Попитаха го какво е времето... Той стана от стола, пресегна се към най-горният рафт на библиотеката, взе един пясъчен часовник, обърна го, сложи го на масата и каза „Това е времето”...
Най-страшната метафора, която някога съм виждал. Бях поразен, ами ДА това е времето, ето как може да видиш времето, нещо повече да наблюдаваш как изтича времето ти... Песъчинка по песъчинка виждаш как времето тече. При тази гледка не може да не се замислиш за времето. За времето ти на този свят, за това какво правиш с времето си, защото то е крайно, макар съзнанието ти на моменти да забравя тази подробност.
Наблюдавах как бавно пясъка се стичаше през тесния отвор между двете стъклени сфери. Процеждаше се от едната и се натрупваше в другата, бавно, но безвъзвратно. Сякаш крещи „Нямаш време”, „Времето ти изтича”. Дори да обърнеш часовника, пак не спираш времето, то продължава да си тече.
Никой от нас не знае колко голям е часовника на живота му, но знаем, че в мига в който сме се родили, той се обърнал и бавно и сигурно изпълва празната половина, до мига, в който се напълни...
Да, времето ни ще тече и ще пълни празната половина на часовника, но само от нас зависи с какво ще изпълним течащото време, дали само ще гледаме безпристрастно как изтича то, или ще предадем смисъл на всяка песъчинка.
Ако все още не си разбрал, не си усетил силата на тази метафора, спри да четеш, излез, поразходи се, отбий се до близкия суверенен магазин, купи си пясъчен часовник, прибери се в къщи, извади часовника, сложи го на масата и го погледай...
Сега вече усети нали?! 
