ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ...
Старецът разръчка въглените в камината, сложи един наръч сухи цепеници и огънят възкръсна като феникс. Алени б
агри обсипаха стаята. Дървета пукаха в такт с огнените пламъци, а те танцуваха по тавана преплетени в един див, победоносен танц.
Напук на лютата зимна вечер навън, в стаята беше топло и уютно. До камината имаше малка дървена масичка и един голям люлеещ се стол, а пред нея на пода, беше постлан един огромен, пухкав и мек килим.
По корида се чуха глухи стъпки, а миг след това вратата се отвори и се чу детски глас:
- Дядо, дядо разкажи ни приказка...

неделя, 24 януари 2010 г.

Реч за любовта

Предполагам, че никой от вас не би се затруднил да отговори на въпроса, кое е онова единствено нещо на този свят, което не може да се закупи. Онова едничко чувство, което притежава силата да разрyшва и погубва, но и да съгражда и сътворява, да дава, но и да отнема живот, онова чувство, което ни кара да мразим и да обичаме едновременно, най-амбивалентното чувство на този свят-ЛЮБОВТА.

Науката, а и ежедневният опит на всеки от нас недвусмислено показват, че любовта и омразата не идват от нищото.Те се предават от поколение на поколение, като своеобразен емоционално-генетичен код.Разликата с биологичната наследственост обаче е тази, че ние можем съзнателно да променяме този код, ако съумеем да заредим себе си, а от там и следващите поколения с повече вяра, надежда с повече оптимизъм. Защото именно сега света е жаден за повече истина, повече радост, повече обич, с други думи за повече любов.
За съжаление не е трудно да видиш как днешния свят - въпреки своята безпределност, красота и величие, въпреки постиженията на науката и технологиите, въпреки неограничените материални блага, се е устремил с бясна скорост към своя връх-падение, защото в тази надпревара е забравил най-важното, забравил е от къде е тръгнал, забравил е в името на какво е започнал своето пътешествие. Самозабравата на, която се е самообрекъл го е лишила от радостта да даваш, не да получаваш, да служиш, не да бъдеш обслужван, да обичаш, не да си обичан.Забравил е най-важният урок на живота - а именно живееш, за да се научиш да обичаш, обичаш за да се научиш да живееш.

За щастие обаче любовта - прилича на феникс, възкръсва от пепелта, стига само да и позволим.Защото не друго, а любовта ни прави цялостни човешки индивиди - не външния ни вид, нито работата, нито нуждите, нито постиженията, нито семейството,. нито общественото положение, нито дори мечтите НИ.Кого обичаме, как обичаме, защо обичаме и самият факт, че обичаме - това в крайна сметка ни формира като личности, това ни прави истински, цели, естествени, витални - живи. Всичко в света живее в любовта и чрез любовта.Всичко което виждаме е проява на любовта.Ние и всичко, което ни обгражда сме проявена, материализирана любов.Съществува само едно нещов живота, за което си струва да се бориш до край и то е любовта.Любов безбрежна и необятна, безкрайна като небето и бездънна като морето - това е най-голямата придобивка в живота.Важно е да разберем и запомним, че времето лети, изгряват слънца, следват сенките на нощта.Всичко преминава - остава само любовта.

В заключение ще цитирам думите на Фахрудин Араки:
"Любовта протича през всичко.Не, тя е всичко.как може да се твърди, че няма любов, когато на света не съществува друго освен любов?Всичко което виждат очите ви, е сътворено от любовта, тя кара всичко да блести, да пулсира, да се движи - да, пак повтарям: всичко е любов."

Затова, аз казвам, ДА на любовта през двадест и първи век, а какво ще кажете вие?

Реч на Мирослав Зашев, пред студенти от специалност психология 2-ри курс. На 20.01.2009г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар