ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ...
Старецът разръчка въглените в камината, сложи един наръч сухи цепеници и огънят възкръсна като феникс. Алени б
агри обсипаха стаята. Дървета пукаха в такт с огнените пламъци, а те танцуваха по тавана преплетени в един див, победоносен танц.
Напук на лютата зимна вечер навън, в стаята беше топло и уютно. До камината имаше малка дървена масичка и един голям люлеещ се стол, а пред нея на пода, беше постлан един огромен, пухкав и мек килим.
По корида се чуха глухи стъпки, а миг след това вратата се отвори и се чу детски глас:
- Дядо, дядо разкажи ни приказка...

събота, 5 ноември 2011 г.

Нека ти разкажа - Портиерът на публичния дом

Бях по средата на следването си и като много други студенти, изведнъж започнах да поставям под въпрос решението си да уча. Споменах затова на терапевта си. Давах си сметка, че се насилвам и напъвам да продължа да следвам.
— Там е въпросът — каза ми Дебелия. — Докато смяташ, че „трябва“ да учиш и да се дипломираш, няма как да го правиш с удоволствие. А когато не изпитваш поне малко удоволствие, ще си изиграеш лоша шега.

Хорхе повтаряше до втръсване, че не вярва в усилията. Казваше, че нищо свястно не може да се постигне с усилие. Но в този случай смятам, че все пак грешеше. Или поне, че това сигурно беше изключението, което потвърждаваше правилото.

— Но, Хорхе, не мога да прекъсна следването си — казах му аз. — Не мисля, че в света, в който трябва да живея, мога да стана нещо, ако нямам диплома. В известен смисъл следването е някаква гаранция.
— Може би — отвърна Дебелия. — Знаеш ли какво е Талмуд*?
[* Сборник от религиозни, битови и правни предписания на юдаизма, включващ и тълкувания на Библията.]
— Да.
— Там има една притча за един обикновен човек. Става дума за портиера на публичния дом.

Най-зле платената работа, на която се гледало с най-лошо око в едно село, била службата на портиера в публичния дом… Но какво можел да стори човекът?
Истината е, че той никога не се бил учил да чете и пише, нямал друго занимание, нито занаят. И получил мястото, защото преди него баща му бил портиер на публичния дом, а преди това — бащата на баща му.
Десетки години публичният дом се предавал от бащи на синове и портиерската служба също.
Един ден старият собственик умрял и домът попаднал в ръцете на амбициозен, деен и предприемчив младеж. Той решил да обнови бизнеса.
Ремонтирал стаите, а после извикал персонала да му даде нови инструкции.
На портиера казал:
— От днес вие няма да стоите само на вратата, а ще подготвяте и седмичен доклад. В него ще отбелязвате колко двойки идват всеки ден. На една от всеки пет двойки ще задавате въпроса как са били обслужени и какво биха променили в заведението. И веднъж седмично ще ми носите този доклад с отзивите, които вие подберете.
Мъжът се разтреперил. Не му липсвало желание за работа, но…
— Ще се радвам да изпълня заповедта Ви, господине — промърморил той, — но аз… не знам да чета и да пиша.
— О, колко жалко! Както разбирате, не мога да плащам на друг да прави това, а не мога и да чакам да се научите да пишете, затова…
— Но, господине, не можете да ме уволните. Цял живот съм вършил това, като баща си и дядо си… — прекъснал го той.
— Вижте, разбирам Ви, но не мога да направя нищо за вас. Естествено ще ви дам обезщетение, тоест известна сума, за да преживеете, докато си намерите друга работа. Така че — съжалявам. Желая ви късмет.
И просто се обърнал и си тръгнал.
Мъжът усетил, че целият му свят се сгромолясва. Не бил и помислял, че може да изпадне в такова положение. За пръв път в живота си се прибрал вкъщи като безработен. Какво можел да стори?
Спомнил си, че когато в публичния дом се счупело някое легло или се изкривял крак на шкаф, той правел малки ремонти с един чук и с пирони. Помислил си, че временно може да се занимава с това, докато някой му предложи работа.
Започнал да търси нужните инструменти из цялата къща, но открил само някакви ръждясали пирони и едни нащърбени клещи. Трябвало да си купи комплект инструменти и затова решил да похарчи част от парите, които получил.
На ъгъла до дома си научил, че в селото нямало железарски магазин и трябвало да пътува два дни с муле, за да иде до най-близкото село и да си ги купи. „Какво пък?“, помислил си. И тръгнал на път.
На връщане донесъл красива кутия с пълен комплект инструменти. Още не си бил свалил обувките, когато на вратата се почукало — бил съседът.
— Исках да ви питам дали нямате един чук да ми заемете.
— Ами имам, току-що го купих, но ми трябва… Останах без работа и…
— Добре, но аз ще ви го върна утре рано сутринта.
— Може.
На другата сутрин съседът почукал на вратата, както бил обещал.
— Вижте, чукът още ми трябва. Защо не ми го продадете?
— Не мога, трябва ми за работа, пък и железарският магазин е на два дена път с муле.
— Да направим сделка — рекъл съседът. — Ще ви платя за двата дни път на отиване и двата на връщане, плюс цената на чука. Нали сте без работа. Какво ще кажете?
Така наистина щял да има работа за четири дена.
И приел.
Като се върнал, друг съсед го чакал пред вратата на дома му.
— Здрасти, съседе. Вие ли продадохте чук на нашия приятел?
— Да…
— Имам нужда от някои инструменти. Готов съм да ви платя четирите дни път и малка печалба за всеки от тях. Нали знаете, не всеки разполага с четири дена за покупки.
Бившият портиер отворил кутията с инструменти и съседът му си избрал едни клещи, отвертка, чук и длето. Платил му и си отишъл.
… Не всеки разполага с четири дена за покупки, запомнил той.
Щом е така, сигурно мнозина ще имат нужда той да пътува и да им носи инструменти.
При следващото пътуване решил да рискува да похарчи част от парите от обезщетението и да вземе повече инструменти, отколкото е продал. Така щял да си спести от времето за пътуване.
Слухът се разнесъл из махалата и много съседи се отказали да ходят на покупки.
Така станал продавач на инструменти и веднъж седмично пътувал и купувал всичко, от което имали нужда клиентите му. Скоро разбрал, че ако намери място, където да складира инструментите, може да си спести още пътувания и да спечели повече пари. Затова наел едно помещение.
По-късно разширил входа на склада, а след няколко седмици направил витрина и така помещението се превърнало в първия железарски магазин в селото.
Всички били доволни и купували от магазина му. Вече не трябвало и да пътува, защото от съседното село му пращали поръчките — бил добър клиент.
С времето всички купувачи от малките отдалечени селца предпочели да пазаруват от неговия железарски магазин и да си спестяват два дни път.
Един ден му дошло наум, че неговият приятел, стругарят, можел да изработва главите на чуковете. А по-късно… защо не? — и различните видове клещи и длета. После дошъл ред на пироните и болтовете…
За да не стане много дълга приказката, ще ти кажа, че за десет години този човек, благодарение на честността и на труда си, се превърнал в производител на инструменти и милионер. И накрая станал най-големият предприемач в района.
Толкова се замогнал, че един ден по случай началото на учебната година решил да дари на своето село цяло училище. Освен четмо и писмо, там щели да преподават изкуство и най-търсените по онова време занаяти.
Губернаторът и кметът устроили голям празник за откриването на училището и официална вечеря в чест на дарителя.
Накрая кметът му връчил ключа на селото, а губернаторът го прегърнал и му рекъл:
— С голяма благодарност и гордост ви молим да ни окажете честта да положите подписа си на първата страница в официалната книга на новото училище.
— Това е чест за мен — отвърнал мъжът. — Мисля, че с най-голямо удоволствие бих се подписал, но аз не мога да чета и да пиша. Неграмотен съм.
— Вие? — рекъл губернаторът, който не можел да повярва. — Вие не можете да четете и да пишете? И построихте цяла индустриална империя, без да знаете да четете и пишете? Изумен съм. И се питам какво ли бихте направили, ако бяхте грамотен.
— Ще ви отговоря — рекъл спокойно мъжът. — Ако можех да чета и да пиша… щях да съм портиер в публичния дом!

Няма коментари:

Публикуване на коментар