ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ...
Старецът разръчка въглените в камината, сложи един наръч сухи цепеници и огънят възкръсна като феникс. Алени б
агри обсипаха стаята. Дървета пукаха в такт с огнените пламъци, а те танцуваха по тавана преплетени в един див, победоносен танц.
Напук на лютата зимна вечер навън, в стаята беше топло и уютно. До камината имаше малка дървена масичка и един голям люлеещ се стол, а пред нея на пода, беше постлан един огромен, пухкав и мек килим.
По корида се чуха глухи стъпки, а миг след това вратата се отвори и се чу детски глас:
- Дядо, дядо разкажи ни приказка...

петък, 4 ноември 2011 г.

Нека ти разкажа - Отново за парите

Този въпрос не ми даваше мира.
Имах чувството, че всеки момент ще стане нещо важно и значимо.
— Това е пробуждане — каза диагнозата Хорхе.
— Пробуждането ли? — запитах аз.
— Не, не е „пробуждане-то“, а едно „пробуждане“. Струва ми се, че това, което казваш, е също като да си в леглото и да гледаш през прозореца как се развиделява. Разбираш, че скоро ще видиш зората, и съзнаваш, че вече е време. Но все пак ти се иска да се поизлежаваш още малко.
— А, да. Точно това чувствам.
— Добре, успокой се. Почти всички изпитваме понякога горе-долу същото.
— Всъщност много се радвам, че не съм единствен. Макар че общата беда…
— Общата беда ли?
— Не знаеш ли поговорката? „Общата беда — утеха за глупците“.
— Интересно, но хората са големи педанти. Тази поговорка е много вярна, но в началото е била съвсем различна:
Общата беда — утеха за всички.
— Сериозно ли?
— Сериозно. Да подценяваш и да наричаш глупци хората като мен, които се чувстват по-добре, когато споделят бедата с някого, отколкото като страдат сами, е израз на високомерие.
— Добре, значи не съм чак такъв глупак и признавам, че това, което казваш, ме успокоява. А аз си мислех, че щом съм в такова състояние, значи съм идиот.
— Не, това не значи, че си идиот — подхвърли иронично Дебелия.
— Стига толкова, а?
— Добре, стига. Дано си разбрал, че не те смятам за идиот. Не мисля дори, че си объркан. Но ми се струва, че не искаш да разбереш, че в някои отношения си напреднал повече, отколкото в други, и не допускаш, че това е нормално.
Не израстваме еднакво във всяко отношение. Човек може да е много зрял за едни неща и много несигурен за други. Нормално е.
Затова правя аналогия с „едно“ от пробужданията.
Защото се пробуждаме много, много и много пъти.
Може да има някои, които преживяват „пробуждането“ и изведнъж започват да виждат цялата истина. Но аз не познавам този път, не познавам и никого, който го е извървял… Е, може би има такива. Възможно е Исус Христос, Буда или Мохамед да са се пробудили изведнъж.
— Но аз не съм Христос, нито Буда, нито…
— Аз също, така че по-добре да не твърдим подобно нещо, за да не влезем в кръга на деветдесет и деветте с пробуждането, вместо с монетите.
— Дойдохме си на думата. Онзи ден, когато ме зашемети с приказката за кръга на деветдесет и деветте, ме накара да видя каква е разликата между това да приемеш и да се примириш. А после ми каза, че то е друга приказка. Ще ми я разкажеш ли днес?
— Защо не.

Имало някога в покрайнините на едно малко село две къщи една до друга. В едната живеел богат и имотен земеделец. Той бил заобиколен от слуги и можел да си позволи всичко, което си пожелае.
В другата — малка схлупена къщичка, живеело едно много бедно старче, което по цял ден обработвало земята и се молело Богу.
Старецът и богаташът се срещали всеки ден и все си разменяли по някоя и друга дума. Богатият говорел за парите си, а старецът — за вярата си.
— Вярата! — подиграл се богатият. — Ако твоят Бог е толкова могъщ, колкото казваш, защо не го помолиш да ти прати малко пари, та да се отървеш от мизерията, в която живееш?
— Прав си — рекъл старецът. И се прибрал вкъщи.
Като се срещнали на другия ден, лицето на стареца греело от щастие.
— Какво става с теб, старче?
— Нищо не става. Но последвах съвета ти и тази сутрин помолих Господ да ми прати сто златни монети.
— Така ли?
— Да. Рекох му, че като добър човек, който спазва Божиите закони, заслужавам награда и че искам да получа тези монети. Смяташ ли, че сумата е много голяма?
— Няма значение какво смятам аз — отвърнал богатият подигравателно. — Важното е какво смята твоят Господ. Може да реши, че заслужаваш награда от двайсет монети или от петдесет, от осемдесет или от деветдесет и две. Знае ли човек?
— А, не. Господ може да реши само дали заслужавам награда или не. Но молбата ми беше съвсем ясна. Искам сто монети. И няма да приема двайсет, ни трийсет, нито деветдесет и две. Поисках му сто и не се съмнявам, че ако добрият Господ чуе молбата ми, ще я изпълни. Няма да се пазари с мен, а и аз няма да се пазаря с Него. Сто искам и сто ще ми прати. И ако ми прати дори с една по-малко, няма да ги приема.
— Ха-ха! Много си строг! — рекъл богатият мъж.
— Колкото е строг Той с мен, толкова съм и аз с Него — отвърнал старецът.
— Не вярвам да се откажеш от двайсетте или трийсетте монети, които Господ може да ти прати, само защото не са сто.
— Ами, ще се откажа от всяка сума, по-малка от сто монети. Но ако Господ реши, че това не е достатъчно, и ми прати повече, ще си помисля дали да го приема.
— Ха-ха! Съвсем си полудял и се мъчиш да ме убедиш колко вярваш в Бога и колко си твърд! Ха-ха! Иска ми се да видя как ще удържиш на думата си. Ха-ха!
И всеки се прибрал у дома си.
Неизвестно защо, но богатият се дразнел от стареца. Какъв нахалник! Как може да каже, че няма да приеме по-малко от сто златни монети? Трябва да го разобличи, и то още тази вечер.
Сложил в една торба деветдесет и девет златни монети и отишъл до къщата на стареца. Старецът бил коленичил за молитва.
— Мили Боже, помогни ми! Мисля, че имам право на тия монети. Но не забравяй, искам сто монети. Няма да приема каквато и да е сума. Искам точно сто монети…
Докато старецът се молел, богаташът се покатерил на покрива и пуснал торбата с монетите през комина. После слязъл да види какво ще стане.
Старецът бил още на колене, когато чул шума от падането на нещо метално в комина. Изправил се бавно, отишъл до огнището, вдигнал торбата и я отърсил от саждите и пепелта.
После се приближил до масата и изсипал съдържанието на торбата. Пред него се появила купчина монети. Старецът паднал на колене и благодарил на добрия Господ за дара, който му пращал.
Като свършил с молитвата, преброил монетите. Били деветдесет и девет! Деветдесет и девет монети.
Богатият мъж още дебнел, готов да го хване в лъжа. Старецът извисил глас към небето и рекъл:
— Господи, виждам, че си решил да изпълниш молбата на клетия старец, но виждам и че в небесните ковчези е имало само деветдесет и девет монети. Не си искал да ме караш да чакам за една монета. И все пак, както ти казах, не мога да приема нито една монета повече или по-малко от сто…
— Какъв глупак — помислил си богатият.
— … От друга страна — продължил старецът, — ти вярвам напълно. Затова, само този път, ще оставя на теб да решиш кога да ми пратиш монетата, която ми дължиш.
— Лъжец! — викнал богатият. — Лицемер!
И крещейки, заудрял по вратата на съседа си.
— Лицемер такъв! — продължил да вика. — Каза, че няма да приемеш по-малко от сто, а прибираш тия деветдесет и девет монети като едното нищо. Лъжец си и вярата ти в Бога е лъжовна.
— Откъде знаеш, че са деветдесет и девет монети? — запитал го старецът.
— Знам, защото аз пуснах тия деветдесет и девет монети, за да ти докажа, че си шарлатанин. „Няма да приема по-малко от сто“, ха-ха-ха!
— И наистина няма да приема. Господ ще ми прати последната, когато той реши.
— Няма да ти прати нищо, защото, както ти казах, аз пуснах тези монети.
— Няма да споря дали ти си оръдието, което Господ е избрал, за да задоволи желанието ми, или не си. Въпросът е, че тези пари паднаха през моя комин, докато се молех за тях, и са мои.
Усмивката на богаташа угаснала и той го погледнал сърдито.
— Как така твои? Тази торба и тези монети са мои. Аз ги пуснах.
— Божиите пътища са неведоми за човека — рекъл старецът.
— Проклети да сте и ти, и твоят Господ. Върни ми парите или ще те дам под съд и ще изгубиш и малкото, което имаш.
— Само Господ ми е съдник. Но ако говориш за селския съдия, нямам нищо против да стигнем и до него.
— Добре. Да вървим тогава.
— Трябва да почакаш да си купя кола. Още нямам, а един старец не може да отиде до селото пеш.
— Няма нужда да чакам. Ще дойдеш с моята кола.
— Наистина съм ти благодарен. През всичките тези години никога не си ми помагал. Добре. Но все пак трябва да изчакаме зимата да попремине. Много е студено, а здравето ми не позволява да ида до селото без дебело палто.
— Опитваш се да отлагаш нещата — рекъл богатият гневно. — Ще ти дам собственото си кожено палто за пътуването. Какво още искаш?
— В такъв случай — отвърнал старецът — не мога да ти откажа.
Старецът облякъл коженото палто, качил се в колата и се отправил към селото, следван от богаташа, който пътувал в друга кола.
Като пристигнали, богатият побързал да се срещне със съдията и когато той го приел, му разказал подробно плана си, с който искал да разобличи стареца: как пуснал торбата с монетите през комина и как старецът после отказал да му ги върне.
— А ти какво ще кажеш, старче? — попитал го съдията.
— Ваша чест, не мога да повярвам, че се явявам тук заради този спор със съседа ми. Това е най-богатият човек в селото. Но той никога не е помагал, никога не е проявявал съчувствие към другите и аз не смятам, че трябва да се защитавам. Кой ще повярва, че такъв алчен човек може да напълни една торба с почти сто монети и да я пусне през комина на съседа си? Мисля, че е ясно, че той, горкият, ме е дебнел и като е видял парите ми, от алчност е измислил тази история.
— Да я измисля ли? Проклет старец! — креснал богаташът. — Знаеш, че всичко беше така, както казвам. Дори ти не вярваш в тая лъжа, че Господ ти е пратил парите. Върни ми торбата.
— Ваша чест, този човек наистина е полудял.
— Така е! Полудявам, когато ме крадат. И настоявам да ми върнеш торбата.
Съдията се озадачил. Бил длъжен да вземе решение по спора на двамата мъже. Но кое ще е най-справедливото?
— Върни ми парите, стари мошенико — продължавал богаташът. — Тези пари са мои, само мои.
В един миг богатият прескочил дървените перила, които ги делели, и вече побеснял, се опитал да издърпа торбата от ръцете на стареца.
— Тишина! — викнал съдията. — Тишина!
— Виждате ли, господин съдия! Полудял е от алчност. И няма да се учудя, ако получи кесията, да каже, че и колата, с която дойдох, е негова.
— Разбира се, че е моя — рекъл тутакси богаташът. — Аз ти я дадох.
— Виждате ли, Ваша чест? Остава само да каже, че и собственото ми палто е негово.
— Естествено, че е мое! — креснал, вече извън себе си от гняв, богатият. — Мое е, всичко е мое: кесията, парите, колата, палтото… Всичко е мое! Всичко!
— Стига! — рекъл съдията, който вече нямал никакви съмнения. — Не те ли е срам да искаш да отнемеш и малкото, което клетият старец има?
— Но… но…
— Никакво „но“. Ти си алчен използвач — продължил съдията. — За опитите ти да измамиш клетия старец те осъждам на една седмица затвор и да платиш на съседа си обезщетение от петстотин златни монети.
— Простете, Ваша чест — обадил се старецът. — Мога ли да кажа нещо?
— Да, старче.
— Мисля, че човекът си научи урока. И въпреки че ме обвини, ви моля да отмените присъдата и да го задължите да ми плати само една символична глоба.
— Много си великодушен, стари човече. Какво предлагаш? Още сто монети? Или петдесет?
— Не, господин съдия. Мисля, че ще е справедливо да плати само една монета.
Съдията ударил с чукчето по масата и обявил:
— Благодарение на великодушието на този човек, а не по решение на съда, на обвинителя се налага символична глоба от една златна монета, която трябва да заплати веднага.
— Възразявам! — отвърнал богаташът. — Не съм съгласен!
— Освен ако осъденият не отхвърли любезното предложение на този добър човек и не предпочете нашата по-сурова присъда.
Вече примирил се, богаташът извадил една монета и я дал на стареца.
— Въпросът е решен.
Богатият препуснал с колата си и се махнал от селото. Съдията поздравил стареца и се оттеглил.
А старецът вдигнал очи към небето.
— Благодаря ти, Господи. Вече не ми дължиш нищо.

— Може би сега, Демиан, имаш всичко необходимо, за да се пробудиш напълно по въпроса за приемането и борбата. Както каза Дебелия:
Едно е да се примириш, а друго — да приемеш.

Няма коментари:

Публикуване на коментар