Майчина сълза

Заръмоля дребен есенен дъждец. Жълтият листак в градината светна. Големите гроздови зърна под лозницата набъбнаха и кожицата им взе да се пука. Наведе моравото димитровче цветове над търкулнатото в шумата пукнато гърне. Сви се малкото птиче-лястовиче в дъното на гърнето и затрепера от студ и мъка. Всички си отидоха. Отлетяха на юг неговите две сестричета. Изгуби се майчицата му в топлите страни.

Кой ще го стопли в тая дъждовна нощ?
Оставиха го само в дъното на гърнето, защото беше сакато и не можеше да лети. През лятото избухна пожар в къщата, под чиято стряха майка му беше свила гнездо. Догато старата лястовичка смогна да грабне рожбата си от огъня, един въглен падна в гнездото и парна лястовичето по дясното крило. Голото пиле примря от болка. Когато се свести, то видя, че се намира в ново гнездо, а над него седи майка му с клюмнала глава. Най-напред се опита да раздвижи крилца, но не можа, защото дясното, изгореното крило беше изсъхнало.

Търкулна се лятото. Потъмняха гроздовите зърна. Пухнаха се пъпките на димитровчетата в градината. Почнаха да се събират лястовичките по телеграфните жици. Те се готвеха за път. Жиците заприличаха на броеници.

Една сутрин старата лястовичка смъкна своята саката рожба в градината и рече:
- Мило дете, ние днес ще заминем на юг. Ти не можеш да летиш. Затуй ще останеш тука, ето в онуй гърне съм ти нагласила мека перушина. Там ще лежиш. А когато огладнееш, излез навън и си клъвни нещо. Цялата градина е зарината с плод. Виж какво хубаво димитровче е склонило чело над входа на гърнето. Ти не тъгувай. Напролет ние пак ще се върнем.
- Благодаря, майчице, дето си се погрижила за мене! - промълви сакатото и за да скрие сълзите си, навря главица под крилото на майка си и притихна...

Всички си отидоха. Занизаха се мрачни дни. Заваля дребен дъждец. Наквасеното димитровче тежко отпусна цвят над гърнето. Една дъждовна капка се търкулна по най-долния листец на цвета и се нагласи да падне.
- Ах, колко съм уморена! - въздъхна тя.
- Откъде идеш? - попита любопитно лястовичето.
- Остави се. Голям път изминах. Ида от Великия океан. Там се родих. Аз не съм дъждовна капка. Аз съм сълза.
- Сълза ли? Каква сълза? - надигна се тревожно лястовичето.
- Майчина. Историята на моя живот е къса. Преди девет дена една уморена и насълзена лястовичка кацна върху мачтата на един голям океански параход. Аз стоях в дясното око на кахърната птичка. Океанът ревеше. Духаше силен вятър. С немощен глас продума лястовичката на вятъра:
- Братко ветре, когато ходиш над света, ако минеш през България, отбий се при моето сиротно пиле и му кажи да се пази от черния котак, който се върти в градината. Забравих да поръчам на рожбата си, когато тръгвах. Кажи му още, че моето сърце изсъхна от мъка...
- Къде е твоето лястовиче? - попита вятърът.
- Оставих го в едно пукнато гърне, търкулнато в градината, където цъфтят морави димитровчета.

Додето изрече тия думи старата лястовичка, аз се отроних от окото й. Вятърът ме грабна и ме понесе над света. Девет дена летях. Ето сега паднах на туй цвете. Колко съм уморена! Искам да капна и заспя...

Сърцето на сакатото лястовиче се обърна. Стана бърже, отвори човка и пое отмалялата майчина сълза.
- Благодаря ти, майчице! - прошепна то, легна си в перушината и заспа, затоплено от сълзата, сякаш беше под майчините си криле.
От: Ангел Каралийчев

Реч за любовта

Предполагам, че никой от вас не би се затруднил да отговори на въпроса, кое е онова единствено нещо на този свят, което не може да се закупи. Онова едничко чувство, което притежава силата да разрyшва и погубва, но и да съгражда и сътворява, да дава, но и да отнема живот, онова чувство, което ни кара да мразим и да обичаме едновременно, най-амбивалентното чувство на този свят-ЛЮБОВТА.

Науката, а и ежедневният опит на всеки от нас недвусмислено показват, че любовта и омразата не идват от нищото.Те се предават от поколение на поколение, като своеобразен емоционално-генетичен код.Разликата с биологичната наследственост обаче е тази, че ние можем съзнателно да променяме този код, ако съумеем да заредим себе си, а от там и следващите поколения с повече вяра, надежда с повече оптимизъм. Защото именно сега света е жаден за повече истина, повече радост, повече обич, с други думи за повече любов.
За съжаление не е трудно да видиш как днешния свят - въпреки своята безпределност, красота и величие, въпреки постиженията на науката и технологиите, въпреки неограничените материални блага, се е устремил с бясна скорост към своя връх-падение, защото в тази надпревара е забравил най-важното, забравил е от къде е тръгнал, забравил е в името на какво е започнал своето пътешествие. Самозабравата на, която се е самообрекъл го е лишила от радостта да даваш, не да получаваш, да служиш, не да бъдеш обслужван, да обичаш, не да си обичан.Забравил е най-важният урок на живота - а именно живееш, за да се научиш да обичаш, обичаш за да се научиш да живееш.

За щастие обаче любовта - прилича на феникс, възкръсва от пепелта, стига само да и позволим.Защото не друго, а любовта ни прави цялостни човешки индивиди - не външния ни вид, нито работата, нито нуждите, нито постиженията, нито семейството,. нито общественото положение, нито дори мечтите НИ.Кого обичаме, как обичаме, защо обичаме и самият факт, че обичаме - това в крайна сметка ни формира като личности, това ни прави истински, цели, естествени, витални - живи. Всичко в света живее в любовта и чрез любовта.Всичко което виждаме е проява на любовта.Ние и всичко, което ни обгражда сме проявена, материализирана любов.Съществува само едно нещов живота, за което си струва да се бориш до край и то е любовта.Любов безбрежна и необятна, безкрайна като небето и бездънна като морето - това е най-голямата придобивка в живота.Важно е да разберем и запомним, че времето лети, изгряват слънца, следват сенките на нощта.Всичко преминава - остава само любовта.

В заключение ще цитирам думите на Фахрудин Араки:
"Любовта протича през всичко.Не, тя е всичко.как може да се твърди, че няма любов, когато на света не съществува друго освен любов?Всичко което виждат очите ви, е сътворено от любовта, тя кара всичко да блести, да пулсира, да се движи - да, пак повтарям: всичко е любов."

Затова, аз казвам, ДА на любовта през двадест и първи век, а какво ще кажете вие?

Реч на Мирослав Зашев, пред студенти от специалност психология 2-ри курс. На 20.01.2009г.

В часа по философия

В часа по философия професорът застана на катедрата,изпълнена с различни предмети и зачака студентите да утихнат.Тогава взе голям празен буркан от майонеза и го напълни с топки за голф.Попита студентите дали съдът е пълен.Те отговориха утвърдително.
После професорът взе една кутия с камъчета и я изсипа в съда,разклати го леко и камъчетата се наместиха между топките за голф.И отново попита студентите дали съдът е пълен.Те пак отговориха утвърдително.
После професорът взе кутия с пясък и я изсипа в съда.Естествено пясъкът запълни всичко.Той попита още веднъж дали съдът е пълен.Студентите отговориха с единодушно "да".
Тогава професорът взе две кутии с бира от бюрото и изсипа съдържанието им в съда,което изпълни празното пространство сред песъчинките.
Студентите се разсмяха.
"Сега,каза професорът,когато смехът утихна,искам да ви кажа,че този съд представлява вашият живот.Топките за голф са важните неща във вашия живот-семейството ви,здравето ви,децата ви,приятелите ви,страстите и предпочитанията ви-все неща,които ако загубите всичко друго и ви останат само те, животът ви ще бъде достатъчно пълен.Камъчетата са другите неща-работата ви,къщата ви,колата ви.Пясъкът е всичко останало-малките неща." И продължи-"Ако най-напред сложите пясъка в съда,няма да има място за камъчетата и топките за голф.Същото се случва и с живота.Ако губите времето и енергията си за дреболии,никога няма да имате място за нещата,които са важни за вас.Обръщайте внимание на нещата,които застрашават щастието ви.Играйте с децата си. Излезте с партньора си навън,на вечеря.Винаги ще се намери време да изчистите къщата и подредите.
Погрижете се най-напред за топките за голф,за нещата,които наистина си заслужават.Подредете приоритетите си.Останалото е само пясък."
Една от студентките вдигна ръка и попита-"А какъв беше смисълът на бирата?"
Професорът се усмихна-"Радвам се,че ме попитахте.Исках просто да ви покажа,че няма значение колко пълен е животът ви,винаги ще се намери място и за две бири."

Из: Мъдрости от нета

Дъждобранът

Той е вехт, но има сила странна:
може и да плиска над града,
взема ли със мене дъждобрана,
знам, ще секне начаса дъжда.

Като прилеп в мрака на антрето
висне моя дъждобран заспал,
тегне вече седмици небето;
дъжд вали и мен ми става жал

за детенцето, което бледо,
въз стъклото лепнало челце,
часове като затворник гледа
вадите с помръкнало сърце;

за врабеца, под стрехата сгушен,
който, сякаш сам извън света,
слуша как разшумената круша
шумоли със капки и листа;

за онез, що работят в заводът
шест дни и в неделя всеки път,
вместо в парка да се поразходят,
трябва вътре вкъщи да стоят.

И тогава грабвам дъждобрана.
Тръгвам. И над моята глава
в миг се пръскат облаците сбрани,
грейва безпределна синева.

По дърветата разпукват пъпки,
трепкат слънчеви петна под тях,
паркът е изпълнен с глъч и стъпки,
смеят се чешми, струи се смях.

Възрастните, седнали на пейки,
разговарят с весели лица,
а наблизо с кофички и лейки
си играят в пясъка деца.

Само аз в алеите засмени
скитам странен, с вид на пенсионер,
и върви подобно сянка с мене
неотлъчно дъждобранът чер.

Изумени ме поглеждат всички
със усмивка, сдържана едва,
доближа ли - хвръква ято птички
и децата дигат в страх глава.

И не знай, не подозира никой,
че да могат да се веселят,
върху устните им смях да блика,
да е тъй безоблачен денят,

слънце и зеленина да има,
паркът да е с блясъци залян,
трябва тук на стража да стоиме
аз и моят смешен дъждобран.

Атанас Далчев

Ад и Рай – същинската разлика

Един човек разговарял с Господ за Ада и Рая. Господ му рекъл:
- Ела да ти покажа Ада.
Влезли двамата в едно помещение, където група хора седели на маса около огромна паница с гозба. Всички до един били изпосталели и измъчени от глад. Всеки държал в ръката си лъжица, с която стигал до казана, но всяка лъжица имала дръжка по-дълга от ръката, така че не можели с нея да стигнат до собствената си уста. Страданията им били ужасни.
- Ела сега да ти покажа рая – Рекъл след известно време Господ.
Влезли в друга стая, която била същата като първата – паницата с гозбата, групата хора, същите лъжици с дълги дръжки. Но тук всички били сити и щастливи.
- Нищо не разбирам – рекъл човекът. – Защо тук всички са щастливи, а в другата стая нещастни, нали иначе всичко беше еднакво?
Господ се засмял.
- Много просто – рекъл. – Тук са се научили да се хранят един друг.

От: Ан Ландърс