ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ...
Старецът разръчка въглените в камината, сложи един наръч сухи цепеници и огънят възкръсна като феникс. Алени б
агри обсипаха стаята. Дървета пукаха в такт с огнените пламъци, а те танцуваха по тавана преплетени в един див, победоносен танц.
Напук на лютата зимна вечер навън, в стаята беше топло и уютно. До камината имаше малка дървена масичка и един голям люлеещ се стол, а пред нея на пода, беше постлан един огромен, пухкав и мек килим.
По корида се чуха глухи стъпки, а миг след това вратата се отвори и се чу детски глас:
- Дядо, дядо разкажи ни приказка...

събота, 5 ноември 2011 г.

Нека ти разкажа - Чувство за собственост

Не знам точно защо, но в един момент от живота си поех по труден и мъчителен път.
Всичко започна с един изблик на ревност към приятелката ми. Тя беше предпочела да се види със съученичките си от колежа и да отложи срещата ни. От този момент в главата ми започнаха да се въртят мисли и предчувствия, че я губя, и както винаги, изпитах болка.
Бях говорил в терапевтичния кабинет колко е важно да изживяваш загубите като такива, но в този момент наистина бях разстроен.

— Не виждам защо трябва да деля моето момиче с приятелките й, нито приятелите си — с техните момичета. Казвам го така, за да го чуя и да осъзная колко е тъпо. Моля те, помогни ми. Когато нещо е мое, смятам, макар да звучи допотопно, както ти казваш, че от мен зависи дали да го деля, или да не го деля с някого, и то в момента, в който аз пожелая. Затова е мое.

Хорхе остави чайника и започна да разказва:

Както си вървял разсеяно по улицата, той изведнъж я видял — голяма и красива златна купчинка. Слънцето я огрявало цялата и докосната от лъчите му, повърхността й проблясвала с многоцветни сияния, които я превръщали в нещо космическо, дошло от филмите на Стивън Спилбърг.
Останал за миг, гледайки я като хипнотизиран.
— На кого ли е? — запитал се.
Огледал се на всички страни, но не видял никого наоколо.
Накрая се приближил и я докоснал. Била топла.
Като прокарал пръсти по нея, му се сторило, че гладката й повърхност е в пълна хармония с блясъка и красотата й.
— Ще я взема — рекъл си.
Вдигнал я много внимателно и я понесъл извън града.
Захласнат, той навлязъл бавно в гората и се отправил към една поляна.
Там, под следобедното слънце, я положил внимателно на тревата, седнал и вперил поглед в нея.
— За пръв път имам нещо ценно. Нещо мое. Само мое! — помислили си и двамата.

— Когато придобием нещо и станем зависими от това нещо, кой кого притежава, Демиан?
Кой кого притежава?

Няма коментари:

Публикуване на коментар