел, разклатил я и пак я излял на земята. Така направил още веднъж. Тогава водоносецът му казал:
    — Щом няма да пиеш, аз си отивам.
    А Али пак рекъл:
    — Дай ми да пия!
    Тогава човекът напълнил пак стомната и я подал на шмекера, онзи изпил водата и дал на носача един динар. Човекът обаче го погледнал презрително и му казал:
    — Бъди честит, честит бъди, момко! Понякога малките хора са големи!
    Ала шмекерът Али сграбил водоносеца за ризата, насочил срещу него един скъпоценен кинжал и се развикал насреща му:
    — Слушай, старче, говори разумно с мене! Целият ти мях, колкото и да е скъп, струва най-много три дирхема, а в стомните, които аз излях на земята, навярно нямаше повече от един литър вода.
    — Така е — отвърнал човекът, а Али продължил:
    — Аз обаче ти дадох един златен динар, защо тогава ме обиждаш? Виждал си ли си въобще някога човек, по-смел и по-щедър от мене?
    А водоносецът рекъл:
    — Виждал съм един човек, който беше по-смел и по-щедър от тебе. Откакто жените раждат, на този свят не е имало по-щедър герой от него.
    Тогава Али попитал:
    — И кой е този, когото ти смяташ за по-смел и по-щедър от мене?
    Тогава водоносецът му разказал:
    — Знай, че аз преживях веднъж едно необикновено приключение. Моят баща беше старейшина на продавачите на вода в Кайро, и когато умря, ми остави наследство пет камили, едно магаре, един дюкян и една къща. Ала беднякът никога не е доволен; почувствува ли се доволен, той умира. Затова аз си рекох тогава: „Ще взема да замина за Хиджаз!“ — наех цял керван камили, като все правех дългове, докато събрах петстотин динара, ала по време на хаджилъка си изгубих всичко. Тогава си рекох: „Ако се върна в Кайро, хората ще ме хвърлят в затвора заради дълговете ми“. Затова потеглих на път заедно със сирийските поклонници, докато стигнах до Алепо; от Алепо пък отидох в Багдад. Там разпитах кой е старейшина на търговците на вода и като ми посочиха къде да го намеря, аз влязох в дюкяна му и произнесох пред него първия псалм от корана. Той ме разпита кой съм и що съм, и какво ми се е случило и аз му разказах всичко, което бях преживял. Тогава той ми даде една стойка заедно с мех и необходимите съдове, за да почна да търгувам. Така аз тръгнах, изпълнен с доверие към аллаха, да обикалям града. Предложих на един мъж стомната да пийне, ала той ми рече: „Още нищо не съм ял, за да ми се пие вода. Днес бях поканен при един стиснат стопанин, който сложи на масата пред мен само две стомни с вода, та му рекох: «Умнико, да не би да си ми дал да ям нещо, та да има защо да пия?» Затова, върви си по пътя, водоносецо, докато намеря да хапна нещо, тогава ела да ми предложиш да пия!“ Приближих се към втори, а той ми вика: „Нека аллах да те възнагради!*“ Така ми вървя чак до пладне, никой нищичко не ми даде. Тогава си рекох: „Да не бях идвал в Багдад!“ Неочаквано обаче видях, че хората край мен се разтичаха колкото им сили държат, хукнах подире им и видях един богат конвой от коне и ездачи, подредени двама по двама, и всички носеха кожени калпаци, копринени тюрбани, бурнуси и доспехи от стомана и кече. Като попитах един от струпалите се хора какъв е този конвой, той ми рече: „Това е свитата на началника Ахмед ед-Данаф“. А когато пак го попитах: „Каква служба заема той?“ — мъжът ми отговори: „Той е началник на дивана и началник на градската охрана на Багдад, нему също така е възложена охраната на околностите на града. Той получава от халифа всеки месец по хиляда динара, а всеки от хората му получава по сто динара. И Хасан Шуман получава като него хиляда динара. Сега те се връщат от Държавния съвет в своята казарма.“ Неочаквано Ахмед ед-Данаф ме забеляза и ми извика: „Ей, ти, ела насам, дай ми да пия!“ Аз напълних стомната и му я подадох, ала той я разклати и я изля на земята. Направи така втори път и чак на третия път пи като тебе. После ме попита: „Водоносецо, откъде си?“ — „От Кайро съм“ — отвърнах аз, а той продължи: „О, да, нека аллах благослови Кайро и неговите жители! А по какъв случай си дошъл в този град?“ Разказах му своята история и му дадох да разбере, че съм длъжник, избягал от дълговете и немотията си. Той възкликна: „Нека си ни добре дошъл!“ После ми даде пет динара и рече на своите хора: „В името на аллаха, подарете му по нещо!“ И всеки от тях ми даде по един динар. А самият той добави: „О, старче, докато останеш в Багдад, ще получаваш от нас все по толкова, ако ни даваш да пием“. Така аз често ходех да ги посещавам и те всички бяха много добри към мене. След известно време пресметнах колко бях спечелих от тях и видях, че вече бях събрал хиляда динара. Тогава си рекох: „Не ти остава нищо друго, освен да се върнеш у дома“. Така отидох в казармата при Ахмед и му целунах ръцете. И когато той ме попита: „Какво желаеш?“ — аз му отговорих: „Искам да си замина“ — и той произнесе следните стихове:
    [* Любезна форма да се откаже нещо.]

    За скитник е всегда гостолюбив светът
    и той строи без страх дворец на кръстопът;
    след грозна буря там стърчи развалина
    и той потегля пак към родната страна.

    А аз добавих: „Керванът е готов да замине за Кайро и аз искам да се върна при своите“. Той ми даде една ослица и сто динара и добави: „Бих искал да ти възложа да предадеш една вест, старче. Познаваш ли хората в Кайро?“ — „Познавам ги“ — отвърнах аз, а той продължи: „Вземи това писмо и го предай на Али Зайбак ел-Мисри и му кажи: «Твоят началник те поздравява и каза да ти предам, че е на служба при халифа»“. Аз взех от него писмото и си тръгнах по пътя, докато стигнах в Кайро. Щом хората, на които бях длъжник, ме видяха, аз им върнах парите, които им дължах, после отново станах водопродавец. Писмото обаче не можах да предам, тъй като не знам къде се намира казармата на Али Зайбак ел-Мисри.
    Тогава Али извикал:
    — Старче, имай доверие в мен и не се ядосвай! Аз съм Али Зайбак ел-Мисри, първият от момчетата на началника на стражата Ахмед ед-Данаф. Дай тук писмото!
    Водоносецът му го дал, а Али го отворил и като го зачел, видял, че то гласи:


    На този малък лист излях си аз сърцето.
    Любима, той до теб ще стигне с ветровете.
    Ах, от копнеж самин бих полетял, ала
    не мога да летя с подрязани крила.

    Най-напред поздрав от началника Ахмед ед-Данаф на неговия най-възрастен син Али Зайбак Каиреца. Искам да ти съобщя, че се осмелих да се приближа до Салах ед-Дин ел-Мисри и му изиграх няколко шеги, докато най-накрая го зарових жив и неговите хора ми се подчиниха, а заедно с тях и Али Китф ел-Джамал; сега съм назначен за градски началник на стражата на Багдад в Държавния съвет на халифа и на мен е поверена охраната на цялата околност на града. Ако си спомняш още за уговорката, която съществува между теб и мен, ела при мен, може би ще успееш да устроиш в Багдад някоя шега, която да ти помогне халифът да се заинтересува от тебе и да те вземе на служба и да ти определи заплата и приходи и да нареди да ти построят казарма. Всичко това можеш да получиш, ако бог желае — да сполучиш!

    Като прочел писмото, Али го целунал, сложил го върху главата си и дал на водопродавеца десет динара награда за хубавата вест. После отишъл в своята казарма, влязъл при хората си, съобщил им новината и им рекъл:
    — Оставям ви сами да се грижите един за друг.
    После съблякъл градските си дрехи и се облякъл в пътническа одежда, сложил си фес на главата и взел едно сандъче с копия, дълги двадесет и четири лакти, чиито отделни части се свивали една в друга. Тогава заместникът му го попитал:
    — Нима искаш да тръгнеш на път, когато хазната ни е празна?
    Той отвърнал:
    — Щом стигна в Дамаск, ще ви изпратя пари колкото ще имате нужда.
    И си тръгнал по пътя и се присъединил към голяма група пътници, която се състояла от четиридесет души търговци и един старейшина. Те всички вече били натоварили стоките си на животните, само балите на старейшината лежали още на земята. Али чул как водачът на кервана, един сириец, рекъл на мулетарите:
    — Някой от вас трябва да дойде да ми помогне!
    Ала те му се подиграли и го наругали. А Али си рекъл: „Този водач на керван ще ми бъде най-добрата дружина за по път.“
    И тъй като Али бил голобрад и хубав, щом пристъпил към водача на кервана и го поздравил, оня му отвърнал с „добре дошъл“. После го попитал:
    — Какво желаеш?
    — Драги чичо — отвърнал Али, — виждам те сам с четиридесет натоварени магарета, защо не си взел със себе си хора, които да ти помагат?
    — Синко — отвърнал му старецът, — бях наел две момчета за по път; облякох ги и им дадох по двеста динара на всеки; те ми помагаха до ел-Ханка, но после ме изоставиха.
    Тогава Али попитал:
    — Накъде сте се запътили?
    — За Алепо — бил отговорът, тогава Али рекъл:
    — Аз ще ти помогна.
    Така двамата натоварили заедно стоката и потеглили; старейшината на търговците също яхнал своята ослица и потеглил. А сирийският водач на кервана много се зарадвал на Али и веднага го обикнал; и когато се свечерило, всички спрели да пренощуват, хапнали и пийнали. После дошло време за сън и Али легнал на земята до стареца и се престорил, че заспива. Старецът също легнал; тогава Али станал от своята постеля и седнал пред входа на шатрата на търговеца. Скоро след това сириецът се обърнал на другата страна и понечил да прегърне Али, ала не го намерил до себе си и си рекъл:
    „Може да се е уговорил с някого другиго и онзи го е взел със себе си, но аз имам повече права над него и ще го запазя през следващата нощ за мене!“
    А Али останал през цялата нощ пред входа на шатрата на търговеца, докато започнало да се развиделява; тогава се върнал и легнал отново до водача на кервана. Когато онзи се събудил и видял момъка до себе си, си рекъл:
    „Ако го попитам къде е бил, сигурно той ще ме изостави и ще си върви.“
    Така Али го мамел всяка вечер. И ето че навлезли в една гъста гора, където имало някаква пещера, в пещерата живеел кръвожаден лъв. Щом оттам минел някой керван, пътниците хвърляли жребий помежду си, комуто се паднело, него давали в жертва на лъва. И ето, като хвърлили сега жребий, редът се паднал именно на старейшината на търговците. А в това време лъвът тъкмо излязъл от гората, препречил им пътя и чакал керванът да му подхвърли жертвата. Старейшината на търговците много се натъжил и казал на водача на кервана:
    — Дано аллах прокълне късмета ти и твоето пътуване! Все пак възлагам ти след смъртта ми да предадеш стоките на моите деца.
    Тогава шмекерът Али попитал:
    — Но какво става тук?
    Разказали му, а той възкликнал:
    — А защо бягате от тая дива котка? Аз ви обещавам, че ще я убия!
    Водачът на кервана отишъл при старейшината на търговците и му предал това, той рекъл:
    — Ако убие лъва, аз ще му дам хиляда динара.
    А останалите търговци също рекли:
    — И ние ще го възнаградим.
    Тогава Али се приготвил: снел наметалото си и отдолу се показали стоманените му доспехи, взел един стоманен меч и прикрепил здраво лезвието му. После излязъл сам срещу лъва и му изкрещял. Лъвът се нахвърлил върху него, ала Али ел-Мисри го улучил с меча между очите и го разрязал на две, а водачът на кервана и търговците стояли и гледали: Али извикал на водача на кервана:
    — Не се страхувай, драги чичо!
    Старецът му отвърнал:
    — Сине мой, от днес нататък аз съм твой слуга!
    А старейшината на търговците го прегърнал и го целунал по челото и му дал хилядата динара, всеки от останалите търговци му дал по двадесет динара. Али дал парите на търговеца да му ги пази; после те се разположили да пренощуват и керванът потеглил на другата заран отново към Багдад. Така стигнали до Гората на лъвовете и Долината на кучетата. Там живеел един бедуин разбойник, един крадец, който дебнел край пътя заедно със своята банда; хората му се нахвърлили върху кервана и всички пътници се разбягали. Търговецът извикал:
    — Отидоха ми парите и стоките!
    В това време обаче Али излязъл срещу разбойниците, облечен в една кожена дреха, накачена цялата със звънци. Той бил извадил копието си и наставил всичките му части. Грабнал бързо един от конете на разбойниците и го яхнал, после извикал:
    — Излез на двубой с копие с мене!
    И в същото време разтърсил всички звънци по тялото си; конят на бедуина се изплашил от дрънченето и Али ударил копието на бедуина със своето така, че то се счупило. После блъснал бедуина в тила и му отсякъл главата. Когато хората на бедуина видели това, те се устремили срещу Али, ала той извикал:
    — Аллах е най-велик! — и се нахвърлил върху тях и ги отблъснал назад, докато всички търтили да бягат.
    После Али набучил главата на бедуина на едно копие, а търговците го отрупали с подаръци и керванът продължил пътя си, докато стигнали Багдад. Там Али помолил старейшината на търговците да му даде парите и след като си взел всичко, предал ги на водача на кервана и му рекъл:
    — Като се върнеш в Кайро, разпитай къде е моята казарма и дай всичките тези пари на пазача на казармата!
    После спал цялата нощ, а другата заран влязъл в града и почнал да обикаля из улиците и да разпитва къде е казармата на Ахмед ед-Данаф, ала никой не могъл да му каже къде се намира тя. Така той продължил да обикаля, докато стигнал до площад ен-Нафад, където видял група играещи си деца; сред тях имало едно момче на име Ахмед ел-Лакит. Тогава Али си рекъл:
    „Само от децата можеш да научиш къде са бащите им.“
    Затова той поогледал наоколо си, видял един сладкар, купил от него локум и извикал на децата. Ахмед ел-Лакит казал на другарчетата си да не се приближават, а сам излязъл напред и рекъл на Али:
    — Какво искаш?
    Али отвърнал:
    — И аз имах едно момче, но то умря и ето че го видях насън и то ме молеше за локум. Затова купих локум и искам да дам на всеки от вас по едно парче.
    И той подал на Ахмед ел-Лакит едно локумче, момчето погледнало локума и видяло залепен за него един динар, та рекло:
    — Върви си по пътя! Аз не върша нечестни неща, питай когото щеш за мене!
    Али обаче рекъл:
    — Само хитрите приемат награда и само хитрият се отплаща за наградата. Аз обикалям из града, за да търся казармата на Ахмед ед-Данаф, никой обаче не можа да ми каже къде се намира тя. Този динар ще бъде твой, ако ме отведеш до казармата на Ахмед ед-Данаф.
    Момчето отвърнало:
    — Аз ще тръгна пред теб, а ти върви подире ми, докато стигнем до казармата. Там ще вдигна с крака си един камък от земята и ще го хвърля срещу вратата, така ще видиш къде е казармата.
    И момчето побягнало напред, а Али подире му, докато то вдигнало с пръстите на крака си едно камъче от земята и го запратило срещу портата на казармата, така че Али разбрал коя е тя, хванал момчето и понечил да му вземе динара, ала после се отказал. И му рекъл:
    — Върви, ти си заслужил наградата, защото си хитро, разумно и смело момче! Ако е такава волята на аллаха, когато халифът ме направи началник на стражата си, ще те взема на служба при мене.
    Момчето побягнало, а Али Зайбак ел-Мисри пристъпил към казармата и почукал на портата. Ахмед ел-Данаф извикал отвътре:
    — Вратарю, отвори вратата! Така чука Али Зайбак от Кайро.
    Вратарят отворил вратата и Али влязъл при Ахмед ед-Данаф и го поздравил, онзи го прегърнал, а четиридесетимата му юнаци го поздравили. После Ахмед ед-Данаф му дал една одежда, като му казал:
    — Когато халифът ме назначи за началник на стражата си, той облече всичките ми хора, а аз запазих тази одежда за тебе!
    После поканили Али на почетното място в казармата и поднесли яденета и яли и донесли вино и пили и пирували до сутринта. Тогава Ахмед ед-Данаф казал на Али Каиреца:
    — Внимавай да не тръгнеш да се разхождаш из улиците на Багдад; стой си по-добре в моята казарма!
    — Че защо пък? — попитал Али. — Да не би да съм дошъл тук, за да се оставя да ме затворите? Нали дойдох, за да видя какво мога да сторя.
    Ала Ахмед продължил:
    — Синко, недей да мислиш, че Багдад е като Кайро. Багдад е седалище на халифата, тук има много хитреци, шмекериите им никнат като бурени от земята.
    Три дни Али останал в казармата; тогава Ахмед ед-Данаф му казал:
    — Искам да те представя на халифа, за да ти определи годишна заплата.
    Али обаче отвърнал:
    — Като му дойде времето.
    Тогава Ахмед го оставил да прави каквото иска. И ето Али си седял един ден в казармата както обикновено, но усетил, че нещо му натежава на сърцето и гърдите му се свиват. Затова си рекъл:
    „Ставай, приятелю, поразходи се из Багдад, за да ти олекне!“
    И той излязъл, тръгнал от уличка на уличка, докато видял насред пазара една гостилница; хапнал там и като излязъл отново, за да си измие ръцете, неочаквано видял да се приближават към него четиридесет роби, подредени в редица двама по двама, със стоманени мечове и доспехи от дебело кече, а подир всички вървяла хитрата Далила, яхнала една ослица; тя носела на главата си златен шлем със стоманена топка на върха, на гърдите си имала броня от плетени металически халки и пълно снаряжение. Далила тъкмо се връщала от Държавния съвет към своя хан, като съзряла Али Зайбак от Кайро, тя се вгледала по-внимателно в него и видяла, че той прилича и по височина и по снажност на Ахмед ед-Данаф. Бил облечен в арабско наметало, с бурнус, носел меч от стомана и ризница, а смелостта се излъчвала от лицето му и говорела само в негова полза, но не и във вреда. Старицата си отишла в хана и влязла в стаичката при дъщеря си Зайнаб; извадила тавата и хвърлила върху нея да гадае по пясък. От пясъка разбрала, че чужденецът се нарича Али ед-Мисри и че има повече късмет от нея и от нейната дъщеря Зайнаб.
    — Мила майко — попитала Зайнаб, — какво ти каза пясъкът, който хвърли?
    Далила отвърнала:
    — Днес видях един млад човек, който прилича на Ахмед ед-Данаф; страхувам се, че той ще научи, дето ти открадна дрехите на Ахмед и на неговите хора, и ще дойде в хана, за да ни изиграе някоя шега, та да си отмъсти за своя началник и за неговите четиридесет подчинени. Той сигурно ще се е настанил да живее в казармата на Ахмед.
    Дъщеря й отвърнала:
    — Че какво от това? Аз вярвам, че ти всичко добре си го преценила!
    И Зайнаб облякла най-хубавата си премяна и излязла из града. А хората, щом я видели, веднага пламвали от любов към нея, а тя обещавала на един, кълняла се на друг, вслушвала се в чуждите разговори и отново изчезвала и обикаляла от пазар на пазар, докато най-после видяла да се задава насреща й Али Каиреца. Тя го докоснала с рамото си, обърнала се към него и казала:
    — Нека аллах дари хората, които могат да виждат, с дълъг живот!
    — Какъв хубав стан имаш! Чия си ти? — попитал Али.
    — На един юначен мъж като тебе съм — отвърнала тя.
    А той попитал:
    — Женена ли си, или свободна?
    — Женена съм — отвърнала тя.
    Али пак попитал:
    — При мене ли, или при тебе?
    Тя отвърнала:
    — Аз съм дъщеря на търговец и мъжът ми също е търговец; цял живот до ден-днешен не съм излизала от дома. Днес излязох сама, защото съм приготвила обяд и когато исках да седна и да се нахраня, не усетих никакъв глад. Щом те видях обаче, сърцето ми се изпълни с любов към тебе. Ще утешиш ли сърцето ми и ще хапнеш ли малко заедно с мен?
    Той отговорил:
    — Когото поканят, трябва да приеме!
    Тогава тя тръгнала напред, а той я следвал отдалеч от улица на улица. Скоро обаче, както вървял подир жената, гласът на съвестта му рекъл:
    „Какво си решил да правиш ти, който си чужденец тук? Та нали е казано: «Който тръгне по чужди земи с леки жени, него аллах ще върне посрамен дома». Освободи се от нея с добро обаче!“ — и той рекъл на жената:
    — Вземи този динар и насрочи друго време!
    Ала тя отвърнала:
    — Кълна се в най-великото име, няма друга възможност, освен да дойдеш сега у дома и аз да ти покажа истинската си любов.
    И той пак тръгнал подире й, докато спрели пред външната порта на една къща, която била много висока и заключена с катинар. Тя му рекла:
    — Отвори тази врата!
    Той я попитал:
    — Къде е ключът?
    — Изгуби се — отвърнала жената, а той продължил:
    — Който насилва ключалка без ключ, е престъпник и властта има право да го накаже. Пък и освен това аз не знам как се отварят врати без ключове.
    Тогава тя дръпнала яшмака от лицето си и той хвърлил към нея поглед, който надигнал в гърдите му хиляда въздишки. А тя пуснала яшмака си върху катинара, произнесла имената на майката на Мойсей*, отворила врата без ключ и влязла вътре. Той я последвал и видял окачени по стените много мечове и други стоманени оръжия. Тогава тя свалила яшмака си и седнала до него. А той си рекъл в душата:
    [* Тоест — някакви заклинания.]
    „Нека се сбъдне онова, което аллах ти е отредил!“ И се навел над нея, за да си открадне една целувка от бузата й, ала тя положила ръка върху страната си и му рекла:
    — Удоволствието идва чак през нощта.
    Тогава тя донесла една масичка с ястия и вино и двамата яли и пили. После тя станала, напълнила каната на кладенеца и му поляла вода да си измие ръцете. И докато той се миел, тя неочаквано се ударила с ръка по гърдите и извикала:
    — Моят съпруг има голям пръстен с печат с рубинен камък, който бяха заложили при него за петстотин динара. Аз си сложих пръстена, но той ми беше много голям, затова го стесних с малко восък. И когато съм спуснала кофата в кладенеца, пръстенът сигурно е паднал вътре. Обърни се с лице към вратата, за да се преоблека и да се спусна в кладенеца да си го извадя.
    Тогава Али рекъл:
    — Ще бъде срам за мене ти да слезеш долу, след като аз съм тук. Само аз ще свърша тази работа!
    Така той съблякъл дрехите си, превързал се с въжето и тя го спуснала в кладенеца. А водата била много надълбоко, затова тя му рекла:
    — Въжето много се е скъсило, отвържи се и се пусни във водата!
    И той наистина се отвързал и се пуснал да падне във водата и потънал надълбоко, без да достигне дъното. А тя прехвърлила яшмака през лицето си, грабнала неговите дрехи и отишла при майка си, на която рекла:
    — Накарах Али Каиреца да се съблече и го хвърлих в кладенеца на емира Хасан, собственика на къщата, и сигурно няма да бъде лесно да го извадят отново оттам.
    Емирът Хасан обаче, господарят на къщата, не бил по това време у дома си, а бил в Държавния съвет. Като се върнал оттам, той намерил портата отворена и рекъл на своя коняр:
    — Защо не си заключил катинара?
    — Господарю мой — отвърнал конярят, — със собствената си ръка го бях заключил.
    Тогава емирът заявил:
    — Кълна се в главата си, в моята къща се е вмъкнал крадец!
    И той влязъл вътре и претърсил цялата къща, ала никого не намерил. Тогава заповядал на коняря:
    — Напълни каната с вода, за да изпълня религиозното миене на ръцете!
    Конярят взел кофата и я спуснал в кладенеца, когато я задърпал нагоре обаче, тя му се сторила тежка и той надникнал надолу. Като видял нещо седнало върху кофата обаче, той я пуснал във водата, надал силен вик и изкрещял:
    — Господарю, от кладенеца насреща ми се изкачи един демон*!
    [* Според ориенталското народно поверие духовете обикновено се крият в кладенците.]
    Емирът Хасан му заповядал:
    — Върви и доведи четирима четци да четат корана над кладенеца, докато демонът избяга!
    Когато учените дошли, той им казал:
    — Седнете около кладенеца и прогонете с молитвите си тоя демон!
    После дошли конярят и един друг роб и спуснали отново кофата в кладенеца; Али ел-Мисри се вкопчил о нея, ала се скрил отдолу и изчакал, докато го издърпали чак догоре. Тогава изскочил навън и седнал между учените; те започнали да се удрят един друг и да викат:
    — Демон! Демон!
    Емирът Хасан обаче видял, че това е млад човек и го попитал:
    — Ти крадец ли си?
    — Не съм — отвърнал онзи, а емирът продължил:
    — А защо си слязъл в кладенеца?
    Али отвърнал:
    — Бях заспал и сънувал вода; затова слязох до Тигър, за да се измия; ала щом се потопих във водата, течението ме повлече и ме носи под земята, докато излязох в този кладенец.
    Емирът обаче го срязал:
    — Кажи ми истината!
    Тогава Али му разказал всичко, което му се било случило*, и емирът му дал да се облече в някаква стара дреха и го отпратил. А той се върнал в казармата на Ахмед ед-Данаф и му разказал какво бил преживял. Ахмед му рекъл:
    [* Отначало всеки търси да се измъкне чрез лъжа, но като не му повярват — казва истината.]
    — Не ти ли казах, че Багдад е пълен с жени, които играят всякакви шеги на мъжете?
    А Али Китф ел-Джамал добавил:
    — Кълна се в най-великото име, кажи ми как можеш да бъдеш началник на каирските ни другари и да се оставиш да те разсъблече една девойка?
    Това обидило Али ел-Мисри и той съжалил, задето проявил такова лекомислие. Ахмед ед-Данаф му дал друга одежда, а Хасан Шуман го попитал:
    — Познаваш ли жената?
    — Не — отвърнал той, а Хасан продължил:
    — Това е Зайнаб, дъщерята на хитрата Далила, пазачката на хана на халифа. И ти ли попадна в нейната мрежа, Али?
    — Да — отвърнал той, а Хасан разказал:
    — Тя е откраднала дрехите на твоя началник и на всичките му хора!
    — Та това е срам за вас!
    — И какво си наумил да правиш сега?
    — Ще се оженя за нея.
    — Това няма да бъде лесно, по-добре я пропъди от сърцето си!
    — Какво трябва да направя, за да се оженя за нея, о, Шуман!
    — Нека стане, както ти искаш, ако си съгласен да пиеш от моята ръка и да играеш както ти свиря, ще постигнеш целта си пред нея.
    — Добре!
    — Свали си дрехите, Али!
    Али го сторил, а Хасан взел един котел и сварил вътре нещо, което приличало на катран. Намазал с него каиреца така, че той заприличал на черен роб; намазал също устните и бузите му и боядисал клепачите му с червена боя. После го облякъл в робски дрехи, донесъл една табла с печено месо и вино и му рекъл:
    — В хана живее един черен готвач, на когото ти сега заприлича. Той трябва всеки ден да ходи да купува месо и зеленчуци от пазара. Заговори го любезно и поприказвай с него така, както говорят негрите, поздрави го и му кажи: „Отдавна не сме сядали с теб да пийнем“. Той ще ти отвърне: „Ами аз имам толкова много работа; четиридесет роби ми висят на врата, трябва да готвя за тях й обед, и вечеря, освен това трябва да храня кучетата и да приготовлявам ядене за Далила, а също така и за дъщеря й Зайнаб“. Тогава ти му речи: „Ела да похапнем малко печено месо и да пийнем по една боза“ — и го заведи в казармата и го напой! След това го разпитай за службата му: какво трябва да готви и по колко яденета, с какво храни кучетата и кой е ключът за кухнята, и кой за килера! Той всичко ще ти разкаже, защото пияният разказва всичко, което би скрил, ако е трезвен. После го упой с бендж и облечи неговите дрехи, затъкни ножовете в колана си, вземи кошницата за зеленчуци, иди на пазара и накупи месо и зеленчуци! Като свършиш всичко това, върни се в кухнята и готварницата и сготви яденетата! Сипи ги в блюда, вземи блюдата и отнеси яденето в стаята на Далила! Постави обаче предварително бендж във всички ястия, за да можеш да упоиш кучетата и робите, и Далила, и щерка й Зайнаб! Най-после се качи горе в нейната стаичка и изнеси оттам всички дрехи на стражите! А ако наистина искаш да се ожениш за Зайнаб, вземи и четиридесетте пощенски гълъба със себе си!
    Така Али излязъл и наистина срещнал черния готвач. Поздравил го и му рекъл:
    — Отдавна вече не сме сядали с теб в пивницата.
    Онзи отвърнал:
    — Ами че аз имам толкова много работа с това готвене за робите и за кучетата.
    Тогава Али го взел със себе си, напил го и го разпитал по колко гозби трябва да готви, а черният роб му отвърнал:
    — Всеки ден по пет гозби за обяд и по пет за вечеря, а вчера ми заръчаха и едно шесто — ориз с мед и шафран, та и седмо дори — варени нарови зърна.
    Али продължил да го разпитва:
    — А как слагаш масите?
    И готвачът пак обяснил:
    — Най-напред изнасям горе софрата на Зайнаб, после слагам за Далила, след това давам на робите да се наядат и накрая на кучетата; на всяко давам достатъчно месо, нито едно не се задоволява с по-малко от половин кило.
    Ала съдбата пожелала да стане така, че Али да забрави да попита негъра за ключовете. И ето той съблякъл дрехите на пияния готвач и ги облякъл, взел кошницата и отишъл на пазара. Накупил там месо и зарзават, върнал се и застанал пред вратата на хана. А там седяла Далила, която мерела с поглед всеки, който влизал и излизал отвътре; той видял и четиридесетте въоръжени роби. Въпреки това обаче набрал смелост, а Далила, щом го погледнала, веднага го познала и извикала:
    — Назад, главатарю на крадците! Да не си дошъл да ми погодиш някоя шега в хана?
    Али ел-Мисри обаче, който напълно приличал на роб, се обърнал към нея и рекъл:
    — Какво говориш, пазачко?
    Тя попитала:
    — Какво си сторил с роба готвач? Какво му направи? Уби ли го, или го упои с бендж?
    А той я попитал:
    — За какъв готвач говориш? Има ли тук друг готвач освен мене?
    Тогава тя извикала:
    — Ти лъжеш! Ти си Али Зайбак от Кайро.
    — О, пазачко — отвърнал той с езика на негрите, — нима каирци са бели или са черни? Няма да служа повече тук!
    Тогава робите го попитали:
    — Какво се е случило, братовчеде?
    Далила извикала:
    — Това не ви е никакъв братовчед! Този е Али Зайбак от Кайро и аз си мисля, че той е упоил или е убил вашия братовчед.
    А те отвърнали:
    — Та това е нашият братовчед Сад-Аллах, готвачът!
    — Не — извикала тя, — той не е вашият братовчед, а е Али Каиреца, само че си е боядисал кожата.
    А Али рекъл:
    — Кой е тоя Али? Аз съм Сад-Аллах!
    Тя рекла:
    — Аз имам мехлем, с който ще те проверя — донесла мехлема, намазала го на ръката под лакътя и го натъркала, ала черният цвят не се махнал. Тогава робите рекли:
    — Пусни го да върви, за да ни сготви яденето!
    Тя обаче пак подела:
    — Ако наистина е вашият братовчед, то тогава той ще знае какво сте му заръчали снощи и колко гозби е длъжен да готви всеки ден.
    Тогава те го попитали за гозбите и какво са му поръчали предишния ден. И той отвърнал:
    — Леща и ориз, и каша, и кебап, и шербет с розова вода, а вчера ми поискахте още едно шесто блюдо — ориз с мед и с шафран, и дори и седмо — варени нарови зърна; и същото и за вечеря.
    Робите извикали:
    — Вярно каза човекът!
    Тогава Далила казала:
    — Влезте заедно с него вътре! Ако знае къде е кухнята и къде е килерът, значи е вашият братовчед, не ги ли знае обаче, убийте го.
    А готвачът бил отгледал една котка и всеки път, щом влезел в къщата, котката го чакала пред вратата на кухнята и скачала на рамото му. Когато Али влязъл, котката скочила и на неговото рамо, щом го видяла, ала той я смъкнал от рамото си и тя изтичала пред него до кухнята. Той си помислил, че котката може да се спре само пред вратата на кухнята, затова взел ключовете и тъй като видял сред тях един, по който има следи от полепнали пера, разбрал, че това може да бъде само кухненският ключ, отворил с него вратата и оставил там кошницата със зарзавата. После излязъл оттам, а котката изтичала пред него и застанала пред вратата на килера. Али си рекъл, че това ще да е вратата на килера, взел пак ключовете и като видял сред тях един, по който имало следи от мазнина, разбрал, че е той, и отворил с него вратата. Тогава робите рекли:
    — О, Далила, ако той беше чужд човек, нямаше да знае коя е вратата на кухнята и коя на килера, пък нямаше да знае и кой от двата ключа е за всяка врата. Това наистина е нашият братовчед Сад-Аллах.
    Далила обаче рекла:
    — Стаите му показа котката, а ключовете той е познал по знаците им. Всичко това не може да ме учуди.
    Хасан обаче влязъл в кухнята, наготвил ястията и отнесъл горе при Зайнаб първата софра, отрупана с ястия. Там, в горния кат, той видял окачени по стените всички дрехи. Слязъл оттам долу, взел софрата за Далила, после дал на робите да се нахранят и хвърлил месото на кучетата. Вечерта пак тъй направил: А външната порта се отваряла при изгрев слънце и се заключвала по залез, затова Али извикал високо към хана:
    — Ей, хора, които живеете в хана, робите заеха постовете си и ние отвързахме кучетата. Всеки, който излезе отсега нататък, да се сърди после само на себе си!
    Той обаче нарочно позакъснял да нахрани кучетата и сега, като сложил отрова в храната им, я отнесъл; щом хапнали от месото, кучетата измрели. А всички роби, както и Далила и дъщеря й Зайнаб, той бил упоил, като им сложил предварително бендж в ястията. Сега се качил горе, изнесъл всички дрехи на стражите, а също и пощенските гълъби, отворил портата на хана, излязъл навън и тръгнал към казармата. Хасан Шуман го посрещнал и го попитал:
    — Какво успя да направиш?
    Али му разказал всичко, което му се било случило, а Хасан го похвалил. После му снел дрехите, сварил му някакви билки и го измил с отварата им, така че той отново станал бял, какъвто бил преди; след това отишъл при готвача, облякъл го в собствените му дрехи и го събудил от упойката. Робът станал, отишъл при зарзаватчията, накупил зеленчуци и се върнал в хана.
    Да оставим сега Али Зайбак ел-Мисри и да се върнем към хитрата Далила! При нея отишъл един търговец, един от онези, които живеели в хана, който излязъл от стаята си, когато навън започнало да се развиделява, и намерил външната порта отворена, робите упоени и кучетата измрели. Като влязъл в стаята на Далила, той видял, че и тя била упоена, на врата й висяла бележка, а върху главата й била оставена една гъба, напоена с противоотрова срещу бендж; търговецът поднесъл гъбата към носа й и тя се събудила. Щом се разсънила, попитала:
    — Къде съм?
    Търговецът отговорил:
    — Като слязох долу, видях портата на хана отворена и намерих тебе и робите ти упоени, а кучетата намерих измрели.
    Тогава Далила взела листа и прочела написаното на него: „Това е дело лично на Али Каиреца“.
    После тя дала на робите и на дъщеря си Зайнаб да помиришат противоотровата и им казала:
    — Не ви ли казвах аз, че това е Али Каиреца? — А като се обърнала към робите, добавила: — Не говорете никому за случилото се! — После казала на дъщеря си: — Колко пъти вече ти казвах досега, че Али няма да се откаже да ти отмъсти! Сега той е извършил всичко това като отмъщение за хитрината, която ти му бе погодила. Във властта му е било да ти стори не само това, но и друго; ала той се е въздържал, за да не си разваляме отношенията и да свърже приятелство с нас.
    Като казала това, Далила свалила мъжките си дрехи, облякла се в женски, вързала кърпата на мира на врата си и отишла в казармата на Ахмед ед-Данаф.
    Когато Али се върнал в казармата с дрехите на стражата и с пощенските гълъби, Шуман бил дал преди това на управителя на казармата пари да купи четиридесет други гълъба и онзи ги купил и ги сготвил за своите хора. Сега Далила почукала на вратата, а Ахмед ед-Данаф рекъл:
    — Така чука Далила, върви, отвори й вратата, о, управителю!
    Управителят отишъл, отворил вратата и Далила влязла вътре, а Шуман й рекъл:
    — Какво те води тук, нещастна старице? И ти, и твоят брат Зураик, търговецът на риба, вие и двамата сте от един дол дренки.
    Тя отвърнала:
    — Началнико на стражата, несправедливо е да говориш така с мене; ето, разпореждай се с живота ми, както искаш. Кажи ми обаче кой от вас е мъжът, който ми изигра тая шега?
    Ахмед ед-Данаф рекъл:
    — Той е първият от моите момчета.
    Далила се помолила:
    — Застъпи се за мене пред него — да ми върне пощенските гълъби и всичко останало, направи ми тази голяма услуга!
    Тогава Хасан Шуман рекъл:
    — Нека аллах да те накаже, о, Али, защо сготви гълъбите?
    А Али отвърнал:
    — Че аз не съм знаел, че са пощенски гълъби.
    Тогава Ахмед заповядал:
    — Управителю, донеси ни гълъбите!
    Управителят ги донесъл, Далила взела едно парченце от сварените гълъби, опитала го и рекла:
    — Това не е месото на пощенските гълъби, аз съм ги хранила със зърна от мускус и месото им е станало като мускус.
    Тогава Шуман рекъл:
    — Ако искаш да получиш пощенските гълъби, изпълни желанието на Али Каиреца!
    — И какво е неговото желание? — попитала тя, а Хасан отвърнал:
    — Да го ожениш за дъщеря си Зайнаб.
    Тогава тя рекла:
    — Аз нямам власт над нея, мога да я уговоря само с добро.
    И Хасан извикал на Али Каиреца:
    — Дай й гълъбите!
    Али го сторил, Далила ги взела и много се зарадвала! Тогава Шуман й рекъл:
    — Ти ще трябва да ни дадеш отговор, който да ни задоволи.
    Тя отвърнала:
    — Ако той наистина желае да се ожени за нея, то тогава шегата, която ни изигра, не е достатъчно доказателство за хитростта му. Истинска хитрост ще бъде, ако успее да я изпроси за жена от нейния чичо, началника Зураик, защото той е неин настойник, той, който все вика: „Ехей, половин килограм риба за два джедида*!“ — и който е окачил пред дюкяна си една кесия с две хиляди златни дирхема.
    [* Дребни монети — Б.пр.]
    Като я чули да казва това, хората възкликнали:
    — Какво говориш, хитрушо! Ти искаш само ние да загубим нашия брат Али ел-Мисри!
    А Далила си тръгнала, отишла в хана и рекла на дъщеря си:
    — Али Каиреца иска да се сватоса за тебе.
    Зайнаб много се зарадвала, защото тя го била харесала, задето успял да намери сили да устои на красотата й, и затова разпитала майка си какво се е случило. Тя й разказала всичко и добавила:
    — Аз поставих като условие той да те поиска за жена от чичо ти и по този начин го изпратих на явна смърт.
    А през това време Али ел-Мисри се обърнал към другарите си и ги попитал:
    — А какъв е този Зураик? Що за човек е той.
    Те му отговорили:
    — Той беше главатар на нашите другари в иракската страна; можел планина да пробие, звездите от небето да свали и да открадне чернилката от клепките на жена, с една дума, нямало е равен на него. После обаче дал клетва, че се отрича от всичко това и си отворил дюкян за риба. Успял да спечели от продажбата на риба две хиляди динара; прибрал ги в една кесия, завързал кесията с копринено въже и накачил по въжето хлопки и железни звънци; въжето се проточило от кесията до един клин вътре в дюкяна, около който го е омотал. Всеки път, когато отваря дюкяна си, той закачва кесията навън и вика: „Къде сте, шмекери от Египет, другари мои от Ирак, майстори на шегите от персийската земя? Зураик, търговецът на риба, окачва пред дюкяна си една кесия. Който твърди, че е хитър, нека да я отмъкне с хитрост и да я задържи за себе си.“
    Затова много хора от народа се изкушават и отиват там и искат да я откраднат, ала не успяват, защото той е натрупал на пода оловни плочи, които са му под ръка, докато той пържи рибата или пали огън; и щом дойде някой алчен измамник, той грабва една оловна плоча и я захвърля по него, или го осакатява, или го убива. И ако ти сега, Али, решиш да се заемеш с него, ще приличаш на човек, който се удря по лицето на погребение, а не знае кой е умрял; ти не си дорасъл да го надхитриш, затова те грози опасност. Пък и не ти е нужно да се жениш за Зайнаб; освен това, който се откаже от нещо, може да си живее и без него.
    Али обаче отвърнал:
    — Това ще бъде срам за мене, о, мъже! Аз трябва да се сдобия с кесията. Донесете ми само момински дрехи!
    Донесли му такива дрехи и той ги облякъл. После боядисал ръцете си с къна и спуснал яшмака ниско пред лицето си. После заклал една овца, взел кръвта й и напълнил шкембето, което преди това бил изчистил и си го завързал отдолу; прикрепил го за бедрото си и облякъл отгоре шалвари и обул ниски ботушки. Накрая си направил гърди от птичи гушки, които напълнил с мляко, увил си около корема малко плат, който напълнил с памук, и се препасал със силно колосана кърпа. Всеки, който го видял, възкликнал:
    — Какви хубави бедра имаш!
    Срещнал го някакъв мулетар; Али му дал един динар и онзи го оставил да яхне магарето му и тичал заедно с него чак до дюкяна на Зураик, търговеца на риба. Там Али видял окачена кесия, през която блестяло златото. А Зураик тъкмо пържел риба. Али извикал:
    — Мулетарю, каква е тази миризма?
    Онзи отвърнал:
    — Това е миризмата от рибите на Зураик.
    А Али продължил:
    — Аз съм бременна жена; миризмата може да ми навреди. Вземи ми едно парче риба от него!
    Мулетарят казал на Зураик:
    — Как можеш още рано сутрин да разнасяш такава силна миризма срещу минаващите бременни жени! Аз водя съпругата на емира Хасан Шар ет-Тарик и тя усети миризмата, а пък е бременна. Затова изнес едно парче риба, защото детето се вълнува в тялото й! О, покровителю наш, о, аллах, отстрани нещастието на днешния ден от нас!
    Тогава Зураик взел едно парче риба и искал да го изпържи, ала огънят му бил загаснал, затова влязъл навътре в дюкяна, за да го разпали отново. През това време Али ел-Мисри седнал вътре, натиснал овчето шкембе, докато то се пукнало и кръвта изтекла между краката му. Тогава извикал:
    — Ох, слабините ми! Ох, кръстът ми!
    Тогава мулетарят се обърнал и видял изтеклата кръв, попитал:
    — Какво ти стана, господарке?
    А шмекерът, който бил преоблечен като жена, отвърнал:
    — Откъсна ми се плодът!
    Зураик също подал глава навън и като видял кръвта, изтичал изплашен обратно в дюкяна си. Мулетарят обаче извикал:
    — Аллах да те накаже, Зураик! Жената пометна, как ще се оправиш сега пред мъжа й? Защо си размирисал така още рано сутринта? Нали ти казах да й дадеш парченце риба, няма ли да го сториш? — И мулетарят си грабнал магарето и си отишъл по пътя.
    А когато Зураик побягнал към дюкяна си, Али посегнал към кесията. Едва я докоснал, и златото издрънчало в кесията, а хлопките и звънчетата се раздрънчали. Тогава Зураик извикал:
    — Лъжата ти лъсна, обеснико! Нима си дошъл предрешен като жена да ме мамиш? Вземи каквото ти се полага!
    С тези думи той запратил една оловна плоча по него, ала не го улучил и плочата ударила друг човек. Тогава народът се надигнал срещу Зураик и се развикал:
    — Ти търговец ли си, или побойник? Щом си човек на търговията, смъкни тая кесия и избави хората от твоето зло!
    Зураик веднага отвърнал:
    — Аллах ми е свидетел, ей сега ще я снема!
    А през това време Али се върнал в казармата и когато Шуман го попитал какво успял да направи, той му разказал всичко, което му се било случило. После свалил женските дрехи и рекъл:
    — Шуман, дай ми дрехите на коняр!
    Взел дрехите и ги облякъл. После взел една друга паница и пет дирхема, отишъл при Зураик, търговеца на риба, а онзи му рекъл:
    — Какво искаш, майсторе?
    Али му показал петте дирхема и той понечил да му даде от рибите, които били наредени на таблата. Но Али рекъл:
    — Искам само топла риба.
    Тогава Зураик върнал рибите в тигана, за да ги припържи, ала огънят бил изгаснал и той влязъл навътре в дюкяна, за да го разпали отново. Али бързо протегнал ръка, за да сграби кесията, ала едва я докоснал и хлопките и звънчетата се раздрънчали. Зураик му изкрещял:
    — Хитростта ти не можа да ме измами, макар че си дошъл при мен, преоблечен като коняр. Познах те по ръката, с която държеше парите и паницата.
    И той веднага захвърлил една оловна плоча по него, но Али ел-Мисри се отдръпнал и плочата цопнала в един тиган, пълен с горещо олио. Тиганът се счупил, а мазнината се плиснала върху рамото на кадията, който тъкмо минавал край дюкяна, врялото олио потекло по гърдите му и стигнало дори до срамните му части. Кадията изкрещял:
    — Олеле, срамотите ми! Какво безобразие, нещастнико! Кой ми направи това?
    Хората рекли:
    — О, господарю, това беше едно малко момче, което хвърли камък, а той падна случайно в тигана. Аллах е отбил от тебе по-голямото нещастие!
    Като казали това обаче, хората се огледали, намерили оловната плоча и веднага разбрали, че Зураик, търговецът на риба, я е хвърлил. Всички възроптали против него и извикали:
    — Това не е позволено от аллаха, Зураик! Смъкни най-после тая кесия, така ще бъде по-добре и за тебе.
    — Щом такава е волята на аллаха, ще я смъкна — отвърнал Зураик.
    През това време Али ел-Мисри отново се върнал в казармата и влязъл при своите другари. Те го попитали:
    — Къде е кесията?
    Тогава той им разказал всичко, което се било случило, а те рекли:
    — Ти си изчерпал вече две трети от неговата хитрост.
    А Али свалил дрехите си, облякъл се като търговец и излязъл. Срещнал по улицата един факир, който разигравал змии, и носел чувал, пълен със змии, и една торба, в която бил прибрал уредите си. Али му рекъл:
    — Змиеукротителю, искам да покажеш изкуството си на моите деца, тогава ще ти направя един подарък.
    И той го отвел в казармата, дал му да се нахрани и го упоил с бендж. После облякъл неговите дрехи, отишъл при Зураик, търговеца на риба, пристъпил към него и започнал да свири на флейтата. Зураик възкликнал:
    — Нека аллах те пази!
    В това време Али извадил змиите от чувала и ги хвърлил пред себе си на пода, а търговецът на риба, който се изплашил от змиите, избягал навътре в дюкяна. Тогава Али сграбил змиите накуп, пъхнал ги в чувала, протегнал ръка към кесията и хванал края й. Хлопките и звънчетата се раздрънчали и Зураик извикал отвътре:
    — Нима мислиш още шеги да ми погаждаш, та дори си се преоблякъл като змиеукротител?
    И той хвърлил една оловна плоча подир Али, в същия миг обаче отвън минавал един ездач, а зад него тичал конярят му; плочата паднала върху главата на коняря и го проснала на земята. Ездачът извикал:
    — Кой го повали?
    Хората рекли:
    — Една керемида, която падна от покрива.
    И когато ездачът продължил пътя си, хората се насъбрали и видели, че това било оловна плоча; те отново влезли при Зураик и му казали:
    — Смъкни тая кесия долу!
    — Щом такава е волята на аллаха, ще я сваля още тази вечер — отвърнал той.
    Али обаче продължавал да търси начин да надхитри Зураик и му скроил седем хитрини, ала все без да успее да вземе кесията. Тогава върнал дрехите на змиеукротителя заедно с всичките му пособия и му направил един хубав подарък. После отишъл още веднъж при дюкяна на Зураик и чул как търговецът тъкмо казвал:
    — Ако оставя кесията през нощта в дюкяна, оня шмекер ще пробие стената и ще открадне парите, затова по-добре да си ги отнеса у дома.
    И той се заклел да почисти дюкяна, прибрал всичко и взел и кесията и я скрил в пазвата си. Али вървял подире му, докато той наближил дома си. Там Зураик видял, че в дома на съседа му се празнува сватба, и си казал:
    „Ще избързам най-напред до дома да предам кесията на жена си, после ще си облека празничните дрехи и ще отида на сватбата“.
    И той продължил пътя си, а Али все го следвал. Зураик бил женен за чернокожа, една от освободените робини на везира Джафар, и имал син от нея, когото кръстили Абд-Аллах. Той бил обещал на жена си, че ще използува парите от кесията за празненството по случай обрязването на момченцето и за годежа и сватбата му. И ето сега Зураик влязъл при жена си с мрачно лице и тя го попитала:
    — Защо мръщиш чело?
    Той отвърнал:
    — Днес аллах искаше да ме изпита чрез един шмекер, който ми скрои седем хитрини, за да ми отмъкне кесията, ала не успя да я пипне.
    Тогава тя рекла:
    — Дай на мене кесията, за да запазя парите за сватбата на сина ни! — и той й я дал.
    Али Каиреца обаче се бил скрил в една стая и чул и видял всичко. Зураик съблякъл дрехите си и облякъл празнични; рекъл на жена си:
    — Пази добре кесията, Ум Абд-Аллах! Аз отивам на сватба.
    Тя обаче го поканила:
    — Отпочини си най-напред малко!
    Тогава той легнал и заспал. А Али станал, промъкнал се на пръсти, грабнал кесията и отишъл спокойно в дома на младоженците, останал там, за да гледа тържеството. А през това време на Зураик се присънило, че някаква птица му откраднала кесията, и той се събудил стреснат и извикал на Ум Абд-Аллах:
    — Ставай, виж там ли е кесията!
    Тя погледнала, ала кесията я нямало; ударила се жената с ръце по лицето и извикала:
    — О, това твое черно щастие, Ум Абд-Аллах! Тоя шмекер е откраднал кесията!
    — Кълна се в аллаха — извикал Зураик, — само тоя шмекер Али я е откраднал! Да, никой друг освен него не е откраднал кесията. Трябва да го пипна!
    А жената рекла:
    — Не донесеш ли кесията, ще ти затворя вратата под носа и ще те оставя да спиш на улицата!
    Зураик отишъл на сватбата: и видял там шмекера Али, който стоял и гледал, Зураик си рекъл:
    „Той ми е откраднал кесията, но той живее в казармата на Ахмед ед-Данаф“.
    И Зураик избързал навън, покатерил се по задната стена на казармата, спуснал се вътре в помещението и заварил там момчетата заспали. В това време и Али се върнал и почукал на вратата. Зураик рекъл:
    — Кой е там?
    — Али Каиреца — бил отговорът, а Зураик попитал:
    — Донесе ли кесията?
    Али помислил, че Шуман го пита, та рекъл:
    — Нося я, отвори ми вратата!
    Зураик обаче отвърнал:
    — Няма да ти отворя, преди да видя кесията, защото се хванах на бас с твоя началник.
    Али извикал:
    — Подай си ръката навън!
    Така през дупката до бравата на вратата* се протегнала една ръка, Али сложил в нея кесията, Зураик я грабнал, покатерил се отново по същия път, по който бил дошъл, и се върнал спокойно на сватбата. Али останал още някое време навън пред вратата, без никой да му отвори. Най-сетне той започнал да блъска по вратата така, че момците вътре се събудили, те извикали:
    [* Малък отвор, за да минават кучетата и котките.]
    — Така чука Али от Кайро!
    Надзирателят веднага му отворил и го попитал:
    — Донесе ли кесията?
    Али обаче отвърнал:
    — Стига шеги! Шуман, нима не ти дадох кесията през дупката до бравата на вратата? И нима ти не ми каза, че си се заклел да не ми отвориш вратата, докато не ти покажа кесията?
    — Кълна се в аллаха — извикал Шуман, — аз не съм я вземал. Това сигурно е бил Зураик, който си я е прибрал отново.
    А Али извикал:
    — Ще трябва пак да му я отнема!
    И той веднага се върнал обратно на сватбата, там чул как шаферът тъкмо викал:
    — Направи и ти един подарък, о, Абу Абд-Аллах! Нека наградата за това да ощастливи твоя син*!
    [* По тази покана Али разбира, че Зураик, бащата на Абд-Аллах, присъствува на сватбата.]
    Тогава Али си рекъл:
    „Аз наистина съм щастливец!“
    И той отишъл до къщата на Зураик, покатерил се по задната й стена и се спуснал вътре. Заварил жената на Зураик заспала и я упоил, после облякъл нейните дрехи и взел детето в ръце. След това обиколил къщата и търсил, докато намерил една кошница със сладки, които стиснатият Зураик бил скрил още от празника*. Скоро след това търговецът на риба се върнал у дома си и почукал на вратата. Шмекерът Али попитал с подправен като на жена му глас:
    [* Става дума за празника на края на Рамадана, когато се пости цял месец.]
    — Кой е там?
    — Абу Абд-Аллах — отвърнал Зураик, а Али продължил:
    — Аз се заклех, че няма да ти отворя, докато не ми донесеш кесията.
    — Донесох ти я — отвърнал търговецът на риба.
    — Дай я тогава и ще ти отворя — извикал Али.
    Зураик казал:
    — Спусни кошницата и я издърпай!
    Али спуснал кошницата, а Зураик сложил кесията в нея. Така шмекерът Али се докопал до златото, упоил детето и събудил жената. Веднага след това се спуснал от същото място, от което бил дошъл, навън на улицата и побягнал към казармата, влязъл при своите другари и им показал кесията, та и детето на Зураик. Другарите му го похвалили, а той ги почерпил със сладките и те си хапнали от тях. А на Шуман Али рекъл:
    — Това момченце е синът на Зураик, скрий го при тебе!
    Шуман взел детето и го скрил, докарал едно агне, заклал го и го дал на управителя; управителят опекъл цялото агне, увил го в един покров и го проснал като мъртвец.
    През това време Зураик стоял пред вратата на дома си; почакал, почакал и заблъскал с все сили.
    Тогава жена му извикала:
    — Донесе ли кесията?
    А той й отвърнал:
    — Не я ли изтегли с кошницата, която ми спусна?
    Тогава тя извикала:
    — Никаква кошница не съм ти спускала, никаква кесия не съм виждала и нищо не съм получавала.
    — Кълна се в аллаха — рекъл Зураик, — тоя шмекер ме е изпреварил и пак ми взе кесията.
    После той се разтърсил из къщи, видял, че сладките са задигнати и че сина му го няма. Извикал:
    — Горко ни, детето го няма!
    А жена му се заудряла по гърдите и завикала:
    — И ти, и аз отиваме при везира! Никой друг не е убил сина ми освен тоя подъл измамник, който ти е скроил всички хитрини, и всичко това стана само заради тебе!
    Зураик казал:
    — Аз сам ще го пипна.
    И Зураик си вързал кърпата на мира на врата, отишъл в казармата на Ахмед ед-Данаф и почукал на вратата. След като управителят му отворил, той влязъл при стражите. Тогава Шуман го попитал:
    — Какво те води при нас?
    Зураик отвърнал:
    — Застъпете се за мене пред Али Каиреца да ми върне детето! Оставям му кесията със златото.
    Шуман възкликнал:
    — Нека аллах те възнагради, о, Али! Защо не си ми казал, че това е твоят син?
    — Какво се случи с него? — попитал Зураик, а Шуман отговорил:
    — Дадохме му да хапне грозде, детето се задави от едно зърно и умря. Ето го лежи там.
    Зураик извикал:
    — Горко ми, моето дете! Какво ще кажа сега на майка му? — После той открил покрова и видял, че вътре има загърнато печено агне, и рекъл: — Ти се шегуваш с мен, Али!
    Тогава му донесли детето, а Ахмед ед-Данаф рекъл:
    — Ти беше закачил кесията нависоко и беше казал: който е хитър, нека я вземе и ако се намери такъв хитрец — нека я запази за себе си. Сега кесията се пада вече на Али Каиреца.
    — Подарявам му я — отвърнал Зураик, а Али Зайбак ел-Мисри казал:
    — Вземи я заради племенницата си Зайнаб!
    И когато Зураик рекъл:
    — Вземам я! — момците извикали:
    — Ние искаме ти да дадеш Зайнаб за жена на Али Каиреца!
    Зураик обаче възразил:
    — Аз нямам власт над нея и това може да се постигне само чрез добро!
    После той си взел детето и кесията, а Шуман го попитал:
    — Приемаш ли сватовството с нас?
    Той отвърнал:
    — Приемам да я сватосам за онзи, който може да заплати зестрата за нея.
    — И каква е тая зестра? — попитал Хасан, а Зураик отвърнал:
    — Тя се е заклела, че никой друг няма да почива на гърдите й освен онзи, който й донесе дрехите на Камар, дъщерята на Азра Евреина, а също така и короната, колана и златните й пантофки.
    Тогава Али извикал:
    — Ако не й донеса тази вечер дрехите, няма да имам повече право да се сватосам за нея!
    Зураик обаче рекъл:
    — О, Али, ти ще си намериш смъртта, ако се опиташ да изиграеш някаква хитрост на Камар.
    — Че защо пък? — попитал Али, а другарите му разказали:
    — Азра Евреина е много хитър и зъл магьосник, защото духовете са негови слуги; той си е построил дворец пред вратите на града със стени от златни и от сребърни тухли. Дворецът му става видим за хората само докато Азра е вътре; излезе ли той, дворецът става невидим. Той има една дъщеря на име Камар; донесъл й роклята от някаква съкровищница. Той слага роклята върху едно златно блюдо, отваря прозорците на двореца си и вика навън: „Къде са хитреците на Египет, шмекерите от Ирак, майстор-шегаджиите от персийската страна? Успее ли някой да вземе тази рокля, тя ще бъде негова“. Всички другари се опитваха да я вземат, но никой не успя да я открадне и Азра превръща всички в маймуни и магарета.
    Въпреки това Али рекъл:
    — Аз трябва да я измъкна от двореца, а Зайнаб, дъщерята на хитрата Далила, трябва да бъде показана в тази рокля на сватбата си.
    Като казал това, Али ел-Мисри отишъл в дюкяна на евреина и видял там един мъж, строг и суров; в дюкяна имало везни, грамове, злато, сребро и много чекмеджета, а също и едно магаре.
    По едно време евреинът станал, затворил дюкяна, прибрал златото и среброто в две кесии, които пъхнал в дисаги, и ги натоварил на магарето. После го яхнал и го подкарал, докато стигнал до стените на града. Али Каиреца вървял подире му, без онзи да го забележи. После евреинът взел малко прах от една кесия, която извадил от джоба си, произнесъл някакви заклинания над праха и го разпилял във въздуха. В същия миг пред очите на шмекера Али израснал един дворец, който нямал равен на себе си. После магарето се изкачило заедно с евреина по стълбите, защото то било дух, който евреинът бил направил свой слуга. Евреинът взел дисагите от гърба на магарето и то се отдалечило и изчезнало. После евреинът се разположил в своя дворец, а Али го наблюдавал какво прави. Евреинът извадил една златна тръба, окачил на нея едно златно блюдо със златни синджири и поставил роклята вътре. Али, който стоял зад вратата, видял всичко, а евреинът тутакси се развикал:
    — Къде са хитреците на Египет, шмекерите от Ирак, майстор-шегаджиите от персийската страна? Който успее да вземе тази рокля чрез хитрост, тя ще бъде негова.
    След това той изрекъл пак някакви заклинания и пред него се появила маса отрупана с ястия, и той се нахранил, а масате се вдигнала от само себе си и изчезнала. Евреинът отново произнесъл някакви тайнствени думи и се появила друга маса с вина и той пил до насита.
    А Али си рекъл:
    „Ще можеш да вземеш роклята само ако той се напие.“
    Затова се промъкнал откъм гърба на магьосника до него и замахнал със стоманения си меч. Евреинът обаче се извърнал и омагьосал ръката, като казал:
    — Спри се с меча!
    И ръката на Али останала във въздуха заедно с меча. Али протегнал лявата си ръка, ала и тя останала в същата поза във въздуха. По същия начин се вцепенил и десният му крак така че той вече стоял само на един крак. След това евреинът го освободил от магията и Али ел-Мисри отново станал същият, какъвто бил преди това. Тогава евреинът хвърлил пясък върху една тава и разбрал, че човекът се нарича Али Зайбак ел-Мисри. Обърнал се към него и му заговорил:
    — Ела насам! Кой си ти и с какво се занимаваш?
    Шмекерът отвърнал:
    — Аз съм Али Каиреца, един от момците на Ахмед ед-Данаф. Поисках да се сватосам за Зайнаб, дъщерята на хитрата Далила, но ми казаха, че ще трябва да заплатя зестрата й чрез роклята на твоята дъщеря. Затова дай ми роклята, ако ти е мил животът, и приеми мюсюлманската вяра.
    — Само след твоята смърт! — отвърнал магьосникът. — Мнозина вече са се опитвали да ми изиграят някоя шега, за да вземат роклята, ала никой не е успял досега да ми я открадне. Ако искаш да ти дам един добър съвет, гледай да спасиш себе си! Те са поискали от теб роклята само за да те пратят на явна смърт. И ако аз не бях видял веднага, че твоят късмет е по-голям от моя, щях да ти отрежа главата.
    Али се зарадвал, че неговият късмет е по-голям от късмета на евреина, както той сам заявил, затова рекъл:
    — Няма друг изход, аз трябва да взема роклята, а ти трябва да станеш мюсюлманин!
    — И това ли е твоето непоклатимо желание? — попитал евреинът, а Али отвърнал:
    — Точно така.
    Тогава магьосникът взел една купичка, пълна с вода, произнесъл над нея някакви заклинателни думи и казал на Али:
    — Напусни човешкия си образ и приеми образа на магаре! — и в същото време го напръскал с омагьосаната вода.
    Али веднага се превърнал в магаре с копита и дълги уши и започнал да реве „иа“. А евреинът нарисувал около него един кръг, на чието място се издигнала стена. После евреинът се отдал на пиянство чак до сутринта. Тогава рекъл на Али:
    — Днес ще яздя тебе и ще оставя на мира своето добиче!
    Прибрал роклята и блюдото, и тръбата със синджирите в шкафа, излязъл от къщата, произнесъл заклинателните си думи над Али и той веднага започнал да му се подчинява. Евреинът сложил дисагите на гърба му и го яхнал. А през това време къщата станала невидима; яздейки, евреинът стигнал пред своя дюкян и слязъл от магарето. Изсипал кесията със златото и кесията със среброто в чекмеджетата пред себе си. А Али си останал магаре, ала чувал и разбирал всичко, само дето не можел да говори. Тогава неочаквано покрай дюкяна минал един млад търговец, срещу когото съдбата била проявила голяма жестокост и сега той трябвало да се задоволява със скромния занаят на водоносец. Търговецът бил взел гривните на жена си и ги донесъл на евреина, като му казал:
    — Колко ще ми дадеш за тези гривни, та да мога да си купя срещу тях едно магаре!
    — Какво ще пренасяш с него? — попитал евреинът, а търговецът отвърнал:
    — Майсторе, ще пренасям с него вода от реката и така ще си изкарвам прехраната.
    Тогава евреинът рекъл:
    — Вземи моето магаре ей там!
    Така търговецът му продал гривните и получил в замяна магарето и остатъка от пари, които евреинът му изплатил. После той подкарал омагьосания Али ел-Мисри към своя дом, ала Али си рекъл:
    „Ако мулетарят те натовари със самар и с мехове за вода и отива по десет пъти на ден с тебе до реката, това ще те съсипе и ти ще умреш“.
    Затова, щом жената на водоносеца пристъпила към него и му хвърлила храна, той я блъснал с главата си така, че тя паднала по гръб; после скочил върху нея, започнал да тика главата й с муцуната си напред и увесил онова, с което го бил дарил баща му. Тя изкрещяла високо, съседите й се притекли на помощ, започнали да бият магарето и го отблъснали от гърдите й. В това време мъжът й, който искал да стане водоносач, се върнал у дома и тя извикала насреща му:
    — Или се разведи с мене, или върни магарето на предишния му господар!
    — Какво се е случило? — попитал той, а тя отвърнала:
    — Това е дявол в магарешки образ; той се нахвърли върху мен и ако съседите не го бяха откъснали от гърдите ми, щеше да ме посрами*.
    [* Дяволът във вид на магаре напомня за староегипетските митове, но и при арабите магарето се явява понякога като омагьосано животно.]
    Мъжът повел магарето и го върнал на евреина, онзи попитал:
    — Защо връщаш магарето?
    Човекът отвърнал:
    — Защото искало да опозори жена ми.
    Тогава евреинът му върнал парите и човекът си отишъл. А Азра се обърнал към Али и рекъл:
    — Значи, нещастнико, ти си решил да се измъкнеш чрез хитрости, та човекът да те върне? Но щом ти е приятно да бъдеш магаре, аз ще те направя за посмешище на мало и голямо.
    И той извел магарето, яхнал го и стигнал с него до стените на града. Там извадил пак праха от джоба си, произнесъл заклинанието си над него и го разпръснал из въздуха и дворецът веднага станал видим. Двамата се изкачили по стълбата евреинът снел дисагите от гърба на магарето и извадил двете кесии със златото и със среброто; после взел тръбата, окачил на нея блюдото с роклята и извикал, както правел всеки ден:
    — Къде са хитреците от всички страни? Кой може да открадне тази рокля?
    И както предишния ден, произнесъл някакви заклинателни думи; веднага пред него се появила маса с ястия и той се нахранил. После пак направил магия и пред него застанала маса с вина и той започнал да гуляе. Накрая взел една купа с вода, произнесъл заклинанията над нея, напръскал магарето с водата и казал:
    — Излез от сегашния си образ и приеми предишния си вид!
    Така Али отново станал човек, какъвто бил преди. Тогава евреинът му казал:
    — О, Али, чуй един добър съвет и нека ти стига нещастието, което вече ти причиних! Не ти трябва да се жениш за Зайнаб и да крадеш роклята на дъщеря ми; защото то никак няма да ти бъде лесно. Откажи се от страстта, така ще бъде по-добре за тебе! Инак ще те превърна в мечка или в маймуна, или ще те дам на някой дух да те хвърли зад планината Каф.
    Ала Али отвърнал:
    — О, Азра, аз се заклех, че ще взема роклята и трябва да я взема. А ти трябва да станеш мюсюлманин, иначе аз ще те убия!
    — О, Али — рекъл тогава евреинът, — ти си като орех, не го ли счупиш, не можеш да го изядеш. — И той взел една купа с вода, произнесъл заклинания над нея и напръскал Али с водата, като казал:
    — Превърни се в мечка!
    И Али начаса се превърнал в мечка. После магьосникът му сложил една халка около врата, завързал му устата и го вързал с верига за един железен стълб; като седнал да яде, той му подхвърлял от време на време по една хапка и изливал върху него виното, което оставало в чашата му. Когато се развиделило, евреинът станал, прибрал блюдото и роклята и накарал с ново заклинание мечката да го последва в дюкяна му. Там той седнал, изсипал златото и среброто в чекмеджето и завързал за стената веригата, която се проточвала от халката на врата на мечката. Али чувал и разбирал всичко, ала не можел да говори. В дюкяна влязъл един търговец и рекъл на евреина:
    — Майсторе, искаш ли да ми продадеш тази мечка? Аз имам жена, която е дъщеря на моя чичо, и някой й предписал да хапне месо и да се маже с меча мас.
    Евреинът си казал доволен:
    „Ще го продам, та този човек да го заколи и да мирясаме от него!“
    А Али си рекъл в душата:
    „Боже мой, този проклетник иска да ме заколи! Ала спасението на всеки от нас е в ръцете на аллаха.“ Тогава евреинът отговорил гласно:
    — Вземи мечката подарък от мене!
    И търговецът повел мечката, отишъл с нея при един колач и му рекъл:
    — Вземи си ножовете и ела с мен!
    Колачът си взел ножовете и отишъл заедно с него у дома му; пристъпил към мечката, завързал я здраво и започнал да си точи ножа, за да я заколи. А Али ел-Мисри, щом го видял да се приближава, се изскубнал от ръцете му и полетял високо между небето и земята. Летял така, докато се смъкнал в двореца на евреина.
    А ето как се случило това: след като подарил мечката на търговеца, евреинът се върнал в двореца си. Там дъщеря му го попитала и той й разказал всичко, което се случило. Тогава тя го помолила:
    — Повикай някой дух и го попитай дали този, който търси да те измами, е наистина Али Каиреца или някой друг!
    Евреинът повикал чрез магиите си един дух и го попитал:
    — Този, който иска да ми изиграе тая дяволия, наистина ли е Али Каиреца, или е някакъв друг човек?
    Тогава духът грабнал мечката и я довел при евреина и рекъл:
    — Това е самият Али ел-Мисри. Колачът тъкмо го беше завързал и си точеше ножа, за да го заколи, когато аз го откъснах от ръцете му и го доведох тук при теб.
    А евреинът отново взел една паничка с юда, произнесъл заклинания над нея и напръскал с водата мечката, като казали:
    — Приеми отново човешкия си образ!
    И Али отново станал такъв, какъвто бил преди. А дъщерята на евреина — Камар, щом видяла какъв хубав момък е той, усетила, че сърцето й се изпълва с любов към него, а и неговото сърце се изпълнило с любов към нея. И тя му казала:
    — Нещастнико, защо искаш да откраднеш роклята ми и принуждаваш баща ми да се отнася така към тебе?
    А той й отвърнал:
    — Дадох клетва да я отнеса на Зайнаб Шмекерката, за да се оженя за нея.
    А Камар продължила:
    — И други преди теб са се опитвали да надхитрят баща ми, за да вземат моята рокля, ала никой не е успял досега. — И тя добавила: — Затова откажи се от това свое силно желание!
    А той отново настоял:
    — Аз трябва да взема роклята, а твоят баща трябва да стане мюсюлманин, иначе ще го убия.
    Тогава бащата рекъл на Камар:
    — Погледни този нещастник, дъще моя, виж го как си търси смъртта! — А на Али той рекъл: — Сега ще те превърна в куче!
    После той взел една паничка, върху която били гравирани магьосническите формули и която била пълна с вода, изрекъл заклинанията си над водата и напръскал с нея Али, като рекъл:
    — Превърни се в куче!
    И шмекерът начаса се превърнал в куче. А евреинът и дъщеря му седнали да ядат и пият до сутринта. После той прибрал отново блюдото и роклята, яхнал магарето си и внушил на кучето да го следва. Всички кучета по пътя започнали да лаят по него, ала когато минавали край дюкяна на един вехтошар, човекът станал и разгонил кучетата от Али; тогава той легнал от благодарност в краката му. Евреинът се извръщал няколко пъти назад към него, ала не го видял. Скоро след това вехтошарят прибрал всичко в дюкяна и си отишъл у дома, а кучето тръгнало подире му. Ала когато вехтошарят влязъл у дома си, дъщеря му погледнала към него и щом забелязала кучето, прикрила лицето си с ръце и казала:
    — Татенце, водиш чужд мъж и влизаш заедно с него при мене?
    — Мила дъще — отвърнал той, — та това е куче!
    Ала тя продължила:
    — Това е Али Каиреца, когото евреинът е омагьосал — и тя се обърнала към кучето и го попитала: — Ти не си ли Али Каиреца?
    И кучето й дало знак с глава, който означавал „да“. Тогава баща й попитал:
    — Че защо го е омагьосал евреинът?
    А тя отвърнала:
    — Заради роклята на дъщеря си Камар, ала аз мога да го освободя от магията.
    — Ако това ще бъде за добро — рекъл вехтошарят, — тогава направи го.
    — Ако той се съгласи да се ожени за мен — рекла дъщерята, — аз ще го освободя от магията.
    Кучето веднага кимнало утвърдително с глава. Девойката взела едно блюдо, върху което били гравирани заклинателни писмена, и изрекла някакви тайнствени слова над него. В този миг обаче се разнесъл силен вик и девойката изпуснала съда. Обърнала се назад и видяла, че робинята на баща й била извикала, а робинята й рекла:
    — Господарке, нима такава беше нашата уговорка с тебе? Аз единствено съм те научила на това изкуство и ти ми обеща, че няма да вършиш нищо, без да поискаш моя съвет; обеща също, че който се омъжи за теб, ще се омъжи и за мен и ще принадлежи едната нощ на мене, а другата на тебе.
    — Така беше — отвърнала дъщерята на вехтошаря.
    А стопанинът, като чул думите на робинята си, попитал своята дъщеря:
    — А кой е научил на това изкуство робинята?
    — Мили татко — отвърнала дъщерята, — тя научи мен, а ти попитай нея кой я е научил!
    Тогава той попитал робинята и тя му казала:
    — Знай, о, господарю мой, че когато живеех при евреина Азра, аз винаги го подслушвах, щом почнеше да прави магии. А когато той отиваше в дюкяна си, аз разгръщах магьосническите му книги и ги четях, докато изучих науката за духовете. Един ден той се беше напил и искаше да ме вземе при себе си в своето ложе; ала аз отказах и му рекох: „Няма да ти позволя да сториш това нещо с мен, освен ако се съгласиш да станеш мюсюлманин“. Той отказа и тогава аз му рекох: „Да вървим на пазара на султана*!“ Така той ме продаде на тебе и аз дойдох в твоя дом; тук научих дъщеря ти на това изкуство, ала поставих условие, че тя не бива да върши никаква магия без моя съвет, а който се омъжи за нея, той ще трябва да се омъжи и за мене и да принадлежи една нощ на мене, една нощ на нея.
    [* Тя можела да изиска от него да я продаде другиму, задето той като неверник си е позволил да се опита да прелъсти една мюсюлманка. — Б.пр.]
    След това робинята взела една паничка с вода, произнесла над нея заклинателни думи и напръскала кучето с водата, като рекла:
    — Приеми отново човешкия си образ!
    Тогава той отново станат човек, какъвто бил преди. Вехтошарят го поздравил и го попитал защо са го омагьосали и Али му разказал всичко, което му се било случило. А вехтошарят му рекъл:
    — Не ти ли стигат моята дъщеря и робинята ми?
    Али обаче отвърнал:
    — Трябва да имам и Зайнаб.
    В това време неочаквано се почукало на вратата. Робинята извикала:
    — Кой е там? Нечий глас отвърнал:
    — Камар, дъщерята на евреина! При вас ли е Али Каиреца?
    Дъщерята на вехтошаря рекла:
    — О, юдейска щерко! Ако той е при нас, какво искаш да правиш с него? Иди, робиньо, и й отвори вратата.
    Робинята отворила вратата и Камар влязла вътре, а Али, щом я забелязал и тя го погледнала, възкликнал:
    — Какво те доведе тук, кучешка щерко?
    Тогава тя казала:
    — Кълна се, че няма друг бог освен аллах, и твърдя, че Мохамед е пратеникът на аллаха. — Така тя станала мюсюлманка. После попитала Али: — Според вярата на исляма мъжете ли дават откуп за жените, или жените носят зестра на мъжете?
    Той отвърнал:
    — Мъжете дават откуп за жените.
    — Тогава — продължила тя — аз давам сама откупа за себе си от твое име, а именно — роклята, тръбата, синджирите и главата на баща си, който беше твой враг и враг на аллаха. — При тези думи тя хвърлила главата на баща си пред краката му повторила: — Това е главата на баща ми, който беше твой враг и враг на аллаха.
    А причината, поради която тя убила баща си, била следната: когато той омагьосал Али на куче, на нея й се присънил някакъв образ, който й казал: „Приеми исляма!“ Тогава тя приела ислямската вяра и когато се събудила на другата заран, предложила и на баща си да стане мюсюлманин, той обаче отказал. И тъй като той не бил съгласен да приеме ислямската вяра, тя го упоила с бендж и го убила.
    Али взел нещата, които Камар била донесла, и казал на вехтошаря:
    — Утре ще се срещнем с тебе при халифа, за да се оженя за твоята дъщеря и за робинята ти.
    И той си излязъл, окрилен от радост, и се запътил с вещите към казармата на Ахмед. По пътя срещнал един сладкар, който плеснал с ръце и възкликнал:
    — Няма власт и няма никаква друга сила освен аллах всевишния и всемогъщия! Стремежите на хората станаха греховни и всичко се върши само с измама. Моля те, в името на аллаха, опитай този сладкиш!
    Али взел едно парченце и го изял, ала в сладкиша имало бендж. Така сладкарят го упоил, съблякъл му дрехите, взел тръбата и синджирите и ги прибрал в сандъка си за сладките: после вдигнал сандъка на гръб, грабнал и подноса и си тръгнал. Скоро след това той срещнал един кадия, който му извикал:
    — Ела насам, сладкарю!
    Той пристъпил към човека, разтворил подставката си, сложил подноса отгоре и попитал:
    — Какво обичаш?
    Кадията отвърнал:
    — Искам локум и захаросани бадеми! — Той взел по малко от двете в ръката си и рекъл:
    — Този локум и тези захаросани бадеми не са приготвени както трябва. — И той извадил малко локум от джоба на дрехата си и рекъл на сладкаря: — Виж колко добре е приготвен този локум, хапни от него и направи и ти същия!
    Сладкарят взел и хапнал, ала вътре имало бендж и той веднага се упоил. Тогава кадията взел подставката и сандъчето с роклята и другите неща. Напъхал сладкаря в сандъка, нарамил всичко и се отправил към казармата, където живеел Ахмед ед-Данаф.
    А кадията всъщност бил Хасан Шуман. И ето как протекло всичко, когато Али се заклел, че на всяко цена ще вземе роклята и тръгнал, за да я открадне, другарите му не чули нищо повече за него. Тогава Ахмед ед-Данаф рекъл:
    — Мъже, вървете и търсете своя брат Али ел-Мисри!
    Всички тръгнали начаса да търсят Али из града. Самият Хасан Шуман тръгнал преоблечен като кадия и когато срещнал сладкаря, познал в него Ахмед ел-Лакит; упоил го, после го вдигнал заедно със златната рокля и го донесъл в казармата. А през това време четиридесетимата мъже обикаляли да търсят Али из улиците на града; Али Китф ел-Джамал се отделил от другарите си и когато видял на едно място, че се събира тълпа хора, отишъл да види какво става там. И видял Али Каиреца, който лежал упоен сред насъбралите се, и го събудил от упойката. Когато Каиреца се събудил, той огледал хората, които се били насъбрали наоколо му, а Китф ел-Джамал му извикал:
    — Ела отново на себе си!
    — Къде съм? — попитал Каиреца, а Али Китф ел-Джамал и другите хора му рекли:
    — Намерихме те тук да лежиш упоен, ала никой от нас не знае кой те е упоил.
    А той им рекъл:
    — Упои ме един сладкар и ми открадна всичко. Но къде е отишъл той?
    Отговорили му:
    — Никого не сме виждали, ела да вървим в казармата.
    И те тръгнали към казармата, влезли вътре и намерили там Ахмед ед-Данаф. Той ги поздравил и веднага попитал:
    — Казвай, Али, донесе ли роклята?
    — Носех я — отвърнал Али, — носех и други неща, та дори и главата на евреина. Но по пътя ме срещна един сладкар; той ме упои и ми е задигнал всичко. — И той разказал всичко, което му се случило, и добавил: — Само да видя отново сладкаря, добре ще го накажа за това!
    Тогава от една стая се показал неочаквано Хасан Шуман и попитал:
    — Донесе ли нещата, Али?
    А Каиреца рекъл и на него:
    — Носех ги, носех и главата на евреина. Но по пътя ме срещна един сладкар и ме упои и ми открадна и роклята, и другите неща. Не го знам къде е отишъл; ако го знам къде е, ще му дам да разбере. Дали ти не знаеш къде е изчезнал той?
    — Знам го къде е — отвърнал Хасан, отворил стаята и му показал упоения сладкар.
    После събудили сладкаря от упойката и когато той отворил очи, видял пред себе си Али Каиреца и Ахмед ед-Данаф и четиридесетимата мъже. Той скочил и извикал:
    — Къде съм? Кой ме е отвлякъл?
    Хасан Шуман рекъл:
    — Аз те отвлякох!
    А Али ел-Мисри рекъл:
    — Негоднико, на мен ли ще ми правиш такива шеги? — и понечил да го убие.
    Хасан Шуман обаче извикал:
    — Не посягай! Сега той е твой роднина.
    — Мой роднина ли, от къде на къде? — попитал Али, а Хасан продължил:
    — Това е Ахмед ел-Лакит, синът на сестрата на Зайнаб.
    Тогава Али рекъл:
    — Защо направи това, Лакит?
    Онзи отвърнал:
    — Баба ми, хитрата Далила, ми заповяда да го сторя, и то само защото Зураик, търговецът на риба, дошъл при нея и й казал: „Али от Кайро е шмекер, и то голям; той сигурно ще убие евреина и ще донесе роклята“. Тогава тя пратила да ме повикат и ми каза: „Ахмед, познаваш ли Али Каиреца?“ — „Да — рекох аз, — познавам го, нали аз му посочих пътя до казармата на Ахмед ед-Данаф.“ А тя ми рече: „Върви, хвърли мрежата си и когато той дойде с нещата, които носи, скрой му някоя шега и му задигни всичко!“ Тогава аз тръгнах да обикалям улиците на града, докато срещнах един сладкар; дадох му десет динара, срещу които той ми отстъпи дрехите си, сладкишите и таблата, и после се случи онова, което се случи.
    Тогава Али ел-Мисри казал на Ахмед ел-Лакит:
    — Върви при баба си и при Зураик, търговеца на риба, и съобщи и на двамата, че аз съм донесъл нещата и главата на евреина. Кажи им още: „Утре ще се срещнете с него в Държавния съвет при халифа; там той ще ви даде и откупа за Зайнаб“.
    А Ахмед ед-Данаф много се зарадвал на всичко това и рекъл:
    — Това, дето си изучил, няма да иде напразно, о, Али!
    И когато настанало утрото, Али Каиреца взел роклята и блюдото, и тръбата, и златната верижка, и главата на евреина Азра, която набучил на едно копие; отправил се с всичко това към Държавния съвет заедно със своя чичо Ахмед и другарите си. Там те целунали пода пред краката на своя владетел. Халифът ги погледнал и съзрял сред тях един момък, когото никой мъж не превъзхождал по смелост; той попитал хората за него и Ахмед ед-Данаф отговорил:
    — О, повелителю на правоверните, това е Али Зайбак ел-Мисри, главатарят на нашите другари в Кайро; той е първият от моите момци.
    Халифът погледнал момъка и го обикнал, защото видял, че смелост блестяла в погледа му и говорела в негова полза, а не в негова вреда. Тогава Али хвърлил главата на евреина в краката на владетеля и рекъл:
    — Всички твои врагове ще ги сполети същото, както този, о, повелителю на правоверните.
    — Чия глава е тази? — попитал халифът, а Али отвърнал:
    — Това е главата на евреина Азра!
    И когато халифът попитал по-нататък:
    — И кой го уби? — Али Каиреца му разказал всичко, което му се било случило, от начало до край.
    Тогава халифът рекъл:
    — Аз не можех да си представя, че ти ще успееш да го убиеш, защото той беше магьосник.
    — О, повелителю на правоверните — рекъл Али, — аллах ми даде сили, за да го убия.
    Тогава халифът изпратил валията в двореца на евреина и той видял там обезглавения труп на Азра. Сложили трупа в един сандък и го отнесли на халифа, а той дал заповед да го изгорят. Тогава Камар, дъщерята на евреина, пристъпила напред, целунала пода пред халифа и му съобщила, че тя е дъщерята на евреина Азра и че е приела вярата на исляма. После тя отново потвърдила преминаването си към новата вяра пред престола на повелителя на правоверните и добавила:
    — Бъди мой застъпник пред шмекера Али Зайбак от Кайро, за да ме сватосаш за него! — и в същото време тя помолила халифа да й бъде настойник, когато тя се ожени за Али.
    Тогава халифът подарил на Каиреца двореца на евреина, заедно с всичко, което се намирало вътре, и му рекъл:
    — Кажи с какво би желал да те възнаградя!
    А Али отвърнал:
    — Моля те да ми разрешиш да стоя на твоя килим и да се храня на твоята софра.
    — Кажи, Али — продължил халифът, — ти имаш ли свои момчета?
    — Имам четиридесет момци — отвърнал Али, ала те са в Кайро.
    Тогава халифът заповядал:
    — Изпрати да ги повикат и да дойдат от Кайро тук! — И добавил: — О, Али, а имаш ли си казарма?
    — Нямам — отвърнал шмекерът.
    Тогава Хасан Шуман рекъл:
    — Аз ще му подаря моята казарма с всичко, което има в нея, о, повелителю на правоверните.
    Халифът обаче рекъл:
    — О, Хасан, твоята казарма ще си остане твоя! — и заповядал на началника на царската хазна да даде на главния майстор-строител десет хиляди динара, за да издигне казарма с четири отделения и четиридесет стаи за момците му. След това халифът попитал:
    — О, Али, имаш ли още някакво желание, което ние бихме могли да заповядаме да се изпълни?
    — О, най-велики царю на нашето време — отвърнал Каиреца, — бих желал ти да бъдеш мой застъпник пред хитрата Далила, за да ме ожени за своята дъщеря Зайнаб и да приеме роклята на дъщерята на евреина и другите й вещи като сватбен откуп.
    Далила приела сватовството на халифа, поела блюдото, роклята, тръбата и златните синджири. После написали брачния договор за женитбата на Зайнаб с Али, а също така и с дъщерята на вехтошаря, и с робинята, и с Камар, дъщерята на евреина. Освен това халифът му определил заплата, отредил му място на софрата си и на обед, и на вечеря, като добавил и приходи, пари за храна на конете и други подаръци. После Али Каиреца започнал да подготвя сватбеното си празненство и приготовленията продължили цели тридесет дни. Изпратил писмо и до своите хора в Кайро, в което им писал какви почести му бил оказал халифът, и добавил: „Вие непременно ще трябва да дойдете, за да участвувате в сватбеното ми празненство, защото аз се сгодих с четири девойки“.
    Не минало много време и неговите четиридесет другари пристигнали и присъствували на тържеството. Той ги настанил да живеят в неговата казарма и ги отрупал с почести; после ги отвел пред халифа, който им раздал почетни одежди. А прислужничките показали булката Зайнаб в роклята на Камар, за да я види Али ел-Мисри; и той отпразнувал сватбата си с нея и видял, че тя била девствена като непокътната перла и като необяздена кобилка. След това той се оженил и за трите други девойки, и те също били съвършени по красота и прелест.
    Случило се по-късно така, че една нощ Али Каиреца стоял на стража пред двореца на халифа, тогава халифът го заговорил:
    — Аз бих желал, о, Али, да ми разкажеш своите преживелици от начало до край.
    И Али му разказал всичките си премеждия с хитрата Далила, с шмекерката Зайнаб и с търговеца на риба Зураик. Тогава халифът заповядал да се запише всичко това и да се прибере книгата със записа в царската хазна. И всичко, което бил преживял Али, било записано, а книгата била прибрана при другите записи, разказващи за живота на най-добрите сред хората. Така те живели щастливо и сред радости, докато при тях дошъл онзи, който кара радостите да замлъкват и прекъсва връзките между близките. Обаче аллах, преславният и всевишният, знае всичко най-добре.