ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ...
Старецът разръчка въглените в камината, сложи един наръч сухи цепеници и огънят възкръсна като феникс. Алени б
агри обсипаха стаята. Дървета пукаха в такт с огнените пламъци, а те танцуваха по тавана преплетени в един див, победоносен танц.
Напук на лютата зимна вечер навън, в стаята беше топло и уютно. До камината имаше малка дървена масичка и един голям люлеещ се стол, а пред нея на пода, беше постлан един огромен, пухкав и мек килим.
По корида се чуха глухи стъпки, а миг след това вратата се отвори и се чу детски глас:
- Дядо, дядо разкажи ни приказка...

петък, 4 ноември 2011 г.

Нека ти разкажа - Кентавърът

Цяла седмица мислих за приказката за кръга на деветдесет и деветте. Някои неща схванах, но други ми се изплъзваха.
Като отидох на сеанса, още не ми беше ясно какво точно ми става и реших да не говоря за това.
По време на разговора ни се отплесвах. Приказвахме си за времето, за ваканцията, за коли и жени.
Малко преди края на моя час казах на Хорхе, че имам чувството, че съм пропилял сеанса и не съм извлякъл никаква полза.
— Не забравяй за дърваря, който не точи секирата си, Демиан. Може би един по-лек, дори несериозен сеанс е начин това да стане.
— По същата причина бих могъл да не дойда.
— Разбира се, че би могъл да не дойдеш. Няма да е същото нито за теб, нито за мен, но би могъл да не дойдеш.
— Ти си много специален.
— Разбира се. Ти също.
— Да, но ти си по-специален!
— Добре, приемам. Но да се върнем на това дали трябваше да дойдеш или не. Когато учех медицина, имах един професор, който преподаваше акушерство. Беше много приятен човек и винаги оставаше половин час след лекциите да отговаря на въпроси.
— Професоре, кое е най-доброто противозачатъчно средство? — попита веднъж една студентка.
— Вижте, госпожице. Идеалното противозачатъчно средство би трябвало да е икономически достъпно, лесно приложимо и абсолютно сигурно… — започна да отговаря професорът.
— Но има ли съвсем сигурно средство? — запита един рус хубавец от третата редица.
— Най-сигурен, икономически достъпен и лесен за прилагане е методът на „студената вода“.
— Какво представлява? — попитаха няколко души, както и момичето, което бе задало въпроса.
— Когато партньорката ви пожелае да правите секс, трябва да изпиете една след друга две-три чаши студена вода на малки глътки.
— Преди или след акта?
— Нито преди, нито след това — отвърна професорът. — А „вместо“.
— За да имаш полза от терапията, когато си така „отнесен“, Демиан, можеш например да идеш на кино, което ти обичаш много да правиш, да се видиш с някой приятел или да поспиш няколко часа. Както казваше моят професор: нито преди, нито след… а „вместо“. Всичко, от което се чувстваш добре, е терапия.
— Така е, но това значи, че трябва да взема решение. А мисля, че най-трудно става точно когато трябва да избирам.
Дебелия ме изгледа, сякаш бях отрепка, и аз усетих какво щеше да каже.
— Не, Хорхе. Не казвам, че предпочитам да не правя избор или че се отказвам от свободата си… — защитих се аз.
— Работата е там, че не искаш да поемеш риска от решението си.
— Разбира се, че не искам.
— И все пак сигурно вече знаеш, че макар ние, хората, да сме нещо цялостно, носим в себе си различни същности… Едни са по-развити, други — по-ясни, трети — по-мъгляви, някои с едни нужди, другите — с други.
— Но това значи, че никога не можем да вземем решение — възразих аз.
— И това не е лесно — отвърна Дебелия и се настани на една възглавница на пода.
Взех друга възглавница и се приготвих да чуя още една приказка.
Дебелия продължи:
— Когато дъщеря ми беше на пет години, с жена ми редовно купувахме книжки с приказки и ги четяхме на нея и на брат й, преди да заспят. В една от тези детски книжки прочетохме заедно приказка, която се казваше Кентавърът. Ще ти разкажа тази приказка, защото смятам, че е написана за теб.

Имало някога един кентавър, който — като всички кентаври — бил полумъж, полукон.
Един следобед, както се разхождал по поляната, усетил, че е гладен.
„Какво да ям? — рекъл си той. — Хамбургер или торба с люцерна? Торба с люцерна или хамбургер?“
И като не можал да реши, останал гладен.
Паднала нощта и на кентавъра му се доспало.
„Къде да спя? — рекъл си. — В обора или на хотел? На хотел или в обора?“
И като не можал да реши, не спал.
Като не ял и не спал, кентавърът се разболял.
„Кого да извикам? — помислил си. — Лекаря или ветеринаря? Ветеринаря или лекаря?“
Както бил болен и не можел да реши кого да повика, кентавърът умрял.
Хората от селото наобиколили трупа и им станало мъчно.
— Трябва да го погребем — рекли. — Но къде? В селското гробище или в полето? В полето или в гробището?
И като не могли да решат, повикали авторката на книжката, която не могла да вземе решение вместо тях и възкресила кентавъра. И накрая така и не се разбрало, че приказката е свършила.

Няма коментари:

Публикуване на коментар