Косе Босе

Напекло топлото мартенско слънце. Закапали весело капчуците. Стопанинът грабнал ножицата и се провикнал кьм косето:
- Хайде, Косе Босе, тръгвай с мене да подрежем лозите!
- Не мога - отвърнало косето, - защото си имам работа: гнездо вия.
И отлетяло за сламчици.
Избуяли новите ластари на лозите. Бръмнали пчелите по градините. Стопанинът нарамил мотиката и погледнал към гнездото на косето:
- Тръгвай, косе, с мене - да прекопаем лозето.
- Дума да не става! - отвърнало косето. - Аз тъкмо сега съм захванало да снасям яйца!
И се накокошинило в гнездото.
Дошло лятото. Стопанинът нагърбил пръскачката и пак викнал на косето:
- Косе Босе! Хайде да пръскаме, че маната може да изгори гроздето.
- Върви сам! Не виждаш ли, че аз тука пиленца мътя! - отвърнало косето и притихнало в гнездото.
Гъсти буренаци заглушили лозите. Грижовният стопанин попитал косето:
- Няма ли, косенце, да дойдеш с мене - да оплевим лозето?
- Няма! - отвърнало косето, - Сега пък ще уча пиленцата си да хвърчат.
Настъпила есента. Кехлибарени гроздове натегнали под лозите. Стопанинът подкарал колата към лозето.
- Къде си, Косе Босе? - провикнал се той.
- Тук! - изчуруликало косето.
- Хайде да берем грозде!
- Ида! - пръпнало косето. - Почакай само да повикам пиленцата си. Всички ще берем!
Но лозарят му казал:
- Почакай, косе, почакай ти сега. Който не е работил, няма и да яде.

български народните приказки