ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ...
Старецът разръчка въглените в камината, сложи един наръч сухи цепеници и огънят възкръсна като феникс. Алени б
агри обсипаха стаята. Дървета пукаха в такт с огнените пламъци, а те танцуваха по тавана преплетени в един див, победоносен танц.
Напук на лютата зимна вечер навън, в стаята беше топло и уютно. До камината имаше малка дървена масичка и един голям люлеещ се стол, а пред нея на пода, беше постлан един огромен, пухкав и мек килим.
По корида се чуха глухи стъпки, а миг след това вратата се отвори и се чу детски глас:
- Дядо, дядо разкажи ни приказка...

събота, 5 ноември 2011 г.

Нека ти разкажа - Заради една делва с вино

По онова време сякаш всеки сеанс беше пряко свързан с предходния, като брънките на верига. Бях толкова доволен, че почти не можех да повярвам на нещата, които постепенно сам осъзнавах.
Учех се да изживявам откритията си с радост или с тъга, плачейки или смеейки се, но доволен, че съм по-близо от всякога до вътрешния си мир, до спокойствието на духа, до максималното доверие в собствените си сили, до това, което днес бих нарекъл „да бъдеш щастлив“.
Всичко беше наред. Но изведнъж започнах да си мисля защо ми е да си изяснявам нещата, щом всички останали си живеят в пълно неведение и упорстват да си остане така. Почувствах се съвсем безсилен и започнах да се дразня. И продължих.
Дори да допусках, че бих могъл да понеса чувството, че съм някакъв марсианец, предизвикано от различията ми с другите, то за тях нямаше никакво значение, че за някого на този свят — или за десетина, за сто души — нещата са малко по-ясни.
Тогава се сетих за чичо ми Роберто. И той някога бе ходил на терапия. И както казваше, действала му добре. Много добре. Но няколко месеца след като започнал сеансите, казал на терапевта си: „Виж, да речем, че съм изминал една десета от пътя. Но през тези месеци, напредвайки с една десета, петдесет процента от хората, с които поддържах връзка, се отдръпнаха от мен. Аритметичната прогресия сочи приблизително, че като измина трийсет процента от пътя, девет от всеки десет мои приятели ще са ме изоставили. И всъщност не смятам, че си струва да си по-здрав, ако в резултат на това ще си по-сам и от Робинзон Крузо без Петкан. Благодаря за всичко и сбогом!“.
С тези мисли отидох на сеанса онзи ден. Поставях под въпрос терапията, но най-вече ролята на терапевта. Не точно на _Дебелия_, който според мен си вдигаше акциите, а вече не вярвах изобщо на терапевтите.

— Колко време е нужно, за да се подготви един добър терапевт? Погледни себе си: без да смятаме началното и средното образование, си бил шест години в медицинския факултет, пет на специализация, три години курсове и обучение за психотерапевт, десет години терапия на личността, не знам колко години педагогическа терапия и както ми каза, не по-малко от десет години упражняване на професията, за да обогатиш теоретичната си подготовка с практически опит. Ох, уморих се да смятам!
— Не знам накъде биеш, но добави и това, че подготовката никога не свършва. Тя продължава и така трябва да бъде до безкрай.
— Значи смяташ, че съм прав. И всичко това, за да можеш да излекуваш стотина души през цялата си професионална практика, защото използваш по-кратки терапии. Иначе щяхме да говорим за двайсетина пациенти. Не си струва, Хорхе. От социална гледна точка е безсмислено.
— Някои от тези „дълги години на учене и подготовка“, както казваш, посветих на четенето на приказки, написани от други хора, или на слушането на разкази, останали в наследство от народната мъдрост. И сега ще ти разкажа една от тези приказки, защото смятам, че ще свърши работа.


Имало едно време… друг цар.
Той бил владетел на малка страна, наречена княжество Увиландия*. Царството му било пълно с лозя и всичките му поданици се занимавали с правене на вино. Петнайсетте хиляди семейства, населяващи Увиландия, печелели достатъчно от износа за други страни, което им стигало да живеят доста добре, да плащат данъци и да си позволяват някоя и друга прищявка.
Царят следял от години финансите на царството. Бил справедлив и милозлив владетел и не искал да живее с чувството, че бърка в джобовете на жителите на Увиландия. Затова полагал големи усилия, за да намери начин да намали данъците.
Докато един ден го осенила прекрасна идея. Царят решил да премахне данъците. Като единствена дан, за да покрие разходите на държавата, щял да поиска веднъж в годината, когато виното се налива в бъчвите, всеки от поданиците му да отиде до градините на двореца с еднолитрова делва, пълна с най-доброто вино от реколтата, и да го изсипе в голяма бъчва, изработена за тази цел по същото време.
От продажбата на тези петнайсет хиляди литра вино щели да се получат парите, нужни за бюджета на короната, за разходи в здравеопазването и образованието на народа му.
С възвания и обяви по главните улици на градовете вестта обиколила цялото царство. Радостта на хората била неописуема. Във всяка къща възхвалявали царя и пеели песни в негова чест.
По всички кръчми вдигали чаши и пиели за здравето и дълголетието на добрия цар.
Настъпил денят за отдаване на данта. Цяла седмица по махали и пазарища, по площади и църкви жителите си напомняли и си заръчвали едни на други да не пропуснат срещата. Гражданската солидарност била заслужен отговор за жеста на монарха.
Отрано започнали да се стичат семействата на винарите от цялото царство, всяко с делва, носена от главата на семейството. Един по един изкачвали високата стълба, водеща към огромната царска бъчва, изливали делвата и слизали по друга стълба, в подножието на която ковчежникът на царството поставял по един печат с царския герб на ревера на всеки селянин.
Следобед, когато и последният винар изсипал делвата си, се разбрало, че всички до един са го сторили. Огромната, петнайсет хиляди литрова бъчва била пълна. От първия до последния царски поданик, всички отишли навреме в градините и изсипали своя дял в бъчвата.
Царят бил доволен и горд. По заник-слънце, когато народът се сбрал на площада пред двореца, монархът излязъл на своя балкон, аплодиран от хората си. Всички били щастливи. Царят заповядал да му донесат малко от събраното вино в една красива кристална чаша, наследство от предците му. И докато донесат чашата, той заговорил:
— Прекрасни народе на Увиландия, както предполагах, всички жители на царството се стекоха днес в двореца. Искам да споделя с вас радостта на короната, защото се уверих, че предаността на народа към неговия цар е равна на предаността на царя към народа му. А не виждам по-добър начин да го отбележа, освен да пия във ваша чест от първата чаша с това вино, което без съмнение ще е божествен нектар, букет от най-доброто грозде на света, минало през най-добрите ръце на света и залято с най-голямото богатство на царството — народната любов.
Всички плачели и приветствали царя.
Един от слугите подал чашата на царя и той я вдигнал, за да пие за народа, който го аплодирал въодушевено. Но от изненада ръката му застинала във въздуха: вдигайки чашата, царят видял, че течността в нея била прозрачна и безцветна. Той я доближил бавно до носа си, свикнал да долавя аромата на най-добрите вина, и установил, че няма и мирис. Като добър дегустатор, поднесъл почти машинално чашата към устните си и отпил глътка.
Виното нямало вкус нито на вино, нито на каквото и да било!
Царят наредил да му донесат втора чаша вино, после още една и накрая пожелал да вземат проба от горния отвор на бъчвата. Нямало грешка — все същото. Без мирис, без цвят и без вкус.
Спешно повикали алхимиците на царството, за да направят анализ на състава на виното. Те били единодушни: бъчвата била пълна с вода. С чиста вода. Сто процента вода.
Монархът заповядал начаса да свикат всички мъдреци и вълшебници в царството, за да намерят веднага някакво обяснение за тази мистерия. Какво заклинание, каква химична реакция или магия са направени за превръщането на тази смес от вина във вода?
Най-старият от държавните министри се приближил и му прошепнал на ухото:
— Чудо ли? Заклинание? Алхимия ли? Няма нищо такова, царю, нищо такова. Просто поданиците ви са човешки същества, Ваше Величество. Това е всичко.
— Не разбирам — отвърнал царят.
— Да вземем например Хуан — рекъл министърът. — Той има огромно лозе, ширнало се от хълма до реката. Гроздето, което получава, е от най-доброто качество в царството, а виното му се разпродава най-бързо, и то на най-добрата цена.
Тази сутрин, когато се готвел да слезе със семейството си в селото, му хрумнала идея: ами ако сипе вода вместо вино? Кой ще разбере разликата?
Една-единствена делва вода в петнайсет хиляди литра вино — никой няма да разбере! Никой!
И никой не би разбрал, но при едно условие, Ваше Величество, при едно условие.
Ако всички не си бяха помислили същото!

Няма коментари:

Публикуване на коментар