Посвещава се на децата от 60-те, 70-те и 80- те години на 20 век

Ако сте били дете тогава, като погледнете назад, ще ви бъде трудно да повярвате, че сте успели да доживеете днешния ден. Ние се возехме на коли без предпазни колани и без въздушни възглавници. Креватчетата ни бяха оцветени в ярки бои с голямо съдържание на олово. На шишенцата с лекарства нямаше секретни капачета, вратите често не се заключваха, а шкафовете в къщи не се заключваха никога. Пиехме вода от улични чешмички, а не от пластмасови бутилки. На никого дори не би му хрумнало да кара колело с каска. Ужас, нали!

С часове си правехме самоделни колички от дъски и лагери, намерени на някое бунище, и едва когато вече летяхме по нанадолнището си спомняхме, че сме забравили да им сложим спирачки. Сутрин излизахме от къщи, играехме по цял ден и се прибирахме, когато запалваха уличното осветление – там където го имаше. И през цялото това време никой не можеше да разбере къде сме. Нямаше мобилни телефони, представяте ли си!

Няколко човека ядяхме един сладолед и пиехме лимонада от една и съща бутилка - и никой не умря. Нямахме компютри, 3D игри, компактдискове, GSM-и, 160 канала кабелна телевизия, интернет и на тълпи ходехме на кино, защото нямаше дори видео!

Затова пък имахме приятели. Излизахме от къщи и ги намирахме. Ако някой ни трябваше, отивахме у тях и се виждахме с него. Просто така, без предварително обаждане! Сами в този жесток и опасен свят. Без охрана. Как изобщо сме оживели?
Измисляхме сами игрите си, крадяхме череши и ги ядяхме с костилките – и на никой костилките не му прорастваха в корема. През междучасията се пръскахме с вода от многократни спринцовки и бутилки от „Веро”. Нашите постъпки си бяха наши собствени и ние бяхме готови за последствията. Порязвахме се, ходехме в синини и натъртвания или си чупехме кокалите – но никой никого не съдеше. Смятахме, че за всичко сме си виновни ние самите. Представата, че можеш да се откупиш от ченгетата или да се скатаеш от казармата практически не съществуваше. Родителите от онези времена винаги вземаха страната на закона, можете ли да си го представите:

Да-а-а, такива бяхме, а ето какви станахме:
01. По погрешка въвеждаш пин кода си на микровълновата.
02. Не си играл на пасианс с истински карти от години.
03. Не можеш да си намериш колата на паркинга, освен ако не я повикаш с алармата.
04. Баба ти говори повече за Есмералда и Рич, отколкото за собствените си деца.
05. Знаеш повече за проблемите на Брад Пит, отколкото за тези на собствения си брат.
06. Чуваш по новините, че 50 човека са били взривени и сменяш канала, защото не е нищо ново.
07. Сваляш си обувките, преди да влезеш... в самолета.
08. Имаш списък с 15 телефонни номера, за да се обадиш на 3 членното си семейство.
10. Най-добрият приятел на човека вече не е кучето, а мобилният телефон.
11. Звъниш си всяка сутрин... за да намериш къде си оставил мобилния си телефон.
12. Тъпо ти е, че не можеш да звъннеш и на дистанционното на телевизора, като изчезне.
13. Не знаеш ничий телефон наизуст, дори собствения си, защото всички са ти в GSM-a.
14. Да си забравиш GSM-a в къщи е драма. Единственото по-страшно е да го загубиш!
15. Децата ти играят футбол всеки ден... пред компютъра.
16. 10- годишният ти племенник не може да говори много, но може да чати перфектно.
17. 10- годишният ти племенник пише по-бързо на клавиатурата, отколкото говори.
18. Не си модерен, ако си на 20 години и не си спал с някой от твоя пол.
19. Ако си на тинейджърски купон, можеш да пикаеш навсякъде, но не и в тоалетната. Тя е само за секс.
20. Повечето хора родени около 1990 вече са правили повече секс от теб.
21. Ако слушаш песни, чиито текст има смисъл, значи или си прекалено стар или прекалено гей.
22. Сложил си парола на файла с паролите си.
23. Пращаш е-мейли на колегата в съседния офис.
24. Като причина да не поддържаш връзка с роднини и приятели изтъкваш, че нямат е-мейли.
25. Проверяваш си е-мейла по 5 пъти на ден, но нямаш време да поговориш с майка си повече от веднъж седмично.
26. Ако не получаваш поща вкъщи повече от седмица, се чувстваш пренебрегнат, макар да получаваш редовно само глупави реклами. Ако обаче не получиш никакъв е-мейл за повече от ден-два, даже спам-ът започва да ти липсва.
27. Мразиш да пишеш с химикал, защото няма спелинг чек (проверка на правописа).
28. Оплакваш се, че на GSM-а ти нямаш "copy" - "paste".
29. Купил си си дигитална камера, за да правиш колкото си искаш снимки и сега имаш толкова много, че нямаш време да ги гледаш.
30. Спираш пред къщи с колата и използваш GSM-a, за да провериш дали няма някой вкъщи, за да ти помогне с покупките.
31. Ядосваш се на приятелите ти, че закъсняват с 5 минути и още не са ти звъннали на GSM-a.
32. Децата ти не искат да ядат храна, която не е танцувала по телевизията.
33 Ставаш сутрин и влизаш в Интернет, преди да влезеш в кухнята да си направиш кафе.
34. Колкото повече си разпределяш времето, толкова по-малко ти остава.
35. Слагаш наклонени усмивки, дори когато пишеш с химикал
36. Накланяш си главата на една страна, когато се усмихваш
37. Четеш този текст, съгласен си с него, и се усмихваш.
38. Още по-лошо, знаеш на кого точно ще препратиш тази статия.
39. Прекалено си увлечен, за да забележиш, че в този списък номер 9 няма.
40. Трябва ти само секунда за да пробягаш с поглед текста и да се убедиш, че номер 9 наистина няма.
41. Хайде, препрати го на приятелите си, знам че ти се иска!

Из: Мъдрости от нета

Часовникът, който е спрял на седем часа

На една стена в стаята ми е окачен красив старинен часовник, който вече не работи. Стрелките му, спрели открай време, сочат невъзмутимо един и същи час - точно седем.
Открай време този часовник е само ненужна украса върху белезникавата празна стена. И все пак има два момента през деня, два кратки мига, в които старият часовник сякаш се възражда отново от пепелта като птицата феникс.
Когато в лудия си бяг всички часовници в града ударят седем часа и механичните кукувички и гонгове заповтарят по седем пъти своята песен, старият часовник в моята стая сякаш оживява. Два пъти на ден, сутрин и привечер, часовникът е в пълна хармония с останалия свят.
Ако някой види часовника точно в тези моменти, би казал, че върви чудесно... Но след това, когато песента на другите часовници стихне и стрелките им продължат по скучния си път, моят стар часовник застива, верен на часа, в който някога е спрял.
Но аз обичам този часовник. И колкото повече говоря за него, повече го обичам, защото чувствам, че приличам все повече на него.
И аз съм застинал във времето. И аз се чувствам прикован и замрял. И аз донякъде съм излишна украса на една празна стена.
Но се радвам на кратките мигове, на които идва като по чудо и моят час.
Тогава чувствам, че съм жив. Всичко е ясно и светът е прекрасен. В такива мигове мога да творя, да мечтая, да летя, да казвам и чувствам повече неща, отколкото през цялото останало време. Това хармонично общение настъпва и се повтаря непрестанно, като неумолима закономерност.
Когато го изпитах за пръв път, исках да се вкопча в мига, мислейки, че мога да го задържа завинаги. Но не стана така. И на мен, както на моя приятел - часовника, времето на другите ми се изплъзва.
...Когато моментът отмине, часовниците, намерили убежище при други хора, продължават своя ход, а аз се връщам към обичайното вцепление, към работата си, бъбренето в кафето, към скучния ход, който обикновено наричам живот.
Но знам, че животът е нещо съвсем друго.
Знам, че животът, истинският живот, е сбор от онези мигове, които макар и кратки, ни карат да се усетим, че сме в хармония с Вселената.
Почти всички смятат, горките, че живеят.
А има само мигове на пълнота и онези, които не ги знаят и упорито искат да живеят вечно, ще бъдат осъдени да останат в света на сивия и еднообразен ход на ежедневието.
Затуй те обичам, стари часовнико. Защото ти и аз сме едно.

Оригиналният разказ е на Джовани Папини

прикАЗка за егоизма

Едно време Звездите не умирали. Хората не Мечтаели, а Били Щастливи – задоволявали се с Наличното и умеели да го споделят.
Но Оракулът предрекъл наближаването на Нощта В Която За Първи Път Щяла Да Умре Звезда. А отдавна забравен Закон на Вселената гласи, че когато Звездите умират, Хората започват да искат повече от Наличното. В Нощта, В Която За Първи Път Щяла Да Умре Звезда трябвало да се роди и едно Момче. Единствено то можело да промени съдбата на Звездите и Хората – в Нощта В Която Момчето Навършвало Пълнолетие трябвало да погледне към небето, да види поредната умираща Звезда и да си Пожелае Звездите никога повече да не умират и Хората отново да се задоволяват с Наличното. Така предрекъл Оракулът.
Какво му остава на Предсказанието на един Оракул, освен да се сбъдне? Една нощ Звездата Която Щяла Да Умре Първа потръпнала.
- Какво беше това? – учудили се другите Звезди. Не били виждали дотогава Звезда да потръпва.
- Чувствам нещо странно в Ядрото си – отвърнала Звездата Която Щяла Да Умре Първа, потръпвайки за втори път. – Сякаш Болката от Горенето намалява.
- Ами това какво е? – от очите на Звездата Която Щяла Да Умре Първа била започнала да излиза пара.
- Мисля, че плача.. Защото мисля… мисля, че ми е Студено. Вече съвсем не чувствам Болката от Горенето в Ядрото си. Но все още съм гореща на повърхността и затова Сълзите ми се превръщат в пара.
- Глупости! Къде се е чуло и видяло Звезда да плаче? – възмутили се другите Звезди.
- Плача, защото се чувствам тъжна – глупав въпрос – глупав отговор. Сълзите й вече не се изпарявали. Капели. – Мисля, че… умирам?
- Но нима не знаеш? Една Звезда може да умре само, ако поиска да умре. А и Смъртта е като Болката – в нея няма нищо лошо – рекли другите Звезди.
- Болката от Горенето беше хубава. Всеки миг тя ми крещеше, че съм жива. Знам: и Смъртта ще бъде хубава. В Смъртта също се Гори, само че по различен начин и на различно място – съгласила се Звездата Която Щяла Да Умре Първа. – Не Смъртта ме натъжава. Натъжава ме Студеното. Вие не познавате Студеното. Студеното е празно и въпреки празнотата си успява да ми прошепне, че много скоро няма да съм жива. Едничкото ми оръжие срещу Студеното са Сълзите. Щом не ме е страх да плача, значи съм Силна. Но съвсем скоро Студеното ще замрази Сълзите ми и няма да мога да плача вече. Затова ще умра – защото искам да умра. Болката от Горенето… ми липсва.. Много. Твърде. Мно –
Студеното замразило Сълзите на Звездата Която Щяла Да Умре Първа. След като вече не можела да плаче, не й оставало друго, освен да Се Усмихне и да Умре Първа. Умряла Първа толкова красиво, колкото само една Звезда може да умре. Докато изтривала Сълзите си преди да Умре Първа, ледените късове порязали очите й, намокрили се с Кръвта й, която при Звездите не е Кръв, а е Огън, и се изсипали блестящи над Хората. Хората ги нарекли Метеори, а Силните парченца, които не се разтопили в Небето и стигнали до Земята – Метеорити. Това са Метеоритите – едничките оръжия на Звездите срещу Студеното, облицовани със съсирена Огнена Кръв.
Умираща Звезда

В това време, докато Звездата Която Щяла Да Умре Първа плачела и Умирала Първа, сред Хората се родило едно Момче. Родило се мъртво. Хората не са Звезди. Не знаят, че в Смъртта няма нищо лошо. До онзи момент обаче тя не ги натъжавала, защото се задоволявали с Наличното и Били Щастливи. Дори когато момченцата се раждали мъртви. За зла беда, Майката на нашето Момче съзряла Сълзите на Звездата Която Щяла Да Умре Първа. Майката на Момчето виждала Звездите, но не можела да чуе разговора им, тъй като те били твърде далеч, а тя – твърде изморена от родилните болки. Бидейки Проста Женица, помислила, че Звездата Която Щяла Да Умре Първа била натъжена заради Смъртта. И, бидейки Проста Женица, решила да подражава на Звездите – натъжила се и тя заради Смъртта на Своето Момче. И, натъжавайки се, за първи път пожелала Повече от Наличното: гледала как Звездата Която Щяла Да Умре Първа Умирала Първа и Мечтаела Момчето да се съживи.
Не щеш ли, Момчето проплакало, размърдало пръстчета – съживило се. Това се случило, защото какво му остава на Предсказанието на един Оракул, освен да се сбъдне? А и защото Бабите от Селото, които присъствали на раждането, ударили на Момчето няколко здрави Плесника. Майката на Момчето обаче, бидейки Проста Женица, тръгнала из Селото и от врата на врата разправяла:
- Звездите се натъжават от Смъртта; значи е редно и ний да се натъжаваме; значи е редно да пожелаваме Повече от Наличното; а като пожелаем Повече от Наличното, когато някоя Звезда умира, пожеланото ще се сбъдне.
Цяло Село разгласило сред останалите Хора:
- Звездите се натъжавали от Смъртта; значи било редно и ний да се натъжаваме; значи било редно да пожелаваме Повече от Наличното; а като сме пожелаели Повече от Наличното, когато някоя Звезда умирала, пожеланото щяло да се сбъдне.
При тази Новина Хората запретнали ръкави и се заловили да се страхуват от Смъртта; значи, да искат Повече от Наличното преди Смъртта; значи, да не споделят Наличното. Радвали се, когато Звездите умирали, защото можели да ги натоварят с нахалните си Мечти и Не Били Щастливи, тъй като тези Мечти така и не се сбъдвали. Защото били нахални.

Минало се време и Момчето поотраснало. Искайки да стане по-умно от Майка си, която била Проста Женица, то седнало да чете Книжки. Един ден в Селската Библиотека се натъкнало на Книжка с Приказки за Бедни Бъдещи Принцеси и Принцове на БЕЛИ Коне. (Бялото е хубав цвят, но не и ако си БЕДНА Принцеса. Ако разбирате какво искам да кажа. – лир. отклон.) Случвало ли ти се е, Малки Читателю, когато си бил още по-малък, да се влюбиш в някой от героите в комикс или анимационно филмче? Е, тъкмо това се случило с Момчето. Само че тогава нямало ни комикси, ни анимацийки – най ми имало Книжки с Приказки. Момчето от първо четене Обикнало една от Принцесите в Книжката, изобразена след Забогатяването й, разбира се. Обичало я от Цяло Сърце. Тъй като никой не си бил направил труда да нарисува Бащата на Принцесата – Кралят, нямало кой да обяви Ръката Й за награда. Момчето било изправено пред тежко Изпитание: трябвало сам-самичко да измисли как да спечели Сърцето на Нарисуваната Принцеса.
След като поумувало известно време, Момчето разбрало, че, при все че било по-умно от Майка си, която била Проста Женица, все още не било достатъчно умно, за да намери Солюшън за този Проблем. Имало да изтече още много вода, преди Чичо Гугъл да се пръкне на бял свят. Момчето решило да откъсне Страницата с Нарисуваната Принцеса от Книжката с Приказки, да я сложи на сигурно под възглавницата си, да поизчака година-две, пък тогава да му мисли.
Речено-сторено. Откъснало Момчето Нарисуваната Принцеса от Книжката с Приказки, като не забравило да направи на пух и прах и Страницата с Нейния Принц, и тази с Белия Му Кон.
Хората казват, че когато се късат Страници от Книжки, Мрачни Дни настъпват. Нищо, че за Някого една Страница може да означава Всичко, а за Другите – почти Нищо. Нищо, че Някой може да иска с Цялото си Сърце тази Страница да бъде Само Негова, а Другите едва ли биха забелязали отсъствието й. Да не говорим, че Книгите, противно на мнението на определени Хора, не чувстват Болка. Понякога Болка по тяхните Страници чувстват само Хората, особено тези от тях, които са влюбени в някоя илюстрация. А и Болката е като Смъртта – в нея няма нищо лошо.
Но Приказката си върви. Когато се късат Страници от Книжки, Мрачни Дни настъпват. Мрачни Дни настъпили и за Селската Библиотека: вече никое Дете не можело да прочете тъкмо онази Приказка от тъкмо онази Книжка с Приказки. Така Момчето извършило своето Първо Дело на Висш Егоизъм.

Сезоните се редяли, а Момчето от ден на ден Обиквало все повече Своята Нарисувана Принцеса. Всяка Сутрин ставало Момчето в по-ранни от Ранните Зори, за да се любува на портрета й до… Ранни Зори. Споменът за прекрасния образ го дарявал с достатъчно Сила, за да свършва цялата си Тежка Работа през деня. Споменът за прекрасния образ го дарявал и с достатъчно Глупост, за да не се замисля за кого всъщност вършело цялата тази Тежка Работа. Всяка вечер лягало Момчето, само прегръщало тялото си, тъй като Нарисуваните Принцеси не прегръщат, и заспивало уморено. Дори в морния си сън обаче внимавало да не отпуска твърде тежко глава върху възглавницата, да не би да нарани Нарисуваната Принцеса, която си почивала на топло отдолу.
Не щеш ли, Мома от Селото видяла Момчето и тутакси се влюбила. Момчето било Нежно и Щастливо единствено в Скромната си Стаичка, насаме с боготворената от него Нарисувана Принцеса. Излезело ли навън, превръщало се в Арогантен и Начумерен младеж. Затова Момата от Селото го Обикнала от Цяло Сърце.
Майката на Момчето, при все че била Проста Женица, а може би тъкмо поради това, била и Добра Женица. Тя също Обичала сина си от Цяло Сърце. Преди време, когато било още малко, Момчето си нямало любима Нарисувана Принцеса, ами си имало любима Вкусна Каша. В мига, в който Обикнало Нарисуваната Принцеса от Цяло Сърце, Момчето от също толкова Цяло Сърце Намразило Вкусната Каша. Тя му напомняла за това колко далеч от него била Принцесата не само по Измерение, но и по Богатство. В онези далечни времена обаче Децата все още почитали Родителите си и Момчето скрило своята Омраза Към Вкусната Каша от Майка Си. Ден след ден Майката на Момчето продължавала да му носи Вкусна Каша и да вярва, че така правела Тежката Работа по-лека.
Дори и Най-Прости Женици, Майките винаги усещат кога отрочетата им Обичат Някого. Майката на Момчето и тя усетила Любовта на Детето си. Усетила също, че то не Било Щастливо в тази Любов. Боляло я с него, както само Майките ги Боли.
Дори и Най-Прости Женици, Майките винаги усещат кога Някой Обича отрочетата им. Майката на Момчето и тя усетила Любовта на Момата от Селото. Особено Най-Прости Женици, Майките си мислят, че на своя глава могат да избират в кого да се влюбят отрочетата им. Майката на Момчето и тя си помислила същото. Не харесвала особено Момата от Селото, но от нямане що да прави, решила да сватоса Детето си с нея, за да спре Болката.
- Слушай, дъще, какво ще направим! – рекла тя на Момата от Селото. – Син ми много Обича една Вкусна Каша. Ден след ден му нося от нея, за да правя Тежката Работа по-лека. Ще те науча как да приготвяш Кашата и утре ти ще му я занесеш. Вкуси ли от нея, ще те Обикне в миг.
Така и направили. Майката на Момчето научила Момата от Селото как да приготвя Вкусната Каша и на другия ден сама Момата му я занесла. Щом видяло Момата и Кашата обаче, Момчето в миг започнало да Ругае Момата, а да вкуси от Кашата не искало и да чуе. Момата трябвало да си отнесе Кашата обратно в Селото. Ръцете й били изгорени от дългото носене на топлата паница, но тя не заплакала. Обичала Момчето много и нямало да се откаже: щяла да му приготви нова Вкусна Каша, която да му занесе на следващия ден и не искала в Кашата да падат Сълзи – да не би да развалят вкуса й.
Ден след ден носела Момата от Селото Вкусна Каша на Любимото си Момче; ден след ден то я Ругаело, не искайки и да чуе да вкуси от Кашата; ден след ден паницата изгаряла ръцете на Момата, но тя не заплаквала, тъй като се страхувала да не развали вкуса на новата Каша.
- Утре сама аз ще приготвя Вкусната Каша за Сина Ми – рекла един ден Майката. – Може би ти не я приготвяш достатъчно добре и ароматът й не е достатъчно добър, за да го подмами да вкуси от нея. Това ще да е.
Така и направили. На другия ден Момата от Селото занесла на Момчето Вкусна Каша, която сама Майка Му била приготвила. За зла участ, Момчето от вечерта било намислило този път да вкуси от Кашата и да нарани Момата още по-дълбоко. Подсмихвайки се под все още девствения си мустак, то тикнало една лъжица с Вкусна Каша в устата си. Не минала и секунда, преди да изплюе Кашата право в лицето на Момата от Селото.
– Какво е това?! – разкрещяло се момчето, вече с празна уста, но отново в лицето на Момата от Селото. – Та аз Обичам Принцеса! Изям ли цяла паница от Евтината ти Каша, как ще целувам после потрета й? Допирът на Кашата ти се струва на бузите и езика ми като докосване до Жабешки Трупове. А дъхът на Комодски Варан сигурно има по-добър аромат…
Заплакала тогава Момата от Селото. Заплакала, защото вече нямало да приготвя Каша, чийто вкус можела да развали със Сълзите си. Принцесите не ядат Евтина Каша. Момчетата, които Обичат Принцеси – също. А Кашата била Вкусна.
Заплакала и Майката на Момчето. Заплакала, защото разбрала за Омразата на Момчето към Кашата. Синовете Обичат Евтините Каши на майките си. Синовете, които Обичат Принцеси – не. А Кашата била Вкусна…
Заплакало и Момчето. Защото Кашата била Вкусна. За първи път то разбрало какво означава Да Бъдеш Обичан от Цяло Сърце: когато Някой те Обича от Цяло Сърце, ден след ден ти приготвя Вкусна Каша. Ала Момчето не оплаквало страданието на Обичащата Си Майка, нито Любовната Болка на Момата от Селото. Оплаквало собствената си Любовна Болка: Момата от Селото можела да му докаже Обичта си, а неговата Нарисувана Принцеса – не. Хората казват, че щом Някой оплаква Своята Болка, вместо Чуждата, щом Някой Обича Нарисувани Принцеси, вместо Смирените Моми, които Обичат него, то този Някой е Злодей Най-Страшен. Но нима това, че все пак Обичаш Някого от Цяло Сърце, не те прави достатъчно Добър? Нима не е нормално Твоята Си Болка от Горенето да те Боли повече от Чуждата, тъй като Твоята Си Болка от Горенето пари вътре в Теб, а Чуждата – в нечие друго тяло и ти можеш само да видиш нейния дим? А и Болката е като Смъртта – в нея няма нищо лошо.
Но приказката си върви. Момчето се прочуло като Злодей Най-страшен, който оплаквал своята Болка, вместо Чуждата; който Обичал Нарисувани Принцеси, вместо Смирените Моми, които Обичали него. Така Момчето извършило своето Второ Дело на Висш Егоизъм.

- Когато Някой те Обича от Цяло Сърце, ден след ден ти приготвя Вкусна Каша. Моята Принцеса е Нарисувана и не може да приготвя нищо. Как да разбера дали ме Обича от Цяло сърце? – започнало да се пита Момчето и тази мисъл Мира не му давала. Ден и нощ плачело над образа на Нарисуваната Принцеса, внимавайки да не я измокри със Сълзите си. Накрая Момчето решило да се обърне към Маргаритките по Поляните, тъй като им се носела слава, че били вещи по Въпросите на Обичането.
- Обича Ме, Не Ме Обича, Обича Ме… Не Ме Обича! – Първа Маргаритка. С треперещи пръсти, Момчето откъснало Втора.
- Обича Ме, Не Ме Обича, Обича Ме… Не Ме Обича! – Трета Маргаритка…
- Обича Ме, Не Ме Обича, Обича Ме… Не Ме Обича! – Деветдесет И Трета Маргаритка.
Очите на Момчето вече били така замъглени от Сълзи, че едвам виждало и Маргаритките, и Поляните. Пипнешком откъснало Деветдесет И Четвърта Маргаритка и за деветдесет и четвърти път тя му казала, че Нарисуваната Принцеса не го Обичала.
- Обича Ме, Не Ме Обича, Обича Ме… Не Ме Обича! – Сто И Първа Маргаритка. Този път Момчето се ядосало. В яда си започнало да изтръгва Маргаритките из коренче и грубо да чупи белите им ръчички. Триста И Тридесета Маргаритка. Седем Хиляди Четиристотин И Дванадесета Маргаритка.
Не след дълго Поляните в цялото Кралство се покрили с ампутирани листенца и трупове на Маргаритки. По онова време все още имало достатъчно Маргаритки, Други Цветя и Девствени Лесове, така че Природозащитничеството не било на мода, но да оставиш цяло Кралство без ни една жива Маргаритка си се смятало за злодеяние. Така Момчето извършило своето Трето Дело на Висш Егоизъм.

Хората били започнали да искат Повече от Наличното. Досущ като тях, Момчето не се примирило с отговра на Маргаритките. Решило да отиде През Девет Планини в Двайста и да поиска съвет от Оракула.
- О, Мъдри Оракуле! – започнало Момчето. – Дойдох при теб през Девет Планини в Двайста, защото само Ти можеш да ми помогнеш. Попитах Маргаритките по Поляните и те ми отговориха, че Нарисуваната Принцеса, която Обичам от Цяло Сърце, не ме Обича от Цяло Сърце. Право ли казват?
- Защо ти трябваше да питаш Маргаритките, синко? – въздъхнал Оракулът. – Хората се съмняват в онова, което не могат да Видят и Пипнат. Обичта от Цяло Сърце е толкова Истинска, че може да бъде и Видяна, и Пипната. Никой не се съмнява в нея. Имаш ли Съмнения, то се знае: Момичето не те Обича от Цяло Сърце.
Момчето цяло поруменяло от срам, но неговата Обич си била от Цяло Сърце, а на Обичта от Цяло Сърце трудно й омръзва да се Излага.
- Но Моето Момиче е Нарисувано! Мъдри Оракуле, То си няма Сърце. Може би затова не ме Обича от Цяло Сърце? – На Обичта от Цяло Сърце трудно й омръзва да си изсмуква от палците на краката Причини за Липсата на Обич в Отговор.
- Много ти се моля, Оракуле, научи ме как да я Съживя! – Трудно й омръзва на Обичта от цяло Сърце да си изсмуква от показалците на краката Планове за Премахване на Причините за Липса на Обич в Отговор.
Оракулът погладил дългата си брада и запалил лула с Чудодейни Билки. Много внимавал да не опърли рунтавите си вежди, които били навсякъде. След като помълчал известно време, се заел да Говори. Чудодейните Билки го били хванали, затова Говорил Дълго и Доста Объркано. В общи линии Казал следното:
- Да Съживиш Нарисувана принцеса е Много Трудно – Невъзможно, бих казал, ако съществуваха Невъзможни Неща. Тази труднотия може да се изпълни само в Нощта В Която Ти Навършваш Пълнолетие. Само Ти можеш да Пожелаеш Сърце за Момичето. И то ще Обича с него Този Когото Зърне Първи. В съдбовната Нощ обаче ще имаш право на едно-едничко Желание. Аз вече съм предрекъл: Ти ще Пожелаеш Звездите никога повече да не умират и Хората отново да се задоволяват с Наличното. А Каквото е Писано, Това Ще Стане. Роден си, за да Бъдеш Герой. Всички Родени, за да Бъдат Герои, дори и да имат Вътрешна Борба, накрая избират Общото Благо пред Личното Щастие. И Ти така ще направиш. Виждам. Ще последваш примера на предците си: чичовците ти Хектор от „Илиада” и Иисус от „Новия завет”; дядо ти Коледа, който всяка година вдига диоптера на очилата си от четене на невръстни почерци. Тормози Джуджетата, въпреки Доброто си Сърце. Да, той съществува! Точно колкото са съществували Хектор и Иисус такива, каквито ни ги описват… Що се отнася до Твоето Момиче, за нея нищо не може да се направи.
Вместо да се Разплаче от черната вест, Момчето избухнало в Смях. То било от Хората Които Не Пушат Чудодейни Билки Но ги Хваща Когато Другите Пушат.
Влиянието на Чудодейните Билки отслабнало тъкмо навреме, за да посрещне Момчето Нощта В Която Навършвало Пълнолетие. Седнало на един камък, вторачило се в Небето и взело да се Тревожи. На сутринта щяла да се състои решаващата битка от Войната за Земята На Маргаритките (Войната за Земята Без маргаритките, ако трябва да бъдем исторически и географски коректни – „Списък на Най-Безумните Войни в Историята, т.е. Списък на Всички Войни в Историята”). Работата била там, че след Третото Дело на Висш Егоизъм на Момчето, Кралството се превърнало в желана като руйно вино глътка за всеки Уважаващ Себе Си Владетел. По онова време туристите все още се интересували предимно от Природата на една Страна, не толкова от Нощния Живот в Страноприемниците й. И тъй като по онова време все още имало достатъчно Маргаритки, Други Цветя и Девствени Лесове, едно Кралство Без Маргаритки представлявало нечувана забележителност. Съседното Кралство тръгнало на Война за покоряването на драгоценния ресурс.

Но не битката тревожела Момчето, въпреки че самото то предвождало войските на своето Кралство. Момчето знаело, че му било Писано да погледне към Небето, да види поредната умираща Звезда и да си пожелае Звездите никога повече да не умират и Хората отново да се задоволяват с Наличното. А щом Хората отново щели да се задоволят с Наличното, битка нямало да има. Друга била Болката на Момчето: тревожела го мисълта за Нарисуваната Принцеса, на която не й било Писано да Оживее…
То се случило изведнъж. Момчето усетило, че му се завива свят; задушавало се да седи под огласяното от щурци Небе; копнеело час по скоро да се завърне при Своето Момиче. Болката му се превърнала в Най-Силната и Искрена Болка – толкова Силна и Искрена, че не предизвикала Сълзи. Предизвикала Действия. Момчето рипнало от камъка и хукнало към Дома с разгърмяно Сърце. Бягало със стократно всички сили, но бягането не му тежало – сякаш всичките му органи били пълни с Магнитчета, а Страницата с Нарисуваната Принцеса цяла била един голям Магнит.
Много скоро Момчето стигнало Родния Дом. Дотичало до вратата на Скромната Си Стаичка и здраво я залостило. Заръчало на Майка си да не отключва, каквото ще да става. Каквото и да чуела отвътре.
Чак когато се отпуснало обратно на камъка под огласяното от щурци Небе, Момчето осъзнало, че било капнало от умора. Но вече имало много по-важна причина да не изпуска Небето от поглед. Звездата Която Щяла Да Умре Поредна нямало да спаси Целия Свят. Тя щяла да спаси свидната му Нарисувана Принцеса. Тяхната Любов.
И станала тя, каквато станала. Момчето съзряло Поредната Умираща Звезда, ала не си пожелало Звездите никога повече да не умират и Хората отново да се задоволяват с Наличното. Пожелало си Неговата Нарисувана Принцеса да Оживее и да получи Сърце.
Предсказанието на Оракула не се сбъднало. Може би защото Чудодейните Билки не просто разхлабили, а направо свалили белезниците от езика му – в противен случай едва ли щял да разкрие пред Момчето едничкия начин за Съживяване на Нарисуваната Принцеса. Предсказанието на Оракула не се сбъднало. Може би Момчето свърнало извън Написания си път на Герой, защото било омагьосано от Чудодейните Билки,. Чудодейните Билки така си правят: карат Хората да обърнат гъз на Лицемерните Саможертви и да постъпват според Гласа в Гърдите си. Но с Чудодейните Билки Гласът в Гърдите е по-силен и сладкодумен, отколкото и на самия Глас му се иска. И стават Бели.
Но не бива за всяка Беля да съдим Чудодейните Билки. Истината е, че в Живота става не, Каквото е Писано, а Каквото Променим.
Защо на никой от предците на Момчето не му било дошло на ум да избере Личното Щастие пред Общото Благо – не знам. Знам обаче какво се случило по-нататък. Мислите си, че Момчето мигновено се завтекло към Дома? За да види час по-скоро Живата си Любима? Не.
Тъй като Момчето не си Пожелало Хората отново да се задоволяват с Наличното, Владетелят на Съседното Кралство нямало да се задоволи със собствените си Обширни Земи. Предстояла решаващата битка от Войната за Земята Без Маргаритките. Момчето можело да Умре. То си спомняло думите на Оракула, които гласяли, че Живата Принцеса ще Обикне от Цяло Сърце Този Когото Зърне Първи. Момчето можело да Умре. Не искало Живата Принцеса да го Обиква от Цяло Сърце, ако след това щяла да изпита Болка по Смъртта му.
Неведоми са пътищата на Човешката Мисъл. Със същата лекота, с която избрало Личното Щастие пред Благото на всички Хора – с още по-голяма лекота дори – Момчето предпочело Благото на Една Жена пред Собственото си Щастие тя да го Обикне от Цяло Сърце, дори и в сетните мигове на Живота му. Мисълта на един Егоист…

Слънцето се показало на Хоризонта. И Момчето се показало на бойното поле. Тук няма да отдаваме почит на военни подвизи. Били те и Героични, се случват в нещо, което никак не трябва да се случва – Войната. И никоя Смърт във Войната не е Геройска. Само Смъртта на Краля е Геройска. Стига, разбира се, той да благоволи да се сражава редом със Селяните си. В една Война само Кралят може да Умре за Собствената си Кауза.
Тук е мястото да отбележим, че Момчето (както може да се очаква от Егоист като него) се биело за Собствената си Кауза. Както знаем, Момчето било влюбено в Нарисувана Принцеса, която не можела ни да Прегръща, ни да Целува, ни Птички и Пчелички. Ето защо то не прекарало възмъжаването си в Прегръщане, Целуване, Птички и Пчелички, както много свои побратими. Хранело се с Вкусна Каша (а може и да е бозало девет годин – това не ни е известно), обучавало се в изкуството на Войната и станало Най-Напетия Юнак по тези земи. Победата била в меча в неговите ръце и за награда му обещали Половината Кралството.
Тъкмо когато Момчето щяло да нанесе Победния Удар, при него дотичал Запъхтян Вестоносец.
- Простете, че Ви безпокоя в такъв момент, Най-Напети Юначе, но ме праща Клетата Ви Майчица! Заръча на часа да Ви предам , че в тъмна доба Момата от Селото, която Ви Обичаше от Цяло Сърце, е пристигнала в Дома Ви; меден глас пеел зад Заключената Врата и тя я разбила, помрачена от Ревност; насред Скромната Ви Стаичка стяла Чудно Красива Принцеса; цяла в позлата; светела ясно като Слънце; Принцесата зърнала Момата от Селото и я Обикнала от Цяло Сърце; Чудно Красивите Принцеси винаги получават онова, което Пожелаят – запленена от дивната й хубост, Момата от Селото също Обикнала Принцесата; казала, че през целия си живот била Обичала от Цяло Сърце само Вас, но Вие сте й донесъл Болка и затова от днес нататък нямало да се занимава с Мъже; докато Принцесата и Момата обменяли клетви в Любов от Пръв Поглед, Клетата Ви Майчица побързала да ме повика. Плачеше горко, тъй като сте наредил Вратата да не се отключва, каквото ще да става…
- Помни какво ще ти кажа, Запъхтени Глашатаю! – Момчето едвам говорело от Тъпата Болка, с която известието ударило главата му. – Кажи на Клетата ми Майчица, че съм загинал в битка и като Лъв съм се борил за Живота си. Заклевам те, нека тя не нивга не научи, че сам съм пожелал Смъртта. На Момата от Селото предай, че съм я Обичал от Цяло Сърце. Оставям й Половината Кралство, заедно с благословията да вземе за жена Чудно Красивата Принцеса и нека двете царуват заедно, Докато Смъртта ги Раздели. На принцесата… не казвай нищо. Пред теб с Гордост ще призная: Не Момата от Селото, а Принцесата Обичах от Цяло Сърце. Но никому недей издава Тайната ми. Сърцето ми подсказва, че колкото е Чудно Красива, толкова е и Чудно Добра. Разбере ли, че съм я Обичал и Умрял, ще се натъжи, макар и да не ме Обича. Искам само Щастие за Нея!
При тези думи Момчето стиснало зъби, развъртяло бясно меча си и Победило. Спечелило Половината Кралство, за да мове Принцесата да стане Истинска принцеса. Докато се биело, обаче, позволило да го ранят на Смърт.
Усмихнало Се при спомена за Страничката с Нарисуваната Принцеса и Умряло.

Хората не възпяли Момчето в своите Песни. Не му издигнали Паметници. Били му Сърдити, че Не Пожелало Звездите никога повече да не умират и Хората отново да се задоволяват с Наличното. Ала Звездите нямали кой знае колко против да Умират, защото си знаели: Смъртта е като Болката – в нея няма нищо лошо. Проблемите на Хората с Наличното пък съвсем не ги трогвали. Звездите били Духовни и нищо не разбирали от Налично. Видели как Момчето се Усмихва и Умира. Невидими за Хорските погледи заради Слънцето, те кимнали одобрително. Не разбирали от Наличното, но били вещи по въпросите на Живеенето Заради Собствените Желанията на Сърцето. Според Абсолютната им Мъдрост да поставяш Личното си Щастие и Щастието на онези, които Обичаш, пред всичко останало, си било съвсем в Реда на Нещата.
Неведоми са пътищата на Човешката Мисъл. Водено от Егоизъм, Момчето се отказало да бъде Герой на Хората, но сторило това, за което малцина Герои и ни един Обикновен Човек имат Сила: било достатъчно Велик Егоист, за да не натяква Болката си в търсене на чуждо Признание. Докато имало За Какво Да Се Бори, помитало всички пред себе си. Когато вече нямало За Какво Да Се Бори, отстъпило оръжията си на всички пред себе си. Велик Егоист.

Из: Мъдрости от нета

Правилата на живота

"Животът е поредица от уроци,
които трябва да се изживеят,
за да бъдат разбрани."
Хелън Келър

Д-р Чери Картър-Скот е психолог, консултант, инструктор, международен лектор, автор, треньор, води семинари и е председател на Борда на директорите на Института MMS - Организацията за управление на мотивацията, специализирана в развитие на личността и на професионалната подготовка. Работила е с над 200 000 души в групи за колективна терапия или като частен консултант по целия свят. Консултант е на корпорации като IBM, GTI, Burger King, Ameriсan Express.
Автор е на 4 книги, сред които са и бестселърите "Негахолизъм" и "Ако животът е игра, това са правилата".
Десетте правила за човешките същества не са вълшебни, нито пък обещават постигане на вътрешен покой само чрез 10 стъпки.
Те не предлагат светкавично изцеление на всички емоционални и душевни болки и не носят моментално просветление.
Единственото им предназначение е да ни служат като карта по пътя на духовното израстване.
Те не са задължителни; те не нареждат какво трябва и какво не трябва да правим, да мислим или казваме.
Те не са заповеди, а само напътствия за това, как да играем играта "Живот".
Няма задължителен модел за действие.
Целта е да се пробуди съзнанието и пътуването в живота да стане по-лесно.
Десетте правила за човешките същества са:

1. ЩЕ ПОЛУЧИШ ТЯЛО

Дали го харесваш или мразиш,
то ще бъде твое през цялото време,
докато си на тази земя.


Твоето тяло е дом на твоята душа.
Въпреки че ще пътувате заедно през целия си живот, ти и твоето тяло ще останете напълно различни по природа.
Твоето тяло е буфер между теб и околния свят.
От него ще получиш първите си житейски уроци.
Позволи на тялото си да изживява удоволствията на живота.
Удоволствието е физическият израз на радостта. Не си отказвай развлеченията, не си отказвай радостта: тя е храната на душата.
Предизвикателството на Правило 1 е да постигнеш хармония с тялото си, за да може то да ти служи пълноценно и да те научи на приемане, самоуважение, зачитане и задоволство от самия себе си.

Приемане: "Открих, че когато обичаме, приемаме и одобряваме себе си такива, каквито сме, ние можем да постигнем всичко в живота." Луиз Хей.

Самоуважение: "Никой не може да те накара да се чувстваш посредствен без твоето съгласие." Елинор Рузвелт.

Зачитане: "Тялото е твоето превозно средство в живота. Докато си тук, ще живееш в него. Обичай го, уважавай го, почитай го и го цени. Отнасяй се него добре, за да ти служи подобаващо." Сузи Прудън.

Удоволствие: "Да се радваш, че живееш, не е грях." Брус Спрингстийн.

2. ЩЕ УСВОЯВАШ УРОЦИ

Записан си в целодневното неофициално училище, наречено "Живот".
Всеки ден ще имаш възможност да усвояваш уроци.
Някои от тези уроци може и да не ти харесат;
други може и да намразиш;
трети може да ти се сторят неуместни и глупави.
Тези уроци са част от твоята лична учебна програма.

Всеки от нас има свое собствено предназначение и следва собствена учебна програма, уникална и независима. За да се овладеят, уроците трябва да се изживеят. Приемай всеки човек за свой учител и всяка ситуация - за поредния урок.
Предизвикателството на Правило 2 е да следваш единствено собствения си път, като усвояваш персоналните си уроци. Тогава ще успееш да разкриеш мистерията на своето предназначение и да го изпълниш. Ще престанеш да се изживяваш като жертва на съдбата или на нечия омраза и ще установиш контрол над собствения си живот.
Докато се бориш да откриеш и опознаеш себе си, ще научиш важните уроци на отвореността, избора, справедливостта и непринудеността.

Отвореност: "Когато опитът се тълкува правилно, той води към портите на царството на душата." Йон Кабат-Зен.

Избор: "Пред Слънцето и Луната твърдо заявявам, че ще правя това, което сърцето ми нарежда и което носи радост на душата ми." Ралф Уолдо Емерсън.

Справедливост: "Плачех, че нямам обувки, докато не видях човек, който нямаше крака." Неизвестен автор.

Непринуденост: "Когато следвате съдбата си, вие храните своята душа." Харолд Кушнер.


3. НЯМА ГРЕШКИ, ИМА САМО УРОЦИ

Израстването е процес на непрекъснато експериментиране,
серия от проби, грешки и временни победи.
Неуспелите експерименти също са част от пътя към успеха.

Вместо да възприемаш своите грешки като провали, а грешките на другите - като обиди, възползвай се от възможността да се поучиш от тях. Грешката - наша или чужда, е само катализатор на духовната еволюция.
"Всяко нещастие е скрит подтик и ценен намек." (Емерсън)
Не винаги е лесно да видим доброто във всяко нещастие, което ни спохожда.
("Всяко зло за добро", Българска народна поговорка.)
За това трябва да овладеете тайните на състраданието, прошката, етиката и накрая - на хумора.

Състрадание: "Човекът е способен както на велико състрадание, така и на велико равнодушие. Изцяло във възможностите му е да развие състраданието и да надрасне равнодушието." Норман Кузънс.

Прошка: "Човешко е да съгрешиш, божествено е да простиш." Александър Поуп.

Етика: "Няма нито грешки, нито съвпадения. Благословено е всяко събитие в живота, защото идва да ни научи на нещо." Елизабет Кюблер-Рос.

Хумор: "Изключително важно е да се научим да се смеем над себе си." Катрин Мансфийл;
"Светът е оцелял, защото се е смял." Българска народна поговорка.

4. УРОКЪТ СЕ ПОВТАРЯ, ДОКАТО БЪДЕ НАУЧЕН

Един и същи урок ще ти бъде представян в различни форми, докато го научиш. Когато го усвоиш напълно, можеш да се заемеш със следващия.
Докато не предадат посланието, което носят, докато не изпълнят предназначението си, уроците ще се повтарят; ще се повтарят събитията и хората в твоя живот. Всяка ситуация, всеки човек са учители. За да излезеш от омагьосания кръг на повтарящите се ситуации, трябва да осъзнаеш урока и да го интегрираш в себе си като полезен опит.
За да направиш промяната в себе си, на което всъщност те учи всеки урок, трябва да научиш уроците на пробуждането, желанието, причинността и търпението.

Пробуждане: "Изгрява само онзи ден, за който сме се пробудили." Хенри Дейвид Торо.
Имаш две възможности: да живееш на автопилот, или пробудено и осъзнато. Изборът е твой.

Желание: "Животът не изисква от нас да сме най-добрите, а само да даваме най-доброто от себе си." Хорас Джаксън Браун.
"Искам" е основа на избор, който води до действие. "Би трябвало" е основа за решение, което води до жертва.

Причинност: "На всяко действие съответства равно противодействие." Сър Исак Нютон;
"Каквото повикало, такова се обадило." Българска народна поговорка.
Причинно-следствената връзка само потвърждава факта, че ти си първоизточникът на всичко, което ти се случва. Единствено ти си отговорен за собствената си съдба.

Търпение: "Бъди търпелив. Когато времето дойде, ще знаеш, че трябва да се пробудиш и да поемеш напред." Рам Дас.


5. УСВОЯВАНЕТО НА УРОЦИ НЯМА КРАЙ

"В училището на живота няма почивни дни."
Жоржи Амаду

Няма миг от живота, който да не съдържа уроци. Докато си жив, все ще има уроци, които трябва да бъдат научени.
Животът не е подвластен на контрол. Невъзможно е да се отървеш от уроците. Безмисловното упорство и съпротивата водят единствено до емоционален срив. Животът е целогодишно училище, в което на практика дипломиране няма. Учебният процес придава смисъл на съществуването.
Правило 5 учи, че трябва да убедиш Егото си да приеме ролята на вечен студент в университета на Живота и да усвои уроците на отстъпчивостта, себеотдаването, скромността и гъвкавостта.

Отстъпчивост: "Отстъпчивостта не отслабва силата, а я увеличава." Мариан Уилямсън.
Единственото, което трябва да направиш, е да отстъпиш пред реалната действителност, вместо да се напъваш да правиш това, което според някого "би трябвало да бъда".

Себеотдаване: "Най-голямата ни слабост е, че се предаваме. Най-сигурният начин да успеем е винаги да опитаме поне още веднъж." Томас Алва Едисон.
Трябва да приемеш за своя основна житейска задача овладяването на уроците. Урокът на себеотдаването ще се появи при теб във формата на нерешителност, когато вземаш решение, или в трудности и препятствия, когато се заемеш с изпълнението на вече взетото решение.

Скромност: "И когато изкачиш върха на планината, едва тогава започваш истински да се изкачваш." Халил Джубран.
Вселената не толерира арогантността и прекалената самоувереност и лесно сваля прекалено раздутото Его обратно на земята. Целта й е не да те накаже, а да поддържа баланса в самия теб.

Гъвкавост: "Да се усъвършенстваш, означава да се променяш. Да си съвършен, значи да се променяш често." Уинстън Чърчил.

6. "ТАМ" НЕ Е ПО-ДОБРЕ ОТ "ТУК"

Когато твоето "там", за което мечтаеш
или към което се стремиш, стане "тук",
ти просто ще откриеш друго "там",
което пак ще изглежда по-добро от твоето "тук".

Не бягай от себе си. Спри, обърни се с лице към проблемите и ги реши. Тогава твоето "тук" ще стане най-доброто място за живот.
Поставянето на цели и преследването на мечти не трябва да става за сметка на живота Тук и Сега- единственото време и място, където всъщност живеем.
Отлагането на живота за бъдеще време е бягство, както и живеенето с миналото.
Поставянето на условия винаги те затваря в омагьосан кръг и ти пречи да изживееш пълноценно настоящия миг - единственото, което наистина имаш. Предизвикателството на Правило 6 е да живееш Тук и Сега. Ще ти помогнат уроците на признателността, необвързаността, изобилието и мира.

Признателност: "Щом престанеш да сравняваш това, което имаш, с това което нямаш или което искаш да бъде, ти ще започнеш да се наслаждаваш на това, което е." Чери Хюбър.

Необвързаност: "Може би един от най-трудните уроци е да не изпадате в зависимост от очакваните резултати от своите действия." Джоан Борисенко.

Изобилие: "Най-богат е онзи, който изпитва истинско задоволство от това, което има в момента." Робърт К. Савидж.

Мир: "Не е нужно да правите каквото и да е. Просто живейте." Стивън Ливайн.

7. ДРУГИТЕ СА САМО ОГЛЕДАЛА, КОИТО НИ ОТРАЗЯВАТ

Не можем да обичаме или мразим нещо у някого,
освен ако в него не виждаме отразено онова,
което обичаме или мразим у себе си.

Начинът, по който възприемаме околните, е много точен барометър за отношението ни към самите нас. Ние обичаме тези, които приличат на нас, и отблъскваме онези, които излагат на показ собствените ни недостатъци. Във всеки срещнат се отразяваме ние самите.
Ако за миг допуснем, че хората в живота ни играят ролята на огледала, ще се окаже, че разполагаме с изобилие от ценна информация, която ще ни помогне да опознаем себе си.
Правило 7 учи, че трябва да отклоним вниманието си от околните и да го насочим към себе си. Вместо да преценяваме и да съдим другите, най-напред трябва да опознаем себе си. За да направим решителната крачка в преориентирането от другите към себе си, ще ни помогнат уроците по толерантност, яснота, изцеление и подкрепа.

Толерантност: "Всичко, което ни дразни у околните, всъщност ни води към самоопознаване." Карл Юнг ;
"Живейте и оставете другите също да живеят." Съвременен фолклор.

Яснота: "Понякога светлината проблясва на най-невероятни места. Трябва само да гледаме в правилната посока." Джери Гарсия.
Яснотата е умението да виждаш бистро и се постига в моментите на вътрешно съзерцание. Трябва само да се преориентираш отвън навътре, да престанеш да се занимаваш с другите и да се вгледаш в себе си.

Изцеление: "Изцелението е въпрос на време, но понякога и на възможност." Хипократ.
Изцелението е възстановяване на състоянието на цялост и изцяло зависи от собственото ти желание.

Подкрепа: "Има два начина да разпространяваш светлина: да бъдеш свещ, или да си отразяващото я огледало." Едит Уортън.
Да подкрепиш някого означава да му помогнеш да се изправи на крака в труден за него момент, като с готовност и желание му вливаш сили, жизненост и енергия. Тайната е в това, че когато помагаш на другите, ти всъщност подкрепяш себе си. Неприемането на външна помощ е най-сигурният индикатор, че отказваш да си помогнеш сам.

8. САМО ОТ ТЕБ ЗАВИСИ КАК ЩЕ ИЗЖИВЕЕШ ЖИВОТА СИ

Разполагаш с всички инструменти и ресурси,
които са ти необходими.
Как ще ги използваш, зависи единствено от теб.
Винаги, по всяко време изборът е единствено твой.

Всеки човек сам гради своята реалност. Всеки притежава авторското право върху живота си.
Правило 8 те предизвиква сам да моделираш живота си в зависимост от собствения си избор и желания. Време е да научиш уроците на отговорността, свободата, смелостта, енергията и приключението.

Отговорност: "Трябва да сме в състояние да приемем последствията от всяко свое действие, дума и мисъл." Елизабет Кюблер-Рос.
Да носиш отговорност означава да признаеш собствената си роля и принос за обстоятелствата, в които попадаш, както и да понесеш последствията от това.

Освобождаване: "Научете се да давате свобода. Това е ключът към щастието." Буда.
Нещото може да бъде предмет, ситуация или човек. Най-често това са собствените ни навици или собственото ни минало. Позволи им да си отидат и ще бъдеш свободен.

Смелост: "Смелостта е определената от живота цена на покоя." Амелия Ерхард.
Всичко, което трябва да направиш, е да поемеш дълбоко въздух и да пристъпиш към действие.

Енергия: "Няма човек, който да не е в състояние да постигне повече от това, което си мисли, че може." Хенри Форд.
Енергията не е нищо друго, освен способността ни да разкрием истинските си възможности.

Приключение: "Животът е или смела авантюра, или нищо." Хелън Келер
"Ако можете да направите нещо или мечтаете, че можете, каквото и да е то, направете го. В смелостта има гениалност, сила и магия." Гьоте.
Приключението е резултат от готовността да изживееш живота си с неизчерпаем ентусиазъм. Всеки се ражда с приключенски дух. Искрата угасва с порастването ни. Дали животът ни ще бъде банално ежедневие или чудесни приключение, зависи единствено от нас.

9. ОТГОВОРИТЕ, ОТ КОИТО ИМАШ НУЖДА, СА У ТЕБ САМИЯ

Отговорите на всички въпроси, които животът ти поставя, ти носиш в себе си. Трябва само да повярваш и да се възползваш.
Всеки има своята духовна ДНК, която по същество е генератор на вътрешна мъдрост, излъчващ послания за житейското ни предназначение.
Непрекъснато получаваме съобщения или указания от интуицията си, която неотклонно ни води към истинската цел на нашия живот.
Независимо от нагласата и желанието ни, истинските послания ще ни настигнат, колкото и да бягаме от тях. Вместо да се борим с интуицията си, по-разумно е да я превърнем в свой съюзник в пътешествието си през живота.
За да следваме Правило 9, трябва да научим уроците на слушането, доверието и вдъхновението. Те ще ти помогнат да се свържеш с вътрешната си Мъдрост, която знае всичките необходими ти отговори.

Вслушване: "Съзнанието не е нищо друго, освен разбиране - съчетание от всичко, на което обръщаме внимание." Дийпак Чопра.
Урокът се състои в това, да се настроиш на честотата на излъчване на собствената си духовна ДНК. Това, което ти се предава чрез нея, е най-доброто за теб.

Доверие: "Вярвай в себе си; всяко сърце пулсира в този ритъм." Ралф Уолдо Емерсън.
През целия ти живот са те учили да не вярваш на себе си. Сега ти трябва да преодолееш този навик, защото доверието в себе си е връщане към собствените ти инстинкти, които са в пълно съзвучие със собствените ти интереси.

Вдъхновение: "Сред делника трябва да намерим духовната храна за творческото начало в душите си." Сарк.
Вдъхновението е мигът на докосване и освобождаване на духа. Нещо запалва пламъка на вдъхновението и предизвиква послание, което отново ни напомня, че всички отговори вече са в нас.


10. С РАЖДАНЕТО ЩЕ ЗАБРАВИШ ВСИЧКО ТОВА

Ако искаш отново да си спомниш,
трябва да разплетеш двойната спирала
на вътрешното знание.

Нерядко в процеса на усвояване на уроци те ни се струват близки и познати: спомняме си това, което по рождение знаем.
Припомнянето е моментът на осъзнаване на истината. Забравянето - изпадане в състояние на временна амнезия. Когато си несигурен, когато се колебаеш, ти си забравил. Всяко прекомерно отклоняване от състоянието на осъзната пробуда води до загуба на контакт с универсалната мъдрост, присъща на всяко живо същество.
Предизвикателството на Правило 10 е отново и отново да си спомняш своята истина и винаги, когато я забравиш, да успяваш да намериш пътя към нея. Време е да научиш най-висшите уроци: на вярата, мъдростта и безграничността.

Вяра: "Вярата е дар на духа, който позволява на душата да следва собственото си развитие." Томас Мор.

Вярвам в слънцето - дори когато не свети.
Вярвам в любовта - дори когато не е проявена.
Вярвам в Бога - дори когато мълчи.
Жертва на Холокоста.

Мъдрост: "Мъдростта се дава; ние сами трябва да я открием в пътуване, в което никой не може да не отмени или да ни пожали." Марсел Пруст.
Мъдростта не значи интелигентност. Тя е най-високото стъпало на емоционалната, духовната и умствената еволюция, където интуицията се цени колкото информацията, желанието - колкото възможностите, и вдъхновението - колкото знанията. Мъдростта е там, където проникновеното разбиране се слива с всекидневието.

Безграничност: "Така нареченият резултат, всъщност е само начало." Ралф Уолдо Емерсън.
Безграничността е усещането, че пред теб няма предел; че можеш да постигнеш всичко; че можеш да бъдеш всичко. Еволюцията никога не свършва и всеки от нас притежава безкраен потенциал за развитие. Няма предел за твоето състрадание, за твоите желания, за твоето отдаване, за твоята толерантност, за всяко твое придобито знание. Ти имаш позволението безкрайно силно да обичаш, да израстваш и да си припомниш цялата своя мъдрост.


И ОЩЕ ЗА ПРАВИЛАТА НА ЧОВЕШКИЯ ЖИВОТ:

· Всеки урок ще се повтаря, докато го усвоиш.
· След това идва проверката.
· Издържиш ли изпита, преминаваш към следващия урок.
· Вчерашният ден е вече история, утрешният е загадка, а днешният е дар.
· Когато търсиш истинския урок в дадена ситуация, ти всъщност се пречистваш.
· Припомняй си, че си тук, за да учиш.
· Обръщай внимание на всичко, което преживяваш.
· Бъди прилежен в действията си, за да разбереш урока.
· Питай и ще получиш отговор.
· Проучвай всички възможни варианти.
· Открий ефекта на огледалото в своето отношение към околните.
· Приемай всяка трудност като предоставена възможност.
· Вярвай в себе си.
· Довери се на интуицията си и нека тя те води във всеки избор.
· Бъди състрадателен към себе си.
· Помни, че няма грешки, има само уроци.
· Обичай себе си, доверявай се на своя избор и всичко ще бъде възможно!

От: д-р Чери Картър-Скот

За Любовта

В днешния свят има много насилие, безпокойство и проблеми. Често роднинските отношения причиняват болка и страдания, защото няма истинско разбиране, любов и грижа. Заради несигурността, възникваща в нашия живот, различни страхове и лъжи, заради това, че изпитваме влияние от страна на други хора и ситуации, ние се чувстваме подтиснати. А причината е в нашата материалистичност, ние сме забравили за своята истинска същност.

От незапомнени времена хората си задават въпроса: „Кой съм аз? Как съм дошъл в този свят? Какво е моето предназначение?” Истината е тази, че АЗ – това е съзнателна същност, душа. АЗ – е този, който е способен да мисли, да съди, да чувства, да разбира. Душата – това е сияещата точка духовна енергия, божествена светлина, вечна и непреходна. Истинската природа на душата – това е покой, чистота, любов, щастие.

Любовта е свързана с добродетели. Проявявайки добродетели в своя живот, ние притегляме към себе си любовта на другите. Всяка добродетел – това е семе и посявайки семето на една добродетел, вие ще съберете голяма реколта.

Любовта – това е най-голямата добродетел, в която са съединени много други: търпимост, уважение, смирение, сътрудничество. Търпимостта ни позволява да съхраним чувството за собствено достойнство при неблагоприятни обстоятелства. Тогава, дори в отговор на негативните чувства на другите, от сърцето ни излизат добри пожелания. С помощта на отношенията, погледите и действията, изпълнени с любов, може да се промени света.

Любовта е първото нещо, което е необходимо, за да се направи света по-добър. В по-добрия свят любовта е естествен закон.

Любовта - това е сила да се дава, без да се очаква нищо в замяна. Любовта приема, разбира, лекува. За да имаме сила да приемем подобно на всепоглъщащ океан, е необходимо смирено сърце и любов не проявяваща претенции към другите, а приемаща ги такива, каквито са. Безкористната любов е способна да забравя и прощава слабостите на другите и да вижда във всеки само красота и уникалност.

Любовта е принцип, който поддържа човешките отношения, придава им дълбочина и достойнство. Любовта е убеждение, че всички хора като души, като личности са равни. Когато любовта се съпътства с вяра и доверие, то тя по естествен начин става здрава основа на взаимоотношенията.

Любов – това е състояние на съзнанието, безкористно и самодостатъчно. Основата на истинската любов между хората е духовността. Ако гледаме на всеки като духовна същност, ако възприемаме духовната реалност на другите, то естествено възниква духовна любов. Прохладата на духовната любов е способна да преобрази отрицателното в положително. Духовната любов носи хармония, разбиране и доброта във взаимоотношенията с другите. Там, където има чиста, духовна любов е невъзможна враждебност, ненавист и гняв.

Ако не осъзнаем своята собствена ценност, ще бъдем тъжни. А там, където има тъга, там няма любов. Ако не обичаме себе си, не сме способни да обичаме другите. Необходимо е да се ценят особеностите, които са в нас, да се цени ролята на всеки в този свят. Няма никой друг като мен, няма две еднакви души, и нашите различия създават разноцветния килим на живота. Животът на всеки е безценен, защото всеки се явява дете на Бога. Бог обича всяка човешка душа.

Бог е Вечният Източник на Любовта. Любовта на Бога е безгранична, безусловна и чиста. Тя се лее като поток от слънчеви лъчи и е достъпна за всеки, тя не знае никакви граници. В любовта на Бога има огромна мъдрост, очистителна и преобразяваща сила. Чистата любов на Бога възражда душата, възвръща я към самата себе си, към нейната истинска природа. Вибрациите на любовта Бог излива върху всички души в света, независимо към коя нация, вероизповедание или култура принадлежат. Този, който усеща духовната любов на Бога се отрича от лъжите, фалша и ненавистта. Такива души осъзнават, че всички ние сме братя, деца на единствения Отец. Чувството на братство помага да се развие духовна любов към всеки.

Сърцето на Бога е толкова огромно, толкова щедро. Всеки, който го достигне, може да се разтвори в него. Сърцето на Бога е изпълнено с височайша любов към своите деца, то винаги е открито за нас, и Бог просто чака ние да отидем при Него.

От: Ирина Власенко
Превод Т. Темелкова

Седемте тайни на Майка Тереза

Седемте тайни на Майка Тереза

Всеки е достоен за любовта

Тя умееше да приготви обяд за 7000 човека, да не спи денонощия, да се уморява безумно и винаги да се усмихва. Получаваше колосални дарения, но притежаваше само чадър и одеало. Тя беше Нобелов лауреат и почетен доктор на Оксфорд, но можеше да й позвъните по всяко време и да разговаряте с нея. Майка Тереза (Агнес Бояджиу) знаеше още от детството си, че смисълът на живота е единствено в любовта. Значението на тази вече изтъркана дума беше за нея по-различно, отколкото за повечето от нас.

1. „Ние мислим, че любовта е чувство, но тя е действие”.

Да бъде само монахиня в тих манастир беше нещо, което не привличаше Агнес. Родена в албанско семейство, тя пресече цивилизована Европа и стигна до Калкута на просяците с пет рупии в джоба. Половин век, докато не напусна този свят на 87 години, от сутрин до вечер миеше, хранеше, чистеше, лекуваше бедните.

Основният от нея Орден на милосърдието приемаше бедни, болни от СПИН, рак, проказа. Орденът работи и днес с повече от 300 сътрудници в 563–те приюта в 126 страни на света. Работи отлично, защото „и най-малките неща трябва да се правят с голяма любов”.

2. „Ние мислим, че на сърцето не може да се заповяда, но можем да се научим да обичаме”.

Бъдещите сестри в Ордена се обучават 9 години. Работата им е денонощна и неспирна: чистене, пране, обработка на рани, докосване без ръкавици до най-ужасни язви от проказа. понякога работят под куршумите, но вършат всичко с тиха и радостна усмивка. Ако в тях се появи раздразнение, могат да не отиват на работа, но се молят докато не намерят покой: „Господи, дай ми сили да утеша, а не да ме утешават, да разбирам, а не да бъда разбирана, да обичам, а не да бъда обичана. Защото, когато даваме, получаваме и прощавайки – сме опростени” – това е молитвата, дадена от Свети Франциск от Асизи.

3. „Ние мислим, че любовта трябва да се заслужи, но за нея е достоен всеки”.

Веднъж майка Тереза видяла как донесли в клиниката проядена от проказа жена, чието тяло миришело ужасно. Не я приели при другите, но Тереза я измила и поговорила с жената преди тя да издъхне тихо. От този момент поела грижата за всички безнадеждно болни и бездомни, за да облекчи страданията им. Основан е първия дом за умиращи бедняци. Възможно ли е всеки да бъде обичан? Да целуваш прокажени, да се докосваш до гниещи приживе тела? Точно това правела майка Тереза със сътрудниците си ден след ден. „Виждам във всеки човек Иисус”.

4. „Ние мислим, че противоположността на любовта е ненавистта, но всъщност това е страхът”.

Затова само любовта е лекарството срещу разяждащите ни тревоги. Тя не се страхува от нищо – помага на бедните в разгара на апартейда в Претория, в пика на СПИН истерията уговаря кмета на Ню Йорк да пусне от затвора трима болни, работи в Бейрут под бомбите.

5. „Ние възприемаме любовта като вид безумие, нов последна сметка тя е особена, интуитивна разумност”.

Идеите на майка Тереза често са нестандартни. Тя искала да открие лепрозорий, но индусите се възпротивяват, защото възприемат проказата като наказание за греховете. Тогава вместо стационарни, създава мобилни лепроклиники. Доказва, че проказата се лекува и чак тогава основава селища, където болните се излекуват, работят и раждат здрави деца.

6. „Ние мислим, че изразът „светлината на любовта” е просто метафора, но любовта наистина осветява всичко околно”.

Журналист от ВВС снимал филм в полутъмно помещение в Дома на умиращите без надежда, че ще постигне качество. След проявяването на лентата, екранът светел с меко, перлено сияние. Филмът Something Beautiful for God излиза през 1969 г.

7. „Ние мислим, че любовта е нещо интимно, но тя е пълна откритост”.

Приютите на майка Тереза са много оживени. Понякога европейски лекари изоставят практиката си, за да създадат безплатни улични поликлиники. Те приемат дневно поне по 700 болни.

От: Агнес Гонджа Бояджиу

В какво се състои Любовта?

В какво се състои любовта, която расте в душата и е непоколебима? Защо във вас няма радост? Всемогъща радост. Може би защото нямате непоколебима любов към другите. Защото обичате само себе си. Оттук и радостта ви е само тогава, когато проявявате любов към себе си. Тогава има радост, ето – тогава ви е хубаво.

А общата радост непрекъснатата – кога е нужна тя? Когато изчерпвате любов от себе си и я отдавате на останалите; и когато я отдавате – в момента на отдаването, вие представлявате радост, защото самият алтруизъм е радост; защо казвам: докато не започнете да намирате удоволствие в това, което правите за колектива, за другите – всичко това, което правите – може никога да не се ползвате от това, но радостта от това, че го правите – това е възпитание на алтруизъм в себе си. Това е възпитание на вселенско съзнание, защото всички във вселената общуват само на тези нива. Останалите, които са потънали в егоизъм, седят вътре в своите планети и не излизат отвъд пределите им. Тях просто не ги допускат, защото съзнанието трябва да е алтруистично. Само тогава това съзнание може да се включи в обществено творчески процес, защото желанието да отдаваш винаги ще преобладава над желанието да вземаш. Защото желанието да вземаш винаги е завързано към разделението, а желанието да отдаваш – към единение с всичко. Това са 2 различни потока – щом започнете да вземате, вие разделяте. Щом отдавате, отдавате, отдавате – вие се съединявате с всички, вие ставате Бог. На Бог нищо не му е нужно – така ли е? Нито са му нужни молитви, нито славословия, нито псалми, нито възхваления, нито водка, нито бира, нито басейни, нито хладилник, нито храна – нищо не му трябва. Но Той през цялото време дава, дава, дава – на всеки от вас дава, дава, дава – вие го проклинате, когато имате неприятности, а Той пак – дава, дава, дава. Защо? Защото това е вътрешно състояние. Разбирате ли? Невъзможно е да живееш, животът ти се превръща в каторга, в истински ад – когато преставаш да даваш. Ето в какво е същността.

И на мен ми дадоха тези способности само защото това е вътрешното ми състояние. Това състояние е значително повече, отколкото каквото и да е друго в мен. Всичко, което си мислите, че като че ли вземам, аз го отдавам на Айфаар. Вие се привързвате към някакви моменти, които преценявате по някакви ваши критерии, а после се оказва – о, вижте как хубаво стана, вижте го, а ние си мислехме това и това. После се получава някакво разбиране. Аз съм ви давал – не съм вземал. На мен това не ми е нужно. Аз и без това прекрасно ще преживея. Но това е нужно на вас, аз ви го давам, нима съм виновен, че вие трябва да преминете само през този процес. И едва когато преминете през този процес, вие ще можете да започнете да правите нещо в себе си. Това е моето отдаване на вас, моите подаръци за вас. Вземам всяка клетчица – давам ви я. Сърцето си на късчета – давам ви го, давам, давам, давам на всички, на всички . И в песните си ви призовавам – вие също вземайте и давайте, давайте. Жал ми е. Вие не разбирате същността, тази радост от отдаването. Затова във вас тази радост я няма. Ето, той се оплаква – не мога да намеря радост. Търси! Прави повече подпорни стени на Айфаар, без да получаваш нищо, отдавай своя труд, своята пот, и току виж – израснала радост. Ще дойде време и ще израсте радост. А докато има нещо честолюбиво, ти вземаш, вземаш – подхранваш се, подхранваш се – а какво всъщност подхранваш? Мръсотията. Какво подхранваш, когато вземаш? Помислете. Вие усилвате своите тенденции към използване, когато вземате. Вие мислите, че ставате човек – не, все по-ниско, по-ниско се спускате, защото вземате с тези центрове, следователно вашето съзнание, вашият мозък, вашата нервна система се спуска, спуска и ето вече тази част я няма и аз гледам – ходят само тези части.

Помислете за това, когато утре говорите за любовта. Любовта не е в словото, нито в тези редове –тези редове може би просто ще предизвикат някакви асоциации във вас и може би ще ви подтикнат към някакви действително правилни пътища. Докато треперите над себе си, вие сте никой. Вие сте никой за мен. Да, аз разрушавам вашата личност. Разрушавам я. Защо? Защото тази личност, която вие сега представлявате, тя е крайно несъвършена. В тази личност вие никога няма да получите никакви способности. Никога. По цели денонощия седите в йогийски пози, с денонощия медитирате – нищо няма да получите. Вие сте егоистични. Има закон.

Тези способности ще дойдат едва тогава, когато в колкото по-голяма степен започнете да отдавате и обичате другите и да живеете за другите, в толкова по-голяма степен ще бъдете безопасни за обкръжаващия космоса, за света, и следователно във вас автоматически ще започнат да се проявяват способности. Автоматически! Според придобиването на тази степен на безопасност, която ще представлявате за Космоса. Край. Автоматически. В колкото по-голяма степен сте неегоистични, в колкото по-голяма степен сте любвеобилни, в толкова по-малка степен сте способни да нанесете вреда. Най-простият закон. Най-действащият. Толкова много съм говорил за това, а вие все не започвате и не започвате. По никакъв начин. Продължавате да се държите за своите черупки. И мислите, че в това е вашата същност. Мислите, че нещо представлявате. Но вие нищо няма да представлявате дотогава, докато не разберете, че и така сте нищо. Защото, когато започнете да давате, у вас моментално сработва обратният процес. А какво ще получа срещу това? Поне благодарност, поне някаква поощрение, тоест веднага обмен – бартер, бартер. Да, аз съм готов да дам любов, да помогна, но какво ще получа за това? От Орис, от Айфаар.

А не мислите какво в резултат получавате от себе си. Какво става вътре във вас в резултат от това. Никакви Ориси, никакви Айфаари няма да ви дадат това. Само когато осъзнаете, че цялото богатство разцъфтява от вас, отвътре, от вашата алтруистичност, от вашето желание да споделите с Вселената всичко най-добро, което имате. Край. Щом започнете да споделяте с Вселената, тя веднага започва да споделя с вас. В тази степен, в която вие споделяте с нея. Докато не споделяте с нея, вие не съществувате за Вселената. Тя не ви вижда, щом мислите само за себе си.

Сергей В. Цвельов (Орис)

Чудото в “Санта Мариа делле Грацие”

Чудото в “Санта Мариа делле Грацие”

За пет века “Тайната вечеря” се е превърнала в най-разрушения щедьовър на изкуството. Какви ли не вмешателства е претърпяла фреската в манастира “Санта Мария делле Грацие” – Милано. “Претърпяла” е най-точната дума, защото всяко от тези вмешателства е отнемало от картината по нещо невъзвратимо. Най-страшни са били периодичните монашески “освежавания” на картината с “блажна боя”. Безбожно е било пробиването на врата през стената (и през картината) за по-голямо удобство при преминаване от едно помещение на манастира в друго. Това е ужасно, но почти същото е сполетяло фреската и при някои професионални реставрации, главно поради пълно непознаване на Леонардовите геосферични и космични конструкции, скрити под боите на “Тайната вечеря”.

В наши дни около фреската в Милано стават и добри чудеса. Една влюбена в картината жена се вглежда отвътре в живописния пласт на шедьовъра и с най-съвършени средства отстранява всичко наслоено от времето и чуждо на Леонардовата живопис. Този доста труден процес продължава вече 16 години. Картината бавно и постепенно придобива първоначалния си блясък. Тази дама, посветила толкова години на “Тайната вечеря”, е госпожа Пинин Брамбилла Барчилон. Както всички по света, така и ние в България желаем изключителен успех на нейния апостолски труд. Но трябва да признаем, че ние в България очакваме най-много от работата на професор Брамбилла Барчилон. Ние се надяваме, че тя първа непосредствено ще открие следите на деликатните Леонардови геометрични конструкции под боите на “Тайната вечеря”. Уверени сме в това, защото тези конструкции съществуват и някъде дори отчетливо се провиждат.

Само за сведение на читателя трябва да кажем, че по-голямата част от невидимите конструкции под боите на фреската постепенно стават видими за компютъра в българското изследване на Леонардовата картинна геометрия. Компютърът възстановява стабилно цялостната геометрична система на Леонардовата перспектомагика в “Тайната вечеря”. “Перспектомагика” е най-точното определение на Леонардовата картинна геометрия, която събира в хармонично единство повече от 15 разновидности на древната, обратната и ренесансовата перспектива. Това обяснява вековни загадки в тази област и е най-голямата и най-приятна изненада за всички, които обичат тази наука.

Компютърът в българското изследване прави своите добри чудеса. Той свободно “преминава” през стената на фреската и влиза в пространството на “Тайната вечеря”. Отначало стъпва на меката ленена покривка на масата на апостолите. След като измери точно ширината на масата, която досега беше трудно измерима, поради перспективата, преминава зад фигурата на Христос и уточнява до милиметър разстоянието между масата и отсрещната стена в картината, където светят трите прозореца. Всъщност прозорците са два, а между тях се намира огромна стъклена врата. Компютърът установява, като първа задача, точната форма и големина на полузакритото стъкло зад фигурата на Христос. То представлява изправен във височина “златен правоъгълник”. Компютърът определя намясто неговите действителни размери “до милиметър” и после ги смалява до размерите на перспективния образ на това стъкло в картината. След установяване точните размери и на цялата стъклена врата зад Христос, заедно с полукръглия фронтон над нея, както и размерите на страничните два прозореца, компютърът преминава вдясно към ярко осветената странична стена в залата на “Вечерята”. Когато се провира между “колоните” на тази стена, компютърът установява, че апостолите Матей, Тадей и Симон се намират зад “колоните” и заедно с определена част от масата са вън от залата на “Вечерята”. Тук за компютъра и за нас започва едно от чудесата на Леонардовите пространства в “Тайната вечеря”. Уж с очите си виждаме цялата маса със всичките апостоли вътре в залата, пък излиза, че това не е съвсем така. Компютърът бързо се пренася по масата наляво към другата стена и установява, че по законите на симетрията, и първите трима апостоли – Бартоломей, Яков Младши и Андрей – също са вън от залата на “Вечерята”, заедно с част от масата. Тука нашият компютър разбира, че е попаднал в друго измерение на Леонардовите пространства – така нареченото философско “четвърто измерение”. Компютърът е сигурен в кода на това ново измерение, защото е компютър, но нас ни кара силно да се замислим: Кой преди Леонардо е дръзнал да измерва тайните на многомерната Вселена? А във “Вечерята” Леонардо да Винчи кодира девет измерения на Пространството. Това няма аналог в неговото време, нито днес.

Компютърът дешифрира за първи път сложните Леонардови “геосферични” формули и построява точно златните модули на геокосмичните конструкции в “Тайната вечеря”. Тези транспространствени ходове на нашия компютър са възможни само защото той единствен прочита, направо от картината, автентичните Леонардови златни числа, с които геният на Ренесанса е пресмятал и оразмерил всичко в пространството на “Тайната вечеря”.

Над боите, в боите и под боите на “Тайната вечеря” компютърът открива огромна и многомерна вселена, създадена от един невероятен Леонардо, останал непознат и в самия Ренесанс. Според нас, това е истинският Леонардо да Винчи. Може би затова дори и бомбата, долетяла до манастира “Санта Мариа делле Грацие” през Втората световна война, не е могла да разруши стената на фреската, защото “Тайната вечеря” е едновременно и библейско, и Леонардово геокосмично чудо.

Истинският Леонардо не може да си отиде от планетата, без дори да знаем, че е идвал.

Роден през 1924 г. в с. Махлата, Плевенско, авторът завършва с отличие Художествената академия в София през 1947 г., специалност “живопис”. Като студент, през 1946 г. става един от основателите на хумористичния вестник “Стършел”, където работи дълги години. Основно занимание обаче в продължение на половин век за него става изследването на невероятната картинна геометрия на Леонардо да Винчи. Подготвя книга за “златните числа” на Леонардо и компютърни графики за неизвестната модулна, спирална и геокосмична перспектива на “Тайната вечеря”.

Цветан Цеков - Карандаш
(Публикувано в том 1-1997 на сп. “Български писмена – Les lettres bulgares”)

Танго

Най-нежната любов и дивата омраза,
решили заедно да потанцуват.
Понесени от ритъма красив,
започнали да се целуват!

Така в обич, ревност и омраза,
създали чудо – наречено танго!
Кинжалите звънтят и пламъци бушуват
и бият нашите сърца в едно!

Това е танц на кървавата роза,
на вихъра от страсти и мечти,
на любовта създадена от Бога,
на най-горещите сълзи!

Така във обич, ревност и омраза,
преплитат се хиляди съдби!
Обичам те или те мразя,
във този танц сърцето ми гори!

От: Н. Йотова, Е. Недкова

Разговор с моя син на 18-тия му рожден ден

Седни по-близо и не крий от мен цигарата си с пръстите несръчни. Ти ставаш вече мъж от този ден и моят път от твоя се отлъчва. Знам, чакаш радост да ти подаря, та леки да са първите ти крачки. Не ще му кажеш днес „благодаря”.
Подаръкът сега не е играчка.
С какво да те зарадвам, сине мой?
И днес денят е труден като вчера.
Все още има в песните ни вой.
Все още във живота има черно.
Сирени още вият и смъртта
след самолетните ята се влачи.
Все още има гладни по света
и някъде сираци още плачат.
По пътищата злобата седи
и завистта във локвите се стича.
Разкаляната алчност още бди.
Пази се, сине, дяволски привлича.
Охолството ограбва мъдростта
и с подлости убива добрината.
Отровена, загива верността
към хората, създали топлината.
Не в пътя лек ще срещнеш радостта,
а в пътища, които сам изграждаш.
Знам, скъпа е на всеки младостта,
но щастието в болката се ражда.
Аз пътищата си преминах пеш –
все срещу ветровете, без да мигна.
Съдбата ми крещеше: „Ще се спреш”.
Помогнаха ми хората да стигна.
Недей гази в калта за „много хляб”.
Човек и с малък къшей се наяжда.
Недей да коленичиш като слаб
пред всяка локва в страшната си жажда.
Ще бъдеш, синко, истински щастлив,
когато спреш, задъхан от умора.
И бързай, вечно няма да си жив.Животът се живее между хора.
Стани човек от огън и от плът.
Не стой, където въздухът те души.
От стъпките в неравния си път
сам ехото да можеш да послушаш.
До плач да стигнат мъжките очи,
дори сърцето младо да изстине,
върви така, че диря да личи,
по дирите ти други да преминат.

Автор не известен

Хората в нашия живот

Хората винаги идват в живота ни поради причина, за сезон или за цял живот. Когато проумеете това, тогава ще знаете точно какво да правите.

Когато някой е в живота ви поради ПРИЧИНА, това е обикновено да посрещне нужда, която вие сте изразили забележимо или скрито. Те идват, за да ви помогнат по време на трудност или да ви ръководят или подкрепят, да ви помогнат физически, емоционално и дори духовно. Те може да ви изглеждат като божи дар и те са. Те са в този момент до вас поради причина, от която се нуждаете да бъдат до вас. След време, без вина от ваша страна, този човек ще каже или направи нещо, за да сложи край на отношенията ви. Понякога те умират, понякога просто си отиват. Понякога не те слушат и те карат да се изправиш. Това, което трябва да разберем, че нашата нужда е била посрещната, нашите желания изпълнени – тяхната работа свършена. Молитвата, която сте отправили е била чута и й е отговорено и сега е време за продължите напред.

Когато хората идват в живота ви за СЕЗОН, това е защото е ваш ред за да споделите, да израстете или научите. Те могат да ви донесат един мирен житейски опит или да ви разсмеят. Може да ви научат нещо, което никога не сте правили. Те обикновено ви носят една невероятна радост. Повярвайте! Това е реално! Но само за сезон. И както пролетта се превръща в лято и лятото в есен, сезонът рано или късно свършва.

Връзките ЗА ЦЯЛ ЖИВОТ ви дават цял живот уроци, тези неща трябва да се изградят, за да имате една здрава емоционална основа. Вашата работа е да приемете урокът, да обичате човекът/хората и да използвате наученото във всички други взаимоотношения и области на живота ви. Казва се, че любовта се гради, но приятелството се предусеща.

Благодаря, че сте част от моя живот…

Из: Мъдрости от нета

Въведение в българската сакрална приказка

Въведение в българската сакрална приказка
1.
Устното творчество на българския народ. От безвремието на едно неизвестно историческо начало до ден днешен; от сладкодумната баба - до екрана на киното...

За изследователска дейност върху приказките може да се говори едва от един век, като започнем от най-старата школа на митологичната приказка – преразказите на братята В. и Я. Грим. Заслугата им е огромна, не само защото са ги записали, а защото се придържат към древните митове, опитвайки се да възстановят представите и вярванията на древността, както и в коректността да обяснят отклоненията, които са направили в интерес на красотата на разказа. Според нас е напълно погрешна внушаваната ни истина, че приказките пресъздават предимно картината на индоевропейската религия, че те идват от Изтока и постепенно завладяват Запада. Това твърдение е едно от най-порочните от съвременна научна позиция, защото приказното творчество е безгранично и всепроникващо, тоест намираме го сред всички народи, по всички краища на света. Изказаното мнение се доказва от приказката „Снежанка и седемте джуджета”, която е българска, но преразказана от братя Грим, сменя своя произход. Тя спада към цяла серия от сакрални български вълшебни приказки, независимо че се среща интерпретирана и у други народи. Тази поредица от приказки принадлежи на устното предание на българската колобърска традиция – твърдение, което ще докажем в процеса на анализите в този труд.

Ние застъпваме позицията, че всички вълшебни приказки имат единен древен корен, интерпретиран у народите и оформен със свой характерен етносен облик. Есенцията, коренът на приказката обаче се е запазил навсякъде.

За исторически корени на фолклорните произведения се говори едва в края на 19 век, когато възниква школата на В. Милер. Той пръв започва да търси – кога, къде, защо и при какви конкретни обществени условия възниква приказката. Идеите в школата на Милер имат значение, но то е най-често ограничено до косвено предаване на събитията. Според нас трябва да не се изпуска от поглед фактът, че преобладаващото фолклорно наследство на който и да е народ е старо, много старо предание, свързано повече с емоционалния дух на етноса, отколкото с историческото му съзнание. Сакралната българска вълшебна приказка е именно такава. Тя носи не само знание, но и предава значителна част от духа на българите, като под дух трябва да разбираме целия морално-етичен комплекс, битуващ като поведение на етноса.

Както казва Петър Динеков: „Вторият въпрос... е влиянието на фолклора върху народното съзнание”. Една блестяща констатация, защото ние твърдим, а читателят сам ще се увери, че българската приказка формира определен тип съзнание у хората, изрично заложено като идея и цел на колобрите. Затова фолклорът играе изключителна роля в съдбата на народа ни. А чрез разширените варианти на разказа - и в живота на другите народи. Трябва обаче да имаме предвид, че българският фолклор не разкрива „истината за техния живот” (на етноса), а формира живота на духовно ниво – насочва го и го активира.

С появата на школата на Милер интересът към историческото значение на приказките нараства, появяват се нови школи, но за съжаление вместо да се допълват, те яростно се отричат. Има обаче един въпрос, по който все пак се разбират: Приказката е художествена история на древността, интерпретирана съобразно етническите характеристики.

Постига се съгласие и за основните видовете приказно творчество: приказки за животни, вълшебни приказки, битови, анекдоти и т.н.

Ще навлезем в специфичността на българската вълшебна приказка и по-специално на така наречената сакрална приказка. Преди да обясним какво е сакрална приказка - малко информация за произхода на този вид приказки.

Приказката е основно средство на българската колобърска традиция за предаване на нейните тайни екзотерично – за широк кръг хора, докато езотеричното (тайното) се е предавало винаги само между посветените – от посветен на посветен. Фолклорният сакрален разказ носи разширена кодирана информация за живота, работеща на подсъзнателно ниво в човека. Всичко, което описахме като учение на тангризма в книгата „Колобър”, се отнася за посветените, за колобрите. Всичко, което ще разгледаме в тази книга, е за хората, за тяхното битие на души, все още не достигнали нивото ученик.

Тъй като българите (душите на българите) идват от съзвездие Еднорог и са пратеници на Централното слънце (Танг-Ра), те вече са посветени души – служители и учители на нееволюиралите души от планетарните системи на Вселената. Затова те прилагат метода Приказка за кодиране на информация, която на ниво подсъзнание достига до ума и той си припомня знанието. Припомнянето става явно, когато информационното поле на лявото полукълбо (женското) открие знанието като обективна реалност. Резултатът е един, но многопланов – започва интуитивно, подсъзнателно прилагане на знанието, без да е ясно откъде идва то. Това е осенението - източник на изключителната изобретателност на българите, на необяснимата им адаптивност и устойчивост. Всяка приказка „кодира” идеи в мозъка, които рефлектират в битието и се появява една феноменална способност на съзнанието – находчивостта. Находчивостта е умението бързо, неочаквано да ни хрумне вариант за решаване на проблемите или ситуациите. Находчивостта е качество на нашето мислене, на интуитивния ни разум.

За езотеричното съдържание на приказките говори и Жан-Франциска Крус Ван Делден в своето съчинение ”Символиката на приказките”, но за съжаление не може да надхвърли моделите на архетиповото тълкуване на приказката и я приравнява към съня и видението.

Като акцентираме върху качествата на съзнанието на българите, нямаме за цел да претендираме за тяхната изключителност като народ, а само конкретизираме специфичността на сакралната приказка, характерна за древното българско учение – тангризъм. Подчертаваме, че тангризмът не е религия, а учение с духовна практика. Практиката се обляга основно на религиозното ниво на съзнанието, защото в древни времена опитът и общественото съзнание на хората са били под контрола на двете единствени и много опростени обществени структури – държава и религия. Религиозната практика на българите е била по-битова, по-житейска и доста различна от религиозната практика, която познаваме днес. Като създатели на парламентарната държава (Каганат), българите са развивали държавността със съвсем други, коренно различни от днешните идеи и цели.

Принципно разгледан, въпросът за произхода на митовете и религиите води до един единствен извод: те са измислени системи за ограничения в едно общество, при което обществените поведенчески норми нямат нужното за еволюцията на етноса морално и духовно развитие. Тангризмът няма никаква система за контрол над поведението на българите, а само на неговите духовни и социални ръководители – колобрите и кановете. Той учи хората как да изживяват собствения си мит в съзнателен и коригиран от самите тях живот. Този върховен принцип на тангризма е блестящо развит в учението на Лао Дзъ, наречено ДАО. В практиката ДАО. Практика на съзнанието, а не на поведението, както е при евреите.

Затова тангризмът няма ритуали. Действат само принципи, жалониращи цикличността на битието, а не на митологичните канонизации, които по същество ограничават съзнанието. Каноните не развиват съзнанието, а го систематизират в едно поведенческо следване на ритуалите, въпреки че религиозното чувство понякога изглежда одухотворено и духовно. Най-често то всъщност е фанатично, дори „сляпо” като продукт на неосъзнавано действие. Ярък пример за това е фактът, че най-съкровената част от ритуалността у християните – Светата литургия, въобще не се познава като текст и значение от вярващите. Такъв е случаят и с мантрите на изтока, особено в Индия. Най-често последователят получава мантра от своя Гуру, без да знае истинското й значение и цели. От него се иска само да я повтаря безконечно и т.н.

Вълшебните приказки са известни на всички народи. В тях се съдържа скрито знание. Процесите на преразказване, съобразно етноса и народопсихологията, са внасяли допълнителни разширения или съкращения в разказа и така са проникнати от наслагвания, че днес е трудно да се докаже със сигурност коя приказка от кой народ води своето начало. Въпреки това има приказки, чието съдържание, език и психология на героите категорично доказва принадлежността им към точно определен народ. Заемките и интерпретациите често са твърде близки, но с характерните за разказвача умения. А най-добрият разказвач винаги е бил и си остава народът.

Всички приказки имат единен корен, защото те започват от един всеобщ принцип – нарушената хармония, промененият естествен ред на нещата. Тоест нарушеното ДАО. Тъй като ДАО е есенцията на философията на българското духовно учение тангризъм, можем да приемем твърдението на тангристката традиция, че сакралните вълшебни приказки са български. Основният мотив в тях е нарушеното равновесие, което трябва да се възстанови: хармонията е нарушена – нужно е да стане нещо значително и извън естествения ред на живота. Вълшебствата и контролираните от небето събития създават именно тези нужни за възстановката условия. Така знанието, кодирано по сакрален начин, става интуитивен източник за психологична промяна у слушателите. Тази е основната роля на приказката в света на обикновените хора. На посветените пък тя дава модел и метод за интерпретация. Колобрите са имали предвид винаги Схемата на хармоничната и Схемата на дисхармоничната промяна, вписани в събитията, които водят съзнанието (чрез породените чувства) към лична промяна. Този научен подход все повече започва да се признава от науката като такъв, благодарение на съвременната психология (главно К. Г. Юнг) и освобождаването на много религиозни тайни от властта на забраната.

Поднесена по този начин, информацията в сакралните приказки убедително потвърждава твърденията на Мари-Луиз фон Франц, че приказките съответстват на „психиката на цялото общество”, тоест явяват се като архетипови модели на обществото. Това е напълно вярно, но не само като архетипови модели на дадено общество, а в по-широк аспект на разглеждания проблем - те са и архетипов модел на Човека въобще. Определено може да се отбележи, че етностното моделиране на символите, станало съществена част от разказа, придава специфичен характер на идеите, без да игнорира всеобщата психична цялост на архетипа. Специфичността, поднесена като израз на народопсихологията, изгражда допълнителни качества на героя, което го превръща от архетипов модел в архетипов образ с етносна характеристика. Героят, какъвто и да е той, плод на което и да е етническо съзнание, придобива образ, приобщаващ по-естествено разказа към слушателите, но в основната си проява той остава въобще архетипов образ за герой.

В българската сакрална приказка „Златното момиче” можем да различим ясно архетиповия модел на Майките на човечеството. Двете момичета не са нищо друго, освен идеята, идеалът за Майката на новото човечество, на цели Коренни раси, в които се разглежда предимно духовния ръст на майката – родоначалник на Човечеството като единен, цялостен организъм от същества, от човешки единици без раса, пол и прочие частни белези. Приказката „Златното момиче” е уникален пример за пълно игнориране на етносните и религиозни различия. В нея не могат да се открият черти, типични за определен етнос. Знаем, че е българска - и толкова. Това не ни дава категоричен отговор на въпроса: Защо, по какво личи, че е чисто българска? Положението е почти същото в „Снежанка и седемте джуджета”. Липсват категорични данни за етническа принадлежност. Ние твърдим, че и двете са български, защото устното предание на българската колобърска традиция ги сочи като такива и дава строго регламентиран начин за сакрален прочит. Именно сакралният прочит доказва тяхната принадлежност. Доказателствата ще дадем по-късно.

Като всички изследователи, Карл Юнг и Мари-Луиз фон Франц не могат да достигнат до идеята за специфичност извън пределите на народотворчеството и народопсихологията. Те приемат приказката като произхождаща по парапсихологичен или литературен път. Липсва сакралният - този, който разглеждаме ние. В търсенето на архетиповия модел Мари-Луиз фон Франц логически го извежда от даденостите на основните социални типажи (бедни, богати, прокълнати, хитреци, глупаци и т.н.), тоест от социалните типажи, обозначавайки ги като архетипови образи, откъдето синтезира характеристики, имащи за човечеството значението на архетипови модели. Трябва добре да се схване разликата, защото объркването между архетипов модел и архетипов образ, особено когато за изходен момент е приет социалният типаж, ще доведе до сериозно разминаване в тълкуванието. В тангризма съществува само един основателен аргумент за този научен подход: всяко име или предмет в действието е код.

Архетиповият представител в сакралните приказки изминава сложен път, за да достигне нивото Посветен в тайните на отвъдното, на незримото, следователно той е човек разделящ се с обикновеното, инертното битие тук, на земята. Това наше становище се подкрепя и от Жан-Франциска Крус - Ван Делден, също последователка на Юнг, която пише: “... приказката като разказ за мистериите на посвещението трябва да бъде изградена на езотерична основа и тълкувана от езотерична гледна точка. НЕ окултна гледна точка, тъй като окултните сили са свързани повече или по-малко с материята, а приказката живее не в материалното, а в духовното”, тя е „...ясно и точно изграден разказ за духовно посвещение...” 1

Разликата между нашите становища и на Мари-Луиз фон Франц произхожда от факта, че тя тълкува еволюционния възход като „огромен обществен възход”, а ние - като огромен личен духовен възход, имащ и обществено отражение. Сакралната приказка изисква духовен подход към архетиповия образ, защото пътят към Небето (Горната земя за българите) е път на душата, а не на тялото и на благата от живота тук. Идентификациите при фон Франц се свеждат до Аз-а на човека (интелектуалния, обществения тип), а ние го отвеждаме по-далеч и по-надълбоко – до Душата, която е извечният носител на космичната субстанция Дух. Така в сакралната приказка социалният типаж, явяващ се архетипов образ на архетиповия модел, може да бъде наречен Дух, защото анализирането на сакралния код вече не спира до Аз-а, а чрез Душата, която се бори и развива, достига Духа – божествената част в нас. Но това не е Старецът - архетипов символ на Духа, както го нарича Юнг и който за съжаление не обосновава разликата между Стареца – мъдър човек и Стареца – Духът. Според нас тази разлика е съществена, когато прилагаме методите на анализ към българската сакрална приказка. В тангризма Старецът е символ на Посветения човек, а не на митичния символ Дух.

В книгата си „Архетипови модели във вълшебните приказки” Мари-Луиз фон Франц говори за компенсаторната едностранчивост на несъзнаваното и изказва мнението, че няма друг изход, тъй като и двете – съзнавано и несъзнавано - са блокирани в критичните ситуации, в които е поставен героят. Всъщност появява се невротичен момент, който се хармонизира (според нея) чрез компенсаторна дейност от страна на несъзнаваното у нас. Този извод е напълно естествен от гледна точка на юнгианската философия за несъзнаваното, но не е приемлив за нас, изхождайки от позициите на тангризма, на сакралната вълшебна приказка. По законите на този вид приказка знанието, заложено в нашето подсъзнание, задейства на емоционално ниво връзки, които водят до осенение и находчивост, типични за всички герои от вълшебните приказки. Тези връзки (процеси) не са инициатива на несъзнаваното, на неосъзнатото, което действа върху съдбата на героя, а точно обратното: скритото, макар и не напълно доосъзнато знание, задействано от осенението, плод на личната инициативност на героя, извежда в съзнанието му неочаквани изводи или действия. Но те не са извън неговата личност, не са извън умствените му процеси и качества, а произхождат точно от тях.

Принципно погледнато, всички герои имат нестандартно мислене и характер, нещо ясно и категорично определено от самото начало на приказката. Често тази нестандартност е причина да бъдат кръщавани с язвителни прякори като „глупакът”, „цървуланко”, „келчо”, „калчо” и т.н. Вярно е, че стремежът на съзнавано и несъзнавано да се хармонизират наистина най-силно влияе върху мисловните процеси, но осенението и нетипичните изводи довеждат до решение, което е плод на личното мислене на героя. Според нас не може да се твърди категорично, че двете едно-друго се хармонизират чрез компенсаторни действия. Не несъзнаваното решава проблема, като предопределя изначално характеристиките на героя, а събуждането на неочаквани анализи и изводи от страна на героя, надарен с друг характер и находчивост. Този „друг характер” не е статичен и предопределен, а е следствие от динамичната проява на енергията на кодираното знание, събуждащо друго, ново ниво (чрез емоционалността) на познанието.

При такава насоченост на разказа става ясно, че сакралната вълшебна приказка е МЕТОД за събуждане на ново мислене, вследствие на което се проявява (променя) Съдбата. Разказът разкрива по този начин архетиповия модел - чрез динамизиране качествата на архетиповия образ (какъвто е всеки герой) и осъществява Замисъла на Учителите на човешкия род. Защото всеки Старец, Маг или който и да е архетипов образ на Посветения е този, който насочва движението на героя в съзнателно определена от него посока. Дали чрез съвет, или чрез вълшебен атрибут – все едно. Така в сакралната вълшебна приказка откриваме един коренно различен вариант на проява на несъзнаваното. Дори бихме казали, че такъв вариант в юнгианския му аспект липсва, защото не несъзнаваното определя посоката на действието, а съзнанието - замисълът на посветения, наблюдател и водач на героя. Вярно е, че посветеният, знаещият, е външен фактор по отношение на героя, но той е съществена част от разказа и замисъла на приказката, без която не може - спира се действието. И в това се състои разликата между нашето и на Мари-Луиз фон Франц мнение за проявата на несъзнаваното като двигател на архетиповия образ.

Има близост, дори успоредност на идеите, доколкото можем да ги отнесем до поведението на героя и неговия мисловен свят, но в предложената ни от авторката идея се елиминира участието на посветените, на Небето. А те присъстват във всяка вълшебна приказка. Фон Франц не разглежда Посветения като архетипов образ, а само като символ на архетиповия модел (дух), което не й позволява да види скритата форма на Методиката на умственото обучение, осъществена чрез присъствието на посветения, който напътства новопосвещавания в делата му. Той знае, той насочва, той предопределя в значителна степен изхода, който - обърнете внимание на този факт - предварително му е известен. Той е посредникът между героя и Небето! Посветеният не търпи развитие в процеса на разказа, което го поставя в ролята на архетипов модел, но - само като представител на Модела, който всъщност се намира на Небето. Получава се представата за реалното присъствие на Небето в нашия живот. Това е Дао. Като философия на учението на тангризма за отношението на Душата към Обективния и Субективния свят, Даоизмът се явява най-съвършеният индивидуален ПЪТ за еволюция на човека. ДАО е ЗНАНИЕ + ОСЕНЕНИЕ + ПОВЕДЕНИЕ. Като поведение може да бъде и отказът, липсата на такова.

ДАО е философия на архетиповия модел на Вселената, изразена чрез съзнанието на определен архетипов образ!

Или: Архетиповият образ (героят) е в Дао, когато се проявява като архетипов модел (свръхчовекът, богът)!

Всеки човек, тръгнал по пътя на Дао, става архетипов образ на самото Дао. Неговото съзнание става такова. Образът се свързва, идентифицира се с модела. Затова Дао е необяснимо. Можем да кажем, че Дао е това, което сте вие като архетипово съзнание на архетиповия модел. При условие, че сте достигнали до нивото архетипово съзнание, защото ако още не сте - не можете да бъдете Герой на сакрална вълшебна приказка, не сте в Дао.

Дао е достижимо само в сакралната вълшебна приказка, защото е единство от образ и модел. Затова героят печели винаги - защото успява да се слее с модела и то съзнателно, целенасочено, находчиво. Образ и Модел стават единно цяло.

Самата Мари-Луиз фон Франц достига до този извод, анализирайки китайската вълшебна приказка „Отхвърлената принцеса”. Съвсем недвусмислено тя заявява: „Очевидно цялата тази приказка е писана като литературна творба от даоистка гледна точка...” и т.н. Думите й са прекрасен пример за находчивост, за съжаление лишена от сакралните знания на посветените. И спира дотук, не може да развие тезата си, поради липса на знание.

Не можем обаче да подминем мнението на Юнг, когато разглеждайки проблема за реализацията на четирите функции на съзнанието чрез екстровертния и интровертния тип, той достига до един блестящ извод: човекът преди да развие стабилно своя личен приоритет към една от четирите функции на съзнанието в заобикалящият го свят „не бива да поема пътя на несъзнаваното.” Тази идея изразява дълбокото познаване на субсъстоянията на нашата психика (душа), които могат да предизвикат в личността психопатични отклонения по отношение на приоритета (диференцирането) на психичната й цялост. В светлината на нашето навлизане в целите и задачите на сакралната вълшебна приказка можем да установим, че тя работи именно в този предпериод на формирането на съзнанието на личността – от детето до юношата, до зрелостта, когато АЗ-ът се установява като самосъзнание.

Колобърските сакрални вълшебни приказки имат задачата да позволят, чрез интуитивната нагласа на съзнанието, в ума и представите на детето да се изработят онези първични идеи и първични критерии, които насочват четирите функции на съзнанието към осмисляне на архетиповите образи, а чрез тях и към архетиповите модели. Разбира се, най-лесно става чрез подвизите на героя. В този случай цялата фантазна картина, провокирайки въображението, активира тези четири функции и позволява на ума да формира своите лични базисни ориентири, които влияят върху формирането на Аз-а. Да се навлиза в несъзнаваното преди да се формира Аз-ът наистина е опасно, но не е невъзможно - има един вариант и това е методът Приказка.

Вълшебната приказка е единственият вариант да се внушат архетиповите модели, оказващи идейно влияние върху формирането на четирите функции на ума. Сакралната вълшебна приказка е тази, която има учебен, планиран характер за това внушение. Затова тя е Метод за формиране на съзнанието. На това високо духовно ниво се насочват принципните постановки за морал и етика, които се формират на ниво чувства от архетиповия образ, който поради тази причина е изяснен още от самото начало, какъв е като персонаж – добър или лош. Моралните и етични принципи да са така стабилни, че да формират самостоятелно, чрез личен обективен анализ, оценката „положителен” или „отрицателен” герой. Така предхождащият сформирането на Аз-а период се включва в системата на архетиповите модели, които чрез архетиповия образ и посредством личната предразположеност на една от функциите на съзнанието да бъде водеща, се „формира” съзнанието на детето.

Българското колобърство е сътворило блестящ метод и за онези кодове на духовното ниво на Аз-а, което душата усвоява и пази - в началото подсъзнателно, но впоследствие все повече и повече разкрива в ума идеите, кодирани в приказката. Така още от ранна детска възраст имаме основата, фундамента на бъдещото развитие на качествата ни. Всички кодирани знания се възприемат като модели и са източник за интерпретации. Бликовете на осенение или находчивост не са нищо друго, освен крайният резултат от усвояването на тези кодирани идеи, които се проявяват под контрола на вече цялостната личност като творчески хрумвания или открития. При по-дълбок анализ на този проблем на човешкото предформиране на Аз-а можем да направим още един извод, благодарение на предложената от Юнг констатация, че „може четирите функции да не се развият правилно и така да не се получи водеща, поддържаща и слаба функционална дейност.”

За Юнг това е патопроцес. За съжаление е прав, а за огорчение на създателите на сакралните вълшебни приказки е много прав, защото наличието на този процес е повсеместен. Бихме казали, че основната маса от хора нямат ясно изразена водеща функция на съзнанието, вследствие на което на по-голямата част от човечеството му липсва осенението и находчивостта.



2.

В предложения анализ разглеждаме само приказките, които са ни известни като български сакрални вълшебни приказки, тоест с доказан произход. Към тях прибавяме и тези, които днес не са известни като български, но наследствената българска колобърска традиция ги определя като такива и ги е посочила на посветените като източник на знание. Главната ни претенция се състои именно в това кодирано знание, което до този момент нито един народ не е посочвал като свое. Нещо повече - никой не е разглеждал от тази позиция приказката. Определението Сакрална вълшебна приказка не съществува в нито един труд на изследователите. Възможността да навлезем в този скрит прочит на приказката се дължи единствено на завещаното ни знание от тангризма. Така ми беше предаден от колобъра Дойчо кодът на приказката „Снежанка и седемте джуджета ”:

„Снежанка и Седемте джуджета” е българска приказка. В нея е кодирана цялата тайна на химията. Тя е Менделеевата таблица на българските колобри... Когато Словото се изяви в теб, ще разбереш какво ти казвам. Сега помни каквото ти казах. Много внимавай с имената на героите.”

Думите му така ме впечатлиха, че неволно, мигновено в ума ми нахлу друго, предишно негово изказване, което той повече не повтори и не обясни: „Принц и Принцеса са български титли. В приказките те имат полов характер и са синоними на Небето и Земята.” Едва сега, години след този разговор, започнах да разбирам каква дълбока провокация са предизвикали в мен тези подхвърляния на информации. Започнах да чета българските народни приказки, заедно с анализите на наши изследователи, за да се ориентирам правилно в този специфичен жанр на народното творчество. Хрумванията и идеите ме връхлитаха едни след други. Скритите връзки извикваха в съзнанието ми вълнение от великото майсторство на колобрите, съчинили удивително красивите разкази за толкова дълбоки научни и етични знания. Колобърството е единствената ми твърда основа за определянето на Сакралната вълшебна приказка като българска и различна от другите вълшебни приказки. Въпреки че не ми бе казан или демонстриран нито един метод за конкретен анализ - знаех, разбирах веднага за какво става въпрос. Дали имам основание, читателят ще прецени сам. Дали има други подобни анализи и изводи в световната критика за жанра – може да провери всеки. Аз не открих. Архетиповите символи на Юнг, Мари- Луиз фон Франц и Жан-Франциска Крус - Ван Делден се доближават твърде много до идеите на сакралните вълшебни приказки, но не могат да прескочат границата на логичното. Дори когато авторката определя един от методите за съчиняване на вълшебна приказка като парапсихологичен, тя има предвид главно съновиденията, превръщани от разказвачите в приказки. Сънищата обаче, колкото и да са истинни, не носят програмираното кодиране на знанията в сакралните български приказки. Липсва структурното движение на Закона за Последователността и за Пропорционалността. Освен това сънят е личен процес, даден на отделния човек със символика, имаща значение само за него.

Ако приемем, според цитираните по-горе автори, че „Психиката представлява много повече целостта съзнание – несъзнавано”, то идеята несъзнавано (архетиповият модел) чрез съзнаваното (архетиповия образ) да извика от древното колективно несъзнавано свои лични интерпретации на архетиповете на човечеството, става явна за сакралната приказка. Така фантазното, нереалното става двигател, енергия за насочени въображения, които пробуждат специфични творчески синтези, провокиращи ума и съзнанието към собствени аналогии и изводи. А това най-общо казано е основната цел на създателите на сакралните вълшебни приказки и е средство на традицията - да се разказва, пее, танцува и т.н. Следователно, традицията се явява феномен на познанието, което се „стабилизира във времето” чрез фолклорния разказ и в същото време е провокатор на въображението при контакт с личното съзнание на обекта - на слушателя. Защото сакралната вълшебна приказка в лицето на своите създатели има заложена идеята за този адрес – слушателя (читателя), без оглед на времето и условията, в които ще слуша или чете. Това прави метода Приказка универсален и вечен. След проучване и анализ на сакралните вълшебни приказки стигнах до извода, че:

1. Основен момент в разказа е присъствието на определени задължителни фантазни елементи, имащи за цел да въведат в повествованието нужната специфична среда за развиването на идеята (тайната). Тези фантазни структури са задължителни, ключови елементи, без които приказката губи не само своето очарование, но и вложеното знание. По пътя на езотеричното знание са били предавани от посветен на посветен фантазните думи-символи, около които е трябвало да се развива приказното – интерпретацията на идеята, сюжета и информацията. Тези думи са своеобразни кодове, те са ключове, които определят и насочват посоката на развитието на разказа.

Такива думи-символи са например: джудже, принц, принцеса, имената на джуджетата, пер, стъклен ковчег, Ян Бибиян, самодива и самовила, синджир, боздуган, сабя, жива вода, кисела вода, врана, гарван, завързан косъм и т.н.

2. Символичният образ на фолклорния фантазен елемент през различните епохи често е бил осъвременяван, но в никакъв случай не е губил своята кодова същност.

Трябва да подчертаем, че определението фантазно не съвпада със съвременните характеристики на стила „фентъзи”. Фантазният елемент във вълшебните приказки, плод на високо интелектуализираното мислене на прадедите ни, се е облягал преди всичко на логическото въображение, защото е съдържал знания, които е немислимо да се предадат без предварителен замисъл, структура и последователност на повествованието.

Възприемането на художественото произведение е сложен и многопланов процес, зависещ от психичните особености на човека. Според някои психолози той „протича не само на степента на сетивното познание, но и на ниво абстрактно мислене, обхващайки широка гама от човешката психика”... Художественото възприемане е целенасочена дейност на нашето съзнание, обхващаща емоционалната и интелектуална сфера и определя обективизирането на художествената идея и образи. Така фантазният елемент става обективна предпоставка за логически изводи. С това си качество приказката дава неочаквани синтези, които съзнанието извежда, независимо от явната нелогичност на развоя на събитието или поведението на героя.

Образно-емоционалният начин на познанието е най-характерната особеност на приказката, което я прави изключително пригодна за вмъкване на друго косвено ниво на познанието. Това става чрез символи и идеи на пръв поглед фантастични, които формират интуитивно-мисловни образи, нетипични за реалния живот, но със завладяваща и разтърсваща характеристика. Така фантазната приказка провокира възприемането чрез естественост и самостоятелност.

Самостоятелността е изключително важен момент от вълшебната приказка и от личната способност на читателя сам да формира границите на въображението си. Тя става източник на лични разширения и аналогии, които човекът извършва по-късно в своята мисловна дейност. Кодирането на определено знание в сакралната приказка провокира и разчита именно на тези лични способности на читателя да развива по свой фантазен и логичен път заложените идеи, да ги преосмисля и обективизира. Художественото произведение, което и да е то, какъвто и да е неговият вид, може да изпълни своето предназначение, само ако стане факт за съзнанието на възприемащия. Това е неговата гносеологическа природа, максимално експлоатирана в сакралната приказка. Бихме допълнили: съзнателно и целенасочено ескплоатирана от създателите на приказки със сакрални цели.

Древните автори са разчитали изключително много на уникалната способност на човека да мисли с художествени образи. Единствено способността да се мисли с художествени образи сближава творците с читателите.

Според нас, когато П. М. Якобсон определя възприемането на художествения образ като една от главните страни на възприятието, той има предвид именно възникващата индивидуална реакция на читателя към героите. Получава се ниво на „лични взаимоотношения” между герой и читател – възниква дълбочина на осмислянето на образите и идеите. На това именно разчита тангризмът в кодирането на тайните, защото само при такова дълбоко съпричастие може да се използва интуитивната нагласа, за да се даде знанието.

Съвременният стил „фентъзи” е свободно импровизирана творческа композиция, докато приказното е интерпретиращ процес на вложената скрита идея за сакралната информация, прикрита под формата на фолклорен разказ. Приказното в българския фолклор не е литературна фантазия, а творческа интерпретация на сакрално знание, където фантастичното е средство, специфична форма за прикритие, завоалиращо външната яснота, но разширяващо идеите и внушенията с голяма убедителност.

Разказването на приказка има своя строга идея и форма, която авторът-разказвач спазва, обогатявайки я и осъвременявайки я, без да нарушава заложеното знание в нея. Затова не сме съгласни с мнението, че „приказката отразява първобитно разбиране за света” и е „създавана и предавана устно, в безкнижовно време”. Това изключително необосновано твърдение е породено от претенцията на хора, приемащи познанието като достъпно само за образованите – факт, по силата на който старите времена са задължително „първобитни”, „примитивни”, „безписмени”, ”безкнижовни”, „безпросветни” и т.н. Такива констатации поддържат една отдавна опровергана теория, че писмеността е единственият начин да се съхрани и предаде на поколенията опитът и познанието.

Без да се впускаме в обяснения за несъществеността на подобни грешни позиции, ще попитаме само: възможно ли е нашият български народ да е бил безписмен, безкнижовен, безпросветен и да създаде календар с изумителна точност, за което са били нужни хиляди години астрономични наблюдения и статистики за движението на звездните системи по небосвода?! Нека припомним, че само за регистрирането на колебателните движения на земята в нейното прецесионно движение са нужни 2160 години непрекъснати наблюдения на звездното небе. За да се състави календар са нужни поне 4-5 такива цикъла с водене на строга статистика за движението на звездните конфигурации, което ще рече около 10 000 години. Може ли това да бъде осъществено без писменост, без езикова и научна култура, гарантираща достоверността на анализите и изводите от астрономичните наблюдения?!

Ако днес ние не сме в състояние да схванем изключително емоционалната атмосфера на разказването – един недостижим домашен театър, в който разказвачът е променял светогледа и душите на слушателите, не е изключено за това да е допринесло именно лавиноподобното нарастване на книжнината и преобладаващото книжно образование. Развили сме индивидуалното потапяне в атмосферата на четивото, което е много полезно, но като че ли започва да ни липсва звучната реч на разказвача. Особено при децата.

Твърди се също, че приказката има проста постройка: кратък увод, разказ и благоприятен край. Като грубо определение на нейните структурни елементи – да, така е. Но ако проследим нейния разказ – същинската й част, ще установим много сложна, епизодична и детайлна връзка между всички елементи, персонажи и събития. Напълно необяснимо ни е твърдението, че приказките имат проста структура. Ако ги разглеждаме като М. Арнаудов в светлината на литературното творчество и от позицията на двайсети век – има нещо вярно. Но когато застанем на мястото на създателите, ще установим една строго програмирана повествователност, в която намесата на въображението на разказвачите не е повлиявало съществено върху качествата й. Разбира се влияния има, както има и езиково обогатяване или преводни промени, но главното си остава винаги непроменено. Както остава непроменена и основната й функция. Най-добре от всички български изследователи формулира същността на приказката Димитър Осинин в предговора си към „Български народни приказки”: „Винаги находчива, съдържателна, осведомяваща и поучаваща, приказката е била едновременно история и философия, религия и наука, школа за морално възпитание, а същевременно и неписана художествена литература.”

В подкрепа на казаното веднага ще добавим, че в българската колобърска традиция приказката има дълбоко информационен характер, пренасящ през вековете знанието на древните българи за Вселената, Световете, Природата и Човека. Тя носи в себе си космогонични знания за епохите, расите, социалните и духовните промени, както и битовите характеристики на нашия народ. Дори да изключим строго сакралните приказки, ние винаги се натъкваме на едно съдържателно и многопластово разглеждане на проблемите, възникващи в отношението човек – свят.

Твърди се, също така неоснователно, че героите в приказките нямат развитие на характерите. Отново се натъкваме на чисто литературен подход, който предварително обрича изводите, защото приказката не е литература – тя е разказ с литературни качества, зависещи от въображението на разказвача, затова не може да бъде разглеждана като чисто литературен вид творчество. Както вече казахме, Вълшебната сакрална приказка е плод на творческо пресъздаване на определено знание чрез формите на въображението и фантастичното. Въображението в нея не е литературен похват, задоволяващ естетичните претенции на автора, а метод за пресъздаване на увлекателен, но и строго маркиран образователен процес. Няма сакрална приказка без планирано идейно и структурно повествование.

Говорим единствено за вълшебната приказка, за същинската приказка, в която фантазното и научното са така преплетени, че завладяват съзнанието ни и внушават по естествен начин знания и етични норми. Именно в тази пълна симбиоза между научно и фантастично се съдържа същността на определението сакрална приказка. В другите видове приказни форми, като битовите приказки, легендите и анекдотите, може да търсим определени литературни похвати като водещи в сюжетно и структурно отношение, но в сакралните вълшебни приказки това не е основната цел.

От казаното следва изводът, че към всепризнатите форми на приказното творчество - Приказки за животни, Вълшебни приказки, Битови приказки, Легенди и Анекдоти, трябва да прибавим и един нов вид приказки – Сакралните вълшебни български приказки.

Преди да пристъпим към по-конкретното обяснение на понятието сакрална приказка, ще дадем нашето обяснение за вълшебна приказка. Звучи парадоксално, но до този момент не е изведено достатъчно добро и категорично определение на понятието вълшебна приказка. Не приемаме определението на Владимир Проп за вълшебна приказка, дадено в труда му „Морфорлогия на приказката”: „Вълшебни приказки можем да назовем приказките със седемперсонажна схема.”

Странно твърдение, защото понятието вълшебно никъде и по никакъв начин не може да се приравни с броя на персонажите. От морфологична позиция това определение върши добра работа на изследователя, въпреки че по-късно, още на следващата страница, мотивацията на автора не се свежда до броя на персонажите, а до структурата на приказката. Имаме предвид приказката „Седемте козлета и вълкът”, която авторът приема за руска и дава като пример в своя анализ. Буди недоумение защо след като изказва определението си за вълшебна приказка, Проп не дава нито един пример, с който да обоснове защо именно „седемте персонажа” определят дадена приказка като такава. Ами ако са осем, а какво става с вълшебната приказка „Снежанка и седемте джуджета”, където персонажите са единайсет?

Горе-долу същото е положението със седемте функции на вълшебната приказка, които според автора определят развитието й. Самият Проп заявява: „И седемте функции на тази част никога не се срещат в една приказка, при това отсъствието им тук никога не би могло да се обясни с пропуск.”

Според нас тези твърдения не удовлетворяват по-голямата част от текстовете.

За да изведем нашето определение за сакрална вълшебна приказка, се налага да кажем какво разбираме под определението вълшебна приказка.

Вълшебна приказка е всяка приказка, в която основната идея се направлява или разрешава от обект с вълшебни качества.

Независимо от броя на персонажите, от техния вид (животни, хора, предмети, думи и т.н.), качества и роля в действието. Вълшебен обект може да бъде всичко: от предмета (хляб, меч, пръстен) - до животно, джудже, вещица, змей, както и дума или заклинание, звук или магически жест – всичко, което сюжетната линия изисква, за да може да се развие и мотивира действието. Вълшебният атрибут определя и част от приказките за животни като вълшебни именно поради наличието му в действието. Такива са приказките „Рибарят и златната рибка”, „Алхимикът” и т.н., но не и „Кума Лисана и кум Вълчан”, „Клан, клан, недоклан” и прочие приказки, в които липсва вълшебен обект или действие. Те са приказки „за” или „със” животни, но в тях липсва каквото и да е вълшебство.

Когато говорим за морфология на сакралната вълшебна приказка, става дума за разширения от чисто символичен характер, които доразвиват приказката на друго ниво – алхимично. Вълшебният символ, който определя приказката като такава, е натоварен с повече от разкритото на читателя значение. Именно това допълнително значение е обект на нашето изследване. То вътре в текста описва и носи нова идея, ново значение, както за обикновения слушател, така и за колобъра, анализиращ текста. Морфологично Мотивът определя сюжета, за реализацията на който се избира символът – носещ знанието, съществуващо и разкривано на вълшебно ниво. Мотивът, определен от идеята да се предаде това знание, е причината да се изгражда нужният сюжет в строго определена посока и форма. Затова съществуват десетки варианти на една и съща приказка в различните народи и етноси. Всеки е моделирал разказа според своите разбирания, но в сюжетна последователност, осигуряваща реализацията на мотива и задължително чрез вълшебен обект. След като определяме вълшебната приказка като такава, защото притежава вълшебни идеи, вложени в хора, предмети, думи и т.н, тогава трябва да приемем вълшебния код като специфичен елемент от замисъла на приказката. Това е морфологичното ядро на разказа.

В най-общи линии, можем да определим следната структура, приложима към която и да е форма на вълшебна приказка, без която тя не е такава:

1. Събитие, което определя мотива, служещ за отправна посока на сюжетната линия.

2. Герой, който приема мотива за своя цел и предприема действия. Независимо дали е принуден, по свое желание или при случайно възникнала ситуация.

3. Вълшебен обект, който влияе върху развитието на събитията и променя техния естествен логичен ход.

4. Решение на ситуацията по вълшебен начин.

5. Благоприятен завършек на действието.

От казаното дотук следва естественият извод:

Сакрална вълшебна приказка е всяка вълшебна приказка, в която определени символи-кодове притежават допълнителна, специфична информация, носеща скрито знание.

Какво всъщност представлява този нов вид приказка, с какво тя се различава от другите вълшебни приказки?

1. Това е приказка, носеща идейно и сюжетно развитие с вплетени в повествованието знания. Нейната основна цел е да пренесе във времето това скрито знание и да го предаде на поколенията. Мотивът, Сюжетът и Структурата се определят от целите на информацията.

2. Сакралната приказка следва последователността на вложеното в нея знание, без да държи сметка на прецизното повествование от литературен характер. Повествованието следва строго изискването да се дават знанията пропорционално и последователно. Това не е прищявка на фантазията, а метод на познанието.

3. Тя притежава символи-кодове, които посветените знаят и вплитат като жалони в повествованието. Независимо от езиковите, културни и преводни особености, тези ключови символи остават непроменени. Те въздействат на подсъзнанието и пораждат разширяване на съзнанието на героя, а чрез него и на слушателя.

4. Посветените в тайната колобри извличат от съдържанието й нужното знание, което превръща приказката в научен инструмент за духовно и социално развитие.

5. Запазва знанието от посегателството на недобронамерени същества. Съдържанието й е било разкривано само след съответно посвещение в колобърски ранг. Този факт определя сакралната вълшебна приказка и като колобърска.

От посочените пет специфични отлики на сакралната приказка могат да се изведат четирите нива на кодирана информация в тях. Разбира се, когато колобърът има данни как да подхожда към съответните символи-кодове.

На първо ниво можем да кажем, че сакралната приказка има в повествованието думи, които не само съдържат скрита информация, но и определят посоката на тълкуването. Те са специфичните жалони, около които се изграждат фантазният разказ и неговите вторични символни елементи. Например Принц и Принцеса означават наследници на Първия, на Изначалния, тоест на архетиповия модел на дадена раса, но не можем да ги идентифицираме с Бога, защото произхождат от кода ПЕР - Първият. Този код подсказва, че произлизащите от него наследства (Принц и Принцеса) са естествените генетични наследници на еволюционното ниво на хората, пребиваващи вече в материята.

Така Принцесата става естествен преносител на генетичното ниво на вече съществуващия човешки род, който преминава, трябва да премине на ново еволюционно ниво. Принцовете са претенденти, но те не могат да осъществят това ново еволюционно ниво, тъй като са преки наследници (потомци) на Царя, на старото. Тогава се появява Героят, винаги произхождащ от народа, тоест от средата на естествената еволюция. Той притежава нови, нетипични характеристики и задължително е закрилян от Небето (чрез посветен). И печели битката за Принцесата, тоест за правото да продължи следващото ниво на генетичната информационна система на човечеството. Принцесата, Жената, тоест Майката на бъдещото човечество, като носител на генетичната програма, приема за съпруг не титулуваното старо ниво (Принца), а новото активно начало на цикъла – Героя. Това определя факта, защо Героят автоматично става наследник на Царя, тоест Цар - баща. А тя става Царица - майка.

На второ ниво разграничаваме исторически и пространствено нивото Цар и Царица от Принц и Принцеса, защото първите са архетипови образи на миналото, а вторите - на бъдещето. Така Принц и Принцеса стават не само герои, но и атрибути на времето и пространството – новата епоха. Владимир Проп много правилно обръща внимание на атрибута като едно от най-важните неща в научното изследване на приказката. Той казва: „Изучаването на атрибута дава възможност за научно тълкувание на приказката. От историческа гледна точка това означава, че вълшебната приказка в своите морфологични основи представлява мит.” По-нататък допълва, че такова изследване трябва да се извърши „във връзка с религиозните представи”. Подчертаваме този извод, защото сакралните приказки са тясно свързани с философията и практиките на старата религия на българите – тангризма. А важното значение на атрибутите за вълшебното тайнство на приказката читателят ще разбере сам, когато прочете този анализ. Всяка приказка, всеки неин епизод или действие, разкрива изключителното значение на всеки атрибут.

И преди да завършим с цитирането на този автор, ще допълним още едно негово изказване: „Че приказката се гради върху еднакви принципи, вече ни е известно...” Именно: еднакви принципи – всички вълшебни приказки са подчинени на еднакви принципи, а сакралните са строго изграждани по тях.

На трето ниво откриваме друго сакрално знание – джуджетата са представители на химичните елементи, от които се структурира нашето тяло чрез утробата на жената. Каквито са например Мърморко (литий) или Всезнайко (кислород) в „Снежанка и седемте джуджета”. Но в анализа на тази приказка откриваме, че Принц и Принцеса също имат дял в химичното тълкуване на кодовете – Принцът е Водород, а Принцесата (Снежанка) съединението лед - Кислород и Водород.

На следващото, четвърто стъпало на разкодиране, колобърът открива и друга информация – какви са алхимичните нива на развитието на даден цикъл и в каква посока трябва да се търси информацията, закодирана в тях. Алхимичното ниво е най-високото ниво на кодирането на информация в сакралната българска приказка. Затова то е блокирано от много фантазни елементи, прикриващи информацията. Колобърът, който е знаел четирите специфични степени на значенията на думите жалони, е можел да ги чете, за разлика от читателя (слушателя), който чрез вътрешната си нагласа да съпреживява е попадал само пряко под въздействието на приказното и така е формирал в себе си морално-етични норми и критерии. А те всъщност са върхът на алхимичната трансформация в сакралната вълшебна приказка, работеща върху съзнанието. Това е петото ниво и се явява личен, самостоятелен процес, произлизащ пряко от идеите на разказа и собствената водеща функция на психиката, за която говори Юнг.

Тези пет специфични момента от същността на сакралната приказка читателят може да проследи сам. А от анализите ще прозре дълбочината и на литературните постижения на повествованието. Достатъчно е да споменем само, че древната българска приказка „Снежинка и седемте джуджу” представлява всъщност Таблица на елементите в природата, или както днес я познаваме - Менделеева таблица на елементите. Великолепната приказка „Ян Бибиян ”, разказана от Елин Пелин, ще разкрие пред читателя сложния път на човешката еволюция, охарактеризирана от египетския мъдрец Тот с думите: „Не сте зли, не сте еволюирали, за да бъдете добри!”. Тя е блестящ пример как приказката се превръща чрез литературната си интерпретация в роман, където осъвременяването и разширенията са изключително големи, без да се е изгубил нито един елемент от вложеното древно знание на предците ни.

Проследявайки подреждането на приказките и вложеното в тях знание, ще разберем строгата последователност в разкриването на знанието. То обхваща всичко, в научен и духовен план, което днес наука и духовни школи разглеждат като висше достижение на съвременната ни цивилизация.

Сакралните вълшебни приказки са колобърски. Те са плод на програмирана система за обучение на народа и учениците на колобрите. Всички интерпретации на вълшебните приказки са техни. Често интерпретациите носят силна етносна окраска, но са изградени здраво около предадения от колобрите текст и задължителни мотиви и символи.

Можем да направим обобщението:

Първо: Вълшебните приказки са разказвани на хората, за да формират у тях, на подсъзнателно ниво, идеи и критерии. Хората са съпреживявали разказа, вследствие на което у тях са се формирали представи за добро и зло, правилно и неправилно, нравствени и духовни синтези.

Второ: Колобрите, които са знаели кодовете, са ги анализирали пред своите ученици – бъдещите колобри и така се е предавала тайната на сакралното знание. Учениците, а и самите колобри, са разпространявали текстовете устно, спазвайки стриктно кодираните символи. Сакралното знание, направлявано от посветените, е стигало до народа по ясен и регламентиран начин.

Трето: Преразказванията от хората постепенно са превърнали сакралните вълшебни приказки в част от етническото културно наследство, съхранено от фолклора. В безписмените времена на древните хора не е съществувал по-ефикасен метод за разпространение на знанието. До нас текстовете достигат като своеобразна форма на фолклорното културно наследство.

Това наше твърдение се подкрепя и от мнението на изследователи като Вл. Проп, разглеждащ мотива като определящ сюжетното развитие. В труда си „Морфология на приказката” той цитира и А. Н. Всеволовский: „...мотивът е нещо първично, а сюжетът - вторично. Сюжетът за Всеволовский е вече акт на творчество, на съединяване.” И още: „Под сюжет аз разбирам тема, в която щъкат различни положения – мотивите.”

Според двамата автори вълшебната приказка има предварителен замисъл, служещ за мотивация на сюжетното развитие, в което „всички вълшебни приказки са еднотипни по строеж.”

Сакралните вълшебни приказки са създадени от българското колобърство, внедрени са трайно във фолклорната традиция на народите и едва в наше време, чрез писмеността, са се превърнали в специфичен вид литература. Няма песен, танц или вълшебна приказка, която да е съчинена изцяло от народа. Да се говори, че в древността хората от народа са изграждали сложните сюжетни действия с натрупвания на частични хрумвания е неоснователно. Изграждането на дълги и многопланови приказки като „Златното ключе”, „Жива вода”, „Котката” и т.н. чрез напластяване на отделни фрагменти, плод на народното творческо вдъхновение, не е възможно. Един от големите проблеми в този процес, ако все пак допуснем, че е възможен, е мотивацията в отделните части на приказките, следваща и разрешаваща сюжетната линия. В приказки като „Златното ключе” вътрешното разширение и развитие на сюжета е разработено с изключително сложна и обвързана с цялото действие мотивация на героите. Част от персонажите имат епизодична, но свързана с основната идея роля и дейност, която не може да бъде плод на случайни творчески хрумвания. Такава е например ролята на тримата доктори, лекуващи Бура, които имат развитие и в други части на приказката с подчертано насочена дейност. Говорещият щурец е ярък пример за програмирано, последователно и ключово присъствие във възпитателния процес на куклата Бура. Почти във всяка вълшебна приказка можем да открием подобен герой.

Сакралността е била скрита форма на обучение, затова устната традиция е запазила непокътната само вълшебната форма. Вълшебното е метод за въздействие и внушения, и благодарение на него народният разказвач е интерпретирал свободно, но винаги близко до основното ядро на разказа.

Не е било възможно да се разкриват на хората алхимичните цели на съпреживяването, а и не е имало кой да се интересува от тази страна на колобърската работа.

Според нас вълшебната приказка е възникнала като сакрална колобърска приказка. Претворена и етносно украсена от народа, тя е станала неделима част от неговия фолклор, а благодарение на хора като братя Грим днес се завръща при нас като прекрасен разказ със запазени сакрални кодировки. Този факт потвърждава правилната методика за въздействие и запазване на същността на приказките във времето.

Така твърди преданието в българската устна колобърска традиция.

Ще преразказваме в обобщен вид приказките, разчитайки на тяхната всеизвестност, и само където е нужно, ще коригираме промените или пропуските. Ако това не е достатъчно за читателя, той може да прочете целия текст от някой сборник с приказки. Съзнаваме риска да попадне на съвременни „разказвачи”, чиято некомпетентност и користни мотиви са превърнали приказките в елементарни, дори вулгарни и отблъскващи текстове. По тази причина посочваме в библиографията източниците, които сме ползвали в анализите.

Основна цел на сакралната приказка е да създаде Система от образи, които да внедрят в нашия Ум и Душа идеи, изграждащи в подсъзнанието ни основата на критерии, служещи за опорни точки на съзнанието, така че още в детска възраст да се осъществи символично внедряването на космичните Принципи и Закони.

Когато съзнанието започне да се развива, то рано или късно достига до преломен момент, в който започва неговото разширение – одухотворяване. Процесът е алхимичен, защото се основава на два задължителни етапа от саморазвитието ни - съзнанието достига възможността да стане свръхсъзнание, тоест да трансмутира до космично ниво. Първата част на този алхимичен процес е периодът, когато личността все още е пределно фокусирана върху анимата (душата) си. Тогава се пропуска основната цел на отношението на душата към света на себеподобните, а в частност към творческите си духовни стремежи.

Вторият момент е, когато човекът е прекомерно съсредоточен върху персоната (личността) си. Тогава той така идеализира или поне непрекъснато наблюдава Себе си, че развива изключителна себезначимост и пропуска всички сигнали на душата за истинско духовно развитие. Такива личности неусетно стават грандомани, непоносими за другите. Юнг нарича преодоляването на тези две състояния индивидуация, тоест да видим себе си и другите каквито сме в действителност, а не според наследените и подсъзнателно проектирани архетипови образи, с които неволно или съзнателно се идентифицираме. Способността да стигнем до собствената си индивидуация и да преодолеем архетиповото влияние на образите-символи е големият подвиг, в който душата като барон Мюнхаузен спасява себе си от водата (инертното колективно несъзнавано). Затова читателите на приказки най-често не разбират логиката в постъпките на героите, които са преживели вече своята индивидуация. Въпросът е блестящо кодиран в приказките „Ян Бибиян” и „Златното ключе”. В тях двамата герои системно разкриват процесите на изграждането на своята собствена индивидуация. А в приказката „Жива вода” е проследен процесът на окончателната индивидуация на посветения ученик.

Преди да преминем към анализа на приказките, ще разясним накратко какво представлява науката Алхимия, която принадлежи на българската колобърска традиция и наред с Дао съзнанието е Метод за духовно развитие на човека. Тези две чисто духовни практики съществуват и се развиват единствено в нашето съзнание, което ги прави възможни при условие, че личността е пробудила в себе си самосъзнанието като аналитично-синтезен похват за търсене на смисъла и целите на Живота.

Из новата книга на Спас Мавров „Български вълшебни сакрални приказки”