Тримата братя и златната ябълка

Една жена имала трима сина. В двора зад къщата им растяло ябълково дърво, което всяка година раждало по една златна ябълка. Но всяка година, тъкмо да узрее ябълката, идвала една ламя и я отнасяла.

Най-големият син рекъл веднъж на майка си:
— Тази есен няма да оставя ябълката на ламята. Дай ми един нож да отида да я пазя.

Взел той ножа и отишъл под ябълковото дърво. През нощта за малко задрямал и тогава дошла ламята, обвита в мъгла, грабнала ябълката и отлетяла. Най-големият брат отишъл вкъщи и казал на майка си:
— Не можах да овардя ябълката. Ламята пак я открадна. На другата година средният брат рекъл на майка си:
— Мале, дай ми един нож, ще отида да пазя ябълката от ламята.
Взел той ножа и отишъл в градината. Когато се стъмнило, за малко задрямал и тогава дошла ламята, обвита в мъгла, грабнала ябълката и отлетяла.
На третата година най-малкият син казал на майка си:
— Мале, дай на мен ножа, аз ще отида да пазя ябълката. Взел той ножа и една торбичка с орехи и се качил на дървото. За да не заспи, трошал орехи и си похапвал. В късна доба ламята пак пристигнала, обвита в мъгла, но момъкът замахнал с ножа и я ранил. Тогава тя се върнала откъдето била дошла, а той откъснал златната ябълка и я занесъл на майка си. След това казал на братята си:
— Хайде да идем да намерим ламята и да я убием, за да не идва никога вече да ни краде ябълките.

Тримата тръгнали по кървавите следи и стигнали до една дълбока дупка. Малкият брат предложил да спуснат един от тях долу с въже, за да види там ли е ламята. Най-големият решил той да опита. Но като го спуснали до средата на дупката, се уплашил, заклатил въжето и другите го измъкнали. Тогава решил да слезе средният брат. Но като стигнал донякъде, и той заклатил въжето, и него издърпали нагоре. Малкият брат им казал:
— Аз ще сляза долу, но като поклатя въжето, ще ме спускате, спра ли, ще ме чакате горе.
Двамата го спуснали до дъното на дупката, откъдето се влизало във владенията на ламята.

Момъкът скоро намерил нейния палат. Погледнал през прозореца и видял три прекрасни девойки. Две от тях си играели със златни ябълки, а за третата, най-младата, нямало ябълка и тя си играела с един златен плъх на златна тепсия. Малкият брат се обърнал към нея и викнал:
— Девойко, отвори ми вратата да вляза! Едно от момичетата му отвърнало:
— Върви си скоро, човече! Две години поред майка ни ходи и ни донася по една златна ябълка, но сега ранена си дойде. Ако ти отворим да влезеш, ще те глътне!
Момъкът казал:
— Или ми отворете да вляза, или ще разбия вратата! Тогава най-младата девойка станала и му отворила. Той намерил ламята и я убил. След това завел трите хубавици до въжето. Вързал най-голямата, поклатил го и братята му я изтеглили горе. После направил така и със средната сестра. Когато останали с най-малката девойка, най-хубавата, той и казал:
— Ако те вържа за въжето, братята ми, като те изтеглят, ще се скарат за теб и мен ще ме оставят долу. Ако аз се вържа и изляза, ти пък няма да искаш после да излезеш. Затова ще вържа теб, пък те, ако съм им мил, ще ме извадят после.
Момичето му рекло:
— Ето, давам ти този пръстен. Ако горе се скарат за мен, ще кажа, че който ми направи дрехи самотворни, него ще взема. Ти ще останеш тук малко. Ако братята ти не поискат да те издърпат, ще паднеш още по-надолу. Там има два овена — един бял, един чер. Ако паднеш върху белия, той ще те изнесе на бял свят; ако паднеш върху черния, той ще те отнесе в долната земя.

Момъкът вързал девойката и братята му я изтеглили. И веднага започнали да се карат за нея. Той постоял малко, после пропаднал още надолу и паднал на гърба на черния овен.

Овенът то отвел на долната земя и като повървял, момъкът стигнал в един град. Тук бил отседнал със своята свита и царят. Най-малкият брат се подслонил в къщата на една баба. Вечерта тя взела да меси хляб, но не сипвала в брашното вода, а плюела в него. Когато момъкът я попитал защо прави тъй, тя отвърнала:
— Синко, как да не меся така като нийде няма вода? Една страшна хала е завардила изворите. Пуска ни да си налеем само ако и дадем човек да изяде. Имах шест деца. Давах на халата, давах, давах... И ето вече година не е пускала водата. Сега царят ще изпрати дъщеря си да я глътне халата и тогава целият град ще си налее вода.
Най-малкият брат попитал бабата как да намери царя и тя го упътила.

Той тръгнал към царския стан. Там тъкмо качвали царската дъщеря в една каляска да я водят при халата. Момъкът влязъл при нея, полегнал и заспал с глава върху скута на девойката. В това време каляската пристигнала в леговището на халата, тя излязла и се завтекла да глътне принцесата. Момичето изпищяло, разплакало се, една сълза капнала на лицето на най-малкия брат и го събудила. Той скочил, грабнал ножа си и пробол халата в сърцето. Веднага след това всички чешми в града потекли.

Момъкът се върнал с принцесата при царя. Той го попитал с какво иска да го дари, задето е спасил дъщеря му и целия град.
— Нищо не искам на вашия свят, искам да изляза горе, на моята земя.
— Добре — отвърнал царят. — Ако се намери някой, който да те изнесе до горната земя, аз ще дам всичко, което е нужно.
Тогава най-малкият брат тръгнал из града да разпитва кой може да му помогне. Най-накрая намерил един човек, който му рекъл:
— Край града има едно голямо дърво, на него мъти орлица и все не може да си отгледа орлетата. Иди там, може там да намериш кой да те изнесе на горния свят.

Най-малкият брат отишъл под дървото, но вече бил уморен и легнал, та заспал. По едно време орлетата се разпишели и той се пробудил. Като погледнал нагоре, видял една триглава змия да пълзи по дървото към орлетата. Момъкът замахнал с ножа и отсякъл трите глави на змията.

Тогава дошли големите орли и се спуснали да го убият, защото помислили, че той е нападнал техните рожби. Орлетата завикали:
— Не, тате, мале, не закачайте този човек, той ни отърва от змията, той ни спаси живота!
Като чули това, орлите рекли на момъка:
— Е, човече, значи ти си наш побратим, кажи сега какво добро можем да ти сторим?
— Нищо не искам, само ме изнесете на горната земя!
— Добре. Намери девет крави, които не са раждали девет години, и ни храни един месец с тяхното месо. Направи един сандък с железни вериги, сложи в него месото, което е останало, сложи един мях с вода и седни и ти вътре. Ние ще преметнем веригите на гърбовете си и ще те понесем. Когато кажем "га", ще ни даваш месо, когато кажем "пиу", ще ни даваш вода.

Най-малкият брат приготвил всичко, което му искали орлите. След един месец той се сбогувал с царя и влязъл в сандъка. Орлите го понесли към горната земя. По едно време месото се свършило, а те искали и викали „га". Момъкът, какво да прави, отрязал първо месо от дланите на ръцете си, а после и от стъпалата на нозете си и им давал. Най-после орлите го изнесли на горната земя. Преди да се разделят, те го попитали:
— Побратиме, какво беше онова месо, което ни даде накрая?
Той им отговорил:
— Срам не срам, ще ви кажа: другото месо свърши и това последното аз го рязах от ръцете и от нозете си, за да не ви оставя гладни.
Орлите тогава отвърнали:
— Ех, побратиме, да знаехме, че си толкова сладък, щяхме да те изядем още под нашето гнездо!

След това те отлетели към долната земя, а момъкът тръгнал към своя дом. Там заварил братята си още да се карат за най-малката девойка. И двамата искали да се оженят за нея.
— Аз искам дрехи самотворни — тъкмо казвала хубавицата. — Който ми ги даде, за него ще се оженя!
Най-малкият брат чул тези думи и погледнал пръстена, който му била дала девойката. И веднага дрехите сами се направили. Той ги подал на красивото момиче. То ги взело и двамата се оженили. Заживели щастливо и всяка година си откъсвали по една златна ябълка.

Българска народна приказка
илюстрации Борис Стоилов

Хитър Петър и лъжците

Веднъж Хитър Петър отишъл в едно село. Двама лъжци, които се мислели за много умни, почнали да се подмилкват около него. Те донесли вино, храна и една печена гъска.
Двамата лъжци предложили, който през нощта сънува най-страшен сън, той да изяде гъската. Хитър Петър се съгласил. През нощта Хитър Петър станал и изял гъската. На сутринта първият лъжец разказал съня си:
- Сънувах, че съм се изкачил на седмото небе. Като погледнах надолу, свят ми се зави.
- А аз - казал вторият - сънувах, че земята се разцепи и паднах в пъкъла.
Хитър Петър им рекъл:
- Като ви видях, че сте отишли толкова далече, помислих, че няма да се върнете скоро и изядох гъската, за да не се вмирише.

български народните приказки

Старите хора

Един жесток цар изкарал закон да бъдат погубени всички стари хора.
- Каква полза от тях - казал той, - нито орат, нито жънат, нито дърва секат. Само ядат хляб и се пречкат вкъщи. По-добре ще живеем без тях.
Запретнали се царските палачи. Всичките стари хора минали под нож. Останал само един старец - баща на болярин. Дожаляло на болярина да вземе главата на стария си баща, затова го скрил на тайно място и го хранел скришом, без да знае никой.
Жестокият цар имал луд черен кон: ритал, хапел, скачал, хвърлял ездачите. Никой не можел да се приближи до него и да го укроти. В столицата живеела една лукава знахарка. Царят заповядал да я повикат в двореца и почнал да я разпитва как може да укроти лудия кон.
- Как ли? - отговорила знахарката. - Заповядай, господарю, на твоите боляри да усучат въже от пясък. Вържеш ли коня с въже от пясък, той ще стане кротък като овчица.
Царят се почесал по тила и повикал болярите си.
- Хей, боляри - викнал им той, - слушайте какво ще ви заповядам! Още утре да ми донесете едно въже от пясък. Ако дойдете в двореца без пясъчно въже, главите ви ще взема!
Прибрали се болярите с наведени глави. Никому не идвало наум как може да се усуче въже от пясък. Между болярите бил и оня, който пощадил живота на баща си. Като се прибрал вкъщи омърлушен, старецът го попитал:
- Защо си омърлушен синко?
Боляринът му казал какво иска царят.
- Не бой се. Утре, като идете в двореца и царят рече: " Къде е въжето?" - ти му отговори: "Царю, готови сме да усучем въже от пясък, но не знаем какво трябва да бъде - дебело, тънко, жълто или червено, дай ни по-напред мостра."
На другия ден, като чул умния отговор, царят преклонил глава и казал:
- Прави сте, трябва да ви дам мостра, но няма откъде да я взема.
И царят простил живота на всички.
Същото лято настанала голяма суша. Всичко изгоряло - и трева, и плод. Пресъхнали реките и кладенците. Житниците се опразнили. Не останало жито дори за семе. Уплашили се хората да не измрат от глад. Загрижил се и царят. Повикал пак болярите и им заповядал:
- Каквото щете правете и струвайте, но утре , като дойдете, искам да ми кажете откъде да намерим жито за посев, иначе главите ви ще взема.
Тръгнали си болярите сломени - не е лесна работа да се намери жито. Скритият старец видял, че синът му се връща и този път омърлушен, и попитал какво се е случило.
- Сега, тате - рекъл боляринът - и ти не можеш ми помогна.
- Защо?
- Защото царят иска семе за посев, а никъде в страната няма жито.
- Не бой се, синко. Утре, когато се явите пред царя, ти му кажи да заповяда на селяните да разровят всички мравуняци на царството. В мравуняците има много жито, събирано зрънце по зрънце от мравките.
И наистина, щом селяните излезли по полето и разкопали мравуняците - намерили във всеки мравуняк по една торбичка едро зърно. Царят останал много учуден от находището и се обърнал към болярина, дето криел баща си. Попитал го:
- Кажи ми, кой ти даде този мъдър съвет?
- Не смея да кажа, господарю, защото ще ме погубиш.
- Няма косъм да падне от главата ти, кажи!
Тогава боляринът признал, че е укрил баща си и той го е научил какво да каже за пясъчното въже и де има скрито жито. Скоро излязъл нов закон: никой да не закача старите хора, а когато вървят по улиците - всеки да им сторва път.

Български народните приказки

Неволята

Един дървар имал двамa синове. Всеки път, когато отивал в гората, той водел по един от тях за помощник. Веднъж дърварят натъкмил колата и казал на синовете си:
- Хайде, момчета, идете сами в гората за дърва, а пък аз ще остана вкъщи да си отпочина, защото много се изморих.
Момчетата се зарадвали, че им се паднал случай да отменят баща си, и подкарали колата. На излизане от вкъщи по-големият се обърнал назад и попитал баща си:
- Абе тате, ако ни се повреди колата, кой ще ни я поправи?
- Не берете грижа - отвърнал бащата, - ако строшите колата, повикайте неволята, тя ще я поправи.
Отишли момчетата в гората. Разпрегнали, пуснали воловете да пасат и грабнали секирите. Развъртели се. Захванали да секат. На бърза ръка насекли дърва, натоварили и претоварили колата. Впрегнали пак добичетата и потеглили.
Не щеш ли, насред пътя, като се спускали по едно нанадолнище, претоварената кола се засилила, блъснала хомота и строшила теглича. Двете момчета прехапали устни: ами сега как ще откарат дървата? Тогава по-големият се досетил за поръчката на баща си и захванал да вика колкото му глас държи:
- Невольо! Невольо! Ела да ни поправиш колата!
Никой не се обадил.
- Невольооо! - екнал още по-силно гласът на малкия. - Ела, че загазихме!
Но гората била глуха и неволята я нямало никаква.
Смрачило се. Птиците се прибрали в гнездата си. На небето се появила месечина.
- Бате - рекъл по-малкият брат - то се видя, че тая проклета неволя няма да дойде. Кой я знае къде се е запиляла - навярно поправя друга кола или пък лежи под някое дърво. Я хайде ние сами да си поправим колата.
- Как? - попитал по-големият. - То не е лесна работа.
- Ще отсечем нов теглич от сухо дряново дърво, ще го издяламе и готово!
Речено-сторено. Разтичали се двете момчета, намерили сух дрян, отсекли го, издялали го хубаво, направили нов теглич и го сложили на мястото на счупения.
Откарали колата у дома си.
Додето разтоварвали дървата, те разказали на баща си какво се е случило.
- Остави се, тате, насред пътя строшихме теглича. Захванахме да викаме неволята. Викахме, викахме, гърлата си продрахме, но тя не се обади, сякаш беше потънала в земята. Тогава се запретнахме сами и си направихме нов теглич, по-як от стария.
Бащата се усмихнал и рекъл :
- Ех, момчета, вие сте търсили неволята из пущинаците, а тя била при вас. Самата неволя ви е помогнала да си поправите колата. Поразмислете малко и ще разберете, че съм прав.

български народните приказки

Лоша дума не се забравя

В една гора имало пещера и в нея малки мечета. Край пещерата дървар сечал дърва и видял, че едно меченце излязло из един храст и се закачило в шипките. Мъчило се горкото мече да се откачи от острите бодили на шипката, ала не могло. Дърварят оставил брадвата и отишъл, та помогнал на мечето и го откачил от шипката. После го прегърнал и отнесъл до пещерата, оставил го само да се оправя и се върнал, грабнал брадвата и започнал работа. Близо някъде била мечката, майката на меченцето, тя видяла какво направил човекът и отишла да му се отблагодари:
— Човече, ти ми стори голямо добро — рекла тя. — Искаш ли да станем приятели?
Човекът се съгласил и двамата се сприятелили. Отначало човекът се боял от мечката, но полека лека свикнал с нея и станали големи приятели. Всякога, когато идвал в гората за дърва, мечката излизала и му помагала, докато натовари колата, а после дълго го изпращала и се уговаряли за нови срещи там, близо до пещерата, където той спасил меченцето й. И човекът, колкото пъти идвал в гората за дърва, все отсядал близо до пещерата, мечката му помагала и си разговаряли като добри другари.
Те станали толкова близки и обични приятели, че веднъж, когато се разделяли, целунали се по устата, а човекът казал на мечката:
— Ех, добри приятелю, много си добър приятел, всичко ти е хубаво, ама едно ти не струва: миришеш на лошо!
Човекът дори и не помислил добре какво е казал, та не се и досетил, че тази дума може да обиди мечката. А мечката клюмнала. Тежка, като камък, паднала човешката дума в сърцето й и силно я заболяло, ала нищо не му казала, само си протегнала врата и се примолила:
— Човече, я ме удари с брадвата по главата, колкото можеш силно, ако не, ще те изям!
Човекът се пообъркал и мъчил всякак да измоли мечката да не я удря. Ала тя не отстъпвала от речената дума: удари ме силно и толкова! Не ме ли удариш, ще те изям! И най-сетне, тя като не отстъпила, той замахнал с брадвата и я ударил силно, та й направил голяма рана. Разделили се посърнали, но пак се уговорили да се търсят на същото място край пещерата.
Много пъти ходил след това дърварят в гората, обикалял около пещерата, ала никога не се срещнали с мечката. Той си мислел, че тя е умряла от тежката рана, и не можел да се начуди защо така й хрумнало да иска да я посече, когато били толкова добри приятели. Минали много години и човекът забравил за мечката. Но веднъж случайно връхлетял на нея в гората. Познали се, здрависали се като стари познайници. Когато човекът натоварил колата с дърва и се приготвил да подкара воловете, мечката му рекла:
— Я огледай добре главата ми, приятелю, дали ще видиш раната, гдето някога ме удари с брадвата.
Човекът разгърнал козината на врата й — раната била зараснала и дори белег нямало, та рекъл на мечката:
— А бре, приятелю, то дори не се познава да е имало рана. А аз, спомням си много хубаво, като че вчера беше, ударих те доста силно тогава и дори мислех, че си умряла от дълбоката рана.
Мечката рекла:
— Видиш ли, добри ми приятелю, че раната зарасна, и аз забравих за нея, но оная дума, дето ми каза тогава, няма да забравя, докато съм жива. От мен да знаеш: дълбока рана заздравява, а лоша дума не се забравя.

български народните приказки

Косе Босе

Напекло топлото мартенско слънце. Закапали весело капчуците. Стопанинът грабнал ножицата и се провикнал кьм косето:
- Хайде, Косе Босе, тръгвай с мене да подрежем лозите!
- Не мога - отвърнало косето, - защото си имам работа: гнездо вия.
И отлетяло за сламчици.
Избуяли новите ластари на лозите. Бръмнали пчелите по градините. Стопанинът нарамил мотиката и погледнал към гнездото на косето:
- Тръгвай, косе, с мене - да прекопаем лозето.
- Дума да не става! - отвърнало косето. - Аз тъкмо сега съм захванало да снасям яйца!
И се накокошинило в гнездото.
Дошло лятото. Стопанинът нагърбил пръскачката и пак викнал на косето:
- Косе Босе! Хайде да пръскаме, че маната може да изгори гроздето.
- Върви сам! Не виждаш ли, че аз тука пиленца мътя! - отвърнало косето и притихнало в гнездото.
Гъсти буренаци заглушили лозите. Грижовният стопанин попитал косето:
- Няма ли, косенце, да дойдеш с мене - да оплевим лозето?
- Няма! - отвърнало косето, - Сега пък ще уча пиленцата си да хвърчат.
Настъпила есента. Кехлибарени гроздове натегнали под лозите. Стопанинът подкарал колата към лозето.
- Къде си, Косе Босе? - провикнал се той.
- Тук! - изчуруликало косето.
- Хайде да берем грозде!
- Ида! - пръпнало косето. - Почакай само да повикам пиленцата си. Всички ще берем!
Но лозарят му казал:
- Почакай, косе, почакай ти сега. Който не е работил, няма и да яде.

български народните приказки

Кума Лиса и Ежко Бежко

Някога си, било много отдавна, Кума Лиса и Ежко Бежко се сприятелили много. Те толкова се обикнали, че където отидела лисицата, и таралежът след нея; където е таралежът, там търси и лисицата. Веднъж лисицата рекла:
- Ежко, хайде да отидем в поповото лозе и да си хапнем грозде.
- Идвам, Кума Лисо, идвам - рекъл Eжко. - Само че, да ти кажа правичката, страх ме е да не попаднем в някой капан, че нощес съм сънувал лош сън.
- Ех, и ти, Ежко! - засмяла се лисицата. - От какво те е страх? Щом си с мен, няма защо да се страхуваш. Лъжи имам, колкото искаш. В кола можем да ги натоварим и да ни избавят от беда. А ти, Кумче Ежче, знаеш ли поне една лъжа?
Ежко Бежко се усмихнал:
- Аз, Кума Лисо, зная само трички и си ги пазя за черни дни.
- Е, хайде тогава, мили Ежко, тръгвай с мен и не се бой. Каквото ни дойде до главата, аз ще се оправям.
Таралежът се съгласил и тръгнали към поповото лозе. Влезли в лозето и започнали да ядат грозде. Като ходели от лоза на лоза, за да търсят по-сладко грозде, изведнъж - щрак - лисицата попаднала в капана.
Като се видяла заключена в капана, тя почнала да вика:
- Ох, горката аз! Ох, Ежко, бързо ми кажи една лъжа, че загивам!
- Как, Кума Лисо? Че ти имаш лъжи много, а сега от мен да искаш? Аз само трички си знам и ги пазя за черни дни.
Лисицата приплакала:
- Много знаех, Ежко, ама сега всички забравих. Кажи ми ти само едничка, да се спася.
Таралежът въздъхнал:
- Е, сега като дойде попът, ти се престори на умряла. Той ще те извади от капана, ще те удари няколко пъти, ще те хвърли на единия край на лозето, та да те вземе, като си тръгне вечерта за вкъщи. Другото е близо до ума.
Като рекъл това, Ежко Бежко избягал в гората и се скрил, а Кума Лиса се престорила на умряла. Дошъл попът. Видял, че лисица се е хванала в капана, и извикал:
- А, падна ли ми най-после, пуста лисицо? Колко се мъчих аз, докато те докарам в капана. Всяка година ми береш гроздето, но сега баба попадия ще има да носи кожух през зимата.
Отворил капана, извадил лисицата, ударил я няколко пъти с една дебела тояга и я захвърлил накрай лозето, та да я вземе вечерта. Лисицата това и чакала. Щом попът я захвърлил и тръгнал из лозето, тя скочила и взела да му се подсмива:
- Ех, дядо попе, ще има да носи баба попадия лисичи кожух!
- Ах, ти пущино! Ще ми паднеш още веднъж на ръцете! - заканил се дядо поп.
Не минало много време, и лисицата пак рекла на таралежа:
- Хайде, Ежко, да отидем на гроздобер в поповото лозе.
- Кума Лисо, мила моя посестримо, ти забрави ли каква беда те сполетя. Не ти ли стига, че едвам се спаси тогава, ами пак искаш да крадем?
- Хайде, хайде, Ежко, забрави миналото. Да отидем да си хапнем грозденце.
Отишли. Тъкмо се промъкнали в лозето, и лисицата - щрак! - право в капана попаднала:
- Ох, Ежко, бързо ми кажи една лъжа, че ще загина.
- Е, Кума Лисо, една ти казах и ако сега ти кажа още една, какво ще остане за мен? Нали знаеш, че само три лъжи зная, а ти ги имаш много. Какво ще стане с мен, когато изпадна в беда?
- Моля ти се, Ежко, помогни ми. Само ти можеш да ме спасиш от тоя железен капан.
Не изтърпял таралежът и рекъл на лисицата:
- Е, кумице, като дойде попът, ти пак се престори на умряла. Попът сега ще те върже хубаво, ще те натовари на колата и вечерта ще те отнесе в къщи. Ще те развърже, ще те остави навън - на стълбището или пред вратата - и ще влезе в къщи, да вземе нож да те дере. Ти тогава бягай по стълбите надолу и се оправяй.
Лисицата направила, както я научил таралежът. Дошъл попът и като видял умрялата лисица, рекъл:
- Сега вече няма да ми избягаш!
Отворил капана, стоварил няколко тояги по гърба на лисицата, вързал я здраво с едно въже и я хвърлил в колата. Вечерта отишъл вкъщи, занесъл лисицата пред вратата, развързал я и влязъл вътре да вземе нож. А дотогава лисицата не трепнала - преструвала се на умряла. Но щом усетила, че въжетата не й стягат краката, скочила и беж да я няма.
Излязъл дядо поп и що да види - от лисицата нямало и следа.
- Пак ме надхитри пущината! - простенал попът. - Ама тя ще ми падне и друг път! Ще има да си плаща за тия лъжи!
След няколко дни лисицата пак поканила таралежа да ходят за грозде. Таралежът, сиромах, никак не искал да отиде, ама що да прави? Може ли да откаже на добрата си приятелка нещо? Съгласил се със страх и тръгнали. А този път попът обградил лозето с дълбок ров. Лисицата се позасилила малко и прескочила рова. А какво да прави таралежът! И той си напънал силите и скокнал, ама право в дълбокия ров:
- Хайде сега, мила Кумичке Лисичке, кажи ми една лъжа, че загинах!
- Ех, Ежко, много знаех, ама ги забравих! - рекла лисицата.
- Е щом е така - рекъл Ежко Бежко, - ела поне да се опростим. Ела, кумичке, да се целунем за сбогом, че за мен няма да има вече спасение.
Лисицата се навела да я целуне Ежко, а той я прегърнал силно и я захапал за муцуната. И не щеш ли, точно по това време се задал и попът. Лисицата, като го видяла, спуснала се да бяга и измъкнала със себе си и Ежко Бежко, който здраво се впил за муцуната й. Лисицата бягала, попът след нея, тя бяга, той след нея, най-после успяла да се измъкне и да спаси и таралежа.
- Ах, пуста, пуста да останеш, лисичке - викал попът. - Не ти ли стига, дето идваш тук и ядеш най-хубавото ми грозде, ами си взела и торба този път? Но ти ще ми паднеш друг път, ще те убия, да знаеш!
- О, дядо попе, още веднъж ако ме хванеш, тогава да се похвалиш! - извикала лисицата и се скрила в гората.
Оттогава се разделили с таралежа и никога вече не се срещат. Щом я усети таралежът, прави се на кълбо и лисицата го подминава.

Български народните приказки

Който не работи, не трябва да яде

Един ден когато Галинка се зажени, нейната майка казваше на старите сватове:
- Мамината дъщеричка не бива да се трепе, тя не е научена да работи. Не й давайте метлата да мете, защото ще си напраши очите. Сложете под главата й пухена възглавничка, защото тя е научена да спи на мекичко. Старите сватове се спогледаха, но нищо не казаха.
- Обещайте ми, че никога няма да й казвате лоша дума. Нейните уши не са научени да слушат лоши думи.
- Колкото за лоша дума, не се тревожи, в нашата къща такова нещо няма - каза старият сват и се качи на каруцата. До него се намести свекървата, а отзад седнаха младоженецът и Галинка. Потеглиха за другото село. Цял ден пътуваха, защото селото беше далеко. Вечерта, щом пристигнаха, свекървата приготви една баница, закла пиле, свари го в тенджерата, слезе в мазата и наточи вино. А Галинка седеше на едно столче, скръстила ръце, и си мислеше:
"Ах, каква сръчна жена е тая моя свекърва, също като майка ми. Добър живот ще живеем тук".
Навечеряха се хубаво и легнаха да спят. На другия ден старият свекър стана рано и събуди всички:
- Хайде - викна той, - ставайте да вървим на нивата!
- Какво ще правим там? - потърка сънените си очи Галинка и почна сладко да се прозява.
- Ще копаем царевица.
- С мотики ли? - попита мамината дъщеричка.
- То се знае, че с мотики - обади се свекървата.
- Аз няма да дойда.
- Защо? - запита младоженецът.
- Защото мотиката е тежка, а пък аз не бива да вдигам тежки работи.
- Остави я - рече бащата. - Нека разтреби къщата и приготви ядене за довечера. И тук трябва човек.
Отидоха домакините на нивата, а младата невяста остана вкъщи. До обяд се излежава. Като стана, тя усети, че е изгладняла, и започна да търси нещо за ядене, но не намери нищо в тенджерите.
- Нищо не са ми оставили, забравили са ме - протегна се Галинка и влезе в градината да погледа цветята. - Ах, че хубави цветя! - викна тя, почна да ги къса и да ги мирише. Отиде до близкото черешово дърво. Полежа на тревата под дървото, както лежеше, откъсна няколко череши, за да залъже глада си, и почна да се прозява. Тъй прекара деня. Вечерта тримата копачи се върнаха изморени от работа, капнали от умора. Огледаха се и що да видят: къщата неразтребена, огнището угаснало, кокошките заспали ненахранени. Свекървата хвърли мотиката. Запали огъня, сложи картофи в тенджерата и замеси една бяла пита. Набързо приготви вечерята. Галинка я гледаше, седнала на един стол, и си клатеше краката. Когато вечерята беше готова, свекървата покани всички:
- Хайде сядайте да вечеряме!
Галинка се намести първа. Свекърът взе питата и я разчупи на три парчета. Едното даде на жена си, другото - на сина си, а третото остави за себе си.
- А на невястата? - обърна се към него свекървата.
- Защото който не работи, не трябва да яде!
Галинка прехапа устни, нацупи се и стана от трапезата. Прибра се в стаята си и започна да плаче. Цяла нощ не можа да заспи от глад. На сутринта се повтори същото. Тримата работници отидоха да садят зеленчукова градина. Галинка не тръгна с тях. И този ден разглезената невяста не пипна нищо. Късно вечерта тримата работници се върнаха, пак капнали от умора. Свекървата, навъсена, замеси пита и когато седнаха на трапезата, свекърът отново раздели питата на три парчета. Галинка остана с празни ръце.
- Защо не даваш хляб на невястата? - попита свекървата.
- Защото, който не работи, не бива да яде! - отвърна свекърът.
Цяла нощ Галинка се въртя гладна в леглото и дълго мисли. Сутринта като стана потърси с очи свекъра, свекървата и мъжа си, но не ги видя, защото бяха излезли на нивата още по тъмно. Тогава Галинка запретна ръкави. Измете къщата и двора. Донесе вода от чешмата, поля цветята в градинката, запали огъня и сготви ядене за работниците. Замеси брашно, изпече една пита. Вечерта уморените работници, като видяха какво е свършила невястата - очите им светнаха. Галинка сложи трапезата, подаде питата на стария сват и с трепет зачака да види какво ще направи. Свекърът пое питата и я разчупи на четири къса. Най-големия подаде на Галинка и рече:
- Яж, чедо, ти заслужи хляба си, защото днес си се трудила здравата!
Галинка пое хляба и почна да яде. Никога не беше яла такъв сладък хляб.

Български народните приказки

Кой каквото прави - на себе си го прави

Като ходел да проси от къща в къща, един слепец все си говорел:
- Кой каквото прави - на себе си го прави!
Дочула го жената на селския чорбаджия, дето дерял кожите на сиромасите, и му се заканила:
- Знам, че туй, дето го приказваш - за моя мъж го приказваш, но ще те науча аз тебе, когато минеш втори път.
И като запретнала ръкави, чорбаджийката замесила една питка и преди да я опече - сложила отрова в тестото. Когато слепецът минал край чорбаджийската къща, чорбаджийката викнала от прозореца:
- Хей, дядо, я ела насам!
И му подала питката.
- Вземи я - рекла - топла е. Замесила съм я, да ти се отплатя за мъдрите думи.
Старецът промълвил едно благодаря, поел питката, пуснал я в торбичката си и си тръгнал. Излязъл от селото. Поел по широкия път. Късно вечерта някъде по пътя го срещнал чорбаджийския син, яхнал кон. Той слизал от планината, където били бащините му кошари.
- Хей, дядо - поспрял коня си чорбаджийският син, - ти като ходиш да просиш, не може да не носиш хляб в торбата си. Дай ми да хапна, защото ми се вие свят от глад. Горе, в планината, нашите нагъват просеник, а пък аз не мога да го ям.
- Ще ти дам, сине - рекъл старецът и извадил питката от торбата. - Отчупи си половината. Одеве ми я даде една добра жена.
Чорбаджийският син грабнал питката и извикал:
- Цялата, цялата я дай! А ти ще си изпросиш друга - нали нямаш друга работа.
И като захапал питката, месена от майчината му ръка, той бутнал коня и отминал. Додето стигне у дома си, лакомият мамин син почнал да се превива от болки. Щом влязъл, той се тръшнал в леглото и изпъшкал:
- Майко, умирам.
Майката се смаяла и слисала. Най-сетне и дошло на ум, че може да е отровен, и го попитала какво е ял.
- Нищо - отвърнал болният, - само една питка изядох. Друго не съм слагал в устата си.
- Кой ти я даде?
- Един просяк. Срещнах го по пътя, поисках му хляб и той ми даде питката.
Като чула тия думи, майката пропищяла:
- Майчице, какво направих! Просякът ми казваше, че кой каквото прави - на себе си го прави, вярна му беше приказката, добре казваше той, но кой да слуша!

български народните приказки

Златното момиче

Живели едно време мъж и жена. Те си имали дъщеричка , хубава като цвете. Който я видел, очи не можел от нея да откъсне. Живели си те щастливо, но не било писано това да продължи дълго - майката се разболяла от тежка болест и скоро починала. Останал сам-самичък мъжът с момичето. Трудно му било да се грижи за всичко и съседите му го посъветвали да се ожени повторно. Скоро той довел в къщи новата си жена. Мащехата също си имала момиче и така намразила заварената си дъщеря, че не можела да я търпи. Все я хокала и карала да върши най-тежката работа и все мърморела на мъжа си заради нея. Една вечер мащехата му рекла:
- Не ща дъщеря ти вкъщи. Да се маха оттук! Ако ли не - аз ще се махна!
Натъжил се мъжът. Той обичал много момичето си и не искал да послуша мащехата. Започнали всеки ден да се карат. Днес кавга, утре кавга и най-подир на бащата му причерняло пред очите. Дотегнал му такъв живот и склонил да направи каквото втората му жена искала. Мащехата замесила питка с пепел, турила я в торбата на мъжа си и го изпроводила от къщи заедно със завареничето. Заръчала му да не се връща с дъщеря си.
Мъжът повел момичето към затънтена планина, обрасла с гъста гора. И щом се изкачил на един висок връх, извадил питката, търкулнал я по стръмното и казал на момичето да я донесе, за да обядват.
То хукнало след питката и дълго я гонило из тъмните гъсталаци. Когато се върнало, бащата си бил отишъл. То взело да вика и да го търси. Викало и плакало, викало и плакало, скитало се из пущинака докато се мръкнало. Изведнъж в тъмното съгледало малка къщичка на горската поляна.
От прозорчето й се чул глас:
- Кой плаче? Момче ли си или момиче? Ако си момче - върви си по пътя, ако си момиче - влез при мене!
В горската къщичка живеела чудновата бабичка. Сивозелените й коси били много редки, но дълги и вятърът ги духал на всички страни, тъй че приличали на паяжина. Носът й бил остър, ноктите - дълги и закривени, а на рамото й седял бухал. Горската магьосница прибрала момичето при себе си и го нагостила.
На сутринта то станало рано и докато магьосницата още спяла, разтребило, поръсило пода с вода и измело. А бабичката станала, умила се, взела бухала и тръгнала по свои работи из гората. Ала преди това заръчала на момичето да нахрани животинките й - все разни змии и гущери.
- И да не те е страх от гадинките ми! - рекла тя. - Те не хапят.
Момичето нахранило змиите и гущерите. После откачила мънистата от врата си и вързало на всяка гадинка по едно герданче.
По обяд бабичката се върнала, а гадинките я посрещнали и взели да й се хвалят:
- Бабо, кака ми върза герданче! Бабо, кака и на мене ми върза герданче!
Пък бабичката отвръщала:
- И баба ще върже на кака герданче! И баба ще върже на кака герданче!
Близо до къщичката течала река. Щом се наобядвали с вкусната гозба, бабичката рекла на момичето да идат да поседнат край брега на реката. След малко слънцето напекло бабичката, тя се прозинала и рекла:
- Аз може и да заспя, а ти видиш ли водата да тече червена, не ме събуждай. Видиш ли я да тече синя, пак не ме събуждай. Ала щом потече жълта, веднага ме събуди!
И бабичката заспала. По едно време реката придошла червена. След червената вода потекла синя. Синята вода се сменила със зелена, после на талази заприиждала черна. Най-накрая забълбукала жълта вода и момичето събудило бабичката. Тя бързо го уловила за косата, потопила го в реката и викнала:
- Дръж, баби, каквото можеш! Дръж, баби, каквото можеш!
Момичето я послушало, хванало каквото му попаднало между ръцете и когато бабичката го извадила от водата, държало едно сандъче. После горската магьосница изпратила момичето до пътя в края на гората, махнала му с ръка за сбогом и изчезнала. А то тръгнало по пътя и скоро се прибрало вкъщи. Щом застанало на прага, мащехата и бащата ахнали - едно златно момиче стояло на вратата и греело с невиждана хубост. Протегнало ръце златното момиче, подало сандъчето на баща си и когато той го отворил, що да видят - сандъчето било пълно до горе с жълтици. От този ден мащехата взела да вехне от завист, а и на мъжа си мира не давала да заведе и нейното момиче в гората, та да стане и то хубаво и богато.
- Щом толкова искаш, ще го заведа. – съгласил се той.
И мащехата запретнала ръкави, гребнала от най-хубавото бяло брашно и го пресяла три пъти. Омесила питка, опекла я, увила я в чиста кърпа, после я сложила в торбата и я дала на мъжа си. Той нарамил торбичката и повел доведената си дъщеря към върха. Като стигнали на същото място, бащата търкулнал питката и изпратил момичето да я търси. После бързо се скрил и се върнал в къщи. Щом настигнало питката, момичето взело да търси баща си. Търсило, търсило, не го намерило. Заплакало, завикало и започнало да се лута из гъстата гора. Вечерта излязло край къщичката на бабичката и чуло гласа й:
- Какво си ти, баби? Момче ли си или момиче? Ако си момиче - ела при баба, ако си момче - върви си по пътя!
- Момиче съм, бабо, момиче съм!
- Като си момиче, влез!
И също като предишния път, бабичката магьосница прибрала гостенчето и го нагостила. Ала на сутринта то не станало от леглото преди бабичката. Почакало да му направят закуска и пръста си дори не помръднало да разтреби и помете, както сторило другото момиче. Бабичката си замълчала, нищо не казала. Взела бухала и пак тръгнала в гората. Ала се върнала от прага и заръчала на гостенчето да нахрани животинките й. Казала му да не се плаши, защото не хапят. Момичето попарило трици, но не почакало да изстинат, ами веднага ги дало на змиите и гущерите да ядат и те си изпопарили езиците. И щом се върнала бабичката по пладне, посрещнали я и взели да се оплакват:
- Бабо, мене кака ме попари! Бабо, и мене кака ме попари!
- И баба ще попари кака! И баба ще попари кака! - намръщила се магьосницата.
Наобядвали се двете и тя рекла на момичето да идат край реката. Поседели малко, на бабичката й се додрямало и тя рекла:
- На мен ми се доспа, може и да задремя. Пък ти, видиш ли реката да идва червена, не ме буди. Видиш ли я да дойде зелена, пак не ме буди! Не ме буди и като я видиш бяла. Щом стане жълта също не ме буди, ала видиш ли я черна, да ме събудиш!
Бабичката задрямала, а момичето видяло, че реката придошла червена. Изтекла се червената вода и дошла зелена. След нея потекла бяла. После бялата се сменила с жълта като злато. Момичето харесало жълтата вода и топнало малкия си пръст в нея. Пръстът се позлатил и така си останал - златен. А подир златната вода потекла черна. Тогава момичето събудило бабичката, тя станала, хванала го за косите и го потопила в черната вода. Държала го и му викала:
- Дръж, баби, каквото можеш! Дръж, баби, каквото можеш!
Грабнало момичето каквото му попаднало и бабичката го извадила от водата. Девойчето държало в ръце едно сандъче. После магьосницата изпроводила гостенчето до края на гората и го пуснала да си върви. Щом момичето влязло вкъщи, мащехата примряла - дъщеря й била черна като дявол, а като отворили сандъчето, от него се разпълзели жаби, змии и гущери.
- Какво си направил с дъщеря ми, проклетнико? - закрещяла злата жена на мъжа си.
- Ох! - рекъл той. - където заведох едната, там заведох и другата. Каквото сторих с едната, същото сторих и с другата. Пък къде са ходили те, какво са правили и какво е станало - колкото знаеш ти, толкова знам и аз.
Не минало много време и царският син чул за златното момиче, което било толкова хубаво, че нямало второ като него, и го поискал за жена. Изпроводил сватове, ала мащехата скрила от тях златното момиче под едно корито и вместо него облякла в булченска рокля и забулила в було своята дъщеря. Казала й да подава изпод булото само позлатения си пръст, та хората да мислят, че тя е златната невеста. Сватбарите тръгнали, а петелът спрял да рови, плеснал с криле и изкукуригал:
- Кукуригууу! Златна кака под корито скрита, черна кака - на кон язди!
- Тази работа не е чиста! - решили сватбарите. - Я да видим кого водим на царския син!
Вдигнали булото на булката и що да видят - черна като дявол грозница. Върнали обратно лъжкинята на майка й и намерили златното момиче скрито под коритото. И когато въвели златното момиче при царския син, целият дворец грейнал от хубостта й. Двамата се оженили и живели щастливо чак до старини.

български народните приказки

Болен здрав носи

Един гладен вълк се разхождал в гората. Срещнал лисицата, която като го видяла колко е гладен решила да му отмъсти заради неговата сила, смелост и силните му зъби. Тя винаги опитвала да прави хитрини и когато можела показвала на вълка колко е умна и хитра. Приближила се лисана до вълка и започнала радостно да подскача и да се търкаля около него. Кумчо Вълчо я погледнал сърдито и я попитал:

- Какво има, Лисо? Защо си толкова весела и радостна?

- Как няма да съм радостна - казала лисицата. – Та аз съм сита и пресита. В селото са вдигнали сватба за чудо и приказ. Толкова много ядене не бях виждала. Хапнах си няколко печени кокошчици пък се сетих за тебе. Рекох си:”Къде ли е сега Вълчо, та не дойде да опита от печените агънца?”

Вълчо не се сдържал и рекъл на лисицата:

- Хайде Лиске да ме заведеш на тази сватба та и аз да похапна и да се заситя.

- Да вървим Вълчо – рекла Лиса - Ще те заведа та цял живот да помниш и разказваш.

Вървели, вървели и стигнали в селото. А тогава къщите били малки, ниски, покрити със слама. Вълкът и лисицата скочили на покрива на една къща, дето имало сватба, и Кума Лиса погледнала през комина.

По едно време рекла:

— Ау, силна ракия, брей, изгори ми устата!

— Лиске, ама дават ли ти да пиеш? — попитал Кумчо Вълчо.

— Дават, Кумчо, дават! — рекла Кума Лиса и пак мушнала главата си в комина. — Ау, колко хубаво е изпечено това пиле и с масло е полято. Е, тия хора знаят как да приготвят вкусни пиленца.

Кумчо Вълчо облизал устата си и побутнал лисицата:

— Кума Лисо, хайде сега и аз да похапна малко. Гладен съм!

— Ела, кумчо! Застани тук на моето място и пъхни главата си в дупката.

Кумчо Вълчо пъхнал главата си през комина, лисицата го бутнала и той паднал право на сватбарската софра. Развикали се сватбарите, разтичали се, грабнали кой дърво, кой вила и погнали вълка. Той едва избягал в гората, пребит от бой.

Докато сватбарите гонели Кумчо Вълчо, лисана слязла през комина в стаята. Там до огнището стояла само невестата. Лисана залапала бързо яденето, дето било на масата. После видяла едно гърне с кисело мляко и пъхнала главата си в млякото. Невестата я видяла, грабнала машата и тупнала лисицата по гърба:

— Шшшът, червена котано, какво си нападнала млякото?

Кума Лиса се измъкнала и беж да я няма. Ама в бързането цялата й глава била омацана с мляко. Като стигнала в гората, излегнала се и помислила: какво ли стана с Кумчо Вълчо? Дали го пребиха? И както си мислела, изведнъж видяла вълка, едвам пристъпвал от болки. Тя започнала да пищи и да нарежда:

— Олеле, пребиха ме тия лоши хора. Олеле, само по главата ме биха, та мозъкът ми изтече.

Вълкът се ослушал и познал гласа на лисицата. Полека, полека стигнал при нея:

— Олеле, Лиске, пребиха ме! — оплакал се той.

— Ох, Кумчо, мене ме пребиха. Костите ми счупиха, мозъка ми изкараха. Я погледни ми главата, целият мозък е разсипан. Не мога да се замъкна до вкъщи, да си умра при децата, да ме не разнасят тук орлите и враните.

Кумчо Вълчо, като я слушал как рони сълзи, дожаляло му и рекъл:

— Ще ти помогна, Кума Лисо, да си отидеш до вкъщи. И аз съм пребит, ама мозъкът ми не е изтекъл.

Навел се Кумчо Вълчо, Кума Лиса скочила на гърба му и се усмихнала. Повървели малко, вълкът едва пристъпвал от болки, а Кума Лиса не могла да се сдържи от радост, че болният я носи, та си рекла:

— Болен здрав носи, болен здрав носи!

— Какво казваш, Лиске?— попитал Кумчо Вълчо.

— Нищо, Вълчо, нищо! Бая си на болната глава та да ми мине.

Пак тръгнал Кумчо Вълчо и Кума Лиса занареждала:

— Болен здрав носи, болен здрав носи!

— Потърпи, Лиске, потърпи! — замолил я Кумчо Вълчо. — Скоро ще стигнем у вас, потърпи още малко!

А Кума Лиса примирала от смях и пак думала тихо:

— Болен здрав носи, болен здрав носи!

Кумчо Вълчо се поослушал добре и разбрал приказките на лисана. Ядосал се люто и я изхвърлил от гърба си:

— Чакай сега да видя кой е болен и кой здрав!

Побягнала Кума Лиса, бягала, колкото сили имала, ама вьлкът здраво напирал с всички сили. Лисицата се вмъкнала в дупката си, но Кумчо Вълчо я хванал за единия крак. Тя приплакала от болка, но завикала високо:

— Дръж, вълчо, корен, дръж, вълчо, корен!

И вълкът, нали си е глупав, пуснал крака на лисицата и захапал един корен. Лисицата изпищяла:

— Олеле, майчице, краченцето ми отиде! Олеле, майчице, краченцето ми изяде!

Кумчо Вълчо, като чул това, настървил се още повече и дърпал с всички сили, докато изкъртил зъбите си.

Лисицата, доволна от това, че е отмъстила на Кумчо Вълчо, и сега ходи сама и напада селските курници. А Кумчо Вълчо, когато си спомни за хитрината на Кума Лиса, притъмнява му пред очите и изяжда всичко, каквото му падне.

Български народните приказки