понеделник, 30 януари 2012 г.

100 години номиниция за Нобелова награда

Преди 100 години, на днешната дата поетът и писателят ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ е номиниран за НОБЕЛОВА награда за Литература...

Пенчо Славейков е български поет. Един от дейците на кръга "Мисъл", наред с д-р Кръстьо Кръстев, Петко Тодоров и Пейо Яворов. Роден на 27 април 1866 г. в Трявна. Син на поета-общественик Петко Славейков.
Следвал Философия в Лайпциг. Първата му книга - "Момини сълзи" е създадена под влияние на Хайне. През 1892 г. в сп. "Мисъл" се появяват първите редакции на поемите "Cis moll", "Сърце на сърцата", "Успокоения", "Фрина". Следват публикации на поемите "Ралица", "Бойко", "Неразделни", първите глави на епопеята "Кървава песен", много от миниатюрите в "Сън за щастие". През 1896 г. излизат сборникът "Епически песни" и стихосбирката "Сън за щастие".
От 1898 г. Славейков става близък помощник на д-р Кръстьо Кръстев в редактирането на сп. "Мисъл" и е в центъра на литературния кръг "Мисъл". Поддиректор (1901-1909) и директор (1909-1911) на Народната библиотека, директор на Народния театър (1908-1909). През 1911 г. е командирован в Цариград, Атина, Неапол, Рим, за да се запознае с развитието на библиотечното дело. След завръщането си завършва ч. 2 на "Кървава песен" и подготвя антологията "Немски поети". На 10 юли 1911 г. министърът на просвещението Стефан Бобчев го уволнява от поста директор на Народната библиотека и го назначава уредник на училищния музей при Министерството на народното просвещение. Славейков не заема длъжността и заминава за чужбина.
През ноември пристига в Италия. Установява се в малкото курортното градче Брунате, където умира на 28 май 1912 г.

Дни минаха и много мина с тях.

Тъй както свива модрия седянко

цветец, когато слънцето залезе,

и тъй сърцето Ралица се сви,

прибрало спомен скъп за ясни дни...

Живей сиротно с своето сираче

живот неволен тя сега. Радей

по чужди къщи, бъхти се весден,

и прязнощ я над хурката заваря.

Но в ваклите очи на свойта рожба,

когато се тя вгледа и познай

в тях Ива - до сърце си го притисне,

и пак оная хубава усмивка

на устните й цъфва, от живота

ненадломена - с несломено сърце.
Из поемата "Ралица"