ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ...
Старецът разръчка въглените в камината, сложи един наръч сухи цепеници и огънят възкръсна като феникс. Алени б
агри обсипаха стаята. Дървета пукаха в такт с огнените пламъци, а те танцуваха по тавана преплетени в един див, победоносен танц.
Напук на лютата зимна вечер навън, в стаята беше топло и уютно. До камината имаше малка дървена масичка и един голям люлеещ се стол, а пред нея на пода, беше постлан един огромен, пухкав и мек килим.
По корида се чуха глухи стъпки, а миг след това вратата се отвори и се чу детски глас:
- Дядо, дядо разкажи ни приказка...

петък, 4 ноември 2011 г.

Нека ти разкажа - Старецът, който садеше фурми

— Виж, струва ми се, че всичко, на което ме учиш, е много вярно, и разбира се, с радост бих приел, че може да се живее така… Но всъщност смятам, че твоят модел на живот е само за една красива теоретична постановка, непостижима в ежедневието.
— Не мисля…
— Разбира се! Не мислиш, защото на теб сигурно ти е по-лесно, отколкото на другите. Изградил си свой начин на живот и сега всичко е по-просто. Но аз, както и повечето хора, живея в един нормален, обикновен свят. И ние никога няма да можем да постигнем всичко, което е необходимо, за да му се радваме.
— Всъщност, Демиан, и аз принадлежа на същия този реален свят, от който си и ти. Живея като всички в света на ежедневието и съжителствам със същите нормални и обикновени хора, които познаваш и ти… Съгласен съм, че живея малко по-добре от повечето хора, които познавам, но искам да проумееш две неща: първото е, че цената не беше никак малка. Изграждането на този „начин на живот“, както ти го наричаш, ми костваше много усилия и всеотдайност, много болка и най-вече — много загуби. А второто е, че това е процес. Искам да кажа, че ми трябваше доста време, за да променя онова, което трябваше да се промени, да не позволя да се разруши онова, което трябваше да се опази, и да измина пътя, който бях избрал. Това не стана от само себе си, нито от днес за утре…
— Предполагам. Но поне си знаел, че в края на пътя те чака наградата, на която се радваш днес.
— Не е така. И това е още един от предразсъдъците, върху които градиш тезата си. Никога не съм имал гаранции за каквато и да било награда. По-скоро бих казал, че целият път, изминат от мен дотук, е само един залог за резултат, който всъщност още не съм постигнал.
— Как така не си постигнал?
— Чака ме още много работа, Демиан. Нещо повече, макар да смятам, че животът ми ще е доста дълъг, не мисля, че някога ще мога да се насладя на абсолютната пълнота. Да се насладя на факта, че не очаквам нищо повече, на умствената нагласа за пълното приемане на нещата…
— Нима искаш да кажеш, че си правиш целия този труд, макар да смяташ, че той никога няма да ти донесе пълно удовлетворение?
— Да.
— Ти си луд.
— Така е. Но за твое щастие съм луд, който разказва приказки, и вече съм готов да ти разкажа една.

Старият Елиаху бил коленичил край финиковите палми в един оазис, скътан в най-отдалечените краища на пустинята.
До оазиса се приближил да напои камилите си неговият съсед Хаким — заможен търговец, и видял как Елиаху, плувнал в пот, като че копае в пясъка.
— Как е, старче? Мир на душата ти.
— И на твоята — отвърнал Елиаху и продължил да копае.
— Какво правиш тук в тая жега с лопата в ръце?
— Садя — отвърнал старецът.
— Какво садиш, Елиаху?
— Фурми — рекъл той и посочил палмовата горичка край него.
— Фурми! — повторил съседът му. И притворил очи като човек, който приема най-голямата глупост на света с разбиране. — Мозъкът ти е заврял от жегата, скъпи друже. Ела, остави това и да идем да пийнем нещо в палатката.
— Не, трябва да довърша саденето. После, ако искаш, ще пийнем…
— Кажи ми, старче, на колко си години?
— Не знам… На шейсет, на седемдесет, осемдесет… Не знам… забравил съм. Но какво значение има?
— Виж, друже. На фурмите им трябват повече от петдесет години да израстат и чак когато станат големи палми, могат да дадат плод. Знаеш, че не ти желая злото. Дано живееш сто години, но нали разбираш, че трудно ще дочакаш реколта от нещо, което садиш сега. Остави всичко и ела с мен.
— Слушай, Хаким. Аз ядох фурмите, посадени от другиго, който също не е смятал, че ще яде от тях. Садя днес, за да могат утре други да ядат фурмите, които съм посадил… И дори това да е само в чест на онзи непознат мъж, си струва да си свърша работата.
— Добър урок ми даде, Елиаху. Нека ти се отплатя с торбичка монети за поуката, която ми даде днес. — И като казал това, Хаким пуснал в ръката на стареца една кожена торбичка.
— Благодаря ти за монетите, приятелю. Виждаш ли какво става понякога: предсказваше ми, че няма да дочакам реколтата от това, което садя. И като че имаше право, ала виж, още не съм свършил със саденето — и вече спечелих торба монети и признателността на един приятел.
— Мъдростта ти ме изумява, старче. Това е вторият голям урок, който ми даваш днес, и той може би е по-ценен от първия. Позволи ми да ти се отплатя и за него с още една торбичка с монети.
— А понякога става така — продължил старецът. И протегнал ръка, гледайки двете торбички с монети. — Садих и не чаках реколта, но още преди да съм свършил, спечелих не една, а две награди.
— Стига толкоз, старче. Стига си говорил. Боя се, че ако продължиш да ме поучаваш, цялото състояние няма да ми стигне, за да ти се отплатя…

— Разбираш ли, Демиан? — запита ме Дебелия.
— Нещо повече. Проумявам! — отвърнах аз…

Няма коментари:

Публикуване на коментар