ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ...
Старецът разръчка въглените в камината, сложи един наръч сухи цепеници и огънят възкръсна като феникс. Алени б
агри обсипаха стаята. Дървета пукаха в такт с огнените пламъци, а те танцуваха по тавана преплетени в един див, победоносен танц.
Напук на лютата зимна вечер навън, в стаята беше топло и уютно. До камината имаше малка дървена масичка и един голям люлеещ се стол, а пред нея на пода, беше постлан един огромен, пухкав и мек килим.
По корида се чуха глухи стъпки, а миг след това вратата се отвори и се чу детски глас:
- Дядо, дядо разкажи ни приказка...

петък, 4 ноември 2011 г.

Нека ти разкажа - Котката на ашрама

АШРАМ В Индия — духовно общежитие, манастир или жилище на духовен учител, където той проповядва идеите си на своите ученици.
— Хорхе, какво ще стане, ако ти кажа, че искам да си почина малко?
— Какво ще стане с кое?
— Какво ще стане с нас, с лечението?
— Не разбирам, Демиан…
— Въпросът ми е: мога ли да реша сам дали искам да си почина малко от терапията?
— Виж, не знам какво ме питаш. Но ще ти дам единствения логичен отговор, който ми идва наум. Ако ме питаш дали можеш да минеш известно време без терапията, ще ти кажа, че в момента, разбира се, можеш. Нещо повече, откровено смятам, че си в състояние да продължиш пътя си сам, когато решиш.
Усмивката, с която _Дебелия_ ми каза това, беше единственото успокоително нещо в този разговор. Бях отишъл да искам разрешение от Хорхе и той не само ми го даде, но и сякаш ме насърчаваше да го направя.
— Кажи, да не би да ме гониш, Хорхе? — запитах го, за да се уверя.
— Да не си полудял, Демиан? Искаш да разбереш дали можеш да си починеш и като ти казвам, че можеш, ме питаш дали не те гоня… Какъв отговор очакваше?
— Истината, Хорхе: толкова съм свикнал с отрицателните отговори на други психолози, че това равнодушие ме изненадва…
— Може ли да ми кажеш какво очакваше?
— Най-малкото, че както е ставало с всички мои познати, първата реакция на терапевта ще бъде да разтълкува желанието за напускане като съпротива срещу лечението.
— Но ти не можеш да очакваш от мен тълкувания.
— По принцип не, но беше една възможност. Другата е да се развикаш, да ми се ядосаш и да ме изгониш.
— Виж ти, сега наистина ще те разтълкувам: значи трябва да те уверя колко си важен за мен, колко ме боли, че си тръгваш, и как не мога да понеса мисълта, че ще те изгубя.
Почувствах се така, сякаш съм гол.
— Добре, ще бъда съвсем откровен — продължи _Дебелия_. — Наистина е важно за мен, че си тръгваш, защото те обичам много. Не ме боли, че го правиш, защото го приемам като твое решение и наистина съжалявам, но трябва да ти кажа, че мога да го понеса. Но в никакъв случай не се ядосвам и не те гоня.
— А другата възможност… — Не успях да довърша изречението.
— Другата възможност ли? — насърчи ме _Дебелия_.
— Другата възможност е да ме оставиш да си тръгна, както правиш.
— И какъв е проблемът?
— В случая — никакъв.
— Все по-малко те разбирам.
— А после?
— После…
— Като поискам да се върна…
— Какво като поискаш да се върнеш?
— Мога ли?
— Защо да не можеш, Демиан?
— Защото всички приятели, които са ходили на терапия, са ми казвали ужасни неща за тези прекъсвания. От неясни заплахи за връщане на болестта до откровени предупреждения за кризи. От съмнения дали терапевтът ще има време да те приеме отново до заклеймяването, че „пациент, който напуска, не може да се върне“.
— А, сега разбирам откъде идват опасенията ти. Колкото до мен, можеш да си почиваш, когато искаш, и да се връщаш, когато пожелаеш. Ограниченията зависят от това да е удобно и за двама ни, от успеха на работата според терапевтичния модел и разбира се, от това докъде е стигнал пациентът.
Хорхе направи пауза, отпивайки от матето.
— Работата е там, че от едно наистина необходимо в някои случаи правило се е стигнало до нелепо обобщение.
— Както винаги ли?
— Както често… Да ти разкажа ли една приказка?

Имало някога в Индия един гуру, който живеел с последователите си в своя ашрам.
Веднъж на ден, по залез-слънце, учениците се събирали при гуруто да чуят проповедите му.
Един ден в ашрама се появила красива котка. Където и да отидел, тя вървяла по петите на гуруто.
И така винаги, когато изнасял проповедите си, котката все се мотаела в краката на учениците му, разсейвала ги и те не можели да чуят проповедта на учителя си.
Затова учителят заповядал да връзват котката пет минути преди началото на всяка беседа, та да не им пречи.
Минало време и един ден гуруто умрял.
Най-възрастният му последовател станал новият духовен водач в ашрама.
Пет минути преди първата му проповед той заповядал да вържат котката.
Помощниците му търсили двайсет минути животното, за да го вържат…
След време котката умряла.
Новият гуру наредил да донесат друга котка, за да има какво да връзват.

Няма коментари:

Публикуване на коментар