петък, 4 ноември 2011 г.

Нека ти разкажа - Не смесвай нещата

— Габриела все се оплаква, че не познава приятелите ми. Все иска да я запозная с момчетата и момичетата от факултета. До гуша ми е дошло!
— А ти запознаваш ли я с колегите от факултета?
— Не я крия. Ако срещнем някого на улицата или на купон, я представям. Но тя иска да влезе в моя кръг.
— Което, доколкото разбирам, ти не искаш.
— Е… зависи…
— От какво зависи?
— Откъде да знам. Зависи. Ако всичко стане естествено, добре. Но да насилвам нещата — не.
— Подиграваш ли се с мен? Какво значи да насилваш нещата? Да има купон с колегите от факултета, да те поканят и да отидеш с приятелката си ли? Това ли е да насилваш нещата?
— Да, разбира се. Тя няма нищо общо с тях. Никой не я познава.
— Прилича ми на подигравка, Демиан. Имах братовчед, който, преди да обядва и да вечеря, изяждаше по един сандвич, защото казваше, че не можел да хапне нищо на празен стомах.
— Не виждам връзката между тая смешка и моя случай.
— Не, днес не виждаш връзка с нищо. Казваш ми, че мястото на Габриела не е при приятелите ти, защото не я познават, а не й даваш възможност да се запознае с тях…
— …
— Защо, Демиан?
— Защото са много различни и…
— Защо?
— Защото Габриела…
— Защо, Демиан, защо?
— Защо ли? За да не смесвам нещата.
— Какво искаш да кажеш?
— Много просто, не искам да смесвам тези два вида отношения… И не мисли, че ми е лесно. Не само Габриела се сърди. Всъщност споря и с приятелите си от факултета, които също настояват да водя Габриела. Никой не разбира, че искам всеки да си знае мястото: едното е едно, а другото — друго.
— Я ми кажи: едното и другото нещо, както и всичко останало, не е ли в самия теб?
— Да, в мен е. Но извън мен не искам да ги смесвам.
— Защо не искаш да ги смесваш?
— Не знам, Хорхе, но не искам да ги смесвам.
— И не ти е за пръв път, нали?
— Как така не е за пръв път?
— Ами да, и друг път си ми казвал колко е важно за теб да не смесваш нещата.
— А, да. Мисля, че веднъж ти казах, че не искам да смесвам семейството с приятелите си, хората от клуба с колегите от факултета и не знам още какво.
— Наистина може и да има полза да се мъчиш да държиш всяко нещо, което притежаваш, на отделно място. Но смятам, че да подреждаш събитията и хората в живота си така, че никога да не се срещат, е твърде уморително и понякога, бих казал, дори опасно.
— Защо опасно?
— Защото ми се струва, че като слагаш прегради и ограничения, другите започват да се притесняват за собственото си място и държат да им дадеш възможност да споделят нещата с теб, най-вече онези, които са важни.
— Това е техен проблем, не мой.
— Не бъди груб. Сигурно е техен проблем, но точно ти трябва да знаеш, че другият се чувства пренебрегнат, отблъснат и унизен. А това е опасното. Може би, като „не смесваш нещата“, дори обиждаш другите и като слагаш прегради, проваляш връзката си с тях.
— Мисля, че го правя само с различните групи приятели, защото те наистина нямат общо помежду си.
— Демиан, няколко месеца след като започна терапията, ти влезе във факултета, беше останал без пари и не искаше да вземеш от родителите си. Помниш ли? Аз, естествено, ти предложих да ти заема до следващия месец или докато получиш. Нали?
— Да.
— И помниш ли какво стана?
— Да. Не приех предложението.
— Помниш ли какво ми отговори?
— Не, не помня.
— Каза ми, че си изненадан, че ми благодариш, но не искаш „да смесваш нещата“. Не ти ли звучи познато?
— Да, но ти не се почувства нито унизен, нито отблъснат и тям подобни…
— Сигурен ли си?
— … почти.
— Лъжеш. Изобщо не си сигурен.
— Виж, с теб не съм сигурен дори как се казвам.
— Мога да те уверя, Демиан, че понякога не е важно доколко разбираш нещата. Когато предложиш помощ на някого от сърце и той я отхвърли, защото е глупав, горд или просто така, не ти става весело. Първото, което ти идва наум, е да го пратиш по дяволите.
— Вярно е. Разбирам.
— За разнообразие ще ти разкажа една приказка.

Имало някога един човек, чийто слуга бил много глупав. Мъжът не бил толкова стиснат, че да го изгони, нито толкова щедър, че да го издържа, без да върши нищо (най-доброто, което можеш да направиш за един глупак!). И така човекът се мъчел да му дава прости заръки, та глупакът „да е полезен с нещо“. Един ден го извикал и му рекъл:
— Иди до магазина и купи една ока брашно и една ока захар. С брашното ще омесим хляб, а със захарта ще направим сладки, затуй внимавай да не ги смесиш. Чу ли? Да не ги смесиш!
Слугата се напънал да запомни заръката: една ока брашно, една ока захар и да не ги смесва… Да не ги смесва! Взел един поднос и тръгнал за магазина.
По пътя си повтарял наум: „Една ока брашно и една ока захар, но да не ги смесвам“.
Така стигнал до магазина.
— Дайте ми една ока брашно, господине.
Продавачът загребал една ока брашно с мярата и я извадил пълна. Слугата подал подноса и търговецът изпразнил мярата върху него.
— И една ока захар — рекъл слугата.
Продавачът взел отново мярата, бръкнал с нея в големия сандък и я извадил, този път пълна със захар.
— Да не се смесят! — обадил се слугата.
— Ами тогава къде да сипя захарта? — запитал продавачът.
Слугата се замислил за миг и докато мислел (което му коствало доста труд), прокарал ръка по обратната страна на подноса и видял, че е празна. Тъй че решил и тутакси рекъл: „Тука“. Обърнал подноса и разбира се, изсипал брашното.
Слугата си тръгнал доволен за вкъщи: една ока брашно, една захар и да не се смесват.
Когато стопанинът го видял да влиза с подноса със захарта, го попитал:
— Ами брашното?
— Да не се смесват! — отвърнал слугата. — Ето го! — Обърнал бързо подноса… и изсипал и захарта.

Нека ти разкажа - Крилете са, за да летиш

Този ден Хорхе ме чакаше с готова приказка.

Когато синът пораснал, бащата му рекъл:
— Сине, не всички се раждаме с криле. Вярно е, че не си длъжен да летиш, но мисля, че ще е жалко само да ходиш, щом добрият Господ ти е дал криле.
— Но аз не знам да летя — отвърнал синът.
— Така е… — казал бащата.
И както вървели, стигнали до ръба на планинската пропаст.
— Виждаш ли, сине? Това е пропаст. Като ти се прииска да летиш, ела тук, поеми си дъх, подскочи и като разпериш криле, ще полетиш.
Синът се поколебал.
— Ами ако падна?
— И да паднеш, няма да се пребиеш. Само ще се поожулиш и ще станеш по-силен за следващия опит — отвърнал бащата.
Синът отишъл в селото да се види с приятелите си, с другарите си, с които вървял рамо до рамо в живота.
Най-тесногръдите му рекли:
— Да не си луд? За какво ти е? Баща ти нещо е откачил… Защо ти е да летиш? Зарежи тия глупости! На кого му е притрябвало да лети?
Най-добрите приятели го посъветвали:
— Ами ако е вярно? Не е ли опасно? Защо не започнеш постепенно? Опитай да се хвърлиш от някоя стълба или от клоните на някое дърво. Но… от върха?
Момъкът послушал съвета на тези, които го обичали. Покатерил се на едно дърво и като набрал кураж, скочил. Разперил криле, размахал ги с всички сили във въздуха, но за съжаление, паднал на земята.
С голяма цицина на челото отишъл при баща си.
— Ти ме излъга! Не мога да летя. Опитах и виж как се ударих! Не съм като теб. Моите криле са само за красота.
— Сине — отвърнал му бащата. — За да полетиш, ти е нужно пространство да размахаш криле. То е като да скочиш с парашут: нужна е височина.
За да полетиш, трябва да си готов да рискуваш.
Ако не искаш, може би е по-добре да се примириш завинаги и да продължиш да ходиш.

Нека ти разкажа - Кой си ти?

Бях работил много сериозно над себе си. Съветван от терапевта си и въодушевен от желанието да открия всичко за собствената си личност, прекарвах голяма част от свободното си време, размишлявайки за живота си, за новите и старите си чувства, за спомените и как Хорхе ме беше научил „да разбирам“, че все повече ще се изненадвам.
Но не всичко бе така розово. Някои от мислите, които се въртяха в главата ми, и най-вече някои чувства, които не можех да овладея, ме караха да се натъжавам и да се чувствам потиснат.
С такива мисли отидох в кабинета на Хорхе в деня, когато той ми прочете своята версия на разказа на Джовани Папини „Кой си ти?“.
По това време целият свят ми беше крив. Не знаех какво става, но имах чувството, че не мога да имам доверие на другите. Не знаех дали аз не умеех да си избирам приятелите, или всъщност хората не оправдаваха очакванията ми…
Работата е там, че винаги съм се чудел как може да чакаш някого, а той изобщо да не дойде, или срещите ти да се провалят в последния момент, защото някой не е предвидил нещо си, или в повечето случаи да висиш безкрайно там, където сте се уговорили с приятели, а те да нямат никакво намерение да дойдат навреме…
И ето разказа, който моят терапевт ми прочете.

Този ден Синклер стана, както винаги, в седем сутринта. Затътри, както винаги, пантофи към банята и след като взе душ, се избръсна и парфюмира. Облече, както обикновено, модните си дрехи и слезе до входа да вземе пощата си. Там го посрещна първата изненада за деня — нямаше писма!
През последните години кореспонденцията му постепенно растеше и това бе важно за връзката му със света. Малко разочарован от вестта за липсата на вести, той изяде обичайната закуска от ядки с мляко (както препоръчваха лекарите) и излезе от дома си.
Всичко си беше, както винаги: същите коли се движеха по познатите улици на града и вдигаха същия шум, от който се оплакваше всеки ден. Като пресичаше площада, едва не се сблъска с професор Ексер — стар познат, с когото обикновено разговаряше с часове на отвлечени метафизични теми. Махна му с ръка за поздрав, но професорът сякаш не го позна. Извика го по име, но той вече се бе отдалечил и Синклер помисли, че не го е чул. Денят беше започнал зле и май вървеше на по-зле с нарастващата досада в душата му. Той реши да се върне вкъщи, към книгите и изследванията си, и да чака писмата, които сигурно щяха да бъдат още повече, щом сутринта не бе получил никакви.
Тази нощ мъжът не спа добре и се събуди много рано. Слезе и докато закусваше, започна да дебне през прозореца кога ще дойде пощальонът. Най-сетне го видя на ъгъла и сърцето му подскочи. Но пощальонът мина пред дома му, без да спира. Синклер излезе и го повика, за да провери дали няма писма за него, но човекът го увери, че в чантата му няма нищо за този адрес, че пощите не стачкуват и че няма проблеми с разнасянето на писма в града.
Това съвсем не го успокои, напротив, още повече го притесни. Нещо ставаше и трябваше да разбере какво е. Облече си сакото и се отправи към дома на своя приятел Марио.
Щом пристигна, каза на иконома да съобщи за него и зачака в хола своя приятел, който скоро се появи. Синклер се спусна към домакина, протегнал ръце, но той го попита само:
— Извинете, господине, познаваме ли се?
Мъжът помисли, че това е шега, засмя се насила и настоя домакинът да му предложи чаша алкохол. Резултатът беше ужасен: онзи повика иконома и му нареди да изгони непознатия, при което Синклер си изпусна нервите и започна да крещи и да ругае, предизвиквайки още повече здравеняка да го изхвърли на улицата…
По пътя за вкъщи срещна други съседи, които не му обърнаха внимание и се държаха така с него, сякаш беше някой непознат.
И мъжът биде обсебен от следната мисъл: срещу него имаше заговор и той бе допуснал някаква грешка спрямо това общество, щом сега то го отхвърляше така, както преди часове го почиташе. Но колкото и да мислеше, не можеше да се сети за нищо, което би могло да се изтълкува като обида, а още по-малко за нещо, което да засегне цял град.
Синклер остана в дома си още два дни, очаквайки кореспонденцията, която така и не получи, или тръпнейки в очакване някой приятел, озадачен от отсъствието му, да дойде, да почука на вратата му и да го попита как е. Но нищо не се случи, никой не припари до дома му. Жената, която му чистеше, отсъстваше, без да предупреди, и телефонът не звънеше.
На петата вечер, пийнал малко повече, Синклер реши да отиде до бара, където обикновено се срещаше с приятели и си говореха разни глупости. Щом влезе, той ги видя в ъгъла, на масата, на която обикновено сядаха. Дебелият Ханс разказваше все същия стар виц и всички пак му се смееха. Мъжът придърпа един стол и седна. В миг настъпи гробна тишина, която показваше какъв досадник за тях е новодошлият. Синклер не издържа повече.
— Мога ли да знам какво ви става на всички? Ако съм направил нещо, което ви е по дразнило, кажете ми и да се разберем, но не се дръжте така, защото ще полудея.
Всички се спогледаха озадачени, но и раздразнени. Един от тях завъртя показалец на слепоочието си, давайки диагноза на непознатия. Мъжът отново настоя за обяснение, после започна да се моли и накрая падна на земята, умолявайки ги да му кажат защо му причиняват това.
Само един от тях му отвърна:
— Господине, никой от нас не ви познава, така че нищо не сте ни сторили. Всъщност дори не знаем кой сте.
Сълзи бликнаха от очите му и той излезе от бара и се затътри унизен към дома си. А краката му сякаш тежаха по един тон.
Влезе в стаята си и се хвърли на леглото. Без да знае как, нито защо, се бе превърнал в някакъв непознат, в никой. Нямаше го вече в бележниците на хората, с които си кореспондираше, нито в спомените на познатите, да не говорим за чувствата на приятелите. В главата му се набиваше като с чук въпросът, който всички му задаваха и който самият той започваше да си задава: „Кой си ти?“.
Можеше ли всъщност да отговори на този въпрос? Знаеше името си, адреса, номера на ризата си, номера на личната си карта и някои и други данни за пред хората. Но освен всичко това, кой беше наистина той дълбоко в себе си? Държанието му, влеченията, склонностите и мислите му бяха ли негови? Или както много други неща, бяха само стремеж да не разочарова онези, които очакваха от него да бъде човекът, когото познават? Май започваше да му просветва: щом е никой, значи не е длъжен да се държи по определен начин. Каквото и да направи, реакцията на другите към него няма да се промени. И за пръв път от толкова време откри нещо, което го успокои: бе изпаднал в такова положение, че можеше да се държи както си иска, без да чака одобрението на околните.
Пое си дълбоко дъх и усети как въздухът нахлува в дробовете му, сякаш се е възродил. Осъзна, че кръвта тече във вените му, че сърцето му бие, и се изненада, че за пръв път
НЕ ТРЕПЕРЕШЕ.

И след като най-сетне вече бе разбрал, че е сам, че винаги е бил сам, и разчиташе само на себе си, сега можеше да се разсмее или да се разплаче… Но заради себе си, не заради другите. Вече знаеше:
СОБСТВЕНИЯТ МУ ЖИВОТ НЕ ЗАВИСЕШЕ ОТ ДРУГИТЕ.

Беше разбрал, че е трябвало да остане сам, за да открие себе си…
Заспа спокойно и дълбоко и сънува прекрасни сънища.
Събуди се в десет сутринта и видя, че в този миг един слънчев лъч проникваше през прозореца и осветяваше красиво стаята му.
Без да се къпе, слезе по стълбите, тананикайки си някаква песен, която никога не бе чувал, и откри нещо под вратата — голяма купчина писма, адресирани до него.
Жената, която почистваше, беше в кухнята и го поздрави, сякаш нищо не се бе случило.
А вечерта в бара като че ли никой не помнеше онази странна нощ на лудост. Поне никой не сметна за нужно да каже нещо по въпроса.

Всичко бе отново както преди… но не и той,
за щастие,
той,
който никога вече нямаше да се моли някой да го забележи,
за да се увери, че е жив,
той,
който никога вече нямаше да търси мнението на другите за себе си,
той,
който никога вече нямаше да се страхува, че ще бъде отхвърлен.
Всичко беше същото,
но този човек вече
никога нямаше да забрави кой е.

— Този разказ е за теб, Демиан — продължи Дебелия. — Когато не осъзнаваш зависимостта си от чуждото мнение, живееш, треперейки да не би да бъдеш отхвърлен от другите, от които си се научил да се страхуваш. А цената, която трябва да платиш, за да не се страхуваш, е да се подчиниш и да станеш това, което онези, „дето толкова ни обичат“, ни налагат да бъдем, да правим и да мислим.
Ако имаш „късмет“ като героя на Папини и изведнъж светът ти обърне гръб, нямаш друг изход, освен да разбереш колко безсмислена е борбата ти.
Но ако това не стане
и „за нещастие“ си харесван и обсипван с хвалби,
тогава…
остава ти само едно:
чувството за лична свобода
сам да решаваш:
покорство или самота;
притиснат от дилемата да си това, което трябва,
или да бъдеш никой.
И от този миг…
можеш просто да бъдеш
сам, но самият себе си.

Нека ти разкажа - Да прекосиш реката

— Вкиснат съм…!
— Какво става?
— Ами оттук трябва да отида у един приятел да му занеса едни записки, които му трябват… а живее много далече.
— Слушай, Демиан…
— Да, знам — прекъснах го аз, — ще ми кажеш, че нищо не „трябва“… че го правя, защото искам, че изборът е мой и тям подобни… знам.
— Разбира се, ти решаваш.
— Да, аз решавам. Но се чувствам задължен.
— Много добре. Аз не споря дали се чувстваш задължен, не оспорвам и причината да се чувстваш задължен. Но все пак се съмнявам, че знаеш защо се чувстваш така.
— Знам. Хуан е страхотен и винаги когато имам нужда от нещо, е готов да ми помогне. Струва ми се, че не мога да го отрека.
— Виж, за можене — можеш. И все пак въпросът е, че…
— … че ми пука какво ще си помисли Хуан за мен.
— Не, още по-лошо. Пука ти какво ще си помислиш ти за себе си.
— Аз ли? Ще се почувствам като гадняр.
— Независимо какъв ще си, ако не му занесеш записките, не се ли чувстваш вече гадно просто защото те мързи да отидеш?
— Да, мисля, че е така.
— Това е проблемът при чувството за вина. Хората страдат и си вгорчават живота, защото по дванайсет часа на ден се чувстват виновни, че са такива, каквито са. А през другите дванайсет часа вгорчават живота на някой друг, казвайки му какво да прави.
— Е, сега вече нищо не разбирам.
— Може би така е най-добре. Защото, като не разбираш нищо, ще има на какво да се учиш.
Моментите, когато Хорхе започваше да философства и ставаше ироничен, а аз не знаех дали говори на мен, или размишлява пред мен за бъдещето на човечеството, бяха най-трудни за понасяне.
Независимо защо го правеше — за себе си, за мен или за науката, истината е, че макар да знаех, че по-късно всичко това ще ми е от полза, ми се искаше да се махна. Не издържах повече: нито терапията, нито напредъка, нито нищо. Исках да се махна…
Единственото, което ме спираше, бе споменът, че веднъж го бях правил и в крайна сметка стана още по-лошо, защото си тръгнах объркан и не можех да правя нищо, докато не преодолях това чувство.
Тогава ми разказа следната притча, за която винаги се сещам в подобни моменти, защото ми напомня колко е важно да не оставяш нещата наполовина и колко е опасно в главата ти да се въртят нерешени въпроси.

Имало някога двамина дзен монаси, които вървели през гората на път за манастира си. Като стигнали до реката, видели клекнала на брега жена, която плачела. Била млада и симпатична.
— Какво се е случило? — попитал я по-възрастният.
— Майка ми умира. Сама е вкъщи на другия бряг на реката, а аз не мога да я премина. Опитах се — продължила младата жена, — но течението ме повлича и без чужда помощ няма да стигна до другия бряг… Помислих си, че няма да я видя вече жива. Но сега… След като вие сте тук, сигурно някой от двамата ще ми помогне.
— Дано успеем — рекъл угрижено по-младият. — Но единственият начин да ти помогнем е да те пренесем през реката, а според обетите ни за целомъдрие всеки допир до човек от другия пол ни е забранен… Забранено ни е… Съжалявам.
— И аз съжалявам — отвърнала жената и продължила да плаче.
По-старият коленичил, навел глава и рекъл:
— Качи се.
Жената не можела да повярва, но тутакси грабнала вързопчето си с дрехи и яхнала монаха.
Следван от младия си спътник, той прекосил доста трудно реката.
Като стигнали до другия бряг, жената слязла от гърба на стария монах и понечила да му целуне ръцете.
— Няма нужда, няма нужда — казал старецът, отдръпвайки ги, — върви си по пътя.
Жената се поклонила смирено, с благодарност, взела си дрехите и забързала към селото.
Без да продумат, монасите поели отново към манастира. Оставали им още десет часа път…
Малко преди да стигнат, младият рекъл на стария:
— Учителю, знаете по-добре от мен обетите ни за въздържание. И все пак пренесохте тази жена през широката река.
— Аз я пренесох през реката, така е. Но какво става с теб, че още я носиш на гърба си?

Дарове за махараджата

— Виж, Демиан, чудесно е да занесеш записките на приятеля си; идеално е, ако освен това го направиш с удоволствие; разумно е да не се вълнуваш толкова, но защо ще се вкисваш? Не мисля, че Хуан ще вземе изпита, като учи от тези записки!
— Какво общо има това?
— Нищо, шегувам се. Мислех си, че ти е „кофти“, както казвате вие.
— Не знам защо ми го натякваш, щом вече ти казах, че ще му ги занеса.
— Натяквам ти, за да разбереш как стигаш до тези състояния. Да ти разкажа ли една приказка?

Един махараджа, прочут с мъдростта си, навършил сто години. Събитието било посрещнато с голяма радост, защото всички обичали много своя владетел. В двореца подготвили голям празник за тази нощ, на който били поканени разни велможи от царството и от други страни.
Настъпил денят и пред залата, където махараджата щял да приеме гостите, се натрупала планина от дарове.
По време на вечерята махараджата наредил на слугите да разделят даровете на две групи: тези, които имат подател, и тези, за които не знаели кой ги праща.
Накрая царят заповядал да донесат всички дарове от двете купчини. Едната, със стотици големи и скъпи подаръци, а другата — по-малка, само с десетина дара.
Махараджата започнал да отваря даровете от първия куп и да вика тези, които са ги изпратили. Карал всеки от тях да се качи до трона и му казвал: „Благодаря ти за подаръка, връщам ти го и нека бъде както досега“. И му връчвал подаръка, независимо какъв бил той.
Когато свършил с първия куп дарове, той се приближил до втория и рекъл: „Тези дарове нямат подател. И аз ще ги приема, защото не ме задължават с нищо, а на моята възраст не е хубаво да оставам длъжник“.

— Винаги когато получаваш нещо, Демиан, в твоето съзнание или в съзнанието на другия този дар може да се превърне в дълг. Ако е така, по-добре да не приемаш нищо.
Но ако можеш да даваш, без да чакаш отплата, и да получаваш, без да се чувстваш задължен, тогава можеш да даваш или да не даваш, да получаваш или да не получаваш, но никога няма да се чувстваш длъжен. И най-важното: никой няма да ти остане длъжник, защото никой няма да ти дължи нищо.
Когато Хорхе млъкна, лошото ми настроение бе изчезнало. Разбрах, че не съм длъжен да нося записките на приятеля си. Разбрах, че Хуан ми е помагал, без да чака нищо в замяна. И още нещо: ако го беше правил, за да му бъда длъжник, щеше да е жалък и нямаше да искам да му върна жеста. А така не му дължах нищо и можех да постъпя както желая.
Затова целунах Хорхе и отидох да занеса записките на Хуан.

Нека ти разкажа - В търсене на Буда

Понякога се питах дали в основата си философията на гещалтизма не е твърде егоистична.
Явно тази идеология предоставяше такава свобода, че всеки можеше да реши да тормози останалите — и според тях това би било нормално. Човек можеше да си живее без никакви проблеми с чувството, че е център на света.
В крайна сметка излизаше, че според гещалт психологията ценностите, в които бяхме възпитани, не се смятаха за такива.
Затова попитах Дебелия.
— Вярно е — отвърна ми той, — понякога изглежда така.
— А не е ли?
— Да, така е… Затова изглежда по този начин.
— Много хитро…!
— Да, наистина е така. Не знам за гещалтпсихологията, но във всеки случай аз смятам, че човек трябва да е такъв, какъвто е, дори думите „какъвто е“ да означават отрепка.
— И предпочиташ да живееш сред отрепки?
— Не, но представи си какво ще стане, ако всеки е такъв, какъвто е. Точно такъв, какъвто е…
Мисля, че ще стане следното: ония, които са отрепки, ще си останат такива и няма да има смисъл да се променят. Но онези, които се държат като отрепки само защото се мъчат да се оправят в живота, ще станат много приятни хора… И ако това не ти стига, добродушните хора ще престанат да си задават въпроси и ще имат много време да вършат нещата както трябва.
— Но в крайна сметка излиза същото.
— Не, не е същото. Възпитани сме, че трябва да се научим да сме отзивчиви. А аз мисля, че на отзивчивите трябва да се даде възможност да се проявят като такива.
— И ако научим хората да го правят?
— Може да е полезно, но никой не трябва да бъде насилван да е отзивчив. Все едно да преливаш от пусто в празно… Не ми допада.
— Но нали има по-добри и по-лоши хора. Има егоизъм и отзивчивост, добро и зло.
— Възможно е, но аз предпочитам да смятам, че всеки лети на различна височина. Предпочитам да смятам, че крачейки по света, напредваме все повече. Че малцина могат да летят — като учителите; а други, още по-малко на брой, летят много високо — като мъдреците; за жалост обаче има и такива, които пълзят. Това са хора, на които въобще не им идва наум да вдигнат глава от земята и които ние с теб наричаме лоши хора.
А дори да приемем, че не всички имат криле, мисля, че всеки може да поеме по собствения си път — или да се опита да израсне, за да набере височина. Но лудите са си луди; вместо да летят по-високо, някои хора се мъчат да се катерят, за да изглеждат по-високи. А колкото и да е странно, има и такива, които се заравят все по-дълбоко в земята да търсят не знам какви отговори.
— Все пак ми се струва, че всичко зависи от това колко висока е целта.
— Не знам. Да ти разкажа ли една приказка?

Буда бродил по света и се срещал с онези, които сами се наричали негови ученици, за да им говори за истината.
Хората, които му вярвали, се стичали по пътя му със стотици да го чуят, да го пипнат, да го зърнат може би само веднъж в живота си.
Четирима монаси, които научили, че Буда ще отиде в град Ваали, натоварили багажа си на мулета и тръгнали на път, който щели да извървят за няколко седмици, ако всичко бъде наред.
Единият от тях не познавал добре пътя за Ваали и следвал другите.
След три дни път ги застигнала страшна буря. Монасите побързали да влязат в едно село, където се подслонили, докато бурята отмине.
Но последният не стигнал до селото и трябвало да подири подслон в дома на един овчар. Овчарят му дал постеля, храна и подслон да прекара нощта.
На сутринта, когато монахът се приготвил да тръгне, отишъл да се сбогува с овчаря. Като наближил кошарата, видял, че овцете са се разпръснали от бурята и стопанинът се мъчел да ги събере.
Монахът си помислил, че братята му сигурно са напуснали вече селото и ако не тръгне веднага, ще се отдалечи много от тях. Но не можел да продължи по пътя си и да зареже овчаря в беда. Затова решил да остане с него, докато не съберат животните.
Така минали три дни, след което поел на път, бързайки да настигне братята.
Следвал стъпките на другите и спрял в някаква ферма да се запаси с вода.
Една жена му показала къде е кладенецът и се извинила, че не може да му помогне, защото трябвало да събира реколтата си… Докато монахът поял мулетата и пълнел меховете с вода, жената му разправила, че след смъртта на мъжа й на нея и на дечицата й им било много трудно да прибират цялата реколта, преди да се е похабила.
Монахът разбрал, че жената няма да успее да събере реколтата навреме, но знаел и че ако остане, ще загуби следите на братята и няма да стигне във Ваали, за да види Буда.
„Ще го видя по-късно“, помислил си той, защото знаел, че Буда ще остане няколко седмици във Ваали.
Прибирането на реколтата траяло три седмици и щом си свършил работата, монахът поел отново на път.
По пътя научил, че Буда не е вече във Ваали, а е тръгнал за едно село по` на север.
Монахът сменил посоката и се отправил към това село.
Можел да стигне навреме, макар и само за да го зърне, но по пътя трябвало да помогне на едни старци, мъж и жена, да не ги отнесе реката, защото, ако не бил той, ги чакала сигурна смърт. Щом старците се съвзели, тръгнал отново на път, знаейки, че и Буда продължава по пътя си…
Цели двайсет години следвал монахът пътя на Буда… Винаги когато бил съвсем близо, се случвало нещо, което го забавяло. Все се явявал някой, който имал нужда от помощта му, и без да иска, пречел на монаха да стигне навреме.
Накрая той узнал, че Буда е решил да отиде да умре в родния си град.
— Този път — рекъл си — имам последна възможност. Ако не искам да умра, без да съм видял Буда, не трябва да се отклонявам от пътя. Сега най-важното е да видя Буда, преди да умре. После ще имам време да помагам на другите.
И с последното си муле и малкото си запаси тръгнал отново на път.
В навечерието на пристигането си в града едва не се препънал в един ранен елен, легнал насред пътя. Помогнал му, дал му да пие вода и намазал раните му с прясна кал. Еленът едва дишал и отварял муцуна, защото не му достигал въздух.
„Някой трябва да остане при него — помислил си монахът, — та аз да продължа по пътя си“.
Но не виждал никого.
Настанил много внимателно животното до една скала, оставил му вода и храна до муцуната и се приготвил да тръгне.
Но едва направил две крачки — и почувствал, че не може да се появи пред Буда, след като дълбоко в сърцето си знае, че е оставил сам един беззащитен смъртник…
Тъй че разтоварил мулето и останал да се грижи за животното. Цяла нощ бдял над него, сякаш се грижел за собствения си син. Давал му да пие вода и сменял кърпите на челото му.
На зазоряване еленът се оправил.
Монахът се надигнал, отишъл да седне по-встрани и заплакал, защото накрая бил пропуснал и последната възможност.
— Никога вече няма да те видя — рекъл на глас.
— Стига си ме търсил — отвърнал един глас зад гърба му, — защото вече си ме намерил.
Монахът се обърнал и видял как еленът се изпълва със светлина и придобива окръглените форми на Буда.
— Щеше да ме изгубиш, ако ме беше оставил да умра тази нощ, за да отидеш да ме видиш в града… А колкото до смъртта ми, не се бой: Буда не може да умре, докато има хора като теб, способни да следват пътя му с години и да се жертват заради другите. Това е Буда. И той е в теб.

— Мисля, че разбирам. Една сравнително висока цел може да стане стимул, за да полетиш по-високо, но може да служи и като оправдание за онези, които пълзят.
— Да, Демиан, така е.

Нека ти разкажа - Упоритият дървар

— Не знам какво става, Хорхе. Но във факултета нещо не върви, както бих искал.
— Какво значи това?
— От началото на годината тонусът ми спада „бавно, но упорито“. Винаги съм имал оценки седем и осем, понякога и девет*. Но на последните изпити не можах да изкарам повече от шест. Не знам, не се справям, не мога да се съсредоточа, нямам желание.
— Е, Демиан, не забравяй, че сме към края на годината. Може да имаш нужда от почивка.
— Мисля да си почина, но до края на годината има още два месеца, а дотогава е невъзможно. Не мога да прекъсна и да изляза във ваканция.
— Понякога си мисля, че цивилизацията успя да подлуди всички ни. Спим от дванайсет до осем, обядваме от дванайсет до един, вечеряме от девет до десет… Всъщност животът ни зависи от часовника, не от собствените ни желания. Струва ми се, че за някои неща непременно трябва да има някакъв ред, но за други е съвсем нелепо да се подчиняваш на предварително установени правила.
— Каквото и да говориш, не мога да прекъсна сега.
— Но нали казваш, че като продължаваш така, тонусът ти спада.
— Трябва да има и друг начин!

Имало някога един дървар, който отишъл да работи в едно сечище. Надницата била добра, а условията — още по-добри, тъй че дърварят решил да си свърши добре работата.
Първия ден отишъл при надзирателя, който му дал секира и му посочил къде да сече в гората.
Въодушевен, мъжът тръгнал да сече дърва.
Само за един ден отсякъл осемнайсет дървета.
— Браво — рекъл му надзирателят. — Продължавай така.
Окуражен от думите му, на следващия ден дърварят решил да работи още по-добре. Затова вечерта си легнал съвсем рано.
На сутринта станал преди всички и отишъл в гората.
Но въпреки всички усилия, не успял да отсече повече от петнайсет дървета.
— Сигурно съм уморен — помислил си. И решил да си легне още по залез.
Станал в зори, готов да удари маркировката на осемнайсет дървета. Но този ден не стигнал дори до половината.
На следващия ден отсякъл седем дървета, после пет, а последния ден се мъчил цял следобед над второто си дърво.
Дърварят се притеснил какво ще си помисли надзирателят, отишъл да му обясни, че нещо става с него, и му се заклел, че работи до изнемога.
Надзирателят го попитал:
— Кога за последен път наточи секирата?
— Да я наточа ли? Нямах време за точене, бях много зает със сеченето на дървета.

— Има ли смисъл да започнеш нещо с огромни усилия, Демиан, когато те скоро няма да са достатъчни? Като се преуморявам, времето за възстановяване никога не ми стига и не мога да работя по-добре.
Да си почиваме, да сменяме заниманията си или да правим нещо съвсем друго, много често е начин да наточваме секирата си. И обратно, насилването е напразен опит на индивида да замени липсата на тонус в даден момент с воля.

Нека ти разкажа - Кокошката и патенцата

Често спорех с родителите си. Имах чувството, че изобщо не ме разбират.Не можех да повярвам, че не се разбирам с тях. Особено с баща ми. Винаги съм смятал, че баща ми е страхотен, и по онова време още вярвах в това. Но той се държеше с мен като с идиот. Всичко, което правех, му се струваше лошо, излишно, опасно или не на място. А като се опитвах да му обясня, ставаше още по-лошо — за нищо не можехме да се разберем.
— … а не искам да повярвам, че баща ми е затъпял.
— Е, не смятам, че е затъпял.
— Но, Хорхе, той наистина се държи като глупак. Инати се за тъпи и допотопни неща. Баща ми не е толкова стар, че да не разбира младите… Наистина е много странно.
— Искаш ли приказка?
— Да.

Веднъж една патица снесла четири яйца.
Докато ги мътела, една лисица нападнала гнездото и я убила. Но неизвестно защо, преди да избяга, не успяла да изяде яйцата и ги изоставила в гнездото.
Една квачка минала оттам и видяла изоставеното гнездо. Тя по навик се насадила на яйцата и започнала да ги мъти.
Не след дълго патенцата се излюпили и както се полага, взели кокошката за своя майка и тръгнали в редичка след нея.
Кокошката, доволна от новото си люпило, ги отвела във фермата.
Всяка сутрин, като пропеел петелът, мама кокошка започвала да рови земята, а патенцата се мъчели да правят като нея. Когато не можели да намерят и едно жалко червейче в пръстта, мама ги хранела всичките, като разделяла всеки червей на парченца и им го давала в клюнчето.
Един ден кокошката излязла, както винаги, на разходка с люпилото си край фермата. Патенцата я следвали послушно в редичка.
Но като стигнали до езерото, те изведнъж цамбурнали съвсем естествено в него, а кокошката им закудкудякала отчаяно да излязат от водата.
Патенцата плували весело, гмуркали се, а майка им подскачала и плачела от страх да не се удавят.
Привлечен от кудкудякането на майката, петелът се приближил, разбрал какво става и рекъл:
— Не може да се вярва на младите. Те са луди глави.
Едно от патетата, което чуло петела, се приближило до брега и им казало:
— Ние не сме виновни за собствената ви ограниченост.

— Не мисли, че кокошката е сгрешила, Демиан.
Не вини и петела.
Не смятай, че патетата са дръзки умници.
Никой от тези герои не греши. Просто гледните им точки са различни.
Единствената грешка почти винаги е, че смятаме нашата гледна точка за единствено вярната.
За глухия всички, които танцуват, са луди.

Нека ти разкажа - Горките овце

Продължих да мисля за отношенията между родители и деца.
Дебелия беше прав! Всяко поколение вижда нещата от собствена и единствена гледна точка. Ние се караме с тях, както те с нашите дядовци навремето, защото не можем да се разберем дори за гледната точка.
— Знаеш ли, говорих с нашите.
— Така ли?
— Разказах им приказката за кокошката.
— И какво?
— В началото реагираха точно както си мислех. Майка ми каза, че не вижда връзката, а баща ми, че не е съгласен. Но после мълчахме дълго и накрая вече не мислехме така различно.
— Успя най-сетне да изгладиш нещата.
— Да, така е. Да се разберем, когато сме на едно мнение, е лесно. Трудното е, когато не сме на едно мнение. Но това свърши вече.
— Чудесно!
— И все пак накрая баща ми поясни, че има предимство в мненията заради възрастта си, заради опита си и защото в живота съществуват опасности, с които още не сме готови да се справим без тяхна помощ, и тям подобни.
— А ти какво мислиш?
— Че не е вярно. Че мога да се справя с много неща.
— А с други?
— С други не мога.
— Тогава баща ти е прав. Съществуват „опасности“, за които още имаш нужда от тях.
— Да, така е.
— Тази позиция не е изгодна за теб, а?
— Да, но е истина.
— Истина е! Сега остава да видим дали е цялата истина.
— Как?
— Слушай…

Имало едно семейство овчари. Те държали всичките си овце в една кошара. Хранели ги, вардели ги и ги извеждали на пàша.
От време на време овцете се опитвали да бягат.
Тогава най-старият овчар отивал при тях и им казвал:
— Вие, глупави и своенравни овце, не знаете, че навън равнината е пълна с опасности. Само тук ще намерите вода, храна и най-важното — защита от вълците.
Обикновено така укротявал „свободолюбието“ на овцете.
Един ден се пръкнала по-различна овца. Да кажем, че била нещо като черна овца. Била вироглава и подучвала другите да избягат на свобода в равнината.
Старият овчар ходел все по-често при овцете да им говори, че навън е опасно. Ала те били неспокойни и когато ги изкарвали на пàша, им било все по-трудно да ги прибират в кошарата.
Докато една нощ черната овца ги придумала и те избягали.
Овчарите не усетили нищо до зори, когато видели разбитата и празна кошара.
Вкупом отишли да се жалват на стареца, глава на семейството.
— Избягали са, избягали са!
— Горките…
— Ами гладът?
— Ами жаждата?
— Ами вълкът?
— Какво ще стане с тях без нас?
Старецът се прокашлял, смукнал от лулата и рекъл:
— Вярно, какво ще стане с тях без нас? И още по-лошо…
… Какво ще стане с нас без тях?

Нека ти разкажа - Бременната тенджера

— Как вървят нещата с вашите?
— Горе-долу — отвърнах аз. — На моменти се разбираме много и всеки се поставя на мястото на другия, но понякога просто няма начин. Нищо не може да се направи.
— Е, Демиан. Мисля, че това ще ти се случва с всички до края на живота ти.
— Да, но с нашите е някак различно. Те са ми родители…
— Да, така е. Но какво имаш предвид, като казваш, че е различно?
— Те имат някакво право, защото са ми родители.
— Какво право?
— Право над мен.
— Ти вече си голям, Демиан. И като такъв, никой няма права над теб. Никой. Най-малкото, никой няма повече права над теб от тези, които ти му даваш.
— Аз не им давам нищо.
— Май не е така.
— Но къщата е тяхна, те ме хранят, купуват ми дрехи, плащат част от таксата за университета, майка ми ме пере, оправя ми леглото… Това им дава някакви права.
— Ти не работиш ли?
— Да, разбира се, че работя.
— Ами тогава? Разбирам, че живееш в тази къща, защото не можеш да си позволиш да имаш самостоятелен апартамент. Но за всичко останало смятам, че ако наистина искаш да се бориш да си независим, можеш сам да направиш някои неща.
— Накъде биеш? И ти ли смяташ, че не ме бива за нищо, като майка ми? Сякаш най-важното на тоя свят е да можеш да си оправяш леглото!
— Не, предполагам, че не, но ти си този, който претендира за свобода и самостоятелност.
— Не претендирам за свобода и самостоятелност, за да си готвя, да си оправям леглото и да си пера дрехите. А за да не трябва да искам, непрекъснато разрешение и да знам, че имам правото да говоря, когато пожелая, и да мълча през другото време.
— Може би тези две групи „правà“, Демиан, са различни.
— Не искам да се разделям с нашите.
— Да, разбира се, но ти претендираш за някои права, които са ти отнети при сегашното положение, а отказваш да поемеш част от отговорностите, произтичащи от тези права.
— Но аз мога да избирам за какво да съм независим по-рано и за какво предпочитам да изчакам малко.
— Да видим дали това ще ти помогне да си изясниш нещата.

Един човек помолил една вечер съседа си да му даде за малко тенджерата си. Собственикът на тенджерата не бил много разбран, но нямало как да му откаже.
След четири дни съседът още не му връщал тенджерата, затова, под предлог че му трябва, той отишъл да си я поиска.
— Точно щях да дойда у вас да ви я върна… Раждането беше толкова трудно!
— Какво раждане?
— На тенджерата.
— Какво?
— О, не знаехте ли? Тенджерата беше бременна.
— Бременна ли?
— Да, и точно снощи се сдоби с челяд. Затуй трябваше да си почине, но вече е по-добре.
— Да си почине ли?
— Да. Секунда, моля.
И като влязъл в дома си, взел тенджерата, едно пръстено съдче и един тиган.
— Това не е мое. Само тенджерата.
— Не, ваше е. Това са децата на тенджерата. Щом тя е ваша, значи и децата й са ваши.
Мъжът си помислил, че съседът му съвсем е откачил. „Но по-добре да не му противореча“, рекъл си.
— Добре, благодаря.
— За нищо. Довиждане.
— Довиждане.
И мъжът се прибрал със съдчето, с тигана и тенджерата.
Същия следобед съседът му пак почукал на вратата.
— Съседе, може ли да ми заемете една отвертка и клещи?
Сега мъжът се почувствал по-задължен от преди.
— Да, разбира се.
Влязъл вкъщи и се появил с клещите и отвертката.
Изминала почти цяла седмица и когато вече смятал да отиде да си прибере нещата, съседът почукал на вратата му.
— Ох, съседе, вие знаехте ли?
— Какво?
— Че отвертката и клещите са двойка.
— Не може да бъде! — облещил се човекът. — Не знаех.
— Вижте, направих грешка. За миг ги оставих сами и тя забременя.
— Отвертката ли?
— Отвертката! Нося ви децата й.
И като отворил една кошничка, му подал няколко винта, гайки и пирони, които според него отвертката била родила.
„Съвсем е откачил“, помислил си мъжът. Но пирони и винтове винаги трябват.
Минали два дена. Упоритият съсед се появил отново.
— Онзи ден — рекъл му, — като ви донесох клещите, видях, че на масата имате красива златна амфора. Ще бъдете ли така добър да ми я заемете за една нощ?
На собственика му блеснали очите.
— Разбира се — отвърнал той великодушно. Влязъл вътре и се появил с амфората, която му искал съседът.
— Благодаря, съседе.
— Довиждане.
— Довиждане.
Минала една нощ, минала още една, но собственикът на амфората не смеел да почука у съседа и да си я поиска. Като изминала седмица, не можал да изтрае и отишъл да си я върне.
— Амфората ли? — запитал го той. — О, не разбрахте ли?
— Какво?
— Тя умря при раждането.
— Как така е умряла при раждането?
— Да, амфората беше бременна и умря при раждането.
— Вижте, за глупак ли ме смятате? Как една златна амфора може да е бременна?
— Слушайте, съседе. Вие приехте бременността и раждането на тенджерата. Приехте сватбата и челядта на отвертката и клещите. Защо сега да не приемете бременността и смъртта на амфората?

— Ти, Демиан, можеш да избираш каквото си искаш, но не можеш да си независим за по-лесните и приятни неща и да не бъдеш, когато това ти коства някакво усилие.
Твоето мнение, свободата ти, твоята самостоятелност и по-голямата ти отговорност вървят ръка за ръка в хода на израстването ти. Ти решаваш дали да бъдеш голям, или да си останеш дете.

Нека ти разкажа - Погледът на влюбения

— Струва ми се, че родителите ми са остарели и умът им вече не е така бистър.
— А на мен ми се струва, че гледаш на тях от друга гледна точка.
— Но какво общо има това? „Фактът си е факт“, както ти казваш.
— Ще ти разкажа.

Царят бил влюбен в Сабрина, жена от простолюдието, която направил своя последна съпруга.
Един следобед, когато царят бил на лов, пристигнал пратеник и съобщил, че майката на Сабрина е болна. И макар да било забранено да се използва личната каляска на царя — нарушение, което можело да й коства главата, — Сабрина се качила в нея и се отправила към майка си.
Като се върнал от лов, царят бил осведомен за станалото.
— Нали е прекрасна? — рекъл той. — Това е истинска синовна обич. Не се е поколебала да рискува живота си, за да бъде до майка си. Прекрасна е!
Друг път, когато Сабрина седяла в градината на двореца и ядяла плодове, се появил царят. Принцесата го поздравила и после отхапала последната праскова от кошницата.
— Изглеждат хубави! — рекъл царят.
— Хубави са — отвърнала принцесата. И като протегнала ръка, подала на своя любим последната праскова.
— Колко ме обича! — споменал по-късно царят. — Сама се отказа от удоволствието, за да ми даде последната праскова от кошницата. Не е ли чудесна?
Минали няколко години и кой знае защо, любовта и страстта в сърцето на царя охладнели.
Седейки до най-добрия си приятел, той му казал:
— Никога не се е държала като царица. Нима не наруши забраната и не се качи в каляската ми? И освен това помня, че веднъж ми даде нахапан плод.

— Истината винаги е една. Фактът си е факт. Но както в приказката, човек може да тълкува дадена случка и така, и иначе.
„Внимавай как я възприемаш“, казваше мъдрият Бадуин.
Ако това, което виждаш, пасва „като по мярка“ на истината, която е изгодна за теб…
… Не вярвай на очите си!

Нека ти разкажа - Филизите на Омбуто

Омбу — южноамериканско дърво с месеста кора и цветове на гроздове.

Още щом влязох, Хорхе ми каза:
— Имам една приказка за теб.
— Приказка ли? Но защо?
— Не знам, стори ми се, че е точно за теб.
— Добре — съгласих се аз.

Имало някога едно много малко село.
Толкова малко, че не било отбелязано на големите карти на страната.
Толкова малко, че в него имало само един мъничък площад, а на този единствен площад растяло само едно дърво.
Но хората обичали това село, обичали площада си и дървото — огромно омбу, което било точно, ама точно в центъра на площада. Но то било и център на живота в селото: всеки ден привечер, към седем часа, мъжете и жените се събирали на площада след работа, вече умити, сресани и облечени за разходка край омбуто.
От години младите хора, родителите на младите хора и родителите на родителите на младите хора се събирали всеки ден под омбуто.
Там се сключвали важни сделки, вземали се общински решения, уговаряли се сватби и се поменували с години мъртвите.
Един ден се случило нещо различно и прекрасно: от един страничен корен, сякаш от нищото, поникнала зелена клонка само с две листенца, сочещи към слънцето.
Това бил филиз. Първият филиз, който омбуто пуснало, откакто го помнели.
Когато голямото вълнение попреминало, избрали комисия да организира празник в чест на събитието.
Но за изненада на организаторите, не всички селяни отишли на празника. Имало и такива, които смятали, че филизът ще създаде проблеми.
Работата е там, че няколко дни след появяването на първия филиз започнал да никне друг. И за един месец от посивелите вече корени на омбуто поникнали повече от двайсет зелени клонки.
Радостта на едни и равнодушието на други нямало да траят дълго.
Предупреждението дошло от пазача на площада. Нещо ставало със старото дърво. Листата му били по-жълти от всякога, били слаби и окапвали бързо. Кората на стъблото, досега месеста и гладка, изсъхнала и се напукала. Пазачът съобщил диагнозата:
— Омбуто е болно.
И може би ще умре.
Привечер, по време на разходката, избухнал спор. Едни заявили, че всичко е заради филизите. Аргументите им били съвсем конкретни: всичко било наред, преди те да се появят.
Защитниците на филизите пък отвръщали, че едното нямало нищо общо с другото, защото издънките са бъдещето на омбуто, ако нещо се случи с него.
И след като си казали мнението, се оформили две точно противоположни групи. За едната по-важно било старото дърво, а за другата — младите филизи.
Някак неусетно спорът се разгорещявал все повече и повече и позициите на двете групи ставали все по-крайни. Когато нощта паднала, стигнали до споразумение на другия ден да отнесат въпроса до общинския съвет, за да се успокоят духовете.
Но духовете не се успокоили. На другия ден Защитниците на омбуто — както се нарекли те — заявили, че проблемът ще се реши, ако запазят старото положение. Филизите изсмуквали силите на многогодишното дърво и били като паразити за него. Следователно трябвало да унищожат издънките.
Защитниците на живота — както се нарекли от втората група — ги изслушали ужасени, защото и те били стигнали вече до някакво решение. Трябвало да отсекат старото омбу, на което му било минало вече времето. То само отнемало слънцето и водата на новородените. Освен това нямало смисъл да защитават старото дърво, защото всъщност то било вече мъртво.
Обсъждането се превърнало в спор, а спорът — в кавга, стигнало се и до крясъци, ругатни и ритници. Полицията потушила скандала и разпратила всички по домовете им.
Същата нощ Защитниците на омбуто се събрали и решили, че положението е критично, защото тъпите им противници нямало да чуят доводите им и затова трябвало да преминат към действие. Въоръжени с градински ножици, кирки и лопати, решили да атакуват: щом унищожат филизите, преговорите щели да минат на друг етап.
Доволни от решението, те стигнали до площада.
Като наближили дървото, видели, че група хора трупат дърва край омбуто. Били Защитниците на живота, които решили да го подпалят.
Между двете групи от защитници се завързал отново спор, но този път те били надъхани с омраза, с яд и желание да рушат.
Много филизи били стъпкани и увредени при сблъсъка.
Стъблото и клоните на старото омбу също пострадали доста.
Повече от двайсетина защитници от двете групи прекарали нощта в болницата с по-леки и по-тежки наранявания.
На сутринта картината на площада била различна. Защитниците на омбуто били издигнали ограда около дървото и четирима въоръжени мъже го охранявали непрекъснато.
Защитниците на живота, от своя страна, били изкопали ров и оградили останалите филизи с бодлива тел, за да предотвратят всякакво нападение.
Положението сред останалата част от селяните също било неудържимо: в стремежа си да получи по-голяма подкрепа всяка група политизирала въпроса и принуждавала другите жители да вземат страна. Който защитавал омбуто, бил, разбира се, враг на Защитниците на живота, а който защитавал филизите, трябвало, естествено, да мрази до смърт Защитниците на омбуто.
Накрая решили да отнесат въпроса до мировия съдия, който по това време бил свещеникът от малката църква в селото. Той трябвало да се произнесе в неделя.
Публиката била разделена с едно въже и двете групи се нападали, крещейки. Крясъците били ужасни и никой никого не чувал.
Изведнъж вратата се отворила и по пътеката, подпирайки се на бастуна си, се задал Стареца, сподирян от погледите на двете групи.
Стареца — сигурно на повече от сто години, бил и човекът, който на младини основал това село, планирал улиците му, разчертал терените и разбира се, посадил дървото.
Бил почитан от всички и думите му били все така мъдри, както през целия му живот.
Стареца отблъснал ръцете, протегнали се да го подкрепят, изкачил се едва-едва на подиума и заговорил.
— Глупаци! — рекъл той. — Сами се нарекохте Защитници на омбуто и Защитници на живота… Защитници ли? Нищо не можете да защитите вие, защото единствената ви цел е да навредите на онези, които не мислят като вас.
Не си давате сметка, че грешите, че и едните, и другите бъркате.
Омбуто не е камък. То е нещо живо и като такова си има жизнен път. По този път то трябва да даде живот на филизите, които занапред ще поемат ролята му. Това значи, че трябва да ги подготви да се превърнат в млади дървета.
Но филизите, глупаци такива, не са просто издънки. Те не могат да оживеят, ако омбуто загине, а животът на дървото няма да има смисъл, ако то не даде начало на нов живот.
Бъдете готови, Защитници на живота. Заяквайте и се въоръжавайте. Идва време да подпалите дома на родителите си заедно с тях. Скоро те ще остареят и ще почнат да ви пречат по пътя.
Бъдете готови, Защитници на омбуто. Набирайте опит с филизите. Трябва да сте готови да стъпчете и избиете синовете си, когато пожелаят да ви отменят или надминат.
И вие се наричате „защитници“!
А единственото, което искате, е да рушите…
Не разбирате, че
като рушите
и рушите,
унищожавате
завинаги
и онова, което искате да защитите.
Помислете! Нямате много време…
Казал това, слязъл бавно от подиума и тръгнал към вратата сред дълбока тишина.
… И си отишъл.

Хорхе млъкна. А аз не можах да сдържа сълзите си. Станах и мълчешком си тръгнах, уморен, но с прояснени мисли…Чакаше ме много работа!

Нека ти разкажа - Лабиринтът

Хорхе беше написал разказ и дали защото го помолих, дали защото му се искаше, или и по двете причини, го сподели с мен.

Загадките винаги го бяха привличали. От малък всички кръстословици, гатанки, лабиринти, криптограми и главоблъсканици, които му попадаха, бяха предизвикателство за него.
Бе посветил голяма част от живота и мислите си за разрешаването — къде по-успешно, къде не толкова — на проблеми, които други са измислили. Разбира се, невинаги успяваше, защото през ръцете му бяха минали много и твърде сложни гатанки.
Щом попаднеше на нещо такова, Хороска винаги извършваше едно и също действие почти като ритуал: гледаше го дълго и в един миг — като експерт, какъвто беше, решаваше дали проблемът е от неразрешимите.
Ако се окажеше наистина такъв, Хороска си поемаше дълбоко дъх и дори тогава се захващаше с него.
И започваше да си блъска главата, защото ритуалът на анализа се беше превърнал едва ли не в мания за него.
Изникваха невероятни въпроси, попадаше на задънени улици, на заплетени символи, на непознати думи, на неочаквани дилеми.
Хороска отдавна бе разбрал, че трябва да успее в живота. Дали затова тези загадки не започнаха да му дотягат?
И стана така, че още след първия опит страшно се отегчаваше и зарязваше проблема, ругаейки наум глупака, създал загадка, която дори той не можеше да разреши…
Но мисля, че понеже и твърде лесните задачи също го отегчаваха, стигна до заключението, че всеки „изследвач“ си има загадка „по мярка“ и само той си знае мярката.
Най-добре всеки да си измисля задачите „по мярка“, рекъл си той. Но веднага се досетил, че така загадката си губи смисъла, защото създателят й ще знае отговора още докато я измисля.
Донякъде на шега, донякъде подтикнат от желанието да помогне на други, които искат да решават като него такива загадки, той започнал да измисля задачи, игри на думи, на цифри, логически въпроси и абстрактни дилеми…
Но неговият шедьовър бил лабиринтът, който построил.
В един спокоен слънчев ден Хороска започнал да издига тухла по тухла стени в една от стаите на огромната си къща, за да построи огромен лабиринт в реален мащаб.
Минали години. Той обсъждал задачите си с приятели, в специализирани списания и в някои вестници. Но лабиринта пазел в тайна и той се разраствал, растял ли, растял в дома му.
Хороска го правел все по-сложен. Почти не си давал сметка, че в плетениците му имало все повече пътеки без изход.
Това творение се превърнало в част от живота му. Не минавал и ден, без да добави някоя тухла, да затвори изход или да усложни плетеницата, за да направи още по-трудно преминаването през нея.
И може би след двайсет години в стаята, където строял лабиринта, не останало никакво място и той започнал да се разпростира съвсем естествено из цялата къща.
За да отиде от спалнята до банята, Хороска трябвало да направи осем крачки напред, да завие наляво, да направи още шест крачки, после да завие надясно, да слезе три стъпала, още пет крачки, отново завой надясно, да прескочи едно препятствие и да отвори вратата.
За да излезе на терасата, трябвало да се наклони към лявата стена, да се повърти насам-натам няколко метра и да се качи по въжена стълба до горния етаж.
И постепенно домът му се превърнал в голям лабиринт с нормални размери.
В началото бил много доволен. Забавно му било да броди по тези коридори, които понякога го отвеждали до задънена улица, макар че сам ги е строил, защото било невъзможно да запомни всички посоки.
Това бил лабиринт по негова мярка.
По негова мярка.
Оттогава Хороска започнал да кани много хора в дома си, в своя лабиринт. Но дори и онези, които проявявали голям интерес, накрая се отегчавали, както той — от другите загадки.
Хороска предлагал да ги разведе из дома си, но след малко гостите решавали да си тръгнат. Всички му казвали горе-долу едно и също: „Така не може да се живее!“.
Накрая Хороска не могъл да понесе безкрайната самота и се преместил в друга къща, без лабиринт, където приемал спокойно гости.
Но винаги когато се запознавал с някого, който му се струвал по-умен, го водел в истинския си дом.
Също като летеца от Малкият принц с „рисунките на змиите боа отвън и отвътре“, Хороска отварял своя лабиринт за онези, които смятал, че заслужават да видят такава „забележителност“.
…Но Хороска никога не срещнал човек, който да поиска да живее с него на това място.

Нека ти разкажа - Кръгът на деветдесет и деветте

— Защо, Хорхе? Защо човек никога не е доволен?
— Какво?
— Е, понякога така си мисля. С Габриела всичко върви много добре, много по-добре от преди, но не е това, което ми се иска. Не знам. Няма страст, няма плам, не е интересно. И във факултета е горе-долу така: ходя на лекции, уча, явявам се на изпити и ги вземам. Но нещо ми липсва. Не съм удовлетворен, не изпитвам всеки ден удоволствие, че уча това, което искам. Същото е и с работата. Доволен съм, плащат ми добре, но не толкова, колкото бих искал да печеля.
— И с всичко ли е така?
— Струва ми се, че да. Никога не мога да си отдъхна и да кажа: „Е, сега вече всичко е наред“. Така е и с брат ми, с приятелите, с парите, с физическото ми състояние… С всичко, което ме интересува.
— Преди няколко седмици, когато се тревожеше за положението вкъщи, не изпитваше ли същото?
— Предполагам, но имах по-големи притеснения, които потискаха тези неща. А това, за което ти говоря днес, е нещо като „лукс“ и би могло да осмисли всичко останало.
— Значи притеснението се появява, когато нямаш големи проблеми.
— Точно така.
— Значи този проблем се появява, когато нямаш проблеми.
— Какво?
— Всъщност, когато всичко е наред.
— Ами… да.
— Кажи, Демиан. Какво чувстваш, като признаваш, че проблемът се появява, когато всичко е наред?
— Чувствам се тъпо.
— Така си е — каза _Дебелия_. — Отдавна не съм ти разказвал приказка за някой цар.
— Вярно.
— Имало едно време един, да речем, класически цар.
— Какво значи класически цар?
— Класически цар в приказките значи много могъщ и богат цар, с великолепен дворец, пълен с какви ли не еликсири за душата и с красиви съпруги, цар, който може да има каквото си пожелае. Но въпреки това не е щастлив.
— А…
— И колкото по-класическа е приказката, по-нещастен е царят.
— А твоят цар… колко класически е?
— Много класически.
— Горкият.

Имало някога един много тъжен цар, чийто слуга, като всеки слуга на тъжен цар, бил много щастлив.
Всяка сутрин той будел царя и му носел закуска, пеейки и тананикайки весели трубадурски песни. На ведрото му лице греела широка усмивка и той посрещал всичко в живота спокойно и с радост.
Един ден царят наредил да го повикат.
— Паже мой — рекъл му. — Каква е тайната?
— Коя тайна, Ваше Величество?
— Тайната на твоето щастие?
— Няма никаква тайна, Ваше Величество.
— Не ме лъжи, паже! Отсичал съм глави и за по-малки провинения от една лъжа.
— Не лъжа, Ваше Величество. Нямам никакви тайни.
— А защо винаги си весел и щастлив? Защо, а?
— Господарю, нямам причина да съм тъжен. Ваше Величество ми оказва честта да му служа. Живея с жена си и децата си в дома, който царският двор ни осигури. Обличат ни и ни хранят, а на всичко отгоре Ваша милост ме възнаграждава от време на време с някоя и друга монета, за да се поглезим. Как да не съм щастлив?
— Ако не ми кажеш още сега тайната си, ще заповядам да ти отсекат главата — рекъл му царят. — Никой не може да е щастлив само заради това, което ми казваш.
— Но, Ваше Величество, няма никаква тайна. Толкова бих искал да ви доставя удоволствие, но не крия нищо от вас.
— Махай се, махай се, преди да съм извикал палача!
Слугата се усмихнал, поклонил се и излязъл от стаята.
Царят едва не полудял. Не можел да разбере защо този паж е така щастлив, като живее от подаяния, облича се със стари дрехи и се храни с огризките на царедворците.
Като се успокоил, повикал най-мъдрия от съветниците си и му предал разговора, който провел сутринта.
— Защо този човек е щастлив?
— О, Ваше Величество, защото не е в кръга.
— Не е в кръга ли?
— Точно така.
— И това го прави щастлив?
— Не, Ваша милост. Това не го прави нещастен.
— Да видим дали съм разбрал. Когато си в кръга, си нещастен, така ли?
— Точно така.
— А той не е.
— Точно така.
— А как е излязъл?
— Никога не е влизал.
— Но какъв е този кръг?
— Кръгът на деветдесет и деветте.
— Нищо не разбирам, наистина.
— Можете да го разберете само ако ми позволите да ви покажа как действа.
— Как?
— Като дадем възможност на пажа да влезе в кръга.
— Да, да го накараме да влезе.
— Не, Ваше Величество. Никой не може да накара никого да влезе в кръга.
— Тогава трябва да го примамим.
— Няма нужда, Ваше Величество. Ако му дадем възможност, той сам ще влезе.
— Но няма ли да разбере, че това значи да стане нещастен?
— Да, ще разбере.
— Тогава няма да влезе.
— Няма да устои.
— Твърдиш, че той ще знае, че ако влезе в този странен кръг, го чака нещастие, и въпреки това ще влезе в него и няма да може да излезе оттам?
— Точно така, Ваше Величество. Готов ли сте да загубите един прекрасен слуга, за да разберете какво представлява кръгът?
— Да.
— Много добре. Тази вечер ще дойда да ви взема. Трябва да приготвите една кожена торба с деветдесет и девет златни монети. Нито една повече, нито една по-малко.
— И какво друго? Да викна ли стражите за всеки случай?
— Само кожената торба. До довечера, Ваше Величество.
— До довечера.
— Така и направили. Същата вечер мъдрецът отишъл да вземе царя. Двамата се промъкнали в двора на палата и се скрили край дома на пажа. Там дочакали зората.
— В къщата запалили първата свещ. Мъдрецът завързал на кожената торба бележка, която гласяла:

Това съкровище е за теб.
То е награда, защото си добър човек.
Използвай го и не казвай на никого как си го получил.

След това вързал торбата за портата, почукал и отново се скрил.
Пажът се появил, а мъдрецът и царят дебнели какво ще стане иззад едни храсти.
Слугата видял торбата, прочел бележката, разтърсил кожената кесия и като чул звъна на метала, се стреснал, притиснал съкровището до гърдите си, огледал се да се увери, че наоколо няма никой, и се прибрал вкъщи.
Отвън се чуло как пажът залоства вратата и онези, които го дебнели, надникнали през прозореца да видят какво ще стане.
Слугата захвърлил на пода всичко от масата освен свещта. Седнал и изсипал съдържанието на торбата. Гледал го и не можел да повярва на очите си.
Цял куп златни монети!
Никога не бил държал в ръка нито една, а сега имал цял куп.
Пажът ги докосвал и загребвал с шепи. Галел ги и ги гледал под светлината на свещта. Събирал ги и ги разпръсвал, правейки купчинки.
И както си играел с тях, започнал да ги подрежда на купчинки по десет монети. Една купчинка по десет, две купчинки по десет, три, четири, пет, шест… Пресмятал ги наум: десет, двайсет, трийсет, четирийсет, петдесет, шейсет… До последното купче… но то било от девет монети!
Първо огледал масата търсейки още една монета. После погледнал на пода и накрая — в торбата.
„Не може да бъде“, помислил си. Сложил последната купчинка до другите и установил, че е по-малка.
— Окрали са ме! — изкрещял. — Окрали са ме! Проклетници!
Отново затърсил по масата, по пода, в торбата, в дрехите си, по джобовете, под мебелите… Но не открил онова, което търсел.
И сякаш надсмивайки му се, купчинката монети проблясвала на масата и му напомняла, че има деветдесет и девет златни монети. Само деветдесет и девет.
„Деветдесет и девет монети са много пари — помислил си той. — Но ми липсва една монета. Деветдесет и девет не е кръгла цифра. Сто е кръгла цифра, но деветдесет и девет не е“.
Царят и съветникът му гледали през прозореца. Лицето на пажа не било вече същото. Челото му се сбръчкало, чертите му се изострили. Очите му станали по-малки и присвити, устата му се разкривила грозно, показали се зъбите му.
Слугата прибрал монетите в торбата и оглеждайки се на всички страни, да не би някой вкъщи да го види, я скрил сред дървата за огрев. После взел хартия и перо и седнал да прави сметки.
Колко време трябвало да пести, за да си купи стотната монета?
Говорел си сам, на глас.
Бил готов да работи здравата, за да я спечели. А след туй може би нямало да има нужда да го прави повече.
Човек, който има сто златни монети, може и да не работи.
Със сто монети си богат.
Със сто монети можеш да живееш спокойно.
Приключил със сметките. Ако работел и пестял заплатата и ако получел някакви пари допълнително, за единайсет-дванайсет години щял да събере достатъчно за още една златна монета.
„Дванайсет години са много време“, помислил си.
Можел да каже и на жена си да си намери работа в селото за известно време. А и самият той свършвал работа в двореца в пет следобед, така че можел да работи до вечерта и да спечели още нещо.
Направил сметката: като добавил парите от работата си в селото и тези на жена си, за седем години можел да ги събере.
Твърде много време!
Можел да носи в селото храната, която им оставала всяка вечер, и да я продава за няколко гроша. И колкото по-малко ядат, повече щял да продава.
Да продава, да продава…
Било топло. Защо им трябвали толкова зимни дрехи? Защо им са повече от един чифт обувки?
Необходима била голяма жертва. Но за четири години лишения можел да си набави стотната златна монета.
Царят и мъдрецът се върнали в двореца.
Пажът бил вече в кръга на деветдесет и деветте…


През следващите месеци слугата изпълнявал плана си така, както го замислил онази нощ. Една сутрин той почукал на вратата на царската спалня и влязъл сърдит, мърморейки.
— Какво става с теб? — попитал го царят учтиво.
— Нищо ми няма, нищо ми няма.
— До неотдавна все се усмихваше и пееше.
— Нали си върша работата? Какво иска Ваше Величество? Да му бъда шут и трубадур ли?
Не след дълго царят уволнил своя паж. Не било приятно да имаш слуга, който е все в лошо настроение.

— И днес, докато говорехме, си спомних тази приказка за царя и слугата.
И аз, и ти, всички ние сме възпитани с тази глупава философия. Все нещо ни липсва, за да бъдем доволни, а само ако сме доволни, можем да се радваме на това, което имаме. Тоест научили сме, че щастието идва, когато си набавим онова, което ни липсва… Но както винаги, все нещо ни липсва и всичко започва отначало, така човек никога не може да се порадва на живота…

А какво би станало,
ако ни просветне и изведнъж разберем,
че тези деветдесет и девет монети
са цяло съкровище.
Че нищо не ни липсва
и никой не ни е ограбил,
че цифрата сто не е по-кръгла
от деветдесет и девет.
Че това е само клопка —
морковът, който ни подават,
за да се превърнем в глупаци
и да теглим каруцата, уморени и мрачни,
нещастни и примирени.
Клопка, за да продължим да теглим
и всичко да е постарому.
Вечно!
А колко неща биха се променили,
ако можехме да се радваме
на съкровищата си такива, каквито са.

— Но внимавай, Демиан. Да признаеш, че деветдесет и девет е цяло съкровище, не значи да се откажеш от целите си. Не значи, че трябва да се примиряваш с всичко.
Защото едно е да приемеш, а друго — да се примириш. Но това е друга приказка.

Нека ти разкажа - Кентавърът

Цяла седмица мислих за приказката за кръга на деветдесет и деветте. Някои неща схванах, но други ми се изплъзваха.
Като отидох на сеанса, още не ми беше ясно какво точно ми става и реших да не говоря за това.
По време на разговора ни се отплесвах. Приказвахме си за времето, за ваканцията, за коли и жени.
Малко преди края на моя час казах на Хорхе, че имам чувството, че съм пропилял сеанса и не съм извлякъл никаква полза.
— Не забравяй за дърваря, който не точи секирата си, Демиан. Може би един по-лек, дори несериозен сеанс е начин това да стане.
— По същата причина бих могъл да не дойда.
— Разбира се, че би могъл да не дойдеш. Няма да е същото нито за теб, нито за мен, но би могъл да не дойдеш.
— Ти си много специален.
— Разбира се. Ти също.
— Да, но ти си по-специален!
— Добре, приемам. Но да се върнем на това дали трябваше да дойдеш или не. Когато учех медицина, имах един професор, който преподаваше акушерство. Беше много приятен човек и винаги оставаше половин час след лекциите да отговаря на въпроси.
— Професоре, кое е най-доброто противозачатъчно средство? — попита веднъж една студентка.
— Вижте, госпожице. Идеалното противозачатъчно средство би трябвало да е икономически достъпно, лесно приложимо и абсолютно сигурно… — започна да отговаря професорът.
— Но има ли съвсем сигурно средство? — запита един рус хубавец от третата редица.
— Най-сигурен, икономически достъпен и лесен за прилагане е методът на „студената вода“.
— Какво представлява? — попитаха няколко души, както и момичето, което бе задало въпроса.
— Когато партньорката ви пожелае да правите секс, трябва да изпиете една след друга две-три чаши студена вода на малки глътки.
— Преди или след акта?
— Нито преди, нито след това — отвърна професорът. — А „вместо“.
— За да имаш полза от терапията, когато си така „отнесен“, Демиан, можеш например да идеш на кино, което ти обичаш много да правиш, да се видиш с някой приятел или да поспиш няколко часа. Както казваше моят професор: нито преди, нито след… а „вместо“. Всичко, от което се чувстваш добре, е терапия.
— Така е, но това значи, че трябва да взема решение. А мисля, че най-трудно става точно когато трябва да избирам.
Дебелия ме изгледа, сякаш бях отрепка, и аз усетих какво щеше да каже.
— Не, Хорхе. Не казвам, че предпочитам да не правя избор или че се отказвам от свободата си… — защитих се аз.
— Работата е там, че не искаш да поемеш риска от решението си.
— Разбира се, че не искам.
— И все пак сигурно вече знаеш, че макар ние, хората, да сме нещо цялостно, носим в себе си различни същности… Едни са по-развити, други — по-ясни, трети — по-мъгляви, някои с едни нужди, другите — с други.
— Но това значи, че никога не можем да вземем решение — възразих аз.
— И това не е лесно — отвърна Дебелия и се настани на една възглавница на пода.
Взех друга възглавница и се приготвих да чуя още една приказка.
Дебелия продължи:
— Когато дъщеря ми беше на пет години, с жена ми редовно купувахме книжки с приказки и ги четяхме на нея и на брат й, преди да заспят. В една от тези детски книжки прочетохме заедно приказка, която се казваше Кентавърът. Ще ти разкажа тази приказка, защото смятам, че е написана за теб.

Имало някога един кентавър, който — като всички кентаври — бил полумъж, полукон.
Един следобед, както се разхождал по поляната, усетил, че е гладен.
„Какво да ям? — рекъл си той. — Хамбургер или торба с люцерна? Торба с люцерна или хамбургер?“
И като не можал да реши, останал гладен.
Паднала нощта и на кентавъра му се доспало.
„Къде да спя? — рекъл си. — В обора или на хотел? На хотел или в обора?“
И като не можал да реши, не спал.
Като не ял и не спал, кентавърът се разболял.
„Кого да извикам? — помислил си. — Лекаря или ветеринаря? Ветеринаря или лекаря?“
Както бил болен и не можел да реши кого да повика, кентавърът умрял.
Хората от селото наобиколили трупа и им станало мъчно.
— Трябва да го погребем — рекли. — Но къде? В селското гробище или в полето? В полето или в гробището?
И като не могли да решат, повикали авторката на книжката, която не могла да вземе решение вместо тях и възкресила кентавъра. И накрая така и не се разбрало, че приказката е свършила.

Нека ти разкажа - Две приказки за Диоген

— Да се върнем на темата за кръга.
— Така ли?
— Струва ми се, че разбирам замисъла за царя и слугата. Но лошото е, че имам чувството, че това се отнася и за мен. Всъщност смятам, че винаги, когато нямам големи проблеми, започвам да се чудя какво му липсва на едно или на друго, за да бъде идеално. Като казвам това, разбирам, че е ужасно, но не мога да го преодолея.
— Обществото, в което живеем, ни дава ясни сигнали, че позицията ти е такава, каквато се очаква да бъде.
— Защо?
— Защото основната идея в постиндустриалното общество е да имаш, а не да бъдеш, както би казал Ерих Фром*. И за да ни убедят в това, са ни обвързали с една аксиома, която не можем да избегнем и затова я приемаме за нещо нормално. Това е фраза, която служи едновременно като движеща сила и като клопка.
[* Световноизвестен американско-немски философ и психоаналитик от еврейски произход (1900–1980 г.). — Б.пр.]
— Фраза ли?
— Да. Тя гласи:

Колко щастлив ще съм с онова, което нямам.

А онова, което нямам, не е кола, нито къща, нито добра заплата, нито жена. Онова, което нямам, е онова-което-нямам, тоест, нещо невъзможно.
Иначе казано, ако се сдобия с онова-което-нямам, няма да съм щастлив, защото, като го получа (кола, къща, приятелка и т.н.), то престава да бъде онова-което-нямам, а според аксиомата мога да бъда щастлив само ако притежавам онова-което-нямам.
— Но от тази клопка няма спасение!
— Няма, ако не успееш да промениш аксиомата.
— А можеш ли?
— Всички образователни модели и норми могат да бъдат преразгледани, за да се потвърдят или коригират. Цената, която трябва да платим, е, че ценностите, свързани с установения ред, ще се разместят. Ще се почувстваме объркани и ще изгубим посоката, докато не открием нов ред, отговарящ на новата ни действителност. Но когато го направим, ще бъдем възнаградени: ще оценим това, което имаме, и ще се радваме на това, което сме.

Казват, че Диоген се шляел по улиците на Атина, облечен в дрипи, и спял по входовете на къщите.
Разправят, че една сутрин, преди още да се разсъни, пред входа на дома, където пренощувал, минал някакъв богат земевладелец.
— Добър ден — рекъл богаташът.
— Добър ден — отвърнал Диоген.
— Тази седмица беше много успешна за мен, затуй съм дошъл да ти дам тази кесия с монети.
Диоген го погледнал мълчешком, без да помръдва.
— Вземи ги. Няма измама. Мои са и ти ги давам, защото знам, че ти трябват повече, отколкото на мен.
— А ти имаш ли още? — запитал Диоген.
— Разбира се — отвърнал богаташът, — още много.
— А не искаш ли да имаш повече, отколкото имаш в момента?
— Е, разбира се, че искам.
— Тогава задръж си парите, защото на теб ти трябват повече, отколкото на мен.

А други разправят, че разговорът продължил така:
— Но и ти трябва да ядеш, а за това са нужни пари.
— Имам си една монета — показал я Диоген, — ще ми стигне за купичка жито за тази сутрин и може би за няколко портокала.
— Добре, но какво ще ядеш утре, вдругиден и след това? Откъде ще намериш пари утре?
— Ако си сигурен, че ще доживея до утре, и не смяташ, че грешиш, тогава може би ще взема парите ти…

Нека ти разкажа - Отново за парите

Този въпрос не ми даваше мира.
Имах чувството, че всеки момент ще стане нещо важно и значимо.
— Това е пробуждане — каза диагнозата Хорхе.
— Пробуждането ли? — запитах аз.
— Не, не е „пробуждане-то“, а едно „пробуждане“. Струва ми се, че това, което казваш, е също като да си в леглото и да гледаш през прозореца как се развиделява. Разбираш, че скоро ще видиш зората, и съзнаваш, че вече е време. Но все пак ти се иска да се поизлежаваш още малко.
— А, да. Точно това чувствам.
— Добре, успокой се. Почти всички изпитваме понякога горе-долу същото.
— Всъщност много се радвам, че не съм единствен. Макар че общата беда…
— Общата беда ли?
— Не знаеш ли поговорката? „Общата беда — утеха за глупците“.
— Интересно, но хората са големи педанти. Тази поговорка е много вярна, но в началото е била съвсем различна:
Общата беда — утеха за всички.
— Сериозно ли?
— Сериозно. Да подценяваш и да наричаш глупци хората като мен, които се чувстват по-добре, когато споделят бедата с някого, отколкото като страдат сами, е израз на високомерие.
— Добре, значи не съм чак такъв глупак и признавам, че това, което казваш, ме успокоява. А аз си мислех, че щом съм в такова състояние, значи съм идиот.
— Не, това не значи, че си идиот — подхвърли иронично Дебелия.
— Стига толкова, а?
— Добре, стига. Дано си разбрал, че не те смятам за идиот. Не мисля дори, че си объркан. Но ми се струва, че не искаш да разбереш, че в някои отношения си напреднал повече, отколкото в други, и не допускаш, че това е нормално.
Не израстваме еднакво във всяко отношение. Човек може да е много зрял за едни неща и много несигурен за други. Нормално е.
Затова правя аналогия с „едно“ от пробужданията.
Защото се пробуждаме много, много и много пъти.
Може да има някои, които преживяват „пробуждането“ и изведнъж започват да виждат цялата истина. Но аз не познавам този път, не познавам и никого, който го е извървял… Е, може би има такива. Възможно е Исус Христос, Буда или Мохамед да са се пробудили изведнъж.
— Но аз не съм Христос, нито Буда, нито…
— Аз също, така че по-добре да не твърдим подобно нещо, за да не влезем в кръга на деветдесет и деветте с пробуждането, вместо с монетите.
— Дойдохме си на думата. Онзи ден, когато ме зашемети с приказката за кръга на деветдесет и деветте, ме накара да видя каква е разликата между това да приемеш и да се примириш. А после ми каза, че то е друга приказка. Ще ми я разкажеш ли днес?
— Защо не.

Имало някога в покрайнините на едно малко село две къщи една до друга. В едната живеел богат и имотен земеделец. Той бил заобиколен от слуги и можел да си позволи всичко, което си пожелае.
В другата — малка схлупена къщичка, живеело едно много бедно старче, което по цял ден обработвало земята и се молело Богу.
Старецът и богаташът се срещали всеки ден и все си разменяли по някоя и друга дума. Богатият говорел за парите си, а старецът — за вярата си.
— Вярата! — подиграл се богатият. — Ако твоят Бог е толкова могъщ, колкото казваш, защо не го помолиш да ти прати малко пари, та да се отървеш от мизерията, в която живееш?
— Прав си — рекъл старецът. И се прибрал вкъщи.
Като се срещнали на другия ден, лицето на стареца греело от щастие.
— Какво става с теб, старче?
— Нищо не става. Но последвах съвета ти и тази сутрин помолих Господ да ми прати сто златни монети.
— Така ли?
— Да. Рекох му, че като добър човек, който спазва Божиите закони, заслужавам награда и че искам да получа тези монети. Смяташ ли, че сумата е много голяма?
— Няма значение какво смятам аз — отвърнал богатият подигравателно. — Важното е какво смята твоят Господ. Може да реши, че заслужаваш награда от двайсет монети или от петдесет, от осемдесет или от деветдесет и две. Знае ли човек?
— А, не. Господ може да реши само дали заслужавам награда или не. Но молбата ми беше съвсем ясна. Искам сто монети. И няма да приема двайсет, ни трийсет, нито деветдесет и две. Поисках му сто и не се съмнявам, че ако добрият Господ чуе молбата ми, ще я изпълни. Няма да се пазари с мен, а и аз няма да се пазаря с Него. Сто искам и сто ще ми прати. И ако ми прати дори с една по-малко, няма да ги приема.
— Ха-ха! Много си строг! — рекъл богатият мъж.
— Колкото е строг Той с мен, толкова съм и аз с Него — отвърнал старецът.
— Не вярвам да се откажеш от двайсетте или трийсетте монети, които Господ може да ти прати, само защото не са сто.
— Ами, ще се откажа от всяка сума, по-малка от сто монети. Но ако Господ реши, че това не е достатъчно, и ми прати повече, ще си помисля дали да го приема.
— Ха-ха! Съвсем си полудял и се мъчиш да ме убедиш колко вярваш в Бога и колко си твърд! Ха-ха! Иска ми се да видя как ще удържиш на думата си. Ха-ха!
И всеки се прибрал у дома си.
Неизвестно защо, но богатият се дразнел от стареца. Какъв нахалник! Как може да каже, че няма да приеме по-малко от сто златни монети? Трябва да го разобличи, и то още тази вечер.
Сложил в една торба деветдесет и девет златни монети и отишъл до къщата на стареца. Старецът бил коленичил за молитва.
— Мили Боже, помогни ми! Мисля, че имам право на тия монети. Но не забравяй, искам сто монети. Няма да приема каквато и да е сума. Искам точно сто монети…
Докато старецът се молел, богаташът се покатерил на покрива и пуснал торбата с монетите през комина. После слязъл да види какво ще стане.
Старецът бил още на колене, когато чул шума от падането на нещо метално в комина. Изправил се бавно, отишъл до огнището, вдигнал торбата и я отърсил от саждите и пепелта.
После се приближил до масата и изсипал съдържанието на торбата. Пред него се появила купчина монети. Старецът паднал на колене и благодарил на добрия Господ за дара, който му пращал.
Като свършил с молитвата, преброил монетите. Били деветдесет и девет! Деветдесет и девет монети.
Богатият мъж още дебнел, готов да го хване в лъжа. Старецът извисил глас към небето и рекъл:
— Господи, виждам, че си решил да изпълниш молбата на клетия старец, но виждам и че в небесните ковчези е имало само деветдесет и девет монети. Не си искал да ме караш да чакам за една монета. И все пак, както ти казах, не мога да приема нито една монета повече или по-малко от сто…
— Какъв глупак — помислил си богатият.
— … От друга страна — продължил старецът, — ти вярвам напълно. Затова, само този път, ще оставя на теб да решиш кога да ми пратиш монетата, която ми дължиш.
— Лъжец! — викнал богатият. — Лицемер!
И крещейки, заудрял по вратата на съседа си.
— Лицемер такъв! — продължил да вика. — Каза, че няма да приемеш по-малко от сто, а прибираш тия деветдесет и девет монети като едното нищо. Лъжец си и вярата ти в Бога е лъжовна.
— Откъде знаеш, че са деветдесет и девет монети? — запитал го старецът.
— Знам, защото аз пуснах тия деветдесет и девет монети, за да ти докажа, че си шарлатанин. „Няма да приема по-малко от сто“, ха-ха-ха!
— И наистина няма да приема. Господ ще ми прати последната, когато той реши.
— Няма да ти прати нищо, защото, както ти казах, аз пуснах тези монети.
— Няма да споря дали ти си оръдието, което Господ е избрал, за да задоволи желанието ми, или не си. Въпросът е, че тези пари паднаха през моя комин, докато се молех за тях, и са мои.
Усмивката на богаташа угаснала и той го погледнал сърдито.
— Как така твои? Тази торба и тези монети са мои. Аз ги пуснах.
— Божиите пътища са неведоми за човека — рекъл старецът.
— Проклети да сте и ти, и твоят Господ. Върни ми парите или ще те дам под съд и ще изгубиш и малкото, което имаш.
— Само Господ ми е съдник. Но ако говориш за селския съдия, нямам нищо против да стигнем и до него.
— Добре. Да вървим тогава.
— Трябва да почакаш да си купя кола. Още нямам, а един старец не може да отиде до селото пеш.
— Няма нужда да чакам. Ще дойдеш с моята кола.
— Наистина съм ти благодарен. През всичките тези години никога не си ми помагал. Добре. Но все пак трябва да изчакаме зимата да попремине. Много е студено, а здравето ми не позволява да ида до селото без дебело палто.
— Опитваш се да отлагаш нещата — рекъл богатият гневно. — Ще ти дам собственото си кожено палто за пътуването. Какво още искаш?
— В такъв случай — отвърнал старецът — не мога да ти откажа.
Старецът облякъл коженото палто, качил се в колата и се отправил към селото, следван от богаташа, който пътувал в друга кола.
Като пристигнали, богатият побързал да се срещне със съдията и когато той го приел, му разказал подробно плана си, с който искал да разобличи стареца: как пуснал торбата с монетите през комина и как старецът после отказал да му ги върне.
— А ти какво ще кажеш, старче? — попитал го съдията.
— Ваша чест, не мога да повярвам, че се явявам тук заради този спор със съседа ми. Това е най-богатият човек в селото. Но той никога не е помагал, никога не е проявявал съчувствие към другите и аз не смятам, че трябва да се защитавам. Кой ще повярва, че такъв алчен човек може да напълни една торба с почти сто монети и да я пусне през комина на съседа си? Мисля, че е ясно, че той, горкият, ме е дебнел и като е видял парите ми, от алчност е измислил тази история.
— Да я измисля ли? Проклет старец! — креснал богаташът. — Знаеш, че всичко беше така, както казвам. Дори ти не вярваш в тая лъжа, че Господ ти е пратил парите. Върни ми торбата.
— Ваша чест, този човек наистина е полудял.
— Така е! Полудявам, когато ме крадат. И настоявам да ми върнеш торбата.
Съдията се озадачил. Бил длъжен да вземе решение по спора на двамата мъже. Но кое ще е най-справедливото?
— Върни ми парите, стари мошенико — продължавал богаташът. — Тези пари са мои, само мои.
В един миг богатият прескочил дървените перила, които ги делели, и вече побеснял, се опитал да издърпа торбата от ръцете на стареца.
— Тишина! — викнал съдията. — Тишина!
— Виждате ли, господин съдия! Полудял е от алчност. И няма да се учудя, ако получи кесията, да каже, че и колата, с която дойдох, е негова.
— Разбира се, че е моя — рекъл тутакси богаташът. — Аз ти я дадох.
— Виждате ли, Ваша чест? Остава само да каже, че и собственото ми палто е негово.
— Естествено, че е мое! — креснал, вече извън себе си от гняв, богатият. — Мое е, всичко е мое: кесията, парите, колата, палтото… Всичко е мое! Всичко!
— Стига! — рекъл съдията, който вече нямал никакви съмнения. — Не те ли е срам да искаш да отнемеш и малкото, което клетият старец има?
— Но… но…
— Никакво „но“. Ти си алчен използвач — продължил съдията. — За опитите ти да измамиш клетия старец те осъждам на една седмица затвор и да платиш на съседа си обезщетение от петстотин златни монети.
— Простете, Ваша чест — обадил се старецът. — Мога ли да кажа нещо?
— Да, старче.
— Мисля, че човекът си научи урока. И въпреки че ме обвини, ви моля да отмените присъдата и да го задължите да ми плати само една символична глоба.
— Много си великодушен, стари човече. Какво предлагаш? Още сто монети? Или петдесет?
— Не, господин съдия. Мисля, че ще е справедливо да плати само една монета.
Съдията ударил с чукчето по масата и обявил:
— Благодарение на великодушието на този човек, а не по решение на съда, на обвинителя се налага символична глоба от една златна монета, която трябва да заплати веднага.
— Възразявам! — отвърнал богаташът. — Не съм съгласен!
— Освен ако осъденият не отхвърли любезното предложение на този добър човек и не предпочете нашата по-сурова присъда.
Вече примирил се, богаташът извадил една монета и я дал на стареца.
— Въпросът е решен.
Богатият препуснал с колата си и се махнал от селото. Съдията поздравил стареца и се оттеглил.
А старецът вдигнал очи към небето.
— Благодаря ти, Господи. Вече не ми дължиш нищо.

— Може би сега, Демиан, имаш всичко необходимо, за да се пробудиш напълно по въпроса за приемането и борбата. Както каза Дебелия:
Едно е да се примириш, а друго — да приемеш.