ВИРУСА НА ПАНИКАТА

На всички страхове основата им е страх от смъртта. Няма друг страх. Всички те са производни на този страх. Въпросът е, че когато от страха смъртта стаен толкова силен може да „спре“ живота. 

 

Тревожност е такова състояние, което няма собствен израз. Ако не знаеш зад храстите заек ли има или мечка, ти си в състояние на очакване. Ситуацията няма заглавие и си много тревожен.

 

Тревожността не може да се вентилира сама по себе си, докато не се определи ситуацията. В момента, в който разберем дали е заек или мечка. Ако е заек ще ще имаме израз радост, ако е мечка ще тичаме, ще бягаме или ще се бием, гняв, израз.

Дългият страх, много дълго продължаващия страх, може да бъде много по разболяващ отколкото всеки друг вирус, тук говорим за „вируса“ на паниката. Затова ми се ще да съм чисто по практически полезна на хората, които така или иначе вече са много уплашени.

Има хора които наистина неглижират, разбира се, казват глупости, но има хора, които се готвят за края на света. Всяка крайност разбира се, никога не и здрава.

Но какво значи паника, когато сме много уплашени, защото има здравословен страх, който ни пази и свръх силен страх който вече е паникат и ужаса, които ни прализират. Това означава, че нивата на един стресов хормон норадреналина са толкова високи, че той блокира друг хормон, който се наричат допамин, от което зависи действието, затова се парализираме. Оттам почва да има дефицит на серотонин, който пък е хормонът на щастието, на хубавите емоции, затова се депресираме. А депресираме ли се имунната система автоматично пада и тогава сме уязвими, за какъвто и да било микроб или вирус. Освен това, когато има много силен стрес, силният стрес дърпа шалтер на имунната система. Това е защото, ако ни е погледнала мечката не бива да хабим енергия вътре, а трябва отвън, за да можем да тичаме и да ѝ избягаме. Затова на хората когато им трансплантират органи бият стресови хормони за да може да си подтисне имунната система за да не се отхвърли органа.

Какво се случва. В нашия мозък има една да я наречем „аларма“ в подкорието на мозъка, в онзи дял, който отговаря за емоциите, той се казва лимбична система, и тази „аларма“ се казва амигдала. Когато имаме някакъв силен страх амигдалата казва „Бий се или бягай“ двата основни защитни модела. Когато човек не може да се бие и не може да избяга, остава да се парализира. Това е третият вариант на реакция и когато това продължи много дълго променената биохимия, променената биофизика вътре в тялото, може да има много по фатални последици след това.  Има няколко начина „алармата“ амигдала да бъде отложена единия се нарича регулация на високата тревожност отдолу-нагоре, а другия отгоре-надолу. Отдолу-нагоре е през тялото, тоест всякаква форма на физическа активност, ние всички интуитивно го знаем, когато сме тревожни най-малкото ходим напред-назад, като животно в клетка. Един прекрасен повод човек да спортува, да си измие прозорците, да направи всичко в къщи, ако трябва да стои затворен у дома.

Единият вариант е през тялото, много физическа активност. Другият вариант е когато заработи челния дял на нашия мозък, тоест някаква интелектуална дейност, тогава сигналите от амигдалата също спадат. Тоест учене всякаква форма на отклоняване на вниманието. Обаче какво, ако имаме много висока тревожност, дясното полукълбо на мозъка, което отговаря за емоциите, макар и да е малко примитивистично това обяснение, е все едно, че е дръпнало там всичкия ток на завода мозък и за другите цехове няма ток. Затова, това се прави и при панически атаки, трябва да създадем работа на лявото полукълбо, където трябва да има логика. Нещо трябва да се учиш, нещо трябва да иска концентрация, която може да е лишена от каквато и да било емоция. Ние интуитивно знаем, че ако правим нещо без емоция даже ни се доспива, така че това е така наречената регулация отгоре-надолу, да мине през ума, интелектуалната активност за да може да свалим нивата на висока тревожност.

Понеже високата тревожност блокира дишането, а това затваря диафрагмата и води до усещане, че ще ни се подкосят краката. Дишането става плитко и повърхностно. Затова най-естествения и най-безплатен и лесен начин, е когато се усещаме тревожни при условие, че ситуацията е такава каквато и не можем да я променим е да дишаме и издишаме бавно.

Ние имаме избор върху начина на приемане, тревожна ситуация и сме уплашени и панирани до безпомощност и същата реалност, тревожна ситуация, но спокойно преживяна. Тоест реалността е такава каквато е, ние можем да изберем, как ще гледаме на нея. Затова едно дълбоко вдишване и издишване до долу, е неоходимо за да може гръмоотвода „тяло“ да ни заземи. (защото наистина сме гръмоотводи, био-електричните импулси са излишен потенциал, както отвежда в земята и се заземява гръмоотводът на къщата, когато има мълния) Дълбокото издишване включва, така наречения парасимпатиков дял на нашата нервна система.

Автономната нервна система има симпатиков и парасимпатиков дял. Симпатиков означава възбудни процеси, когато сме много тонизирани, напрегнати, активни и парасимпатиков, когато релаксираме, когато се отпускаме. Най-лесния начин, тялото го знае, затова започваме да се прозяваме, когато ни се доспива, за да си включи копчето на парасимпатиковия дял и да започне отпускането.

Дори и да имаме същата реалност пред себе си, ако се опитваме да дишаме по-дълбоко и да издишваме дълго и бавно, това е един от механизмите, най-естествени да намалим високата тревожност. Разбира се споделяне, говорене изразяване на емоциите.

Дори в момента, при тези крайни мерки, които се вземат логиката чисто психологическата логика, защото аз разбирам от вътрешните закономерности казва: по-добре гняв и недоволство срещу крайните мерки, но гнева може да бъде изразен (ако трябва ще бия по матрака, ще крещя някъде), докато страх който ме парализира, много дълго време, може много по-сериозно да ме разболее. Така както би имало икономически много сериозни последици след време, така би имало и много сериозни психологически такива.

Тоест всяко нещо, което скъсява дългият период на страх е много полезно, защото има статистики: след периоди на войни какво се е случвало, няколко поколения дори след това, които вече живеят в мирно време са били с висока тревожност. Това нещо се отразява на нашата историческа памет, на нашата генетична памет. Знаем, че всички телесни болести в крайна сметка поникват на една първо психологически разболяна почва. Оная стара българска поговорка бистри черно и ще ти стигне черно мисли бяло и ще ти стига бяло.

В тази ситуация, каквито и да са реалностите, имаме най-мъдрият избор и той е, че тя може да бъде разрешена само с порасналост, само със зрялост, само с осъзнатост. Не с безотговорност и инфантилно поведение. Това означава, че не трябва да мисля само за себе си, а и за голямото от което съм част. Защото какво ще стане в едно тяло, ако черния дроб реши да обяви война на белия дроб, ще си отиде и черния дроб.

Сега света наистина е едно голямо село, ако някога са били по-локализирани всякакви подобни инфекции сега, когато така се пътува, при условията на тази глобализация това е невъзможно. Виждаме как, като допреди да дойде в Европа, като че ли не ни пукаше за Китай. Сега в един момент си казахме „ами ние всички всъщност сме едно“. Дори може да говорим за цинична, перверзна полза от всичко случващо се, защото много се надявам чудото да не е за три дни. Това ако наистина хората си позволят да пораснат, би променило ценностна система, би променило приоритети в живота, би променило светоглед. Именно в тази посока, да си дадем сметка, че сме част от едно голямо цяло. Злото намалява по този начин, защото злото може да съществува само докато си мислиш, че другия няма общо с теб.

За да не се оставим ужаса да ни разболее, повече отколкото какъвто и да било вирус, защото аз твърдя, че самия вирус изобщо не толкова страшен, колкото може да бъде страшен вируса на паниката. Паниката никога не е била добър съветник. Защото именно тя изключва трезвото мислене.

Трябва да имаме много зряло отношение и отговорно, а не бебешко и инфантилно, детско. Особено когато се има в предвид, че излизайки от едно време на много насилствено налагано „ние“, сега в момента индивидуализма логично иска да си навакса. Но той може да отиде в една друга крайност, в която да ни накара да забравим, че сме част от голямото НИЕ, на което всъщност помагаме или вредим, когато сами правим личните си избори.

Хомо невротикус нормалис е забравил далечният си стаден инстинкт и чувството за принадлежност, защото особено Западния свят е отишъл в твърде голям индивидуализъм. Междувпрочем на изток ще се окаже по статистиките след време, това сигурна съм ще бъде супер много анализирано сега случващо се че Китай,  които са свикнали на свирката да реагират, затова и бързо са успели да потушат ситуацията, защото има дисциплина. Но когато много време насила са те дисциплинирали, после искаш да си наваксаш в другата посока, но в случая не става дума за това. В случая става дума за духовна интелигентност, става дума за истинска порасналост и мъдрост в светогледа,  а не безотговорно и индивидуалистично поведение.

Из Интервю на Мадлен Алгафари

Невидимия вирус на паниката

Кризите хем увеличават полярностите, хем ни карат да се срещнем някъде по средата – златната алхимична, здрава среда. Не можем да очакваме всички да реагират еднакво. Една част ще крещи обезумяла: тоя/тая пък какво си въобразява, пак говори като последна инстанция, друга част ще казва: точно така, каза го по-добре от мен, аз само си го мисля, но не намирам думи. Трети ще се лашкат от мнение на мнение, според интензитета на енергията на авторитета, който им го предлага. Четвърти (най-важните в този момент!) ще казват същото, което следва тук, с техни си думи

Колко много ни е страх от самотата! Да останем в тихото у дома със себе си е шанс за промяна към здраве и щастие. Не е въпрос да понесем тишината, а дори да й се насладим и благодарим след това! Повярвайте, по-малко страшно е от невидимия вирус на паниката.
Колко много ни е страх от загуба и изгубване на контрол! Но кое е по-добре – да изгубим живот или да изгубим начин на живот, с който сме свикнали. Да изубим здраве или да изгубим пари?
И колко много ни е страх от смирението! Но смирението не е примирение. Не става дума за онова насилствено покорство от миналото ни. Не да се подчиним на външна заповед е нужно (така го виждат децата), а на собствената си съвест и зрялост, която, ако я има, ще ни каже, че дори е шанс за всеки да си даде време за диалог със собствената си душа, дома си, мечтите си като се оттегли за известен период от външния свят и другите. В тихото имаме шанс да се намерим и да се срещнем със себе си. Колко от вас имаха желаното време за себе си в досегашния си начин на живот? Така всичко ще мине по-бързо!
Колко ще имаме да анализираме после след капитулацията на „короната“? Ще заговорим за „преди“ и „след“ короната. Дали ще се превърне във вододел към нова ера? Чух и реплики: „Ето, дойде апокалипсисът“. Апокалипсис на гръцки означава „разкриване“! Писах го в „Чувствам, следователно съм“ и призовавах към доброволно такова. Но когато волята не свършва работа, идва неволята да я свърши. Каква работа ли? Да ни отвори очите за микро света, за забравени неща вътре в нас. Да привлече вниманието ни към невидимото, след като толкова време само видимото е било в центъра му. Толкова много се нуждем от осъзнаване. И толкова хора настървено се борят срещу това. Особено важи за някои черти в нашия национален характер (макар да не сме единствени!), който функционира като предпазен колан на кола – колкото по го дърпъш, толкова по-се съпротивлява и затяга и действа на принципа: „Те ли ще ми кажат, няма пък, аз ще правя на пук!“ Точно като тийнейджър, който вече не е дете, но и още не е възрастен. На подрастващия му е нужен бунт, за да се еманципира. Човек може да е „подрастващ“ психически и на 60, и на 80. Но в момента микроскопичният враг с корона изисква пораснало, зряло реагиране.
 Но някои не искат да се смирят, за да не се чувстват отдолу. Трудно е да се смири някой, който още не е отишъл отгоре, не си е довършил бунта – нормалния бунт – път към зрелостта, чието друго име е поемане на лична отговорност. Докато сме деца, са отговорни по-големите от нас. Хората, които вечно смятат, че им е виновна държавата, институциите, управниците, са психологически деца, несъзнаващи, че Държавата това сме ние. Ние сме клетките на този организъм. Ако един орган в този организъм обяви война на друг, ще умре и той самият, защото именно са свързани в едно цяло. Ако някои клетки се откажат да работят в единство с цялото (точно каквито са туморните клетки), може да умре цялото. Ако всяка една клетка е узряла, т.е. способна да осъзнае, че на първо място сред основанията за всичко, което ни се случва, стои личната ни отговорност, тогава и държавата би била зряла. Когато обаче клетките на организма държава се държат като деца, тя трябва да се държи като строг родител. Това е единственото здравословно за подобна ситуация. Иначе би било опасно да се оставят малки деца да се самоуправляват. (Разбира се, че не всички са незрели!) Децата са гневни, когато им поставят граница. Цупят се, тръшкат се. Мъдрият родител трябва да може да понесе този гняв.
Всяка криза носи възможности за постигане на осъзнатост и израстване. Йероглифът за криза на японски е същият като за възможност. Кризата винаги е шанс. Шанс за оценяване на това колко сме си навлезли в границите, та сега се налага да се затварят граници. Същевременно колко сме слепи за всеобщата свързаност и не ни е пукало за страданието на другия, до момента, в който един толкова микроскопичен враг с корона не ни показа, че сме свързани повече, отколкото допускаме. Причини ни страдание, за да ни направи способни на съ-страдание. Нестрадалият не може да състрадава. Колко сме били глезени и оплакващи се от глупости. Сега би трябвало да оценим колко всъщност сме имали комфорт, спокойствие, изобилие. Колко е хубаво да сме благодарни на родителите си. Колко човекът не е всесилен. Колко нямаме време за тишина и обръщане към себе си, за да чуем тялото и вътрешния глас на истинските ни потребности. Колко е важно да можем да сваляме бронята на цивилизацията...
Когато останем по инстинкт изплуват истините. Без да претендирам за статистика, ще споделя наблюдения от краткия период от началото на пандемията.
Много от депресивните и тревожните хора се стабилизират, а контрольорите се разклащат. Сякаш някак се срещат по средата – в нормата. Първите овластяват повече себе си и започват да пренасят „пулта за управление на живота си“ от вън – вътре у себе си. При вторите пък локализацията на контрола, за която досега са имали пълната претенция да е изцяло тяхна, леко се изнася в посока на смирение пред независещото от тях. Като че ли се наместват някак нещата в зоната на алхимичната златна, здравословна среда. Така виждаме отново ролята на трудностите в живота. Има стари статистики, че по време на война, например, психиатриите са празни. А някога, когато животът на предците ни е бил повече подчинен на природните стихии и определено – по-труден, психичното здраве като че ли е било по-добро. (Неслучайно във ветеринарната медицина няма раздел психиатрия.) Когато обаче живеем в условията на изкуствен комфорт – топлина, електричество, защитени домове, изобилие от храна и т.н. се поляризира локализацията на контрола – появява се властовата невроза, при която човек иска сам да има контрол над всичко, а на противоположния полюс – лабилността и преобладаващата зависимост от външните фактори. Но и двете прояви са болна версия на мъжката и женската енергия, заместила здравата версия на двата енергийни принципа.
Скоро споделях информацията за един експеримент с мишки. Учени създават пълен комфорт за живота им – т.нар. миши рай – подходяща температура, изобилие от храна и вода, меки гнезда за раждане на малките. Постепенно мишата популация се увеличава много и започва да се изражда. Женските започват да се омъжествяват и да са агресивни и да не искат мъжките. Мъжките стават пасивни и плахи. Новото поколение пък е нарцистично, наречено е поколението на „красивите“ мишки, които се занимават само с почистване на собствената си козина. Накрая се стига до измиране на цялата популация. Раят убива. Експериментът е повтарян десетки пъти и всеки път финалът е бил този.
Да живеят трудностите. Трудното осигурява живот на здравото мъжко и здравото женско начало. (Мъжко и женско начало не е тъждествено на мъжки и женски пол!) Мъжко – т.е. борбеност, решителност, сила, отговорност, смелост. Женско – метока, адаптивност, съпричастност, грижа.
Лесният живот изражда. Разбира се, не призовавам към завръщане в неандерталските времена, а към поемане на лична отговорност и небягане от трудното в живота. Това още се нарича порастване и осъзнаване. Съзнание и знание не са тъждествени. Със знания сме препълнени. Осъзнатост не достига!
Този микроскопичен враг с корона (Враговете, всъщност, почти винаги са съюзници, но го разбираме по-късно!), ще е добър лакмус за диагностика на здравото и болното в човешката същност. Ще е сонда в недрата на човешкостта, откъдето ще изригне много възпалена, загноила или дори гангренясала егоистична мисловна матрица, но и много вяра! Ще е и безпощаден скалпел за тумори в поведението и криворазбраната ценностна система. Ще е катализатор на промяна към по-здравословна човешкост – по честна, по-спонтанна, по-добронамерена. Ще е и гилотина за толкова заблуди и самозабравяне. Ще е ракета носител на осъзнатостта за истините. Ще ни помогне да свалим короната от нашите самозабравили се глави.

Мадлен Алгафари

Приказка за свободата (Из "Приказки за пораснали деца")

Когато Господ отнел на хората безсмъртието, им дал в замяна за компенсация най-големия по

дарък – пратил им Свободата.
Свободата била бездомница. Ходела от къща на къща и търсела кой ще я приюти, за да я нахрани. Влизала тя усмихната във всяка къща и казвала:
– Аз съм вашата награда и ако ме нахраните, ще стана част от живота ви.
Приемали я хората радушно и с надежда, но най-много три дни издържали присъствието и` в къщите си.
На едно място Свободата видяла стегнато повито пеленаче, което горко плачело. Развила го. Засмяло се кърмачето, зариткало волно с крачета, но влязла майка му и като видяла голото бебе, натирила Свободата от къщата си.
На друго място Свободата видяла много деца. Влязла в къщата им. Те седели като препарирани – чистички и спретнати около масата. Очичките им били тъжни. На другия ден Свободата ги научила на най-забавната игра – да скачат с всичка сила в локвите. Къщата им за пръв път се огласила от безгрижен детски смях. Видял бащата светналите детски очи и мръсните детски дрехи и изгонил Свободата от къщата си, защото му разваляла така трудно установените ред и дисциплина.
В друга къща я поканили. Там живеели двама влюбени. Но и оттам бързо я изгонили, защото се осмелила да се намеси в спора им и да каже, че чувството за собственост и ревността ще убият любовта им.
На следваща порта почукала. Там живеели двама отдавна разлюбени. И те я изгонили, защото си позволила да им подскаже, че са свободни да се разделят, без да се интересуват какво ще кажат хората.
Изгонили я от още много къщи, защото се опитала да намекне на една жена, че не е нужно да търпи мъжа си, който пие и я бие; на един мъж – че не е длъжен да търпи жена си, която лицемерно и с интриги го манипулирала; на едни родители – че не могат да продължават да контролират вече отдавна порасналите си деца; на едни управници – за това, че им подсказала да слушат хората, а не само собственото си алчно его; на слугите – че не са длъжни да търпят да бъдат тъпкани и могат да рискуват и да поемат отговорността да я прегърнат.
Отвсякъде я гонели. Като кукувица била свободата. И подобно на кукувичката в часовника отмервала времето – времето на израстване. И разбрала, че хората много се страхуват да пораснат, защото това ги приближава към смъртта. Но от този страх не можели и да живеят. „Аз съм запленен от теб“, „В плен съм на...“ – чувала Свободата от хорските усти и виждала, че хората го казват с огромно щастие. Те всъщност обичали да са пленници. Разбрала, че тя е най-желаният и най-плашещ Божи дар за хората, които не осъзнават, че свободата им е най-личното решение или по-точно разрешение, че никой никому не може да даде свобода, ако той сам не си я разреши.
Тогава Свободата решила да повика на помощ Любовта, защото Любовта била антиподът на Страха. Само тези, които обикнали себе си, можели да пуснат Свободата в живота си. Те живеели дълго.
Тези, които не успявали да обикнат себе си, не успявали да пуснат и Свободата в живота си. Нито да заобичат другите. Те живеели кратко, независимо от броя на годините си.

Приказка за любовта

Лъжете се, ако мислите, че тази ще е най-дългата приказка!
Любовта е тъждествена на Свободата. Така че прочетете отново предната приказка и заместете навсякъде Свобода с Любов и добавете този финал:
Така хората разбрали, че независимо че всички сме със смъртни присъди, могат да се преродят още в този живот. Не е нужно да чакат до следващия. Но само ако превърнат Любовта в смисъл на живота си!

ЛИНК: https://www.facebook.com/madlen.algafari.9/posts/3403224213037890

Приказка за самоомагьосването - (Из "Приказки за пораснали деца")

Имало едно време… не, имало две времена. И в двете различни времена живеели едновременно два вида хора – едните, които не вярвали в чудеса, а другите, за които всяко нещо било чудо. Животът и на едните, и на другите изглеждал щастлив. Те живеели в един и същи свят, на едно и също място, само че живеели едновременно в две различни времена.
Хората от първото време – невярващите в чудеса – се трудели много с телата си и постигали много – изобретявали машини, обработвали земята и били горди и удовлетворени, че постигат толкова във външния свят.
Хората от второто време, за които всяко нещо било чудо, се трудели много с душите си – изследвали вътрешния си свят, мислили позитивно и им се случвали само положителни неща и във вътрешния, и във външния свят.
Един ден… не се случило нищо. Или поне не се случило нищо видимо в пространството, но се случило нещо невидимо, защото се случило във времето. Образувал се пробив между двете времена и хората от двете различни времена започнали много по- осезаемо да осъзнават различията си. И тъй като все пак били хора, започнали да воюват помежду си – чие време е по-щастливо. Всяка една от двете групи обявявала другите за луди или за недоразвити. И така воювали до деня, в който… отново не се случило нищо. Просто на Вселената и` писнало да ги гледа как си губят времето да се отдалечават вместо приближават и затворила прохода между времената. Тогава всяка от двете групи станала невидима за другата. Продължили да си живеят на едно и също място, в един и същи свят, но в две различни времена. За разлика отпреди сега едните преживявали другите като изчезнали. Но за разлика отпреди хората от двете групи вече се познавали заради временния пробив между двете времена. Имало вече приятели от двете времеви измерения, семейства, създадени от представителите на различните групи. Започнали много да тъжат едни за други хората. Затвореният проход разделил съпрузи, приятели, родители от деца…
Не знаели какво да правят хората. Нужна им била някаква революция. Но не знаели още, че ние не правим революциите, а самите ние сме революциите. Те все повече копнеели да се срещнат отново с близките си от другото време. А когато желанието за обединение стане водещ мотив за действие, Вселената е щастлива и… отново отворила прохода между времената.
Но… пак не се случило нищо – никой не се втурнал към другото време. Случило се отвътре – хората спрели да приемат другото време като друго и различно. Всъщност истинските революции се случват само отвътре. Проумели хората, че нищо не може да се случи отвън, докато не се случи отвътре. Често дори не е нужно да се действа отвън. Външното само идва, след като със сърцето си сме готови за него. Тогава времето станало едно – времето, в което не се случвали чудеса, защото всяко нещо било чудо, времето, в което всички разбрали, че са чудотворци и че всички сме се самоомагьосали – че имаме точно този свят, в който вярваме, че който мисли бяло, го стига бяло, а който мисли черно, го стига черно, и светът винаги е такъв, какъвто си го представяме!

ЛИНК: https://www.facebook.com/madlen.algafari.9/posts/3388857097807935

Психотерапията - вътрешното огледало на човека Мадлен Алгафари