ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ...
Старецът разръчка въглените в камината, сложи един наръч сухи цепеници и огънят възкръсна като феникс. Алени б
агри обсипаха стаята. Дървета пукаха в такт с огнените пламъци, а те танцуваха по тавана преплетени в един див, победоносен танц.
Напук на лютата зимна вечер навън, в стаята беше топло и уютно. До камината имаше малка дървена масичка и един голям люлеещ се стол, а пред нея на пода, беше постлан един огромен, пухкав и мек килим.
По корида се чуха глухи стъпки, а миг след това вратата се отвори и се чу детски глас:
- Дядо, дядо разкажи ни приказка...

събота, 5 ноември 2011 г.

Нека ти разкажа - Дърводелска работилница „Седмият“

— Освен че са тъпи, някои хора не приемат и помощ — оплаках се аз. Дебелия се настани удобно и започна да разказва:

Някъде в края на селото се гушела малка къщурка, почти колибка. Отпред имало работилничка с инструменти, две стаи и кухня, а отзад — примитивна баня…
Но Хоакин не се оплаквал. През последните две години за дърводелска работилница „Седмият“ се разчуло в селото, той печелел достатъчно и не се налагало да посяга към нищожните си спестявания.
Една сутрин, както винаги, Хоакин станал в шест и половина, за да види изгрева. Но не успял да стигне до езерото. По пътя, на около двеста метра от дома си, едва не се спънал в тялото на пребит младеж.
Дърводелецът тутакси коленичил и доближил ухо до гърдите на младия човек… Някъде дълбоко в тях едно сърце се борело със сетни сили за остатъка живот в това мръсно, вонящо на кръв, на нечистотии и алкохол тяло.
Хоакин отишъл да вземе количка и натоварил младежа на нея. Когато стигнал вкъщи, положил тялото на леглото си, разкъсал дрипавите дрехи и грижливо го измил с вода, сапун и спирт.
Момчето било не само пияно, но и жестоко пребито. Имало рани от нож по ръцете и гърба, а десният му крак бил счупен.
През следващите два дни Хоакин посветил цялото си време на грижите за неканения гост: той лекувал и превързвал раните му, сложил шина на крака му и давал на момчето пилешки бульон с малка лъжичка.
Когато младежът се свестил, Хоакин бил до него и го гледал загрижено и нежно.
— Как си? — попитал го той.
— Ами… мисля — отвърнал младежът, оглеждайки чистото си и излекувано тяло. — Кой ме излекува?
— Аз.
— Защо?
— Защото беше наранен.
— Само затуй ли?
— Не. И защото имам нужда от помощник.
И двамата се разсмели от сърце…
Като се хранел и спял добре и като не пиел алкохол, Мануел — така се казвал младежът — възвърнал веднага силите си.
Хоакин искал да го научи на занаят, а Мануел все гледал да бяга от работата. Дърводелецът се мъчел да набие в тая очукана от разгулния живот глава колко по-добре е да имаш добра работа, добро име и да водиш почтен живот. И неведнъж Мануел сякаш разбирал това, но след два часа или след два дни отново заспивал или забравял да свърши работата, която Хоакин му заръчвал.
Минали месеци и младежът се възстановил напълно. Хоакин му отстъпил най-голямата си стая, направил го съдружник и му позволил пръв да влиза в банята в замяна на обещанието, че ще се захване за работа.
Една вечер, когато Хоакин заспал, Мануел решил, че шест месеца въздържание му стигат, и си помислил, че няма да му стане нищо, ако изпие чашка алкохол в селото. Заключил вратата на стаята си отвътре и излязъл през прозореца, оставяйки свещта да гори, за да създаде впечатлението, че е вътре, в случай че Хоакин се събуди през нощта.
След първата чашка изпил втора, а след нея трета и четвърта, и още много…
Мануел пеел с другарите си по чашка, когато чул сирената на пожарната, минаваща пред вратата на кръчмата. Но не се досетил какво става, докато призори, залитайки, не стигнал до къщата и не видял тълпата, събрала се на улицата…
След пожара останали само една стена и някои инструменти. Всичко друго било погълнато от огъня. От Хоакин открили само четири-пет обгорели кости, които погребали в гробището под паметна плоча, на която Мануел поръчал да изпишат следния надпис:

Ще го направя, Хоакин, ще го направя!

С усилен труд Мануел построил отново дърводелската работилница. Бил лентяй, но бил и сръчен и всичко, което научил от Хоакин, му помогнало да успее в занаята.
Живеел непрекъснато с чувството, че дърводелецът го гледа отнякъде и го подкрепя. Мануел го споменавал при всяко важно събитие: сватбата си, раждането на първото си дете, покупката на първата си кола…
А на петдесет километра оттам, все така жив и здрав, Хоакин се питал дали било редно да лъже, да мами и да подпалва такава хубава къщичка само за да спаси един младеж.
Отговорил си, че е редно, и сам се разсмял, като си помислил за селската полиция, която взела свинските кости за човешки…
Новата му работилница била малко по-скромна от предишната, но вече била известна в селото. Нарекъл я „Осмият“.

— Понякога, Демиан, в живота се налага да помогнеш на скъп човек. Все пак, ако има трудност, с която си струва да се сблъскаш, това е помощта за другия. Не е нито „морален“ дълг, нито нещо от тоя род. То е житейски избор, който в даден момент всеки може да направи в посоката, в която пожелае.
Благодарение на собствения си опит, натрупан от преживяното и от наблюдения, съм склонен да смятам, че свободният човек, който познава себе си, е великодушен, отзивчив, любезен и способен да се радва еднакво, когато дава и когато получава. И все пак, ако срещнеш самовлюбени хора, не трябва да ги мразиш: те сигурно вече си имат достатъчно проблеми със самите себе си. Винаги, когато изпадаш в гадни, скапани и унизителни състояния, се запитай какво става с теб. Уверявам те, че някъде си сбъркал. Веднъж написах:
Невротикът няма нужда
от терапевт да го цери,
нито от баща грижовен.
Нужен му е само някой,
който да му посочи
къде по пътя е кривнал.
Бележка на редактора:
Това е един от най-любимите ми разкази на Хорхе, задно с "Часовникът който е спря на 7 часа", от сборника с приказки "Нека ти разкажа"!

М.З.

Няма коментари:

Публикуване на коментар