ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ...
Старецът разръчка въглените в камината, сложи един наръч сухи цепеници и огънят възкръсна като феникс. Алени б
агри обсипаха стаята. Дървета пукаха в такт с огнените пламъци, а те танцуваха по тавана преплетени в един див, победоносен танц.
Напук на лютата зимна вечер навън, в стаята беше топло и уютно. До камината имаше малка дървена масичка и един голям люлеещ се стол, а пред нея на пода, беше постлан един огромен, пухкав и мек килим.
По корида се чуха глухи стъпки, а миг след това вратата се отвори и се чу детски глас:
- Дядо, дядо разкажи ни приказка...

петък, 4 ноември 2011 г.

Нека ти разкажа - Да прекосиш реката

— Вкиснат съм…!
— Какво става?
— Ами оттук трябва да отида у един приятел да му занеса едни записки, които му трябват… а живее много далече.
— Слушай, Демиан…
— Да, знам — прекъснах го аз, — ще ми кажеш, че нищо не „трябва“… че го правя, защото искам, че изборът е мой и тям подобни… знам.
— Разбира се, ти решаваш.
— Да, аз решавам. Но се чувствам задължен.
— Много добре. Аз не споря дали се чувстваш задължен, не оспорвам и причината да се чувстваш задължен. Но все пак се съмнявам, че знаеш защо се чувстваш така.
— Знам. Хуан е страхотен и винаги когато имам нужда от нещо, е готов да ми помогне. Струва ми се, че не мога да го отрека.
— Виж, за можене — можеш. И все пак въпросът е, че…
— … че ми пука какво ще си помисли Хуан за мен.
— Не, още по-лошо. Пука ти какво ще си помислиш ти за себе си.
— Аз ли? Ще се почувствам като гадняр.
— Независимо какъв ще си, ако не му занесеш записките, не се ли чувстваш вече гадно просто защото те мързи да отидеш?
— Да, мисля, че е така.
— Това е проблемът при чувството за вина. Хората страдат и си вгорчават живота, защото по дванайсет часа на ден се чувстват виновни, че са такива, каквито са. А през другите дванайсет часа вгорчават живота на някой друг, казвайки му какво да прави.
— Е, сега вече нищо не разбирам.
— Може би така е най-добре. Защото, като не разбираш нищо, ще има на какво да се учиш.
Моментите, когато Хорхе започваше да философства и ставаше ироничен, а аз не знаех дали говори на мен, или размишлява пред мен за бъдещето на човечеството, бяха най-трудни за понасяне.
Независимо защо го правеше — за себе си, за мен или за науката, истината е, че макар да знаех, че по-късно всичко това ще ми е от полза, ми се искаше да се махна. Не издържах повече: нито терапията, нито напредъка, нито нищо. Исках да се махна…
Единственото, което ме спираше, бе споменът, че веднъж го бях правил и в крайна сметка стана още по-лошо, защото си тръгнах объркан и не можех да правя нищо, докато не преодолях това чувство.
Тогава ми разказа следната притча, за която винаги се сещам в подобни моменти, защото ми напомня колко е важно да не оставяш нещата наполовина и колко е опасно в главата ти да се въртят нерешени въпроси.

Имало някога двамина дзен монаси, които вървели през гората на път за манастира си. Като стигнали до реката, видели клекнала на брега жена, която плачела. Била млада и симпатична.
— Какво се е случило? — попитал я по-възрастният.
— Майка ми умира. Сама е вкъщи на другия бряг на реката, а аз не мога да я премина. Опитах се — продължила младата жена, — но течението ме повлича и без чужда помощ няма да стигна до другия бряг… Помислих си, че няма да я видя вече жива. Но сега… След като вие сте тук, сигурно някой от двамата ще ми помогне.
— Дано успеем — рекъл угрижено по-младият. — Но единственият начин да ти помогнем е да те пренесем през реката, а според обетите ни за целомъдрие всеки допир до човек от другия пол ни е забранен… Забранено ни е… Съжалявам.
— И аз съжалявам — отвърнала жената и продължила да плаче.
По-старият коленичил, навел глава и рекъл:
— Качи се.
Жената не можела да повярва, но тутакси грабнала вързопчето си с дрехи и яхнала монаха.
Следван от младия си спътник, той прекосил доста трудно реката.
Като стигнали до другия бряг, жената слязла от гърба на стария монах и понечила да му целуне ръцете.
— Няма нужда, няма нужда — казал старецът, отдръпвайки ги, — върви си по пътя.
Жената се поклонила смирено, с благодарност, взела си дрехите и забързала към селото.
Без да продумат, монасите поели отново към манастира. Оставали им още десет часа път…
Малко преди да стигнат, младият рекъл на стария:
— Учителю, знаете по-добре от мен обетите ни за въздържание. И все пак пренесохте тази жена през широката река.
— Аз я пренесох през реката, така е. Но какво става с теб, че още я носиш на гърба си?

Няма коментари:

Публикуване на коментар