ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ...
Старецът разръчка въглените в камината, сложи един наръч сухи цепеници и огънят възкръсна като феникс. Алени б
агри обсипаха стаята. Дървета пукаха в такт с огнените пламъци, а те танцуваха по тавана преплетени в един див, победоносен танц.
Напук на лютата зимна вечер навън, в стаята беше топло и уютно. До камината имаше малка дървена масичка и един голям люлеещ се стол, а пред нея на пода, беше постлан един огромен, пухкав и мек килим.
По корида се чуха глухи стъпки, а миг след това вратата се отвори и се чу детски глас:
- Дядо, дядо разкажи ни приказка...

събота, 5 ноември 2011 г.

Нека ти разкажа - Глухата съпруга

Още със сядането започнах да говоря. Този ден бях съвсем наясно над какво искам да поработим: за споровете с приятелката ми.
— Мисля, че Габриела е откачила.
— Какво й е?
— Откачила е… Загубила си е ума, побъркала се е, пощръкляла е…
— За…?
— Цяла седмица се караме за ваканцията. Всъщност тя иска да прекараме цял месец в Уругвай с родителите й, които ни поканиха. А аз не искам да ходя, защото предпочитам да прекарам ваканцията в Аржентина с едни приятели от клуба. Знам, че ще й бъде много по-добре в Аржентина, но се е заинатила за Уругвай. А ако има нещо, което ме изкарва от нерви, то е, когато Габриела се заинати така. Колкото повече се запъва тя, по-вироглав ставам и аз. Докато в един момент спирам да говоря с нея, защото имам чувството, че изобщо не може да мисли или да чуе друго мнение.
— И защо предпочита да отиде в Уругвай?
— Просто така. Прищявка.
— Но тя не казва, че е прищявка. Или го казва?
— Не, тя казва, че иска да иде в Уругвай.
— И не си я питал защо?
— Е, разбира се, че я питах, но вече не помня каква глупост изтърси.
— Кажи, Демиан, щом не знаеш какво ти е отвърнала, как можеш да твърдиш, че е глупост?
— Защото, когато Габриела си науми нещо, не знае какво говори и не се съобразява с нищо. Не я интересува какво казва другият и единственото, което разбира, са собствените й аргументи.
— Не я интересува какво казваш ти.
— Да.
— Казва например, че говориш глупости или че си твърдоглав…
— Точно така.
— Или че това са прищевки.
— Да, и това. Откъде зна…?
— Вчера ми разказаха един виц.

Един човек се обажда на домашния си лекар.
— Рикардо, аз съм, Хулиан.
— О, здравей! Какво има, Хулиан?
— Ами виж, обаждам ти се, защото се притеснявам за Мария.
— Но какво й е?
— Започва да оглушава.
— Как така да оглушава?
— Да, наистина. Трябва да дойдеш да я видиш.
— Добре, но човек обикновено не оглушава изведнъж, не е и болезнено. Доведи я в понеделник в кабинета ми, ще я прегледам.
— Да не мислиш, че можем да чакаме до понеделник?
— Как разбра, че не чува?
— Ами… като я викам, не отговаря.
Виж, може да е заради някаква дреболия, нещо като тампон в ухото. Ето какво ще направим: ще разберем до каква степен е глуха Мария. Ти къде си сега?
— В спалнята.
— А тя къде е?
— В кухнята.
— Така. Извикай я оттам.
— Марияааааа…! Не, не чува.
— Добре. Иди до вратата на спалнята и я извикай от коридора.
— Марияааааа…! Не, изобщо не чува.
— Чакай, не се отчайвай. Вземи безжичния телефон, тръгни към нея по коридора и я викай, за да видиш кога ще те чуе.
— Марияааааа…! Марияааааа…! Марияааааа…! Няма начин. До вратата на кухнята съм и я виждам. С гръб е към мен и мие чиниите, но не ме чува. Марияааааа…! Нищо.
— Приближи се още.
Мъжът влиза в кухнята, приближава се до Мария, слага ръка на рамото й и крещи в ухото й:
— Марияааааа…!
Побесняла, жена му се обръща и му вика:
— Какво искаш? Какво искаш, какво искаш, какво искааааааш…?! Вече десет пъти ме повика и десет пъти ти отвърнах „какво искаш“. С всеки ден ставаш все по-глух, не разбирам защо просто не отидеш на лекар…

— Това е проекция, Демиан. Добре ще е винаги, когато виждаш нещо у другия, което те дразни, да се сещаш, че то е най-малкото (най-малкото!) и в теб.
Е, да продължим с твоя проблем… Та какво казваш за прищевките на Габриела?

Няма коментари:

Публикуване на коментар