четвъртък, 20 октомври 2011 г.

Славеят


В Китай, както знаете, императорът е китаец и всички около него са също китайци. Тая история се случи преди много години и тъкмо затова заслужава да се чуе, докато още не е забравена.

Палатът на императора беше най-хубавият палат в света. Той бе направен цял от най-скъп порцелан, но толкова тънък, че опасно беше дори да се докоснеш до него. В градината растяха най-чудни цветя и към най-хубавите бяха привързани сребърни звънчета, които звъняха, за да привличат вниманието на минувачите. Да, в градината на императора всичко беше много умно измислено! Тя беше толкова голяма, че и сам градинарят не знаеше де и е краят. Като вървеше нататък из градината, човек можеше да стигне до една гъста гора с високи дървета и дълбоки езера. Гората се простираше до самото море. Големите кораби можеха да идват чак до дърветата, а на едно от тях, между клоните, си беше свил гнездо славей. Тоя славей пееше тъй хубаво, че дори и бедният угрижен рибар, който излизаше нощем за риба, се спираше да го слуша. „Господи, колко хубаво пее!“ — си казваше той. Но после, като си спомнеше за работата, рибарят отминаваше нататък и забравяше певеца, за да се захласне отново в песента му на следната нощ и да повтори пак същите думи: „Господи, колко хубаво пее!“

От всички краища на света пристигаха пътешественици в столицата на императора и се любуваха на града, на палата и на градината. Но чуеха ли песента на славея, те казваха: „Ето, туй е най-хубаво от всичко!“

И като се върнеха в къщи, пътешествениците разказваха всичко, що бяха видели. Учените пишеха книги за столицата, за палата и за градината на императора, но не забравяха да споменат и славея и дори да го поставят по-горе от всичко. Поетите пък съчиняваха прекрасни стихове за крилатия певец, който живееше в гората, на брега на синьото море.

Книгите обикаляха света и някои от тях стигнаха до самия император. Той седеше на златния си престол, четеше, четеше и кимаше всяка минута с глава, защото му беше приятно да чете похвали за столицата, за палата и за градината си. „Но славеят е най-хубав от всичко!“ — пишеше в книгите.

— Как? — рече императорът. — Славеят ли? Та аз не го и познавам! Възможно ли е в моята държава, и то в собствената ми градина, да живее такава чудна птица, а аз да не съм слушал нито веднъж досега за нея и да науча всичко туй от книгите?

И той извика при себе си своя пръв съветник. А съветникът беше толкова важен, че ако някой по-долен от него се осмеляваше да го заговори или да го запита за нещо, той отговаряше само: „Пф!“, което всъщност нищо не значеше.

— Разправят, че ние сме имали тук някаква чудна птица, наречена славей — каза императорът. — Дори нещо повече: хората я смятат за най-бележитата рядкост в моята държава. Защо никой досега не ми е казал това?

— Аз дори не съм слушал за нея! — отвърна първият съветник. — Тя не се е представяла нито веднъж в палата.

— Аз искам още тая вечер тя да дойде тук и да ми изпее нещо! — заповяда императорът. — Цял свят знае какво имам, само аз не зная!

— Аз дори не съм слушал за такава птица! — повтори първият съветник. — Но ще се помъча да я намеря.

Ала где да я търси? Съветникът обиколи всички стълби, зали и коридори, но никой от тия, които срещна, не беше слушал за славея. И съветникът се върна при императора и му каза, че всичко туй е навярно басня, измислена от съчинителите на книгите.

— Ваше величество! — каза той. — Не вярвайте това, което пишат в книгите! Всичко туй е измислица, черна магия!

— Но книгата, от която узнах за славея, ми е пратена от могъщия японски император и затова в нея не може да има лъжа. Аз искам да чуя славея. Той трябва да бъде тук още тая вечер! Аз ще му засвидетелствувам височайшето си благоволение. А ако той не дойде, тогава след вечерята всички придворни ще бъдат бити с пръчка по корема!

— Цинг-пе! — каза първият съветник и побягна отново по стълбите, по залите и коридорите. И заедно с него тичаха всички придворни, защото никой не искаше да бъде бит след вечеря. От всички страни се сипеха въпроси за чудната птица, която бе позната на цял свят, само не и на придворните.

Най-сетне те намериха едно малко бедно момиченце, което работеше в кухнята. То каза:

— Господи, как да не знаете славея? Та той пее тъй хубаво! Всяка вечер аз нося остатъците от императорската трапеза на моята бедна болна майка, която живее на брега на морето. Когато се връщам назад, аз сядам да си почина в гората и тогава слушам песента на славея. И от очите ми капят сълзи, а на душата ми става тъй радостно, сякаш моята майка ме целува.

— Дете — каза първият съветник, — аз ще ти дам постоянна работа в кухнята и ще ти позволя да гледаш как яде императорът, ако ти ни заведеш при славея, който е поканен тая вечер в палата.

И те всички тръгнаха към гората, където пееше обикновено славеят. Половината от придворните се запътиха нататък. Вървяха, вървяха — изведнъж се чу мучене на крава.

— О — извикаха придворните господа, — най-сетне намерихме славея! Каква голяма сила се крие в това малко същество! Но ние сякаш и друг път сме слушали песента му.

— Не, това е мучене на крава! — рече малкото момиче. — Ние сме още далеч от онова място.

В блатото закрякаха жаби.

— Чудесно! — извика придворният свещеник. — Сега го чувам и аз. Също като звънчетата в храма.

— Не, това са жаби! — каза момичето. — Но сега, струва ми се, ще чуем скоро и славея. И в тоя миг славеят наистина запя.

— Ето, туй е славеят! — извика момичето. — Слушайте, слушайте! Ето го и него самия! И то посочи малката сива птичка, която седеше на най-горното клонче.

— Възможно ли е това? — каза първият съветник. — Никога не съм си го представял такъв. Каква проста външност! Навярно той си е изменил цвета, след като е видял толкова много благородни господа.

— Славейче! — извика високо момичето. — Нашият всемилостив император желае да му попееш малко!

— С удоволствие! — отвърна слаеят и запя така, че всички се прехласнаха в песента му.

— Също като стъклено звънче! — рече първият съветник. — Вижте само как трепти това мъничко гърло. Чудно как не сме го чули по-рано. Той ще има голям успех в палата.

— Да изпея ли още нещо на императора? — запита славеят, като помисли, че пред него се намира самият император.

— Многоуважаемо славейче! — каза първият съветник. — Аз имам честта да ви поканя тая вечер на придворния празник. Вие ще имате случай да зарадвате негово императорско величество с вашето чудесно пеене.

— В гората се пее много по-добре! — отвърна славеят. — Но аз ще дойдас вас, щом тъй желае императорът.

В палата всичко вече бе приготвено за празника. По порцелановите стени и по пода блещукаха отраженията на хиляди златни фенерчета. Най-прекрасни цветя, украсени със звънчета, обкичваха коридорите. От тичането на придворните и от духането на вятъра всички звънчета звъняха тъй силно, че не можеше да се чуе никакъв човешки глас.

В средата на голямата зала, където седеше императорът, бе поставена златна пръчка за славея. Виждаха се всички придворни. Малкото момиче от кухнята също получи позволение да стои до вратата, защото то бе назначено вече за истинска придворна готвачка. Всички бяха облечени в най-хубавите си дрехи и не снемаха очи от малката сива птичка, на която императорът кимна милостиво с глава.

И славеят запя тъй хубаво, че в очите на императора блеснаха сълзи. Те закапаха по бузите му и тогава славеят запя още по-хубаво. Неговата песен проникваше в сърцето. Императорът беше толкова доволен, че поиска да подари на славея златния си пантоф, за да го носи на шията. Но славеят поблагодари и отказа.

— Аз видях сълзи в очите на императора! — рече той. — За мен това е най-голямата награда! Сълзите на императора имат чудна сила. Аз съм достатъчно възнаграден.

И неговият сладък гласец се разля отново.

— Ето най-голямото вълшебство! — извикаха придворните дами наоколо и сложиха в устата си вода, за да клокочи в гърлото им, когато приказват. Те мислеха, че по тоя начин ще заприличат на славея. Дори съветниците на императора заявиха, че са доволни, а това значеше много нещо, тъй като на тях най-мъчно можеше да се угоди. С една дума, славеят пожъна голям успех.

Решено бе да го оставят в палата. Дадоха му клетка, позволиха му да излиза два пъти през деня и веднъж през нощта. Дадоха му и дванайсет слуги, които го съпровождаха навсякъде и държеха по една копринена панделчица, вързана за крачето му. Можеше ли да има по-голяма наслада от такава разходка!

Целият град заговори за чудната птица и ако на улицата се срещнеха двамина познати, единият веднага казваше „сла“, а другият добавяше „вей“, след което и двамата въздъхваха и се разбираха напълно помежду си. Единайсет деца, които се родиха в това време, бяха кръстени с неговото име, макар че нито едно от тия деца нямаше хубав глас.

Веднъж на императора донесоха голям пакет с надпис: „Славей“.

— Ето още една нова книга за нашата чудна птица — рече императорът.

Но това не беше книга, а кутия, в която имаше един изкуствен славей, много приличен на истинския, само че цял обсипан с брилянти, рубини и сапфири. Щом го навиеха, той започваше да пее една от ония песни, които пееше истинският славей, и да повдига опашката си, блестяща от злато и сребро. На шията на птицата бе привързана лентичка с надпис: „Славеят на японския император не струва нищо пред славея на китайския император“.

— Чудесно! — извикаха всички и тоя, който бе донесъл изкуствената птица, получи незабавно титлата „императорски доставчик на славеи“.

— Сега нека попеят заедно! — заповяда императорът. — Това ще бъде славен дует! И двата славея запяха заедно. Но туй не беше много приятно, защото истинският славей пееше, както си знаеше, а изкуственият — както се въртеше пружината му.

— Той не е виновен за това — каза придворният капелмайстор. — Той спазва много добре такта и пее точно по моята метода.

Тогава накараха изкуствената птица да пее сама. Тя имаше също такъв успех, както и истинската, и при това беше много по-красива наглед, защото бе обсипана със скъпоценни камъни като брошка.

Трийсет и три пъти изпя тя една и съща песен и все пак не се умори. Всички биха я слушали с удоволствие още веднъж, но императорът реши, че истинският славей трябва да попее. Но де отиде той? Никой не забеляза как славеят изхвръкна през отворения прозорец и отлетя в зелената гора.

— Що значи това? — каза императорът и всички придворни нарекоха славея неблагодарно същество.

— За щастие по-хубавата птица остана! — утешиха се те и изкуственият славей трябваше да изпее същата песен за трийсет и четвърти път.

Но и сега никой не можа да научи песента наизуст, защото тя беше много трудна. Капелмайсторът пък хвалеше непрекъснато изкуствената птица и дори уверяваше, че тя превъзхожда истинската — не само с външността си и със скъпоценните си камъни, но и с вътрешните си качества.

— Защото, ваше императорско величество и всички вие, уважаеми господа, у истинския славей никога не можеш да знаеш от по-рано какво ще пее той, когато у изкуствения всичко е пресметнато и точно определено. Човек може да разбере неговото изкуство, да разгледа и да изучи пружината му — с една дума, да узнае цялото му вътрешно устройство.

— И аз мисля същото! — извика всеки от присъствуващите, а капелмайсторът получи позволение идния неделен ден да покаже птицата на народа.

— Нека народът я чуе! — каза императорът.

И народът я чу и беше толкова доволен, сякаш се бе упил с чай, както става в Китай. Всички казваха: „Ах!“, като вдигаха нагоре показалеца си и клатеха глави. Само бедните рибари, които бяха слушали истинския славей, говореха:

— Добре пее и песента му прилича на другата, но все пак нещо му липсва! Истинският славей бе обявен за изгонен из границите на държавата.

На изкуствения славей пък определиха място върху една копринена възглавница до самото легло на императора. Около възглавницата бяха наредени всички подаръци, които славеят бе получил. Сам той стана „пръв певец върху императорската нощна масичка от лявата страна“, защото императорът смяташе за най-важна оная страна, дето се намира сърцето, а сърцето дори на самия император се намираше отляво. Капелмайсторът написа за изкуствената птица двайсет и пет книги — учени, преучени и пълни с най-мъдри китайски слова. И всички придворни разправяха, че са прочели и разбрали тия книги, защото иначе щяха да минат за глупци и да бъдат бити с пръчка по корема.

Така измина цяла година. Императорът, придворните и всички останали китайци знаеха вече наизуст всяка нотка от песента на изкуствения славей и тъкмо затова тая песен се харесваше на всички много повече от по-рано. Сега те сами можаха да я повтарят и туй им доставяше голямо удоволствие. Уличните деца пееха: „Ци-ци-ци! Клю-клю-клю!“ Императорът пееше същото. Да, това беше много приятно.

Но една вечер, когато изкуствената птица пееше по-хубаво от всякога, а императорът лежеше в леглото си и слушаше, нещо в нея щракна, пружината изсъска и музиката спря. Императорът скочи веднага от леглото си и заповяда да извикат придворния лекар. Но какво можеше да направи лекарят? Повикаха часовникаря и след дълги разговори и прегледи той сполучи да поправи птицата, като предупреди, че с нея трябва да се отнасят много грижливо, защото зъбците на колелцата й се били изтъркали. При това часовникарят не се наемаше да постави нови колелца, та по тоя начин да възвърне предишния глас на птицата. Туй беше истинска беда! Сега само веднъж в годината позволяваха на изкуствения славей да пее, и то съвсем за малко. Но придворният капелмайстор произнесе реч, пълна с мъдри слова, и в тая реч доказа, че птицата си е все същата. И всички повярваха, че туй е самата истина.

Изминаха още пет години и ето, голямо нещастие сполетя страната: всички китайци обичаха много своя император, а той лежеше, както се казва, на смъртно легло. Беше вече избран нов император, но народът се тълпеше на улицата и питаше първия съветник за здравето на стария си господар.

— Пф! — отговоряше първият съветник и клатеше глава.

Бледен и студен лежеше императорът в своето голямо великолепно легло. Придворните го смятаха вече за мъртъв и всеки бързаше да се поклони на новия император. Слугите тичаха да разправят новини, а слугините се събираха на разговор при чашка чай. По всички зали и коридори постлаха килими, за да не се чуват никакви стъпки, и в палата настана мъртва тишина.

Но императорът още не беше умрял. Бледен и неподвижен лежеше той във великолепното си легло под кадифения балдахин със златни ресни. Месецът надничаше през отворения прозорец и осветяваше владетеля и изкуствения славей.

Бедният император едва дишаше. На гърдите си той чувствуваше страшна тежина. Той разтвори очи и видя, че върху него седи самата смърт. Тя си беше сложила златната корона на императора, в едната си ръка държеше неговия златен меч, в другата — великолепно знаме. А наоколо, из гънките на тежкия кадифен балдахин, надничаха някакви странни глави: едни — грозни и зли, други — прекрасни и кротки. Това бяха добрите и лошите дела на императора. Докато смъртта седеше на гърдите му, те го гледаха.

— Помниш ли това? — шепнеха главите една след друга. — Помниш ли това? — и те му разказваха толкова много неща, че челото му се обля в студена пот.

— Никога не съм знаел това! — мълвеше императорът. — Нека ударят големия китайски барабан! Музика! Музика! — крещеше той. — Не искам да слушам техните думи!

Но те продължаваха да говорят и смъртта клатеше глава като китаец при всяка тяхна дума.

— Музика! Музика! — викаше императорът. — Мило, златно славейче, моля ти се, попей ми сега! Аз ти подарих злато и скъпоценни камъни, окачих ти на шията моя златен пантоф, хайде, попей ми малко.

Но птицата мълчеше, защото не беше курдисана, а иначе тя не можеше да пее. Смъртта продължаваше да гледа императора с големите си очни кухини и наоколо беше тихо, страшно тихо!

Изведнъж зад прозореца се разнесе чудна песен. Това беше истинският жив славей, който бе чул за болестта на императора и бе дошъл да го утеши и ободри с песента си. Той пееше и призраците ставаха все по-бледни и по-бледни, кръвта заблика буйно в увехналото тяло на императора и дори самата смърт се вслуша в песента на славея и рече: „Продължавай, славейче, продължавай!“

— Добре, но ще ми дадеш ли ти златния меч? Ще ми дадеш ли великолепното знаме и императорската корона? — запита славеят.

И смъртта му даваше за всяка песен по едно от тия съкровища. И славеят продължаваше да пее за тихото гробище, дето цъфтят бели рози, дето люлякът ухае и прясната трева се оросява от сълзите на живите. Тогава на смъртта домъчня за нейната градина и тя отлетя през прозореца като студен бял облак.

— Благодаря ти, благодаря ти, мило славейче! — каза императорът. — Аз те познах! Аз те изгоних от моята държава, но въпреки туй ти пропъди от леглото ми злите призраци, пропъди и самата смърт. С какво мога да те възнаградя?

— Ти вече ме награди! — отвърна славеят. — Аз просълзих за пръв път очите ти, когато пях пред теб; това не ще забравя никога! Сълзите са най-скъпата награда за сърцето на певеца. Но сега заспи и се събуди здрав и бодър. Аз ще ти пея…

И той запя отново, а императорът се унесе в сладък сън.

Слънцето грееше в прозореца, когато той се събуди здрав и възроден. Никой от слугите не беше дошъл при него, защото всички го мислеха за умрял. Само славеят седеше на прозореца и пееше.

— Ти трябва да останеш завинаги при мен — каза императорът. — Ще пееш, когато си искаш, а изкуствената птица аз ще разчупя на хиляди късчета.

— Недей! — рече славеят. — Тя ти служеше според силите си. Задръж я при себе си, както по-рано. Аз не мога да живея в палата. Позволи ми да идвам при теб, когато пожелая. Тогава аз ще седя вечер на твоя прозорец и ще ти пея. Моята песен ще те весели и ще те кара да се замисляш. Аз ще ти пея за щастливите и за нещастните хора, ще ти пея за доброто и злото, което те окръжава и остава скрито за теб. Малката пойна птичка лети навсякъде: и при бедния рибар, и при селянина, и при всички, които живеят далеч от теб и от твоя палат. Аз те обичам повече заради сърцето ти, отколкото заради короната ти. Аз ще ти идвам на гости и ще ти пея. Но обещай ми само едно…

— Всичко! — извика императорът, като се изправи в императорската си дреха, която бе успял да облече, и притисна до сърцето си златния меч.

— За едно те моля: не казвай никому, че имаш малка птичка, която ти разправя всичко. Тъй ще бъде най-добре.

И славеят отлетя.

Тогава слугите влязоха да видят мъртвия император и сами примряха от уплаха.

А императорът им каза:

— Добро утро!

Край!

От: Ханс Кристиан Андерсен. Андерсенови приказки
Редактор: Елена Матева
Превoд: Светослав Минков
Художник: Любен Зидаров
Художествен редактор: Тончо Тончев
Технически редактор: Георги Кожухаров
Коректор: Лилия Вълчева
Първо издание. ЛГ V. Тематичен № 13 95375/6254-8-1977.
Дадена за набор на 3.11.1976 г. Подписана за печат на 20.XII.1976 г.
Излязла от печат 25. I. 1977 година. Поръчка № 91. Формат 1/8 70×100. Печатни коли 12. Издателски коли 31.10

Румпелщилцхен


Живял някога един мелничар. Той бил беден, но имал много красива дъщеря. Случило се веднъж да разговаря с краля и за да предизвика уважението му, мелничарят казал:
- Аз пък имам такава дъщеря, дето от слама може да изпреде златна нишка.
Кралят му рекъл:
- Тази работа е много интересна. Щом дъщеря ти е толкова изкусна в ръцете, доведи я утре в двореца, та да се уверя, че наистина може да го прави.
Мелничарят изпратил дъщеря си в двореца, а кралят я отвел в една пълна със слама стая, посочил й чекръка и вретеното и наредил:
- Захващай се сега за работа и ако до сутринта не изпредеш всичката слама на златна прежда, ще се простиш с живота си.
Заключил я в стаята и бедната девойка останала сама със сламата, но не знаела какво да прави с нея. Дострашало я - мил й бил живота и тя горчиво заплакала. Ненадейно вратата се отворила и в стаята влязло едно дребно, странно човече, което я заговорило:
- Здравей, млада мелничарке! Защо тъй безутешно ридаеш?
- Ох - отвърнала девойката, - трябва да изпреда златна прежда от тази слама, а не зная как се прави това.
- А какво ще ми дадеш, ако аз изпреда сламата вместо теб? - попитало човечето.
- Герданчето си - с готовност предложила девойката.
Взело човечето герданчето, приседнало до чекръка и - пър-пър-пър - с три завъртания на вретеното намотало цяла мотовилка със златна прежда. Поставило втора и - пър-пър-пър - три пъти се завъртяло вретеното и втората мотовилка била готова. Така работило човечето цяла нощ и превърнало всичката слама в златна прежда.
Щом съмнало, кралят дошъл в стаята и не могъл да повярва на очите си - всички мотовилки били пълни със златна прежда. Но това само подсилило алчността му за още злато и следващата нощ той наредил да заведат щерката на мелничаря в друга, по-голяма стая с много повече слама. Отишъл кралят в стаята и й напомнил, че ако й е мил живота, до сутринта трябва да е изпрела всичката слама.
Отново изпаднала девойката в отчаяние и отново заключената врата се отворила, и отново се появило човечето с въпроса:
- Какво ще ми дадеш, ако изпреда сламата вместо теб?
- Пръстенчето си ще ти дам - отвърнала с надежда девойката.
Взело човечето пръстена, запърпорило отново с вретеното и до разсъмване превърнало всичката слама в блестяща златна прежда.
Когато на сутринта кралят видял купищата златна прежда, много се зарадвал, но и това му се видяло малко, та наредил да заведат мелничарската дъщеря в трета, още по-голяма стая, препълнена със слама.
- Трябва да изпредеш всичко още тази нощ. Ако успееш, ще те взема за жена. „Нищо, че е дъщеря на беден мелничар - помислил си той, - по-богата от нея не бих намерил в цял свят".
Останала девойката сама в стаята и пред нея за трети път се появило малкото човече:
- Какво ще ми дадеш, ако и този път изпреда сламата вместо теб?
- Не ми остана вече нищичко, което бих могла да ти дам - отвърнала опечалената девойка.
- Обещай ми тогава първородната си рожба, след като станеш кралица.
Подвоумила се девойката, но ... какво да умува - била в безизходица. Обещала исканото и човечето изпрело всичката слама.
Дошъл на сутринта кралят и останал много доволен. Вдигнал сватба и така красивата мелничарска дъщеря станала кралица.
След година кралицата родила чудесно детенце. За странното малко човече съвсем била забравила... докато веднъж то само не се появило в стаята й.
Дай ми сега това, което ми обеща - рекло й то.
Уплашила се кралицата, запредлагала му богатствата на цялото кралство - само да не й отнема рожбата. Но човечето не се съгласявало:
- Не, за мен животът е по-скъп от всички съкровища на света.
Закършила ръце кралицата, заридала и човечето я съжалило, отстъпило:
- Добре. Ако до три дни успееш да узнаеш името ми, ще ти оставя детенцето.
Цяла нощ кралицата си припомняла имената, които някога била чувала. Изпратила бързоходец да обиколи страната и да научи какви други имена съществуват.
На сутринта човечето се появило в стаята й и кралицата започнала да изрежда: Каспар, Мелхиор, Балцер,изредила всички познати й имена, но след всяко име човечето отвръщало:
- Не, не се казвам така!
На другия ден кралицата изпратила свои хора да обиколят и съседните кралства, та да научат нови, странни имена.
Когато човечето дошло, тя занареждала необикновени, редки имена:
- Може би те наричат Рипенбист или Хамелсваде, или Шиюрбей?
Но то все отвръщало:
- Не, не се казвам така!
На третия ден се върнал бързоходецът и разказал на кралицата следното:
- Нови имена не открих, но когато прекосявах високата планина, обрасла с гъста гора,
дето живеят само лисици и зайци, видях малка къщурка. Пред къщурката гореше огън, а едно много смешно и забавно човече прескачаше огъня на куц крак и викаше:
Днес хляб ще изпека. Утре бира ще варя и на кралицата ще взема сина. Ах, добре е, че никой не знае за мен - малкият, лош дух Румпелщилцхен. Можете да си представите как се зарадвала кралицата, като чула това име. А когато човечето се появило при нея, тя първо го попитала:
- Не се ли казваш Кунц? -Не.
- А може би си Хайнц? -Не.
- Тогава ти си Румпелщилцхен.
- Самият дявол ти го е подсказал, самият дявол ти го е подсказал! - развикало се човечето и в яда си така силно тропнало с десния си крак, че потънало до пояс в земята. От това така се разгневило, че хванало левия си крак и само се разполовило.
От: Братя Грим
художник: Никифор Русков

Вълшебният воал

Имало едно време един рибар, който си живеел честито в колиба на брега на морето.

Един ден, когато хвърлял въдицата, той помислил: „Какъв хубав ден! Морето е синьо, гладко като огледало и зеленината на приморските борове е омайна!

Докато се любувал на хубавия изглед, някакъв сладък мирис изпълнил въздуха. Той оставил въдицата си и поискал да разбере откъде иде това вълшебно благоухание. Тръгнал и лека-полека, както прави кучето, проследил дирята на мириса. Така забелязал някакъв великолепен воал, преметнат на едно борово клонче.
— Какъв красив воал! — се провикнал той. — Ще го занеса у дома и ще го запазя грижливо.

Вълшебният воалПокатерил се на дървото, взел воала и едва слязъл на земята, почнал да го разглежда внимателно. Това бил най-чудният воал, който човешко същество някога е виждало, изтъкан от лунни и слънчеви лъчи, осеян с дребни блестящи звездици.

Рибарят тъкмо се канел да си тръгне, видял да се появява в сянката на един бор възхитителна девойка. Тя казала:
— Добри човече, този воал е мой. Това е воалът на небесните нимфи. Моля ти се, върни ми го!
Рибарят отвърнал, без да се обръща:
— Щом е така, този воал е много ценен. Аз ще бъда най-големият глупак, ако ти го върна. Освен това...
Още недовършил, той се обърнал да погледне тази, която говорела с такъв нежен глас.

Девойката насреща му била небесна нимфа и едри сълзи се стичали от очите й.
— Моля ти се, дай ми го — повторила тя. — Иначе не ще мога да се върна при моите сестри.
Коравото сърце на рибаря се смекчило и той мигновено бил очарован от красотата на девойката.
— Ще ти го върна, но преди това трябва да останеш за малко на земята и да изиграеш за мене най-чудните небесни танци!Вълшебният воал
— О! Да, аз ще танцувам за тебе! Но трябва преди това да ми върнеш воала.
— Не! Защото ако ти го върна, ти ще отлетиш веднага и ще ми се надсмееш. Не съм толкова глупав!
— Какво говориш? Нима не знаеш, че небесните нимфи никога не си служат с лъжи? Казах, че ще танцувам за тебе, и така ще бъде. Но аз не мога нищо да сторя, преди да получа воала си.

Тогава рибарят се решил да върне вълшебния воал на нимфата. Тя веднага заиграла чуден танц. Краката й едва докосвали земята. Вълшебният воал се виел около нея, сякаш го носели невидими ръце. Дъжд от прекрасни цветя падал от небето.

Рибарят, който бил седнал на един дънер, та по-добре да се възхищава от танца, видял със съжаление, че тя се отдалечава бавно, издигайки се лека-полека към свещената планина, наречена Фуджиама. Той искал да я извика, но не можел. Някакво странно вцепенение обхващало ръцете и краката му и той седял прикован на мястото си със зяпнала уста.

Нимфата непрестанно танцувала и се издигала все повече и повече над леките мъгли, които се стелели по склоновете на Фуджиама, над белия сняг по върха й, през прозрачните облаци, които увенчавали планината.

Малко по малко, както нимфата изчезвала постепенно в синевата на небето, рибарят бил обзет от дълбоко смирение. И пълен със спокойствие, като след безгрижен сън той се упътил към брега и пак подхванал да лови риба...

Японска приказка

Завръщането на цветята

Тъй като не можел повече да понася хората и злобата им, най-могъщият от магьосниците решил да напусне страната си и да се усамоти на върха на най-високата от високите планини. Речено – сторено… заминал си.
Голямо нещастие сполетяло природата; всички цветя – горските, полските, тези от хълмовете, тези от морския бряг, тези от речния бряг и онези от езерата внезапно увехнали. Нито едно не оцеляло. Страната, която преди била толкова красива и цветна, бързо се превърнала в пустиня. Всички животни, птици, пеперуди и насекоми избягали след увяхването на цветята. За да видят цветята, жителите нямали друг начин, освен да използват въображението си. Но децата, които никога не били виждали тези чудеса, не искали да повярват на възрастните.
- Разправяте ни само приказки – казвали децата и се отдалечавали тъжни в тъжния декор на страната без цветя.
Измежду всички тези деца имало едно момче, което не можело да си представи, че всичко е изчезнало завинаги. Когато майка му, уморена от разказите за отминалите времена, замълчавала, той молел да чуе още и още истории, защото му харесвало да слуша за красотата на цветята. Мислел си, че когато стане мъж ще замине, за да потърси великия магьосник и ще го помоли да върне цветовете на страната му.
Минали години.
Един ден момчето пораснало. Любовта му към цветята пораснала заедно с него. Отишъл при майка си и казал:
- Майко, заминавам, за да търся великия магьосник и да го помоля да ни върне цветята.
Майка му го погледнала с очи, изпълнени с ужас.
- Но синко! - извикала тя – Всичко, което ти разказах бяха просто приказки. Не трябва да вярваш в приказките. Казах ти, че майка ми разказваше, защото е слушала нейната майка да разказва това, което е чула от своята майка. Бедният ти! Цветята вероятно никога не са съществували. Може да вървиш хиляди години и никога да не намериш магьосника, който живее високо на най-високата планина.
Но синът дори не я чул, взел малко багаж и заминал. Хората от страната, които го видели да преминава край тях му се подигравали.
- Това момче е лудо! – казвали те. Само лудите вярват в приказки.
Младежът тръгнал на север. Вървял дълго, дълго и стигнал до подножието на планина, толкова висока, че върхът и не се виждал. Обиколил планината, но не видял път, само скали и камъни. Обикалял още и още. Уморен от обикаляне си казал: „Трябва да намеря път. Магьосникът трябва да е минал по него, за да стигне до върха.“ Огледал внимателно скалите и открил малко стъпало. Погледнал от по-близо и видял още едно малко стъпало, и после още едно. Когато вдигнал очи към върха на планината, видял стълба и тръгнал да се изкачва, без да гледа назад, за да не му се завие свят.
В края на първия ден спрял на една площадка. Върхът на планината не се виждал. Така се случило на втория, както и на третия ден, после на четвъртия, петия и шестия ден. Започнал да губи кураж, когато вечерта на седмия ден най-сетне забелязал върха. С прилив на смелост и въпреки умората, натрупана през седемте дни, успял да го стигне тъкмо, когато слънцето се скрило и нощта обгърнала чудовището от камък. Щом стигнал до върха, забелязал малък извор. Навел се, за да пийне малко вода. Още при първия допир на устните му до водата, цялата умора се изпарила. Почувствал се силен и щастлив, както никога в живота си. Изведнъж, зад него, чул глас, който го питал, какво търси на най-високата от високите планини.
- Дойдох – казал той – за да се срещна с великия магьосник и да го помоля да ни върне цветята и насекомите. Страна без цветя, без птици и пчели е тъжна до смърт. Само красотата може да направи хората добри и съм сигурен, че хората от моята страна ще престанат да бъдат зли, ако магьосникът им върне цветята.
Тогава, младежът усетил, че го поемат невидими ръце, които внимателно го пренесли в страната на вечните цветя. Невидимите ръце го поставили в средата на килим от разноцветни цветя. Младежът не можел да повярва на очите си. Имало толкова много цветя, а той дори не си бил представял, че са толкова красиви. Из въздуха се носел прелестен аромат, а лъчите на слънцето танцували по прелестния килим и оформяли хиляди и хиляди цветни дъги. Радостта на младежа била толкова голяма, че той заплакал.
Гласът му казал да набере от цветята, които предпочита. Младежът го послушал и набрал от всички цветове. Когато приключил, невидимите ръце го върнали отново на върха на планината. Гласът казал:
- Занеси цветята в твоята страна. За щастие, заради вярата и смелостта ти, страната ти няма да бъде никога повече без цветя. Има цветя за всички места. Ветровете от север, юг и запад ще им донесат дъжд, който ще бъде тяхната храна, а пчелите ще ви дават меда, който събират от цветята.
Младежът благодарил и започнал спускането си от планината, което въпреки цветята, които носел, му се сторило много по-лесно от изкачването.
Когато се завърнал в страната си, жителите, щом забелязали цветята и усетили аромата им, не можели да повярват на щастието си. После, когато разбрали, че не сънуват, казали:
- Ах! Знаехме си, че цветята съществуват и че това не са само приказки, измислени от предците ни.
Страната им се превърнала в голяма градина. По хълмовете, в долините, близо до реките, езерата и морето, в горите, в полята и по всички полянки, пониквали и се множали цветята. Понякога северния вятър донасял дъжд, друг път южния, източния или западния. Птиците се върнали, също пеперудите и всички насекоми, най-вече пчелите. Хората можели да ядат мед и радостта се върнала на земята.
Когато хората видели страната си променена благодарение на младежа, който посмял да направи това, което никой не вярвал, че е възможно, го помолили да стане техен крал. Той приел и станал добър крал, смел и умен.
- Да си спомним – казвал той – че злината на хората бе довела до изчезването на цветята от страната ни.
И, тъй като никой не искал да живее отново в пустиня и да бъде лишен от мед, всеки се стараел да бъде възможно по-добър, за да не ядоса великия магьосник.

Aвстралийска приказка

Тримата братя и златната ябълка

Една жена имала трима сина. В двора зад къщата им растяло ябълково дърво, което всяка година раждало по една златна ябълка. Но всяка година, тъкмо да узрее ябълката, идвала една ламя и я отнасяла.
Най-големият син рекъл веднъж на майка си:
— Тази есен няма да оставя ябълката на ламята. Дай ми един нож да отида да я пазя.

братята пазят златната ябълкаВзел той ножа и отишъл под ябълковото дърво. През нощта за малко задрямал и тогава дошла ламята, обвита в мъгла, грабнала ябълката и отлетяла. Най-големият брат отишъл вкъщи и казал на майка си:
— Не можах да овардя ябълката. Ламята пак я открадна. На другата година средният брат рекъл на майка си:
— Мале, дай ми един нож, ще отида да пазя ябълката от ламята.
Взел той ножа и отишъл в градината. Когато се стъмнило, за малко задрямал и тогава дошла ламята, обвита в мъгла, грабнала ябълката и отлетяла.
На третата година най-малкият син казал на майка си:
— Мале, дай на мен ножа, аз ще отида да пазя ябълката. Взел той ножа и една торбичка с орехи и се качил на дървото. За да не заспи, трошал орехи и си похапвал. В късна доба ламята пак пристигнала, обвита в мъгла, но момъкът замахнал с ножа и я ранил. Тогава тя се върнала откъдето била дошла, а той откъснал златната ябълка и я занесъл на майка си. След това казал на братята си:
— Хайде да идем да намерим ламята и да я убием, за да не идва никога вече да ни краде ябълките.

Тримата тръгнали по кървавите следи и стигнали до една дълбока дупка. Малкият брат предложил да спуснат един от тях долу с въже, за да види там ли е ламята. Най-големият решил той да опита. Но като го спуснали до средата на дупката, се уплашил, заклатил въжето и другите го измъкнали. Тогава решил да слезе средният брат. Но като стигнал донякъде, и той заклатил въжето, и него издърпали нагоре. Малкият брат им казал:
— Аз ще сляза долу, но като поклатя въжето, ще ме спускате, спра ли, ще ме чакате горе.
Двамата го спуснали до дъното на дупката, откъдето се влизало във владенията на ламята.

Момъкът скоро намерил нейния палат. Погледнал през прозореца и видял три прекрасни девойки. Две от тях си играели със златни ябълки, а за третата, най-младата, нямало ябълка и тя си играела с един златен плъх на златна тепсия. Малкият брат се обърнал към нея и викнал:
— Девойко, отвори ми вратата да вляза! Едно от момичетата му отвърнало:
— Върви си скоро, човече! Две години поред майка ни ходи и ни донася по една златна ябълка, но сега ранена си дойде. Ако ти отворим да влезеш, ще те глътне!
Момъкът казал:
— Или ми отворете да вляза, или ще разбия вратата! Тогава най-младата девойка станала и му отворила. Той намерил ламята и я убил. След това завел трите хубавици до въжето. Вързал най-голямата, поклатил го и братята му я изтеглили горе. После направил така и със средната сестра. Когато останали с най-малката девойка, най-хубавата, той и казал:
— Ако те вържа за въжето, братята ми, като те изтеглят, ще се скарат за теб и мен ще ме оставят долу. Ако аз се вържа и изляза, ти пък няма да искаш после да излезеш. Затова ще вържа теб, пък те, ако съм им мил, ще ме извадят после.
черния овенМомичето му рекло:
— Ето, давам ти този пръстен. Ако горе се скарат за мен, ще кажа, че който ми направи дрехи самотворни, него ще взема. Ти ще останеш тук малко. Ако братята ти не поискат да те издърпат, ще паднеш още по-надолу. Там има два овена — един бял, един чер. Ако паднеш върху белия, той ще те изнесе на бял свят; ако паднеш върху черния, той ще те отнесе в долната земя.

Момъкът вързал девойката и братята му я изтеглили. И веднага започнали да се карат за нея. Той постоял малко, после пропаднал още надолу и паднал на гърба на черния овен.

Овенът то отвел на долната земя и като повървял, момъкът стигнал в един град. Тук бил отседнал със своята свита и царят. Най-малкият брат се подслонил в къщата на една баба. Вечерта тя взела да меси хляб, но не сипвала в брашното вода, а плюела в него. Когато момъкът я попитал защо прави тъй, тя отвърнала:
— Синко, как да не меся така като нийде няма вода? Една страшна хала е завардила изворите. Пуска ни да си налеем само ако и дадем човек да изяде. Имах шест деца. Давах на халата, давах, давах... И ето вече година не е пускала водата. Сега царят ще изпрати дъщеря си да я глътне халата и тогава целият град ще си налее вода.
Най-малкият брат попитал бабата как да намери царя и тя го упътила.

Той тръгнал към царския стан. Там тъкмо качвали царската дъщеря в една каляска да я водят при халата. Момъкът влязъл при нея, полегнал и заспал с глава върху скута на девойката. В това време каляската пристигнала в леговището на халата, тя излязла и се завтекла да глътне принцесата. Момичето изпищяло, разплакало се, една сълза капнала на лицето на най-малкия брат и го събудила. Той скочил, грабнал ножа си и пробол халата в сърцето. Веднага след това всички чешми в града потекли.

Момъкът се върнал с принцесата при царя. Той го попитал с какво иска да го дари, задето е спасил дъщеря му и целия град.
— Нищо не искам на вашия свят, искам да изляза горе, на моята земя.
— Добре — отвърнал царят. — Ако се намери някой, който да те изнесе до горната земя, аз ще дам всичко, което е нужно.
орлицатаТогава най-малкият брат тръгнал из града да разпитва кой може да му помогне. Най-накрая намерил един човек, който му рекъл:
— Край града има едно голямо дърво, на него мъти орлица и все не може да си отгледа орлетата. Иди там, може там да намериш кой да те изнесе на горния свят.

Най-малкият брат отишъл под дървото, но вече бил уморен и легнал, та заспал. По едно време орлетата се разпишели и той се пробудил. Като погледнал нагоре, видял една триглава змия да пълзи по дървото към орлетата. Момъкът замахнал с ножа и отсякъл трите глави на змията.

Тогава дошли големите орли и се спуснали да го убият, защото помислили, че той е нападнал техните рожби. Орлетата завикали:
— Не, тате, мале, не закачайте този човек, той ни отърва от змията, той ни спаси живота!
Като чули това, орлите рекли на момъка:
— Е, човече, значи ти си наш побратим, кажи сега какво добро можем да ти сторим?
— Нищо не искам, само ме изнесете на горната земя!
— Добре. Намери девет крави, които не са раждали девет години, и ни храни един месец с тяхното месо. Направи един сандък с железни вериги, сложи в него месото, което е останало, сложи един мях с вода и седни и ти вътре. Ние ще преметнем веригите на гърбовете си и ще те понесем. Когато кажем "га", ще ни даваш месо, когато кажем "пиу", ще ни даваш вода.

Най-малкият брат приготвил всичко, което му искали орлите. След един месец той се сбогувал с царя и влязъл в сандъка. Орлите го понесли към горната земя. По едно време месото се свършило, а те искали и викали „га". Момъкът, какво да прави, отрязал първо месо от дланите на ръцете си, а после и от стъпалата на нозете си и им давал. Най-после орлите го изнесли на горната земя. Преди да се разделят, те го попитали:
— Побратиме, какво беше онова месо, което ни даде накрая?
Той им отговорил:
— Срам не срам, ще ви кажа: другото месо свърши и това последното аз го рязах от ръцете и от нозете си, за да не ви оставя гладни.
Орлите тогава отвърнали:
— Ех, побратиме, да знаехме, че си толкова сладък, щяхме да те изядем още под нашето гнездо!

След това те отлетели към долната земя, а момъкът тръгнал към своя дом. Там заварил братята си още да се карат за най-малката девойка. И двамата искали да се оженят за нея.
— Аз искам дрехи самотворни — тъкмо казвала хубавицата. — Който ми ги даде, за него ще се оженя!
Най-малкият брат чул тези думи и погледнал пръстена, който му била дала девойката. И веднага дрехите сами се направили. Той ги подал на красивото момиче. То ги взело и двамата се оженили. Заживели щастливо и всяка година си откъсвали по една златна ябълка.

Българска народна приказка
илюстрации Борис Стоилов

10 Най-необикновени завещания

ДЕСЕТТЕ НАЙ НА ЗАВЕЩАНИЯТА

Най-дългото завещание съставил един от бащите-основатели на Съединените Щати - Томас Джеферсън. В документа се редуват указания относно имуществото с разсъждения за историята на Америка. Според това завещание наследниците на Джеферсън получавали своята част от наследството само при условие, че са освободили всички свои роби.

Най-обидното е на един средновековен фермер, който оставял 100 ливри на жена си, но заповядвал, ако тя се омъжи да добави още 100 ливри, мотивирайки се, че тези пари ще потрябват на бедния й мъж, който ще стане неин съпруг. В онези времена, разводите уви, не са били разрешени.

Най-полезното исторически завещание оставил Уилям Шекспир. Той се оказал доста дребнав и се разпоредил относно всичкото си имущество, започвайки от мебелите и завършвайки с обувките. Това завещание е едва ли не единственият неоспорим документ, който доказва съществуването на Шекспир.


Най-краткото завещание написал един банкер от Лондон. В него имало само три думи: "Разорен съм напълно".

Най-неприличното завещание написал един обущар от Марсел. От 123 думи, с които било написано завещанието, 94 било невъзможно да бъдат произнесени дори в съмнително прилично общество.

Най-сложното за разбиране завещание било съставено от лаборанта на знаменития физик Нилс Бор. В завещанието имало толкова много специални термини и сложни фразеологични обороти, че за неговото разшифроване се наложило да бъдат повикани експерти-лингвисти.

Най-голямата налична сума пари, завещавана някога от един човек е сумата от 500 милиона долара, която Хенри Форд пожелал да бъде разпределена сред 4157 учебни и благотворителни заведения.

Най-известното завещание оставил Алфред Нобел. То било оспорено от роднините му, които получавали само половин милион крони, а останалите 30 милиона били дадени за учредяване на знаменитата Нобелова награда.

Най-секретното завещание оставил милиардерът Мишел Ротшилд. В него се казва: "...категорично и еднозначно забранявам всякакво описване на моето наследство, всякакво съдебно вмешателство и обнародване на моето състояние..." Така че реалните размери на състоянието на Ротшилд и досега са неизвестни.

Най-голямото състояние, завещавано някога на животно е свързано и с най-глупавата история за наследство. Милионерът и кинопродуцент Роджър Доркас оставил всичките си 65 милиона долара на любимото си куче Максимилиан. Съдът признал това решение за законно, тъй като приживе милионерът снабдил Максимилиан с перфектни човешки документи. На жена си Доркас оставил 1 цент. Тя обаче, използвала същите кучешки документи и се омъжила за кучето, а след неговата смърт спокойно станала единствена негова наследница, тъй като кучето, разбира се, не оставило никакво завещание.

Из нета

The Tongue Twisters, part 1

Six sick slick slim sycamore saplings.

A box of biscuits, a batch of mixed biscuits

A skunk sat on a stump and thunk the stump stunk,
but the stump thunk the skunk stunk.

Peter Piper picked a peck of pickled peppers.
Did Peter Piper pick a peck of pickled peppers?
If Peter Piper picked a peck of pickled peppers,
where's the peck of pickled peppers Peter Piper picked?

Red lorry, yellow lorry, red lorry, yellow lorry.

Unique New York.

Betty Botter had some butter,
"But," she said, "this butter's bitter.
If I bake this bitter butter,
it would make my batter bitter.
But a bit of better butter--
that would make my batter better."

So she bought a bit of butter,
better than her bitter butter,
and she baked it in her batter,
and the batter was not bitter.
So 'twas better Betty Botter
bought a bit of better butter.

Six thick thistle sticks. Six thick thistles stick.

Is this your sister's sixth zither, sir?

A big black bug bit a big black bear,
made the big black bear bleed blood.

The sixth sick sheik's sixth sheep's sick.

Toy boat. Toy boat. Toy boat.

One smart fellow, he felt smart.
Two smart fellows, they felt smart.
Three smart fellows, they all felt smart.

Pope Sixtus VI's six texts.

I slit the sheet, the sheet I slit, and on the slitted sheet I sit.

She sells sea shells by the sea shore.
The shells she sells are surely seashells.
So if she sells shells on the seashore,
I'm sure she sells seashore shells.

Mrs. Smith's Fish Sauce Shop.

"Surely Sylvia swims!" shrieked Sammy, surprised.
"Someone should show Sylvia some strokes so she shall not sink."

A Tudor who tooted a flute
tried to tutor two tooters to toot.
Said the two to their tutor,
"Is it harder to toot
or to tutor two tooters to toot?"

Shy Shelly says she shall sew sheets.

Three free throws.

I am not the pheasant plucker,
I'm the pheasant plucker's mate.
I am only plucking pheasants
'cause the pheasant plucker's running late.

Sam's shop stocks short spotted socks.

A flea and a fly flew up in a flue.
Said the flea, "Let us fly!"
Said the fly, "Let us flee!"
So they flew through a flaw in the flue.

Knapsack straps.

Which wristwatches are Swiss wristwatches?

Lesser leather never weathered wetter weather better.

A bitter biting bittern
Bit a better brother bittern,
And the bitter better bittern
Bit the bitter biter back.
And the bitter bittern, bitten,
By the better bitten bittern,
Said: "I'm a bitter biter bit, alack!"

Inchworms itching.

A noisy noise annoys an oyster.

The myth of Miss Muffet.

Mr. See owned a saw.
And Mr. Soar owned a seesaw.
Now See's saw sawed Soar's seesaw
Before Soar saw See,
Which made Soar sore.
Had Soar seen See's saw
Before See sawed Soar's seesaw,
See's saw would not have sawed
Soar's seesaw.
So See's saw sawed Soar's seesaw.
But it was sad to see Soar so sore
Just because See's saw sawed
Soar's seesaw!

Friendly Frank flips fine flapjacks.

Vincent vowed vengence very vehemently.

Cheap ship trip.

I cannot bear to see a bear
Bear down upon a hare.
When bare of hair he strips the hare,
Right there I cry, "Forbear!"

Lovely lemon liniment.

Gertie's great-grandma grew aghast at Gertie's grammar.

Tim, the thin twin tinsmith

Fat frogs flying past fast.

I need not your needles, they're needless to me;
For kneading of noodles, 'twere needless, you see;
But did my neat knickers but need to be kneed,
I then should have need of your needles indeed.

Flee from fog to fight flu fast!

Greek grapes.

The boot black bought the black boot back.

How much wood would a woodchuck chuck
if a woodchuck could chuck wood?
He would chuck, he would, as much as he could,
and chuck as much wood as a woodchuck would
if a woodchuck could chuck wood.

We surely shall see the sun shine soon.

Moose noshing much mush.

Ruby Rugby's brother bought and brought her
back some rubber baby-buggy bumpers.

Sly Sam slurps Sally's soup.

My dame hath a lame tame crane,
My dame hath a crane that is lame.

Six short slow shepherds.

A tree toad loved a she-toad
Who lived up in a tree.
He was a two-toed tree toad
But a three-toed toad was she.
The two-toed tree toad tried to win
The three-toed she-toad's heart,
For the two-toed tree toad loved the ground
That the three-toed tree toad trod.
But the two-toed tree toad tried in vain.
He couldn't please her whim.
From her tree toad bower
With her three-toed power
The she-toad vetoed him.

Which witch wished which wicked wish?

Old oily Ollie oils old oily autos.

The two-twenty-two train tore through the tunnel.

Silly Sally swiftly shooed seven silly sheep.
The seven silly sheep Silly Sally shooed
shilly-shallied south.
These sheep shouldn't sleep in a shack;
sheep should sleep in a shed.

Twelve twins twirled twelve twigs.

Three gray geese in the green grass grazing.
Gray were the geese and green was the grass.

Many an anemone sees an enemy anemone.

Nine nice night nurses nursing nicely.

Peggy Babcock.

You've no need to light a night-light
On a light night like tonight,
For a night-light's light's a slight light,
And tonight's a night that's light.
When a night's light, like tonight's light,
It is really not quite right
To light night-lights with their slight lights
On a light night like tonight.

Black bug's blood.

Flash message!

Say this sharply, say this sweetly,
Say this shortly, say this softly.
Say this sixteen times in succession.

Six sticky sucker sticks.

If Stu chews shoes, should Stu
choose the shoes he chews?

Crisp crusts crackle crunchily.

Give papa a cup of proper coffee in a copper coffee cup.

Из нета

The Tongue Twisters, part 2

Six sharp smart sharks.

What a shame such a shapely sash
should such shabby stitches show.

Sure the ship's shipshape, sir.

Betty better butter Brad's bread.

Of all the felt I ever felt,
I never felt a piece of felt
which felt as fine as that felt felt,
when first I felt that felt hat's felt.

Sixish.

Don't pamper damp scamp tramps that camp under ramp lamps.

Swan swam over the sea,
Swim, swan, swim!
Swan swam back again
Well swum, swan!

Six shimmering sharks sharply striking shins.

I thought a thought.
But the thought I thought wasn't the thought
I thought I thought.

Brad's big black bath brush broke.

Thieves seize skis.

Chop shops stock chops.

Sarah saw a shot-silk sash shop full of shot-silk sashes
as the sunshine shone on the side of the shot-silk sash shop.

Strict strong stringy Stephen Stretch
slickly snared six sickly silky snakes.

Susan shineth shoes and socks;
socks and shoes shines Susan.
She ceased shining shoes and socks,
for shoes and socks shock Susan.

Truly rural.

The blue bluebird blinks.

Betty and Bob brought back blue balloons from the big bazaar.

When a twister a-twisting will twist him a twist,
For the twisting of his twist, he three twines doth intwist;
But if one of the twines of the twist do untwist,
The twine that untwisteth untwisteth the twist.

Untwirling the twine that untwisteth between,
He twirls, with his twister, the two in a twine;
Then twice having twisted the twines of the twine,
He twitcheth the twice he had twined in twain.

The twain that in twining before in the twine,
As twines were intwisted he now doth untwine;
Twist the twain inter-twisting a twine more between,
He, twirling his twister, makes a twist of the twine.

The Leith police dismisseth us.

The seething seas ceaseth
and twiceth the seething seas sufficeth us.

If one doctor doctors another doctor, does the doctor
who doctors the doctor doctor the doctor the way the
doctor he is doctoring doctors? Or does he doctor
the doctor the way the doctor who doctors doctors?

Two Truckee truckers truculently truckling
to have truck to truck two trucks of truck.

Plague-bearing prairie dogs.

Ed had edited it.

She sifted thistles through her thistle-sifter.

Give me the gift of a grip top sock:
a drip-drape, ship-shape, tip-top sock.

While we were walking, we were watching window washers
wash Washington's windows with warm washing water.

Freshly fried fresh flesh.

Pacific Lithograph.

Six twin screwed steel steam cruisers.

The crow flew over the river
with a lump of raw liver.

Preshrunk silk shirts

A bloke's back bike brake block broke.

A pleasant place to place a plaice is a place
where a plaice is pleased to be placed.

I correctly recollect Rebecca MacGregor's reckoning.

Good blood, bad blood.

Quick kiss. Quicker kiss.

I saw Esau kissing Kate. I saw Esau,
he saw me, and she saw I saw Esau.

Cedar shingles should be shaved and saved.

Lily ladles little Letty's lentil soup.

Amidst the mists and coldest frosts,
with stoutest wrists and loudest boasts,
he thrusts his fist against the posts
and still insists he sees the ghosts.

Shelter for six sick scenic sightseers.

Listen to the local yokel yodel.

Give Mr. Snipa's wife's knife a swipe.

Whereat with blade,
with bloody, blameful blade,
he bravely broached his boiling bloody breast.

Are our oars oak?

Can you imagine an imaginary menagerie manager
imagining managing an imaginary menagerie?

A lusty lady loved a lawyer
and longed to lure him from his laboratory.

The epitome of femininity.

She stood on the balcony
inexplicably mimicing him hiccupping,
and amicably welcoming him home.

Kris Kringle carefully crunched on candy canes.

Please pay promptly.

On mules we find two legs behind
and two we find before.
We stand behind before we find
what those behind be for.

What time does the wristwatch strap shop shut?

One-One was a racehorse.
Two-Two was one, too.
When One-One won one race,
Two-Two won one, too.

Girl gargoyle, guy gargoyle.

Pick a partner and practice passing,
for if you pass proficiently,
perhaps you'll play professionally.

Once upon a barren moor
There dwelt a bear, also a boar.
The bear could not bear the boar.
The boar thought the bear a bore.
At last the bear could bear no more
Of that boar that bored him on the moor,
And so one morn he bored the boar--
That boar will bore the bear no more.

If a Hottentot taught a Hottentot tot
To talk ere the tot could totter,
Ought the Hottenton tot
Be taught to say aught, or naught,
Or what ought to be taught her?
If to hoot and to toot a Hottentot tot
Be taught by her Hottentot tutor,
Ought the tutor get hot
If the Hottentot tot
Hoot and toot at her Hottentot tutor?

Will you, William?

Mix, Miss Mix!

Who washed Washington's white woolen underwear
when Washington's washer woman went west?

Two toads, totally tired.

Freshly-fried flying fish.

The sawingest saw I ever saw saw
was the saw I saw saw in Arkansas.

Just think, that sphinx has a sphincter that stinks!

Strange strategic statistics.

Sarah sitting in her Chevrolet,
All she does is sits and shifts,
All she does is sits and shifts.

Hi-Tech Traveling Tractor Trailor Truck Tracker

Ned Nott was shot

and Sam Shott was not.

So it is better to be Shott

than Nott.

Some say Nott

was not shot.

But Shott says

he shot Nott.

Either the shot Shott shot at Nott

was not shot,

or

Nott was shot.

If the shot Shott shot shot Nott,

Nott was shot.

But if the shot Shott shot shot Shott,

then Shott was shot,

not Nott.

However,

the shot Shott shot shot not Shott --

but Nott.

Six slippery snails, slid slowly seaward.

Three twigs twined tightly.

There was a young fisher named Fischer
Who fished for a fish in a fissure.
The fish with a grin,
Pulled the fisherman in;
Now they're fishing the fissure for Fischer.

Pretty Kitty Creighton had a cotton batten cat.
The cotton batten cat was bitten by a rat.
The kitten that was bitten had a button for an eye,
And biting off the button made the cotton batten fly.

Suddenly swerving, seven small swans
Swam silently southward,
Seeing six swift sailboats
Sailing sedately seaward.

The ochre ogre ogled the poker.

If you stick a stock of liquor in your locker,
It's slick to stick a lock upon your stock,
Or some stickler who is slicker
Will stick you of your liquor
If you fail to lock your liquor
With a lock!

Shredded Swiss chesse.

The soldiers shouldered shooters on their shoulders.

Theophiles Thistle, the successful thistle-sifter,
in sifting a sieve full of un-sifted thistles,
thrust three thousand thistles through the thick of his thumb.

Now.....if Theophiles Thistle, the successful thistle-sifter,
in sifting a sieve full of un-sifted thistles,
thrust three thousand thistles through the thick of his thumb,
see that thou, in sifting a sieve full of un-sifted thistles,
thrust not three thousand thistles through the thick of thy thumb.

Success to the successful thistle-sifter!

Thank the other three brothers of their father's mother's brother's side.

They both, though, have thirty-three thick thimbles to thaw.

Irish wristwatch.

Fred fed Ted bread, and Ted fed Fred bread.

Cows graze in groves on grass which grows in grooves in groves.

Brisk brave brigadiers brandished broad bright blades,
blunderbusses, and bludgeons -- balancing them badly.

Tragedy strategy.

Selfish shellfish.

They have left the thriftshop, and lost both their theatre tickets and the
volume of valuable licenses and coupons for free theatrical frills and thrills.

Из нета

скоропоговорка на английски език

Първи урок, английски за начинаещи:

"Три вещици разглеждат три часовника "Суоч". Коя от вещиците кой
часовник разглежда?"

А сега на английски!

Three witches watch three swatch watches. Which witch watches which swatch
watch?


Втори урок, английски за напреднали:

"Три вещици-трансвеститки разглеждат три бутона на часовници "Суоч".
Коя от вещиците-трансвеститки кой бутон на часовниците "Суоч" разглежда?"

А сега на английски!

Three switched witches watch three Swatch watch switches. Which switched
witch watches which Swatch watch switch?


Трети и последен урок, английски за абсолютни професионалисти:

"Три швейцарски вещици-кучки, които имат желание да си сменят пола,
разглеждат три бутона на часовници "Суоч". Коя от швейцарските
вещици-кучки, които имат желание да си сменят пола, кое бутонче на
часовниците "Суоч" разглежда?"

А сега на английски!

Three swiss witch-bitches, which wished to be switched swiss witch-bitches,
watch three swiss Swatch watch switches. Which swiss witch-bitch, which
wishes to be a switched swiss witch-bitch, wishes to watch which swiss
Swatch watch switch?


Из нета

Дивите лебеди


Далече-далече оттук – там, дето лястовичките отиват да зимуват – живееше един цар, който имаше единайсет сина и една дъщеря на име Eлиза. Единайсетте братя бяха князе и затова ходеха на училище със звезда на гърдите и със сабя на кръста. Те пишеха с елмазени калеми на златни плочи и всичко заучаваха наизуст тъй добре, сякаш четяха по книга. По всичко личеше, че бяха князе. Сестра им Елиза пък седеше на огледален чин и имаше една книжка с картинки, купена за половин царство.
Да,добре си живееха децата, но туй не продължи дълго.
Баща им, царят на цялата страна, се ожени за зла царица, която не обикна клетите сирачета. Те забелязаха това още първия ден. В палата се даваше голямо угощение и децата започнаха да играят „на гости". Друг път за тая игра им даваха всичките сладкиши и печени ябълки, каквито можеха да се намерят, а тоя път царицата им даде само пясък в една чаена чаша и им каза, че от него могат да се готвят всякакви ястия.
След една седмица тя изпрати малката сестрица Елиза на село у едно селско семейство, а по-късно наговори на царя толкова лоши неща за бедните князе, че той съвсем престана да се грижи за тях.
– Махайте се от очите ми и си изкарвайте хляба сами! – рече им злата царица. – станете големи птици без глас! – Но все пак тя не можа да им стори толкова голямо зло, както бе намислила. Единайсетте князе се превърнаха във великолепни диви лебеди. Със странен крясък изхвръкнаха те през прозорците на палата и отлетяха далече зад парка и гората.
Беше още ранна утрин, когато те стигнаха до онова място, дето сестричката им Елиза спеше в колибата на селянина. Дълго летяха лебедите над покрива, протягаха дългите си шии и пляскаха с криле, но никой не ги видя и никой не ги чу. Нямаше що – хвръкнаха те нататък, извиха се под самите облаци и най-сетне стигнаха в една голяма тъмна гора, която се простираше чак до морския бряг.
Бедната мъничка Елиза стоеше в колибата на селянина и си играеше с един зелен лист. Други играчки тя нямаше. Момиченцето проби дупчица в листа, гледаше през нея слънцето и му се струваше, че гледа светлите очи на своите братя. И винаги, когато топлите слънчеви лъчи милваха страните й, тя си спомняше за нежните целувки на братята си.
Минаваше ден след ден. Вятърът се носеше край големите розови храсти пред къщата на селянин
а и шепнеше на розите: „Има ли нещо по-хубаво от вас?" А розите клатеха главички и отвръщаха: „Елиза е по-хубава от нас!"
Когато Елиза навърши петнайсет години, върнаха я в къщи. Но щом царицата видя колко хубава е станала, разсърди се и я намрази още повече. Тя с удоволствие би превърнала и момичето в див лебед, както братята му, но не посмя да стори това веднага, защото царят искаше да види дъщеря си.
Рано сутринта царицата отиде в банята, изградена от мрамор и украсена с меки възглавници и с най-хубави килими. Тя взе три жаби, целуна ги и каза на едната:
– Когато Елиза дойде да се къпе, седни на главата й, за да стане също тъй глупава като теб! Ти пък седни на челото й – рече тя на втората, – за да стане също тъй грозна като теб и баща й да не може да я познае! А ти легни на сърцето й – поръча тя на третата, – за да стане лоша и да се измъчва от това!
После царицата пусна жабите в чистата вода, която позеленя веднага, повика Елиза, съблече я и я накара да влезе във водата. И щом Елиза се потопи вътре, едната жаба се заплете в косите й, другата седна на челото й, а третата – на гърдите. Но Елиза сякаш не забеляза това и когато излезе навън, по водата заплуваха три червени мака. Ако жабите не бяха отровени от целувките на царицата, те щяха да се превърнат в червени рози. Но те все пак се превърнаха в цветя, защото седяха на главата и на сърцето на Елиза. Момичето беше толкова добро и невинно, че дори магията не можеше да има никаква власт над него.
Като видя това, царицата натр
и Елиза със сок от зелени орехови кори, тъй че кожата й стана съвсем кафява, намаза хубавото й лице с воняща мас и разбърка нейните чудни коси. Сега никой не можеше да познае предишната хубавица Елиза.
Когато баща й я зърна, уплаши се и каза, че това не е неговата дъщеря. Никой не позна княгинята освен кучето и лястовичките. Но кой ли пък би повярвал на тия бедни същества!
Заплака горката Елиза и си спомни за своите единайсет братя, които бяха изчезнали някъде. Дълбоко угрижена излезе тя от палата и цял ден се скита по полетата и блатата, докато най-сетне стигна до една голяма гора. Тя сама не знаеше накъде да върви. Беше й много мъчно и много й се искаше да види братята си, които навярно се скитаха също като нея без подслон. И Елиза реши да тръгне и да ги търси, докато ги намери.
Не беше минало много време, откак бе влязла в гората, а нощта настъпи твърде скоро. Елиза загуби пътя, затова легна на мекия мъх и прислони глава на един пън. В гората цареше дълбока тишина. Въздухът беше мек, а наоколо из тревата и мъха блещукаха като зелени пламъчета стотици светулки. Когато Елиза докосна с ръка едно клонче, светлите насекоми се посипаха по земята като падащи звезди.
Цяла нощ тя сънува братята си: те играеха пак с нея, както някога, когато бяха деца, пишеха с елмазени калеми на златни плочи и разглеждаха хубавата книжка с картинки, която струваше половин царство. Но те не пишеха на плочите нули и чертички, както по-рано, а описваха всичко, що бяха видели и преживели. Картините пък в книжката бяха живи: птичките пееха, хората изскачаха от листата и разговаряха с Елиза и с нейните братя. Когато тя обръщаше страниците, те си отиваха веднага по местата, за да не се разбъркат картините.
Когато Елиза се събуди, слънцето грееше вече високо на небето. Наистина тя не можеше да го види, защото високите дървета го закриваха зад гъстите си клони, но слънчевите лъчи се промъкваха през тях и бягаха като златни зайчета по тревата. Зеленината излъхваше чудно ухание, а птичките се виеха над момичето и кацаха по раменете му. В далечината се чуваше плясък на вода: това бяха много поточета, които се вливаха в едно прозрачно езеро с пясъчно дъно. Наоколо растеше гъст храсталак, но на едно място елените бяха пробили път и по тоя път Елиза отиде до езерото. Водата в него беше толкова бистра, че когато вятърът не люлееше вейките на храстите, човек би помислил, че те са нарисувани на дъното: тъй ясно се оглеждаха във водата всички листца – и осветените от слънцето, и скритите в сянката.
Когато Елиза видя лицето си във водата, тя се изплаши много – толкова черно и грозно беше то. Ала щом намокри малката си ръчичка и изтри челото и очите си, кожата й стана пак ослепително бяла. Тогава тя се съблече и влезе във водата. По-прекрасна девойка от нея не можеше да се намери в целия свят!
Като се облече и сплете дългите си коси, тя се приближи до един пенлив поток, гребна вода с шепа, напи се и тръгна нататък из гъстата гора, без да знае на
къде отива. Тя мислеше за братята си и вярваше, че ще ги намери. Елиза стигна до едно диво ябълково дърво, чиито клони се огъваха под тежината на плодовете. Тя си хапна от ябълките, подпря клоните с пръчка и влезе в най-гъстата част на гората. Там беше тъй тихо, че тя чуваше собствените си стъпки и хрущенето на всеки лист, който се огъваше под нейните нозе. Не се виждаше нито една птичка, нито един слънчев лъч не прорязваше гъстите тъмни клони на дърветата. Високите им стъбла почти се опираха едно о друго. Никога Елиза не бе виждала такова усамотено място.
През нощта стана още по-тъмно. Нито една светулка не блещукаше в мъха. Елиза легна натъжена в тревата и се приготви да заспи. Тогава й се стори, че клоните на дърветата се разтварят над нея и откриват ясното небе.
Когато се събуди на сутринта,тя тръгна нататък и скоро срещна една стара жена с кошница ягоди в ръцете. Жената й даде няколко ягоди и тогава Елиза я запита дали не е срещнала в гората единайсет князе на коне.
– Не – отвърна бабичката. – Но вчера видях единайсет лебеда с корони на главите. Те плуваха тук наблизо, надолу по реката.
И тя поведе Елиза към един склон, в чиито поли лъкатушеше река. По двата бряга растяха дървета, които протягаха едно срещу друго дългите си разлистени клони.
Елиза се сбогува с бабичката и тръгна към устието на реката, която се вливаше в широко море.
И ето, пред младото момиче се разкри безкрайното море във всичката си величествена хубост. Но по него не се виждаха нито платна, нито лодки и момичето трябваше по неволя да се спре. То започна да разглежда безбройните камъчета, разсипани по брега; водата ги беше изгладила тъй, че те бяха станали съвсем гладки и кръгли. Стъкла, железа, камъни – всичко, което бе изхвърлено на брега от вълните, беше изгладено от водата, а самата вода бе по-мека и от нежните ръце на Елиза. Като я гледаше, момичето си мислеше: „Вълните неспирно се люшкат насам-натам и изглаждат най-твърдите неща. Трябва и аз да бъда като тях. Благодаря ви за урока, светли, бързи вълни! Сърцето ми подсказва, че когато и да е, вие ще ме отнесете при моите мили братя!"
Върху влажната крайбрежна трева тя забеляза единайсет бели лебедови пера. Елиза ги събра в снопче. По перата блещукаха капки: може би това беше роса, а може би и сълзи – кой знае! Пусто и глухо бе на морския бряг, но Елиза не чувствуваше това, защото морето представляваше непрекъсната смяна на картини. За няколко часа то се измени повече пъти, отколкото езерата навътре в сушата през цяла година. Надвиснеше ли голям черен облак, морето веднага ставаше също тъй черно, сякаш искаше да каже: „И аз мога да бъда мрачно". Тогава то започваше да бучи, да се вълнува и да изхвърля бяла пяна. Когато пък облаците бяха розови и вятърът утих
неше, морето заприличваше на розов листец: то ставаше ту зелено, ту бяло. Но колкото и спокойно да изглеждаше, по брега му все имаше леко движение – водата му тихичко се подигаше като гърдите на спящо дете.
При залез слънце Елиза видя единайсет диви лебеда със златни корони на главите, които летяха към брега. Те се носеха в редица един след друг и отдалеч изглеждаха като дълга бяла лента. Елиза веднага се изкачи на една височина и се скри зад храстите. Лебедите се спуснаха на земята близо до нея и запляскаха с големите си бели криле.
Щом слънцето се скри съвсем, лебедовите пера изведнъж паднаха и на брега се явиха единайсет прекрасни юноши – братята на Елиза! Тя извика високо, защото ги позна, макар че те се бяха много изменили. Сърцето й подсказа, че това са нейните братя. И тя се хвърли в прегръдките им и започна да ги нарича по име. Юношите също се забравиха от радост, като видяха своята сестрица. Те също я познаха веднага, макар че тя беше пораснала и бе станала хубавица. Елиза и братята й се смееха и плачеха и скоро узнаха един от друг колко зле бе постъпила с тях лошата им мащеха.
– Ние, братята – рече най-старият, – летим като диви лебеди от изгрев до залез слънце. Но щом слънцето се скрие, ние приемаме отново човешки образ. Затова трябва да се грижим винаги от по-рано да имаме под нозете си твърда земя преди залез слънце. Ако се случи да се превърнем в хора, когато летим над облаците, ще паднем веднага от страшна височина и ще се убием. Ние не живеем тук. Отвъд морето се намира също такава хубава земя като тая. Но дотам има много път: ние трябва да прехвръкваме голямото море, а в него няма нито един остров, дето можем да пренощуваме. Само на средата на пътя стърчи из водата малка усамотена скала, върху която можем да се съберем, като се притиснем силно един о друг. Ако морето е бурно, вълните н
и заливат, но ние сме благодарни и за това убежище. Там прекарваме нощта в човешки образ. Ако тая скала я нямаше, ние никога не бихме могли да посетим нашата мила родина, защото, за да долетим до нея, ни трябват два най-дълги дни от годината. Само веднъж в годината ни е позволено да посетим отечеството си и да прекараме в него единайсет дни. Тогава ние прехвръкваме над голямата гора, откъдето виждаме палата, в който сме се родили и дето живее нашият баща, оттам виждаме и високата камбанария на черквата, в която е погребана нашата майка. Тук всяко дърво и всеки храст са ни скъпи, защото са родни; из полетата бягат диви коне, както в дните на нашето детство, а въглищарите пеят същите песни, под чиито звуци ние играехме като деца. Тук е нашата родина, тук ние се връщаме с радост и тук най-сетне намерихме теб, мила, скъпа сестрице! Още два дни ни остават да прекараме тук,а след това трябва да отлетим през морето в една чудна, но чужда нам страна. Как да те вземем със себе си? Ние нямаме нито кораб, нито лодка!
– Как да ви избавя от тая магия? – питаше сестра им.
Тъй прекараха те в разговор почти цялата нощ и дремнаха само няколко часа. Елиза се събуди от шума на лебедовите криле. Братята й се бяха превърнали отново в лебеди. Те описваха из въздуха големи кръгове, а после се загубиха съвсем от очите й. Само един от тях, най-младият, остана при сестра си. Той склони глава на гърдите й, а тя милваше крилете му. Тъй прекараха те целия ден. Привечер се върнаха и другите и когато слънцето залезе, всички приеха отново човешки образ.
– Утре – каза най-старият – трябва да отлетим оттук и няма да се върнем по-рано от идната година. Но ние не можем да те оставим сама. Ще имаш ли смелост да ни последваш? Ръцете на всекиго от нас са твърде силни и могат да те пренесат през гората – мигар крилете на всички ни не ще имат толкова сила, за да те пренесем през морето?
– Да, вземете ме със себе си! – рече Елиза.
Цяла нощ братята прекараха в работа и изплетоха от жилава върбова кора и тръстика голяма здрава мрежа. Елиза легна в нея и когато слънцето изгря и братята се превърнаха в диви лебеди,те уловиха мрежата с клюновете и се издигнаха високо-високо към облаците заедно със своята мила сестрица, която още спеше. Слънчевите лъчи падаха право върху лицето й, затова един от лебедите летеше над главата й, за да я пази от слънцето с широките си криле.
Те бяха вече далеч от брега, когато Елиза се събуди. На нея се стори, че всичко туй е сън – толкова чудно й се виждаше, че може да се носи под небето, над безкрайното море. До нея лежеше клонче с хубави зрели ягоди и снопче вкусни корени; те бяха набрани от най-малкия й брат. Тя му се усмихна с благодарност, защото го позна: той беше същият, който летеше над нея и я пазеше от слънцето с крилете си.
Те хвърчеха толкова високо, че и най-големият кораб под тях изглеждаше като бяла чайка, която се люлее над вълните. Подире им плуваше облак, голям като планина, и върху него Елиза видя сянката си и сенките на единайсетте лебеда. Но тия сенки бяха грамадни. Такава чудна картина Елиза никога не бе виждала. Но когато слънцето се издигна по-високо и облакът остана далече назад, тая въздушна картина се стопи и изчезна.
Цял ден летяха лебедите без почивка като пуснати от лък стрели. Но те все пак пътуваха по-бавно от друг път, защото сега носеха сестра си. Времето се р
азваляше, настъпваше вечер. Елиза с тревога следеше слънцето, което слизаше все по-ниско и по-ниско, а усамотената скала в морето все още не се виждаше. Стори й се, че лебедите размахват по-силно крилете си. Ах, тя бе виновна за това, че те не можеха да летят по-бързо! Тя знаеше, че щом слънцето залезе, те ще се превърнат в хора, ще паднат в морето и ще потънат. Черни облаци се приближаваха, силният вятър предвещаваше буря. Най-сетне облаците се сляха в грозна черна вълна, която се понесе напред с неудържима сила. Засвяткаха една след друга светкавици.
Ето, слънцето дойде до самия край на морето. Сърцето на Елиза замря... В тая минута лебедите полетяха като камък надолу и на девойката се стори, че пада. Но ето, те полетяха отново напред. Слънцето до половина се скри вече във водата... Едва тогава Елиза видя под себе си малката скала, не по-голяма от извадена над водата тюленова глава. Слънцето потъваше бързо – ето, то изглеждаше вече като малка звездица. Но в същата минута кракът на Елиза се допря до твърда земя. Слънцето угасна като последна искра от запалена хартия. Елиза видя около себе си своите братя, хванати ръка за ръка: те едва се побираха върху скалата. Морските вълни се блъскаха о нея и ги обсипваха с капчици; по небето бляскаха непрекъснато светкавици, трясъкът на гръмотевиците се сливаше в неспирен грохот, но сестрата и братята се притискаха силно един о друг и не губеха смелост.
Призори въздухът стана чист и ясен и щом слънцето изгря, лебедите хвръкнаха със сестра си нататък. Морето още се вълнуваше. Когато Елиза го погледна отгоре, бялата пяна върху тъмнозелените вълни й се стори като ято плаващи лебеди.
Когато слънцето се издигна по-високо, Елиза видя пред себе си плаваща из въздуха планинска страна с блестящи ледени грамади по върховете на скалите. Посред тия скали се издигаше висок палат със стройни колони и сводове един
върху друг. Долу се люлееха палмови гори и великолепни цветя, големи колкото воденични камъни. Елиза попита дали това не е страната, към която пътуват. Но лебедите поклатиха глави, защото изплувалата пред очите й картина не беше нищо друго освен прекрасният, вечно променлив въздушен палат на фата моргана, където не можеше да проникне нито едно живо същество. Елиза го гледаше втренчено. Но изведнъж планините, горите и палатът се изгубиха и на тяхно място се появиха единайсет чудни черкви, прилични една на друга, с високи кули и островърхи прозорци. До ушите й долетяха дори звуците на орган, ала това беше само далечният шум на морето. Сега черквите бяха вече съвсем близо, но в един миг те се превърнаха в дълга редица кораби. Елиза се вгледа внимателно и видя, че това беше само мъгла, пълзяща над водата. Тъй бързо се меняха пред нея картините, докато най-сетне наистина се показа оная земя, към която пътуваха. Там се издигаха чудни сини планини с кедрови гори, с градове и замъци. Още преди залез слънце Елиза се намери върху една скала пред входа на голяма пещера, обрасла в зеленина. Пещерата изглеждаше покрита със зелени килими.
– Да видим сега какво ще сънуваш тая нощ! – каза най-малкият брат, като посочи на Елиза спалнята й.
– Ах, дано ми се присъни как мога да ви избавя от магията! – рече тя и тая мисъл вече не излизаше от главата й.
И когато Елиза заспа, присъни й се, че хвърчи високо из въздуха към палата на Фата моргана, а насреща й излиза една фея, прекрасна и светла, но все пак подобна като две капки вода на оная бабичка, която й даде ягоди в гората и разказа на Елиза за лебедите със златните корони на главите.
– Твоите братя могат да се спасят – рече феята. – Само ще имаш ли достатъчно смелост и търпение? Вярно е, че водата е по-мека от твоите нежни ръце и все пак изглажда камъните. Но тя не усеща болките, които твоите пръсти ще усетят. Тя няма сърце
и не може да изпита оня страх и мъка, които ти ще трябва да изпиташ. Виждаш ли тая коприва в ръцете ми? Също такава коприва расте около пещерата, в която спиш, и само тя и оная, която расте в гробището, може да ти послужи за твоята работа – запомни добре това. Ще накъсаш от тая коприва, макар че ръцете ти ще се покрият с мехури, после ще я стъпчеш с нозе и ще изпредеш от нея прежда. От тая прежда ще изплетеш единайсет ризи с дълги ръкави, ще метнеш тия ризи върху единайсетте лебеда и магията ще се развали. Но помни, че от оня миг, в който почнеш работата, докато я свършиш, ти не трябва да продумаш нито думица, дори това да продължи години. Първата дума, която изречеш, ще прониже като нож сърцата на твоите братя. Техният живот виси на върха на езика ти! Помни това!
И феята допря копривата до ръцете на Елиза. Девойката усети болка като от изгаряне и се събуди. Беше вече съвсем светло и до нея на земята леже
ше стрък коприва, също като оная, която бе видяла насън. Тогава Елиза излезе от пещерата и се залови за работа.
С нежните си ръце тя започна да къса страшната коприва, която пареше като огън. По ръцете и по нозете й се издуха големи мехури. Но тя търпеше с радост болките само за да спаси скъпите си братя. Тъпчеше копривата с боси нозе и предеше от нея зелена прежда.
Когато слънцето залезе, братята се върнаха и се изплашиха, като видяха, че сестра им не продумва думица. Но щом погледнаха ръцете й, те разбраха на каква жертва се е решила тя заради тях и най-малкият заплака. И там, където капнеха сълзите му, болката намаляваше и мехурите изчезваха.
Елиза прекара нощта в работа, защото не можеше да се успокои, преди да спаси братята си. Целия ден след това, докато лебедите летяха, тя остана съвсем самичка. Никога досега времето не бе минавало за нея толкова бързо. Една риза беше вече готова и тя започна друга.
Изведнъж в гората се разнесоха звуци от ловджийски рог. Елиза се уплаши. Звуците идеха все по-близо. Чу се кучешки лай и момичето избяга в пещерата, свърза набраната коприва в сноп и седна отгоре й.
В същия миг из храсталака изскочи едно куче, след него – друго, после – трето. Те лаеха силно, бягаха назад и се връщаха. След няколко минути пред пещерата се събраха всички ловци. Най-хубавият и най-стройният от тях беше цар на тая страна. Той се приближи до Елиза.Никога не беше виждал такава чудна хубавица!
– Как си попаднала тук, прекрасно дете? – попита я той. Но Елиза само поклати глава. Тя не смееше да говори, защото от нейното мълчание зависеше животът и спасението на братята й. Тя скри ръцете си под престилката, за да не види царят, че са изгорени от копривата.
– Ела с мен! – каза той. – Това място не е за теб. Ако сърцето ти е също тъй прекрасно, както лицето ти, аз ще те облека в кадифе и коприна, ще сложа на главата ти златна корона и ти ще живееш и ще заповядваш в най-хубавия от моите палати. – Като каза това, той я сложи до себе си на коня. Елиза плачеше и кършеше ръце, но царят й рече любезно: – Аз желая само твоето щастие. Ще дойде време, когато ти ще ми благодариш за това!
И той потегли с нея през планината, а ловците тръгнаха след тях.
При залез слънце тя видя пред себе си великолепен град с черкви и кубета. Царят въведе Елиза в палата, дето във високи мраморни зали шуртяха водоскоци, а по стените и тавана бяха изписани картини. Но тя на нищо не обръщаше внимание, плачеше, тъжеше и равнодушно се оставяше да я обличат в царски дрехи, да вплитат в косите й бисери и да слагат тънки ръкавици на изранените й ръце.
Когато Елиза се облече в новите си великолепни дрехи, тя беше тъй хубава, че всички царедворци й се поклониха, а царят я провъзгласи за своя годеница, макар че архиепископът клатеше глава и казваше, че горската хубавица е навярно магьосница, която е заслепила очите и е омагьосала сърцето на царя.
Но царят не го слушаше. Той заповяда на музиката да свири, заповяда да сложат на трапезата най-скъпите ястия и да извикат най-хубавите момичета, които трябваше да танцуват пред Елиза. Поведоха я през ухаещи градини и великолепни зали, но тя си оставаше все тъй тъжна и мълчалива, както по-рано. Тогава царят отвори една малка стаичка точно до нейната спалня. Стаичката бе украсена със зелени килими и приличаше много на горската пещера, дето живееше Елиза. На пода лежеше сноп копривена прежда, а от тавана висеше ризата, която момичето бе вече изплело. Всички тия неща един от ловците беше взел със себе си като рядкост.
– Тук ти можеш да си спомняш за твоето предишно жилище! – каза царят. – Ето работата, с която се занимаваше там. Сега сред великолепието, което те заобикаля, ще ти бъде приятно да си спомняш за онова време.
Когато Елиза видя това, което беше скъпо за сърцето й, усмихна се за първи път и бледните й страни се покриха отново с руменина. Тя помисли за спасението на братята си и целуна ръката на царя, а той я притисна до сърцето си и заповяда да известят с камбани за сватбата му. Нямата горска хубавица стана царица на страната.
Тогава архиепископът започна да шепне на царя лоши думи, но те не стигнаха до сърцето му. Отпразнуваха сватбата и архиепископът трябваше сам да положи короната върху главата на Елиза. От гняв той натисна тъй силно тесния обръч на челото й, че тя усети болка. Но сърцето й се свиваше от още по-силна болка – тя тъгуваше за братята си и затова не чувствуваше телесните мъки. Устата й беше няма, както по-рано, защото само една нейна дума можеше да убие милите й братя. Но в очите й пламтеше искрена обич към добрия, прекрасен цар, който правеше всичко, за да я зарадва. Всеки ден тя все по-силно се привързваше към него. Ах, ако можеше да му разкаже всичко и да му довери скръбта си! Но тя трябваше да мълчи, докато свърши работата си. И Елиза се промъкваше нощем в малката стаичка, украсена като пещерата, и там плетеше риза след риза. Но когато започна да плете седмата риза, преждата се свърши.
Тя знаеше, че в гробището расте също такава коприва, която трябваше сама да набере. Но как да излезе нощем от палата и да отиде в гробището?
„О, какво значи болката на пръстите ми в сравнение с мъката, която изпитва сърцето ми! – мислеше си тя. – Аз трябва да бъда смела!"
С примряло сърце, сякаш се готвеше за някаква лоша работа, тя се промъкна през една лунна нощ в градината и се запъти по дългите пътеки и пустите улици към гробището.Там на една от най-широките надгробни плочи седяха наредени в кръг много страшни магьосници. Елиза трябваше да мине край тях, но те не я забелязаха. Тя си набра коприва и я занесе в палата.
Само един човек видя това – архиепископът. Докато другите спяха, той бдеше. Сега той се убеди, че царицата наистина се занимава с магьосничество. „Да, тя е магьосница и затова успя да омагьоса царя и целия народ" – каза си архиепископът.
В изповеднята той разказа на царя това, което бе видял и от което се страхуваше. И когато от устата му се отронваха жестоките думи на обвинението, образите на светците клатеха глави, сякаш искаха да кажат: „Не е вярно, Елиза е невинна!" Но архиепископът изтълкува това по своему, като каза, че и светците свидетелстуват за греховете на царицата. Две едри сълзи се търкулнаха по лицето на царя и той си отиде с тежко съмнение в душата. Оттогава сън не затваряше очите му, ала той се преструваше, че спи, и виждаше как Елиза става от леглото си. Всяка нощ се повтаряше същото. Той мълком я следеше и виждаше как тя изчезва в малката стаичка. Лицето на царя ставаше все по-мрачно. Елиза забелязваше това, но не знаеше причината и се измъчваше както за него тъй и за своите братя. Горещите й сълзи се лееха по царското кадифе и пурпурните й дрехи и блестяха там като елмази. И всички, които виждаха това великолепие, желаеха да бъдат на нейното място!
Но ето, че работата й стигна към своя край. Оставаше й да изплете още една риза, за която пак не стигаше прежда. Още веднъж, само още веднъж тя трябваше да отиде в гробището и да накъса няколко шепи коприва. Тя с ужас си спомни за страшното нощно пътуване и за грозните магьосници, но желанието й да спаси братята си беше по-силно от всичко.
Елиза тръгна, но царят и архиепископът вървяха след нея. Те видяха как тя се промъква през решетъчната врата на гробището и като дойдоха по-близо, забелязаха около надгробната плоча същите магьосници, които виждаше и Елиза. Тогава царят се дръпна назад и си отиде, защото между магьосниците се намираше и тая, която той обичаше толкова много.
– Нека народът я съди! – рече той.
И народът я осъди на изгаряне върху клада.
Изведоха Елиза от великолепните царски зали и я затвориха в тъмно и влажно подземие с железни решетки на прозорците, през които тъжно свиреше вятърът. Вместо меки възглавници дадоха й оня сноп коприва, който тя набра последния път. Върху него можеше да сложи главата си. Коравите парливи ризи, изплетени от копривата, трябваше да й служат за завивка. Но тъкмо тия неща тя искаше да й дадат и веднага се залови за работа. По улиците децата пееха оскърбителни песни за нея. Никой не се обръщаше да я утеши поне с една думица.
Вечерта край решетките се чу неочаквано плясък от лебедови криле. Беше най-младият брат на Елиза. Той сполучи да намери сестра си и тя заплака от радост, макар да знаеше, че й остава да живее само една нощ. Затова пък работата й бе почти привършена и братята й бяха наблизо.
Скоро дойде архиепископът, за да прекара с нея последния й час – тъй беше обещал той на царя. Но Елиза поклати глава и с поглед и с движения го помоли да си отиде. Тая нощ тя трябваше да привърши работата си, иначе всичко щеше да бъде напразно: и мъките, и сълзите, и безсънните й нощи. Архиепископът си отиде с гневни думи, но бедната Елиза знаеше, че е невинна, и продължи работата си.
Малките мишлета тичаха по пода и влачеха копривата при нозете й, за да й помагат с нещо, а един дрозд й пя през цялата нощ върху решетката на прозореца най-веселите си песни, за да й вдъхне бодрост.
Беше още тъмно, оставаше цял час до изгрев слънце, когато пред вратите на палата се явиха единайсетте братя на Елиза и поискаха да ги пуснат при царя. Отговориха им, че това е невъзможно, защото царят още спи и не смеят да го будят. Те молеха, заплашваха, яви се стражата, а след това и самият цар, за да разбере какъв е тоя шум. Но в тая минута слънцето изгря и братята се изгубиха. Само единайсет диви лебеди се извиха над палата.
През градските врати нахлу тълпа народ: всички искаха да видят как ще изгорят магьосницата. Един стар, дръглив кон возеше талигата, в която седеше Елиза. Девойката бе облечена в риза от грубо платно, чудните й дълги коси безредно се спускаха по раменете й, лицето й беше съвсем бледно, устните й леко помръдваха, но пръстите й плетяха неспирно зелената прежда. Дори на път към смъртта тя не изпускаше от ръцете си започнатата работа. Десет ризи лежаха в нозете й съвсем готови, а пръстите й плетяха единайсетата. Тълпата я обсипваше с подигравки и ругатни.
– Вижте магьосницата как бъбре! Не държи молитвеник в ръцете си, а все плете това дяволско ръкоделие! Да го разкъсаме на парчета!
И тълпата я обгради от всички страни и поиска да разкъса ризата, но тогава долетяха единайсетте диви лебеди, накацаха около нея по края на талигата и запляскаха шумно със силните си криле. Тълпата се дръпна изплашена назад.
– Това е небесно знамение! Тя наистина е невинна! – шепнеха мнозина, но не смееха да кажат това високо.
Палачът хвана Елиза за ръката, но тя го блъсна и бързо метна единайсетте ризи върху лебедите. В същия миг на тяхното място се появиха единайсет прекрасни князе. Само най-младият вместо едната ръка имаше лебедово крило, защото ризата му беше само с един ръкав. Елиза не бе успяла да изплете другия.
– Сега мога да говоря! – извика тя. – Аз съм невинна!
И народът, който видя това чудно преображение, се преклони пред нея, а тя падна безчувствена в прегръдките на своите братя – тъй силно я бяха сломили тревогите, страхът от смъртта и телесните мъки.
– Да, тя е невинна! – рече най-старият от братята и разказа всичко, което се бе случило. И докато той говореше, из въздуха се разнесе чудно ухание като от безброй рози, защото всяка главня от кладата пусна корени и вейки и пред очите на всички израсна мигом висок храст, покрит с червени рози. А на самия връх на храста цъфна прекрасно бяло цвете, което блесна като звезда. Царят го откъсна и го закичи на гърдите на Елиза и тогава тя дойде на себе си и радост изпълни сърцето й.
В тоя миг всички камбани забиха сами, долетяха птици на големи ята и към царския палат потегли такова сватбено шествие, каквото не бе виждал дотогава нито един цар.

Автор:
Ханс Кристиян Андерсен
Превод: Светослав Минков
По изданието: „Андерсенови приказки”, Народна младеж, 1979 г.