ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ...
Старецът разръчка въглените в камината, сложи един наръч сухи цепеници и огънят възкръсна като феникс. Алени б
агри обсипаха стаята. Дървета пукаха в такт с огнените пламъци, а те танцуваха по тавана преплетени в един див, победоносен танц.
Напук на лютата зимна вечер навън, в стаята беше топло и уютно. До камината имаше малка дървена масичка и един голям люлеещ се стол, а пред нея на пода, беше постлан един огромен, пухкав и мек килим.
По корида се чуха глухи стъпки, а миг след това вратата се отвори и се чу детски глас:
- Дядо, дядо разкажи ни приказка...

сряда, 1 февруари 2012 г.

Незабележими следи

Прозорецът беше отворен. Студеният въздух нахлуваше в стаята и вледеняваше всичко. Рисуваше призрачно бели, дяволски красиви цветя по стъклото, играеше си със заскрежената вече завеса. Прииждаше на талази, изсмукваше последните капки топлина и надежда от всичко, до което се докоснеше, оставяйки ледени, незабележими следи.
***
Той, обаче не усещаше ледените му целувки. Беше изгубил чувствителността си към всичко. Ледът и студът отдавна бяха вкопчили в сърцето му, злокобните си прегръдки. Единствените спомени за някакво чувство, бяха на празнота.За другите той имаше всичко: семейство, което го обича, верни приятели, работа, която харесва, хубави дрехи, скъпи неща, да за другите той имаше всичко. Наистина имаше всичко това, оценяваше го, но въпреки това, чувството за празнота не го оставяше намира. Липсваше му нещо, нещо, което беше искал цял живот – любов. Искаше да дари на един човек, цялата си любов, искаше да обича и да бъде обичан. Но любовта сякаш бягаше от него, колкото повече я търсеше и преследваше, тя толкова по-ловко му се измъкваше и се скриваше още по-дълбоко.
От няколко години, той не се беше влюбвал, за разлика от преди, когато да бъде влюбен, бе нормалното му състояние. Това го съсипваше, унищожаваше го. Мразеше до болкаа безсилието си. Искаше да се влюби отново, отново да повярва в любовта, но не успяваше. Всеки подобен опит завършваше с двойно по-голямо разочарование. През деня успяваше някак да се справи с това положение, имаше работа, ангажименти, но вечер. Когато нощта покриваше с черната си пелерина града и той се прибираше в огромния си празен апартамент, го обземаха мрачни мисли. Искаше да има семейство, деца, мечтаеше за това, още когато беше малко момче. Въображението му рисуваше толкова ярки и пъстри картини, които бяха толкова реални, че ако се протегнеш можеш да ги пипнеш, той го направи, протегна се, но ръката му увисна във въздуха, а шарените картини се изпариха. В неговото въображение, той имаше всичко, което му липсваше в реалността. Затова обичаше да живее в своя измислен свят.
Вечер преди да заспи, беше неговото време, неговото време за живот, само тогава се чувстваше цял и пълен, само тогава всичко имаше смисъл, само тогава беше щастлив, весел, безгрижен и усмихнат, само тогава беше влюбен и раздаваше любовта си. Така заспиваше всяка вечер.
Всяка вечер обаче се събуждаше от един и същ кошмар, най-големият кошмар - реалността. Събуждаше се, целият облян в студена пот, не искаше да живее в реалния живот, искаше неговият - въображаем, но осъзнаваше, че той съществува единствено във въображението му, тези мисли не му даваха покой. Не можеше повече да спи, затова стана и отвори прозореца…
М.З.

Няма коментари:

Публикуване на коментар