ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ...
Старецът разръчка въглените в камината, сложи един наръч сухи цепеници и огънят възкръсна като феникс. Алени б
агри обсипаха стаята. Дървета пукаха в такт с огнените пламъци, а те танцуваха по тавана преплетени в един див, победоносен танц.
Напук на лютата зимна вечер навън, в стаята беше топло и уютно. До камината имаше малка дървена масичка и един голям люлеещ се стол, а пред нея на пода, беше постлан един огромен, пухкав и мек килим.
По корида се чуха глухи стъпки, а миг след това вратата се отвори и се чу детски глас:
- Дядо, дядо разкажи ни приказка...

петък, 4 ноември 2011 г.

Нека ти разкажа - Лещата

Моят терапевт отново не грешеше. Периодът на щастие и пълна хармония отмина и вечните въпроси за истината, за другите и за самия мен изникнаха отново. Бях много потиснат от нещо съвсем тъпо на пръв поглед: за трети път в годината един колега от офиса получаваше по-голямо увеличение на заплатата от мен. Смятах, че съм съвсем обективен съдник по отношение на работата си, и знаех, че я върша доста добре. Нещо повече, бях сигурен, че съм много по-способен и усърден от колегите си.
— Но работата е там, че Едуардо е мазник.
— Какво е?
— Мазник, подлога.
— Странна реакция, изразена само на жаргон.
— Все тича след шефа да му покаже какво е свършил, какво е направил, какво е постигнал, без да споменава онова, с което не се е справил. И шефът, който не е глупак, разбира това, сигурен съм, че го разбира. Но въпросът е, че когато не се фука, Едуардо го ласкае.
— И май това е слабото място на шефа.
— Сигурно, защото дойде ли време за награди, подмазвачът получава премия, разбира се.
— Говори ли с шефа си?
— Ами да. Той казва, че съм поставял всичко под въпрос, че съм имал лош характер и това ми намалявало точките.
— С други думи, според теб той ти казва, че ако си ласкател като Едуардо, ще те възнагради с повече повишения, повече точки и по-голяма заплата.
— Така излиза.
— Добре, тогава всичко е ясно. Знаеш каква е целта, какъв е начинът за постигането й и си способен да я постигнеш. Какво повече искаш? Останалото зависи от теб.
— Не искам.
— Какво не искаш?
— Не искам да се съгласявам непрекъснато с всичко, за да получа малко повече пари…
— Това ми харесва, Демиан. Но не мисли, че то се отнася само за работата ти.
— Не виждам връзката с онова, което става другаде. Но от теб съм научил, че никога нищо не се отнася „само за едно нещо“, затова не знам дали така става само в работата. Не знам.
— Когато Рикардо не те избра да участваш в представлението във факултета и предпочете Хуан Карлос, не изпита ли същото?
— Да.
— А когато преди месеци ми разказа, че приятелката ти Лаура се отдръпнала от теб, защото предпочитала да бъде с хора, които не говорят неприятни за нея неща, не беше ли същото?
— Да! Същото е… Значи, за да не останеш сам, трябва да се насилваш да бъдеш това, което не си.
— Говори в първо лице, моля…
— Ако не искам да остана сам, трябва да лаская, трябва да съм съгласен с всеки, трябва да съм божа кравичка, да си затварям устата или да я отварям само за да дада-кам…
— Това, без съмнение, е единият начин. А другият е този на Диоген.
— Какъв е начинът на Диоген?
— Начинът на Диоген.

Един ден Диоген ядял леща, седнал пред някаква къща.
В цяла Атина нямало по-евтино ядене от тази манджа.
С други думи, щом ядеш леща, значи съвсем си закъсал.
Минал един от министрите на императора и му рекъл:
— А, Диоген! Ако се беше научил да си по-покорен и да ласкаеш малко повече императора, нямаше да ядеш толкова леща.
Диоген спрял да яде, вдигнал поглед, взрял се в богаташа и му отвърнал:
— Бедни ми братко, ако се беше научил да ядеш малко леща, нямаше да има нужда да си покорен и да ласкаеш толкова императора.

— Това е начинът на Диоген. На самоуважението и на личното достойнство, въпреки нуждата ни от одобрение.
Всички имаме нужда от одобрението на другите. Но ако цената за това е да престанем да бъдем себе си, тя не само е твърде висока, но се превръща и в някакво нелепо лутане: заприличваме на онзи мъж, дето си търсел мулето из цялото село, яхнал… самото муле.

Няма коментари:

Публикуване на коментар