1. Обичам те, не затова какъв си ти, а за това какъв съм аз, когато съм до теб.
2. Никой не заслужава да лееш сълзи за него, а този който заслужава това, никога няма да те разплаче.
3. Само защото някой не те обича, както на теб ти се иска, не значи, че не те обича от все сърце.
4. Истински приятел е този, който ти подава ръка и докосва сърцето ти.
5. Най-много ти липсва този, който е до теб, но ти знаеш, че никога няма да е твой.
6. Никога не се разделяй с усмивката си, дори и когато ти е тъжно, ... откъде да знаеш, може някой в тоз момент да се влюби в нея.
7. За света ти може да си един човек, но за един човек може да си целия свят.
8. Не си губи времето с човек, на когото му е все едно дали си до него..
9. Може би Бог иска да срещнеш няколко неподходящи личности, преди да срещнеш човека за теб, за да бъдеш на ясно със себе си.
10. Не плачи, когато всичко свърши, усмихни се, че нещо ти се е случило.
11. Винаги ще има хора, които ще те нараняват, но, за всеки случай, трябва да продължиш да вярваш в хората.
12. Стани по-добър човек, и гледай да си наясно със себе си, преди да срещнеш някого с надеждата, че той ще разбере що за човек си ти.
13. Не си давай много-много зор, най-хубавите работи се случват, когато най-малко ги очакваш.
Из: Мъдрости от нета
неделя, 24 януари 2010 г.
Приказка за морската звезда
Някъде, далеч от тук, на брега на океана, един възрастен човек правеше своята обичайна разходка по плажа на залез слънце. До неотдавна бе бушувала страшна буря. Небето преливаше от ярко червено в оранжево, а вълните, сякаш вече уморени, нежно галеха брега. Възрастният човек се наслаждаваше на гледката, с удоволствие вдишваше морския въздух, който сега изглеждаше сякаш още по-чист.Беше се замислил за нещо свое, може би много важно нещо, когато забеляза по-нататък на плажа едно дете, което взимаше нещо от пясъка и после го хвърляше във водата. Възрастният човек предположи, че това е може би по-различно от игра и воден от любопитството си се запъти към детето. Когато приближи, той забеляза, че момчето взима изхвърлените от бурята на брега морски звезди и ги хвърля обратно в океана. Едва сега старецът забеляза, че целият плаж бе обсипан със стотици, може би хиляди морски звезди.
Момчето сякаш не го забелязваше. Старецът си помисли нещо и попита:
- Какво правиш? Ти си само едно малко момче и не би могъл да промениш нещата?!
Момчето го погледна, взе една морска звезда от пясъка, хвърли я в океана и каза:
- Ами аз току що промених нещата за тази морска звезда!
Приказка от неизвестен автор.
Художник на картината: Мила Василева
Виртуалната ера
Преди повече от 3,5 милиарда години на нашата земя се е зародил живота.От тогава до днес са настъпили редица промени, които безвъзвратно са оставили своя отпечатък върху историята на света.Част от тази история е и хомосапиенс.Макар човека, да се е появил стотици милиони години по-късно, неговото въздействие, със сигурност е оказало а и оказва най-голямо влияние върху планетата.Само за 160 хиляди години, човекa е извървял пътя от праисторическата, до виртуалната ера.
Да, човека може би е най-голямото чудо на този свят, или най-голямата грешка, какъв е смисъла на неговото съществуване, как е ролята му, с каква цел е бил сътворен са въпроси, които сега не са тема на разсъждение.Важен е факта, че човека съществува и взаимодейства с другите и с околния свят.Резултата от това взаимодействие е развитието било то прогресивно или регресивно.И пак въпроса дали човек оказва положително или отрицателно влияние, чрез своето прогресивно-регресивно развитие, не ни интересува, важен е факта, че човек се развива.И когато имаме думите човек, развитие, път, ера и виртуален, не е трудно да достигнем до идеята за виртуалната ера, през която преминава пътя на човешкото развитие.
От самото начало на своя живот, човек се развива и това е нормалното човешко състояние, много важен е факта че при хората, личното индивидуално развитие, развива и общото, масовото развитие.Следвайки и закона, че масовите натрупвания водят до качествени изменения, откриваме простата истина, че човек е човек, защото се развива.Макар общоприетата максима, че всичко в този живот е един кръговрат, която обезсмисля човешкото разитие, защото следвайки нея развитие всъшност няма, човека от 160 хиляди години върви по пътя на еволюциата и все още не е достигнал до етапа, в който да се върне на първоначалната позиция.Резултати на това развитие са всички научни, технологични и практични нововъведения, които засипват хората.От последното столетие, такива са телеграфите, телефоните, радиото, телевизията, компютрите, интернет.
Последните две са основните действащи лица в темата на моето есе, виртуалната ера.Безсмислено, наивно и глупаво е да говорим за виртуална ера, без да знам какво свъшност значават тези термини, и ако за всички е ясно, или поне би трябвало да е, какво означава ера, то понятието виртуален е по-голяма загатка.След кратка справка в тълковния речник срещу думата виртуален пище „Който може да се прояви, възможен.”
Самото описание подсказва разбирането на израза виртуална ера, възможна ера.Едно перифразиране би звучало така, ера на възможностите, или по точно ера на неограничените човешки възможности.Защото място на развитие, на съществуване на тази виртуална ера, която съществува в паралел с невиртуалната ера е интернет пространството.А както всички знам в интернет, няма граници, няма закони.Там всеки може да бъде, макар и за малко, това което иска да бъде, да бъде своите неосъществени мечти, стремежи, модели, планове, да бъде това, което не е, но иска да е. Има възможността да изживее, такива неща, за който в реалният не виртуален свят, не би и посмял да опита.Това разбира се е много опасно, защото границата между виртуалното и реалното е много тънка и прекаляването с виртуалното от един човек с по-лабилна психика би могло да окаже шизофренично въздействие, раздвояване на личността.Трябвя ясно и категорично да се знае, кое е възможно в реалния и кое във виртуалния свят.
Компютрите, копютърните технологии и интернет, са базисните центрове, около които се развива съвременното човешко общество.Ако преди 25 години хората незнаеха какво е компютър, а интернет беше мечта, то сега живота, на младият съвременен човек, за добро и зло е невъзможен без тези три копоненнта на виртуалната реалност.
Тези неограничени възможности, колкото улесняват човек, толкова и го заробват и обезличават.Всеки компютърно грамотен човек, може напрактика да живие пред своя персонален компютър, чрез него може да, купува всичко необходимо за своето съществуване, да плаща всички сметки, данъци, такси, да се запознава с хора, да достига до всяка точка на света, да открие любимия човек, дори и да прави секс.Естествено всичко това е за сметка на личното индивидуално, реално преживяване на тези събития.Безспорно интернет и виртуалното пространство улесняват живота на човек, но не бива да се злоупотребява, понеже и тук като с лекарството, когато е в определена доза то лекува, но кагато се прекали с него убива.
Примамливото тук е, че когато незаставаш пред света със собственото си име и лице, а чрез някакъв никнейм ти се сливаш със тълпата в интернет, ставаш част от една маса, за която възрастта, пола, образованието, расата не са от значение, не си отговорен за постъпките си, освобождаваш се от предрасъдъците и задръжките на обществото, всичко това в омерено количество действа релаксиращо, но когато се прекали става опасно.Прекаляването води до заболявания на психиката, обезличавене.
Идеята за ерата на неограничените човешки възможности, по своя смисъл е едно прекрасно средство за усленяване на човешкия живот, но използвана с корисна цел от хора с „лоши” намерения, би могла да се окаже „атомната бомба” на 21 век.
В заключение, живота на човек се поражда от сблъсъка на един сперматозоид с една яйцеклетка, от този момент започва едно бурно развитие, което поражда след себе си друго, и друго, и така нататък, кога е бил този първи сблъсък никои не знае.Но се знае, че от озни момент на сътворението, е започнало това развитие, което продължава и днес, в този момент, в този час, в тази секунда.В началото споменах, за идеята за виртуалната ера.През която преминава пътя на човешкото развитие, защото вуруалната ера не е край, а е само поредната стъпка в това развитие, започнало неизвестно кога.
М.З.
Да, човека може би е най-голямото чудо на този свят, или най-голямата грешка, какъв е смисъла на неговото съществуване, как е ролята му, с каква цел е бил сътворен са въпроси, които сега не са тема на разсъждение.Важен е факта, че човека съществува и взаимодейства с другите и с околния свят.Резултата от това взаимодействие е развитието било то прогресивно или регресивно.И пак въпроса дали човек оказва положително или отрицателно влияние, чрез своето прогресивно-регресивно развитие, не ни интересува, важен е факта, че човек се развива.И когато имаме думите човек, развитие, път, ера и виртуален, не е трудно да достигнем до идеята за виртуалната ера, през която преминава пътя на човешкото развитие.
От самото начало на своя живот, човек се развива и това е нормалното човешко състояние, много важен е факта че при хората, личното индивидуално развитие, развива и общото, масовото развитие.Следвайки и закона, че масовите натрупвания водят до качествени изменения, откриваме простата истина, че човек е човек, защото се развива.Макар общоприетата максима, че всичко в този живот е един кръговрат, която обезсмисля човешкото разитие, защото следвайки нея развитие всъшност няма, човека от 160 хиляди години върви по пътя на еволюциата и все още не е достигнал до етапа, в който да се върне на първоначалната позиция.Резултати на това развитие са всички научни, технологични и практични нововъведения, които засипват хората.От последното столетие, такива са телеграфите, телефоните, радиото, телевизията, компютрите, интернет.
Последните две са основните действащи лица в темата на моето есе, виртуалната ера.Безсмислено, наивно и глупаво е да говорим за виртуална ера, без да знам какво свъшност значават тези термини, и ако за всички е ясно, или поне би трябвало да е, какво означава ера, то понятието виртуален е по-голяма загатка.След кратка справка в тълковния речник срещу думата виртуален пище „Който може да се прояви, възможен.”
Самото описание подсказва разбирането на израза виртуална ера, възможна ера.Едно перифразиране би звучало така, ера на възможностите, или по точно ера на неограничените човешки възможности.Защото място на развитие, на съществуване на тази виртуална ера, която съществува в паралел с невиртуалната ера е интернет пространството.А както всички знам в интернет, няма граници, няма закони.Там всеки може да бъде, макар и за малко, това което иска да бъде, да бъде своите неосъществени мечти, стремежи, модели, планове, да бъде това, което не е, но иска да е. Има възможността да изживее, такива неща, за който в реалният не виртуален свят, не би и посмял да опита.Това разбира се е много опасно, защото границата между виртуалното и реалното е много тънка и прекаляването с виртуалното от един човек с по-лабилна психика би могло да окаже шизофренично въздействие, раздвояване на личността.Трябвя ясно и категорично да се знае, кое е възможно в реалния и кое във виртуалния свят.
Компютрите, копютърните технологии и интернет, са базисните центрове, около които се развива съвременното човешко общество.Ако преди 25 години хората незнаеха какво е компютър, а интернет беше мечта, то сега живота, на младият съвременен човек, за добро и зло е невъзможен без тези три копоненнта на виртуалната реалност.
Тези неограничени възможности, колкото улесняват човек, толкова и го заробват и обезличават.Всеки компютърно грамотен човек, може напрактика да живие пред своя персонален компютър, чрез него може да, купува всичко необходимо за своето съществуване, да плаща всички сметки, данъци, такси, да се запознава с хора, да достига до всяка точка на света, да открие любимия човек, дори и да прави секс.Естествено всичко това е за сметка на личното индивидуално, реално преживяване на тези събития.Безспорно интернет и виртуалното пространство улесняват живота на човек, но не бива да се злоупотребява, понеже и тук като с лекарството, когато е в определена доза то лекува, но кагато се прекали с него убива.
Примамливото тук е, че когато незаставаш пред света със собственото си име и лице, а чрез някакъв никнейм ти се сливаш със тълпата в интернет, ставаш част от една маса, за която възрастта, пола, образованието, расата не са от значение, не си отговорен за постъпките си, освобождаваш се от предрасъдъците и задръжките на обществото, всичко това в омерено количество действа релаксиращо, но когато се прекали става опасно.Прекаляването води до заболявания на психиката, обезличавене.
Идеята за ерата на неограничените човешки възможности, по своя смисъл е едно прекрасно средство за усленяване на човешкия живот, но използвана с корисна цел от хора с „лоши” намерения, би могла да се окаже „атомната бомба” на 21 век.
В заключение, живота на човек се поражда от сблъсъка на един сперматозоид с една яйцеклетка, от този момент започва едно бурно развитие, което поражда след себе си друго, и друго, и така нататък, кога е бил този първи сблъсък никои не знае.Но се знае, че от озни момент на сътворението, е започнало това развитие, което продължава и днес, в този момент, в този час, в тази секунда.В началото споменах, за идеята за виртуалната ера.През която преминава пътя на човешкото развитие, защото вуруалната ера не е край, а е само поредната стъпка в това развитие, започнало неизвестно кога.
М.З.
Не стой...
Не стой ридаейки на моя гроб.
Аз не съм там, Аз не спя.
Аз съм във вятъра свободен.
Аз съм блясъка в снега.
Аз съм галещия слънчев лъч.
Аз съм нежен есенен дъжд.
Не стой ридаейки на моя гроб,
Аз не съм там,аз не съм си отишла.
Откъс от сериала "Отчаяни съпруги"
Аз не съм там, Аз не спя.
Аз съм във вятъра свободен.
Аз съм блясъка в снега.
Аз съм галещия слънчев лъч.
Аз съм нежен есенен дъжд.
Не стой ридаейки на моя гроб,
Аз не съм там,аз не съм си отишла.
Откъс от сериала "Отчаяни съпруги"
Зън - зън
Повярваш ли във себе си, от свеки дар ще си щастлив, пожелай го от сърцe и свободен ще летиш, в този миг ще откриеш, как света край теб искри...вълшебен свят погледни, дай ръка и със мен върви.Най-големите съкровища не са богатствата изпълващи ръцете.Не са бижута, злато и пари, а крият се дълбоко във сърцето...защото вещитите се появяват и изчезват и няма да те стоплят в дните черни.А истинската ценност е една... приятелството на другари верни...
Песен от филма "Камбанка"
Песен от филма "Камбанка"
Две хубави очи
Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; – музика – лъчи
Не искат и не обещават те…
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях -
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли…
Не искат и не обещават те! -
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете…
От: П. К. Яворов
в две хубави очи; – музика – лъчи
Не искат и не обещават те…
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях -
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли…
Не искат и не обещават те! -
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете…
От: П. К. Яворов
Напиши ми приказка
Тихо, тихо, тихо тихо.. да не чуе тя…Камъче, разплакано в човека на обувката, която твърде бърза. Бързо, бързо, бързо, бързо. Човека на луната тича. Утро е. Питай Малкия принц за боата и после ми кажи,че си обичал. Искаш ли.Светът да е облаче и да вали.Да е тъмно и снегът да свети като коледна елха от времето, когато дядо Коледа е истински. И коминът никога да не е тесен. Искам да съм плюшено мече в ръцете на момче, което го е кръстило. Малко, мъничко, с рошави коси и вяра по-голяма от елхата.Искам да съм плюшено мече в ръцете на момче, което знае,че след покрива започва летенето.Колко пъти падаш.Има ли значение.Искаш ли.Да си играем на Карлсон и Пипи Дълго чорапче.Ти ще летиш и ще идваш, когато стане тъмно, аз ще бъда силна и ще ходя наобратно. Или бяха Каспър и Уенди. Иска ми се някак да си плътен. Тихо , тихо, тихо …да не чуе тя. Бързаш. Забрави. Бързай, бързай, бързай. Камъче в обувката. Ти си в камъчето. Забрави. Евтаназия на чувството. И точка.Неграмотно, не на място. Сбърках целия си текст. Моля ти се, напиши ми приказка.
От: Илина Георгиева
От: Илина Георгиева
Подаръкът
Бенет Сърф разказваше тази трогателна история за някакъв автобус, който се друсал по забутаните пътища на Юга.
На една от седалките седяло дребничко старче и стискало в ръка букет свежи цветя. На другата редица недалеч от него седяла девойка, която непрестанно поглеждала към цветята. Дошло време старецът да слиза. Когато минал покрай нея, той поставил цветята в скута на момичето.
— Виждам, че цветята много ви харесват — казал той — и мисля, че съпругата ми би се зарадвала, ако и кажа, че съм ги дал на вас.
Момичето приело цветята и през стъклото на автобуса продължило да следи с поглед стареца. Щом слязъл от автобуса, той се отправил към портата на малко гробище.
От: Бенет Сърф
На една от седалките седяло дребничко старче и стискало в ръка букет свежи цветя. На другата редица недалеч от него седяла девойка, която непрестанно поглеждала към цветята. Дошло време старецът да слиза. Когато минал покрай нея, той поставил цветята в скута на момичето.
— Виждам, че цветята много ви харесват — казал той — и мисля, че съпругата ми би се зарадвала, ако и кажа, че съм ги дал на вас.
Момичето приело цветята и през стъклото на автобуса продължило да следи с поглед стареца. Щом слязъл от автобуса, той се отправил към портата на малко гробище.
От: Бенет Сърф
Да завещаеш любов
Като млад Ал беше прекрасен художник керамик. Имаше съпруга и две чудесни момчета. Една вечер по-големият му син получил силни болки в корема. Тъй като си помислили, че това е някакво обикновено чревно неразположение, нито Ал, нито съпругата му се разтревожили от състоянието му. Но всъщност заболяването било остър апендисит и момчето внезапно починало още същата нощ.
Ал се измъчвал, че са могли да предотвратят смъртта му, ако бяха осъзнали сериозността на положението, и от огромното бреме на вината емоционалното му здраве се влошило. На всичкото отгоре, малко по-късно го напуснала жена му и го оставила сам с по-малкия им шестгодишен син. Ал не могъл да понесе болката от тези две раздели и за да я заглуши, започнал да пие, а след време станал алкохолик.
Със задълбочаването на алкохолизма Ал започнал да губи всичко, което имал — дома си, земята си, предметите на изкуството, всичко. Най-накрая починал сам в някакъв мотел в Сан Франциско.
Когато научих за смъртта на Ал, реагирах със същото презрение, което светът показва към някой, който е завършил живота си без да остави материализирано нищо, което да напомня за него. „Абсолютно пропаднал човек! — мислех си аз. — Напълно провален живот!”
С течение на времето започнах да преоценявам суровата си първоначална преценка. Познавах вече порасналия син на Ал, Ърни, като един от най-милите, най-любящи, най-грижовни мъже. Наблюдавайки Ърни и децата му, виждах любовта между тях и си мислех, че добротата и грижовността все трябва да са дошли отнякъде.
Ърни не ми бе говорил много за баща си, пък и аз разбирах, че е много трудно да защитаваш един алкохолик. Един ден събрах кураж и го попитах:
— Наистина съм учуден от нещо — казах аз. —Зная, че главно баща ти те отгледа. Какво, по дяволите, направи той, та ти стана толкова добър човек?
Ърни притихна, помисли малко, а после каза:
— От най-ранните ми спомени като дете, докато напуснах дома на осемнадесет, Ал всяка вечер идваше в стаята ми, целуваше ме и казваше: „Обичам те, сине.”
От тези думи в очите ми се появиха сълзи и осъзнах, че съм постъпил глупаво, определяйки Ал като пропаднал човек. Вярно е, че след себе си не бе оставил нищо материално, но пък е бил любящ баща и е възпитал един от най-добрите, най-щедрите мъже, които познавам.
От: Боби Джий "Да спечелиш играта"
Ал се измъчвал, че са могли да предотвратят смъртта му, ако бяха осъзнали сериозността на положението, и от огромното бреме на вината емоционалното му здраве се влошило. На всичкото отгоре, малко по-късно го напуснала жена му и го оставила сам с по-малкия им шестгодишен син. Ал не могъл да понесе болката от тези две раздели и за да я заглуши, започнал да пие, а след време станал алкохолик.
Със задълбочаването на алкохолизма Ал започнал да губи всичко, което имал — дома си, земята си, предметите на изкуството, всичко. Най-накрая починал сам в някакъв мотел в Сан Франциско.
Когато научих за смъртта на Ал, реагирах със същото презрение, което светът показва към някой, който е завършил живота си без да остави материализирано нищо, което да напомня за него. „Абсолютно пропаднал човек! — мислех си аз. — Напълно провален живот!”
С течение на времето започнах да преоценявам суровата си първоначална преценка. Познавах вече порасналия син на Ал, Ърни, като един от най-милите, най-любящи, най-грижовни мъже. Наблюдавайки Ърни и децата му, виждах любовта между тях и си мислех, че добротата и грижовността все трябва да са дошли отнякъде.
Ърни не ми бе говорил много за баща си, пък и аз разбирах, че е много трудно да защитаваш един алкохолик. Един ден събрах кураж и го попитах:
— Наистина съм учуден от нещо — казах аз. —Зная, че главно баща ти те отгледа. Какво, по дяволите, направи той, та ти стана толкова добър човек?
Ърни притихна, помисли малко, а после каза:
— От най-ранните ми спомени като дете, докато напуснах дома на осемнадесет, Ал всяка вечер идваше в стаята ми, целуваше ме и казваше: „Обичам те, сине.”
От тези думи в очите ми се появиха сълзи и осъзнах, че съм постъпил глупаво, определяйки Ал като пропаднал човек. Вярно е, че след себе си не бе оставил нищо материално, но пък е бил любящ баща и е възпитал един от най-добрите, най-щедрите мъже, които познавам.
От: Боби Джий "Да спечелиш играта"
Истинска любов
Мозес Менделсон, дядото на известния немски композитор, в никакъв случай не можел да се нарече красавец. Освен че бил доста нисък, той имал и уродлива гърбица.
Веднъж Мозес посетил един хамбургски търговец, който имал прекрасна дъщеря на име Фрумти. Мозес безнадеждно се влюбил в нея. На Фрумти обаче, непривлекателният му външен вид подействал отблъскващо.
Когато дошло време да си върви, Мозес събрал кураж и се изкачил по стълбите до стаята и, за да опита за последен път да поговори с нея. Тя била красива като божествено видение, но изпълвала сърцето му с тъга, защото не желаела дори да го погледне. След няколко неуспешни опита да поведе разговор, Мозес срамежливо попитал:
— Вярвате ли, че женитбите се предопределят на небето?
— Да— отговорила му тя, с поглед забит в пода. — А вие?
— Аз също — казал на свой ред той. — Там горе, на небето, при раждането на всяко момче, Бог му съобщава, за кое момиче ще се ожени. Когато се родих, Бог посочи бъдещата ми съпруга, а след това добави: „Но жена ти ще има гърбица.” Ужасен, аз извиках: „О, Боже, жена с гърбица би било истинска трагедия. Моля те, Господи, дай гърбицата на мен, а тя нека бъде красива.”
Тогава Фрумти вдигнала глава и го погледнала в очите, сякаш била развълнувана от някакъв отдавна забравен спомен. Подала ръка на Мозес, а по-късно станала негова предана съпруга.
От: Бари и Джойс Висел
Веднъж Мозес посетил един хамбургски търговец, който имал прекрасна дъщеря на име Фрумти. Мозес безнадеждно се влюбил в нея. На Фрумти обаче, непривлекателният му външен вид подействал отблъскващо.
Когато дошло време да си върви, Мозес събрал кураж и се изкачил по стълбите до стаята и, за да опита за последен път да поговори с нея. Тя била красива като божествено видение, но изпълвала сърцето му с тъга, защото не желаела дори да го погледне. След няколко неуспешни опита да поведе разговор, Мозес срамежливо попитал:
— Вярвате ли, че женитбите се предопределят на небето?
— Да— отговорила му тя, с поглед забит в пода. — А вие?
— Аз също — казал на свой ред той. — Там горе, на небето, при раждането на всяко момче, Бог му съобщава, за кое момиче ще се ожени. Когато се родих, Бог посочи бъдещата ми съпруга, а след това добави: „Но жена ти ще има гърбица.” Ужасен, аз извиках: „О, Боже, жена с гърбица би било истинска трагедия. Моля те, Господи, дай гърбицата на мен, а тя нека бъде красива.”
Тогава Фрумти вдигнала глава и го погледнала в очите, сякаш била развълнувана от някакъв отдавна забравен спомен. Подала ръка на Мозес, а по-късно станала негова предана съпруга.
От: Бари и Джойс Висел
Една по една
Един наш приятел скитал по безлюден мексикански плаж на залез слънце. Както се разхождал, в далечината съзрял друг човек. Приближавайки към него, забелязал, че местният жител постоянно се навеждал, вземал нещо и го хвърлял във водата. Отново и отново той запращал нещо в океана.
Когато нашият приятел стигнал недалеч от него, той забелязал, че човекът вземал една по една морските звезди, изхвърлени на брега от вълните, и ги връщал във водата.
Нашият приятел недоумявал. Приближил се до човека и рекъл:
— Добър вечер, приятелю. Чудех се какво ли правиш…
— Хвърлям морските звезди обратно в океана.
Сега има отлив и те са останали на брега. Ако не ги върна във водата, ще умрат тук от недостиг на кислород.— Е, това е вярно — отговорил приятелят ми, — но по пясъка трябва да има хиляди морски звезди. Невъзможно е да спасиш всичките, страшно много са. Нали ти е ясно, че това сигурно става по стотици плажове на този бряг. Не разбираш ли, че не можеш да помогнеш?Човекът се усмихнал, навел се, взел още една морска звезда и докато я хвърлял в океана, отвърнал:
— Е, поне на тази успях да помогна!
От Джак Канфийлд и Марк В. Хансен
Когато нашият приятел стигнал недалеч от него, той забелязал, че човекът вземал една по една морските звезди, изхвърлени на брега от вълните, и ги връщал във водата.
Нашият приятел недоумявал. Приближил се до човека и рекъл:
— Добър вечер, приятелю. Чудех се какво ли правиш…
— Хвърлям морските звезди обратно в океана.
Сега има отлив и те са останали на брега. Ако не ги върна във водата, ще умрат тук от недостиг на кислород.— Е, това е вярно — отговорил приятелят ми, — но по пясъка трябва да има хиляди морски звезди. Невъзможно е да спасиш всичките, страшно много са. Нали ти е ясно, че това сигурно става по стотици плажове на този бряг. Не разбираш ли, че не можеш да помогнеш?Човекът се усмихнал, навел се, взел още една морска звезда и докато я хвърлял в океана, отвърнал:
— Е, поне на тази успях да помогна!
От Джак Канфийлд и Марк В. Хансен
Психологическа игра-тест "КУБ"
Вие трябва да си представите последователно пет обекта на фона на пустиня. Дори да смятате, че сте човек без фантазия, упражнението е простичко. Задачата е еднаква за всички, но всеки мислено поставя и разполага тези обекти по своему, по свой неповторим начин. Какво се крие зад тези обекти и вашите представи ще научите едва след като изпълните упражнението до края. Пригответе си да запишете своите видения, старайте се да ги опишете подробно. Не се бойте - отговорите не могат да бъдат "правилни" или "неправилни", това са само вашите лични усещания и фантазии.
1. Представете си пустиня. Може да я видите реална, ако сте били някога в пустиня, или просто опишете вашата представа за пустиня, фантазията си на тази тема.
2. Представете си в тази пустиня куб. Видяхте ли го? С какви размери е? Цвят? Гладък на пипане или грапав? Можете ли да кажете от какво е направен? Плътен или кух е? Близо ли е до вас или далече? Върху пясъка ли е или във въздуха, как стои - на ръб, на връх, на една страна?
Вашият куб е неповторим както са неповторими отпечатъците на пръстите ви. Може да се каже, че той е отпечатък на вашата душа. Преди да продължите по-нататък, запишете пет изразителни епитета, характеризиращи вашия куб.
3. Представете си в същата тази пустиня стълба. Как е разположена тя спрямо куба? От какво е направена? Подвижна ли е, сгъваема, двойна? Колко стъпала има - много, малко? Стабилна ли е?
4. Сега да внесем в пейзажа малко движение. Зад куба се появява кон. Представете си го. Какъв е този кон в пустинята? Какъв е цветът му? Как е застанал спрямо куба и стълбата, какво прави? Има ли седло, юзда?
5. Някъде в пустинята се вихри свирепа буря. Къде? Как си я представяте? Влияе ли тя на вашия куб, стълба, кон? Как?
6. И накрая: цветя в пустинята. Как растат - заедно, пръснати, много ли са или малко? Що за цветя са това, какъв цвят имат?
Сега да разшифроваме и интерпретираме вашия сън "наяве".
Всеки от нас има свой собствен език на символи, но всички това са диалекти на единния език на душата. При тълкуването на образите използвайте метода на свободната асоциация. Всичко, което ви идва наум по повод на вашия куб (кон, стълба и т.н.) е ценен ключ за разбиране на истинското значение на образа.
• Пустинята - това е светът, такъв, какъвто си го представяте Вие.
• Кубът - това сте Вие самите; списъкът от епитети характеризира именно Вас. Твърдо ли стоите на краката си (стена или ребро?), отворени ли сте или затворени, колко откровени, "прозрачни" (желязо/дърво или стъкло/пластмаса?).
• Стълбата са Вашите приятели. В идеалния случай тя е подпряна на куба - тогава тези отношения са в хармония с вашите разбирания и не Ви напрягат. Колкото по-далеч от куба е стълбата, толкова по-малко Ви допадат отношенията с хората около Вас. Материалът, от който е направена стълбата, показва какви смятате тези отношения - топли, носещи радост (дърво?) или ангажиращи, прохладни (алуминий. Броят на стъпалата може да отговаря на количеството на хората, които вие смятате за близки.
• Конят е любимият човек. Действията на коня показват как (според вас) се отнасят към Вас хората от противоположния пол. А вашите действия - как Вие се отнасяте към тях (погалвате, използвате, страхувате се, плашите се, изгонвате го?)
• Бурята - това са отношенията Ви с околния свят, неприятностите, препятствията (а може би трудна, но интересна задача: този образ може да носи и положителен смисъл).
• Цветята - това са децата (или работата, творчеството); те могат да се отнасят към каквото и да е от това, за което вие се грижите, възпитавате, над което работите - от картини до пациенти и домашни животни. Колкото повече са те и колкото по-ярки са цветята - толкова повече и по-разнообразни са Вашите увлечения.
Из: Мъдрости от нета
1. Представете си пустиня. Може да я видите реална, ако сте били някога в пустиня, или просто опишете вашата представа за пустиня, фантазията си на тази тема.
2. Представете си в тази пустиня куб. Видяхте ли го? С какви размери е? Цвят? Гладък на пипане или грапав? Можете ли да кажете от какво е направен? Плътен или кух е? Близо ли е до вас или далече? Върху пясъка ли е или във въздуха, как стои - на ръб, на връх, на една страна?
Вашият куб е неповторим както са неповторими отпечатъците на пръстите ви. Може да се каже, че той е отпечатък на вашата душа. Преди да продължите по-нататък, запишете пет изразителни епитета, характеризиращи вашия куб.
3. Представете си в същата тази пустиня стълба. Как е разположена тя спрямо куба? От какво е направена? Подвижна ли е, сгъваема, двойна? Колко стъпала има - много, малко? Стабилна ли е?
4. Сега да внесем в пейзажа малко движение. Зад куба се появява кон. Представете си го. Какъв е този кон в пустинята? Какъв е цветът му? Как е застанал спрямо куба и стълбата, какво прави? Има ли седло, юзда?
5. Някъде в пустинята се вихри свирепа буря. Къде? Как си я представяте? Влияе ли тя на вашия куб, стълба, кон? Как?
6. И накрая: цветя в пустинята. Как растат - заедно, пръснати, много ли са или малко? Що за цветя са това, какъв цвят имат?
Сега да разшифроваме и интерпретираме вашия сън "наяве".
Всеки от нас има свой собствен език на символи, но всички това са диалекти на единния език на душата. При тълкуването на образите използвайте метода на свободната асоциация. Всичко, което ви идва наум по повод на вашия куб (кон, стълба и т.н.) е ценен ключ за разбиране на истинското значение на образа.
• Пустинята - това е светът, такъв, какъвто си го представяте Вие.
• Кубът - това сте Вие самите; списъкът от епитети характеризира именно Вас. Твърдо ли стоите на краката си (стена или ребро?), отворени ли сте или затворени, колко откровени, "прозрачни" (желязо/дърво или стъкло/пластмаса?).
• Стълбата са Вашите приятели. В идеалния случай тя е подпряна на куба - тогава тези отношения са в хармония с вашите разбирания и не Ви напрягат. Колкото по-далеч от куба е стълбата, толкова по-малко Ви допадат отношенията с хората около Вас. Материалът, от който е направена стълбата, показва какви смятате тези отношения - топли, носещи радост (дърво?) или ангажиращи, прохладни (алуминий. Броят на стъпалата може да отговаря на количеството на хората, които вие смятате за близки.
• Конят е любимият човек. Действията на коня показват как (според вас) се отнасят към Вас хората от противоположния пол. А вашите действия - как Вие се отнасяте към тях (погалвате, използвате, страхувате се, плашите се, изгонвате го?)
• Бурята - това са отношенията Ви с околния свят, неприятностите, препятствията (а може би трудна, но интересна задача: този образ може да носи и положителен смисъл).
• Цветята - това са децата (или работата, творчеството); те могат да се отнасят към каквото и да е от това, за което вие се грижите, възпитавате, над което работите - от картини до пациенти и домашни животни. Колкото повече са те и колкото по-ярки са цветята - толкова повече и по-разнообразни са Вашите увлечения.
Из: Мъдрости от нета
Приказка за чувствата
Разказват, че веднъж в едно ъгълче на земята се събрали заедно всички човешки чувства и качества. Когато СКУКАТА се прозяла за трети път, ЛУДОСТТА предложила: - Хайде да играем на криеница, а!? ИНТРИГАТА повдигнала вежди: - Криеница? Що за игра е това? Тогава ЛУДОСТТА обяснила, че един от тях, например тя, започва - затваря си очите и брой до милион, а в същото време всички останали се крият. Последният, когото открият, започва да брои следващата игра и така нататък. ЕНТУСИАЗМЪТ затанцувал с ЕУФОРИЯТА, РАДОСТТА заподскачала така, че успяла да убеди СЪМНЕНИЕТО, само АПАТИЯТА, която никога от нищо не се интересувала, отказала да участва в играта. ИСТИНАТА предпочела да не се крие, защото в края на краищата, винаги я откриват, ГОРДОСТТА казала, че това е абсолютно глупава игра (нищо друго не я вълнувало освен нея самата), СТРАХЛИВОСТТА не искала да рискува много-много. - Едно, две, три, ... - започнала да брои ЛУДОСТТА. Пръв се скрил МЪРЗЕЛЪТ. Скрил се той зад най-близкия камък край пътя, ВЯРАТА се издигнала в небесата, а ЗАВИСТТА се скрила в сянката на ТРИУМФА, който със собствени сили се изхитрил да се изкатери до върха на най-високото дърво. БЛАГОРОДСТВОТО много дълго не можело да се скрие, тъй като всяко място, което то си намирало, се оказвало идеално за неговите приятели: Кристално чистото езеро - за КРАСОТАТА; хралупата в едно дърво - ами че това е за СТРАХА; крилото на пеперудата - за СЛАДОСТРАСТИЕТО; полъхът на вятъра - той е за СВОБОДАТА! И така, то се замаскирало в слънчевия лъч. ЕГОИЗМЪТ, напротив, намерил си едно топло и уютно местенце само за себе си. ЛЪЖАТА се скрила дълбоко в океана (а в действителност тя се скрила в дъгата), а СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО се спотайли в гърлото на вулкана. ЗАБРАВАТА, дори не помня къде се скрила, но това не е важно. Когато ЛУДОСТТА преброила до 999999, ЛЮБОВТА все още търсела къде да се скрие, но вече всичко било заето. И изведнъж тя видяла прекрасен розов храст и решила да се скрие между цветовете му. - Един милион, - изброила ЛУДОСТТА и се заела с търсенето. Разбира се, най-напред намерила МЪРЗЕЛА. После чула как ВЯРАТА спори с Бога, а за СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО се сетила по това как трепери вулканът, след това ЛУДОСТТА видяла ЗАВИСТТА и се досетила къде се крие ТРИУМФЪТ. Нямало нужда да търси ЕГОИЗМА, защото мястото, където той се бил скрил, се оказал пчелен кошер, а пчелите решили да изгонят неканения гост. Търсейки, ЛУДОСТТА се приближила до ручея и видяла КРАСОТАТА. СЪМНЕНИЕТО седяло до оградата, чудейки се от коя страна да се скрие. И ето че всички били намерени: ТАЛАНТА - в дъхавата и сочна трева, ТЪГАТА - в тъмната пещера, ЛЪЖАТА - в дъгата (за да сме честни, тя се криела на дъното на океана). Не могли да намерят само ЛЮБОВТА. ЛУДОСТТА поглеждала зад всяко дърво, във всяко поточе, на върха на всяка планина и най-накрая, тя решила да погледне в розовите храсти, започнала да разтваря клоните и чула вик. Острите шипове на розата наранили очите на ЛЮБОВТА. ЛУДОСТТА не знаела какво да прави, започнала да се извинява, плакала, молила за прошка и за да изкупи вината си, обещала на ЛЮБОВТА да стане неин водач. И ето, от онова време, когато за първи път на земята играли на криеница, ЛЮБОВТА е сляпа и ЛУДОСТТА я води за ръка.
Автор не известен
Автор не известен
За прегръдките
Имаме нужда от четири прегръдки дневно,
за да оцелеем. Имаме нужда от осем прегръдки, за да
поддържаме добрата си форма. Имаме нужда от
дванадесет прегръдки всеки ден, за да растем.
Вирджиния Сетайър
Да прегръщаш е здравословно. Прегръдките помагат на имунната система, правят те по-здрав, лекуват депресията, намаляват стреса, помагат да заспиш по-лесно, въодушевяват, подмладяват, нямат неприятни странични ефекти. С една дума, прегръдките са вълшебно лекарство.
Да прегръщаш е нещо напълно естествено — екологично чисто, с естествена сладост, без пестициди, без консерванти, без ижуствени съставки и е 100% здравословно.
Прегръщането няма никакви недостатъци. Няма подвижни части, няма батерии, които да се износват, няма нужжда от профилактични прегледи, има ниска консумация и висока производителност на енергия, няма инфлационни процеси, от него не се напълнява, няма месечни вноски, не са необходими застраховки, защитено е срещу кражба, не се облага с данъци, няма замърсяващ ефект и, разбира се, има стопроцентова възвръщаемост.
(Неизвестен източник)
Джак Канфийлд
Славеят и розата
Тя каза, че ще танцува с мен, ако й донеса червени рози — възкликна младият студент, — но в цялата ми градина няма нито една червена роза!
Славеят го чу от гнездото си на дъба, погледна през листата и се зачуди.
— Нито една червена роза в цялата ми градина! — възкликна студентът и хубавите му очи се напълниха със сълзи. — Ах, от какви дребни неща зависи щастието! Аз съм прочел всичко, написано от мъдрите мъже, и зная всичките тайни на философията и въпреки това, поради липсата на една червена роза, животът ми е разбит!
— Ето най-после един истински влюбен — каза славеят. — Нощ след нощ съм пял за него, макар и да не го познавах, нощ след нощ съм разказвал за него на звездите и сега го виждам. Косата му е тъмна като зюмбюлов цвят, а устните — червени като розата, която желае; но от мъка лицето му е станало бледо като слонова кост и скръбта е сложила своя печат на челото му.
— Принцът дава бал утре вечер — мълвеше младият студент — и моята любима ще бъде между поканените. Ако й занеса червена роза, тя ще танцува с мен до зори. Ако й занеса червена роза, ще я държа в прегръдките си, а тя ще склони глава на рамото ми и моята ръка ще стиска нейната. Но в градината ми няма червена роза и затова ще седя самотен и тя ще ме отмине. Тя не ще ми обърне внимание и това ще съкруши моето сърце.
— Това е безспорно истински влюбен — каза славеят. — Това, за което аз пея, той изстрадва; което е радост за мен, за него е мъка. Наистина любовта е чудно нещо. Тя е по-скъпоценна от изумрудите и струва повече от хубавите опали. Човек не може да я получи срещу гранати, нито я излагат за продан на пазара. Тя не може да се купи от търговците, нито да се отмери във везни, срещу злато.
— Музикантите ще седят на галерията — продължаваше младият студент — и ще свирят на струнните си инструменти и моята любима ще танцува под звуците на арфа и на цигулка. Тя ще танцува тъй леко, че краката й не ще докосват пода, и царедворците, облечени с пъстри дрехи, ще се тълпят около нея. Но с мен тя не ще танцува, защото не мога да й дам червена роза. — Той се хвърли на тревата, зарови лицето си в ръце и зарида.
— Защо плаче? — попита зелено гущерче, вирнало опашка във въздуха, и изтича край студента.
— Защо ли наистина? — рече една пеперуда, която пърполеше подир слънчев лъч.
— Защо ли наистина? — прошепна с мек, тих глас една маргаритка на своята съседка.
— Той плаче за червена роза — обади се славеят.
— За червена роза ли? — извикаха те. — Колко смешно! — А гущерчето, което имаше доста цинични възгледи, направо се изсмя.
Но славеят разбираше странната мъка на студента — той се смълча на дъба и се замисли за тайната на любовта.
Изведнъж той разпери кафявите си крила за полет и се зарея във въздуха. Той мина като сянка през горичката и като пика се понесе над градината.
Насред моравата имаше прекрасен розов храст, славеят го видя, спусна се към него и кацна на малка вейка.
— Дай ми една червена роза — извика той, — и аз ще ти изпея най-сладката си песен!
Ала храстът поклати глава.
— Моите рози са бели — отговори той, — бели като морската пяна и по-бели от снега на планината. Но иди при моя брат, който расте отвъд стария слънчев часовник, може би той ще ти даде каквото искаш.
Тогава славеят отлетя при розовия храст, който растеше отвъд стария слънчев часовник.
— Дай ми една червена роза — извика той, — и аз ще ти изпея най-сладката си песен!
Ала храстът поклати глава.
— Моите рози са жълти — отговори той, — жълти като косата на русалка, която седи на кехлибарен трон, и по-жълти от нарциса, който цъфти на ливадата, преди да дойде косачът със своята коса. Но иди при моя брат, който расте под прозореца на студента, и може би той ще ти даде каквото искаш.
Тогава славеят отлетя при розовия храст, който растеше под прозореца на студента.
— Дай ми една червена роза — извика той, — и аз ще ти изпея най-сладката си песен!
Ала храстът поклати глава.
— Моите рози са червени — отговори той, — червени като краката на гълъбите и по-червени от огромните ветрила на коралите, които се люшкат и люшкат в бездната на океана. Но зимата е смразила жилите ми и мразът е нахапал пъпките ми, и бурята е изпочупила клоните ми, тъй че няма да имам никакви рози тази година.
— Една червена роза е всичко, което искам! — извика славеят. — Само една червена роза! Няма ли начин, по който бих могъл да я получа?
— Има начин — отговори храстът, — но той е толкова ужасен, че не смея да ти го кажа.
— Кажи ми го — рече славеят, — мене не ме е страх.
— Ако искаш червена роза — каза храстът, — можеш да я създадеш от музика на лунна светлина и да я обагриш с кръвта на собственото си сърце. Трябва да ми пееш с гърди, опрени на мой шип. Трябва да ми пееш цяла нощ, а шипът да проникне дълбоко в сърцето ти и кръвта на твоя живот да потече в моите жили и да стане моя!
— Смъртта е голяма цена за една червена роза — извика славеят, — животът е много скъп за всички. Приятно е да седиш в зелената гора, да гледаш слънцето в неговата колесница от злато и луната в нейната колесница от бисер. Сладък е дъхът на глогината и сладки са сините камбанки, които се таят в долината, и изтравничето, което цъфти по хълмовете. Но все пак любовта е по-силна от живота, а какво представлява сърцето на една птичка, сравнено със сърцето на човека?
И той разпери кафявите си крила за полет и се зарея във въздуха. Той се понесе като сянка през градината и като сянка преплува над горичката. Младият студент още лежеше на тревата, където го беше оставил, и сълзите все още не бяха изсъхнали в прекрасните му очи.
— Бъди щастлив! — провикна се славеят. — Бъди щастлив! Ти ще получиш твоята червена роза. Аз ще я създам от музика на лунна светлина и ще я обагря с кръвта на собственото си сърце. Единственото, което искам от тебе в замяна, е да бъдеш верен в любовта, защото любовта е по-мъдра от философията, при все че философията е мъдра, и по-могъща от властта, при все че властта е могъща. Пламеноцветни са нейните крила и цвета на пламък има снагата й. Устните й са сладки като мед, а дъхът й е като дъх на тамян.
Студентът вдигна очи от тревата и се ослуша, но не можа да разбере какво му казваше славеят, защото знаеше само това, което е писано в книгите.
Но дъбът разбра и се натъжи, защото много обичаше славея, който си беше свил гнездо в клоните му.
— Изпей ми една последна песен — пошушна той. — Много ще ми е самотно, когато ме напуснеш.
Тогава славеят запя на дъба и гласът му звучеше като вода, бълболеща от сребърно гърне.
Когато той свърши песента си, студентът стана и извади бележник и оловен молив от джоба.
— Има форма — каза си той, докато се връщаше през горичката, — това не може да му се отрече; но има ли чувство? Боя се, че няма. Всъщност той е като повечето хора на изкуството: целият е изтъкан от стил, но без всякаква искреност. Не би се пожертвувал за някой друг. Той мисли само за музика, а всички знаят, че изкуството е себелюбиво. И все пак трябва да се признае, че има красиви нотки в гласа му. Колко жалко, че те не означават нищо, нито има от тях някаква практическа полза! — И той влезе в своята стая, легна на тесния си одър, замисли се за любовта и след малко заспа.
А когато луната изгря на небето, славеят отлетя при розовия храст и опря гърди на един шип. Цяла нощ той пя с гърди, опрени на шипа, и студената кристална луна се наведе надолу и се заслуша. Цяла нощ той пя и шипът се забиваше все по-дълбоко и по-дълбоко в гърдите му и кръвта на неговия живот изтичаше от него. Първо той пееше за раждането на любовта в сърцето на момче и момиче. И върху най-горното клонче на розовия храст разцъфтяваше великолепна роза, листче след листче, както една песен следваше друга. Бледа беше тя отначало, както мъглата, която виси над реката, бледа като стъпките на утрото и сребриста като крилата на зората. Като отражение на роза в сребърно огледало, като отражение на роза във водна повърхност — такава беше розата, която разцъфтяваше върху най-горното клонче на храста.
Но храстът извика на славея да се притисне по-силно към шипа.
— Притисни се по-силно, малко славейче — извика храстът, — или денят ще дойде, преди розата да е готова.
Тогава славеят се притисна по-силно към шипа и все по-звучна и по-звучна взе да става неговата песен, защото той пееше за раждането на мъката от душите на мъж ,и девойка.
И нежна сянка от руменина се разля в листенцата на розата, като руменината по лицето на жениха, когато целува устните на невестата. Ала шипът все още не беше стигнал неговото сърце, затова й сърцето на розата оставаше бяло, защото само кръвта на славей може да обагри сърцето на една роза.
И храстът извика на славея да се притисне по-силно към шипа.
— Притисни се по-силно, малко славейче — извика храстът, — защото денят ще дойде, преди розата да е готова.
Тогава славеят се притисна по-силно към шипа, шипът допря неговото сърце и жесток пристъп от болка го прониза от глава до крака. Все по-люта и по-люта беше болката и все по-буйна и по-буйна ставаше неговата песен, защото той пееше за любовта, която постига съвършенство чрез смъртта, за любовта, която не умира и в гроба.
И великолепната роза стана червена като изгрева на източното небе. Червен бе венецът от листенца и червено като рубин беше сърцето.
Но гласът на славея започна да глъхне, крилцата му запляскаха и пелена се спусна пред неговите очи. Все повече глъхнеше песента му и той усети нещо да го задавя в гърлото.
Тогава от него се изтръгна още един сетен изблик на музика. Бялата луна го чу, забрави зората и се спря в небето. Червената роза го чу, потрепера цялата от възторг и разтвори листенца на студения утринен въздух. Ехото го отнесе към синкавите гънки в планините и изтръгна пастирите от техните сънища. Той премина през тръстиките на реката и те предадоха неговия отглас чак до морето.
— Виж, виж! — извика храстът. — Розата е вече готова!
Но славеят не му отговори, защото лежеше мъртъв във високата трева с шипа в сърцето.
А по пладне студентът отвори прозореца и погледна навън.
— Я, какъв чуден късмет! — възкликна той. — Ето червена роза! Никога в живота си не съм виждал друга като нея! Тя е тъй хубава, че положително трябва да има дълго латинско име. — И той се наведе й я откъсна. След това си сложи шашката и изтича към дома на професора с розата в ръка.
Дъщерята на професора седеше на входа и навиваше синя коприна на чекрък, а нейното кученце лежеше в краката й.
— Ти ми каза, че ще танцуваш с мен, ако ти донеса червена роза — извика студентът. — Ето най-червената роза на света. Ти ще я носиш довечера до сърцето си и когато танцуваме заедно, тя ще ти разказва колко те обичам.
Но момичето се навъси.
— Страхувам се, че няма да отива на роклята ми — отвърна то, — пък и племенникът на шамбелана ми изпрати няколко истински скъпоценни камъни, а всеки знае, че скъпоценните камъни струват много повече от цветята.
— Честна дума, ти си много неблагодарна! — каза ядно студентът и захвърли розата на улицата, където тя падна в канавката и една каруца я смачка с колелото си.
— Неблагодарна ли? — отвърна момичето. — Знаеш ли какво ще ти кажа? Ти пък си много груб, и в края на краищата кой си ти? Само някакъв си студент! Ами че аз не вярвам да имаш дори и сребърни закопчалки на обувките си, както племенникът на шамбелана! — И то стана от стола и влезе вътре.
— Колко глупаво нещо е любовта! — рече студентът, когато си тръгна. — Тя не е и наполовина така полезна, както логиката, защото нищо не доказва, винаги разправя неща, които няма да станат, и те кара да вярваш в неща, които не са верни. Всъщност тя е съвсем непрактична, а понеже в нашия век да бъдеш практичен значи всичко, аз ще се върна към философията и ще изучавам метафизика.
И той се върна в стаята си, издърпа голяма прашна книга и седна да чете.
От: Оскар Уайлд
Ако
Разговорите с възрастни хора и с безнадеждно болни показват, че те съжаляват не за нещата, които са направили, а по-скоро за онова, което са пропуснали да направят.
Бих си позволила да греша повече следващия път.
Бих живяла по-спокойно.
Бих постъпвала по-глупаво, отколкото този път.
Бих вземала насериозно по-малко неща.
Бих разчитала повече на късмета си.
Бих пътувала повече.
Бих изкачила повече планини и преплувала повече реки.
Бих яла повече сладолед и по-малко фасул.
Може би бих имала повече истински проблеми,
но по-малко въображаеми.
Сигурно сте разбрали, че съм от хората, които
живеят разумно и здравословно — ден след
ден, час след час.
Да, преживяла съм своите звездни мигове.
Ако можех да живея отново,
бих изживяла повече такива моменти.
Всъщност, бих се опитала да няма нищо друго.
Само мигове.
Един след друг, вместо да изживявам толкова много години ден след ден.
Бях от хората, които никъде не тръгваха без
термометър, грейка, дъждобран и парашут.
Ако можех да започна всичко отначало,
следващия път бих пътувала по-леко екипирана.
Ако можех да започна живота си отново,
бих ходила боса от ранна пролет до късна есен.
Бих танцувала повече.
Бих се возила на повече въртележки.
Бих набрала повече маргаритки.
Надин Стеър (85-годишна)
Оскар Уайлд : Щастливият принц
исоко над града, върху стройна колона се издигаше статуята на Щастливия принц. Той целият беше покрит с тънки листа от чисто злато, за очи имаше два ярки сапфира и голям червен рубин блестеше върху дръжката на неговия меч.
Всички много му се възхищаваха.
- Той е хубав като петле на ветропоказалец – забеляза един от градските съветници, който искаше да се спечели име като ценител на изкуството. – Но не е чак толкова полезен – добави той от страх, че хората ще го сметнат за непрактичен, какъвто всъщност беше.
- Защо не си като Щастливият принц? – запита една разсъдлива майка малкото си момче, което плачеше, без да знае защо. – На щастливият принц и на ум не му идва да плаче за нещо!
- Радвам се, че има на света някой, който да е напълно щастлив – промърмори един разочарован човек, загледан в чудната статуя.
- Той е същински ангел! – възкликнаха децата от сиропиталището, когато излязоха от катедралата, с яркочервени наметала и чисти бели престилки.
- Отде знаете? – рече учителят по математика. – Вие никога не сте виждали ангел.
- А, разбира се, че сме виждали, в нашите мечти! – отговориха децата, а учителят по математика се навъси и доби много строг вид, понеже не одобряваше децата да мечтаят.
Една вечер над града прелетя малко лястовиче. Приятелите му бяха заминали за Египет преди шест седмици, но то беше останало, защото беше влюбено в най-прекрасната тръстика. Беше я срещнало рано през пролетта, когато летеше надолу по реката подир голяма жълта пеперуда, и толкова хареса тънкото кръстче на тръстиката, че спря, за да й заговори.
- Мога ли да те залюбя? – попита лястовичето, което обичаше да пристъпя направо към въпроса, и тръстиката му направи дълбок поклон. То започна да я обикаля, като допираше водата с крила и правеше сребристи кръгове по повърхността. Това беше неговото ухажване и то трая през цялото лято.
- Каква смешна обич! – чуруликаха другите лястовички. – Тя няма пари, а има толкова много роднини. – И наистина реката беше пълна с тръстики. После дойде есента и всичките птички отлетяха.
След като те заминаха, лястовичето се почувства самотно и започна да се отегчава от своята любима.
- Тя не умее да води разговор – каза птичката – и се страхувам, че е голяма кокетка, защото непрекъснато се задява с вятъра! – И действително, щом вятъра подухнеше, тръстиката правеше най-грациозни поклони. – Признавам, че има склонност към домашен живот – продължи лястовичето, – но аз обичам да пътувам, следователно жена ми също би трябвало да обича пътуването.
- Ще дойдеш ли с мене? – попита я най-сетне то, но тръстиката поклати глава: тя беше твърде привързана към своя дом.
- Ти си се подигравала с мене! – извика лястовичето. – Аз заминавам за пирамидите. Сбогом! – И то отлетя.
То летя целия ден и надвечер пристигна в града.
- Къде ли да се настаня? – каза си то. – Надявам се, че градът е направил приготовления.
Тогава вида статуята на високата колона.
- Ще се настаня тука! – възкликна лястовичето. – Това е чудесно място с много чист въздух. – И кацна точно между краката на Щастливия принц.
- Аз си имам златна спалня – каза си тихичко то и се приготви да заспи, но едва бе сложило глава под крилото си, когато отгоре му падна една капка.
- Чудно нещо! – възкликна лястовичето. – В небето няма нито едно облаче, звездите са съвсем ясни и ярки и въпреки това вали. Климатът на Северна Европа е наистина ужасен. Тръстиката обичаше дъжда, но това беше само поради нейния егоизъм.
В този миг падна втората капка.
- Каква е ползата от една статуя, ако не може да те запази от дъжд? – каза лястовичето. – Трябва да потърся някой хубав комин с шапка. – И реши да отлети.
Но преди още да разпери крила, трета капка падна върху му, то погледна нагоре и видя… О, какво видя то?
Очите на Щастливия принц бяха пълни със сълзи и сълзи се стичаха по златните му бузи. В лунната светлина лицето му бе тъй прекрасно, че малкото лястовиче се изпълни със съжаление.
- Кой си ти? – попита то.
- Аз съм Щастливия принц.
- Защо плачеш тогава? – попита лястовичето. – Ти ме измокри цялото.
- Когато бях жив и имах човешко сърце – отговори статуята, – аз не познавах сълзите, защото живеех в Двореца на безгрижието, където на скръбта е забранено да влиза. Денем играех с другарите си в градината, а вечер водех танците в голямата зала. Градината беше заградена с висока стена, но никога не ми е дошло на ум да запитам какво има отвъд стената, понеже всичко около мен бе тъй красиво. Моите царедворци ме наричаха Щастливия принц и аз действително бях щастлив, ако удоволствието може да се сметне за щастие. Тъй живях и тъй умрях. А сега, след като умрях, те ме поставиха тук горе, така високо, че мога да видя цялата грозота и цялата нищета на моя град, и при все че сърцето ми е от олово, не мога да не плача.
“Как нима не е целия в злато?” – помисли си лястовичето. То бе твърде учтиво, за да направи каквато и да било лична забележка на глас.
- Далече оттук – продължи статуята, – далече оттук, на малка уличка има бедна къща. Един от прозорците е отворен и през него се вижда жена седнала до масата. Лицето й е слабо и изпито и тя има загрубели червени ръце, целите избодени с игла, защото е шивачка. Тя бродира цвета върху сатенена рокля, която най- хубавата почетна дама на кралицата ще носи на следващия дворцов бал. На одър в ъгъла на стаята лежи болно нейното момченце. То има огън и се моли за портокали. Майката не може да му даде нищо друго освен речна вода и то плаче. Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче, няма ли да й занесеш рубина от дръжката на моя меч? Краката ми са прикрепени към тоя пиедестал и аз не мога да мръдна.
- Мене ме чакат в Египет – каза лястовичето. – Приятелите ми подхвърчат нагоре-надолу по Нил и си приказват с големите цветове на лотоса. Скоро ще отидат да спят в гробницата на великия цар. Самият цар е там в шарения си ковчег. Той е увит с жълто платно и балсамиран с миризливи билки… На врата му има огърлица от бледозелен нефрит, а ръцете му приличат на изсъхнали листи.
- Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче – промълви принцът, – няма ли да останеш тук при мен една нощ и да бъдеш мой пратеник? Момчето е тъй жадно, а майката толкова тъжна!
- Аз май не обичам момчета – отговори лястовичето. – Миналото лято, докато живеех на реката, там имаше две груби момчета, синове на воденичаря, които все ме замеряха с камъни. Разбира се, те нито веднъж не ме улучиха: ние, лястовичките, летим твърде добре за такова нещо, а освен това аз принадлежа към семейство, прочуто със своята ловкост; но все пак това бе проява на непочитание.
Ала Щастливия принц имаше толкова скръбен вид, че малкото лястовиче го съжали.
- Тука е много студено – каза то,- но аз ще остана при тебе за една нощ и ще бъда твой пратеник.
- Благодаря ти, малко лястовиче – рече принцът.
И тъй лястовичето изкълва големия рубин от меча на принца, стисна го в човката си и полетя над покривите на града.
То мина край камбанарията на катедралата, където имаше ангели, изваяни от бял мрамор. Мина край двореца и чу звук на танци. Едно прекрасно момиче излезе на балкона със своя любим.
- Колко чудесни са звездите – каза й той – и колко чудесна е силата на любовта!
- Надявам се, че роклята ми ще е готова навреме за дворцовия бал – отвърна му тя. – Поръчала съм да избродират на нея цветя, но шивачките са тъй мързеливи!
Лястовичето мина над реката и видя фенерите, закачени по мачтите на корабите. Мина над гетото и видя старите евреи да се пазарят един с друг и да отмерват злато в медни везни. Най-после стигна до бедната къща и надзърна вътре. Момчето се мяташе трескаво на леглото си, а майката беше задрямала, толкова бе уморена. Лястовичето подскочи вътре и сложи големия рубина на масата до напръстника на жената. След това леко закръжи около леглото, за да повее с крилца на челото на момчето.
- Колко ми е хладно! – каза то.- Сигурно започвам да оздравявам. – И се унесе в сладка дрямка.
Тогава лястовичето се върна при Щастливия принц и му разказа за стореното.
- Интересно – забеляза то, – сега ми е съвсем топло. Макар че е толкова студено.
- То е, защото си извършил добро дело – каза принцът.
Малкото лястовиче се замисли и след това заспа. От мислене винаги му се приспиваше.
Когато се съмна, то отлетя при реката и се окъпа.
- Какво забележително явление! – възкликна професорът по орнитология, който минаваше по моста. – Лястовичка зиме! – И написа за това дълго писмо до местния вестник. Всички го цитираха, понеже беше пълно с думи, които не можеха да разберат.
- Довечера потеглям за Египет каза лястовичето и се развесели при тая мисъл. То посети всички обществени паметници и дълго седя на върха на черковния покрив. Където и да отидеше, врабчетата чирикаха и си казваха едно на друго: “ Какъв именит чужденец!” – и това му доставяше много голямо удоволствие.
Когато месецът изгря, то се върна при Щастливия принц.
- Имаш ли някакви заръки за Египет? – извика то. – Аз вече тръгвам!
- Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче – промълви принцът, – няма ли да останеш при мене още една нощ?
- Мене ме очакват в Египет – отговори лястовичето. – Утре приятелите ми ще отлетят нагоре, към втория праг. Речният кон се излежава там сред тръстиките, а на голям гранитен трон седи богът Мемнон. Цяла нощ той наблюдава звездите и щом блесне Зорницата, надава вик на радост, а след това отново млъква. По пладне жълтите лъвове слизат на брега да пият. Те имат очи, зелени като берили, и на ревът им е по-силен от рева на прага.
- Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче – заговори принцът, – далече в другия край на града виждам един младеж в таванска стая. Той се е навел над писмена маса, трупана с книжа, а в малка чашка до него има китка повехнали теменуги. Косата му е кестенява и пръхкава, устните му са червени като нар, а очите – големи и замечтани. Той се мъчи да довърши една пиеса за директора на театъра, но му е твърде студено, за да продължи да пише. В огнището няма огън, а той е премалял от глад.
- Ще остана при тебе още една нощ – каза лястовичето, което всъщност имаше добро сърце. – И на него ли ще занеса рубин?
- Уви! Нямам вече рубини – отговори принцът. – Единственото, което ми е останало, са моите очи. Те са направени от редки сапфири, донесени от Индия преди хиляда години. Изтръгни едното от тях и му го занеси. Той ще го продаде на бижутера, ще си купи храна и дърва и ще довърши пиесата.
- Скъпи принце не мога да направя това – каза лястовичето и заплака.
- Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче – рече принцът, – направи, каквото ти заповядвам!
Тогава лястовичето изтръгна едното око на принца и отлетя към таванската стаичка на студента. То се стрелна през нея и се озова вътре. Младежът беше заровил глава в ръцете си и не чу как запърхаха крилата на птичката, а когато вдигна очи, видя прекрасния сапфир, оставен върху повехналите теменужки.
- Хората започват да ме ценят! – възкликна той. – Това е от някои голям почитател. Сега мога да завърша пиесата си! – И съвсем се развесели.
- На другия ден лястовичето отиде на пристанището. Там кацна върху мачтата на голям кораб и загледа как моряците вдигат с въжета големи сандъци от трюма. “А-у-у-у руп!” – извикваха те, когато всеки сандък се изкачваше горе.
- Аз отивам в Египет! – високо възкликна лястовичето, но никой не му обърна внимание и когато изгря месецът, то се върна при Щастливия принц.
- Дойдох да се сбогувам – извика то.
-Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче – рече принцът, – няма ли да останеш при мене още една нощ?
- Вече е зима – отговори лястовичето – и скоро ще завали студеният сняг. В Египет слънцето огрява зелените палми, а крокодилите се излягат в калта и мързеливо гледат наоколо си. Моите приятели вият гнезда в храма на Баалбек, а розовите и бели гълъби ги наблюдават и си гукат един на друг. Скъпи принце, аз трябва да те напусна, но никога не ще те забравя и другата пролет ще ти донеса пак два прекрасни скъпоценни камъка вместо тези, които ти подари. Рубинът ще бъде по-червен от червена роза а сапфирът ще е син като безкрайното море.
- Долу на площада – заговори Щастливия принц – стои малка кибритопродавачка. Тя е изтървала кибрита в канавката и той се е развалил. Баща й ще я бие, ако се върне в къщи без пари, и тя плаче. Изтръгни и другото ми око и й го дай, тогава баща й няма да я бие.
- Аз ще остана с тебе още една нощ – каза лястовичето, но не мога да ти изтръгна окото. Ти тогава ще си съвсем сляп.
- Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче – рече принцът, – направи, каквото ти заповядвам!
Тогава лястовичето изтръгна другото око на принце и се стрелна с него надолу. То изви край кибритопродавачката и пусна скъпоценния камък в дланта й.
- Какво хубаво стъкълце! – извика момиченцето и засмяно изтича към дома си.
Тогава лястовичето се върна при принца.
- Сега си сляп – каза то, – затова ще остана при теб завинаги.
- Не малко лястовиче – възрази бедният принц, – ти трябва да отидеш в Египет.
- Ще остана при теб завинаги – каза лястовичето и заспа в неговите крака.
Целият следващ ден то седя върху рамото на принца и му разправя приказки за това, което бе видяло в чужди страни. Разказа му за червените ибиси, които стоят в дълги редици по бреговете на Нил и хващат златни рибки с човките си; за сфинкса, който е стар колкото света и живее в пустинята, и знае всичко; за търговците, които крачат бавно до камилите се с кехлибарени броеници в ръце; за царя на Лунните планини, който е черен като абанос и се кланя на голям кристал; за огромната зелена змия, която спи на една палма и двадесет жреци я хранят с медени питки; и за пигмеите, които кръстосват голямо езеро върху широки плоски листа и вечно воюват с пеперудите.
- Скъпо малко лястовиче – каза принцът, – ти ми разказваш за необикновени неща, но много по-необикновени от всичко друго са нещастията на хората. Няма по-неразгадаема тайна от страданието. Обиколи моя град, малко лястовиче, и ми разкажи каквото видиш.
Лястовичето литна над града и видя богатите да се веселят в прекрасните си къщи, а просяците да седят под портите им. Прелетя през тъмни улички и видя бледите лица на изгладнели деца, които гледаха равнодушно тъмните улици. Под свода на един мост две момченца лежаха прегърнати и се мъчеха да се стоплят.
- Колко сме гладни! – мълвяха те.
- Не бива да лежите тука! – закрещя им пазачът и те излязоха на дъжда.
Тогава лястовичето се върна и разправи на принца какво беше видяло.
- Аз съм покрит с чисто злато – каза принцът, – трябва да го свалиш лист по лист и да го дадеш на моите бедни: живите винаги мислят, че златото може да ги направи щастливи.
И лист по лист лястовичето сваляше чистото злато, докато Щастливия принц стана съвсем сив и грозен. Лист по лист носеше то чисто злато на бедните и бузките на децата порозовяха, и те се смееха и играеха на улицата.
- Сега си имаме хляб! – викаха те.
После заваля сняг, а след снега дойде студът. Улиците изглеждаха така, сякаш бяха направени от сребро – тъй светеха и блестяха; дълги ледени висулки, като кристални кинжали, висяха от стрехите на къщите, всички ходеха облечени с кожи, а малките момченца носеха алени шапки и се пързаляха по леда.
На бедното лястовиче му ставаше все по-студено и по-студено, но не можеше да остави принца – то го обичаше твърде много. То кълвеше трохички пред вратата на хлебарницата, когато хлебарят не гледаше, и се мъчеше да се стопли, като пляскаше с крила.
Но най-после разбра, че ще умре. Силите му стигнаха само колкото да подхвръкне още веднъж до рамото на принца.
- Сбогом принце! – пошепна то.- Ще ми позволиш ли да ти целуна ръка?
- Радвам се, че отиваш най-после в Египет, малко лястовиче – каза принцът, – ти се застоя тука твърде дълго, но трябва да ме целунеш по устните, защото те обичам.
- Аз не отивам е Египет – отговори лястовичето. – Аз отивам в Дома на смъртта. Смъртта е сестра на съня, нали?
И то целуна Щастливия принц по устните и падна мъртво в краката му.
В този миг странно пращене прозвуча вътре в статуята, сякаш нещо се беше счупило. Работата бе там, че оловното сърце се беше разцепило точно наполовина. Денят наистина бе ужасно мразовит.
Рано на другата сутрин кметът прекосяваше площада, придружен от общинските съветници. На минаване покрай колоната той вдигна очи към статуята:
- Боже мой! Колко жалък изглежда Щастливия принц! – каза той.
- Колко жалък наистина! – възкликнаха общинските съветници, които винаги се съгласяваха с кмета, и се приближиха да го разгледат.
- Рубинът е паднал от неговия меч, очите му ги няма и вече не е златен – забеляза кметът. – Всъщност той почти не се различава от просяк!
- Той почти не се различава от просяк – повториха общинските съветници.
- А ето и някакво мъртво птиче в краката му! – продължи кметът. – Ще трябва да издадем наредба, че на птичките е забранено да умират тука. – И градския писар си взе бележка за предложението.
Така смъкнаха статуята на Щастливия принц.
- Понеже не е красив, не е вече и полезен – каза професорът по изящни изкуства в университета.
След това стопиха статуята в една пещ, а кметът свика общинския съвет на заседание, за да реши какво да прави с метала.
- Трябва, разбира се, да направим нова статуя – каза той, – и това ще бъде моя статуя.
- Моя статуя – каза всеки един от общинските съветници и те се скараха.
- Чудно нещо – каза надзирателят на работниците в леярната. –Това счупено оловно сърце не ще да се стопи в пещта. Трябва да го изхвърлим.
И те го хвърлиха на бунището, където лежеше мъртвото лястовиче.
- Донеси ми двете най-скъпоценни неща в града – каза бог на един от своите ангели и ангелът му донесе оловното сърце и мъртвата птичка.
- Правилно си избрал – рече бог, – защото в моята градина това птиченце ще пее за вечни времена, а Щастливия принц ще ме възхвалява в златния ми град.
Само още веднъж
Има един английски роман от деветнадесети век, в който действието се развива в уелско градче, в което през последните 500 години всички хора се събират в църквата на Бъдни вечер и се молят. Малко преди полунощ те палят фенерите си и пеейки коледни песни и химни, извървяват няколкото километра по една селска пътечка до отдавна изоставена каменна хижа. Там пресъздават сцената на раждането на Христос. И в знак на почит коленичат и се молят. Техните химни стоплят мразовития декемврийски въздух. Всеки, който може да се държи на краката си, е там.
В този град съществува поверие, че ако всички граждани се съберат на Бъдни вечер и ако всички се молят с истинска вяра, тогава, точно когато удари полунощ, ще настъпи второто пришествие. И от 500 години насам те идват при тази каменна руина, за да се молят. Но второто пришествие все не настъпва.
Към един от главните герои на романа е отправен въпросът:
— Вярвате ли, че Той ще дойде отново на Бъдни вечер в нашия град?
— Не! — отговаря той, клатейки тъжно глава. —Не вярвам.
— Тогава защо отивате там всяка година?
— Е, — казва той с усмивка — ами ако се окаже, че аз съм единственият, който не е там, когато това се случи?
Е, не може да се каже, че вярата му е много силна, нали? Но все пак вярва. Както е казано в Новия завет, нужна ни е вяра, малка дори колкото просено зрънце, за да влезем в Царството небесно. И понякога, когато работим с проблемни деца в рискова възраст, объркани младежи, алкохолици, агресивни, депресирани или склонни към самоубийство партньори, приятели или клиенти… точно в такива моменти се нуждаем от тази малка трошица вяра, която кара и онзи човек да се връща на Бъдни вечер при каменните руини. Само още веднъж. Може би точно този следващ път ще се случи очакваното.
Понякога се налага да работим с хора, за които останалите са загубили всяка надежда. Може дори да сме стигнали до заключението, че няма възможност те да се променят. Точно в тези мигове, ако успеем да намерим и най-малкото късче надежда, ще успеем да променим нещата, да постигнем забележим успех, да спасим някого, който заслужава да бъде спасен. Моля те, приятелю, върни се само още веднъж.
От: Ханок МакКарти
В този град съществува поверие, че ако всички граждани се съберат на Бъдни вечер и ако всички се молят с истинска вяра, тогава, точно когато удари полунощ, ще настъпи второто пришествие. И от 500 години насам те идват при тази каменна руина, за да се молят. Но второто пришествие все не настъпва.
Към един от главните герои на романа е отправен въпросът:
— Вярвате ли, че Той ще дойде отново на Бъдни вечер в нашия град?
— Не! — отговаря той, клатейки тъжно глава. —Не вярвам.
— Тогава защо отивате там всяка година?
— Е, — казва той с усмивка — ами ако се окаже, че аз съм единственият, който не е там, когато това се случи?
Е, не може да се каже, че вярата му е много силна, нали? Но все пак вярва. Както е казано в Новия завет, нужна ни е вяра, малка дори колкото просено зрънце, за да влезем в Царството небесно. И понякога, когато работим с проблемни деца в рискова възраст, объркани младежи, алкохолици, агресивни, депресирани или склонни към самоубийство партньори, приятели или клиенти… точно в такива моменти се нуждаем от тази малка трошица вяра, която кара и онзи човек да се връща на Бъдни вечер при каменните руини. Само още веднъж. Може би точно този следващ път ще се случи очакваното.
Понякога се налага да работим с хора, за които останалите са загубили всяка надежда. Може дори да сме стигнали до заключението, че няма възможност те да се променят. Точно в тези мигове, ако успеем да намерим и най-малкото късче надежда, ще успеем да променим нещата, да постигнем забележим успех, да спасим някого, който заслужава да бъде спасен. Моля те, приятелю, върни се само още веднъж.
От: Ханок МакКарти
Майчина сълза
Заръмоля дребен есенен дъждец. Жълтият листак в градината светна. Големите гроздови зърна под лозницата набъбнаха и кожицата им взе да се пука. Наведе моравото димитровче цветове над търкулнатото в шумата пукнато гърне. Сви се малкото птиче-лястовиче в дъното на гърнето и затрепера от студ и мъка. Всички си отидоха. Отлетяха на юг неговите две сестричета. Изгуби се майчицата му в топлите страни.
Кой ще го стопли в тая дъждовна нощ?
Оставиха го само в дъното на гърнето, защото беше сакато и не можеше да лети. През лятото избухна пожар в къщата, под чиято стряха майка му беше свила гнездо. Догато старата лястовичка смогна да грабне рожбата си от огъня, един въглен падна в гнездото и парна лястовичето по дясното крило. Голото пиле примря от болка. Когато се свести, то видя, че се намира в ново гнездо, а над него седи майка му с клюмнала глава. Най-напред се опита да раздвижи крилца, но не можа, защото дясното, изгореното крило беше изсъхнало.
Търкулна се лятото. Потъмняха гроздовите зърна. Пухнаха се пъпките на димитровчетата в градината. Почнаха да се събират лястовичките по телеграфните жици. Те се готвеха за път. Жиците заприличаха на броеници.
Една сутрин старата лястовичка смъкна своята саката рожба в градината и рече:
- Мило дете, ние днес ще заминем на юг. Ти не можеш да летиш. Затуй ще останеш тука, ето в онуй гърне съм ти нагласила мека перушина. Там ще лежиш. А когато огладнееш, излез навън и си клъвни нещо. Цялата градина е зарината с плод. Виж какво хубаво димитровче е склонило чело над входа на гърнето. Ти не тъгувай. Напролет ние пак ще се върнем.
- Благодаря, майчице, дето си се погрижила за мене! - промълви сакатото и за да скрие сълзите си, навря главица под крилото на майка си и притихна...
Всички си отидоха. Занизаха се мрачни дни. Заваля дребен дъждец. Наквасеното димитровче тежко отпусна цвят над гърнето. Една дъждовна капка се търкулна по най-долния листец на цвета и се нагласи да падне.
- Ах, колко съм уморена! - въздъхна тя.
- Откъде идеш? - попита любопитно лястовичето.
- Остави се. Голям път изминах. Ида от Великия океан. Там се родих. Аз не съм дъждовна капка. Аз съм сълза.
- Сълза ли? Каква сълза? - надигна се тревожно лястовичето.
- Майчина. Историята на моя живот е къса. Преди девет дена една уморена и насълзена лястовичка кацна върху мачтата на един голям океански параход. Аз стоях в дясното око на кахърната птичка. Океанът ревеше. Духаше силен вятър. С немощен глас продума лястовичката на вятъра:
- Братко ветре, когато ходиш над света, ако минеш през България, отбий се при моето сиротно пиле и му кажи да се пази от черния котак, който се върти в градината. Забравих да поръчам на рожбата си, когато тръгвах. Кажи му още, че моето сърце изсъхна от мъка...
- Къде е твоето лястовиче? - попита вятърът.
- Оставих го в едно пукнато гърне, търкулнато в градината, където цъфтят морави димитровчета.
Додето изрече тия думи старата лястовичка, аз се отроних от окото й. Вятърът ме грабна и ме понесе над света. Девет дена летях. Ето сега паднах на туй цвете. Колко съм уморена! Искам да капна и заспя...
Сърцето на сакатото лястовиче се обърна. Стана бърже, отвори човка и пое отмалялата майчина сълза.
- Благодаря ти, майчице! - прошепна то, легна си в перушината и заспа, затоплено от сълзата, сякаш беше под майчините си криле.
От: Ангел Каралийчев
Оставиха го само в дъното на гърнето, защото беше сакато и не можеше да лети. През лятото избухна пожар в къщата, под чиято стряха майка му беше свила гнездо. Догато старата лястовичка смогна да грабне рожбата си от огъня, един въглен падна в гнездото и парна лястовичето по дясното крило. Голото пиле примря от болка. Когато се свести, то видя, че се намира в ново гнездо, а над него седи майка му с клюмнала глава. Най-напред се опита да раздвижи крилца, но не можа, защото дясното, изгореното крило беше изсъхнало.
Търкулна се лятото. Потъмняха гроздовите зърна. Пухнаха се пъпките на димитровчетата в градината. Почнаха да се събират лястовичките по телеграфните жици. Те се готвеха за път. Жиците заприличаха на броеници.
Една сутрин старата лястовичка смъкна своята саката рожба в градината и рече:
- Мило дете, ние днес ще заминем на юг. Ти не можеш да летиш. Затуй ще останеш тука, ето в онуй гърне съм ти нагласила мека перушина. Там ще лежиш. А когато огладнееш, излез навън и си клъвни нещо. Цялата градина е зарината с плод. Виж какво хубаво димитровче е склонило чело над входа на гърнето. Ти не тъгувай. Напролет ние пак ще се върнем.
- Благодаря, майчице, дето си се погрижила за мене! - промълви сакатото и за да скрие сълзите си, навря главица под крилото на майка си и притихна...
Всички си отидоха. Занизаха се мрачни дни. Заваля дребен дъждец. Наквасеното димитровче тежко отпусна цвят над гърнето. Една дъждовна капка се търкулна по най-долния листец на цвета и се нагласи да падне.
- Ах, колко съм уморена! - въздъхна тя.
- Откъде идеш? - попита любопитно лястовичето.
- Остави се. Голям път изминах. Ида от Великия океан. Там се родих. Аз не съм дъждовна капка. Аз съм сълза.
- Сълза ли? Каква сълза? - надигна се тревожно лястовичето.
- Майчина. Историята на моя живот е къса. Преди девет дена една уморена и насълзена лястовичка кацна върху мачтата на един голям океански параход. Аз стоях в дясното око на кахърната птичка. Океанът ревеше. Духаше силен вятър. С немощен глас продума лястовичката на вятъра:
- Братко ветре, когато ходиш над света, ако минеш през България, отбий се при моето сиротно пиле и му кажи да се пази от черния котак, който се върти в градината. Забравих да поръчам на рожбата си, когато тръгвах. Кажи му още, че моето сърце изсъхна от мъка...
- Къде е твоето лястовиче? - попита вятърът.
- Оставих го в едно пукнато гърне, търкулнато в градината, където цъфтят морави димитровчета.
Додето изрече тия думи старата лястовичка, аз се отроних от окото й. Вятърът ме грабна и ме понесе над света. Девет дена летях. Ето сега паднах на туй цвете. Колко съм уморена! Искам да капна и заспя...
Сърцето на сакатото лястовиче се обърна. Стана бърже, отвори човка и пое отмалялата майчина сълза.
- Благодаря ти, майчице! - прошепна то, легна си в перушината и заспа, затоплено от сълзата, сякаш беше под майчините си криле.
От: Ангел Каралийчев
Реч за любовта
Предполагам, че никой от вас не би се затруднил да отговори на въпроса, кое е онова единствено нещо на този свят, което не може да се закупи. Онова едничко чувство, което притежава силата да разрyшва и погубва, но и да съгражда и сътворява, да дава, но и да отнема живот, онова чувство, което ни кара да мразим и да обичаме едновременно, най-амбивалентното чувство на този свят-ЛЮБОВТА.
Науката, а и ежедневният опит на всеки от нас недвусмислено показват, че любовта и омразата не идват от нищото.Те се предават от поколение на поколение, като своеобразен емоционално-генетичен код.Разликата с биологичната наследственост обаче е тази, че ние можем съзнателно да променяме този код, ако съумеем да заредим себе си, а от там и следващите поколения с повече вяра, надежда с повече оптимизъм. Защото именно сега света е жаден за повече истина, повече радост, повече обич, с други думи за повече любов.
За съжаление не е трудно да видиш как днешния свят - въпреки своята безпределност, красота и величие, въпреки постиженията на науката и технологиите, въпреки неограничените материални блага, се е устремил с бясна скорост към своя връх-падение, защото в тази надпревара е забравил най-важното, забравил е от къде е тръгнал, забравил е в името на какво е започнал своето пътешествие. Самозабравата на, която се е самообрекъл го е лишила от радостта да даваш, не да получаваш, да служиш, не да бъдеш обслужван, да обичаш, не да си обичан.Забравил е най-важният урок на живота - а именно живееш, за да се научиш да обичаш, обичаш за да се научиш да живееш.
За щастие обаче любовта - прилича на феникс, възкръсва от пепелта, стига само да и позволим.Защото не друго, а любовта ни прави цялостни човешки индивиди - не външния ни вид, нито работата, нито нуждите, нито постиженията, нито семейството,. нито общественото положение, нито дори мечтите НИ.Кого обичаме, как обичаме, защо обичаме и самият факт, че обичаме - това в крайна сметка ни формира като личности, това ни прави истински, цели, естествени, витални - живи. Всичко в света живее в любовта и чрез любовта.Всичко което виждаме е проява на любовта.Ние и всичко, което ни обгражда сме проявена, материализирана любов.Съществува само едно нещов живота, за което си струва да се бориш до край и то е любовта.Любов безбрежна и необятна, безкрайна като небето и бездънна като морето - това е най-голямата придобивка в живота.Важно е да разберем и запомним, че времето лети, изгряват слънца, следват сенките на нощта.Всичко преминава - остава само любовта.
В заключение ще цитирам думите на Фахрудин Араки:
"Любовта протича през всичко.Не, тя е всичко.как може да се твърди, че няма любов, когато на света не съществува друго освен любов?Всичко което виждат очите ви, е сътворено от любовта, тя кара всичко да блести, да пулсира, да се движи - да, пак повтарям: всичко е любов."
Затова, аз казвам, ДА на любовта през двадест и първи век, а какво ще кажете вие?
Реч на Мирослав Зашев, пред студенти от специалност психология 2-ри курс. На 20.01.2009г.
Науката, а и ежедневният опит на всеки от нас недвусмислено показват, че любовта и омразата не идват от нищото.Те се предават от поколение на поколение, като своеобразен емоционално-генетичен код.Разликата с биологичната наследственост обаче е тази, че ние можем съзнателно да променяме този код, ако съумеем да заредим себе си, а от там и следващите поколения с повече вяра, надежда с повече оптимизъм. Защото именно сега света е жаден за повече истина, повече радост, повече обич, с други думи за повече любов.
За съжаление не е трудно да видиш как днешния свят - въпреки своята безпределност, красота и величие, въпреки постиженията на науката и технологиите, въпреки неограничените материални блага, се е устремил с бясна скорост към своя връх-падение, защото в тази надпревара е забравил най-важното, забравил е от къде е тръгнал, забравил е в името на какво е започнал своето пътешествие. Самозабравата на, която се е самообрекъл го е лишила от радостта да даваш, не да получаваш, да служиш, не да бъдеш обслужван, да обичаш, не да си обичан.Забравил е най-важният урок на живота - а именно живееш, за да се научиш да обичаш, обичаш за да се научиш да живееш.
За щастие обаче любовта - прилича на феникс, възкръсва от пепелта, стига само да и позволим.Защото не друго, а любовта ни прави цялостни човешки индивиди - не външния ни вид, нито работата, нито нуждите, нито постиженията, нито семейството,. нито общественото положение, нито дори мечтите НИ.Кого обичаме, как обичаме, защо обичаме и самият факт, че обичаме - това в крайна сметка ни формира като личности, това ни прави истински, цели, естествени, витални - живи. Всичко в света живее в любовта и чрез любовта.Всичко което виждаме е проява на любовта.Ние и всичко, което ни обгражда сме проявена, материализирана любов.Съществува само едно нещов живота, за което си струва да се бориш до край и то е любовта.Любов безбрежна и необятна, безкрайна като небето и бездънна като морето - това е най-голямата придобивка в живота.Важно е да разберем и запомним, че времето лети, изгряват слънца, следват сенките на нощта.Всичко преминава - остава само любовта.
В заключение ще цитирам думите на Фахрудин Араки:
"Любовта протича през всичко.Не, тя е всичко.как може да се твърди, че няма любов, когато на света не съществува друго освен любов?Всичко което виждат очите ви, е сътворено от любовта, тя кара всичко да блести, да пулсира, да се движи - да, пак повтарям: всичко е любов."
Затова, аз казвам, ДА на любовта през двадест и първи век, а какво ще кажете вие?
Реч на Мирослав Зашев, пред студенти от специалност психология 2-ри курс. На 20.01.2009г.
В часа по философия
В часа по философия професорът застана на катедрата,изпълнена с различни предмети и зачака студентите да утихнат.Тогава взе голям празен буркан от майонеза и го напълни с топки за голф.Попита студентите дали съдът е пълен.Те отговориха утвърдително.
После професорът взе една кутия с камъчета и я изсипа в съда,разклати го леко и камъчетата се наместиха между топките за голф.И отново попита студентите дали съдът е пълен.Те пак отговориха утвърдително.
После професорът взе кутия с пясък и я изсипа в съда.Естествено пясъкът запълни всичко.Той попита още веднъж дали съдът е пълен.Студентите отговориха с единодушно "да".
Тогава професорът взе две кутии с бира от бюрото и изсипа съдържанието им в съда,което изпълни празното пространство сред песъчинките.
Студентите се разсмяха.
"Сега,каза професорът,когато смехът утихна,искам да ви кажа,че този съд представлява вашият живот.Топките за голф са важните неща във вашия живот-семейството ви,здравето ви,децата ви,приятелите ви,страстите и предпочитанията ви-все неща,които ако загубите всичко друго и ви останат само те, животът ви ще бъде достатъчно пълен.Камъчетата са другите неща-работата ви,къщата ви,колата ви.Пясъкът е всичко останало-малките неща." И продължи-"Ако най-напред сложите пясъка в съда,няма да има място за камъчетата и топките за голф.Същото се случва и с живота.Ако губите времето и енергията си за дреболии,никога няма да имате място за нещата,които са важни за вас.Обръщайте внимание на нещата,които застрашават щастието ви.Играйте с децата си. Излезте с партньора си навън,на вечеря.Винаги ще се намери време да изчистите къщата и подредите.
Погрижете се най-напред за топките за голф,за нещата,които наистина си заслужават.Подредете приоритетите си.Останалото е само пясък."
Една от студентките вдигна ръка и попита-"А какъв беше смисълът на бирата?"
Професорът се усмихна-"Радвам се,че ме попитахте.Исках просто да ви покажа,че няма значение колко пълен е животът ви,винаги ще се намери място и за две бири."
Из: Мъдрости от нета
После професорът взе една кутия с камъчета и я изсипа в съда,разклати го леко и камъчетата се наместиха между топките за голф.И отново попита студентите дали съдът е пълен.Те пак отговориха утвърдително.
После професорът взе кутия с пясък и я изсипа в съда.Естествено пясъкът запълни всичко.Той попита още веднъж дали съдът е пълен.Студентите отговориха с единодушно "да".
Тогава професорът взе две кутии с бира от бюрото и изсипа съдържанието им в съда,което изпълни празното пространство сред песъчинките.
Студентите се разсмяха.
"Сега,каза професорът,когато смехът утихна,искам да ви кажа,че този съд представлява вашият живот.Топките за голф са важните неща във вашия живот-семейството ви,здравето ви,децата ви,приятелите ви,страстите и предпочитанията ви-все неща,които ако загубите всичко друго и ви останат само те, животът ви ще бъде достатъчно пълен.Камъчетата са другите неща-работата ви,къщата ви,колата ви.Пясъкът е всичко останало-малките неща." И продължи-"Ако най-напред сложите пясъка в съда,няма да има място за камъчетата и топките за голф.Същото се случва и с живота.Ако губите времето и енергията си за дреболии,никога няма да имате място за нещата,които са важни за вас.Обръщайте внимание на нещата,които застрашават щастието ви.Играйте с децата си. Излезте с партньора си навън,на вечеря.Винаги ще се намери време да изчистите къщата и подредите.
Погрижете се най-напред за топките за голф,за нещата,които наистина си заслужават.Подредете приоритетите си.Останалото е само пясък."
Една от студентките вдигна ръка и попита-"А какъв беше смисълът на бирата?"
Професорът се усмихна-"Радвам се,че ме попитахте.Исках просто да ви покажа,че няма значение колко пълен е животът ви,винаги ще се намери място и за две бири."
Из: Мъдрости от нета
Дъждобранът
Той е вехт, но има сила странна:
може и да плиска над града,
взема ли със мене дъждобрана,
знам, ще секне начаса дъжда.
Като прилеп в мрака на антрето
висне моя дъждобран заспал,
тегне вече седмици небето;
дъжд вали и мен ми става жал
за детенцето, което бледо,
въз стъклото лепнало челце,
часове като затворник гледа
вадите с помръкнало сърце;
за врабеца, под стрехата сгушен,
който, сякаш сам извън света,
слуша как разшумената круша
шумоли със капки и листа;
за онез, що работят в заводът
шест дни и в неделя всеки път,
вместо в парка да се поразходят,
трябва вътре вкъщи да стоят.
И тогава грабвам дъждобрана.
Тръгвам. И над моята глава
в миг се пръскат облаците сбрани,
грейва безпределна синева.
По дърветата разпукват пъпки,
трепкат слънчеви петна под тях,
паркът е изпълнен с глъч и стъпки,
смеят се чешми, струи се смях.
Възрастните, седнали на пейки,
разговарят с весели лица,
а наблизо с кофички и лейки
си играят в пясъка деца.
Само аз в алеите засмени
скитам странен, с вид на пенсионер,
и върви подобно сянка с мене
неотлъчно дъждобранът чер.
Изумени ме поглеждат всички
със усмивка, сдържана едва,
доближа ли - хвръква ято птички
и децата дигат в страх глава.
И не знай, не подозира никой,
че да могат да се веселят,
върху устните им смях да блика,
да е тъй безоблачен денят,
слънце и зеленина да има,
паркът да е с блясъци залян,
трябва тук на стража да стоиме
аз и моят смешен дъждобран.
Атанас Далчев
може и да плиска над града,
взема ли със мене дъждобрана,
знам, ще секне начаса дъжда.
Като прилеп в мрака на антрето
висне моя дъждобран заспал,
тегне вече седмици небето;
дъжд вали и мен ми става жал
за детенцето, което бледо,
въз стъклото лепнало челце,
часове като затворник гледа
вадите с помръкнало сърце;
за врабеца, под стрехата сгушен,
който, сякаш сам извън света,
слуша как разшумената круша
шумоли със капки и листа;
за онез, що работят в заводът
шест дни и в неделя всеки път,
вместо в парка да се поразходят,
трябва вътре вкъщи да стоят.
И тогава грабвам дъждобрана.
Тръгвам. И над моята глава
в миг се пръскат облаците сбрани,
грейва безпределна синева.
По дърветата разпукват пъпки,
трепкат слънчеви петна под тях,
паркът е изпълнен с глъч и стъпки,
смеят се чешми, струи се смях.
Възрастните, седнали на пейки,
разговарят с весели лица,
а наблизо с кофички и лейки
си играят в пясъка деца.
Само аз в алеите засмени
скитам странен, с вид на пенсионер,
и върви подобно сянка с мене
неотлъчно дъждобранът чер.
Изумени ме поглеждат всички
със усмивка, сдържана едва,
доближа ли - хвръква ято птички
и децата дигат в страх глава.
И не знай, не подозира никой,
че да могат да се веселят,
върху устните им смях да блика,
да е тъй безоблачен денят,
слънце и зеленина да има,
паркът да е с блясъци залян,
трябва тук на стража да стоиме
аз и моят смешен дъждобран.
Атанас Далчев
Ад и Рай – същинската разлика
Един човек разговарял с Господ за Ада и Рая. Господ му рекъл:
- Ела да ти покажа Ада.
Влезли двамата в едно помещение, където група хора седели на маса около огромна паница с гозба. Всички до един били изпосталели и измъчени от глад. Всеки държал в ръката си лъжица, с която стигал до казана, но всяка лъжица имала дръжка по-дълга от ръката, така че не можели с нея да стигнат до собствената си уста. Страданията им били ужасни.
- Ела сега да ти покажа рая – Рекъл след известно време Господ.
Влезли в друга стая, която била същата като първата – паницата с гозбата, групата хора, същите лъжици с дълги дръжки. Но тук всички били сити и щастливи.
- Нищо не разбирам – рекъл човекът. – Защо тук всички са щастливи, а в другата стая нещастни, нали иначе всичко беше еднакво?
Господ се засмял.
- Много просто – рекъл. – Тук са се научили да се хранят един друг.
От: Ан Ландърс
Абонамент за:
Публикации (Atom)