ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ...
Старецът разръчка въглените в камината, сложи един наръч сухи цепеници и огънят възкръсна като феникс. Алени б
агри обсипаха стаята. Дървета пукаха в такт с огнените пламъци, а те танцуваха по тавана преплетени в един див, победоносен танц.
Напук на лютата зимна вечер навън, в стаята беше топло и уютно. До камината имаше малка дървена масичка и един голям люлеещ се стол, а пред нея на пода, беше постлан един огромен, пухкав и мек килим.
По корида се чуха глухи стъпки, а миг след това вратата се отвори и се чу детски глас:
- Дядо, дядо разкажи ни приказка...

събота, 5 ноември 2011 г.

Нека ти разкажа - Закопаното съкровище

След последния сеанс бях притеснен, да не кажа разтревожен. Онзи нещастник бе продължил да се изпуска в гащите, независимо на какъв терапевт попадал. Това ме накара да преосмисля собственото си решение да ходя на терапия: в крайна сметка не исках да посещавам сеансите нито за да разбера защо, нито за да нося памперси, нито за да не ми пука. Така че, ако от тази инвестиция на време и пари щях да получа само това, време беше да се откажа.

— В такъв случай, Хорхе, вече не става въпрос за терапевтични школи. Проблемът сега е: защо съм тук?
— За съжаление, отговорът не е в мен. Той е у теб.
— Объркан съм, много съм объркан. До последния сеанс бях сигурен, че психотерапията е полезна. Бях от хората, които пращат всичките си приятели на терапевти. Но изведнъж собственият ми терапевт ми казва, че човек, който отива на сеанс, защото се изпуска в гащите, защото нещо му куца или е потиснат и луд, като си тръгне, пак ще се изпуска, пак нещо ще му куца и ще е тъжен и самотен, както преди да отиде. Не разбирам нищо. Много ми е мътно.
— Нищо не излиза, когато човек се ядосва, че е объркан. Това положение те притеснява, защото смяташ, че всичко трябва да ти е ясно, че не трябва да си объркан, че трябва да знаеш всички отговори, че трябва, трябва… Отпусни се, Демиан. Както вече ти казах, при гещалтпсихологията единственото, което „трябва“, е:

Трябва да знаеш, че абсолютно нищо не „трябва“.
— Вярно е. Но дори и без „трябва“ има отговори, които бих искал да знам.
— Да ти разкажа ли една приказка?

Този ден наострих уши повече от всякога. Знаех, че всеки разказ, притча и дори виц на Хорхе са ми помагали да си изясня нещата, когато съм бил объркан.

Живял някога в град Краков един благочестив и честен старец на име Изи. Няколко нощи подред той сънувал, че отива в Прага и стига до един мост над река. Сънувал, че на единия бряг на реката, под моста, имало кичесто дърво, че започва да копае дупка до това дърво и в нея открива съкровище, с което си осигурява благополучие и спокойствие за цял живот.
В началото Изи не обърнал внимание на съня. Но като видял, че той се повтаря със седмици, решил, че това е знак и че не бива да подминава тази вест, пратена му насън от Господ или откъдето и да било.
И така, доверявайки се на интуицията си, той натоварил мулето си за дългото пътуване и поел към Прага.
След шест дни път старецът стигнал до Прага и започнал да търси моста над реката в околностите на града. Нямало много реки, нито много мостове, тъй че бързо открил мястото, което търсел. Всичко било както в съня му: реката, мостът и на единия бряг дървото, под което трябвало да копае.
Само едно нещо липсвало в съня му: мостът бил охраняван денонощно от един войник от царската гвардия.
Изи не посмял да копае, докато войникът бил там, затуй се разположил край моста и зачакал. На втората нощ войникът забелязал мъжа, който се бил настанил на брега, и тъй като му се сторил подозрителен, се приближил да го разпита.
Старецът не сметнал за нужно да го лъже. Затова му разказал, че е дошъл от далечен град, защото е сънувал, че в Прага, под един мост като този, има заровено съкровище.
Войникът се разсмял.
— Да изминеш толкова път за тоя, дето духа — отвърнал му той. — От три години и аз сънувам всяка нощ, че в град Краков, под кухнята на един луд старец на име Изи, има закопано съкровище. Ха-ха-ха! Да не мислиш, че трябва да ида в Краков, да намеря тоя Изи и да започна да копая под кухнята му? Ха-ха-ха!
Изи благодарил любезно на войника и се върнал у дома.
Вкъщи той изкопал дупка под кухнята и открил съкровището, което открай време било заровено там.

След приказката Дебелия мълча дълго, докато на вратата не се позвъни. Беше следващият му пациент. Хорхе се приближи до мен, прегърна ме, целуна ме по челото и аз си тръгнах.

Прехвърлих наум целия сеанс. В началото на разговора Дебелия ми бе казал същото, което искаше да ми обясни и с приказката: „Отговорът на въпросите ти не е в мен, а в теб“.
Щях да открия отговорите в себе си. Не от Хорхе, нито от книгите, нито в терапията, нито от приятелите си. А в себе си! Само в себе си!
Също както при Изи, съкровището, което търсех, беше тук и никъде другаде.
„Никъде другаде — повтарях си непрекъснато. — Никъде другаде“.
И тогава разбрах: никой не можеше да ми каже дали терапията „помага“ или не. Само аз можех да знам дали „ми помага“ и този отговор важеше само за мен (и само в този момент). Сега осъзнах, че бях прекарал голяма част от живота си, търсейки някой друг да ми каже какво е добро и какво — лошо. Търсех да видя себе си в погледа на другите. Търсех вън от себе си това, което всъщност винаги е било в мен, под собствената ми кухня.
Вече ми беше ясно, че терапията е само инструмент, с който да започна да копая на подходящото място, за да изровя скритото съкровище. А терапевтът е онзи войник, който по свой начин ти казва непрекъснато къде трябва да търсиш и повтаря неуморно, че е глупаво да търсиш извън себе си.
Объркването ми бе изчезнало и аз се почувствах щастлив и спокоен като Изи, разбирайки най-сетне, че съкровището е в мен самия, че винаги е било тук и че не мога да го изгубя.

Няма коментари:

Публикуване на коментар